Алфред Бекер
Черната смърт (3)

Черната смърт във Винчи

През следващите дни всички във Винчи говореха само за Черната смърт. Бащата на Леонардо, господин Пиеро, отложи за неопределено време сключването на сделката за един имот в Тарента, селото, в което се говореше, че има чума.

Всевъзможни слухове обикаляха из селото. Отначало казваха, че е засегнато само Тарента, но малко по-късно в селската странноприемница се говореше вече, че и в три други села имало случаи на чума. Ту се споменаваха само отделни случаи на зараза, ту казваха, че вече стотици, дори хиляди хора са повалени от чумата и са смъртно болни.

Сигурно беше обаче, че Флоренция не е засегната, защото един минаващ през селото наемен войник, който по заръка на града носеше послание в Пиза, беше подробно разпитан от местните хора в селската странноприемница и каза, че не е чувал в града да има чума. Войникът всъщност искаше да пренощува във Винчи, но вместо това предпочете веднага да продължи пътя си. Неколцината селяни, които го бяха видели, докато събираха реколтата по нивите си, разказаха по-късно, че той не поел по обичайния път за Пиза. Вместо това предпочел един много обиколен път, само и само да избегне областта, където според слуховете вилнее Черната смърт.

Леонардо прекарваше дните в размишления върху значението на знаците от папируса. Системата от знаци изглеждаше много по-сложна от всички тайнописи, които си беше измислял досега. Колкото и да мислеше, нещо му убягваше и той не можеше да открие правилния подход, пък и ако трябваше да бъде честен, мисълта за Черната смърт, която грозеше всички, не го оставяше на мира.

Опасността още не беше достигнала Винчи. Но заплахата витаеше над селото като невидима зловеща сянка. Леонардо я усещаше съвсем ясно. Всички жители на Винчи внезапно се промениха. По улиците вече не се чуваха смехове, закачки и песни, хората ходеха, свели глави, сякаш бяха налегнати от тежки мисли или пък носеха невидимо тежко бреме.

 

 

Леонардо срещна просячето Алберто два пъти през следващите дни.

Първия път го видя, докато скитаха с Карло из полята и ливадите около селото. Алберто седеше върху кола със сено заедно със селянина Алдо, при когото беше се главил за ратай.

Втората среща протече много по-драматично.

Беше привечер, слънцето вече се гласеше да потъне зад хоризонта и работата на полето отдавна беше приключила.

Леонардо, Карло и Джана седяха в стаята на Леонардо. Леонардо всъщност се надяваше, че Джана и Карло ще му помогнат — или при разшифроването на знаците, или поне при подреждането на костите на щъркела.

Но и двамата бяха изцяло погълнати от слуховете за Черната смърт. Особено Джана, която покрай странноприемницата на родителите си винаги научаваше първа най-новите ужасни новини. Тогава внезапно чуха болезнени стонове.

Изтичаха до прозореца, от който се виждаше целият селски площад.

В средата на площада видяха Алберто. Лицето му изглеждаше напълно променено. Имаше няколко тъмни петна по кожата, а около очите му се бяха образували черни кръгове. Алберто падна на колене, притиснал с ръце корема си.

— Помогнете ми… Помогнете ми… Не мога… повече! — простена той.

В следващия миг просячето се свлече на земята и се загърчи от болка.

Виковете му бяха толкова силни, че по прозорците на съседните къщи се появиха хора, втрещени от ужас.

— Трябва да му помогнем — рече твърдо Леонардо. — Нещо става с това момче!

Децата се спуснаха колкото се може по-бързо по стълбите и изтичаха навън.

Там видяха Алберто, превит на две, да се въргаля в прахта на селския площад.

Дядото на Леонардо, който хранеше Марчела в конюшнята, също бързаше към тях.

Леонардо вече беше на няколко крачки от Алберто, когато момчето внезапно скочи, протегна ръце, като да го спре, и изкрещя:

— Недей! Стой далеч от мен! Да не си направил нито крачка повече! Това ще е твоето проклятие!

Леонардо се втренчи в лицето на Алберто като омагьосан. Момчето беше съвсем бледо и тъмните петна по страните му се виждаха съвсем ясно.

