Лийси Харисън
По-неживи от всякога (5)

Глава четвърта
Виж какво донесе прилепът

Граф Великолепни се спусна от балдахина на черното легло ковчег. Разпери нокти, заскърца с жълтите си зъбки и се насочи право към…

— Недей! Това не е истинска мишка! — извика Лала и едва смогна да улови коженото си животинче, преди да е стигнало клавиатурата и да е съсипало документа й. Докато го чешеше по пухкавата главичка, то пусна тънка лига върху розовата й копринена пижама.

— Гадост! — Айриш Еми скочи от рошавите възглавнички и се блъсна в сребърните ръчки, с които се пускаше балдахина на леглото ковчег, направено по поръчка за Лала. Маската от хума на лицето й се напука.

— В Америка на всички им текат лигите, Еми — пошегува се Блу, докато лакираше ноктите на пудела с цвят на карамел. — Я виж Тийни Търнър. — Въпросното кутре удивително напомняше певицата, когато бе сресала къдриците си. Сега то похъркваше кротичко. Мокрото петно под нослето му бавно растеше върху черното сатенено кресло.

Айриш Еми огледа приютените от улицата немирни животинчета, натъпкани в кафези и кучешки клетки, по чиито дъна бяха застлани пожълтели вестници.

— Знам. Просто имам чувството, че пак съм дете и съм се върнала във фермата.

— Недей скимтя, Шейла — обади се Блу. — Намираш се зад кулисите на истинско модно шоу за бездомни животни. Нищо фермерско няма в това.

— Наистина — намеси се и Клаудин. — Мислех си, че искаш да ни помогнеш. — Тя намекваше за своя видеоблог „Където има вълк, има и начин“. Канеха се да заснемат колекцията й от аксесоари за животни „Направи си сам“ и Айриш Еми бе пожелал да работи с камерата.

— Естествено, че искам — настояваше Айриш Еми, докато си вееше с една каседиля.

Лала искаше да ги помоли да говорят по-тихо. Беше невъзможно да се концентрира между неразбираемото им бърборене и върховните песни от плейлистата на Блу. А писмото, което пишеше, отдавна трябваше да е готово. Вместо два-три часа й бе отнело цели дни.

— Дали да не отворим прозореца? — попита Клаудин и огледа черните прозорци близо до сводестия таван, някои от които бяха облепени. — В тази влага лапикюрът на Тийни Търнър никога няма да изсъхне. — Кадифеният кожух на Клаудин бе окичен с капчици роса заради овлажнителя с форма на жаба, който бълваше пара над терариума на Брокол и Филиз — двете костенурки със залепени джинсови джобчета на черупките си.

— Брокол кашля — каза Лала. — Студеният въздух ще го разболее. Имен също!

— Но това не се търпи — каза Айриш Еми. — Вонята тук е ужасна.

Лала се извърна от компютъра и ядно изпухтя.

— Граф Великолепни, отвори най-горния прозорец, моля те.

Прилепът литна към тавана и заудря с глава по тапета на черни и розови ивици. Една по една там се появиха дупчици с формата на сърца. През тях се процедиха лунни лъчи и освежителни струи въздух.

— Ура! — запляска Айриш Еми. — Имам чувството, че съм буболечка в кибритена кутийка.

— Клод ми ги направи, след като една врана влетя през обикновения прозорец и отмъкна Змейк Гиленхал от клетката му — обясни Лала.

Айриш Еми сви устенца, като че ли това бе най-прекрасното нещо, което чуваше в живота си.

Някой почука. Тийни Търнър скочи от леглото и се затича към вратата. Малки плитки с мъниста заподскачаха с дрънчене от меките й рунтави уши.

— Влез! — викна Лала.

Чичо Влад бутна с единия крак вратата, докато с другия пазеше равновесие. Кученцето се хвърли върху гуменките му, направени по поръчка в розово-черно каре, и задраска по палеца му.

— Долу, Марая — или както там се казваш… Дим да те няма! — Облечен с карирани къси панталони и тюркоазен суичър, той крепеше като цирков клоун камара димящи каседили, които всеки миг щяха да се стоварят от златния поднос. Кутийките със сода се заклатиха. Блу скочи и взе подноса.

