Питър В. Брет
Защитения (4)

Втора глава
Ако беше ти
319 СЗ

Времето им стигна точно, колкото да приберат каручката и да проверят защитите, преди да дойдат ядроните. Силви нямаше сили да готви, затова ядоха студена храна — хляб, сирене, наденица — и дъвчеха с неголям ентусиазъм. Демоните пристигнаха скоро след залез, за да пробват защитите, и всеки път щом магията лумваше и ги запращаше назад, Норийн изпищяваше. Мария въобще не докосна храната си. Седеше на сламеника си, обвила здраво краката си с ръце, клатушкаше се напред-назад и изскимтяваше всеки път когато магията лумваше. Силви изнесе чиниите, но така и не се върна от кухнята. Арлен я чуваше как плаче.

Арлен се опита да отиде при нея, но Джеф го хвана за ръката.

— Ела да си поговорим, Арлен — каза той.

Отидоха в малката стая, която приютяваше сламеника на Арлен, колекцията му от гладки речни камъчета и всичките му пера и кокали. Джеф избра едно от перата, ярко на цвят и около двадесет и пет сантиметра дълго, и взе да го върти из пръстите си докато говореше на Арлен, без да го гледа в очите.

Арлен разпозна сигналите. Когато баща му не го поглеждаше, това значеше, че му е неудобно да каже каквото си е наумил.

— Това, дето си го видял на пътя с вестоносеца… — започна Джеф.

— Рейджън ми обясни — каза Арлен. — Чичо Чоли вече е бил мъртъв, просто не го е разбрал веднага. Понякога хората оцеляват след атака, но и все пак умират.

Джеф се навъси.

— Не бих се изразил точно така — каза той. — Но е достатъчно вярно, предполагам. Чоли…

— Беше страхливец — довърши Арлен.

Джеф го погледна с изумление.

— Какво те накара да кажеш това? — попита той.

— Скрил се е в мазето, защото го е било страх да умре, а после се е самоубил, защото го е било страх да живее — отвърна Арлен. — По-добре щеше да е, ако бе хванал брадвата и бе умрял в бой.

— Да не съм те чул да говориш такива неща — каза Джеф. — Не можеш да се бориш с демони, Арлен. Никой не може. Нищо няма да спечелиш, ако умреш.

Арлен поклати глава.

— Те са като побойниците — каза той. — Нападат ни, защото сме прекалено изплашени, за да отвърнем на удара. Когато погнах Коуби и приятелите му с тоягата, те престанаха да ме закачат.

— Коуби не е каменен демон — каза Джеф. — Никаква тояга няма да ги изплаши тези.

— Трябва да има начин — отвърна Арлен. — Хората са го правели преди. Така казват във всички стари сказания.

— В сказанията се говори за магически, бойни защити — каза Джеф. — Бойните защити са изгубени.

— Рейджън каза, че на някои места хората и досега се борят с демони. Каза, че е възможно.

— Ще трябва да си поговоря с този вестоносец — промърмори Джеф. — Не бива да ти пълни главата с подобни мисли.

— Защо не? — попита Арлен. — Може би повече хора щяха да оцелеят миналата нощ, ако всички мъже имаха брадви и копия…

— И те щяха да са също толкова мъртви — довърши Джеф. — Има други начини да предпазиш себе си и семейството си, Арлен. Мъдрост. Благоразумие. Смиреност. Не е смело да водиш битка, която не можеш да спечелиш.

— Кой ще се грижи за жените и децата, ако всички мъже бъдат унищожени от ядроните, докато се опитват да убият това, което не може да бъде убито — продължи той. — Кой ще сече дърва и ще строи домове? Кой ще ловува, пасе животните, сади и коли? Кой ще запложда жените да раждат деца? Ако всички мъже умрат, ядроните печелят.

— Ядроните вече печелят — промълви Арлен. — Ти все казваш, че от година на година градът оредява. Побойниците идват отново и отново, когато не им отвръщаш.

Той вдигна очи към баща си.

— Не го ли усещаш? Понякога не ти ли се иска да се бориш?

