Лийси Харисън
По-неживи от всякога (17)

Глава шестнайсета
Пътуване

Мелъди се носеше по училищните стълби, а подметките на кецовете й шляпаха по цимента толкова силно, че ако някой я спипаше, щяха да я накажат. Беше пропуснала събирането заради една бърза фотосесия с бандата, но ако побързаше, може би щеше да успее да се вмъкне незабелязано, преди гласуването да е свършило. Поне така си беше мислила, докато не улови отражението си в огледалните врати: пера в косата, сенки с метален отблясък, размазана очна линия, лъскав сив клин — на Чичи, сигнално жълта тениска с едно рамо — на Сейдж. Видът й бе прекалено съботно-вечерен за понеделник следобед. Уикс щеше да я забележи от космическата станция на НАСА. А и Джаксън…

През почивните дни Мелъди не спря да го убеждава, че Гранит просто я беше докарал и между тях няма нищо. Накрая двамата решиха да не позволяват на групата да застава помежду им. Нещата се върнаха към обичайния си ход. Започнаха да обсъждат плановете си за лагер „Кресчендо“…

… и тогава се обади Сейдж.

Последният им опит да си набавят участия, преди да се захванат да търсят „истинска работа“, бе да направят нови плакати. Затова новата им вокална Богиня задължително трябваше да присъства на снимките. А какво щеше да стане с плановете за „Кресчендо“, ако бандата успееше да си уреди участия за лятото? Мелъди се отърси от мислите си. Щеше да скочи от този мост чак когато стъпеше на него.

Снимките свършиха бързо — както обещаха. Но разговорът на тема „Хайде да сменим името на групата, след като Давина вече я няма“ просрочи времето. И когато Мелъди влетя в коридора, той все още продължаваше.

Стайл долс? (Чичи)

Суперсоник скендъл? (Сейдж)

Соник дива? (Чичи)

Волни птици 9 1/2? (Девет-цяло-и-пет)

Рокглиц? (Сейдж)

Телефонът на Мелъди не спираше да звъни. Трябваше да изключи звука. Трябваше да се приведе в по-спретнат вид — като за училище. Трябваше да се промъкне в залата. Но не можеше да се помръдне. Чувстваше се като птичка, затворена в клетка, която иска да отлети, но е принудена да остане в затвора си.

Оловно перо, написа тя в съобщението. Думите съвсем точно описваха чувството.

Момичетата веднага отвърнаха с: Да! Това е!

Проблемът беше решен. Никакви извинения повече. Стаичките за гласуване чакаха. А за какво щяха да гласуват? Отново?

Звън!

Тя бръкна за телефона си. Сигурно беше Джаксън — питаше се къде ли е…

До Мелъди

20 юни, 13:16

Гранит: Пред училището съм. Ела. Искам да ти покажа нещо.

Само за минутка нищо няма да ми стане. Нали?

Облечен както винаги с коженото яке, изтърканите джинси и протритите обувки, Гранит стоеше облегнат на мотора си, сякаш позираше за плакат на филм. Светлите му сиви очи гледаха право към слънцето, но ярката светлина изобщо не му пречеше. И с всичко беше така.

— Скачай — каза той и й подаде каската си.

Мелъди погледна към сградата с цвят на горчица. До четвъртия час оставаха трийсет минути. Сложи си каската. Като чифт силни ръце, които й слагат грим, тя стисна лицето й от двете страни и скри вселената от нея.

— Къде отиваме? — попита тя, когато завиха на север по 1–5. Определено щеше да отнеме повече от минутка…

Когато той не й отвърна, Мелъди се опита да се ядоса. Но слънцето грееше в гърба й, вятърът духаше в лицето й, а коремът на Гранит бе стегнат като жиците на китара. Вярно, и на Джаксън беше стегнат. Но… не толкова. Беше време да се връща на училище. При Джаксън. В реалността. Само трябваше да се наведе още малко напред до заостреното ухо на Гранит и с най-хубавия си сиренски глас да му каже да обърне назад. Вместо това, тя се хвана още по-здраво и се остави на радостта от пътуването.

След около час минаха по мост, който ги отведе в центъра на Портланд. Прелетяха край китайска градина, музикален магазин и куп класни магазини за дрехи, в които Кандис щеше да се влюби. Но Гранит намали едва когато стигнаха до едно оградено място с отломки в оживения участък на Трето Авеню.

