Алфред Бекер
Черната смърт (1)

Тайнствените знаци

Светлината на свещта трептеше в сумрачната зала и хвърляше загадъчни сенки по стените и сводовете.

Леонардо разглеждаше с любопитство тайнствените знаци. Някои от тях приличаха на рисунки, изписани с умилително старание. Други пък наподобяваха животни. Всяко изображение беше заобиколено с овална линия.

— Какво означават всички тези знаци върху хартията? — попита момчето.

— Това не е хартия, не е и пергамент, а папирус — поправи го възрастният мъж, облечен в скъпа везана дреха. Той протегна набръчканата си длан с тънки сухи пръсти. Пръстен с печата на семейство Медичи проблесна на безименния му пръст, друг, с печата на град Флоренция, привличаше погледа към средния му пръст. Тежка златна верига се спускаше от шията му. — А знаците са йероглифи. С тях египтяните пишели преди много, много време.

— Преди колко време по-точно? — полюбопитства Леонардо.

Старият човек вдигна вежди и по лицето му мина лека усмивка.

— Ти нали знаеш историята за Моисей, който поискал от фараона свобода за народа на Израел?

— Да, дядо ми е разказвал за него. Отецът в църквата — също.

— Тези знаци са се използвали по времето на Моисей.

— И какво означават?

— Никой не знае със сигурност. Както сам виждаш, тук-там между тях има изображения на животни. Но какво означават те сред останалите знаци и дали става дума за букви, или това са обобщаващи знаци за цели думи… — Старецът вдигна рамене. — Нямам ни най-малка идея, макар че положих много усилия да разбера. Повиках тук, във Флоренция, най-забележителните учени и им възложих да се потрудят над йероглифите. Но никой до този момент не е успял да разреши загадката. Кой знае, може би някога ще се появи човек, който ще разгадае тайната на йероглифите. Някой, който разбира от тайнопис, също като теб, защото зад всичко това би трябвало да се крие някаква система, нали така!

Старецът, с когото разговаряше Леонардо, беше самият Козимо де Медичи — глава на най-могъщата и богата фамилия във Флоренция и господар на града. Козимо беше прехвърлил осемдесетте, но все още държеше властта в ръцете си и дори през ум не му минаваше да я предаде на свой наследник.

На млади години Козимо беше спечелил голямо състояние от търговия с вълна. Част от богатството си бе вложил не в дворци и в лукс, а в колекцията си. С тези пари финансираше събираческата си страст.

Козимо събираше стари ръкописи. Това бяха най-вече творби на древните римляни и гърци, но в книгохранилището му се пазеха също така много арабски и юдейски книги. Той беше пътувал из цяла Европа, за да издирва лично ръкописите. По-късно започнал да наема учени, които правели това вместо него. Те стигнали до свещените земи на Йерусалим, до Кайро и Александрия в Египет.

Така, с течение на времето, Козимо де Медичи беше събрал внушителна колекция от древни документи и книги.

А това, че имаше възможност да разглежда тази изключителна сбирка, Леонардо дължеше на факта, че баща му, господин Пиеро, работеше все по-често като нотариус и писар за господаря на Флоренция.

— Има толкова много неща, които човечеството е забравило през последните хиляда години, момчето ми — рече тихо Козимо. — Древните египтяни, римляните, гърците, персийците… В техните ръкописи могат да се открият толкова прозрения, открития и забележителни идеи! — Козимо изглеждаше истински развълнуван и вдъхновен. Погледът му се рееше някъде в далечината, сякаш си припомняше старите времена, когато самият той бе пропътувал близки и далечни страни в издирване на ръкописи.

— Но как е станало така, че това знание е било забравено? — чудеше се Леонардо. — И защо е трябвало да обиколите половин Европа, за да съберете всички тези книги? Та нали още преди това е можело да бъдат събрани в библиотека, която всеки да използва!

