Лийси Харисън
По-неживи от всякога (20)

Глава деветнайсета
Автобусът спира тук

Познати лица се усмихваха на Мелъди, докато тя си проправяше път през тълпата. Всяко я връщаше към шоуто, което тъкмо бе свършило: момичето, което знаеше текста на „Няма дъжд“… момчето, което извика „Обичам те“, след като изпя „Подлец“… трите момичета с перата от първия ред… но къде е Джаксън? Бе го видяла да танцува през втората част на концерта и нямаше търпение да му благодари за неочакваната му подкрепа. Каза й, че според него пътуването до Портланд с Гранит е платоническо. Че приятелството между момче и момиче не го притеснява. Че не й се сърди, задето е пропуснала гласуването за „Т’о Дали“. Но досега никога не се бе държал така.

— Мели Хубавели! Насам! — Глори махаше като папарак. И сякаш тениската на Джими Хендрикс^[1], тюркоазните прилепнали дънки, карираната лента на челото й и удълженията за коса от перата на дъщеря й не бяха достатъчно унизителни, та Бо, в своя делови костюм а ла Кларк Кент, също й махаше да отиде при тях.

— Нали ти казах, че тя е наша дъщеря — подхвърли Глори на бармана. Той вирна вежди, опитвайки се да изглежда впечатлен.

— Ъх, излагате ме! — засмя се Мелъди. — Кога родителите ще проумеят, че никой друг, освен тях не се интересува от успехите на децата им?

— Кога децата ще проумеят, че родителите им живеят само за да ги излагат — изстреля в отговор баща й.

На Мелъди й се прищя да зарови глава в най-големия барабан на Девет, когато в края на „Иронично“ Бо наведе Глори назад. Но унижението — цената, която трябваше да плати за тяхната благословия, бе нищожна. И от потните им прегръдки личеше, че бе я получила.

— Хайде да празнуваме! — предложи Глори. — По един баскин^[2]?

Мелъди се огледа в навалицата за Джаксън. Къде ли е?

— Не може — каза Бо и размаха пръст. — Те са вредни за старите ти гласни струни. Това е причина номер едно за храчките и сополите. Чух, че Барбара Стрейзанд не е близвала сладолед от четирийсет години насам.

Глори извади айпада си, за да провери.

— Чакай да видя. Мисля, че това беше Селин.

— Няма нищо — обади се Мелъди. — И без това сега имаме среща с бандата. Ще се прибера след час.

— Колко вълнуващо! — възкликна Глори — от гланца върху устните й стърчеше пауново перо. — Ще прегледате репертоара?

— Не. Гранит има изненада за нас. Всъщност сега имам среща с него…

След още една потна прегръдка, Мелъди се отправи през множеството към страничната врата. Докато вървеше, изпрати съобщение до Джаксън, за да му каже, че ще бъде в задната уличка и да дойде при нея веднага щом може.

С едно натискане на дръжка струящата пара от вентилационния отход обви Мелъди като облак. Беше почти като тяхната баня, след като Кандис се е къпала, но вместо на ванилия, миришеше на „Мърстон“ в дните, когато за обяд имаше лазаня.

— Хей! — викна Мелъди, щом зърна Джаксън. Беше седнал върху ръждива кофа от боя до Чичи, Девет и Гранит. — Тъкмо теб търсех.

— Това не ме учудва — каза й Джаксън и самоуверено се подсмихна. Карираната риза бе разкопчана до гърдите му, а тъмната коса падаше над очите му. Изглеждаше по-спокоен.

— Добре дошла в спа клуба — изпуфтя Чичи. — Може ли да ви предложим безплатна торбичка за повръщане? — Тя подритна към металната кофа торба на KFC, цялата в кал.

Девет-цяло-и-пет се захили.

— Съжалявам за бедняшките условия — каза Гранит и подхвърли един розов гетърейд на Мелъди. — Не исках да ни безпокоят.

Нима Джаксън и Гранит наистина се разбираха добре?

— Значи вие се познавате?

— От началото на втората част сме първи приятели — каза Джаксън и преметна ръка върху мускулестите рамене на Гранит. — Това момче тук знае за музиката повече и от мен.

— Не е вярно. Той ми каза, че Саундгардън са кръстени на онази статуя в Сиатъл („Статуята“ всъщност представлява дванайсет стоманени конструкции, подобни на кули, във всяка от които има тръба на орган с различна дължина. Когато има вятър, те произвеждат ниски звуци) — възрази Гранит.