— Какво е това място?

— Тук ще строят „Кофи Бийн и Тий Лийф“ — отвърна той и подритна една тухла.

— Това са останките от стария ти дом? — попита Мелъди. Отломките придобиха нов смисъл.

Гранит кимна.

— Това тук беше „Веню“. — Той я поведе край ограничителната лента и двамата стъпиха върху останките от просмуканата от бира сцена. В краката им лежаха купчини от стените и плакатите по тях — като нежелани трохи от бисквити на дъното на торба. Гранит се наведе и й подаде камък с формата на диамант, върху който пишеше ДЖАМ.

— Помня, когато Еди Ведер^[1] донесе този плакат — каза той. — Тогава още никой не бе чувал за Пърл Джам. Той паркира микробуса си точно пред вратите и наду демото, докато се провеждаше събранието на персонала. Вик, собственикът, нае бандата още същата вечер.

— Наистина ли? — учуди се Мелъди и стисна циментовия диамант, като че ли беше Надеждата.

— Не знам дали защото гледах отвисоко или по друга причина, но тоя Ведер е нисичък мъж — каза Гранит. Той прокара пръст по нацепения дървен бар и вдигна облак прах, който затанцува на слънцето.

— Какво стана с другите гаргойли?

— Дойде един архитект и ги откърти, преди да са разрушили сградата. Трябваха му за някаква банка, която проектирал. — Той замълча. — Аз не мога да го направя.

— Да направиш какво?

Той й помогна да мине над купчина счупени маси.

— Не мога да прекарам следващите няколкостотин години над банката. — Той потрепери. — Можеш ли да си представиш?

Мелъди си представи и потрепери.

— Бяхме чули за всичко, което се случва с РАД в Салем, и затова отидох там.

Мелъди почти му каза, че се радва, задето така е постъпил.

След около трийсет минути двамата седяха пред една черна сграда без прозорци. Похапваха кюфтета в продълговати питки и отпиваха от суперголемите си соди.

— Това място какво е? — попита Мелъди.

— „Дантес“.

— Искаш да кажеш, че това е мястото, на което е свирил Буреносния рицар^[2]?

Гранит се ухили и кимна.

— След като „Веню“ затвори, не отидох направо в Салем. Откарах няколко седмици тук. — Той й смигна, за да й даде да разбере, че това е малката им тайна. — Тук срещнах и Богините. След концерта им поговорихме, те ми предложиха работа като техен носач и аз тръгнах с тях.

Мелъди хвърли недоядената питка в кофата.

— Харесва ми свободата, която имаш.

— Имаш ли крила, ще пътуваш. — Той й намигна отново.

Крила?

— Хайде, ела. Ще те разведа вътре. — Гранит отново я хвана за ръката. И този път не я пусна.

Едно момче по черна тениска и панталони сваляше столовете от дървените маси. Когато влязоха, той вдигна поглед към тях.

— Затворено е.

Вътре миришеше на белина и пилешки крила.

— Рей, аз съм, брат.

— Гранит? — Той поклати глава и дойде при тях. Двамата се потупаха по гърба — бяха твърде големи мъжаги за прегръдка. — Какво? Салем вече ти омръзна, а?

Гранит се изсмя тихичко.

— Само минавам.

Докато Гранит я представяше на Рей, Мелъди не можа да откъсне очи от плакатите на Л7^[3] и Бътхол Сърфърс^[4].

— Имаш ли нещо против да й покажа набързо мястото?

— Давай.

Гранит дръпна настрани една черна завеса, която тежеше от прах. Тя бързо се затвори зад тях, преграждайки пътя на дневната светлина. Тръгнаха по тесен коридор зад сцената, който се виеше като стомаха на Мелъди. Приятелите винаги се държат за ръка, нали така? Мелъди се отдръпна и се почеса по ръката.

— Ето я зелената стая — каза тържествено Гранит. Но в нея нямаше нищо зелено. Застоялата миризма на цигари ги посрещна още на вратата. — Точно тук Джефи Найлонс подпали един хладилник. Не ме питай как.

На бялата стена като рамка около виненочервеното канапе имаше следи от изгаряния. Тя прокара ръка по черните белези.

— Гледах репортаж в YouTube. Ти беше ли тук?

