Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмно наследство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Eyes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Пророчески сънища

ИК „Хермес“, Пловдив, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-261-236-0

История

  1. — Добавяне

24.

Странната музика на вятърните камбанки разбуни сетивата на Гуен и изпрати ледени иглички по тила й. Тя стоеше до отворената врата на джипа и гледаше малката къща на Луиз Фулър.

Вятърът се усилваше като предвестник на задаващата се буря. Острият бриз разклащаше десетките скулптури от кристал и метал, които висяха от тавана на верандата. Призрачните ноти отекваха в целия спектър. Гуен погледна Джъдсън, който току-що беше слязъл от колата. Знаеше, че той долавя същите вибрации.

На задната седалка на джипа Макс седеше свит в клетката за пренасяне и размахваше опашка, за да покаже, че не е щастлив от пътешествието.

— Разбрах какво ми обясняваше за вятърните камбанки — замислено кимна Джъдсън. Той се вгледа в старата, обрулена от времето викторианска къща. — Странни са.

— Казах ти, Евалин все повтаряше, че Луиз има паранормална чувствителност за настройване на кристали и стъкло.

Тя понечи да затвори вратата на джипа, но Макс измяука разтревожено и сниши уши. Гуен го погледна през процепа между двете предни седалки.

— Ти си виновен, че трябваше да дойдеш с нас и да стоиш в клетката — напомни му тя. — Да не беше плашил камериерката!

Макс оголи зъби и леко наежи козина.

— Добре, всичко е наред, спокойно — каза Гуен по-меко. — Няма да те изоставим. Ще се върнем след няколко минути.

Камбанките се блъскаха и дрънчаха заради засилващия се вятър. Този път котаракът измяука тъжно. Задраска с нокти по вратата на клетката.

— Като че е най-добре да го вземем с нас — притесни се Гуен. — Нещо ми изглежда разтревожен.

— Не му е приятно да е в клетката — каза Джъдсън. — Не го виня.

Гуен отвори задната врата и вдигна тежката клетка с две ръце.

— Май е надебелял — изпъшка тя.

Джъдсън заобиколи джипа и дойде до нея.

— Дай, ще ти помогна.

Той хвана дръжката. Макс не изглеждаше по-щастлив, но спря да мяука.

Тръгнаха към вратата.

— Да те предупредя: ако Луиз изобщо ни покани да влезем, което не е сигурно, камбанките вътре са още по-странни от тези, които висят на верандата — каза Гуен. — Те направо гарантират, че никой посетител на Луиз няма да се задържи в къщата дълго.

— Луиз беше ли сред участниците в проучването на Евалин?

— Не. Евалин я покани, но тя отказа. Интересува се само от камбанките си. Бъди подготвен да откаже и да говори с нас. — Гуен замълча. — Преди две години тя ме обвини, че съм вещица, също като нея.

Джъдсън присви очи.

— Предполагам, че не го е изрекла като комплимент?

— Честно казано, не съм сигурна какво искаше да каже. Това е проблемът с Луиз. Тя живее в свой собствен свят и интерпретира реалността през призмата на собствената си кристална топка, образно казано. Не мисля, че искаше да ме обиди. По някакъв неин си начин опитваше да ме предупреди.

— А спомена ли ти защо трябва да внимаваш?

Гуен сви рамене, в опит да се предпази от вятъра и смущаващата музика на камбанките.

— Подхвърли нещо за някакъв демон. Помолих я да ми обясни, но тя отказа.

— Явно ни предстои тежък разговор.

— Няма да е лесен, това е сигурно.

Двамата се изкачиха по стъпалата на верандата. Джъдсън спря и огледа една от музикалните скулптури отблизо. Беше голяма, състоеше се от няколко тънки кристала с различни размери и форми. Всеки беше обвит с нишка от сребрист метал.

— Това е невероятно — възхити се той. — Поне част от звука идва от паранормалния спектър. Долавям го с всичките си сетива.

— Според теорията на Евалин, дължините на вълната на музиката преминават и през нормални, и през паранормални зони — обясни Гуен. — Затова ни влияе толкова силно на емоциите. Повечето хора, включително и тези без очевидни паранормални способности, откликват на музиката на парапсихично ниво.

