Алфред Бекер
Черната смърт (7)

Крадци на мумии

Леонардо отиде право в дома на семейство Малдини и потропа на вратата. Отвори му Карло.

— Леонардо! — възкликна той изненадан.

— Карло, трябва веднага да говоря с теб. На четири очи!

— Веднага ли?

— Я погледни навън, дори не се е стъмнило още! Или пак правиш сметките на баща си? Повярвай ми, ще дойде време, когато толкова ще ти омръзне от тези сметки, че най-сетне ще го научиш да си ги прави сам!

— Той пък какво ти е виновен! — тросна му се Карло. — Ако дядо ми не е бил беден селски ратай, баща ми е щял да ходи на училище.

— Да, възможно е — прекъсна го нетърпеливо Леонардо.

Историята на рода Малдини, която Карло много пъти вече му бе разказвал в подробности, в момента изобщо не го интересуваше. Сега за него най-важно беше да намери последното доказателство, че цялото село Винчи е паднало в капана на един измамник.

— Почакай един момент — рече Карло след кратко колебание и затвори вратата.

Леонардо извади рисунката на горския ибис, която носеше под връхната си дреха. Той разгъна листа хартия и разгледа птицата. Естествено, нямаше как да установи дали всички подробности са били предадени точно. Но дори само фактът, че клюнът на този ибис имаше същата форма, както на ибиса от папируса, беше категоричен.

— Попаднах на вярна следа! — мислеше си момчето.

Вратата се отвори и Карло излезе навън.

— Е, добре, казвай какво става?

— Ела да повървим малко до ъгъла, за да не ни чуе някой — предложи Леонардо.

Тези, които не биваше да ги чуят, бяха родителите на Карло, защото това, което Леонардо поиска от приятеля си, беше чудовищно.

— Карло, трябва ми непременно птичата мумия, която купи баща ти!

— Леонардо, това е напълно невъзможно — заяви категорично Карло. — Той в никакъв случай няма да позволи да я разопаковаш, както ти вероятно искаш. Ако си дошъл да ме убеждаваш, можеш направо да си ходиш, това е напълно безсмислено.

— По-добре първо ме изслушай, Карло!

— Не, по изключение този път ти мен ще изслушаш! При нас двамата обикновено се случва обратното, но не и този път. Баща ми вложи всичките си пари в тази мумия. Това не ти е някакъв мъртъв гущер, който можеш да разрежеш, за да му извадиш костите или да разбереш какво е ял последно! Става дума за защита от най-чудовищната болест, която е сполетявала някога човечеството и пред която сме напълно безпомощни.

— Но и за добра сделка! — прекъсна го Леонардо.

— Какво лошо има в това, че онзи, който носи спасението, бива възнаграден за това?

— Карло! Имам сериозни основания да мисля, че доктор Петрониус е измамник. Той най-вероятно знае за чумата също толкова малко, колкото всички ние. Той обаче използва страха ни, за да измъква пари от хората. Включително и от твоя баща!

Карло скръсти ръце пред гърдите си.

— Имаш ли някакво доказателство за това, което говориш, или това е отново само някакво предположение?

Леонардо извади въглена, който намери в плевнята.

— Намерих това в плевнята!

— Парче въглен — изненада се Карло.

— Нали се сещаш, че то не се е озовало случайно там, Карло. Алберто трябва да го е изтървал. С него си е направил петната по лицето и кръговете под очите, за да изглежда много болен. Самите чумни бубони никой от нас така и не видя, защото всички се страхувахме твърде много! Едва когато те после уж бяха изчезнали, той ни показа напълно здравата си кожа. Но по нея никога не е имало чумни бубони, Карло! Ние всички толкова се надявахме да има средство срещу чумата, че никой не обърна внимание, че по кожата на Алберто изобщо няма следи от всички тези грозни подутини!

— Ами нали точно в това се състоеше магическата сила на този мехлем — измърмори Карло, вече не толкова уверено.

— Как ли пък не, магическа сила! Доктор Петрониус и Алберто са действали заедно и хубаво успяха да ни преметнат! Вчера бях при чичо Франческо и той ми разказа, че този доктор Петрониус е изиграл същия номер и в Сан Лука. Някой се разболял, появил се Петрониус и го излекувал, след което получил максимална цена за своя мехлем. А най-хитрите си купили дори цяла птича мумия!

