Алфред Бекер
Черната смърт (10)

Изпепелете Винчи!

Скоро стана ясно, че въпреки тъмнината Алберто се ориентира по пътищата много по-добре от Леонардо и Карло.

— Аз съм свикнал да скитам — така обясни той своите способности. — Научил съм се да запомням пътя от първия път.

Когато най-сетне стигнаха във Винчи, момчетата се отклониха от главния път веднага след селската странноприемница и се отправиха към къщата на господин Пиеро.

Трите момчета скочиха от конете. Леонардо изтича до вратата и заудря по нея. Господин Пиеро отвори стреснат.

— Слава богу, че си вкъщи! — възкликна Леонардо.

— Леонардо! Какво се е случило? — попита объркан баща му. Сетне огледа изненадан Алберто. — Той какво прави отново тук?

— За всичко това има обяснение — отвърна Леонардо. — Но ако искаме селото ни да не бъде опожарено като Сан Лука, трябва да побързаме!

 

 

Господин Пиеро заведе в кабинета си трите момчета, които говореха едно през друго с ококорени от ужас очи.

— А сега ми разкажете всичко отначало! — рече той със смръщено чело.

Алберто разказа накратко най-същественото от онова, което се беше случило. Господин Пиеро ставаше все по-мрачен.

— Знам, че всички сте ми страшно ядосани, защото ви направих на глупаци — завърши Алберто.

— Това е много меко казано! — прекъсна го господин Пиеро.

— Сега обаче става дума за това, да се предотврати нещо много по-лошо. Вървете във Флоренция, срещнете се с Козимо! Вас той при всички случаи ще ви изслуша.

— Помощта едва ли би могла да дойде навреме — поклати глава господин Пиеро.

— Напротив! — възрази Алберто. — Преди да избягам, прерязах ремъците на поне дузина седла. А като не му е затегнато седлото, човек пада от коня. Съмнявам се, че тези хора ще успеят да си поправят ремъците бързо.

— Имаш ли представа кой ги е изпратил? — попита господин Пиеро. — Нали си чул доста от разговорите им?

— Ако Козимо е поръчителят, той едва ли ще ни изпрати помощ — намеси се Леонардо.

Алберто кимна.

— Да, те действително говореха за това край огъня. Споменаха името Бандини.

— О, сега вече цялото това безумие започва да звучи смислено! — поклати глава господин Пиеро. — Бандини са друга влиятелна фамилия във Флоренция, но далеч не толкова могъщи като Медичите. Те непрекъснато се опитват да съборят Козимо, като се обединяват с други фамилии. Предполагам, че Бандини се страхуват за търговията си, ако чумата действително стигне до Флоренция.

— Но това не важи ли и за Медичите? — попита Леонардо.

— Това важи за всички търговци във Флоренция. Такава епидемия е катастрофална не само защото ще умрат много хора, тя може да унищожи един град завинаги. Градът Сиена например някога е бил много по-могъщ от Флоренция. Но и до днес не е успял да се съвземе след голямата чумна епидемия отпреди години. — Господин Пиеро се надигна и взе елека си от куката на стената. — Не бих могъл да си представя, че Козимо ще нареди да се опожаряват цели села. Той твърде добре знае, че това, рано или късно, ще доведе до въстание в околността.

 

 

Господин Пиеро оседла коня си и по най-бързия начин се приготви за път.

— Вървете при дядо ти — заръча той на момчетата. — Разкажете му всичко и тръгнете по къщите, за да предупредите хората.

— Непременно! — обеща Леонардо.

— А след като приключите, най-добре се скрийте някъде с дядо ти. Не чакайте, докато тази банда подпалвачи пристигне във Винчи!

Минути по-късно господин Пиеро вече препускаше в нощта. Мракът го погълна за миг. Във вечерната тишина отекваше само тропотът от копитата на коня му. После и той заглъхна.

Леонардо, Карло и Алберто препуснаха към къщата на дядото на селския площад.

— О, не мога да повярвам на очите си! Вие благоволихте да се появите най-сетне — посрещна ги дядото, без да крие гнева си. Той се обърна към Карло. — Имаш ли представа колко притеснени са твоите родители? Нали уж щяхте да прескочите до чичо Франческо? Къде се губихте до среднощ!

— Боя се, че съвсем скоро родителите на Карло ще си имат съвсем други притеснения на главата — намеси се Алберто.

Старецът помръкна, когато Леонардо му разказа каква опасност грози селото и че господин Пиеро е тръгнал на път посред нощ, за да информира Козимо де Медичи.

— Едва ли щеше да направи това, ако нямаше много важна причина — рече убедено той, макар че изобщо не беше разбрал всичко, което момчетата му разказаха току-що.

Това се дължеше главно на обстоятелството, че Леонардо, Карло и Алберто продължаваха да говорят един през друг.