— Знаеш ли, мисля, че една от тези скулптури би била чудесен сватбен подарък за Сам и Аби.

— Ако искаш да им подариш едно от произведенията на Луиз, ще трябва да го купиш от местния магазин. Луиз си изкарва прехраната, като създава и продава вятърни камбанки, които нарича „туристически“. Нейните лични камбанки са различни. Те не се продават. Тя твърди, че това са нейните стражи.

Джъдсън я погледна намръщен.

— Тези, които пазят от демони ли?

— Мисля, че точно това има предвид. Тя много се бои от демони. Затова къщата й е заобиколена от вятърни камбанки.

Джъдсън протегна ръка да докосне един от кристалите.

— Чудно с каква сплав обвива тези кристали.

— На твое място не бих ги пипала — каза бързо Гуен.

Но предупреждението й закъсня. Джъдсън вече беше стиснал една от металните нишки между пръстите си.

Макс изсъска.

— По дяволите! — Джъдсън пусна камбанката, сякаш беше нагорещена до червено, и примигна. — Разбрах какво имаш предвид. Сякаш докоснах оголена жица с ток. — Той огледа скулптурата внимателно. — Но шокът порази паранормалните ми сетива.

— Единствения път, когато опитах да направя същото, и аз се почувствах така.

Той погледна дългата редица от камбанки, които се удряха и подрънкваха от вятъра.

— Всички ли имат такъв ефект върху сетивата?

— Не знам — отвърна Гуен. — След първия опит не съм правила повече експерименти. Но предполагам, че камбанките тук, отвън, са заредени с доста енергия. Бих те посъветвала вътре да си много, много внимателен, защото съм сигурна, че вътрешните са още по-горещи.

— Чудя се как го прави.

— Веднъж я попитах. — Гуен почука по вратата. — Обясни, че настройва честотите на кристалите и още куп неща, които не разбрах.

— Сам се интересува много от техниките за настройване на паранормални кристали. Чудя се дали Луиз…

Тя се обърна и погледна удивеното лице на Джъдсън.

— Какво?

Гуен забеляза, че той гледа пръстена си. Кехлибареният кристал грееше леко.

— Пръстенът ми — обясни той с мрачно изражение. — Мисля, че реагира на камбанките.

— Или долавя твоя парапсихичен отклик на музиката.

— Може и това да е.

Макс пристъпваше в клетката и мяукаше тихо.

Гуен се обърна и отново почука, този път по-силно. Никой не отвори.

Джъдсън остави клетката на пода на верандата.

— Дръпни се от вратата, Гуен — заповяда й той.

Тя не възрази. Сега и тя долавяше тъмните потоци, които се вихреха под екзотичната енергия на камбанките. Първоначално музиката беше прикрила енергията, която се просмукваше откъм вратата, енергия, генерирана от насилие.

— По дяволите! — Ръката на Гуен замръзна във въздуха. Тя бързо се дръпна назад. — Не отново. Не може това да се случва пак.

Джъдсън вече беше пред прага. В ръката му сякаш с магия се беше появило оръжието.

Той отвори мрежата и натисна бравата. Тя поддаде с лекота. Гуен знаеше, че това не е на добре. Луиз винаги се заключваше.

Когато Джъдсън отвори вратата, течението разклати камбанките в антрето. Призрачната музика прозвуча като вой на обречени души.

Внезапно се чу тракане някъде навътре в къщата. После отекна тупкане от бягащи крака.

— Това не е Луиз — прошепна бързо Гуен. — Тя има тежък артрит. Не може да се придвижва бързо.

— Стой тук — каза Джъдсън.

Той се втурна по коридора.

Макс измяука и започна да атакува клетката си със зъби и нокти. Съскаше и драскаше все по-бясно.

— Спри, Макс. Моля те.

Вратата на клетката се отвори. Котаракът се изстреля навън. Прелетя през верандата и се втурна в къщата.

Преди Гуен да реагира, чу един познат глас да пищи от ужас някъде вътре в къщата.