— Някои стари книги на гръцки и латински са били писани на пергамент, който след това бил изтрит, за да се използва повторно — отвърна Козимо. — Най-вече книги и документи от времето преди християнството. Та това са били книги на неверници, на езичници! Защо да се пазят, когато пергаментите и хартията не достигали? За щастие, арабите направили преписи и превели много от гръцките книги и така ги запазили за нас.

Сега Козимо се обърна към бащата на Леонардо, господин Пиеро, който също беше в кабинета му и през цялото време мълчаливо слушаше разговора.

— Имате много умен син, господин Пиеро — рече замислено Козимо. — Той знае ли какъв иска да стане някой ден?

— Той се интересува от много неща — отвърна господин Пиеро. — Измисля фантастични машини, наблюдава животните и природата. Освен това обича да рисува и е много сръчен в ръцете. Затова мисля, че за него ще е най-добре да постъпи в някое художествено ателие.

Козимо кимна.

— Добър избор.

Леонардо малко се ядоса, защото двамата говореха за него така, сякаш го няма в стаята. Изобщо не се замисли за това, че бе крайно необичайно Козимо де Медичи да отделя от скъпоценното си време, за да се рови из стари ръкописи с едно селско момче.

Навярно Козимо се досещаше, че Леонардо изпитва същия интерес като него към тези загадъчни, тайнствени неща.

Внезапно под високите сводове отекнаха стъпки. Приближи се един от прислужниците, поклони се и рече:

— Господарю, вие ми заръчахте да ви напомня, когато дойде време да отидете в голямата зала. Преговорите с пратениците от Милано…

Козимо вдигна ръка и лицето му се изопна.

— Ах, не ми напомняйте за тези нерадостни неща! Съобщете им, че идвам веднага!

— Ще бъде изпълнено — кимна прислужникът, поклони се отново и се оттегли.

Козимо се надигна бавно от стола.

— Ти чу, момчето ми, управническите дела ме зоват.

— Господин Козимо, оставете ми този папирус! — помоли Леонардо. — Ще се опитам да разкрия за вас тайната на йероглифите.

— Съжалявам, моето момче, но този къс хартия е твърде ценен, за да позволя да бъде изнасян от дома ми — обясни Козимо. — Нямам нищо против да работиш по него, но само тук, в моята библиотека.

— Може ли тогава да прерисувам документа? — не се предаваше Леонардо. — Не знам дали точно тук ще ми дойдат идеи, за да разкрия значението на тайнствените знаци.

Козимо пое дълбоко въздух. Но преди градоначалникът да успее да каже нещо, господин Пиеро взе думата.

— Простете, че си позволявам да ви прекъсна, но молбата на момчето ми се струва твърде безсрамна и затова…

— Всъщност нямам нищо против — рече спокойно Козимо за изненада на нотариуса. — Кой съм аз, че да заставам на пътя на един талант?

— Вие сте много великодушен — успя само да прошепне господин Пиеро и се поклони.

— Но и вие също, господин Пиеро — отвърна Козимо. — В края на краищата сега не аз, а вие ще трябва да изчакате сина си, докато той направи преписа!

 

 

Козимо де Медичи си тръгна, а Леонардо се захвана за работа. Баща му винаги имаше в чантата си хартия и молив, нали професията му беше да пише писма и прошения.

Леонардо разгледа внимателно рисунките и знаците. Особено впечатление му направиха рисунките на същества с човешки тела и глави на животни. Имаше хора с крокодилски глави, с котешки глави, с глави, които приличат на кучета. Леонардо дълго се взира в едно същество с птича глава и дълъг извит клюн, какъвто до този миг не беше виждал при никоя птица.

Той проявяваше специален интерес към птиците. Те можеха да летят и Леонардо се надяваше някой ден чрез тях да разкрие тайната на летенето.