— Не съм виждал толкова блясък от времето, когато посещавах „Студио 54“^[1] — каза Влад, докато се озърташе наоколо.

— Благодаря — Клаудин се усмихна с гордост.

Под ритъма на „Калифорнийските момичета“ на Кейти Пери Влад пристъпи наперено към компютъра. Надзърна над рамото на Лала и цъкна с език.

— Знам, знам. Но все още е… — Тя погледна към небето, за да изчисли положението на Луната. — Седем и четирийсет и пет. — Лала погледна Клаудин и тя потвърди с кимване. — Имам още петнайсет минути.

— Хайде, Шейла, дай да хвърлим по едно око — каза Блу и потупа Китсън — оранжевото коте с верижка през кръста и магнитни обеци с клипсове (изработени за чувствителни котешки уши).

— Да, направи като петролен танкер — залей ни, но не с нефт, а с информация — каза чичо Влад.

Лала бавно се завъртя на стола си — искаше й се да бе сама с животните както обикновено. Десетина чифта влажни очи я гледаха с любов, без да я осъждат. Животинките й не даваха ни лапичка, ни мустак, ни носленце дали ще я приемат в колежа, или дали има умения на водач. Бяха благодарни просто защото се грижеше за тях. И никога не заминаваха в командировки, нито затваряха телефона по средата на разговора, защото закъсняваха за среща. Бяха по-човечни от повечето хора.

— Побързай — подкани я Клаудин, защото нямаше търпение да заснемат филма за блога й.

Лала пое дълбоко въздух. Ако в гърдите си имаше сърце, то щеше бясно да блъска. Откъде да започне? Помисли си да ги върне към телефонния разговор с баща си или към извънкласните дейности, които бе търсила в интернет, но крайният срок я притискаше, затова заложи на най-важното:

— Обувната компания „Брижит Т’у“ и спортната конфекция „Дали Спортс“ са се обединили…

— Стоп! — Влад вдигна длан като училищен патрул^[2]. — Не се произнася с у, а с о. — Той свали очилата си с костенурковите рамки и потърка носа си, сякаш чашата на търпението му щеше ей сега да прелее. — Ако тази mademoiselle бе чула как накълца фамилията й на кайма, вече щеше да си мъртва.

Момичетата прихнаха.

— Извинявай — рече Лала. — Така… Френската дизайнерка Брижит Т’о и спортни дрехи „Дали Спортс“ са се обединили, за да създадат обувка, която събира модата и функционалността в едно. Нарекли са я „Т’о Дали“.

Чичо Влад заръкопляска.

— J’adore! И кой следва? Джими Чу^[3] и „Рийбок“? Може да кръстят обувките „Чубока“.

Всички се засмяха. Без Лала. От толкова стрес никак не й беше до шеги.

— Обявили са конкурс за училище, което обединява различни хора — както те са направили с обувките. Точно за „Мърстон“ е.

Еми отвори ледена сода.

— Каква е наградата?

— Победител ще бъде първото спонсорирано училище в Америка — заяви Лала и започна да се върти по-бързо на стола. — И ще получи един милион долара за обновление.

— Нови басейни! (Блу)

— Павилион за поддържане на козината! (Клаудин)

— Храна в столовата, която да не като помия! (Айриш Еми)

— Тапети! — каза напевно чичо Влад.

— И парно — добави Лала. — Освен това искат момче и момиче да участват в националната им рекламна кампания.

— Клод и ти ще бъдете чудесни! — каза Блу и се подпря на крака на леглото ковчег. Терминаторът на червеи, слабичкият жълт папагал, подаде нос изпод леглото и клъвна няколко паднали по килима зрънца. Блу отчупи парченце сирене от каседилята и го размаха пред човката му.

— Недей! — викна Лала и дръпна сиренцето. — Има непоносимост към млечни продукти. Дай му от салатата.

Чичо Влад посочи с ръка подноса с недокоснатите сурови зеленчуци, който бе донесъл по-рано.

— Добре, че поне папагалът ги харесва — тихо рече той.

— Какво ще кажете за ново ателие за изкуства и занаяти? С шевни машини и ювелирни инструменти… — Клаудин рисуваше с нетоксични спирали за мигли черни и лилави сърчица върху едно бяло зайче.

