Алфред Бекер
Черната смърт (6)

Тайната на Алберто

Следобед доктор Петрониус и Едуардо опаковаха пресата за сок, качиха я в колата и се приготвиха за отпътуване. Малко по-късно каруцата им затрополи по черния селски път и потегли към Флоренция.

На изхода на селото бащата на Карло още веднъж спря доктор Петрониус и се опита да го убеди да разменят все пак още една мумия срещу сирене и салам.

Доктор Петрониус обаче беше непреклонен.

— Вашата стока ще се развали, защото дори Едуардо не може да изяде толкова много храна, колкото ми предлагате, скъпи господине — рече докторът. — Освен това аз не бих искал да подкрепям търговията със страданието на хората!

— О, колко сте благороден! А вие самият какво правите? — възкликна господин Малдини.

— Помагам на хората — заяви доктор Петрониус и вирна брадичка.

 

 

Карло и Леонардо гледаха известно време след каруцата на доктора.

— Странен човек — рече Карло. — Но спаси цялото ни село от чумата. Трябва да му сложим паметник! — Той се обърна към приятеля си. — Ти би могъл да измислиш нещо подходящо, Леонардо. Човек като теб, който може да рисува така хубаво, сигурно ще успее да издяла фигура от камък. Трябва ти само добро длето и подходящ чук.

— Да, кой знае, може би някой ден — измърмори Леонардо.

— Знам, в момента те интересуват други неща. Онзи човек с птичата глава например, но най-много искаш да разопаковаш мумията, която баща ми скри в мазето. Ето такива са хората! Едва минала опасността и всички забравят за благодарността!

— Не съм сигурен, че скулптурата е подходящо занимание за мен — призна Леонардо. — Много време е необходимо, докато успееш да изваеш нещо от камък. Във Флоренция видях няколко статуи от бронз. Затова, естествено, ще е необходима форма от глина и…

— И ти мислиш, че жителите на Винчи, които едва успяха да си купят мехлем за собствените си чумни бубони, ще купят бронз за тази статуя? — прекъсна го нетърпеливо Карло. — Я виж, колко много камъни се търкалят наоколо, трябва само да намерим подходящ.

Внезапно на Леонардо му хрумна нещо.

— Какво ще кажеш да отидем при Алберто!

Карло обаче нямаше толкова много смелост.

— Знаеш ли, предпочитам да изчакам ден-два, докато оздравее напълно и няма опасност да зарази никого.

И така, Леонардо тръгна сам към плевнята.

Но Алберто не беше там. Паянтовата врата зееше отворена.

— Алберто?

Никакъв отговор! Вързопчето, което момчето носеше винаги със себе си, също не беше там.

Отначало Леонардо не заподозря нищо. Той реши, че Алберто е излязъл някъде. Защо да стои в плевнята, след като вече се чувства по-добре? Може би отново се оглежда за място като ратай при някой земеделец. До края на жътвата имаше много време, всяка допълнителна помощ бе добре дошла, пък и така щеше да припечели нещо.

В този момент часовникът на църковната кула удари пет пъти и Леонардо си помисли, че всъщност има време да прескочи до съседното село, за да види чичо си Франческо. Той сигурно щеше да му разкаже нещо за свещения ибис.

Никой не знаеше повече за тайните на природата от чичо му Франческо. А за това, че през последните години Леонардо не бродеше толкова често с него из полетата и ливадите наоколо, имаше една съвсем проста причина: няколко години той беше служител във Флоренция и през това време се връщаше у дома само за празниците. Той притежаваше в съседното село къща, наследство от далечен роднина, където се пренесе да живее на стари години.

Леонардо се подвоуми дали да не вземе със себе си преписа на папируса, но това означаваше да се върне до вкъщи и момчето никак не беше сигурно, че дядо му ще се съгласи, че има достатъчно време да прескочи до съседното село.

Няма значение, рече си Леонардо. Има достатъчно други неща, за които бих могъл да го разпитам и за които изобщо няма да ми е необходим преписът.

Леонардо трябваше да повърви доста време, преди най-сетне да зърне къщата на чичо си.

