Лийси Харисън
По-неживи от всякога (1)

Пролог
Ставаме видими

Невидимият чаровник си беше намерил приятелка. Тя беше духовита и ухаеше на люляк. Обичаше да слуша групи на живо и да разказва горещите новини на зажаднелите за клюки ученици. Двамата се държаха за ръце. Шегите му я разсмиваха. Нещата започваха да стават сериозни.

Беше време Били да се облече.

— Готви се от кръгла нула да станеш акула — рече Франки и задържа вратата на магазина.

— Ръцете ме сърбят — нетърпелив, Били прекрачи прага с широка усмивка. Вътре бе прохладно заради климатика. В края на зимата навсякъде имаше намаления. Високите цени вече не бяха извинение да ходи гол. Бе готов да надене чифт панталони, да облече риза и да се покаже пред света.

— Я виж — рече Франки и посочи отражението в огледалото с дървена рамка. Едно зелено момиче с черна коса на бели кичури, джинсов минижуп и кариран чорапогащник стоеше до чифт стари обувки и слънчеви очила, които се рееха във въздуха. Двамата се засмяха.

Ако това беше романтична комедия, сцената щеше да е ключова. Публиката щеше да реши, че вместо с момичето с люляковия парфюм Били трябва да се събере с Франки. Щяха да са видели как двамата се смеят във влака от Салем към Портланд, да са чули как дори непознати казват, че са родени един за друг и да се дивят колко свободно се държат, когато са заедно. Всеки от зрителите би мечтал до него да седи точно такъв човек.

Но това не беше кино. Това бе истинският живот. И за първи път историята на Били Фадин бе по-приказна и от холивудски филм.

Те оглеждаха дрехите по закачалките, без да забелязват учудените погледи на клиентите в магазина. Понесени в сапунения мехур на шегите и смеха, двамата не видяха как една майка придърпа близначките си до себе си.

— Добър ден — каза една блондинка с калифорнийски акцент, облечена с черна рокля на воали и яркосиньо горнище с качулка. Тя погледна през рамо към момичето на касата, като че ли я предизвикваше. — Да ви помогна ли да си намерите точния размер? — А сетне малко по-високо: — А също и тялото?

Момичето на касата удари по плота и избухна в смях. Били сви юмруци. Франки го беше предупредила. Трябваше да минат седмици, преди продавачите в Салем да започнат да се отнасят с нея като с норми. Сега вече тя бе важна клечка. Но положението й на ВИП с високо напрежение не дойде след едно ходене до магазина. Трябваше време и доверие. А и сега бяха стъпили на нов пазар в Портланд. И така, Били прехапа устни и остави Франки да говори вместо него.

— Ще сме ви благодарни за помощта — рече тя и уви косата си на възел. „Как успяват тези момичета?“, почуди се Били. Болтовете на Франки проблясваха дръзко. — Приятелят ми трябва да си попълни гардероба.

— Вие май не сте тукашни — отбеляза момичето и намигна многозначително.

— От Салем сме — призна Франки.

— И аз така си помислих. Чух за вас — рече и огледа болтовете на Франки. После посегна към тях. — Това…?

Франки я цапна през ръката.

— Не пипай. Живи са.

Момичето се изчерви.

— Извинявай.

— Няма нищо — Франки се усмихна. — Вие само уредете Били с хубави дрехи и аз ще ви изпратя няколко болта, които се залепват на врата, от лабораторията на баща ми. В родния ми град пращам такива на всичките си приятели от моловете.

— Наистина ли?

Франки кимна.

— Фантастично. Аз съм Есен. Моля, настанете се на някое от канапетата и аз ще ви покажа някои комбинации.

Франки тръгна и Били я последва. Но за разлика отпреди той вече не подскачаше след нея като кутренце, натъжено, защото тя е влюбена в Брет Рединг. Днес той пристъпваше по-скоро като весело пони, горд, че бе изключение от холивудското правило — имаше си мегаватово привлекателна приятелка и не бе нужно да се бори с желанието си да я целуне. Можеше даже да я остави да излиза с нейния приятел норми, без да му се ще да го удуши. Толкова уравновесен се чувстваше.

Откакто срещна Спектра на партито на Клаудин по случай шестнайсетия й рожден ден, Били желаеше на Франки и Брет единствено щастие. И вече не се чувстваше невидим. Със закачливото си чувство за хумор, момичешки смях и целувки „просто ей така“, Спектра бе придала на живота му цвят и наситеност, каквито спреят за тен никога нямаше да му даде.