— Да. Никога не бях виждал такова нещо. — Гранит се пльосна на канапето и сложи крака върху омазаното стъкло на масичката за кафе. Мелъди се запита върху чии известни отпечатъци от пръсти е стъпил.

На вратата се показа мъж, облечен с риза на райета и тъмни изгладени джинси. Кафявите кожени обувки и златните украшения му бяха спечелили званието на Най-Холивудския Тип На Всички Времена.

— Аз познавам ли ви?

Гранит скочи.

— Господин Снайдер?

Мъжът подаде ръката си с леко безпокойство. Гранит я сграбчи и я разтръска като флакон със спрей за боядисване.

— Аз съм Гранит. Запознахме се миналия месец в Хевънс на концерта на Бетси. — Господин Снайдер се ухили — прекалено избелените му зъби отдаваха дентална почит на магазина на „Епъл“. — Как бих могъл да те забравя? Ти си шегобиецът, който очаква да му повярвам, че е бил на всеки концерт от шейсетте насам, така ли?

Гранит кимна с гордост, задето го помнят. После каза на Мелъди:

— Господин Снайдер е най-големият организатор на турнета в цяла Северозападна Америка.

Нещо започна да й просветва. Това беше огромна възможност.

— Хей. — Мелъди се усмихна и стисна ръката му, която бе напръскана с одеколон. — Групата ми си търси участия за лятото. Мога да ви дам демо или да ви покажа няколко клипа, качени в…

Той я измери от глава до пети.

— С перата е свършено, хлапе. — А после каза на Гранит: — Не ти липсва смелост. — Той се засмя на себе си. — Всеки концерт от шейсетте насам, а?

Гранит кимна.

— Това означава, че си… чакай… някъде на седемдесет?

— Горе-долу — отвърна Гранит, без да губи самообладание, сякаш това беше неговият печеливш билет от лотарията. Но мъжът все повече ядосваше Мелъди, та чак и перата й настръхнаха. Ха.

— Групата на Мелъди е доста известна — каза Гранит. — Сигурно сте чували за „Богиня Гръ…“

— „Оловно перо“ — прекъсна го тя.

Снайдер погледна дисплея на блекбърито си и понечи да си тръгне.

— Казах ти вече, хлапе, с перата е свършено.

— Чакайте — викна Мелъди.

Господин Снайдер спря.

— Погледнете ме… ъ…

— Лю. Първото ми име е Лю.

— Добре, Лю, погледни ме.

Гранит не можа да повярва.

— Мелъди! Какво…

Мелъди му направи знак да замълчи. Много хора прекарваха живота си, търсейки вратата, през която да влязат. Тя имаше ключа. И само глупак не би го използвал.

— Ти обичаш „Оловно перо“ — каза тя на Снайдер. — Обичаш името, обичаш музиката им, обичаш Гранит — техния мениджър.

Лю прокара ръка през гъстата си сива коса.

— Можеш да се обзаложиш, че ги обичам.

Мелъди пое дълбоко въздух. Тя погледна право в сините мигащи очи на мъжа и каза:

— Трябва да организираш лятното турне на „Оловно перо“.

Лю кимна.

— С модерно оборудван автобус, петзвездни хотели и пари за пица.

Лю чукна по клавишите на блекбърито. После натисна „изпращане“.

— Колелата се завъртяха, хлапе. — Той измъкна една визитка от ухото на Гранит. — Второто ми амплоа е фокусник — изфука се той. — На тази визитка е и личният ми номер. Гледай и другите от групата да са свободни и ми се обадете, щом съмне. Искам да задвижа нещата, преди най-големите пет да са запълнили графика си.

— Напълно съм съгласен — рече Гранит. — Струва ми се, че можем да започнем с няколко местни клуба, после един-два по-малки града, след това ще се прехвърлим в Сиатъл, Сан Франциско и може би дори в Лос Анджелис.

Лю сграбчи Гранит за врата и натри главата му с кокалчетата си.

— Ех, обичам това хлапе. Пълен е с shpilkis^[5]. — Телефонът му иззвъня. — Това е организаторът. Ще говорим утре.

Гранит остана спокоен, докато вратата се затвори, а после грабна Мелъди в прегръдките си. Тя се почувства сякаш се е ударила в стена.

— Това беше лудост!

— Знам! — викна тя във врата му. — Момичетата ще откачат от радост.

Звън.

До Мелъди

20 юни, 18:02

Джаксън: Къде си?