— Разбира се, че ми се иска, Арлен — отвърна Джеф. — Но не и без причина. Когато има смисъл, когато наистина има смисъл, всички мъже искат да се бият. Животните бягат, когато могат, и се бият, когато трябва. Хората не са по-различни. Но този дух трябва да излиза наяве само когато е наложително.

— Но ако навън с ядроните беше ти — каза той, — или майка ти, заклевам се, щях да се бия като луд, преди да им дам да те доближат. Разбираш ли разликата?

Арлен кимна.

— Мисля, че да.

— Браво — каза Джеф и го стисна за рамото.

 

 

Тази нощ сънищата на Арлен бяха изпълнени с картини на хълмове, които докосваха небесата, и езера, достатъчно големи, за да сложиш цял град на повърхността им. Видя жълти пясъци, които се простираха докъдето му стигаше погледа, и оградена със стена крепост, скрита сред дърветата.

Но видя всичко това през пролуката между два крака, които се люлееха лениво пред очите му. Погледна нагоре и видя как собственото му лице става лилаво в примката.

Сепна се от съня си, а сламеникът му беше влажен от пот. Все още беше тъмно, но хоризонтът бе бледо озарен и там небето с индигов цвят червенееше. Запали недогорелия остатък от свещ, навлече си гащеризона и с препъване се отправи към общата стая. Намери си една коричка да сдъвче, докато вадеше кошницата за яйца и каните за мляко, за да ги подреди до вратата.

— Станал си рано — каза глас зад него. Той се обърна стреснато и видя втренчената в него Норийн. Мария още спеше на сламеника си, но се мяташе в съня си.

— Дните не стават по-дълги, докато спиш — каза Арлен. Норийн кимна.

— Така казваше и мъжът ми — съгласи се тя. — Бейлсови и Кътърови не могат да работят на свещ, както Скуерсови, викаше той.

— Имам много за вършене — каза Арлен, докато надничаше зад капака на прозореца за да види, колко време му остава преди да може да прекоси защитите. — Жонгльорът ще изнася представление по пладне.

— Разбира се — съгласи се Норийн. — Когато бях на твоята възраст, жонгльорът бе най-важното нещо на света и за мен. Ще ти помогна с домашните задължения.

— Не е нужно да правиш това — каза Арлен. — Татко казва, че трябва да си почиваш.

Норийн поклати глава.

— Почивката само ме кара да мисля за неща, за които е най-добре да не мислиш — каза тя. — Ако ще стоя при вас, трябва да си изкарвам прехраната. След като съм секла дърва в Селището, колко трудно мислиш, че ще ми бъде, да дам помия на прасетата или да садя царевица?

Арлен сви рамене и й подаде кошницата за яйца.

С помощта на Норийн, домашните задължения свършиха без време. Тя се учеше бързо, а черната работа и пренасянето на тежки неща не й бяха за пръв път. Още преди миризмата на яйца с бекон да се разнесе из къщата, всички животни бяха нахранени, яйцата събрани, а кравите издоени.

— Спри да се въртиш на пейката — каза Силви на Арлен, докато ядяха.

— Младият Арлен няма търпение да види жонгльора — уведоми ги Норийн.

— Може би утре — каза Джеф и лицето на Арлен помръкна.

— Какво! — извика той. — Но…

— Никакво „но“ — каза Джеф. — Много работа остана от вчера, пък аз обещах на Силия да се отбия следобед до Селището за да помогна.

Арлен си избута чинията и с тежки стъпки се прибра в стаята си.

— Пусни момчето да иде — каза Норийн, след като той си отиде. — Мария и аз ще ви помогнем.

Мария само погледна нагоре при звука на името й, но веднага след това се върна към ровичкането в храната си.

— Вчера беше тежък ден за Арлен — каза Силви и прехапа устна. — За всички ни бе така. Остави на жонгльора да го разсмее. Нямаме бърза работа.

Джеф кимна след момент.

— Арлен! — извика той. Когато момчето показа мрачното си лице, той попита:

— Колко взима старият Шопар за жонгльора?

— Николко — отвърна Арлен бързо, да не би баща му да си намери повод да откаже. — Понеже помогнах вчера да пренесат неща от каручката на вестоносеца.