Първото, което му направи впечатление, докато приближаваше дома на чичо си по залез-слънце, бяха ярките светкавици, които излизаха от прозореца му.

Те понякога направо ослепяваха човека, поради което селяните си мърмореха, че къщата на чичо Франческо е омагьосана. Но когато се приближи, не беше трудно да се разбере каква е причината за светкавиците.

Чичо Франческо имаше прозорец от стъкло.

Само домовете на богатите търговци във Флоренция имаха стъкла. Но и в тях не всички прозорци бяха остъклени. Дори в кметството закриваха отворите на прозорците с ленен плат.

А чичо Франческо притежаваше цял един стъклен прозорец. Другите прозорци той закриваше през лятото със светъл плат, а през зимата затваряше с капаци. Този единствен стъклен прозорец чичо Франческо беше наследил заедно с къщата, но така и не бе събрал пари да остъкли останалите прозорци.

Когато Леонардо стигна до къщата, видя, че вратата зееше широко отворена. Чичо Франческо обичаше вътре да влиза свеж въздух. След смъртта на жена си той живееше съвсем сам в голямата къща. Нямаше си свои деца.

Леонардо влезе, без да почука, както правеше винаги. Завари чичо Франческо пред камината. Той бъркаше енергично в едно гърне, закачено над огъня. Чичо Франческо имаше сиви, на места съвсем побелили коси и добродушна усмивка.

— А, ти ли си! — рече той, като видя Леонардо. — Вече си мислех, че си забравил пътя дотук. Тъкмо приготвям вкусна напитка от билки. Ако имаш желание, може да опиташ.

— Не, благодаря — отклони вежливо поканата Леонардо.

Чичо Франческо обичаше да експериментира с билкови напитки, но резултатът обикновено беше много далеч от вкуса на Леонардо.

— Чух, че при вас имало случай на чума — обади се чичо Франческо.

— Ами не беше чак толкова страшно — отвърна Леонардо и разказа за чудотворния мехлем на доктор Петрониус и бързото излекуване на Алберто.

— Доктор Петрониус ли? — измърмори чичо Франческо. — Чувал съм това име… На пет мили оттук в Сан Лука имаше един мъж, който се наричаше така и също продаваше чудотворно средство, след като някой там се беше разболял. Но оттогава не съм чул нищо повече нито за Сан Лука, нито за Черната смърт.

Внезапно една много позната миризма блъсна Леонардо в носа. Той вдигна глава и задуши като куче, попаднало на прясна следа.

— Какво ти става, Леонардо, билките ми наистина са силни, но не вярвам напитката ми да вони толкова лошо.

— Не, не е напитката! — прошепна Леонардо и погледът му зашари из стаята. И тогава внезапно му стана ясно, че миризмата идва от остъкления прозорец.

Той отиде при прозореца. Краищата на стъклото бяха уплътнени с черна мазна смес.

— Ето това е! — възкликна той.

Точно така миришеше чудотворният мехлем, който продаваше доктор Петрониус. Нима беше възможно? Нима чичо Франческо беше уплътнил своя прозорец със скъпоценен мехлем от мумия! Или в цялата тази работа имаше нещо гнило?

— Какво толкова видя там? — попита изненадан чичо Франческо.

— Как се казва този материал, с който си уплътнил стъклото на прозореца?

— Това е земна смола. Нарича се още битум.

— И как се получава?

— Ако човек има късмет, намира място, където тя излиза от земята — затова се нарича земна смола. За разлика от обичайната смола, която се получава от дърветата.

— Да, знам за обикновената смола — кимна Леонардо.

Той беше опитал вече веднъж да си направи истинска факла, като загря дървесна смола. Този ден дядо му не си беше у дома, но въпреки това той узна какво се беше случило. Когато прозорецът на Леонардо избълва облак дим, всички съседи дотичаха да гасят пожара.

Леонардо не обичаше да си спомня тази история — най-вече защото дядото му отне факлата, преди той изобщо да успее да изпробва как гори!

— Да, битумът е много подходящ за уплътняване на прозорци — рече чичо Франческо. — А преди няколко дни поднових уплътненията, за да не падне прозорецът някой ден от рамката. Може би затова мирише все още. Но човек трябва да има много силно обоняние, за да усети този мирис.