— Но ти видя…

— Хайде, време е да спрете — пошегува се Чичи; короната й се бе наклонила като кулата в Пиза.

Нина я чукна с четири-цяло-и-петте си пръста.

— Чакайте, да не би това да е голямата новина? — попита тя Гранит. — Ще се жените ли?

— Може да направим церемонията в Хард Рок — пошегува се Чичи.

Мелъди се засмя, но по съвсем друга причина. Джаксън бе влюбен в момчето, което, според собствените му твърдения, тя харесваше. Хей, Аланис, и това ако не е ирония?

Джаксън я дръпна към себе си.

— Ще те изям, омайна певицо — каза и я целуна така пламенно, сякаш бе войник, завърнал се от фронта.

Гранит се обърна на другата страна.

Джаксън не миришеше на восъчните си пастели, както обикновено. Миризмата му не бе така свежа. Беше малко по-остра. Но явно изобщо не й се сърдеше. И тя прие новата му миризма; сигурно и тя не миришеше приятно.

— ОбожичкоОбожичкоОбожичкоОбожичко! — Сейдж излетя през вратата, като размахваше телефона си. Роклята й балон се надигна от парата досущ като на Мерилин, но за разлика от известната снимка, краката на Сейдж бяха обути в раиран черно-червен чорапогащник. — Аз. Тъкмо. Получих. Гласово. Съобщение. От. ЛЮ СНАЙДЕР! Искаданизаведеналятнотурненакоетощепроследимвсичкифестивали!

Гранит се шляпна по крака.

— Ето я и изненадата.

Джаксън стана.

— Лю Снайдер — организаторът на концерти?

Сейдж заклати неудържимо глава.

Чичи скочи, а ресните на дългите до коленете й мокасини така се полюшнаха, че на Мелъди й заприличаха на хавайска пола. — Тихо!

Девет-цяло-и-пет притисна палките към устните си, които бяха станали розови от содата. — Нас ли? Тоест групата?

Сейдж кимна отново.

Те се хванаха за ръце и започнаха да играят поло, като че бяха дванайсетгодишни момичета на концерт на Майли Сайръс. Джаксън заподскача с тях.

Мелъди се взря в сивите очи на Гранит. Истина ли е?

Той кимна. Да.

Понечи да се усмихне, но се въздържа. Разговорът с Лю си беше тяхна тайна. Също като онзи миг, в който се бяха хванали за ръце.

— Ха! — рече Мелъди, удивявайки се на силата на гласа си.

Сейдж намести синята лента на косата си, която днес беше боядисана в бяло.

— Каза ми, че вече всичко е уговорил с нашия мениджър и…

— Мениджър ли? — попита Девет.

Гранит помаха срамежливо.

— Нова изненада.

Момичетата нападнаха Гранит и го издърпаха в полото. Мелъди също искаше да подскача с тях, но вместо това хвана Джаксън за ръка. Ако той още не си бе дал сметка, че това ще опропасти плановете им за лятото, всеки момент щеше да го разбере. Защо ли казах на Лю Снайдер да ни организира лятно турне? Можеше да направим няколко концерта тук, да измислим нещо друго, което да не разбие сърцето на Джаксън.

Сейдж стисна ръката й.

— Не се ли вълнуваш?

Мелъди кимна към Джаксън, давайки й да разбере, че нещата са по-сложни, отколкото изглеждат. Но Джаксън изобщо не бе разстроен — с радост наблюдаваше празненството. Сигурно си мислеше, че тя ще каже не. Защото точно така би постъпила една отговорна, грижовна и мила приятелка. Нали?

— Той какво общо има с това? — попита Сейдж.

Край на недомлъвките.

— Двамата имахме планове за лятото и…

— Какви планове? — попита Джаксън. Очите му бяха някак по-тъмни. А после каза на Гранит: — Момичетата обожават да имат задължения.

Гранит кимна, сякаш много добре разбираше за какво говори Джаксън.

Поне някой проумяваше нещо. Онзи Джаксън, когото Мелъди познаваше, бе окрилен от лагера „Кресчендо“. Сякаш идеята да планираме разходки и да си купим еднакви якета „Патагония“ би да въодушевила някого. Дали не се опитваше да изглежда безразличен само пред групата?