— Леонардо…

— Утре ще отида до Сан Лука и ще разпитам хората дали излекуваният болен от чума не е бил случайно едно просещо момче. Петрониус и Алберто най-вероятно продължават да разиграват своя театър и на други места. Първо в селото се появява просяче с петна по лицето, после идва мнимият доктор и го излекува!

— Не ти вярвам! Баща ми казва, че магическото действие на мумиите е известно отдавна. Пък и Петрониус показа мумиите и изцеди мехлема от тях пред очите ни!

— Точно така! Мумиите! Мумиите ще бъдат окончателното доказателство, че този доктор Петрониус е обикновен измамник!

И Леонардо извади рисунката на горския ибис. Карло я погледна и вдигна вежди в недоумение.

— Но какво е това?

— Горски ибис. Вид ибис, който някога е живял по тези места. Главата на човека-птица от папируса има съвсем същата форма! Най-характерен е извитият клюн!

— Леонардо, не знам какво да кажа.

— Мумията, която ни показа доктор Петрониус, нямаше толкова силно извит клюн. Мумията, която купи баща ти, също няма толкова извит клюн! Карло, този тип е мошеник, който продава вместо истински мумии някакви съвсем евтини мъртви птици! Във всеки случай, имам основания да се съмнявам, че това са истински ибиси, както твърди мнимият доктор Петрониус!

— Леонардо, тези мумии са страшно стари. Те се променят, спаружват се и стават съвсем черни. Може пък…

— … с времето клюновете да се изправят? — попита насмешливо Леонардо.

— Защо не? Ти откога стана експерт по мумии?

Няколко мига двете момчета мълчаха и мислеха.

— Ти, Карло, за съжаление, си напълно прав. Аз наистина не съм никакъв експерт по мумии. Но ако имам възможността да изследвам по-внимателно една от тези мумии, със сигурност ще разбера истината.

— Не! — процеди Карло. — Баща ми няма да позволи, пък и аз не смятам да го питам!

— Моля те, Карло!

— Изобщо и дума не може да става за това, Леонардо!

— После ще я направя като недокосвана. Обещавам! Помисли само: ако се окаже, че съм се лъгал, баща ти ще е страшно зарадван, че не си е хвърлил парите на вятъра. Но ако не — не мислиш ли, че той ще поиска да си върне парите от мошеника?

— О, да, със сигурност! — призна Карло.

— Тогава да не чакаме, докато този тип се скрие през девет планини в десета! Освен това, ако не го спрем, ще излъже още много други бедни хора.

Карло размишляваше. Думите на Леонардо го впечатлиха дълбоко. Той погледна още веднъж рисунката на горския ибис.

— Е, да, клюнът на мумията изглеждаше доста по-различно — призна мрачно той. — И какво предлагаш сега?

— Наистина ли мислиш, че няма смисъл да се опитаме да убедим баща ти да даде мумията? — попита предпазливо Леонардо.

Карло поклати глава.

— Никакъв шанс!

— Тогава остава една-единствена възможност.

Карло сбърчи чело. Трябваха му няколко мига, докато проумее какво си е наумил Леонардо.

— Не, в никакъв случай!

— Трябва да откраднем мумията — обяви Леонардо. — Но тъй като после ще я върнем, без по нея да има никакви следи от изследването, това всъщност няма да е истинска кражба.

— Мисля, че баща ми ще бъде на съвсем различно мнение.

— Ако ти хрумва някаква друга възможност, кажи ми я. Аз поне не се сещам.

 

 

Беше след полунощ, когато Леонардо отметна завивката си. Луната осветяваше стаята му. Най-късно в полунощ светлините в селската странноприемница угасваха. От прозореца на Леонардо това се виждаше съвсем ясно.

И тогава във Винчи се възцаряваше нощта. Първите шумове щяха да се чуят едва призори, когато петлите от околните чифлици се качваха на купчините тор в дворовете и закукуригваха с всички сили. Но дотогава имаше още доста време.

Хъркането на дядо му ехтеше из цялата къща и напомняше за бръмченето на рояк разгневени стършели. Чудесно, значи е дълбоко заспал, помисли си Леонардо.

Момчето се спусна тихо по стълбата към долния етаж. Понеже беше бос, не се чу никакъв звук.

