Алфред Бекер
Черната смърт (5)

Чудодейното лекарство

Доктор Петрониус пренощува във Винчи. Той обаче не се настани в странноприемницата на родителите на Джана, а предпочете да спи в колата си. Вероятно се страхуваше, че ще му откраднат мумиите.

Късно вечерта Леонардо се измъкна навън. Дядо му вече спеше, а баща му беше в къщата си на другия край на селото, където беше и кантората му на нотариус.

Едуардо вървеше напред-назад пред колата, разпрегната край селския площад.

Когато видя Леонардо, той му махна да дойде при него.

— Продадохте ли вече нещо от вашия чудотворен мехлем? — полюбопитства Леонардо.

— Хората изчакват да се уверят, че той наистина лекува — отвърна Едуардо. — Но не говори толкова силно. Доктор Петрониус спи. — Едуардо скръсти ръце и се ухили. — Е, какво, искаш ли да си купиш цяла мумия, за да видиш какво има в нея? Мен ако питаш, тя е твърде скъпа за това.

— Що за птица е всъщност свещеният ибис? — попита Леонардо.

— Нямам идея — отвърна Едуардо. — И да знаеш, че няма да ти позволя да надничаш в сандъците. Мумиите са опаковани много внимателно и освен това доктор Петрониус много ще се ядоса. Да сме наясно още сега по този въпрос.

— Не се притеснявай — отвърна Леонардо. — Изобщо не съм имал намерение да те моля да ме пуснеш да погледна още веднъж мумиите. И все пак тази птица ме интересува. Има доста дълъг и тесен клюн. Предполагам, че се храни главно с риба или пък лови някакви дребни животинки от блатата. Но защо тези птици са били ценени толкова много, че дори са ги балсамирали? Дали това има нещо общо със съществото, което е наполовина човек, наполовина птица?

— Точно така е! — обади се един глас от колата.

Беше доктор Петрониус, който се измъкна с пъхтене от колата.

— Тъкмо бях заспал, но разговорът ви може да събуди и дълбоко спящ човек! — измърмори лекарят. — Удивително е, че знаеш нещо за човека с птичата глава.

Леонардо разказа гордо, че е видял този образ върху един папирус в библиотеката на Медичите.

— Той си измисля — обади се Едуардо. — Козимо де Медичи никога не би показал своята колекция от ръкописи на едно селско момче!

— Баща ми работи като нотариус при Козимо — възрази Леонардо.

— Е, и какво от това! — присмя му се Едуардо.

— Е, това поне обяснява как едно селско момче може да се озове в библиотеката на Козимо де Медичи — усмихна се доктор Петрониус. — Защото е известно, че Козимо де Медичи събира стари ръкописи. Аз споделям този интерес с великия Козимо, макар че никога не бих могъл да си позволя да купя тези ръкописи и бих могъл да ги разглеждам най-много в някоя библиотека.

— Казахте, че знаете нещо за човека-птица…

— Това е Тот, богът на Луната, магията и науката. Римляните са го наричали Лунус, а гърците са го почитали като пратеник на бог Хермес. Свещеният ибис бил символ на Тот. Имало го е само в Египет.

— Знаете ли нещо повече за тази птица?

— Не, за съжаление. И честно казано, мисля, че е време ти сега да се прибереш у дома и да си лягаш. Във всеки случай тази нощ не бих искал да бъда обезпокояван повече.

— Простете, доктор Петрониус — отвърна Леонардо и се поклони едва-едва, както беше виждал в двореца на семейство Медичи. Според Леонардо това изглеждаше много изискано.

Доктор Петрониус обаче като че ли изобщо не се впечатли от поклона му.

— Така, а сега върви да спиш! — настоя още веднъж лечителят.

Нямаше съмнение, че тази нощ Леонардо няма да види разповита мумия. Мумиите бяха твърде ценни, за да бъдат използвани за изследвания, както той междувременно се беше убедил.

Но вместо да се върне обратно у дома, Леонардо направи още една среднощна разходка и се озова при плевнята, в която подслониха Алберто. Този път той се приближи дори повече от обичайното, защото, в края на краищата, не можеше да крещи посред нощ и да буди съселяните си.

— Алберто! Подейства ли мехлемът? — попита Леонардо любопитно.

Никой не му отвърна. Алберто мълчеше.

 

 

На следващата сутрин Леонардо скочи от леглото още по изгрев-слънце. За да си запълни времето, той седна отново над папируса и докато го разглеждаше, размишляваше върху това, което доктор Петрониус беше казал за ибиса и божеството Тот.