— Черната смърт! — изпищя Джана. — Тя е тук, дошла е във Винчи!

 

 

За кратко около Алберто се насъбра половината село. Всички стояха на безопасно разстояние от момчето, което очевидно беше тежко болно. Никой не смееше да го приближи на повече от четири-пет крачки.

— Това момче не беше ли ратайче при Алдо? — попита една жена и се обърна към съседката си. — Ти вчера беше там за мляко, видя ли го?

— Изгонете скитника от Винчи! — провикна се друга жена и се прекръсти. — Тогава може би Черната смърт ще ни отмине!

— Вървете тогава! Оставете ме мене, нещастника, да умра като куче на този площад! — извика отчаяно Алберто. — О, защо Бог ме наказа така, че да донеса при вас Черната смърт?

— По-добре се махай оттук, за да не ни изпозаразиш всички! — обади се един човек, който живееше в малка къща в съседство с родителите на Карло и си изкарваше хляба, като ходеше от двор на двор и колеше животните на селяните. Казваше се Алесио. Беше едър мъж с много силни ръце, които сега беше скръстил пред гърдите си.

— Как може да говориш такива неща, Алесио! — извиси се над насъбралото се множество строгият глас на свещеника, който също беше дотичал на площада. — Исус се е погрижил дори за прокажените, а ти искаш да прогониш това бедно момче! Къде е любовта ти към ближния?

— Но Исус е можел да излекува прокажените — отвърна Алесио. — А ние сме безпомощни пред Черната смърт. Ще ни отнесе един след друг. Никой повече няма да дойде в това село, нито пък ще иска да приеме хора от нашето село. Никой селянин няма да ме наеме да му коля животни. Няма да купуват и стоките на Малдини.

— Момчето трябва да напусне селото — заклати глава една от жените.

— Точно така! — добави друга. — Колкото се може по-бързо!

Внезапно всички заговориха един през друг. Алберто продължаваше да се гърчи на земята и да притиска корема си с ръце. Той стенеше така жалостиво, че можеше да трогне и камък. Свещеникът се осмели да го приближи на две крачки, прекръсти го и зачете утешителна молитва.

През това време към множеството приближи един конник, но почти никой не му обърна внимание. Това беше бащата на Леонардо.

Господин Пиеро върза коня си на гредата пред къщата на баща си и се смеси с тълпата.

Леонардо тръгна смело към Алберто и го доближи дори повече от свещеника.

— Леонардо! — викна предупредително дядо му.

Когато беше съвсем малък и живееше при майка си Катарина, Леонардо веднъж беше толкова болен, че вече бяха повикали свещеника, за да му даде последно причастие. Имаше толкова висока температура, че на моменти изобщо не знаеше дали е буден, или спи и сънува. Никакво лекарство не можеше да му помогне, но като по чудо той все пак оздравя. И дори след като оздравя, никой не можа да каже какво го беше разболяло и как така оздравя.

Оттогава Леонардо започна да проявява интерес към строежа и функциите на телата — на хората и на животните. Чичо му Франческо, който знаеше много за природата, му каза веднъж, че човек се разболява, когато някой орган в тялото не работи както трябва. Но наистина ли беше така? Не се ли разболяваха хората заради проклятие или заради някой свой грях или лошо дело, както вярваха повечето?

Леонардо си беше наумил някой ден да намери отговор и на този въпрос. Това беше една от причините да прибира тайно в стаята си мъртви животни и да ги изследва. Горещо го интересуваше какво се случва във вътрешността им. Защото ако успее да разкрие как работят органите на животните, щеше да е възможно да се разбере същото и за хората.

И ето сега той имаше уникалната възможност да види петната на Черната смърт от съвсем близо! Естествено, той съжаляваше Алберто и му се щеше да му помогне. Но го глождеше и силно любопитство, заради което забрави всяка предпазливост.

— Стой където си, нещастнико! — извика му Алберто. — Никой вече не може да направи нищо за мен! Моли се за душата ми! Моли се да отида на небето, без да се мъча много, защото, макар и да съм беден, аз съм добър християнин с чисто сърце.

През насъбраното множество премина вълна от състрадателен шепот.

