Джейн Ан Кренц
Пророчески сънища (35)

34.

— Трябва ни по-подробно проучване на Зандър Тейлър — каза Джъдсън. — И то спешно. Какво открихте с Евалин, когато заподозряхте, че той е убиецът?

— Не много неща — отвърна Гуен. — Единственото, с което разполагахме, бяха формулярите, които той беше попълнил, когато се беше включил в проучването. Там твърдеше, че майка му го дала за осиновяване малко след раждането му. Очевидно нещо ужасно се случило с осиновителите му. Зандър ни каза, че били убити при обир в къщата им. След това се озовал в приемно семейство. Но кой знае дали това е истината…

Джъдсън замислено отпи от кафето си. Чаят на Гуен стоеше недокоснат между предните седалки на джипа. Бяха си взели топли напитки от единственото заведение за бързо хранене в Уилби, след като си тръгнаха от магазина на Никол. По предложение на Гуен Джъдсън мина по тесния път, който свършваше пред една скала срещу водопада.

От мястото, където паркираха, виждаха на отсрещния бряг на реката старата хижа, която Евалин беше превърнала в лаборатория. Постройката с капаци на прозорците стоеше притихнала в сенките. Още един тъжен паметник на безплодните усилия за изследване на паранормалното, помисли си Джъдсън.

Гуен се взираше в тъмната хижа с натъжени очи.

— Всеки цент, който Евалин имаше, отиваше в тази лаборатория. Веднъж я попитах защо пропилява толкова голяма част от живота си в опити да докаже, че паранормалното съществува наистина.

— Тя отговори ли ти?

— Каза, че била дарена със способността да вижда достатъчно далече отвъд нормалното, за да знае, че паранормалното съществува. И допълни, че малкото познание винаги е опасно, защото те кара да искаш още. Тя копнееше да открие отговорите.

— Също като брат ми Сам. Той твърди, че не може да изостави изследванията, след като реалността на паранормалното се изправя срещу него всеки път, когато погледне в огледалото. А сега говори, че трябва да продължи с проучванията заради бъдещите си деца.

— Срещала съм Сам и е очевидно колко силно се интересува от кристали и парафизика — каза Гуен. — Но теб те влече друго, нали?

— Така е. Не ме разбирай погрешно. Винаги съм се интересувал от резултатите от работата в лабораторията. Всички от семейство Копърсмит са заинтригувани от проучванията. Но не съм си изгубил ума по най-новите теории за кристалите или резултатите от последните експерименти. — Джъдсън сви рамене, отпи от кафето си и остави чашата. — Освен ако не мога да измисля как да ги използвам.

Гуен се усмихна с разбиране.

— Това вероятно ще стане в хода на разследванията.

— Сам ми е партньор в „Копърсмит Кънсалтинг“, защото му допадат научните и техническите аспекти на бизнеса ни. Но аз харесвам същинското проследяване.

— Да, знам. — Тя взе чая си и махна капака на чашата. — Освен това имам чувството, че предпочиташ да работиш самостоятелно.

— Мога да работя със Сам — изтъкна той, сякаш опитваше да се оправдае.

— Разбира се. Той ти е брат. Можеш да му се довериш.

Джъдсън тежко въздъхна.

— И на теб се доверявам, Гуен.

Тя го погледна изненадано. После лицето й грейна.

— О, благодаря ти… Всъщност и аз ти се доверявам.

— Това е добре. — Той се размърда леко, чудейки се как да подхване трудния разговор, който искаше да проведе. — Искам да ти призная и още нещо. Уважавам това, което правиш с таланта си.

Тя се усмихна.

— Наистина ли? Много се радвам. Трябва да ти кажа, че хора с моята професия не се радват на особено уважение.

— Може би трябва да уточня. Уважавам теб. Не знам за другите хора с твоята професия. Има и доста измамници.

— За съжаление това е вярно. — Гуен отпи от чая си. — Затова си мисля дали да не сменя професията си.

— Какво?

— Харесва ми тази детективска работа…

— Мога да си представя колко ти допада — измърмори недоволно той.

— А като оставя скромността настрана, мисля, че имам нюх за нея.