Това не беше съвсем вярно, а имаше и сериозен риск Шопара да му се ядоса, че е забравил да каже на хората, но пък ако успееше да разнесе новината по пътя за натам, сигурно щеше да доведе достатъчно народ, та с двата си кредита от магазина да влезе на представлението.

— Старият Шопар винаги се прави на щедър, когато дойде вестоносецът — каза Норийн.

— Така и трябва, след като ни скуба цяла зима — отвърна Силви.

— Добре, Арлен, можеш да отидеш — каза Джеф. — После ела при мен в Селището.

 

 

До Градски площад имаше два часа ходене, ако се минеше по пътеката. Тя представляваше всичко на всичко един гол улей, отъпкан от каруците, който Джеф и други хора от местността редовно прочистваха, и се отклоняваше значително от пътя за моста в най-плитката част на потока. Пъргав и чевръст, Арлен можеше да съкрати пътя си наполовина, ако минеше на подскоци по хлъзгавите камъни, които стърчаха над водата.

Днес повече от всякога той се нуждаеше от това спечелено време, за да може да спира тук и там по пътя. Втурна се през глава по калния бряг на реката, като заобикаляше коварни корени и шубраци с бързоногата увереност на някой, който безброй пъти е минавал оттук.

Той мина покрай чифлиците край пътя и излезе от другия край на гората, но наоколо нямаше никого. Всички бяха или навън на полето, или при Селището да помагат.

Вече наближаваше пладне, когато стигна Рибарска дупка. Няколко човека бяха изкарали лодките си в езерцето, но Арлен прецени, че няма смисъл да им крещи. Освен тях, друг не се мяркаше из Дупката.

Докато стигне Градски площад, съвсем се отчая. Шопара може вчера да бе изглеждал по-мил от обикновено, но Арлен го бе виждал какъв става, когато някой му коства печалбата. Нямаше начин да му позволи да види жонгльора само срещу два кредита. Щеше да извади късмет, ако магазинерът не го погне с пръчката.

Щом стигна площада обаче, там намери над триста човека, дошли от всички краища на Потока. Имаше рибарци и тресавци, богинци и бейлци. Да не говорим за местните Скуерсови, Тейлърови, Милърови, Бейкърови и останалите. От Южен пост, естествено, никой не беше дошъл. Хората там отричаха жонгльорите.

— Арлен, момчето ми! — провикна се Шопара, като го видя да приближава. — Запазил съм ти място отпред, а вкъщи ще се прибереш и с торбичка сол! Добра работа!

Арлен го погледна с недоумение, докато не видя Рейджън, застанал до Шопара. Вестоносецът му смигна.

— Благодаря ти — каза Арлен, когато Шопара си тръгна, за да отбележи друг новодошъл в счетоводната си книга. Дейзи и Катрин продаваха храна и пиво за представлението.

— Хората заслужават представление — каза Рейджън и сви рамене. — Но няма да мине без изясняване на отношенията с вашия пастир.

Той посочи към Кийрън, който водеше разгорещен спор с пастир Харал.

— Няма да пробутваш ония глупости за Напастта на моето паство! — каза Харал, докато бодеше с пръст Кийрън в гърдите. Той тежеше колкото два жонгльора и грам сланина не участваше в разликата.

— Глупости? — попита Кийрън и пребледня. — В Мливари пастирите ще те обесят, ако не им разкажеш за Напастта.

— Не ме интересува какво правят в Свободните градове — каза Харал. — Това тук са добри хора. Достатъчно тежко им е и без да им казваш, че страдат, защото не са достатъчно набожни!

— Какво…? — започна Арлен, но Кийрън млъкна и се отправи към центъра на площада.

— Най-добре бързо да си намериш място — посъветва го Рейджън.

Както Шопара обеща, мястото на Арлен бе най-отпред, в частта, отредена обикновено за по-малките деца. Другите го гледаха завистливо и Арлен се почувства като важна клечка. Рядко му се случваше да му завиждат за нещо. Жонгльорът беше висок като мливариец и носеше облекло от ярки кръпки, което изглеждаше сякаш е било задигнато от боклука на бояджията. Имаше тънка брадичка-катинарче със същия морковен цвят като косата му, но мустакът така и не се бе съединил с брадата, та цялото нещо изглеждаше като че ли ще се измие с едно добро търкане. Всички, особено жените, говореха с изумление за неговата светла коса и зелени очи.