Странни мисли се въртяха из главата му, докато прерисуваше старателно всеки знак върху листа хартия. Тези животни-хора наистина ли бяха живели някога или бяха само изображения на идоли, почитани от хората? А какъв беше смисълът на знаците, подредени около тях? Леонардо беше напълно сигурен, че нито една чертица върху този пергамент не е нарисувана случайно. Несъмнено всичко съответстваше на някакъв съвсем точен ред, за който обаче никой вече не знаеше нищо, така че посланието не можеше да се прочете.

Господин Пиеро крачеше напред-назад из кабинета и като че ли обмисляше нещо. Накрая рече:

— И без това вече стана по-късно, отколкото си мислех. Предлагам да останем още една нощ във Флоренция и едва утре сутринта да тръгнем за Винчи.

— Това много ще ме улесни — обади се Леонардо, надвесен над рисунката. — Бихме могли да останем и повече… Козимо де Медичи сигурно има и други изключително интересни ръкописи…

— О, и дума не може да става за това! — прекъсна го господин Пиеро и по гласа му личеше, че това е последното му решение.

 

 

На следващата сутрин Леонардо и баща му потеглиха обратно към Винчи. Леонардо яздеше кобилата Марчела, която баща му преди време взе като залог от един длъжник. Оттогава Марчела живееше в конюшнята на Леонардовия дядо.

Леонардо беше прибрал преписа на египетския папирус в чантата, която носеше преметната през рамо. Там бяха и няколко други ценни негови рисунки, които той взе със себе си във Флоренция.

Леонардо всъщност имаше специална причина да пътува с баща си. Господин Пиеро се надяваше, че ще може още веднъж да представи сина си в ателието за скулптура и живопис на прочутия Андреа дел Верокио.

Там според плана му Леонардо трябваше да постъпи като ученик и да научи всичко за скулптурата и живописта.

Андреа дел Верокио беше прочут майстор и Леонардо искаше от все сърце да стане негов ученик. Но майстор Верокио избираше много внимателно учениците си, тъй като напливът от кандидати при него беше твърде голям. Беше голяма чест да станеш негов ученик.

Господин Пиеро веднъж беше представил Леонардо на маестрото и тогава получи отговор, че трябва да почакат, докато Леонардо порасне. Случваше се маестрото да наеме високонадарени ученици, макар да бяха на по дванадесет-тринадесет години. Но по-обичайно беше учениците му да са четиринадесет-петнадесетгодишни, така че да приключат обучението си най-късно на деветнадесет и да бъдат приети във флорентинската гилдия на художниците.

Но Леонардо беше само на десет години и маестрото прецени, че е още твърде малък.

Наскоро обаче господин Пиеро научи, че един от учениците на Верокио е починал след внезапно скоротечно боледуване.

Никой не знаеше със сигурност каква е тази болест, но господин Пиеро се надяваше, че сега може би великият Андреа дел Верокио ще омекне и ще вземе сина му за свой ученик. Маестрото изобщо не се беше усъмнил, че момчето има талант.

Но плановете на господин Пиеро бяха осуетени. Оказа се, че маестро Верокио е заминал за няколко седмици, само ден преди господин Пиеро и Леонардо да пристигнат във Флоренция!

— Ти сигурно се чудиш защо толкова много настоявам да постъпиш в ателието по-рано — заговори господин Пиеро, докато яздеха към Винчи.

Но Леонардо не слушаше какво говори баща му. Той беше погълнат от гледката на няколко птици, които в този миг прелитаха над тях. Бяха големи птици — с дълги крака и много дълги клюнове. Щъркели или чапли вероятно, трудно беше да се определи с точност толкова отдалече. Ако бяха по-близо, Леонардо бързо щеше да познае какви са. Той познаваше доста добре птичите видове.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита господин Пиеро. — Какво си се втренчил в тези птици там горе?