— Пусни ме, пусни ме — закрещя Никол Хъдсън. — Моля те, кълна се, че няма да кажа на никого.

— Спокойно. — Гласът на Джъдсън отекна в коридора. — Никой няма да те нарани.

За изненада на Гуен, Никол се подчини. Поне спря да пищи истерично и премина към тихи, накъсани и изплашени хлипания.

— Не ме удряй… Няма да кажа на Оксли.

— Какво да му кажеш? — недоумяваше Джъдсън.

— Ами за това, дето съм видяла в мазето — прошепна Никол. — Моля те!

— Хайде да отидем да видим какво е това, за което няма да кажеш на никого — ядоса се Джъдсън. После се провикна: — Ела тук, Гуен.

Гуен бързо влезе в къщата. Потърси опипом електрическия ключ и го щракна, ала не светнаха никакви лампи.

Джъдсън се появи в края на коридора. Оръжието му вече не се виждаше. Той стискаше здраво ръката на Никол.

— И аз опитах, ала няма ток. Явно някой е пипал бушоните.

— Не съм била аз — изхлипа Никол.

— Какво става? — попита Гуен, но вече знаеше.

Джъдсън се обърна към Никол:

— Къде е тялото?

Тя го изгледа умоляващо и изхлипа:

— Някой е убил Луиз.

— Защо мислиш, че е била убита? — сниши глас Гуен. — Имаше ли кръв?

— Не знам. Не съм слизала там.

— Но си сигурна, че е мъртва? — настръхна Гуен.

— Мисля, че да. Умряла е като другите. — Никол я погледна с неприкрит ужас и после бързо извърна лицето си.

— Също като останалите. Всички ще си помислят, че е било сърдечен удар или че е паднала по стълбите към мазето. Никой няма да може да докаже, че е било убийство.

— Хайде да огледаме — предложи Джъдсън.

— Моля ви, не искам да слизам долу — прошепна Никол.

— Къде са стълбите за мазето? — попита Джъдсън.

— Натам — отвърна Никол и махна към един страничен коридор.

Джъдсън я поведе напред, Гуен ги последва. Макс се появи до краката й и се притисна към тях. Ушите му пак бяха снишени, а опашката — вирната.

— Ето те и теб — тихо отрони Гуен. — Тъкмо се чудех къде си.

Спряха пред една отворена врата в коридора. Стъпалата водеха надолу в гъстия мрак, разцепен от един-единствен лъч, който осветяваше под ъгъл циментовия под.

— Това е фенерът й — досети се Джъдсън. — Взела го е със себе си, когато е отивала долу да провери бушоните.

Макс се намести неспокойно между краката на Гуен и измърка нещо разтревожено на котешкия си език. Ужасната музика от камбанките, които висяха от тавана, сякаш се усили. Трябваше да затворим външната врата, помисли си Гуен. Течението се засилваше.

Никол замръзна пред стъпалата.

— Не искам да слизам.

— Всички ще слезем заедно — каза Джъдсън. — А после ми напомни да те питам какво, по дяволите, си търсела тук!

Никол пристъпи с неохота по стъпалата.

— Само исках да говоря с нея.

— Донесе ли старата ловна пушка на баща си, като дойде да си побъбриш с Луиз? — попита Джъдсън.

— Не, кълна се, не съм я носила. — Никол спря, стисна парапета и го изгледа навъсено. — Знам какво предполагаш. Оксли се отби в магазина ми и ми каза какво си мислите. Смятате, че съм стреляла по вас вчера в хижата. Но не бях аз. Той поиска да му покажа пушката, но не можах да я намеря. Някой я е откраднал.

— Така ли? — иронично я изгледа Джъдсън. Личеше си, че не вярва и на дума от казаното. — И кога е станало това?

— Откъде да знам? — изплака Никол. — Държа я в дървения сандък на баба ми. От месеци не съм го отваряла.

— После ще обсъдим подробностите — закани се Джъдсън.

По средата на стъпалата Гуен усети как нова вълна от ледени тръпки атакува сетивата й. Осъзна, че Макс е замлъкнал. Погледна назад: котаракът не я следваше. Силуетът му се очертаваше в рамката на вратата. Но той не гледаше към нея и останалите. Вниманието му беше насочено към нещо, което само той виждате.