Докато хората продължаваха да прииждат, Кийрън крачеше напред-назад, жонглираше с цветните си дървени топки и разказваше вицове, за да разгрее тълпата. При знак от Шопара той взе лютнята си, засвири и запя със силен, висок глас. Хората пляскаха в такт с песните, които не знаеха, но всеки път когато жонгльорът подхванеше нещо, което се пее и в Потока, публиката се включваше в хор и го заглушаваше, без много да се притеснява от това. Арлен нямаше нищо против. Той пееше точно толкова силно, колкото и останалите. След музиката дойде ред на акробатичните изпълнения и фокусите. Междувременно Кийрън разказа и няколко вица за съпрузи, които накараха жените да пищят от смях, докато мъжете се мръщеха, и няколко други, за съпруги, които накараха мъжете да се плескат по бедрата, докато жените хвърляха кръвнишки погледи.

Накрая жонгльорът спря и вдигна ръце, за да призове към тишина. Из тълпата се разнесе шепот, а родителите сръчкваха най-малките да слушат. Малката Джеси Богин, която бе едва на пет, се покатери в скута на Арлен за да вижда по-добре. Преди седмица-две Арлен даде на семейството й няколко кутрета от едно от кучетата на Джеф и сега тя се лепваше за него винаги, когато беше наоколо. И докато той я държеше, Кийрън заразказва Историята за Завръщането. Високият му глас падна до дълбок, ехтящ зов, който се разнесе надалеч из тълпата.

— Светът не винаги е бил такъв, какъвто го виждате — каза жонгльорът на децата. — О, не. Имало е време, когато човечеството е живяло в хармония с демоните. Тези ранни години се наричат Епохата на невежеството. Някой знае ли защо? — той огледа децата от предните редове и няколко от тях вдигнаха ръце.

— Защото не е имало никакви защити? — попита едно момиче, след като Кийрън го посочи.

— Точно така! — каза жонгльорът и се преметна през глава, с което предизвика радостни писъци сред децата.

— Епохата на невежеството е било страховито време за нас, но тогава не е имало толкова много демони и те не са можели да убиват всички. Точно както и днес, хората са строели каквото могат през деня, а демоните го срутвали през нощта.

— В битката си за оцеляване — продължи Кийрън — ние се адаптирахме, научихме как да крием храна и животни от демоните, и как да се пазим от тях.

Той погледна наоколо сякаш бе ужасен, а след това избяга зад едно дете и се сви.

— Живеели сме в дупки в земята, за да не ни намерят.

— Като зайчета? — попита Джеси през смях.

— Точно като тях! — извика Кийрън, сложи по един трепкащ пръст зад всяко ухо и заподскача наоколо, мърдайки нос.

— Живеели сме както сме можели — продължи той — докато не сме открили писмото. От този момент не минало много, преди да научим, че някои писания могат да спират ядроните. Кои са тези писания? — попита той и направи фуния с ръка на ухото си.

— Защитите! — извикаха всички в един глас.

— Правилно! — поздрави ги той с превъртане. — С помощта на защитите сме успели да се предпазим от ядроните и от ден на ден сме ставали все по-добри. Откривали сме още и още защити, докато най-сетне някой не научил една-единствена, която можела не просто да държи демоните настрана. Можела да ги наранява.

Децата ахнаха от изумление и Арлен, макар да бе гледал това представление всяка година откак се помни, осъзна, че е затаил дъх. Какво ли не би дал, за да научи подобна защита!

— Този напредък не се понравил на демоните — каза Кийрън ухилен. — Те били свикнали да бягаме и да се крием, и когато се обръщаме, за да се бием, те отвръщат на удара ни. Яростно. Така започнала Първата демонска война, а заедно с нея и втората епоха — Епохата на Избавителя.

— Избавителят бил човек, призован от Създателя да поведе войските ни и заедно с него да поведе нас! Печелели сме! — той прониза въздуха с юмрук и децата заликуваха. Беше заразно и Арлен радостно погъделичка Джеси.

— След като магиите и тактиките ни се подобрили — каза Кийрън, — хората започнали да живеят по-дълго и броят ни се разраснал. Войските ни нараствали по численост, дори когато демоните започнали да намаляват. Появила се надежда, че ядроните ще бъдат унищожени веднъж завинаги.

