Лийси Харисън
По-неживи от всякога (10)

Глава девета
От колежа към лагера за изкуства

Мелъди натисна копчето на асансьора за петия етаж.

Нищо.

Пак го натисна. И пак, и пак, и пак. Защо всичко толкова се бави точно когато човек има спешна работа?! Тя рязко дръпна ръката на Джаксън и погледна стария му ролекс. Беше три и трийсет и четири. Закъсняваше с четири минути.

— Това нещо точно ли е?

Джаксън дръпна ръката си.

— Това нещо беше на баща ми.

— Добре де, извинявай — измънка Мелъди и за сетен път натисна копчето с такава сила, че пръстът й се огъна. Петицата светна и вратите се затвориха с клатушкане.

Изминалият час се бе извъртял като видеокомедия. Беше избягала от училище достатъчно рано, за да може да изтича до къщи, да се преоблече и да стигне навреме за прослушването в три и половина. За тази цел в последния час в училище се наложи да отиде до „тоалетната“, но така и не се върна.

Когато в три часа и една минута Мелъди затопурка по стълбите, майка й излезе от кухнята с престилка с надпис: НЯКОИ ХОРА ГОТВЯТ, ДРУГИ ХОДЯТ НА РЕСТОРАНТ, и скръсти ръце. Беше с гладко от ботокса лице, но бе свъсила вежди.

В три и седем Глори тъкмо начена лекцията си „Ти къде си хукнала и нямаш ли да учиш?“, когато Кандис влетя с една лилава рокля, която тъкмо бе взела от химическото чистене.

— Обличай това! — А после извади и четката за коса. — И опитай да се посрешеш.

Мелъди успя да се добере до вратата, обяснявайки, че рошавата й опашка, тениската на Мадхъни^[1] и светлите й джинси са направо чудни и че момичетата от „Богиня Гръндж“ пет пари не дават как ще е облечена. Но както винаги, Кандис не прие „чудни“ за отговор и се нахвърли върху сестра си. Докато се опитваше да свали маратонките й (това се случи в три и единайсет), Мелъди обеща, пищейки, да вземе роклята (нищо че приличаше на обвивка за наденици) и безполезната четка за коса и да се преоблече в колата. Накрая благодари на Кандис за това, че я одра с нокти по лявата буза, а също и за разтрепераните си гласови струни.

В три и трийсет и пет асансьорът спря рязко на третия етаж.

Не е за вярване!

Вратите се отвориха и разкриха мрачно осветен коридор, в който миришеше на ванилови цигари и джинджифил. Иззад дима се появиха двама — тя по гащеризон, той с тениска в ярки цветове — и със смях се качиха в асансьора.

Гащеризончето натисна копчето за първия етаж.

— Това нещо е преяло и стърже.

— Преяло ли? — попита момчето.

— Да, натъпкано е.

Той се засмя тихо, а тя натискаше с все сила.

— Ние сме нагоре — сърдито рече Мелъди.

— Опа. Лош, лош, лош си — каза тя на показалеца си. И двамата с приятелчето й с натежалите клепачи избухнаха в истеричен смях.

Мелъди завъртя очи, а Джаксън — силно заинтригуван от рекламните брошури по стените, дори не забеляза раздразнението й.

Асансьорът отново спря рязко, заклати се и пак спря. Мелъди дръпна Джаксън покрай хилещата се двойка и налетя на мършаво момче с тесни черни джинси и кожен елек.

— Съжалявам.

— Едва ли колкото мен за жалкото ми изпълнение.

Всички колежани ли са толкова странни?

Мелъди винаги бе смятала, че общите спални в колежа гъмжат от ученици по анцузи, които ядат полуфабрикати и трескаво довършват курсовите си работи, срокът за които е неразумно кратък; а бледите им лица са живо доказателство за вредното лъчение на компютъра. Представяше си светло и приятно мястото, използвано рационално според каталога на ИКЕА.

Ала коридорът тук приличаше на нежеланото дете между концерт на Парамор и прослушване за Америкън Айдъл. Някои от бъдещите звезди крачеха насам-натам, но повечето се бяха облегнали на сивите стени и гризяха и без това вече изгризаните си нокти, докато изучаваха под око конкуренцията, или си тананикаха песента за прослушването за загрявка.

Мелъди зае мястото си на края на опашката зад един мъж с филцова шапка, който свиреше на кларинет.

— Тези хора разбират ли значението на думи като шик, гръндж и певец? — удивяваше се Джаксън.