— Значи ти казваш, че този битум, или земна смола, идва от земята — продължи Леонардо.

— Точно така — увери го чичо Франческо.

Леонардо вдигна вежди.

— Може ли да бъде изцеден от мумия?

— Що за странна мисъл, Леонардо! Как ти хрумна това?

— Убеден съм, че това е веществото, което доктор Петрониус продаваше във Винчи като чудотворен мехлем.

Чичо Франческо вдигна рамене.

— Да ти кажа честно, не разбирам много от мумии. Идея нямам какво би могло да се изцеди от една мумия. А що се отнася до този чудотворен мехлем, чух за него, но не си купих. Предпочетох да си спестя парите. Тук толкова рядко идва някой, та реших, че рискът Черната смърт да дойде при мен е твърде малък.

Леонардо въздъхна.

— Прав си, но аз всъщност не съм дошъл тук, за да си говорим за битум, уплътнения за прозорци и мехлем против чума.

— А за какво? — попита чичо Франческо.

— Никой от хората, които познавам, не знае толкова много за природата и животните, колкото знаеш ти. Затова се надявам, че ще можеш да ми разкажеш нещо за свещения ибис.

— За ибиса ли? — Чичо Франческо сбърчи чело и за момент дори забрави да бърка напитката си, което доведе дотам, че тя прекипя и угаси огъня със съскане. — Ама че беля! — ядоса се чичо Франческо. — Добре се подредих!

Той свали гърнето от огъня и сега вече имаше време да се концентрира върху странните въпроси на Леонардо. Момчето разказа на чичо си за папируса и за човека-птица, както и за мумията на ибиса, която продаваше доктор Петрониус.

— Знаеш ли какво мисля? Този Петрониус най-вероятно е най-обикновен измамник! Вместо да си прави труда да внася истински и чудовищно скъпи птичи мумии от Египет, той просто е намазал мъртви животни с битум и ги е увил в лен. А битумът е боядисал всичко в черно!

Чичо Франческо се наведе напред и изгледа Леонардо много сериозно.

— Напълно е възможно. Но в никакъв случай не говори такива неща, докато нямаш доказателства. Това би могло да ти създаде големи неприятности.

— Нямам доказателства — призна Леонардо. — Но от самото начало имам чувството, че нещо в тази история не е както трябва.

Когато след това Леонардо заговори за божеството Тот с глава на ибис, Франческо смръщи чело.

— Трябва да призная, че имаш много странни занимания, Леонардо.

— Но какво да правя, когато всичко това ми е интересно. Всичко едновременно! Затова често изобщо не мога да реша първо с какво да се заловя и много от нещата, които захващам, просто остават недовършени.

Чичо Франческо се усмихна.

— Дядо ти много ще се ядоса, нали? — рече той.

Чичо Франческо беше по-малкият брат на дядото на Леонардо и го познаваше от малък.

Леонардо вдигна рамене.

— Ами… какво да ти кажа, някой път той се ядосва съвсем излишно. Пък и не му повярвах, че нямаме достатъчно пари, за да си купим мумия, която да изследвам.

— Що се отнася до ибиса, трябва да знаеш, че си голям късметлия. Случайно имам тук един ибис.

— Моля!?

— Е, не жив, естествено, а само рисунка. Но не вярвам да е от същия вид като твоя свещен ибис.

— Но…

— Ела, ще ти покажа!

Леонардо последва чичо си Франческо в една стая, където по стените бяха окачени безброй рисунки на животни. Много от тях бяха дело на самия Франческо. Преди години Леонардо често го наблюдаваше, докато рисува, и беше научил много от него. Чичо Франческо винаги се стараеше на рисунката животното да изглежда колкото се може по-истинско. Когато при разходките си намираха мъртва катеричка или птица, чичо Франческо непременно я отнасяше вкъщи, за да я нарисува.

— Ето го тук — каза чичо му и посочи птица със силно извит клюн.

— Също като главата от папируса! — възкликна Леонардо. — Не бях сигурен дали наистина клюнът му е толкова крив или само така е нарисуван. Във всеки случай този Петрониус ни е лъгал, че свещеният ибис живее само в Египет.

