Метаданни
Данни
- Серия
- Криминалните загадки на Леонардо (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leonardo und der Fluch des Schwarzen Todes, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Десислава Лазарова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически роман
- Историческо криминале
- Криминална литература
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2013)
Издание:
Алфред Бекер. Черната смърт
ИК „Фют“, София, 2013
Редактор: Албена Раленкова
ISBN: 978-954-625-823-6
История
- — Добавяне
Човекът с мумиите
Бяха минали няколко дни и Леонардо вече почти съжаляваше, че се е заел да носи храна на болното момче.
Първо, надеждата му да научи повече за Черната смърт се оказа напразна, защото Алберто отказваше да говори за болестта си.
И второ, болният започна да настоява да му бъдат изпълнявани и допълнителни желания. Искаше храната да е по-обилно подправена и освен това искаше винаги да има пресни плодове и сирене.
Бащата на Джана много се обиди, когато Леонардо занесе тази вест на селския гостилничар.
Свещеникът също беше доста озадачен, когато Леонардо сподели с него, че шунката му не се харесала на Алберто.
— На него просто не му харесва този тръпчив вкус на пушено — предаде с едно изречение Леонардо онова, което му каза Алберто.
Свещеникът вдигна вежди и си пое дълбоко дъх, сякаш всеки момент щеше да избухне. Но бързо се овладя и поклати добродушно глава.
— Това ми се струва добър знак. Май нашият болен е в изненадващо добра форма. Може пък да е от онези редки изключения, които оздравяват.
— Отче, може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се, Леонардо! Всичко, което ти е на сърцето.
— Алберто несъмнено е в окаяно положение. Той е смъртно болен и почти няма вероятност да доживее до следващия си имен ден. Това, за съжаление, е самата истина. И въпреки това аз изпитвам много по-малко съжаление, отколкото би било нормално. Защо е така?
— Аз не бих могъл да ти дам отговор на този въпрос, момчето ми. Би трябвало да попиташ самия себе си. Да надникнеш дълбоко в сърцето си.
— Тъкмо за това става дума! — възкликна Леонардо. — Плачът на Алберто, болестта му, нещастието му изобщо не достигнаха до сърцето ми! Още когато го срещнахме с баща ми на пътя и той ни помоли за милостиня като беден просяк, още тогава имах едно странно чувство.
— Боя се, че не мога да отговоря на въпроса ти, Леонардо. Независимо от това ти очевидно изпитваш достатъчно състрадание към Алберто, защото му помагаш и всеки ден му носиш яденето.
— Видях и дрипите му… Всичко е някак по-различно, отколкото когато срещнеш някой, който наистина се нуждае от помощ. Може би се дължи на странния начин, по който говори?
— Но при все това ти не се остави да бъдеш разколебан от тези външни неща и изпълни дълга си на добър християнин. Ти му помогна и ще бъдеш възнаграден за това!
Свещеникът прекръсти набързо Леонардо и май изобщо нямаше желание да продължават този разговор. Може би наистина нямаше отговори на въпросите му. Леонардо продължи да размишлява за това, докато излизаше от дома му.
Едно обаче беше сигурно — независимо от това, че беше сполетян от Черната смърт, нещо не беше наред с този Алберто и Леонардо непременно щеше да разкрие какво е то.
Няколко дни по-късно момчето беше заето с това да увеличава главата на птицата, която беше прерисувало от папируса на Козимо де Медичи.
При него беше Карло — за пръв път, откакто Леонардо започна да носи храна на болния Алберто. Също като Джана, и Карло в началото много се страхуваше да не се зарази.
Настроението на децата беше мрачно и до този момент никой от двамата не беше казал нещо.
Внезапно Леонардо прекъсна тишината:
— Защо не попитам чичо Франческо що за птица е тази върху папируса? Ако знам от кой вид е, може би ще ми е по-лесно да предположа за какво става дума в документа!
— И чичо ти Франческо ще познае тази птица? — усъмни се Карло.
— О, да, със сигурност! Не познавам друг, който да знае толкова много за животните и природата. По-рано, когато още живеех при майка си, често излизахме с него, за да наблюдаваме животните. Напоследък чичо няма време за това.
Чичото на Леонардо наскоро се беше върнал в околностите на Винчи. Преди това няколко години той живя във Флоренция.
В този момент се чу чаткането на копита и скрибуцането на каруца, която се отклони от пътя и спря на селския площад. Леонардо и Карло приближиха любопитно към прозореца.
Това беше каруца с покривало, теглена от два коня. Върху покривалото беше написано с големи букви: „Доктор Петрониус — магистър по лечителско изкуство и алхимия! Изцеление и лекарства за всички болести“.