— Та ние изобщо не знаем дали ти наистина си болен от Черната смърт! — възкликна Леонардо.

— Нима не виждаш, че смъртта е изписана на лицето ми? — провикна се Алберто.

Господин Пиеро пристъпи към Леонардо и го дръпна назад.

— Не толкова близо, Леонардо!

— Но аз съм достатъчно далеч от него! Дори не съм го докоснал! Освен това той трябва да бъде прегледан, преди да се каже от какво е болен.

— Може би баща ти е готов да плати, за да доведем лекар — присмя му се касапинът Алесио. — Но кой ли лекар би се осмелил да го прегледа и да рискува да пипне болестта?

Надигна се буря от гласове. Всички заговориха един през друг. По-голямата част от жителите на селото настояваха Алберто веднага да бъде прогонен от Винчи. Господин Пиеро обаче им напомни, че в такъв случай той ще се влачи от село на село и ще пренася болестта от място на място, докато не падне мъртъв.

— Нима никой от вас няма роднини по съседните села, на които би искал да спести смъртта?

— И без това не можем да им помогнем — прекъсна го касапинът Алесио. — Дъхът на злото бълва от земята, за да разболява хората.

Накрая над врявата на тълпата се извиси гласът на свещеника.

— Трябва да се подчиним на законите на милосърдието и да вършим онова, което Всемогъщият ни е повелил! Нека пренесем момчето в старата плевня в края на селото. Тя в момента и без това стои празна. Ще оставям храна на момчето пред вратата на плевнята, така че никой да не се зарази.

— Вие ли ще готвите на момчето? — попита една от жените.

— Ще дам своя дял — обясни отчето.

— Аз пък предлагам доброволно услугите си да нося храната до плевнята — обади се Леонардо.

Сега свещеникът се обърна към Алберто.

— Съжалявам, но това е всичко, което можем да направим за теб. Останалото е в Божиите ръце.

 

 

Така Алберто се нанесе в полуразрушената празна плевня, която някога земеделецът Рафаело беше построил на около двеста стъпки западно от Винчи. Той отдавна вече не беше между живите, не беше оставил и наследник. С течение на времето селяните отмъкнаха дървените греди от стените на плевнята, за да ги използват за гориво, и тя започна бавно да се руши.

Нито бащата на Леонардо, нито дядо му бяха особено възхитени от предложението на момчето да носи храна на болния.

— Това може да го прави и отчето — заяви господин Пиеро. — Не разбирам защо си търсиш белята?

— Да не би да искате да ми забраните? Нали все пак някой трябва да носи храна на Алберто? Нали всички ние трябва да се грижим за болните? Нима отчето не го казва всяка неделя в църквата?

— Е, да, така е… — призна господин Пиеро.

— Точно това имах предвид — не само свещеникът трябва да спазва своите напътствия. Освен това аз непременно искам…

— Обещай да не разглеждаш петната му отблизо! И да не ти хрумне да прилагаш върху Алберто някоя от твоите собственоръчно забъркани тинктури! — прекъсна го решително дядо му. — Това е изключително опасно! Момчето е болно от чума и вероятно скоро тук, във Винчи, ще има и други случаи. Леонардо, за разлика от теб, аз вече съм преживял няколко чумни епидемии. Ако е белодробна чума с кървава кашлица, Алберто няма да преживее и три дни. Но честно казано, не вярвам, че случаят е такъв.

— И защо не? — попита обнадежден Леонардо.

— Защото тогава изобщо не би успял да се довлече до селото — отвърна дядото. — Предполагам, че е обикновена бубонна чума. Повечето живеят две до три седмици, след като се появят първите признаци на болестта.

— Но има и такива, които оздравяват — възрази Леонардо.

— Да, но те са съвсем малко и ти по-добре не разчитай, че момчето ще е един от тях. Затова стой далеч от Алберто и не се опитвай, моля те, да се правиш на лекар! Ти не си никакъв лекар и нищо не разбираш от болести. Тук не става дума за дисекция на мъртва врана или за някой от твоите опити да подпалиш къщата, а за това, че можеш да застрашиш цялото село с лекомислието си!

— В никакъв случай няма да се държа лекомислено! — обеща Леонардо.