— Не непременно — поправи го Франческо. — Първо, има различни видове ибиси и кой знае, може пък този свещен ибис да живее наистина само в Египет. И двамата с теб никога не сме били там, тогава откъде бихме могли да знаем?

— Прав си — призна Леонардо.

Чичо Франческо отново посочи картината на стената.

— Това тук е горски ибис, който преди години можеше да се види често по тези места.

— Преди години?

— Да. Спомням си още как моят дядо ми разказваше, че горският ибис е много вкусен! Явно много хора са мислели така, за съжаление, и са ловували, без да се ограничават, докато накрая целият вид изчезнал. Аз лично никога не съм виждал жив горски ибис, а за тази птица знам, че е горски ибис, само защото питах един опитен ловец, който все още знаеше за тази птица.

— Значи не си рисувал ти този горски ибис?

— Не. Купих рисунката на пазара в Емполи. Кой го е рисувал, не знам, но рисунката трябва да е доста стара. Както виждаш, съвсем е пожълтяла.

— Ще ми я дадеш ли за известно време? — попита Леонардо. — Предполагам, че този горски ибис е много подобен на свещения ибис. Поне по формата на главата.

— Възможно е.

— Но птичата мумия, която доктор Петрониус ни показваше, ми се видя доста по-голяма.

— Леонардо, хората също не са еднакво големи! Освен това, когато става дума за картина, е много трудно да се прецени.

— И този клюн е по-силно извит! Също както на папируса, а не както при мумията на доктор Петрониус!

Чичо Франческо махна с ръка.

— Вземи рисунката и сравни ибиса с каквото искаш, Леонардо. Но най-вече я пази от…

— Тази рисунка вероятно е много ценна? — прекъсна го Леонардо.

— Леонардо, аз вече съм доста стар и някой ден завинаги ще затворя очи като всички хора. И тъй като самият аз нямам деца, мислех да ти завещая всичко, което имам, когато се стигне дотам. Може пък да успееш да спечелиш толкова много пари, че да остъклиш всички прозорци.

Леонардо изгледа удивен чичо си.

— Не знам какво да кажа… — призна той. — Освен, естествено, че ти благодаря. Но не мисля, че това ще се случи скоро.

— Не, няма. Но аз просто исках да знаеш, Леонардо.

 

 

На връщане Леонардо срещна кола, натоварена със сено и теглена от два вола.

Върху сеното седеше земеделецът Алдо, при когото преди време Алберто се беше главил за ратай.

— Леонардо! — извика Алдо. — Я кажи, не си ли виждал случайно онзи Алберто? Нали вече е здрав, мисля, че достатъчно се излежава.

Леонардо поклати глава.

— Не, нямам представа къде е.

— Спешно се нуждая от помощта му. Е, той не е от най-работливите наистина, но в момента всяка ръка ни е ценна. Мислех си, че може да сте се срещали напоследък.

— Съжалявам — вдигна рамене Леонардо и наистина съжаляваше.

— В случай че го видиш, кажи му, че ще получи двойна надница, ако утре сутрин по изгрев-слънце дойде при нас!

— Непременно ще му кажа — обеща Леонардо.

— Благодаря!

И Алдо отмина с волската каруца. Малко по-късно Леонардо мина покрай плевнята и още веднъж влезе вътре. Алберто не беше там, но Леонардо и без това не очакваше да го завари вътре. Той се огледа, без да знае какво всъщност търси.

Спомни си отново думите на чичо Франческо. Най-вече онова, което каза за селото Сан Лука, където доктор Петрониус също продавал от своя чудотворен мехлем и един болен се излекувал като по чудо. Интересно дали болният от Сан Лука също не е бил момче със закърпен панталон, което яде само сладки ябълки, мина през ума на Леонардо.

Докато момчето излизаше навън, то се обърна още веднъж и едва сега забеляза в ъгъла нещо, което преди му беше убягнало.

Нещо тъмно и черно — не по-голямо от човешки пръст.

Леонардо се върна и го вдигна.

— Въглен! — прошепна той. Алберто трябва да го беше забравил. — Аха, сега вече знам как са се появили петната по лицето му!