В стомаха на Лала зейна яма с големината на пещера. Чакайте! — искаше да извика тя. — Първо трябва да спечеля! И намота един кичур коса около левия си зъб, сякаш отново бе на пет.

Влад сложи на рамото й ледената си ръка.

Тя се опита да диша по-бавно. Вдишваш през носа, издишваш през устата… Огледа думите на екрана на компютъра. На писането това му е неприятното, че все няма край. Изреченията винаги може да са по-добре оформени. Думите — по-лирични. Граматиката по-изрядна.

Блу подаде още едно парченце от салатата на Терминатора.

— Хайде, дай да го чуем. Ние ще ти кажем, ако не става.

— Побързай и ни го прочети — обади се и Клаудин и изглади с ръка гънките на миниатюрната оранжево-виолетова поличка от тюл с пайети, която бе направила за сестрата на Фуего^[4], Калиенте^[5].

Лала намали музиката и се покашля.

— Нали няма да ми се смеете?

— Не се мотай, ами чети, моля те — подкани я Айриш Еми.

Лала изпъшка.

— Добре, слушайте… — и започна да чете писмото на глас.

Здравейте, „Брижит Т’о“ и „Дали Спортс“,

Казвам се Лала. Съкратено от Дракулаура. Голям фен съм на обувките „Т’о“ и не се съмнявам, че много ще харесам спортните дрехи на „Дали“, но просто не съм особено атлетична. Но приятелят ми Клод играе в отбора по футбол. Има четири чифта маратонки. Три от тях са с нещо като шипчета на подметките, за да не се хлъзга, а последният чифт е за нощните кросове, когато има пълнолуние, и се налага да тича през гората и да се крие, за да не уплаши до смърт нормитата.

Ние учим в „Мърстон Хай“. Чували ли сте за него? Това е училището в Салем, щата Орегон, за което съобщиха по новините, защото си имаме чудовища. Пояснението е в случай, че госпожа Т’о не е чувала за нас (не защото е невежа, а защото живее във Франция, а допускам, че тази страна си има свои собствени новини). Знам, че ние ще сме най-подходящи за вашия конкурс за обединение.

Да вземем мен например — аз съм вампир. (Не се бойте, нищо няма да ви сторя. Прилошава ми само като погледна кръв. Това е самата истина.) А приятелят ми е върколак. А също и най-добрата ми приятелка, Клаудин. Приятели сме още с мумии, дъщерята на Франкенщайн, невидими хора, морски чудовища, една сирена, зомбита, една раздвоена личност, един наследник на Горгона и страшно много нормита (хора като вас — освен ако не криете нещо, ЛОЛ).

Доскоро ние, обществото на Регистрираните алдехидни дегенерати (или РАД), живеехме, като непрестанно се укривахме. Но през последните шест месеца излязохме от килерчето за обувки (схванахте ли шегата?) и се сляхме с нормитата в нашето училище. Досущ сме като вашите обувки, само че сме живи — или поне повечето от нас. :)

Много искаме да станем първото спонсорирано училище в Северна Америка. Ще сложим логото ви навсякъде. Ако ни спонсорирате, това ще ни помогне да обновим училището си, така че то да отговори на различните нужди на РАД, но това ще даде кураж и на други хора да живеят открито. О, и аз ще бъда забележителен водач.

Лала

P.S. Имам онзи модел затворени обувки от 2009 в тъмночервено. Трябва да помислите дали да не ги пуснете пак. Каишката на лявата ми обувка се скъса и просто умирам за нови. (Не буквално. Аз няма как да умра. Или поне — вече не. Още една причина, поради която от мен ще излезе чудесен водач.)

— Браво! — Влад попи очите си с широката си вратовръзка.

— Убийствено жестоко! — възкликна Айриш Еми.

— Безумно фантастично! — извика Блу.

— Отлично! — Клаудин пляскаше с ръце. Лала не беше сигурна дали пляска, защото писмото бе хубаво или защото вече можеха да се заемат с нейния видеоблог. — Знаех си, че ще стане чудесно, Ла! Изпращай го.