— Едно е сигурно — поклати глава той накрая. — Няма да позволя на никого да ми изгори къщата, само защото на някоя глупава глава й е хрумнало, че от земята излиза чумно зловоние. На всичкото отгоре всички ние явно сме жертви на изпечен мошеник! — докато казваше последното изречение, строгият му поглед се насочи към Алберто.

— Не е ли казал Исус: „Който никога не е извършвал грях, нека да хвърли по мен първия камък?“ — отвърна Алберто. — Убеден съм, че свещеникът на Винчи ще потвърди тези думи.

— Все пак Алберто е проявил голяма смелост, когато е избягал от този лекар — защити го Леонардо.

— Той не е лекар — обясни Алберто. — Доктор Петрониус е един най-обикновен търговец, който в един момент си е дал сметка, че от страха на хората могат да се спечелят доста пари. Той всъщност се казва Пиетро, но естествено, никой не бива да го нарича така, защото тогава побеснява от яд.

 

 

Не мина много време и цялото село вече беше на крак. Хората едва ли щяха да повярват на несвързаните обяснения на момчетата, но дядото на Леонардо изглеждаше много убедително, когато разказваше, че синът му, господин Пиеро, е потеглил за Флоренция посред нощ, за да доведе помощ.

— Тези подпалвачи вероятно няма да пристигнат тук преди утре сутринта, но не можем да бъдем сигурни — рече старецът. — Затова трябва да сложим постове, които да вдигнат тревога, когато ги съзрат още отдалече.

Свещеникът предложи всички да се скрият на сигурно място в близките планини и гори. Но повечето хора във Винчи изобщо не бяха съгласни с него.

— Тези бандити ще си имат работа с мен, ако се опитат да подпалят покрива над главата ми! — развика се един мъж от селото.

Мнозина го подкрепиха и предложиха да съберат сърпове, коси и всичко, подходящо да бъде използвано за оръжие, и да се противопоставят на конниците.

— И вие си мислите, че имате някакъв шанс срещу тези хора? — прокънтя възмутеният глас на дядото на Леонардо. — Предполагам, че това са наемни войници. Те боравят с оръжията си така сръчно, както вие с вашите коси и сърпове, и просто ще изтрият от лицето на земята селото ни. Не, не бива да се стига до битка!

Но старецът се натъкна на пълно неразбиране.

Жителите на Винчи бяха твърде възмутени от мисълта, че някаква банда конници приближава селото, за да сравни със земята всичко, което те бяха изградили с много труд и лишения.

— Имаме още малко време — изрази надежда свещеникът. — Може би нашият уважаван съселянин господин Пиеро ще успее навреме да доведе помощ, за да бъдем пощадени от това изпитание.

Малко по-късно хората се разпръснаха.

Леонардо взе Алберто със себе си у дома.

— Ох, изморен съм до смърт! — изпъшка Алберто. — А ако знаеш откога не съм имал истинско меко легло. — Той се протегна и се прозя с всички сили.

— Ами може да се разположиш в моето легло — отвърна Леонардо.

— Не искаш ли и ти да подремнеш? — изненада се Алберто.

— Нямам време за това — отвърна Леонардо.

Той също беше полумъртъв от умора, но преди да легне да спи, трябваше да свърши нещо важно.

Леонардо събра своите скици и чертежи на фантастични машини, на летателни апарати и на цели градове. Беше вложил всичките си идеи в тези сложни рисунки. Повечето от тях бяха надписани. Някой път беше писал от дясно наляво, друг път огледално или от ляво надясно, с надеждата, че така ще затрудни непосветените да му откраднат идеите.

Той изсипа на пода съдържанието на едно буренце, което използваше като хранилище за всевъзможни неща, и после прибра в него рисунките.

— Какво правиш там? — обади се от леглото Алберто.

— Искам да скрия на сигурно място всичко, което съм направил през годините, в случай че баща ми не успее да доведе навреме помощ и онези безумци запалят селото.

 

 

Тази нощ дядото не позволи на Леонардо да излиза от къщата. Всъщност момчето искаше да занесе буренцето в гората и да го скрие там. Дядо му вече беше натоварил най-ценните им притежания на една каруца, в която смяташе да впрегне Марчела, ако стане така, че няма надежда да се спаси селото.

— Можеш да сложиш бурето между другите неща — разреши дядото. — А сега поспи малко.

Едва сега Леонардо забеляза колко изморен е всъщност. Той се прозя широко и въздъхна.

— За съжаление, в леглото ми вече спи Алберто.

— Ами тогава легни на пейката при камината.

 

 

Леонардо се събуди рано сутринта.

— Конници! — викаше на площада някой с прегракнал глас. — Към селото приближават конници!