— Забрави тези планове. Какво по-хубаво от едно лятно турне? — попита Джаксън и разпери ръце.

Вътрешностите на Мелъди се обърнаха.

— Наистина ли?

— Когато Лю Снайдер те повика, ти отговаряш — рече Джаксън.

— Ууууу-хууууу! — викнаха момичетата.

— А сега да празнуваме! — Прегърна Мелъди и я целуна по бузата. — Човече, от теб излиза огън.

Тя се засмя.

— „Юниън Тап“ свирят в „Гълъбарника“ — каза той. — Искате ли да отидем там?

Другите сметнаха, че Мелъди и Джаксън трябва да останат насаме и ги изпратиха с групова прегръдка и тост с гетърейд за лятото на рокендрола.

* * *

Отвъд задушната уличка нощният въздух бе прохладен и бризът, който облъхваше лицето на Мелъди, бе като дълго чакан сладолед. Полумесецът осветяваше пътя им по улица „Свобода“.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против турнето? — попита тя, след като останаха сами.

Джаксън потрепери и я придърпа към себе си.

— Ехо? — Тя щракна с пръсти пред лицето му. — Джаксън? — Мелъди стисна студената му ръка. Искаше той да разбере колко много означава това за нея. Колко много означава той за нея. — Благодаря ти за подкрепата.

— Моля — усмихна се той учтиво, сякаш току-що я бе срещнал. — Тази вечер наистина беше невероятна.

— Затова ли не възразяваш? Защото вярваш в мен? — попита тя и спря пред „Гълъбарника“. Не й се слушаше музика на живо. Досега бе пяла на сцена и изпитваше онова тежко усещане, което идва след много рев. А и беше време да се прибира. Но щом Джаксън така пламенно подкрепяше нейните потребности, тя също трябваше да му съдейства. Вероятно бе проучвал любимите й групи, иначе как ще знае откъде идва името на Саундгардън… Чакай малко…

Той пак потрепери и закопча ризата си.

— Казах ти, Мели, нямам нищо против, че пееш в тази група.

Мелъди се вцепени.

— А какво ще кажеш за турнето?

— Какво турне?

Сърцето на Мелъди заби лудо. Устата й пресъхна. Тя грабна ръката на Джаксън.

— Къде отиваме?

Той погледна замъгления прозорец на бара. Вдигна очи към дървената табела, която се полюшваше.

— Към „Гълъбарника“? — прочете той.

Сърцето на Мелъди излетя към розовите й кецове.

— Къде е вентилаторът?

Джаксън сви рамене.

— Онзи кретен Гранит го стъпка. Знаех си, че ми е вдигнал мерника.

Затвори очи, сякаш така всичко щеше да изчезне. Само ако…

Той въздъхна.

— Ди Джей е бил тук, нали?

Мелъди кимна. Разочарование струеше от очите й. Как не бе забелязала?

— Какво стана?

Мелъди се натъжи.

— „Оловно перо“ получи покана за лятно турне. Ти се радваше за мен. Каза ми го.

Той пусна ръката й и поклати глава.

— Искаш да кажеш Ди Джей.

— Откъде можех да знам? — сопна се Мелъди.

Джаксън завъртя очи.

— Мелъди, откога ме познаваш? Не ти ли мина през ум, че да ми задаваш подвеждащи въпроси в суперзадушен бар вероятно, може би, е малко, ох, не знам и аз, проблематично?

Гневът вкамени сълзите в очите на Мелъди.

— В случай че не си забелязал, нямах много свободно време там.

Джаксън извади от джоба си ключовете за колата и ги стисна в юмрук.

— Всъщност, забелязах. Ти нямаш свободно време за нищо друго, освен за групата.

Ъх!

— Тази група — пръски се сипеха от устата й — е моята сбъдната мечта.

— Никога не бих застанал между теб и мечтите ти — викна той. А после добави: — Успех на турнето ти. — И си тръгна.

— Ами какво ще стане с нас? — попита тя.

Той спря. Лицето му се бе разтопило в тъга.

— Какво трябва да става?

— Това ли е краят?

— Ти искаш ли да е краят?

Момче и момиче, хванати за ръка, минаха край тях. Говореха и се заливаха от смях, както правят само влюбените. На Мелъди й се прииска да ги спъне.

— Не.

— Тогава го докажи — рече той и си тръгна.