Мелъди успя да се усмихне въпреки часа (три и трийсет и осем).

Джаксън включи вентилатора на по-висока степен.

— Боже, това място е претъпкано.

Очевидно беше, че се тревожи дали ще стигнат навреме за интервюто за лагера, но бе твърде мил, за да го каже гласно. Ако той закъснееше заради нея, тя никога нямаше да прости на — о, божичко, пфу!

— Ей сега се връщам.

Достъпът до стая 503 беше блокиран от червенокоска, чучнала върху пластмасови каси за мляко. Бе облечена със стилна бяла риза, светлозелени впити панталони и чисти сандали на краката. Несъмнено бе съквартирант, който рокаджийките трябваше да търпят.

— Извинете — каза Мелъди с възможно най-милото си гласче. Може би това щеше да е достатъчно.

— Никакво предреждане при никакви обстоятелства — каза червенокосата и посочи вратата, където се четяха същите думи, надраскани с черно червило. Нюйоркският й акцент бе много силен — вероятно го бе наследила от някое бруклинско ченге.

Мелъди се приведе към пазителката на вратата. Косата й миришеше на плодова салата.

— Аз и приятелят ми сме наред. Ще ни пуснеш вътре — каза тихо Мелъди.

И както и очакваше, червенокоската запърха с мигли.

— Добре, само попълнете информацията за връзка и готово.

Едно момиче от опашката с лилав пънкарски гребен попита:

— Хей, какво става?

Мелъди се обърна към нея.

— Аз съм на ред и ти много се радваш за мен.

— Чудесно — отвърна момичето с щедра усмивка. — Успех вътре!

Мелъди махна на Джаксън да дойде при нея и влетя в стаята, преди някой от опашката да е възроптал. Появяването й не бе никак грациозно, но времената бяха тежки…

— Пепеляшка! — извика момичето, което я бе издърпало на сцената в бар „Кориган“.

Пепеляшка ли?

Сейдж седеше на мръсния сив мокет, облегната на един фотьойл с цвят на горчица, и подрънкваше на китарата си. Синьо-черната й коса бе напъхана в развлечена плетена шапка, а мрежестата й риза висеше от едното рамо и откриваше презрамката на хубавия й розов сутиен. Тя бръкна в хладилника до канапето, на което седяха другите две момичета.

— Щяхме да ти се обадим за прослушването, но ти така изхвърча след изпълнението си в „Кориган“, че дори не те питахме как се казваш, а и в указателя на колежа не те открихме.

— О, съжалявам. Аз съм Мелъди. — Тя махна сковано и мигновено съжали за глупавото си поведение.

Леглата и гардеробите бяха изнесени от тясната стаичка явно за да се разчисти място за барабаните, усилвателя и масата за въздушен хокей, върху която бяха струпани кутии от пица, обелки от бонбони от машината за бонбони и кутийки от сода. Застоялият въздух миришеше на изгорели пуканки. Порите на Мелъди се разтвориха като устата на риба. Добре че Джаксън бе предпочел да изчака в коридора. Само машина за вятър можеше да го спаси тук.

Блондинката, която се изтягаше на фотьойла, бе заровила ръката си до лакътя в един плик „Доритос“. Мелъди позна барабанистката не само заради специалните палки, които стърчаха от задния й джоб. Бе затъкнала червен хибискус^[2] зад ухото си, имаше ярки сини очи и половин риза, която можеше да стане на някого с по-малко шкембе.

— Аз съм Девет-цяло-и-пет — каза момичето, измъкна ръка от плика и завъртя кутрето си. Кочанчето — голямо колкото напръстник — бе украсено със сребърни пръстени. — Половината пръст ми го няма — обяви тя с гордост. — И затова не съм десет.

Мелъди се засмя.

— Аз съм Чичи — обади се и бас китаристката, седнала на облегалката на канапето; пиеше шоколадово мляко. На светлите й руси коси бе забодена корона. Носеше копринена рокля. Съвсем като Къртни Л.

— Изнервяш ме така. Хайде, седни. Отпусни се. Няма да те ухапем — каза Сейдж и намигна на Чичи. — Или поне аз няма да те ухапя.

Мелъди се изкиска и се настани на едно кафеникаво кресло. До нея имаше изкуствена елха, по която висяха счупени очила, скъсани връзки за обувки и шалове. Сякаш се намираше сред най-популярните момичета от училище, но тези тук бяха подобрена версия. Досега Мелъди не бе имала подобно усещане. Винаги беше с някой приятел, ама цяла група? Като тази? Не, никога.