— Така е — съгласи се Джъдсън. — Но накъде биеш?

— От две години покрай работата си за „Срещи с отвъдното“ разрешавам разни случаи на убийства от миналото. Научих от Евалин много за разследването на забравени престъпления. Научих много и от теб. Всъщност запомних няколко важни неща в хода на партньорството ни.

— Гуен, ако намекваш това, което си мисля…

— А и терапията на сънищата. — Ентусиазмът й се засилваше с всяка изминала минута. Очите й блестяха. — Като се замисля, има много общо между двете неща — търсене на следи, разгадаване на мотиви. Сякаш през всички тези години съм чиракувала. Сега съм готова да изляза на светло.

Лошо предчувствие облада Джъдсън, сякаш виждаше надвисналата катастрофа, но не можеше да реагира.

— Какво смяташ да правиш, когато това приключи? — попита той.

— Ще си отворя детективска агенция за парапсихични разследвания — изненадващо обяви Гуен.

Тя вече е решила, няма спиране, помисли си Джъдсън.

— Страхувах се, че ще кажеш това. — Той остави чашата си на поставката. — Гуен, чуй ме, тази работа е доста по-различна от това, което си представяш.

— Не се тревожи, не планирам да ти бъда конкуренция — увери го бързо тя. — Не се интересувам от индустриален шпионаж или работа под прикритие.

— Добре, това е хубаво, защото…

— Аз си мисля за по-обикновени разследвания на убийства, на изчезнали хора.

— Няма обикновени разследвания на убийства или на изчезнали хора. Винаги има причина за случилото се и тя крие опасности.

— Не се тревожи, ще внимавам.

— И това трябва да ме успокои? Гуен, ти си изкарваш прехраната, като разчиташ аурите на хората. Също оправяш лоши сънища, забрави ли?

— Просто обясних, че този опит ще ми бъде много полезен при разследванията. — От вълнение очите й блестяха. — Чувствам, че ще се справя, Джъдсън. Сякаш съм се лутала цял живот и съм търсела себе си, а сега откривам с какво трябва да се занимавам.

— Говориш точно като сестра ми Ема.

— Открих истинската си страст, също като теб. Сигурна съм, че и сестра ти ще намери своята някой ден.

За един кошмарен миг той се озова отново в подводните пещери, поемайки последната глътка въздух от бутилката. Отне му няколко секунди, за да продължи да диша.

Искаше той да пробужда страстта й, не някаква идея за детективско разследване, осъзна Джъдсън. Но тя имаше право. Той изпитваше страст към работата си. Как би могъл да я лиши от нещо подобно? Защото можеше да е опасно. Това беше причината. Мисълта, че Гуен може да се заеме сама с разследвания на убийства, смрази кръвта му. Но трябваше да признае, че я разбира.

Седяха тихо известно време, а дъждът обливаше предното стъкло на джипа. Кипящата енергия на водопада беше осезаема сила, която проникваше при тях. Нещо дълбоко в Джъдсън откликваше на дивите течения. Неспирният, безмилостен грохот беше приглушен от затворените прозорци, но въпреки това се чуваше като далечно ехо. Джъдсън се зачуди колко хилядолетия водата се беше стичала през скалата. И без човек да има талант, можеше да разбере, че паранормалното е реалност. Стигаше само да погледне силите на природата, за да осъзнае, че енергията съществува в огромен — може би безкраен — спектър. И тя се простираше далеч отвъд онова, което хората, с техните ограничени сетива и недоразвити машини, можеха да измерят.

— Понякога преследването не завършва благополучно — каза той след известно време. — Случва се да достигна целта си твърде късно и вече да не мога да помогна на никого. Понякога хората не приемат отговорите, които откривам. А друг път се провалям.

— Случвало ми се е и аз да не мога да оправя някой лош сън — призна Гуен. — Понякога клиентите не приемат съветите, които им давам. Но поне като частен детектив ще имам повече възможности.

— Основният недостатък на детективската работа е, че трябва да се занимаваш с клиенти — каза той.

— Не може да са по-капризни или трудни от тези, които идват на терапия при мен.