— Случват се и чудеса — възкликна Карло. — Виж, лекар!
От години във Винчи не се беше появявал магистър по лечителско изкуство. В толкова малко село един лекар не би могъл да печели достатъчно, затова не би и могъл да живее там.
Мъжът скочи от капрата. Беше почти плешив. Носеше дреха от тъмен лен. От колата отзад се показа момче, което според Леонардо не беше на повече от петнадесет-шестнадесет години. Имаше къдрава коса, а на колана му висеше дълъг нож.
Явно беше асистент на лекаря. То заби с всички сили камбаната, окачена в предната част на колата. Старата ръждясала камбана не можеше да се похвали с хубав звук. Тя дрънчеше, сякаш някой удря капак на тенджера. Но беше достатъчно силна, за да вдигне цяло едно село от дълбок сън.
На всичкото отгоре момчето пъхна в устата си предмет, напомнящ съвсем къса флейта. С нея то издаде толкова пискливи звуци, че на Леонардо му се дощя да си запуши ушите.
— Но това е ужасно! — възмути се той. — Този лекар очевидно иска първо всички да се поболеем, да ни повреди ушите, а след това да му платим, за да ни излекува. — Леонардо се обърна към Карло. — Няма да се изненадам, ако се наложи да му дадем по една медна монета, за да спре!
— Нека бъдем доволни, че най-сетне във Винчи е пристигнал истински лекар — отвърна развълнувано Карло. — Сякаш е знаел, че имаме нужда от него.
— Излезте от домовете си! — провикна се с прегракнал глас момчето. — Доктор Петрониус е дошъл, за да ви избави от всички страдания! Елате и вижте какво може той! Никой не познава тайните на човешкото тяло по-добре от него! Никой не притежава повече знания за приготвянето на всевъзможни лекарства! И никой, освен него не знае лек срещу Черната смърт!
Не след дълго около колата на селския площад се събраха всички жители на Винчи.
Леонардо, дядо му и Карло също излязоха навън. Докато доктор Петрониус стоеше с каменна физиономия пред насъбраното множество, скръстил ръце пред гърдите си, момчето с къдравата коса започна да вдига покривалото на колата. Вътре бяха наредени дървени сандъчета и бъчви. Сетне момчето скочи от колата и тръгна да обикаля из тълпата.
— Черната смърт дебне около всички нас, но моят господар и майстор, мъдрият и опитен доктор Петрониус, е открил средство, което може да я пребори. За разлика от безбройните шарлатани, които се интересуват само от това, как да ви приберат парите, доктор Петрониус предлага своите лекарства на минимална цена и ще покаже на всеки, който пожелае, как сам да си приготви от неговия чудодеен мехлем.
Леонардо затаи дъх.
Възможно ли е това? Нима наистина някой най-сетне беше открил как се лекува тази чудовищна болест?
— Може пък да има все още надежда за Алберто — зарадва се Карло. — Мисля, че за селото ще е по-евтино да съберем пари и да платим за този чудодеен мехлем, отколкото да продължаваме да храним Алберто ден след ден.
— А сега нека оставим доктор Петрониус да говори! Нека чуем неговите думи! — оповести момчето. — В съседните села вече е имало отделни случаи на чума и някой ден Черната смърт ще потропа и на вашите врати! И тогава ще трябва да бъдете подготвени! И може би ще успеете да спасите живота си, защото ще имате цяр. Приемете като Божи дар и благоволение на съдбата това, че доктор Петрониус дойде първо във вашето село. Защото само след няколко седмици може да стане така, че болните из цялата околност да са повече, отколкото можете да броите. И тогава лекарството му бързо ще свърши.
Настана гробна тишина. Всички се бяха втренчили като омагьосани в човека, който наричаше себе си доктор Петрониус.
Той очевидно се наслаждаваше на вниманието. Изчака известно време, след това се обърна към асистента си.
— Започвай, Едуардо! — рече той.
Момчето с къдравата коса започна бързо да отваря едно от сандъчетата, наредени в колата. Доктор Петрониус обаче поклати енергично глава.
— Не това, вземи другото, Едуардо!
— Както кажете, доктор Петрониус — поклони се раболепно Едуардо.
Няколко мига по-късно той постави едно от сандъчетата на земята, на крачка от доктор Петрониус.
— Дали да не кажем на този Петрониус, че тук имаме болен от чума, върху който веднага може да изпробва изкуството си? — обърна се Леонардо към дядо си.
Но старецът поклати глава и му прошепна:
— Не още! Иначе сигурно веднага ще отпраши от тук от страх.