Девет-цяло-и-пет се надигна. Шкембето й безцеремонно увисна над джинсовите й шорти, имаше право да бъде в стаята, колкото и всички останали. За първи път Мелъди срещаше момиче, което се чувстваше добре в собствената си кожа.

— Перата ти са супер — каза Девет. — Ще оставиш ли едно на елхата, преди да си тръгнеш, моля те? Всичките ни приятели оставят по нещо.

Приятели?

Мелъди взе едно-две непослушни перца и ги остави на клоните на елхата.

— Мога да ви дам, колкото поискате.

Сейдж отвори кутийка гроздова сода.

— Е, Мелъди, какъв е случаят? Още си ученичка? Работиш? Свириш на китара?

Мелъди се изпъна. Интервюто беше започнало. Помисли си дали да не използва силата си, за да получи мястото на певица, а защо не и да спечели статута на най-добра приятелка. Ала едно беше да прередиш всички на опашката, а съвсем друго да се намесиш в работата на съдбата. Ако излъжеше, нямаше да е доволна. Поне така казваше майка й за хората, които предпочитаха да си направят липосукция, отколкото да правят упражнения за отслабване.

Мелъди внимателно подбра думите си:

— Все още съм ученичка. Уча в… — Тя се поколеба. Ами ако Джаксън се окаже прав и те решат, че е твърде малка? Мелъди преглътна. Трябваше сама да си спечели мястото. А това означаваше да заложи на честността. — Уча в „Мърстон Хай“. Девети клас съм. Съвсем скоро станах на шестнайсет. — Коремът й се сви, готов да поеме удара.

Чичи намести презрамката на жълтия си сутиен.

— Супер. Девет-цяло-и-пет скоро навърши седемнайсет.

— И ти ли си още в гимназията? — зарадва се Мелъди.

— Не, аз уча тук. Много съм умна — изхили се тя — или пък много глупава.

Всички се засмяха.

— Е, значи обичаш гръндж, а? — попита Сейдж.

Това ли беше? Без никакво „Не свирим с малки момиченца, така че довиждане?“. Мелъди повтори наум разговора. Нали нищо сиренско не съм казала?

— Обожавам гръндж — призна тя. — В осми клас слушах Нирвана и Хоул. Първият диск, който си купих с мои пари, беше „Красива отвътре“^[3]. — Тя замълча, за да потисне емоциите. — Тогава учех в „Бевърли Хилс Хай“ и нямах много приятели. Често обядвах в компанията на айпода си.

Девет хукна към Мелъди с вдигната ръка.

— Поздравления, сестро! — И плесна Мелъди по дланта. Сейдж кимна.

— И ние сме така. Но не и Давина — последната ни певица. Тя се харесва на всички.

Какво?

— Обсебена е от това да се харесва.

— Не и на нас — поясни Чичи. — А на популярните в кавички. Мелъди можеше още дълго да разговаря с момичетата. Но Джаксън чакаше, а тя не искаше да бъде несправедлива.

— Е, кой иска да постърже?

Трите момичета се спогледаха озадачено.

„О, Боже! Какво си мислех? Това не беше умно дори когато Гащеризончето го каза в асансьора!“ Мелъди изпита желание да хукне към прозореца и да опита перата си.

— Чакай, да не би да искаш да кажеш да посвирим? — попита Сейдж.

Мелъди кимна засрамена.

— Това е стар групарски жаргон от седемдесетте — излъга тя.

— Харесва ми! — каза Чичи.

— И на мен — каза Девет-цяло-и-пет, като завъртя палките си. — Хайде да постържем. Едно, две, едно две три четири!

Мелъди веднага позна кавъра. Това беше реге пънк версия на „Толкова дълго“ на Фу Файтърс.

— Почвай, откъдето искаш — викна й Сейдж.

Мелъди стана и затвори очи. Затупка в такт с пръст по крака си и започна.

Ела да се изгубим с теб…

Запя тихо, сля се с музиката, без особена изява. Ала когато слънчевият ритъм охладня, Мелъди се разтопи в песента. Музиката се надигна от пода, влезе в кецовете й, продължи по краката й, мина през корема й и се изля от устата й като горещ поток.

Червенокоската надникна през вратата и започна да се поклаща. Останалите кандидати проточиха вратове зад нея, за да видят какво става. Мелъди ги виждаше като в просъница. Прозрачни и далечни. Хем бяха там, хем бяха неразличими.