— Може и да не са капризни, но определено са опасни. Последният ми клиент опита да ме убие.

— Мили боже! — Гуен преглътна тежко. — Е, обещавам, че ще внимавам.

— Все го повтаряш.

— Не се засягай, но при попрището, което сам си избрал, нямаш право да поучаваш другите колко е важно да не се поемат рискове. Нито ти, нито аз можем да пренебрегнем способностите си, Джъдсън.

— Разговорът не отива на добре, нали? — отбеляза той. — Може би трябва да се върнем към разследването, с което сме се заели.

— Добре.

Той се намести в ъгъла и подпря ръка на облегалката на седалката си.

— Хрумна ми, че е възможно Зандър Тейлър да ви е предоставил повече информация, отколкото сте подозирали.

Гуен повдигна вежди.

— Защо мислиш така?

— Опитният лъжец обикновено е достатъчно умен да казва колкото се може повече истини. Така историята му е по-убедителна.

— Едно нещо знам със сигурност за него и то е, че беше отличен лъжец.

— В такъв случай е възможно поне част от информацията, която е предоставил на Евалин, когато е кандидатствал за проучването, да е била вярна.

— Дори и да е така, как ще отделим истината от лъжата?

Джъдсън затвори очи и задейства малко енергия — достатъчно, за да активира таланта си и да се озове в главата на психопата.

— Имам чувството, че когато започнем да ровим, ще открием, че Тейлър наистина е бил осиновен и че осиновителите му са били убити. Може би от самия Тейлър, след като знаем какъв е парапсихичният му профил, ала това не е нашият проблем в момента.

— Понякога се чудя колко хора е убил, но вероятно никога няма да научим — каза Гуен мрачно. — А може би и не искам да знам.

Джъдсън я погледна.

— Сигурно не е излъгал, че е попаднал в приемно семейство. Всички тези факти могат да бъдат проверени. Освен това те биха събудили съчувствие към него. А той точно това е целял.

— Склонна съм да се съглася с теб, дори и само заради факта, че когато говореше за приемни семейства, беше очевидно, че ги познава добре.

— Като теб?

— Да — призна тя с равен глас. — Но дори и тези конкретни факти да са верни, къде ни отвеждат те?

— Още не съм сигурен — замисли се той. — Все още се лутам, задавам въпроси… Но трябва да действаме по-бързо. Нямам време да правя проучвания. Ще възложа на Сойър да провери историята на Тейлър и да види какво ще открие. — Джъдсън посегна към телефона си. — По дяволите! Щеше да бъде полезно, ако разполагахме със старите папки на Болинджър от времето, когато е работела в „Самърлайт“.

— Защо? — попита Гуен.

Джъдсън започна да набира номера на Сойър.

— Поне щяха да ни помогнат да разберем Тейлър по-добре. Училището би трябвало да пази някакви данни за миналото му.

— Но Зандър не е учил в „Самърлайт“.

Джъдсън застина миг преди да натисне бутона за свързване.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Мислех, че всички участници в проучването на Болинджър са избрани от папките от „Самърлайт“.

— Евалин откри повечето от нас от тези папки, но не всички — поясни Гуен. — В началото беше пуснала за кратко обява в интернет. Но се отказа от този подход само след няколко дни, защото беше затрупана от молби на кандидати, които живееха във фантазиите си: фалшиви екстрасенси, откачени, отвлечени от извънземни и поддръжници на теории за конспирации. Каза, че не може да прерови всички тези случаи, за да открие евентуално един или двама души с истински таланти.

— А как е попаднала на Тейлър?

— Той ни разказа, че видял една от обявите в мрежата, които Евалин беше пуснала в началото на проекта. Свързал се с нея по интернет и я очаровал, като поласкал академичната й гордост. Представил се за сериозен изследовател. Споделил, че е чувал за работата й в полето на паранормалното и че е чел някои от публикациите й в едно електронно списание. Когато предложил да дойде в Уилби за своя сметка, за да се запознае с нея, тя подскочила от радост. А след разговора с него беше убедена, че той има истински паранормален талант.