Жонгльорът замълча и лицето му доби сериозно изражение.

— Тогава — каза той, — без предупреждение, демоните престанали да идват. Никога досега в историята на света не е имало нощ без ядрони. А сега, нощ след нощ, ни следа от тях и ние започваме да се чудим. — Той почеса глава, престорено объркан. — Мнозина помислили, че загубите на демоните от войната били толкова тежки, че те се отказали от битката и се скрили в Ядрото от страх.

Той се отдалечи от децата, сви се и засъска като котка с треперещо от страх тяло. Някои от децата се вживяха в представлението и заръмжаха заплашително срещу него.

— Избавителят — каза Кийрън, — който бе виждал демоните да се бият безстрашно всяка нощ, се усъмнил в това, но месеците отминавали без следа от изчадията и войските му започнали да се разпадат.

— Човечеството се радвало на своята победа над ядроните в продължение на години — продължи Кийрън. Хвана лютнята си, засвири весела мелодия и затанцува напред-назад. — Но докато се нижели годините без всеобщия враг, братството на хората натежало от спорове и завехнало. Дошъл ден, в който сме тръгнали на бой помежду си.

Гласът на жонгльора стана злокобен.

— Разпалила се войната и всички завикали Избавителя да ги поведе, но той им креснал: „Няма да се бия срещу хора, докато не изчезне и последния демон в Ядрото!“ Обърнал им гръб, напуснал земите, където вече марширували армии, и навсякъде се възцарил хаос.

— От тези ужасни войни възникнали могъщи нации — каза той и музиката му зазвуча приповдигнато. — Човечеството се разпростряло надлъж и нашир по света. Епохата на Избавителя приключила и на нейно място дошла Епохата на Науката.

— Епохата на науката — каза жонгльорът — била най-славният период в историята ни, но в основата на величието й се криела и най-голямата ни грешка. Някой тук ще ми каже ли каква е тя?

По-големите деца знаеха, но Кийрън им направи знак да не казват и да оставят по-малките да отговорят.

— Защото сме забравили магията — отговори Гим Кътър и обърса нос с опакото на ръката си.

— Право казваш! — каза Кийрън и щракна с пръсти. — Научили сме много за това, как работи светът, за медицината и машините, но сме забравили магията и което е още по-лошо — забравили сме ядроните. След три хиляди години никой вече не вярвал, че те някога са съществували.

— И точно заради това — каза той мрачно — сме били неподготвени, когато те се завърнали.

— През вековете демоните се умножавали, докато светът бил в неведение за съществуването им. После, една нощ преди триста години, те се надигнали от ядрото на пълчища, за да го превземат отново.

— Цели градове били унищожени в онази първа нощ, когато ядроните отпразнували завръщането си. Мъжете се били срещу тях, но дори мощните оръжия от Епохата на науката не помагали срещу демоните. Епохата на науката приключила, Епохата на унищожението се възцарила.

— Така започнала Втората демонска война.

Мислено, Арлен видя тази нощ, видя как горят градовете, докато хората, ужасени, бягат от домовете си, само за да бъдат разкъсани от дебнещите ги ядрони. Видя как мъже се жертват, само за да спечелят време, в което семействата им да се спасят, видя как жени поемат върху телата си ноктите, насочени към децата им. И най-вече видя как ядроните танцуват и подскачат в жестоката си радост, докато кръвта се стича по зъбите и ноктите им.

Кийрън пристъпи напред, дори когато децата се дръпнаха назад от страх.

— Войната продължила с години и всекидневно касапницата й вземала жертви. Без водач като Избавителя, не можели да се опрат на ядроните. За една нощ могъщите нации станали на пух и прах, а натрупаното през Епохата на науката знание изгоряло, докато огнените демони ликували.

— Учените отчаяно претърсвали отломките от библиотеките за отговори. Старата наука не помогнала, но накрая хората открили спасение в приказките, които някога били обявени за измислици и суеверия. Започнали да рисуват несръчно символи в калта, за да се предпазват от нападенията на ядроните. Древните защити все още имали сила, но треперещите ръце, които ги изписвали, често допускали грешки и за тях се плащало прескъпо.