— Но така бързо ще разберем дали е шарлатанин, или не! — настоя Леонардо. — Ако лекарството му действително лекува, той не би се боял от болестта. Нали, в края на краищата, винаги би могъл да приложи чудодейния мехлем върху самия себе си.
— Тихо там отзад! — прекъсна ги груб мъжки глас.
Очевидно тълпата нямаше търпение да научи как доктор Петрониус ще се справи с Черната смърт.
Дядото на Леонардо сложи пръст на устните си с лукава усмивка. И Леонардо, колкото и да не му се искаше, замълча. Толкова много въпроси имаше, че ако зависеше от него, просто щеше да отиде при този доктор Петрониус и щеше му ги зададе един след друг. Но усещаше, че в този момент това би било крайно неподходящо и само ще си навлече гнева на съселяните си.
— Позволете ми да ви кажа няколко думи, богобоязливи жители на това чудно хубаво селце — започна лекарят.
Говореше съвсем тихо и Леонардо заподозря, че го прави нарочно, за да си осигури вниманието на тълпата.
— Видях по пътя насам полета, готови за жътва. Каква трагедия би било, ако Черната смърт унищожи всички това, което сте посели? Едно от съседните села беше на косъм от това бедствие. Там вече бяха се появили първите болни и вероятно Черната смърт само за няколко седмици щеше да посече със зловещата си коса половината население. Мнозина вече бяха избягали от селото, изпълнени с отчаяние, че вероятно и те скоро ще умрат. Но аз успях да ги излекувам!
Тук доктор Петрониус направи кратка пауза. Когато сред множеството се надигна удивен шепот, той вдигна ръка и на мига отново се възцари тишина.
— От стари времена учени хора са извличали лекарства от мумиите. Удивително е, че дълго време никой не стигнал до идеята, че с такива лекарства може да се пребори и чумата. Всички вие знаете, че във Флоренция и Пиза се продава прах, който уж се получава от натрошени мумии. Но само за щипка от този прах се изисква цяло състояние. А той изобщо не действа! На болния му призлява, след като го изпие, а след това получава тежко отравяне. Аз обаче имам друг подход. Аз извличам тъмните масла от мумиите и получавам мехлем, който лекува чумните бубони за съвсем кратко време!
— А откъде да сме сигурни, че и ти не си шарлатанин, който само използва страха ни? — извика касапинът Алесио.
— Добър въпрос, който обаче има съвсем ясен отговор — отвърна доктор Петрониус. — По всяко време съм в състояние да ви покажа как получавам мехлема, освен това аз, естествено, използвам само истински мумии! — Тук той щракна ефектно с пръсти.
Веднага след това Едуардо отвори сандъчето и го вдигна. Наклони го бавно на едната и на другата страна, така че всеки да може да види съдържанието му. Леонардо не се стърпя и се запромъква напред. Карло го последва. Когато най-сетне успя да хвърли поглед в сандъчето, Леонардо не повярва на очите си.
— Мумия на птица! — възкликна той.
— Точно така — кимна доктор Петрониус. — С търговските кораби от Египет при нас пристигат мумии на хора, крокодили и котки. Изключително редки обаче са мумиите на свещените ибиси. Защото точно от тях може да се извлече най-лековитият мехлем! Сега всеки от вас има избор: ако ви е мило здравето, вашето и на най-близките ви същества, можете да си купите от мен малко мехлем. Заедно с подходящо за целта бурканче това струва два флорина! Съдържанието е напълно достатъчно, за да се намажат бубоните на болния.
— Два флорина! Та това са много пари! — възкликна възмутено една жена, но бързо се поправи. — Обаче животът ми е по-ценен!
— Щом наистина помага! — добави друга.
— Трябва обаче да знаете едно — провикна се доктор Петрониус и в същия миг наоколо се възцари пълна тишина. — Мехлемът изсъхва за няколко седмици. И след това вече не действа. Така че на когото здравето на семейството му е достатъчно скъпо, би трябвало да купи цяла мумия на ибис и при необходимост да си приготви сам мехлема с обикновена преса. С удоволствие ще ви демонстрирам как става това.
Сега вече Леонардо загуби търпение и взе думата.
— Никой досега не ви е казал, доктор Петрониус, но ние имаме вече един случай на чума във Винчи.
— Само един ли? — вдигна вежди лекарят. — О, в такъв случай не съм дошъл твърде късно. Щом вече има един болен, при когото се проявяват признаците на Черната смърт, то тогава между вас има поне дузина други, които вече носят в себе си болестта. Така че преценете внимателно колко точно са ви скъпи здравето и животът! По-добре отделете от спестяванията си за черни дни, отколкото да си купите твърде малко мехлем! И понеже съм загрижен за съдбата ви и изпитвам огромно състрадание към всички болни, няма да настоявам непременно за плащане в пари, а ще взема в замяна и други лесни за пренасяне предмети. Бижута например или платове!