— Така става. — Джъдсън се загледа във водопада, стиснал телефона си в ръка. — Така нещата се връзват…

— За какво говориш? — не разбра Гуен. — Защо е толкова важно, че Зандър се е включил в проучването на Евалин, отговаряйки на обява в интернет?

Джъдсън се обърна към нея.

— Помисли сама… Евалин пуска кратка серия от обяви в мрежата, но после отменя набирането на кандидати по този начин, за да използва само папките си от „Самърлайт“. Ала за този кратък отрязък от време тя по някакъв начин е успяла да привлече вниманието на сериен убиец.

Гуен кимна бавно.

— Има милиони фалшиви екстрасенси, които се рекламират онлайн. Какъв е шансът Тейлър да попадне точно на рекламата на Евалин? Това ли питаш?

— Да.

— Аз специално нямам представа — призна Гуен. — Старая се да избягвам математиката.

— Това не е математика, а интуиция.

Гуен се усмихна.

— Ти и твоят талант.

— Мисля, че Зандър Тейлър е научил за Евалин и проучването й преди две години, защото вече е имал сигнализация. Някаква предупредителна система, създадена така, че всяка новина от Уилби да се появява на компютъра му.

— За бога, защо да следи новините от някакво малко градче?

— Има само една причина, за която се досещам — обясни Джъдсън. — Следял е какво става в Уилби, защото е имал лична връзка тук.

— Но никой в града не го познаваше, сигурна съм в това. Иначе все някой щеше да се издаде…

— Каза ми, че Луиз Фулър не била особено общителна.

— Луиз… — Очите на Гуен леко се напрегнаха. — Мили боже, прав си. Никол спомена, че Луиз настройвала фотоапарата му. Това означава, че е възможно Зандър да е познавал Луиз от годините, преди да дойде в Уилби. Може би той я е използвал през цялото време. Но никоя от другите му жертви не живееше близо до градчето, поне ние не открихме такива.

— Умният психопат не замърсява собственото си гнездо, поне докато не загуби контрол или не реши да се отърве от нежелани свидетели. Защо да рискува с убийства на място, което обитава? — Джъдсън замълча за момент. — Освен ако предизвикателството не е неустоимо.

— Групата участници в проучването на Евалин е била неустоимо предизвикателство — прошепна Гуен. — Пристрастеността на Зандър е надделяла над самоконтрола му.

— Тейлър е следял събитията в Уилби, защото Луиз Фулър, жената, която е настройвала оръжието му, е живеела тук. Но сега възниква въпросът: как той е открил Луиз?

— И защо никой в града не го познаваше, преди да се присъедини към проучването — добави Гуен.

Джъдсън погледна към лабораторията от другата страна на водопада.

— Тук вече трябва да гадаем, но все пак има няколко сигурни неща. Парапсихичният талант е с генетичен компонент. Например семейство Копърсмит доказва, че способността да се вижда и манипулира паранормалното може да се предава по кръвна линия. Другото, което знам, е, че семейните тайни винаги се пазят най-ревностно.

— Семейни тайни ли? — попита Гуен озадачена.

— Ще трябва да проверим това. Ще се обадя на Сойър.

Той набра номера.

Ник отговори на третото позвъняване. Джъдсън чу приглушени гласове около него. Един от тях беше на майка му.

— Дано да е нещо важно — каза Ник. — В момента съм зает, Копърсмит.

— Какво правиш? — попита Джъдсън.

— Пробвам смокинга си. Между другото майка ти казва, че трябва скоро да дойдеш на проба, иначе ще си имаш големи неприятности. Нали си кум на Сам, ако не си забравил.

— Това, което помня, е, че би трябвало да работиш по моя случай.

— Някои от нас, които са с истински талант, можем да се занимаваме с няколко работи едновременно. Майка ти и аз например. Между другото госпожа Копърсмит поръча да ти предам, че още не е открила странни финансови маневри за никой от списъка на заподозрените, който ми даде.

— Ще добавя още имена в този списък.

— Как така розова! — Гласът на Ник се изпълни с възмущение. — Ще водя булката по пътеката към олтара. Това е класическа сватба. Не мога да бъда с розова риза. Ще бъда с бяла.