Внезапно едно стъпало изскърца силно. Дядото престана да хърка и Леонардо се изплаши, че шумът е бил твърде силен дори за дълбоко заспал човек.

Но притесненията му се оказаха напразни. Само миг по-късно хъркането на дядо му отново изпълни притихналата къща. През това време Леонардо беше стигнал до вратата и се измъкна бързо навън.

Пътят до дома на семейство Малдини не беше дълъг.

По пътя Леонардо си избра малко камъче, за да го хвърли към прозореца на Карло. Така се бяха уговорили. Наскоро Карло беше получил своя стая под покрива, която имаше прозорец откъм гърба на къщата.

Капакът на прозореца се отвори и Карло се показа навън. Той веднага зърна Леонардо и му махна с ръка.

Леонардо чакаше нетърпеливо.

Малко по-късно задната врата на къщата на Малдини се открехна. Карло вече беше запалил свещ, защото в тъмното нямаше да успеят да се доберат до студеното мазе, а още по-малко да намерят мумията. Леонардо изтича до вратата и се промъкна бързо в дома на Малдини. Двете момчета не размениха нито дума. Не беше и необходимо, защото предварително бяха обсъдили всичко с най-малки подробности.

Много предпазливо и напълно безшумно те се промъкнаха по коридора. Достигнаха стълбата, която се спускаше към мазето.

Стъпалата скърцаха при всяка крачка и двамата стъпваха едва-едва, за да не събудят родителите на Карло. Когато най-сетне влязоха в мазето, свещта едва не изгасна, защото Карло я наклони много при едно непредпазливо движение.

В това мазе господин Малдини държеше всички храни и стоки, които трябваше да бъдат съхранявани на студено. На трептящата светлина на свещта Леонардо различи половин теле, закачено на кука, висяща от тавана. По невнимание той бутна с крак една кана с прясно издоено мляко, която се обърна с трясък. Млякото се изля и опръска краката на Карло.

Карло едва се сдържа да не викне. Но той, естествено, не издаде нито звук. Вместо това само погледна ядосано Леонардо и потупа с показалец челото си.

Леонардо вдигна рамене. Какво можеше да направи? Беше просто нещастна случайност! Не ритна нарочно каната с мляко.

Карло помнеше приблизително къде баща му държи мумията и затова не се наложи да търсят дълго сандъчето, в което беше прибрана.

Леонардо вдигна сандъчето. То беше дълго колкото ръката му и наполовина толкова широко. Но изобщо не тежеше много.

Двете момчета бързо се измъкнаха от мазето.

— Благодаря ти! — изпъшка Леонардо, след като затвориха вратата след себе си.

— Идвам с теб! — заяви Карло.

— Какво?

— Ама ти наистина ли си помисли, че ще те оставя сам с мумията? Изобщо не може да става дума за това, искам да видя всичко, което ще направиш с нея!

— Карло, имаме само една нощ!

— Въпреки това.

Решението на Карло да присъства на изследването на мумията дойде като гръм от ясно небе за Леонардо. Те не бяха уговаряли това предварително. Но Карло беше преценил момента много добре, защото сега Леонардо нямаше друг избор, освен да се съгласи.

— Е, добре, тогава ела с мен!

— И ти обещаваш, че ще върнеш мумията в първоначалното й състояние в мазето на баща ми? — попита отново Карло.

— Обещавам! — зарече се Леонардо.

 

 

Двете момчета забързаха към дома на Леонардо. Карло беше на мнение, че Леонардо би могъл да направи изследванията си и някъде край дома на Малдини, но Леонардо напълно изключи тази възможност.

— В стаята си имам всичко, което ми е необходимо за дисекцията — заяви той.

— Но тук не се вижда абсолютно нищо — усъмни се Карло, когато най-сетне се озоваха в стаята на Леонардо. — Малкото лунна светлина е достатъчна, за да не настъпиш нещо или да си блъснеш главата в някоя греда, но да се изследва мумия на птица, по която и без това всичко е черно…

— Веднага ще уредим това — успокои го Леонардо. — Нали знаеш къде е камината?

— Естествено, че знам.

— Тогава върви и запали твоята свещ. А след това ела тук.

Карло беше изгасил свещта по пътя, за да не привлича излишно внимание. Напълно възможно беше някъде във Винчи някой да гледа през прозореца, защото не може да заспи, и съзирайки светлината в далечината, да забележи и двете момчета.