— Можете да намажете нашия болен от чума — така ще проверим дали мехлемът действа — предложи Леонардо. — Но за тази цел ще трябва да ни отпуснете мъничко от вашия скъпоценен мехлем. Ако действително се установи, че притежавате чудодейно средство, това ще ви се изплати стократно!
Няколко мига доктор Петрониус оглеждаше Леонардо от горе до долу.
— Ти ми изглеждаш много будно момче. Чудесно предложение! Покажете ми къде е болният, искам да го прегледам. — Той се обърна към асистента си. — Едуардо, ти пази колата.
— Слушам — сведе глава момчето.
Свещеникът предложи да заведат веднага доктор Петрониус в изоставената плевня. Последваха ги почти всички, които се бяха събрали на селския площад.
Сред множеството Леонардо видя и Джана, която само му махна с ръка.
Карло сръга Леонардо.
— Не искаш ли да видиш дали този тип е шарлатанин и некадърник и дали този мехлем действително помага?
— О, да, бих искал…
— Тогава ела!
— Почакай само един момент!
Леонардо остана пред сандъчето, в което се намираше мумията на свещения ибис. Едуардо тъкмо го беше затворил.
— Моля те, може ли да погледна мумията още веднъж? — попита Леонардо.
Едуардо вдигна рамене.
— Мисля, че доктор Петрониус няма да има нищо против — съгласи се той и отново отвори сандъчето.
Мумията беше напълно почерняла. Силна миризма блъсна в носа Леонардо и той се наведе, за да може да я подуши добре. Вонята накара Карло да се дръпне назад.
— Каква гнусотия! — намръщи се момчето.
Мумията на свещената птица беше увита с ленена лента, напоена с нещо черно.
— Много бих искал да развия една такава мумия — рече Леонардо на Едуардо. — Мислиш ли, че доктор Петрониус би имал нещо против, ако…
— Да не ти минава през ум! — скара му се Едуардо. — Можеш само да гледаш, нищо повече! Че то тогава всеки ще може да дойде и да разпердушини всичко. Ако имаш достатъчно пари, щеше направо да си купиш една такава мумия. Тя е вечна и ти ще можеш непрекъснато да си правиш от нея мехлем срещу бубонната чума.
— О, значи покупката си струва! — поклати глава Карло.
— И още как! — заяви наперено Едуардо.
— Е, добре, но нека да видим първо дали мехлемът ще помогне на нашия беден Алберто — рече Леонардо с глас, изпълнен със съмнение. — Кажи все пак, ти работиш с доктор Петрониус, нали?
— Ами, разбира се — кимна Едуардо.
— Тогава сигурно вече си видял как изглежда разповита мумия.
— О, не, защото винаги ги държим увити, иначе е много трудно да се извлекат маслата. А тези масла имат много специално действие. При мъртвите спират разлагането, а при живите хора прогонват болестите.
Леонардо разбра, че Едуардо няма да му позволи да разгледа мумията по-подробно.
Може би най-добре е да попитам дядо дали няма да си купим някоя мумия, рече си той и хвърли поглед към вътрешността на колата. Там бяха струпани много други сандъчета с най-различна големина. Колко ли мумии съхраняваше в колата си доктор Петрониус? Трябва да бяха доста и като имаше предвид стойността им, странно беше, че лечителят пътува с тях съвсем безгрижно.
На негово място аз бих носил със себе си само няколко от тях, а останалите щях да пазя в сигурно скривалище, помисли си Леонардо. Или пък щях да взема неколцина въоръжени наемници, които да ги пазят.
В този миг вече Леонардо беше почти сигурен, че в цялата работа има нещо гнило. Само дето не знаеше какво.
Двете момчета се отправиха към старата плевня, където хората от селото се бяха струпали на сигурно разстояние от порутената постройка и чакаха напрегнато какво ще се случи.
— Едва ли е необходимо толкова много време, за да се намаже малко мехлем — обади се изнервено касапинът Алесио. — Ако аз работех толкова бавно, коледното печено щеше да става за Великден!
Най-сетне доктор Петрониус излезе от плевнята. Заедно с всички останали Леонардо го загледа в напрегнато очакване.
Доктор Петрониус тръгна с бавна крачка към жителите на селцето Винчи. Той като че ли изобщо не бързаше.
Знае точно как трябва да се държи, мислеше си Леонардо. Като измамник, който изпълнява коронния си номер!
— Утре сутрин Алберто ще е отново напълно здрав! — обяви доктор Петрониус. — И всеки от вас ще може да се убеди в това със собствените си очи!