Щом Тот е бил бог на Луната, то тогава може би целият текст беше за Луната?

Но Леонардо не можеше да се концентрира и не стигна доникъде в разсъжденията си. Без особено желание той прерисува някои от фигурите на един лист от своите запаси.

Малко по-късно цялото село се събра на площада, за да види дали доктор Петрониус е излекувал Алберто. Всички заедно се запътиха към старата плевня.

Сред множеството Леонардо видя Карло.

— Ако това момче наистина е излекувано, баща ми ще си купи цяла мумия на ибис! — разказа Карло на приятеля си. — Но първо, естествено, изчаква резултата.

Доктор Петрониус се забави известно време в плевнята при Алберто, преди да излезе и да оповести:

— Това бедно просяче, което бе белязано от Черната смърт, е напълно здраво! По него не е останала нито една-единствена чумна бубона!

Сред притихналата тълпа премина удивен шепот. Чу се как тук-таме хората вече броят парите.

— Искам да видя със собствените си очи! — провикна се касапинът Алесио.

— Ами ела да видиш! — подкани го доктор Петрониус. — Ела и се убеди със собствените си очи. Момчето все още е доста изтощено и има нужда от няколко дни, за да се съвземе, но иначе е напълно излекувано.

Алесио се поколеба малко. Той като че ли нямаше много доверие на доктора. Ами ако момчето въпреки всичко още е заразно и е обгърнато от зловещия дъх, за който се вярваше, че причинява болестта?

— Е, хайде, нали настояваше, трябва да отидеш! — обади се една от жените.

— А ти самата не искаш ли? — попита я друга жена.

— Аз искам да погледна! — провикна се Леонардо и се запромъква напред, преди дядо му или баща му да успеят да му попречат.

— Леонардо, не! — извика дядото, но думите му се загубиха сред всеобщата глъчка.

Не може да се каже, че Леонардо не се страхуваше. В действителност мисълта, че отива в плевнята при Алберто, доста го притесняваше. Но от друга страна, си мислеше, че никой не би могъл да направи голямо откритие или изобретение, ако не прояви поне мъничко смелост.

— Леонардо! — извикаха още веднъж дядо му и баща му в един глас.

— Какво толкова ще ми се случи? — отвърна Леонардо. — Доктор Петрониус вече се осмели да отиде при Алберто. Следователно влизането при него е безопасно. Нали той иска да печели пари със своя мехлем от мумии, а не да се зарази и да си отиде безславно?

— Точно така, моето момче — кимна доктор Петрониус.

Свещеникът не искаше да остане по-назад и заяви, че и той е готов да отиде в плевнята на Алберто.

— Всички ние сме в Божиите ръце — рече той.

Внезапно дядото на Леонардо и господин Пиеро също решиха да се присъединят към групата на смелчаците, които искаха да се убедят с очите си в чудотворното действие на мехлема на доктора. След всичко това Алесио вече нямаше друг избор, освен и той да излезе отпред.

Виждаше се съвсем ясно, че тази му постъпка го изпълва с притеснения. Касапинът беше пребледнял като платно, но вече нямаше връщане назад.

И така, предвождана от доктор Петрониус, групата на смелчаците се запъти към плевнята. Алберто изглеждаше видимо по-добре. Той гризеше с наслаждение една ябълка от последната кошница, която му беше занесъл Леонардо.

Тъмните кръгове около очите му бяха изчезнали. Той нямаше вече и петна по лицето.

— Чувствам се много по-добре — рече Алберто. — Малко ми се вие свят, когато се изправя, пък и ме е страх още да ставам, но иначе съм доста добре. — Той отново отхапа от ябълката и направи физиономия. — Този сорт не е от най-добрите. Твърде кисел е, ако питате мен. Но за съжаление, вече изядох всичко друго, което ми беше донесено.

— Ще се погрижа да получиш ябълки от друг сорт — обеща свещеникът.

— Добре, тогава няма да се мъча повече с тая киселица — изпъшка Алберто и метна огризката настрани.

— Искам да видя гърба и гърдите на момчето — настоя Алесио. — Как да сме сигурни, че по тялото му няма вече чумни бубони?

— Правилно! — похвали го доктор Петрониус. — Мисля, че Алберто няма да има нищо против да видите всичко, което ви интересува.

Алберто веднага съблече дрехата си.

— Изглежда като току-що изкъпан — установи изненадан Алесио.