Мрачната музика на камбанките ставаше все по-интензивна, почти болезнена. Вятърът виеше в старата къща. Сенките в коридора се издължиха, защото навън се смрачи заради задаващата се буря.

Светлината долу в мазето рязко потрепна. Гуен се обърна стреснато и забеляза, че Джъдсън е вдигнал фенера. Тя се насили да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои поне малко.

Джъдсън насочи лъча на фенера към тялото. Луиз лежеше по гръб на студения циментов под. Дългите й сиви плитки бяха омотани от двете страни на главата. Тя по принцип си беше слаба, но в смъртта изглеждаше направо изпита, като скелет. Острите й черти бяха така изсечени, сякаш кожата й беше опъната върху черепа.

Енергията на извършено насилие обливаше мазето и не оставяше съмнение за причината за смъртта. От начина, по който Джъдсън изучаваше тялото, беше ясно, че той долавя същите вибрации и вероятно извлича много повече информация от нея.

— Бедната Луиз — прошепна Гуен.

— Било е убийство — каза Джъдсън.

Никол се присви и се извърна да не вижда тялото.

— Не можете да обвините мен.

Джъдсън не й обърна внимание, а обходи малкото пространство с лъча на фенера. Светлината разкри щайги и кутии, пълни с кристали, огледала и метали, които Луиз беше използвала за камбанките.

Мъжът отново отмести светлината, този път в друга посока.

— Електрическото табло е там на стената. Но тя е била до тази касетка, когато е умряла. Ако е слязла долу да провери бушоните, как се е озовала тук?

Светлината обходи шепа едри кристали с формата на капки, които бяха разпилени по пода край тялото. Гуен проследи лъча и не се изненада, когато духът се появи в един от кристалите.

— Знаех, че ще дойдеш тук рано или късно — каза видението. — Макар че доста се забави.

Джъдсън отмести лъча. Духът изчезна.

— Чакай — спря го Гуен. — Освети пак кристалите!

Джъдсън насочи фенера към тях.

— Дух ли виждаш? — попита той невъзмутимо.

— Да — кимна Гуен.

— Дух? — изпищя ужасена Никол. — Вие двамата сте по-луди и от старата вещица.

Гуен не отвърна. Нито пък Джъдсън. Той държеше лъча на фенера насочен към кристалите.

Гуен се наведе, за да ги погледне отблизо. Духът изсумтя презрително:

— Страшен талант имаш, няма що! Каква полза от него? Винаги закъсняваш. Сега ще трябва да живееш с мисълта, че не си могла да ме спасиш от демона, точно както не успя да спасиш и Евалин.

— Не се заяждай с мен — прошепна Гуен. — Ти си тази, която твърдеше, че е вещица. Не усети ли, че това ще се случи? Знаеше, че съм в града. Можеше да вдигнеш телефона. Само че ти нямаш телефон, нали? Или някое друго творение на прогреса.

— По дяволите! — прошепна Никол. — Тя наистина ли мисли, че говори с духа на Луиз?

— Нещо такова — отвърна Джъдсън и продължи да държи фенера неподвижно. — Тихо.

— Искаш да си мълча ли? — избухна Никол. — Тя е тази, която говори с духа на мъртва жена.

— И заради това я мислиш за странна? — ядоса се Джъдсън. — А ти си тази, която е имала връзка със сериен убиец.

— Какво? — ахна Никол. — Не, не, това не е вярно! Не може да бъде… Зандър не беше убиец. Гуен погуби онези хора преди две години, а сега и Евалин, и Луиз.

— Млъкнете и двамата! — скара им се Гуен. — Трябва да се концентрирам. Какво правеше тук, Луиз?

— Знаех за малкия ти проблем, че виждаш духовете на убитите, забрави ли — отвърна духът.

— Не съм забравила.

— Слязох, за да проверя електрическото табло, но после се появи демонът. Знаех, че е дошъл да ме убие. Щях всеки момент да умра. Направих всичко възможно да ти оставя послание.

