Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (42)

Апартамент №10: Мадам Лелче и Су

Когато звънецът звънна, Мадам Лелче тъкмо изваждаше от торбите нещата, които беше донесла. Стресна се. Никой друг не й звънеше, освен Мерйем, която идваше сутрин да донесе хляба и един път месечно да събере парите за входа. Най-напред си помисли, че някой е звъннал отдолу по грешка. Но когато след пет секунди отново се звънна, при това продължително, дъхът й секна от притеснение. Върна в торбата, това, което бе извадила, и я занесе в малката стая. Така се забърза, че едва си поемаше дъх. Затвори вратата с матирано стъкло, която отделяше хола от останалата част на дома й, и за всеки случай я заключи два пъти. Чудеше се къде да сложи ключа, който се люлееше на лилаво–червена кадифена панделка, но тъй като много добре знаеше, че където и да го сложи, ще забрави, го закачи на врата си. Обиколи за последен път хола и развълнувана се запъти към вратата.

— А, ти ли си Су? — попита и видимо се успокои. — Как се чувстваш с къса коса?

Както беше с маратонки, Су бе три сантиметра и половина по-висока от Мадам Лелче. Усмивката й се разтегли от ухо до ухо и кимна с глава. За пореден път възрастната жена се притесни от преливащата радост на детето. Но когато забеляза, че се кани да влезе, я обзе истинска тревога. Обърна се и погледна през рамо към хола. От много години никой не бе прекрачвал прага на този дом. Не приемаше никого, дори по-големия си брат, когото много обичаше. Когато им домъчнееше един за друг, се срещаха в известна стара сладкарница, украсена с витражи. И всеки път, сред аромата на канела и крем, изяждаха по една ябълкова торта и пиеха капучино. Докато възрастната жена се опитваше да измисли някаква благовидна причина да не покани Су, тя я гледаше с големите си черни очи, които бе наследила от майка си, и някак се затвори в себе си. Въпреки искрената си усмивка изглеждаше много нещастна. Сърце не й даваше да я отпрати. Пък и нямаше нищо страшно, все пак беше взела мерки.

— Ела да изпием по едно кафе с мляко — каза, като се отдръпна, за да може детето да мине.

— Не обичам мляко — отвърна Су.

— Не съм виждала дете, което да обича мляко — поде Мадам Лелче. — Но след като си вече в пети клас, значи си достатъчно голяма и реших, че можеш да пиеш и мляко.

При тази желязна логика, без да продума, Су събу обувките си, огледа се и тъй като не откри кошница с пантофи, както очакваше, разбра, че в тази къща се ходи по чорапи.

— Тук май мирише по-лошо, отколкото у нас — каза тържествуващо тя, щом прекрачи прага на хола. Усмихна се щастливо и заоглежда наоколо, като си тананикаше една песен, която слушаше сутрин в микробуса, докато пътуваше към училище.