Двамата с Франки се настаниха на кафявото кожено канапе пред пробните и си взеха по шише от безплатната минерална вода.

— Спектра отдавна ме моли да стана видим — обади се Били и пусна слънчевите си очила в чантичката на Франки. — Направо ще полудее от радост.

Франки отпи една глътка и зави капачката.

— Сигурно ще раздрънка на всички, че са ти подарили цял гардероб с дрехи, защото магазинът те е взел за модел.

Били изпъшка. Хайде пак се почна.

— Спек може и да го кара малко през просото, когато нещата опрат до фактите, но не е лъжкиня.

Били отдавна не таеше надежда, че Франки говори така от яд. Познаваше я добре. Нищо, че бе зелена отвън, имаше златно сърце. Ала станеше ли дума за „историите“ на Спектра, почервеняваше от яд.

— Не казвам, че е лъжкиня — държеше Франки на своето. — По-скоро има…

Били се изпъна.

— Какво?

Франки обмисляше думите си.

— Свободен дух — и то бъбрив.

— Може би, защото наистина е дух — отвърна Били.

— Говоря за слуховете, които разнася — не отстъпваше Франки. — Повечето сякаш си ги съчинява. — А сетне добави, както правеше винаги: — Съжалявам. Просто не искам да пострадаш.

— Няма — увери я Били. — Понякога Спектра запълва празнините в историите, но не е подлярка.

— Може да пусне някой неверен слух за теб или…

От пробната се показа момче с прическа ала Бийбър и с тениска на райета в ръце. Спря и огледа Франки, която очевидно си говореше сама.

— Какво зяпаш? — попита Били с най-гърления си глас. — Никога ли не си виждал зелен вентрилоквист^[1]?

— Ъъ… — Момчето огледа магазина, като че ли търсеше скрита камера. Но понеже не откри, се изопна и се ухили. Приближи и вдигна ръка. — Страхотно.

Били замахна и го удари, сякаш бе отдавна изгубен приятел. Двойникът на Бийбър отлетя право в наредените дрехи. Закачалките се залюляха над отпуснатото му тяло.

Франки се спусна към него.

— О, божичко, добре ли си? Стана, без да искаме. Обикновено хората побягват. Не сме свикнали на…

— Добре съм — изгрухтя той и се изправи с грацията на бременна жена с гигантски корем. — Може ли да ви снимам?

Изглежда, не се притесняваше, че единият от моделите му е невидим. Нещо в начина, по който ръката на Франки бе увиснала във въздуха, го накара с треперещ от вълнение глас да ги отрупа с благодарности.

— Нещата вече са различни — отбеляза Били, когато отново останаха сами. Все повече хора отвъд пределите на Салем приемаха РАД.

Франки нави на пръста си едно конче, което се бе извадило от китката й.

— Не е за вярване как всичко се промени след партито на Клаудин.

— Не мислиш ли, че колелото се завъртя, след като си изгуби главата на училищните танци?

При спомена Франки се засмя.

— Вече не сме мутанти.

— Знам. Гадна работа — изпъшка Били.

Франки го стрелна с поглед.

Той се усмихна.

— Трябва да намеря нов материал.

— Да, време е.

— Къде ми е моделът? — попита Есен, чиито ръце бяха отрупани с дънки и панталони в стилно намачкано каре.

Били размърда обувка.

— Тук съм.

— Отлично. Само да оставя това в пробната и…

— Не се тревожи — прекъсна я Били. Взе част от дрехите и ги сложи на канапето до себе си. — Мога и тук да се преоблека. Все пак никой не може да ме види, нали?

Франки скочи на крака и плесна ръце.

— Време е за шоу!

В следващия един час Били се остави да бъде обличан и събличан от две прекрасни момичета, които не искаха нищо друго, освен да го направят възможно най-красив. Той се показа пред всички, без да крие своята чудовищност, и сега само няколко часа го деляха от прегръдките с дъх на люляк.

И невидимото момче заживяло щастливо…

— Обещай ми, че ще си останеш същият — обади се Франки, докато пътуваха във влака обратно към къщи, сгушени в пашкул от черно-бели торби.

— Обещавам — рече Били. Но вече бе твърде късно за това.