— Мислех си за птичите глави върху папируса — отговори сериозно Леонардо. — Те също бяха с такива дълги клюнове. Виждал съм, че птиците използват дългите си клюнове, за да ловят с тях риба, и се питам дали и човекът-птица от папируса също е ловил риба.

— Леонардо, аз говоря за твоето бъдеще, а ти си се вторачил в птиците, които прелитат над главите ни!

— Татко, изобщо не разбирам защо толкова се притесняваш за мен. Маестро Верокио обеща, че ще ме вземе в ателието си. Това, че не успяхме да се видим с него, е лош късмет, но ако не ме вземе той, все ще се намери някое друго ателие. Дори и да чакаме още няколко години, в това няма нищо лошо. Дотогава ще успея да завърша някои от моите изобретения, така че да могат да се използват, а сигурно и ще съм разкрил тайната на летенето. — Леонардо потупа с ръка чантата, която беше преметнал през рамо. — И естествено, тайната на йероглифите! Смешно ще бъде да не мога да я разкрия! Нали можем да четем гръцки и хебрайски, пък и знаците върху папируса не биха могли да бъдат по-сложни от тайнописа, който измислих аз.

— Леонардо, споменах ти вече, че сериозно размишлявам върху това, през следващите години да се пренесем във Флоренция. Рано или късно, това ще стане. Напоследък работя толкова много за Козимо де Медичи, че ще е по-удобно и не толкова изтощително да си спестим тези непрекъснати пътувания до Флоренция и обратно.

— Ние ли каза? — попита момчето.

Леонардо всъщност не живееше при баща си, а при дядо си. Майка му и баща му никога не се бяха женили и не бяха живели заедно.

Преди години майка му се омъжи за един земеделец от околността и сега си имаше ново семейство и деца. Леонардо не можеше да остане при нея. Но не можеше да расте и при баща си господин Пиеро, който беше все на път.

И така, през последните пет години той живееше при дядо си, което не му се отрази зле, защото едва ли някой друг щеше да му позволи толкова много свобода.

— А какво ще стане с дядо? — попита Леонардо.

— Той вече е стар и никой не знае колко още ще живее… Кой знае, може пък да реши да дойде с нас във Флоренция. Във всеки случай предпочитам да започнеш да учиш.

Леонардо помисли малко, сетне рече:

— Не мисля, че това ще стане скоро, тате. Никой не взема толкова млад ученик като мен. Просто ми нямат доверие, в това е проблемът!

 

 

Двамата продължиха да яздят. На няколко мили от Винчи настигнаха момче, облечено в дрипи. Дрехата му приличаше на многократно кърпен чувал, панталоните му като че ли бяха съшити от кръпки. На пръчка през рамото му висеше вързоп, в който най-вероятно бе побрал цялото си имущество.

Леонардо дръпна юздите на Марчела и тя забави ход. Момчето се обърна назад и отстъпи встрани, за да направи път на двамата ездачи.

Леонардо прецени, че е на не повече от единадесет-дванадесет години. Къдравата му коса падаше над очите, така че не можеше да се разбере накъде гледа.

— Проявете милост към бедното сираче! — викна момчето към тях и протегна ръка за подаяние. — Вие имате сърца, християни сте и вярвате в Исус Христос и милостивата Дева Мария. Помогнете на бедното сираче да преживее още един ден. Стомахът ме присвива от глад и ако не си купя нещо за ядене, скоро ще умра от изтощение.

Начинът, по който просеше момчето, се стори малко преувеличен на Леонардо, защото макар че беше много дрипаво, страните му бяха закръглени и розови.

Господин Пиеро подхвърли монета на просячето. То я улови във въздуха.

— Да не би случайно да пътувате към Винчи? — попита то.

— Точно натам сме тръгнали — отвърна Леонардо.

— Тогава бихте могли да ме вземете с вас. — Момчето се обърна към Леонардо. — Ти си по-малък от мен и двамата заедно няма да сме тежък товар за коня.