Карло преглътна.

— Хайде, върви! — подкани го шепнешком Леонардо. — Действай! Нищо лошо няма да ти се случи. Дядо спи дълбоко и здраво, познавам по начина, по който хърка.

— Права беше майка ми, когато казваше, че упражняваш лошо влияние върху мен.

— Как ти хрумна това?

— Ами виж какви неща ме караш да върша? Какво ще си помисли дядо ти, ако ме спипа? Какво ли ще излезе от мен, ако продължавам да се забърквам в твоите истории? Крадец, който нощем се промъква в чужди къщи.

Малко по-късно Карло се върна със запалена свещ.

Леонардо вече беше приготвил всичко необходимо за изследването на мумията. На писалището му бяха подредени уредите, които и по-рано беше използвал за дисекции на мъртви животни. Ръждив нож, който беше намерил на бунището край селото, и изкривена вилица. Освен това Леонардо беше наредил по краищата на писалището си всички свещи, които притежаваше. Той ги запали една по една със свещта, която донесе Карло, и в стаята стана наистина светло.

— Затвори капака на прозореца! Свещите не бива да трептят от вятъра, това ми пречи — нареди той тихо на Карло.

След това Леонардо се залови за работа.

Първо отвори кутията с птичата мумия. След това започна внимателно да развива тъмната ленена лента, с която беше увито тялото на птицата. С лен беше увит дори клюнът й. Когато най-сетне разпови мумията, Леонардо внимателно я огледа, сравни я с рисунката, която му беше дал чичо Франческо, а освен това и със собствения си препис от папируса на Медичите.

По ръцете му вече беше полепнала черната смола, за която Леонардо имаше съмнения, че е битум. Битум беше, това вече беше очевидно. Но не само това.

— Не, тази птица не може да е ибис — промърмори Леонардо.

Карло следеше движенията му като омагьосан.

— Не забравяй, че след дисекцията мумията трябва да изглежда точно така, както беше преди! — напомни той още веднъж на приятеля си.

Но Леонардо изобщо не го слушаше. Беше твърде вглъбен в това, което правеше. Той внимателно изучаваше мумията. Погледът му беше напрегнат и много концентриран.

Внезапно той скочи и възкликна:

— Виждал съм това някъде!

— Не викай! Дядо ти ще се събуди! — прошепна Карло.

Но Леонардо беше толкова развълнуван, че напълно забрави за дядо си. Той бързо извади сандъка с костите на щъркела и зарови в тях. Извади първо клюна, сетне краката и част от скелета на крилата и ги сравни с мумията.

— Спипах го! — ахна той с блеснали очи.

— Е, и какво? — попита Карло. — Можем ли най-сетне да върнем мумията, преди по дворовете да са закукуригали петлите?

Една от свещите угасна.

— Тази птица не е никакъв ибис, а най-обикновен щъркел. Това е доказателството, че мнимият доктор Петрониус ни е излъгал! Той просто е натъпкал няколко мъртви птици с битум, след това ги е намазал и отвън с битум и ги е увил в лен, за да приличат на мумии. Чул е от някого, че ибисът някога е бил свещена птица, и това е всичко. А изглеждаше, че действително има някаква представа за нещата. — Тук Леонардо се обърна към Карло. — Сега знаем със сигурност, че доктор Петрониус е мошеник. Остава да докажем, че Алберто му е съучастник. Утре, когато отида до Сан Лука, ще имам сигурни доказателства!

— Ще дойда с теб! — заяви Карло.

— Отлично!

Карло посочи разрязаната мумия:

— Смяташ ли, че ще успееш да сглобиш отново тази птица?

— Ами… смятам просто да пъхнем тази фалшива мумия в сандъка и да я върнем във вашето студено мазе.

— Но…

— Баща ти сигурно ще си има друга работа през следващите дни, вместо да разглежда мумията, нали така? И докато му хрумне да си я погледне още веднъж, ние и без това вече ще сме доказали, че всичко това е една голяма измама и мумията няма никаква стойност!

По челото на Карло избиха блестящи капчици пот.

— Но ти ми обеща!

Достатъчен беше обаче само един поглед към мумията, за да стане ясно, че е напълно невъзможно тя отново да придобие първоначалния си вид.

Изследователската страст на Леонардо беше стигнала твърде далеч и твърде надълбоко.