— По дяволите, Сойър, внимавай какво ти говоря!

— Оказва се, че още двама наследници са прекарали доста време в чат-стаята на Съндю — продължи Ник. — Никой от тях преди не е проявявал интерес към парапсихично консултиране… Не, без плисенца! Представете си Армани, не костюм за абитуриентски бал.

— Забрави за проклетата проба, Сойър! Засега те изтеглям от това проучване. Изскочи нещо по-важно.

Ник въздъхна театрално.

— Какво искаш пък сега?

— Задълбочено проучване на една жена. Казва се Луиз Фулър.

— И какво по-точно те интересува?

— Семейната й история. Търся кръвна връзка между нея и Зандър Тейлър.

— Психопатът, който опита да убие Гуен ли? По дяволите! Мислиш, че кучият син е още жив?

— Ти ми кажи.

— Дай ми всичко, което знаеш за нея.

Джъдсън изброи малкото известни факти.

— Ще ти се обадя, когато открия нещо — обеща Ник, вече съвсем сериозен и делови.

Джъдсън затвори телефона.

— А сега какво? — попита Гуен.

— Сега ще чакаме — отвърна Джъдсън. Мразеше тази част. — Не мисля, че на Сойър ще му трябва много време да се справи със задачата, защото се съмнявам, че Луиз е знаела как да заличи миналото си.

Гуен го погледна изпитателно.

— Ти вече си наясно с отговора, нали?

Джъдсън се поколеба.

— Научил съм се да не правя прибързани заключения.

— Но все пак го знаеш?

— Да. Това е единственият отговор, който пасва в пъзела.

Ник се обади след петнайсет минути. Джъдсън долови енергията в гласа му. Приличаме си повече, отколкото подозираш, Сойър — помисли си той. — И двамата обожаваме преследването.

Той включи телефона на високоговорител, за да може Гуен да чуе разговора.

— Може би се докопах до нещо, ала то не е хубаво… — започна Ник. — Преди трийсет и четири години Луиз Фулър е живеела в Ел Ей. Била попаднала в мрежите на някаква секта, където използвали огромно количество психоактивни вещества. Всъщност сектата била само прикритие за добре организирана престъпна група. Лидерът й контролирал всички чрез наркотици и секс. Използвал последователите си мъже да продават дрога, а жените предлагал като проститутки. Луиз била една от тях. Забременяла и оставила бебето за осиновяване.

— Знае ли се кой е бил бащата?

— Не. Там е тъмна Индия… По това време Луиз живеела в постоянна наркотична зависимост. Водачът на сектата я пращал на улицата всяка нощ да търси клиенти с пари. Според социалния работник Луиз страдала от халюцинации и не можела да се справи с майчинството заради пристрастеността си към наркотиците и проблеми с психичното здраве. Бебето отишло при една бездетна двойка…

— Които по-късно били убити при обир в къщата им — завърши изречението Джъдсън.

— Смяташ, че бебето на Луиз е било бъдещият Зандър Тейлър? — попита Ник.

— Това обяснява много неща. Не бих се изненадал той сам да е убил осиновителите си.

— Да, и аз си помислих, че има такава вероятност — съгласи се Ник. — По това време младият Зандър е ходел на терапия. Всъщност ходел от години, защото още от ранна възраст проявявал тревожни наклонности: измъчвал животни, а веднъж едва не запалил пожар. Бил на тринайсет, когато се случил така нареченият обир. Казал на полицията, че се върнал вкъщи след училище и открил телата. След това бил в приемни семейства две-три години, местели го, защото създавал смут навсякъде, където попадал. И накрая, за всеобщо облекчение, изчезнал.

— А Луиз?

— Сектата в крайна сметка се разпаднала — каза Ник. — Лидерът изчезнал. Луиз се преместила в Уилби и започнала да прави вятърни камбанки за забавление и за продажба.

— Явно Тейлър я е открил в някой момент. Тогава вече е умеел да контролира таланта си. Според всички той бил експерт в това да очарова хората. Луиз е била особено лесна мишена, защото е била много крехка психически.

Гуен се намеси:

— И защото е била негова майка, за бога! Сигурно е искала да се събере отново с единственото си дете.