— Успяла си да отвориш тази кутия с кристали, преди да загинеш. — Гуен огледа разпилените камъни.

— Демонът не разбра, че опитвам да ти оставя съобщение.

— Точно както Евалин е направила със снимката. — Гуен продължи да изучава замислено мястото. — Много малко хора знаят, че виждам духове.

— Да, пазиш тази тайна цял живот, нали? — рече видението.

— Странно е…

— Аз пък виждам демони, забрави ли? Поне ги виждах, докато бях жива.

Гуен отвори сетивата си още малко и задълбочи транса си, за да съзре невидимото.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Бих ти казала, ако можех, но ти си наясно, че това не работи по този начин. Мога само да ти вменя тежко чувство за вина, за да бъдеш принудена да откриеш убиеца — обясни й духът.

— Първата стъпка е да разбера защо на някого му е трябвало да те погуби.

— Вещиците никога не са били харесвани, но и от нас има полза. Евалин се нуждаеше от таланта ми, помниш ли?

— А ти каква връзка имаш с тази история? — попита Гуен.

— Очевидно съм знаела нещо, което и Евалин знаеше. След като демонът се отърва от нея, трябваше да се отърве и от мен.

— Но защо сега?

Страховита мелодия от адски музикални акорди прозвуча в къщата. Експлозията от диви звуци насити атмосферата с яростна, болезнена енергия. Горе Макс измяука пронизително.

Внезапно изтръгната от транса, Гуен бързо се извърна.

— Макс.

Силуетът на котарака се очертаваше на фона на сияние от ултрасветлина. Гърбът му беше извит, а опашката му — щръкнала и напълно неподвижна. Той съскаше на нещо, което не се виждаше откъм мазето.

Никол изпищя.

— Какво става? — задави се в хлипанията си тя.

Гуен стисна рамото й.

— Тихо — прошепна й тя. Използва малко енергия, за да й внуши да мълчи.

Никол спря да пищи, но започна да трепери неконтролируемо.

— В къщата има нещо, нали? То ще ни убие, както е погубило Луиз.

Джъдсън вече беше изкачил стъпалата, притиснал гръб към стената. Той погледна към коридора, в посоката, накъдето гледаше Макс.

— Няма никой в къщата — обясни мъжът. — Но има прекалено много натрупана енергия. Трябва да се махнем оттук.

Гуен подкани Никол да тръгне нагоре.

— Хайде.

Тя се втурна по стъпалата, а Гуен я последва.

Призрачната музика на блъскащите се камбанки изпълваше къщата и преминаваше през стените. Дъските на пода се разтресоха под стъпките им.

Джъдсън ги поведе към предната врата. За първи път Гуен забеляза, че пръстенът му свети ярко.

— Какво става? — попита тя.

— Не съм сигурен. Но тези проклети камбанки генерират голямо количество енергия. Сякаш музиката им е стигнала до някаква критична точка и сега потоците вибрират неконтролируемо.

— Не разбирам. Музиката е ужасна, но как би могла да бъде опасна.

— Не мисля, че някой от нас иска да остане, за да си отговори на този въпрос. — Джъдсън погледна Гуен. — Излезте първо вие двете. Вървете право към джипа и не спирайте да тичате, докато не се качите вътре.

Никол вече беше изпаднала в истерия. Гуен я дърпаше към входната врата. Макс измяука тревожно. Тя едва не го настъпи.

Блъскането, дрънченето и тракането на камбанките ставаше все по-диво, като нарастваща какофония. Енергията се повишаваше толкова бързо, че атмосферата беше гъсто пропита от нея.

Камбанките зазвучаха в шокиращо сетивата кресчендо точно когато двете жени стигнаха до дневната. Някаква паранормална буря изригна около тях. Бушуващите потоци от огнена музика се разбиваха като бурни вълни и се пенеха около телата им.

Инстинктивно, Гуен опита да се защити, задействайки таланта си. Донякъде успя, предпазвайки се от най-тежкото въздействие на енергията, но знаеше, че не може да удържи дълго на този помитащ напор.