Лала прочете писмото още веднъж. Устните й се движеха безшумно, докато очите й се местеха по светлия екран. Тя хвърли поглед към Влад. Той й смигна. Тя въздъхна, целуна пръстите си и ги залепи на екрана.

— Добре, ето заминава… — Това е за теб, татко. Тя натисна „Изпращане“ и веднага усети, че й олеква. Не можеш да кажеш, че не съм опитала. После скочи и взе няколко панделки. — Вие двете почвайте с встъплението, ние с Блу и Влад ще довършим моделите.

Айриш Еми включи камерата си и започна да натиска някакви копчета отстрани.

Клаудин извади огледалце и бухна буклите си. Провери дали няма следи от яркото червило по зъбите, а после мушна огледалото в червената си чанта. Изправи се и застана пред камерата с ръка на кръста.

— Как изглеждам?

Айриш Еми надникна през обектива.

— Трепач. Трябва ни само малко светлина.

— Добре. Ето я и нея — рече Блу, нагласи една настолна лампа и насочи сто и петдесетватовата крушка към лицето на Клаудин. Лала и Влад свиха очи.

— Клаудин, ти си след три… две… — Айриш Еми вдигна пръст и после посочи водещата.

— Добре дошли в новия епизод на „Където има вълк, има и начин“. Аз съм Клаудин Улф и… — Тийни Търнър излая.

— Нищо, аз записвам — каза Айриш Еми. — Това ще го изрежа после на лаптопа. Продължавай.

Клаудин спря неочаквано и замръзна, като се вслушваше в някакъв далечен шум.

Айриш Еми държеше камерата в готовност.

— Не спирай да стреляш, девойко.

Клаудин поклати глава.

— Съжалявам. Стори ми се, че чух…

Лампата примигна.

В лявата си ръка Блу държеше Брокол, а в дясната — четка за рисуване.

— Какво става? — попита тя, докато костенурката бавничко прибра главичка в черупката си.

От клетката се чу цвърчене. Тупа-туп изпищя печално, а тъмносинята му опашка заудря по решетките.

Клаудин продължи.

— Тийни Търнър бе намерена да скита по улиците на Салем, щата Орегон. Козината й бе загубила блясъка си, а ноктите й бяха изпочупени, докато…

— Стоп! — вирна глава Айриш Еми. — Лала, не можеш ли да спреш тоя шум? — Животните бяха започнали да мяукат, да скимтят, да ръмжат и да съскат.

Лала хукна да ги укротява.

— Благодаря. Хайде, снимаме след три… две… — В стаята стана тъмно като в ковчег. Айриш Еми изпищя и смрази влажния въздух. Лампата угасна. Клаудин и Блу се засмяха нервно.

— Пфу! И ти с твоите енергоспестяващи крушки, Лала — изпухтя Влад. — Пестят енергия, защото никога не ги включваш.

— Не е от крушките — измънка Лала, като се чудеше дали токът беше спрял и в офиса на „Т’о Дали“. Само дано писмото й да пристигне преди крайния срок, че…

Лампите отново светнаха.

— Така — гласът на Айриш Еми трепереше. — Все още записвам.

Клаудин застана неуверена пред камерата, пое дълбоко дъх и продължи.

— Тази вечер Тийни Търнър е боядисана в червеникавокафяво с естествената боя за козина на „Лореал“. Наметната е с плетен оранжев шал в тон с лака на лапичките й и…

Тийни заскимтя, изтръска се и шалът, който падна от гърба й, се повлече след нея като тоалетна хартия, залепнала на обувката. Тя се скри под леглото.

Нова гръмотевица проехтя в къщата.

— Опитай с костенурките — прошепна Лала.

Клаудин се обърна към камерата.

— Тези червеноухи костенурки са били изоставени да замръзнат в едно езеро в Орегон от някой, който се е отказал да се грижи повече за тях… — Гласът й трепереше.

— Ох! — Блу пусна Брокол обратно в терариума, където той побърза да се шмугне в един кух пластмасов дънер. — Как ме ухапа!

— Какво става? — попита Лала, без да се обръща конкретно към някого. — Никога преди не са правили така.

Тийни изджавка изпод леглото.

Клаудин наостри уши.

— Лала — започна тя, — струва ми се…

— Татко се прибра — каза Влад.