— Ти вече получи достатъчно — рече строго господин Пиеро. — Молбите ти станаха твърде безсрамни!

— Но аз съм само едно бедно сираче, което си няма никого на този свят и трябва да се бори с живота съвсем само — отвърна момчето. — Нямате ли милост? Какъв безсърдечен свят! Не помните ли какво е казал Исус: „Това, което сторите на най-низшия сред вас, това правите и на мен!“.

— Как се казваш? — попита Леонардо.

— Алберто.

Леонардо му подаде ръка.

— Ела, метни се на коня зад мен. Марчела вече е изморена, но все ще успее да се добере до Винчи.

— Хиляди благодарности! — зарадва се момчето. — На небето ще те възнаградят хилядократно за добрината ти!

Последните мили до Винчи Леонардо и момчето прекараха в оживен разговор. Алберто призна, че скита от село на село и работи каквото дойде при селяните. Родителите му също били селяни, но загубили живота си при пожар и тъй като земята им не била тяхна собственост, Алберто не можел да остане там.

— Оттогава скитам по пътищата и живея от милостта на хората и от това, което мога да върша с ръцете си. Не знаете ли някое стопанство край Винчи, където се нуждаят от добър ратай? За това със сигурност ме бива! Знам как се доят кравите, как се жъне и как се прави сирене…

— Ще попитам дядо — обеща Леонардо. — Той е добър приятел с всички стопани в околността и сигурно ще знае къде има нужда от помощ.

 

 

Не след дълго тримата пристигнаха във Винчи. Къщата на Леонардовия дядо беше на самия селски площад.

Той вече ги чакаше, седнал на пейката пред вратата. Надигна се, когато ги видя, и заклати глава.

— Ей, ей, нали трябваше да се върнете още вчера!

— Леонардо много настояваше да прерисува един египетски папирус — рече през смях господин Пиеро. — Всъщност аз съм виновен! Козимо де Медичи ми възложи много работа. Цял куп договори за земя и…

— Добре, добре, спести ми подробностите, синко. Или по-добре разкажи всичко, докато се храним.

— А Леонардо имаше честта да бъде разведен из библиотеката на великия Козимо лично от самия него — съобщи гордо господин Пиеро.

— Този човек знае толкова много неща. — Леонардо вече не можеше да спре да разказва. — Не само как се правят сделки, но и всичко за старите ръкописи. За гърците, за римляните и дори за египтяните. Те балсамирали телата на мъртвите, за да не изгниват и да се запазят хиляди години.

— Семейство Медичи е подкрепило не един талантлив човек — рече замислено старецът. — Художници, скулптори, учени… Кой знае, може би един ден това познанство ще ти бъде от полза. След като веднъж се изучиш в ателието на маестро Андреа дел Верокио, Козимо би могъл да ти помогне да получаваш поръчки.

— Е, като спомена маестро Верокио, да кажа, че там нямахме толкова късмет, колкото се надявах — призна господин Пиеро.

В това време от гърба на Марчела скочи Алберто. Дядото го огледа изненадан.

— А ти кой си?

— Тези добри хора бяха така любезни да ме вземат със себе си — отговори Алберто. — Аз съм скитащ селски ратай и помагам с радост на всеки, който се нуждае от моята помощ, ако той, от своя страна, се погрижи да не стоя с празен стомах.

— Дядо, ти познаваш добре стопаните от околността. Някой от тях не търси ли ратай? — попита Леонардо.

— Мнозина търсят — вдигна рамене старецът. — Докато не се прибере реколтата, в стопанствата е ценна всяка допълнителна ръка.

— Ще ви бъда много благодарен, ако ме упътите към кого да се обърна.

— Ще ти кажа — отвърна дядото. — А сега ела да вечеряш с нас. Добре си дошъл.

— О, вие сте истински християнин! — провикна се Алберто. — И сте толкова състрадателен към низвергнатите и ощетените от съдбата!