Никол изпищя и припадна. Строполи се внезапно. Гуен се изплаши и изпусна ръката й. Котаракът измяука.

Пътеката към вратата беше блокирана от пронизваща енергия.

Джъдсън се протегна и сграбчи най-близката скулптура от висящите от тавана. Гуен видя как тялото му потрепери при допира с вятърните камбанки. Той стисна зъби, за да устои на острата атака върху сетивата му. Изтръгна камбанките от куката и ги разби в пода.

Зелените кристали, всеки в рамка от тъмен метал, се разтрошиха и замлъкнаха. Но тъмната музика в къщата стана по-силна и яростна. Паранормалните пламъци се засилиха.

— Енергийната буря блокира всеки изход от къщата — извика той. — Ще трябва да притичаме през нея.

— Не съм сигурна, че това е възможно. — Гуен погледна Никол. — Може да загубим съзнание като нея.

— Имаме по-голям шанс да успеем, ако се държим един за друг — обясни й Джъдсън.

Тя искаше да го попита защо мисли така, но осъзна, че сега всеки миг беше ценен. Нямаха избор, трябваше да опитат. Никой от двамата нямаше да издържи още дълго тази атака върху сетивата им.

— Добре. Да действаме!

Тя протегна ръка и стисна едната китка на Никол. Джъдсън стисна другата.

— Каквото и да става, не се пускай — викна Джъдсън.

Макс изсъска.

Джъдсън го грабна със свободната си ръка. Гуен удивена видя, че котаракът не опита да го одере и да се измъкне, а притихна в прегръдката му.

Музиката се усили, носеше се на разтърсващи съзнанието им вълни, като някаква демонична симфония. Енергията ставаше все по-интензивна с всяка изминала секунда.

Но в пространството около тях изненадващо проблесна странен огън. Гуен осъзна, че свежата енергия идва от пръстена на Джъдсън. Той светеше като миниатюрно слънце.

Противодействащата му енергия изпълни атмосферата. Камбанките затрепериха яростно в отпор. Гуен чу звука от чупещи се кристали.

В следващия момент ужасната музика внезапно стихна. Гуен още чуваше камбанките, но сякаш звукът идваше от друга стая или дори от друго измерение. Паранормалната огнена преграда, която блокираше пътя към вратата, се стопи. Заля ги вълна на облекчение.

— Мога да потуша вълните в тясното пространство около нас — каза Джъдсън. — Но не за дълго. Да вървим.

Двамата повлякоха Никол към изхода. Кехлибареният пръстен гореше с удивителна енергия. Гуен усещаше суровата сила, която Джъдсън контролираше, и осъзна какво неимоверно физическо изтощение ще се стовари върху него по-късно. Мъжът щеше да се чувства на предела на силите си.

Стигнаха до вратата, излязоха, прекосиха верандата и се озоваха в бушуващата буря и проливния дъжд точно преди експлозията. Потоците паранормална енергия, генерирана от камбанките, се насочиха навън като пипала, които опитваха да ги завлекат обратно в къщата.

Чу се тежък и съскащ звук, последван от грохот. Гуен погледна назад — къщата гореше.

— По дяволите! — изруга Джъдсън. — Заличиха се всички следи, оставени от убиеца. Огънят ще ги унищожи.

Гуен се взираше в пламъците, а сърцето й биеше до пръсване.

— Нямаше огън, просто много паранормална енергия — отрони шокирано тя. — Ала как се получи тази експлозия?

— Баща ми е открил причината още преди четирийсет години в мината „Феникс“: ако прекалено много паранормална енергия се събере в ограничено пространство, тя може да експлодира. — Джъдсън пусна ръката на Никол и извади мобилния си телефон. — Това няма да се хареса на Оксли.

— Как ще му го обясниш?

— Лесна работа.

Гуен примигна неразбиращо.

Джъдсън се подсмихна иронично.

— Особеното на паранормалните събития е, че като се постараеш, винаги можеш да измислиш някакво съвсем логично обяснение.

— Така ли?

— Като съдя по опита си, да — продължи той, докато набираше номера за спешни случаи. — И без това никой не иска да чуе истината.