Ако може всичко отново да бъде толкова истинско, ако може всичко да се повтори…

Последният стих увисна във въздуха като парфюма на Кандис „Черна орхидея“. Акустичната бас китара и акордите на китарата затихнаха. Всичко замря. Червенокосата затвори вратата с тихо щракване.

— Ууууу! — Девет-цяло-и-пет нададе вой и размаха палките си във въздуха.

Чичи хвърли короната си и извика:

— Това беше разтърсващо!

Мелъди избухна в смях.

— Е, какви са плановете ти за лятото? — попита я Сейдж и изключи китарата.

Мелъди провери дали вратата е плътно затворена и каза тихо:

— Още нямам планове. Защо?

— Опитваме се да намерим къде да свирим, за да не се налага да работим.

Мелъди си представи как подскача на сцената през топлите летни вечери и стомахът й се обърна. Има ли нещо по-хубаво от това?

Някой почука. Влезе Джаксън.

— Кой е счетоводителят? — Девет попита шепнешком Чичи.

Леката мъгла пред влюбените очи на Мелъди се вдигна и изведнъж тя видя Джаксън такъв, какъвто сигурно го виждаха и момичетата от „Богиня Гръндж“. Карираната му риза с къс ръкав — съвсем скоро изгладена — бе прилежно запасана в панталоните с ръб. Мекият му кафяв перчем бе намазан с гел и сресан на една страна, а черните му очила… бяха по-скоро зубърски, отколкото шик. За първи път тя го виждаше с тези очи.

— Съжалявам, Карл, но данъчният клуб се събира само в събота — каза Сейдж.

Джаксън погледна Мелъди.

— Ахъ… запознайте се с моя, ъ, Джаксън.

Сейдж, Чичи и Девет-цяло-и-пет я изгледаха. Девет-цяло-и-пет измери Джаксън и после погледна Мелъди, сякаш питаше: Майтапиш ли се?

Джаксън се втренчи в Мелъди. Болката бе прорязала невидима пътека помежду им. Толкова ли неуверена се чувстваше?

— Съжалявам, че ви прекъснах, но вече е четири и петнайсет и…

Мелъди ококори очи. Още пет минутки?

Джаксън се ококори на свой ред. Нали обеща?

Девет-цяло-и-пет наруши тежкото мълчание.

— Хей, аз те познавам! Ти си онова момче от шоуто за чудовищата! — Тя тупна с палките Сейдж по рамото. — Помниш ли го?

Сейдж кимна. Лицето й се озари от спомена.

Мелъди стана с нежелание и застана на вратата до Джаксън.

Девет-цяло-и-пет я последва.

— Много те харесах в шоуто! Наистина ли можеш да се превръщаш в онова забавно момче или цялата работа беше нагласена?

Мелъди си отдъхна.

Джаксън се усмихна благодарен. Много рядко неговото второ Аз будеше такова възхищение.

— Истина е — каза той и показа ръчния си вентилатор.

— Страхотно! — възхити се Девет-цяло-и-пет. — Бяхме те кръстили Брад Пот, защото все се потеше.

Джаксън успя да се усмихне. Мелъди се изчерви.

— Радвам се, че се запознахме. Групата ви е наистина добра. — Джаксън вдигна енергично палци нагоре. После каза на Мелъди: — Хайде, трябва да вървим.

Тя се обърна и погледна към стаята. Сейдж й се усмихна разочарована.

— Хей, ако имаш по-добро място, на което да отидеш…

Мелъди поклати глава.

— Не, не е това. Просто…

— Всъщност отиваме на интервю за лагера по сценични изкуства — обясни Джаксън, сякаш бе стъпил на червения килим.

Стаята потъна в мълчание. Чичи и Девет избухнаха в смях.

— Значи все пак имаш планове за лятото — отбеляза Сейдж объркана.

— Не съвсем — измънка Мелъди, като отбягваше погледа на Джаксън. — Тоест…

— Няма проблеми — прекъсна я Сейдж и извърна очи.

Мелъди преглътна.

— Е, благодаря ви много. Беше прекрасно. Ще се чуем скоро, нали?

Джаксън я вкара в асансьора като кисело дете от детската градина.

Може би беше грешка, задето не им каза, че е сирена. Може би нейната съдба беше да използва силата на гласа си, а не да я крие. Може би…

Звън.

Вратите се затвориха зад тях.

— Надолу ли сте? — попита едно весело момиче с угодническа усмивка.

Джаксън кимна.

Мелъди въздъхна. Да, очевидно сме надолу.