— Когато става дума за такива неща, обикновено си права, Гуен — съгласи се Ник.

— Предполагам, че Луиз е дала на сина си кристала, който е захранвал фотоапарата — продължи Гуен. — Тя вечно се плашеше от демони. Може би му е дала кристала, за да се защитава с него.

— Тейлър се е връщал в Уилби, за да настрои оръжието си — обясни Джъдсън. — Луиз сигурно е знаела какво прави той с него.

— Проблемът на тази теория е, че никой тук не беше срещал Тейлър, преди той да се включи в проучването на Евалин. Ако от време на време е посещавал Луиз, за да настройва кристала му, как така никой не го е забелязал?

— Луиз живееше насред гората, на няколко километра от града — напомни й Джъдсън. — Не е било трудно Тейлър да я навестява, без да бъде забелязан от местните. А и вероятно не е ходел да настройва оръжието му толкова често. Убийствата са били през няколко месеца.

— А и може фотоапаратът да е издържал по две-три убийства с едно настройване — добави тихо Гуен.

— Ако това е вярно, на Тейлър не му се е налагало да посещава майка си повече от два-три пъти годишно — предположи Ник. — Така че може и да е успял да запази тези посещения в тайна. Но ако си прав, това означава, че и тя е пазела посещенията му в тайна. Защо го е правела?

— Още не знам всички отговори — призна Джъдсън.

— Аз пък мислех, че ги знаеш — пошегува се Ник. — Защо иначе ще ми звъниш?

— Трябваше да науча възможно най-много за миналото на Луиз, защото някой друг с таланта на Тейлър използва фотоапарата, за да убива хора срещу заплащане. Който и да е той, също е използвал Луиз да настройва оръжието. Но Зандър Тейлър не е убивал за пари. Той го е правел заради тръпката.

— Психари като него обикновено не променят начина си на действие, така че можем да забравим варианта, че Тейлър е още жив — каза Ник.

— Да — съгласи се Джъдсън. — Издирваме друг убиец, който случайно има същия талант като него. А ако вярваш в наследствеността…

Гуен застина. После тихо отрони:

— Трябва да е роднина…

— Какво каза тя? — попита Ник.

— Мисли същото като мен — отвърна Джъдсън. Тръпката на интуицията накара кръвта му да кипне. — Съдейки по малкото, което знаем за генетичната страна на парапсихичните способности, има поне известна вероятност убиецът, когото търсим, да е роднина на Зандър Тейлър.

— Може Луиз да е оставила за осиновяване повече от едно бебе — предположи Гуен.

— А, да, популярният сценарий за близнаците, разделени при раждането — каза театрално Ник. После добави по-спокойно: — Опасявам се, че в този случай това не е вярно. Според документите Луиз не е имала други деца. Синът й е роден с цезарово сечение. По време на операцията завързали тръбите й. Признала пред социалния работник, че не иска да рискува пак да забременее.

Гуен се наведе напред.

— А обяснила ли е на социалните защо не желае друго дете?

— Според бележките Фулър вярвала, че бебето е дете на демон. Не искала да рискува да повтори тази грешка — обясни Ник.

— По дяволите! — Джъдсън усети как и този път интуицията му не го е подвела. — Трябва да го открием.

— Кого? — попита Ник.

— Бащата демон — отвърна Джъдсън. — Той е ключът към цялата история.

— Няма никакъв шанс да намеря един от очевидно огромния брой клиенти, с които Фулър е спала преди трийсет и четири години — въздъхна Ник. — Добър съм, но не чак толкова. При проституцията се работи с пари в брой. Не остават никакви следи. А и след толкова много време никой няма да си спомня нищо. Стигаме до задънена улица.

Гуен се приведе напред и заговори към телефона:

— Демонът не е бил един от клиентите й. Демонът е негодникът, който е продавал тялото й. Затова се страхуваше от него. Той я е контролирал — и тялото, и душата й.

— Търсим водача на онази секта — заяви Джъдсън. — В един момент той е сменил професията си. Станал е наемен убиец. Върни се на компютъра си, Сойър. Открий Съндю.