Нито Карло, нито Джана имаха желание да придружат Леонардо, когато носеше храна на Алберто. Твърде голям беше страхът им. Джана дори мислеше, че ще е най-добре известно време да не се срещат.

— Страх ме е, това е истината. Татко казва, че можеш да носиш болестта в себе си, без да знаеш за това.

— Ама вие сте били големи бъзльовци! — възмути се Леонардо. — Нищо чудно, че има толкова малко добри лекари, а онези, които наричат себе си лекари, все още не са измислили нищо срещу тази болест!

— А може би всички, които храбро са опитали да се справят с нея, са загинали! — възрази остро Джана.

 

 

Жителите на Винчи се редуваха да носят храна на Алберто. Свещеникът беше един от тях, заедно с дядото на Карло и още неколцина други. Леонардо носеше храната с кошница близо до старата плевня.

— Алберто! — повикваше той момчето. Понякога се налагаше да повика няколко пъти, преди най-сетне Алберто да се обади.

— Просто остави кошницата на земята — казваше той тогава.

Леонардо се опита да зададе на момчето още няколко въпроса. Той разбираше, че всъщност никой не го е преглеждал, защото беше много опасно. Това, което не можеше да разбере, е, че и самият Алберто всъщност не беше разпитал никого за своята болест.

Сякаш имаше опасност да зарази някого дори само с въпросите си. При най-добро желание Леонардо не можеше да си представи такова нещо.

— Алберто, кажи, имаш ли от онези подутини като бубонки? Дядо ми разказа, че са типични за чумата.

— Ти нали ме видя! Нима не забеляза знаците на смъртта?

— Да, лицето ти не изглеждаше добре. Но не си спомням да съм видял някакви подутини. Затова те питам дали имаш бубони по тялото? И ако случаят е такъв — тогава би могъл да ги натиснеш…

— Просто се махни оттам, за да мога да си взема храната! — прекъсна го Алберто. — Нима не страдам достатъчно? Трябва ли да се наказвам още повече?

Леонардо искаше да обясни на Алберто защо задава тези въпроси и че е възможно той изобщо да не е болен от чума и всички да са се заблудили по най-глупав начин.

Затова беше важна всяка подробност. Но Алберто просто отказа да му отговори.

Леонардо обаче не беше човек, който се предава лесно.

— Алберто, а може би все още може да ти се помогне, а? Бих направил всичко възможно, за да те спася, но е необходимо и ти да ми помогнеш!

Вместо отговор Алберто заплака горчиво. Леонардо добре разбираше, че просячето е отчаяно. В края на краищата почти сигурно беше, че скоро ще умре. И Леонардо имаше достатъчно здрав разум в главата си, за да признае, че беше твърде невероятно някой да успее да му помогне.

И все пак този жален плач му се стори някак преувеличен. Не можеше да каже защо, но тук имаше нещо гнило. Той просто не звучеше искрено. Леонардо не можеше да си спомни някога да е чувал друг човек да плаче така.

Имаше нещо гнило и в странния начин, по който се изразява момчето. Дори само начинът, по който заговори него и баща му на пътя за Винчи, беше странен! Толкова високопарно… Но пък човек, който говори така, вероятно и плаче по същия начин — високопарно.

Ето такива мисли се въртяха из главата на Леонардо, докато плачът на Алберто премина в тихо хленчене.

— Стоя си аз тук смъртно болен, а дори не мога да се добера до храната си, защото ти продължаваш да стоиш до нея! — извика накрая Алберто.

Леонардо въздъхна.

— Е, тогава си тръгвам — измърмори той и се отдалечи.

Леонардо беше изминал почти половината път до селото, когато Алберто най-сетне излезе от плевнята и взе кошницата.

Следващите пъти, когато Леонардо носеше храна на смъртно болния Алберто, той вече изобщо не отговаряше на неговите въпроси. Въпреки настояването и молбите на Леонардо Алберто запази мълчание.

Отпърво Леонардо си мислеше, че Алберто е толкова зле вече, че изобщо не може да говори.

Но когато веднъж на тръгване видя как Алберто грабна кошницата, разбра, че притесненията му са неоснователни.