— Ами аз наистина съм изкъпан — отвърна Алберто. — Тази сутрин местата, които бяха намазани с мехлем, така ме сърбяха, че изтичах право на потока и измих всичко от себе си. И виж ти — от бубоните не беше останал и помен!

 

 

След като чудното излекуване на просячето беше потвърдено пред останалите жители на Винчи и никой от тези, които видяха Алберто, вече не се съмняваше, че той наистина е здрав, мехлемът на доктор Петрониус се разпродаде като топъл хляб.

Той извади от каруцата си една преса, която всъщност беше предназначена за плодове. Пред очите на всички доктор Петрониус изцеди тъмното масло от една мумия, напълни го в мънички бурканчета и след това ги продаде на жителите на Винчи.

През прозореца си Леонардо можеше да гледа през целия ден как хората от Винчи се стичаха към пресата за мумии на доктор Петрониус. Някои от тях стигнаха дотам, че взеха пари назаем от роднини или познати, други направо донесоха семейните си бижута. Доктор Петрониус прие като средство за разплащане дори чифт скъпи ботуши за езда, брадва и кухненски ножове.

Бащата на Карло беше първият, който се реши да си купи цяла мумия на свещен ибис.

— За съжаление можем да си позволим само една мумия — разказа Карло, който по-късно през деня отиде да види Леонардо. — Баща ми, естествено, разчита, че мумията може да се съхранява без проблеми в студеното ни мазе. Когато един ден Черната смърт избухне и тук, ще може да продава тинктурата в малки количества, както прави и доктор Петрониус, и ще получи огромна печалба. И без това имаме преса за плодове в килера.

— И защо баща ти не може да си позволи втора мумия? Че той не е ли най-богатият човек в цяло Винчи!

— Богат — да, но не и на пари в брой. Наскоро трябваше да закупи нова стока. Преди да я препродаде, няма да получи парите от нея. А този доктор Петрониус не иска да приеме нищо от неговите стоки в замяна, защото смята, че всички те били нетрайни и не можели да се съхраняват дълго.

— А може би просто се страхува да не му станете конкуренция! — предположи Леонардо.

Малко по-късно дядото на Леонардо се върна с малко бурканче от черния мехлем.

— Това е достатъчно за теб, за мен и за баща ти, ако чумата ни споходи в близко време.

Леонардо беше предложил да купят цяла мумия.

— Дори касапинът можа да си позволи това — упрекна той дядо си. — А напоследък, откакто работи за семейство Медичи, татко печели отлично.

— Първо, не толкова много, колкото ти вероятно си мислиш, и второ, той пести, за да може през следващите години да се премести във Флоренция. Животът там е по-скъп, както ти сигурно вече си установил по време на съвместните ви пътувания до големия град.

— Не мислиш ли, че все пак бихме могли да го убедим? Така ще удари с един куршум два заека. Първо, ако избухне чума, ще имаме достатъчно от мехлема и дори ще можем да продаваме на другите хора. И второ…

— И второ, така ти ще можеше да разопаковаш мумията и да я разгледаш. Зная, че това всъщност е целта ти — взе му думата старецът. — Но и без това плановете ти са невъзможни!

— Но дядо! Толкова много неща бих могъл да открия по този начин! Представи си, че тези масла действат и при други болести. Освен това, съм сигурен, че има и по-добър метод за получаване на мехлема. Тази преса за сок е примитивна. Имам някоя и друга идея, но не ми стига време да скицирам тази машина.

— По-добре първо се погрижи за шиша за печене, който ми направи. Омръзна ми всеки път да слагам на масата овъглено месо. Освен това Марчела от известно време пие вода от буре за бира, защото по някаква причина поилката й е надупчена.

Леонардо трябваше да признае, че желанието му за собствена мумия се оказа напълно неосъществимо.

— Може ли поне да погледна мехлема?

Дядото въздъхна.

— Е, добре, мога да изпълня това твое желание. Но ще го държа аз.

— Добре де…

Дядото отвори внимателно бурканчето, в което доктор Петрониус беше отсипал от гъстата мазна течност.

— Мирише ми на нещо познато — замисли се Леонардо. — Но не мога да си спомня какво беше.

— Мога да ти кажа откъде ти е познат този мирис — отвърна дядо му. — Докторът чудотворец вече цял ден изстисква маслото от своите мумии, а вятърът за съжаление духа към нас и носи вонята право в прозорците ни.

Но Леонардо поклати глава.

— Не, нямах предвид това. Тази миризма ми е позната отнякъде. Но не мога да си спомня откъде… и откога… както и да е, може би няма значение.