Тя се отдръпна от Гранит и се взря в дисплея. Устата й пресъхна. Пулсът й се ускори. Не че имаше какво да крие. Тя и Гранит бяха просто приятели. Всъщност, колеги. Но как щеше да обясни лятното турне? Непредвидената пречка в осъществяването на плана „Кресчендо“? Фактът, че бе използвала гласа си, за да го промени? Нямаше как да обясни това. Затова Мелъди изключи телефона си и сложи каската на Гранит. И за втори път затвори вратата на вселената.

До Мелъди

20 юни, 20:43

Мама: Къде си?

До Мама

20 юни, 20:44

Мелъди: Горе, пиша си домашното! Ти?

До Мелъди

20 юни, 20:44

Мама: Долу. Чета. Как мина училището днес?

До Мама

20 юни, 20:45

Мелъди: Добре.

До Мелъди

20 юни, 20:45.

Мама: Странно. Ходих до там. Не те видях.

До Мама

20 юни, 20:46

Мелъди: Какво? Защо си ходила?

До Мелъди

20 юни, 20:47

Мама: Директорът ме повика.

До Мама

20 юни, 20:47

Мелъди: Кандис ли пак?

До Мелъди

20 юни, 20:48

Мама: Не, ти.

До Мама

20 юни, 20:48

Мелъди: Аз ли???

До Мелъди

20 юни, 20:48

Мама: Избягала си днес, имаш двойка на контролното миналата седмица, впрочем, директорът обеща да ти позволи да го направиш пак. Какво става????

До Мама

20 юни, 20:49

Мелъди: Мога да ти обясня. Ще сляза при теб.

До Мелъди

20 юни, 20:49

Мама: Не!!!! Стой там. Пиши само. Няма да ти позволя пак да използваш гласа си срещу мен сега. Кажи ми какво става. Истината.

До Мама

20 юни, 20:50

Мелъди: Започнах да пея в една група.

До Мелъди

20 юни, 20:50

Мама: Защо не ми каза? Мърстон има отлична музикална програма.

До Мама

20 юни, 20:51

Мелъди: Това не е училищна банда. Истинска е. Колежанска. Може да се каже, че свирят по барове.

До Мелъди

20 юни, 20:52

Мама: Теб как те пускат в баровете?

До Мама

20 юни, 20:53

Мелъди: Познай от веднъж.

До Мелъди

20 юни, 20:53

Мама: Да. Гласът. Защо ли питам. Пиеш ли? Истината!

До Мама

20 юни, 20:54

Мелъди: Само пея. Кълна се.

До Мелъди

20 юни, 20:54

Мама: Трябва да ходиш на училище.

До Мама

20 юни, 20:55

Мелъди: Житейският опит е най-важен.

До Мелъди

20 юни, 20:55

Мама: Какво??? Никога не си била такава.

До Мама

20 юни, 20:55

Мелъди: Каква? Щастлива?

До Мелъди

20 юни, 20:56

Мама: Груба. Нечестна. Безотговорна. Никога не съм те виждала такава.

До Мама

20 юни, 20:56

Мелъди: Точно така. Никога преди не съм имала проблеми с училището. Нито веднъж. Затова може ли да не ми държиш конско?

До Мелъди

20 юни, 20:57

Мама: Защо не ми каза истината?

До Мама

20 юни, 20:57

Мелъди: Ти щеше да кажеш не.

До Мелъди

20 юни, 20:58

Мама: Щях да попитам дали си си написала домашното.

До Мама

20 юни, 20:58

Мелъди: И ако бях казала да?

До Мелъди

20 юни, 20:59

Мама: Щях да питам в колко часа трябва да сме там.

До Мама

20 юни, 21:00

Мелъди: Утре. В 9.

До Мелъди

20 юни, 21:02

Мама: Изкарай 6 на поправката на теста и ще се видим там. Ако имаш по-малко от 6, ще разпратя чисто ново копие на удостоверението ти за раждане до всички барове на северозападния бряг, съгласна?

До Мама

20 юни, 21:02

Мелъди: Да.

До Мелъди

20 юни, 21:04

Мама: Повече никакви лъжи! Никакво бягане от училище. Отивай да учиш. Слагам си тапите за уши, така че се прости с всичките си щури идеи.

До Мама

20 юни, 21:04

Мелъди: Благодаря ти.