Леонардо беше прекарал остатъка от нощта на пейката край камината, потънал в дълбок безпаметен сън. Сега внезапно се събуди. Изтича навън и установи, че дядо му отдавна вече е на крак. Беше впрегнал Марчела в каруцата, готов да потегли всеки момент.

Дали изобщо беше заспивал тази нощ?

В каруцата имаше доста неща, които не бяха там снощи, когато Леонардо натовари буренцето.

Внезапно по пътя се зададе Фредерико, селянче от околността. Момчето тичаше с всички сили.

— Кои са те? — извика му Леонардо. — Казвай по-бързо!

Фредерико едва успя да проговори.

— Баща ти е с тях!

Леонардо си отдъхна.

— Слава богу!

Малко по-късно в селото пристигна отряд въоръжени войници. Носеха мечове, арбалети, а някои от тях и аркебузи. Но утрото беше толкова влажно и хладно, че едва ли щяха да успеят да стрелят с тях. Фитилът, с който се палеше барутът, за да бъде произведен изстрел, не можеше да се запали при влажно време.

Леонардо разпозна от пръв поглед отличителните знаци на градската стража.

Той се втурна към баща си, който скочи от коня и го завърза на една греда пред дома на дядото.

— Успях да убедя Козимо — рече той. — Макар че заради тези безумци се наложи да го вдигна от леглото посред нощ.

— Тогава да се надяваме, че Винчи е спасено! — рече дядото с огромно облекчение.

Господин Пиеро обаче не беше много сигурен.

— Само ако хората, които е наело семейство Бандини, не посмеят да влязат в бой с градската стража.

— Няма да се наложи да чакаме дълго, за да разберем това! — обади се Леонардо и посочи другата страна на селото, където се появи група конници, след които се клатушкаше и каруцата на доктор Петрониус.

Половината от ездачите носеха горящи факли. Те изглеждаха твърдо решени да подпалят селото.

Никой във Винчи не беше спал спокойно тази нощ. Цялото село отдавна вече беше на крак.

Предводителят на бандата, висок мъж с руса триъгълна брадичка, отпусна юздите на коня си и направи няколко крачки пред хората си.

— Това е Бернардо Капели — рече господин Пиеро на сина си.

— Ти го познаваш? — изненада се момчето.

— О, да! Той е от свитата на семейство Бандини. При преговори винаги съпровожда Бандини в качеството на телохранител, срещал съм се с него няколко пъти при такива поводи.

Бернардо Капели вдигна ръка.

— Тук има огнище на чумна зараза и то трябва да бъде прочистено. Затова изчезвайте от селото, без да вземате нищо със себе си, защото всичко, което притежавате, е заразено от зловонните изпарения. Няма средство срещу миазмите от земната бездна. Миазмите се надигат и проникват във всичко. Те причиняват болестта.

Бащата на Леонардо излезе срещу Бернардо Капели и неговите хора.

— Това не е волята на Козимо де Медичи, нито пък на Съвета на град Флоренция! — извика той. — Тази нощ посетих управителя на Република Флоренция и той потвърди пред мен, че никога не е имал намерение да опожарява безразборно цели села, за да предотврати по този начин разпространението на чумата.

Бернардо Капели махна нетърпеливо с ръка и на лицето му се изписа пренебрежение.

— Съветът не прави нищо срещу разпространението на чумата, семейство Медичи също не си е мръднало пръста! Злото трябва да бъде изтръгнато от корен! — Той посочи доктор Петрониус, свит до Едуардо на капрата на покритата каруца. — Никаква полза няма от това, че този шарлатанин ще излекува няколко души. Там, където е била чумата, нейните миазми продължават да излизат отново и отново от земните недра.

— Вие се противопоставяте на волята на градоначалника и на волята на Съвета! — повтори заплашително господин Пиеро. — Кой от вас ще посмее да се появи отново във Флоренция, ако сега влезе в схватка с градската стража?

Чу се звън на изтеглени от ножниците мечове, на арбалети, заредени със стрели. Двете групи застанаха една срещу друга, готови за бой.

— Ти си слуга на Медичите! — провикна се Капели към господин Пиеро. — Жалък лакей, който прави само това, което му се нареди, без да мисли за последствията за града. Черната смърт все още може да бъде победена. Все още можем да предотвратим нейната зловеща жътва.

— Семейство Бандини, чиито лакеи сте вие, се грижи само за своите дела. Какво би станало с тях, ако търговските им партньори вече не идват във Флоренция и не купуват от стоките им? — отвърна господин Пиеро.

— А Козимо де Медичи не е ли наредил да се изгорят до основи селата, само защото се страхува от въстание? — отвърна Капели.

Внезапно всички млъкнаха. Над настръхналото село легна тежка тишина.

Един от хората от флорентинската градска стража вдигна арбалета си, готов за стрелба.