— Тези, които оцелявали, събирали хора около себе си и ги защитавали през дългите нощи. Тези хора станали първите защитници, които ни бранят до ден-днешен.

Жонгльорът посочил към тълпата.

— Така че следващият път, когато видите защитник, благодарете му, защото му дължите живота си.

Това бе нова версия на историята, която Арлен не бе чувал. Защитници? В Потока на Тибит всеки започваше да изучава защитите, в момента, в който станеше достатъчно голям, за да рисува с пръчката. Мнозина нямаха талант за това, но Арлен не можеше да си представи как някой не би отделил време, за да научи основните щитове срещу огнени, каменни, блатни, водни, въздушни и дървесни демони.

— И така, сега сме в безопасност зад защитите си — каза Кийрън, — оставили сме демоните да лудуват отвън. Вестоносците — той направи знак към Рейджън, — най-смелите от всички мъже, пътуват от град на град заради нас, носят ни новини, придружават хора, пренасят стоки.

Той закрачи напред-назад, като пресрещаше с твърд поглед изплашените очи на децата.

— Но ние сме силни — каза той. — Нали?

Децата закимаха, все така ококорени от страха.

— Какво? — каза той и приближи ръка до ухото си.

— Да! — извика тълпата.

— Когато Избавителят се върне, ще бъдем ли готови? — попита той. — Ще научим ли демоните отново да се страхуват от нас?

— Да! — изрева тълпата.

— Те не могат да ви чуят — извика жонгльорът.

— Да! — изкрещяха хората, удряйки с юмруци във въздуха. Арлен най-много от всички. Джеси го имитираше и също удряше въздуха, докато пищеше, сякаш самата тя бе демон. Жонгльорът се поклони, а когато тълпата утихна, вдигна лютнята си и даде тон за нова песен.

 

 

Както му бе обещано, Арлен си тръгна от Градски площад с торбичка сол. Достатъчно, за да им стигне за седмици напред, дори с Норийн и Мария, които трябваше да хранят. Все още не бе смляна, но Арлен знаеше, че родителите му с удоволствие ще стрият солта сами, вместо да платят на Шопара за услугата. Всъщност повечето хора предпочитаха да правят това, но старият Шопар не им даваше избор, смилаше солта веднага щом пристигнеше и увеличаваше цената.

Арлен закрачи въодушевено по пътя към Селището. Но когато мина край дървото, от което Чоли висеше, настроението му се развали. Отново си припомни думите на Рейджън за борбата с ядроните, както и думите на баща му за благоразумието.

Помисли, че може би баща му е прав: крий се, когато можеш, и се бий, когато трябва. Дори Рейджън изглежда бе съгласен с тази философия. Но Арлен не можеше да се отърси от чувството, че криенето също наранява хората по начин, който остава невидим за тях.

Срещна се с баща си при Селището и спечели потупване по гърба, когато показа възнаграждението си. Прекара остатъка от следобеда в тичане напред-назад да помага за възстановяването. Още една къща вече беше поправена, а до залез щеше да бъде оградена и със защити. След още няколко седмици, Селището щеше да е напълно възстановено и това бе в интерес на всички, които искаха дърва за зимата.

— Обещах на Силия да помагам тук през следващите няколко дена — каза му Джеф, докато стягаха каруцата същия следобед. — Ти ще бъдеш мъжът във фермата, докато ме няма. Ще трябва да проверяваш защитите и да плевиш нивите. Видях, че тази сутрин показа домашните си задължения на Норийн. Тя може да се заеме с двора, а Мария ще помага на майка ти вкъщи.

— Добре — отвърна Арлен. Плевенето на нивата и проверките на защитите си бяха тежка работа, но доверието го изпълни с гордост.

— Разчитам на теб, Арлен — каза Джеф.

— Няма да те разочаровам — обеща момчето.

 

 

Следващите няколко дена отминаха спокойно. Силви все още плачеше от време на време, но имаше доста работа и ни веднъж не каза дума накриво заради допълнителните гърла, които трябва да изхранват. Норийн, разбира се, се захвана с животните и дори Мария започна малко по малко да излиза от черупката си, за да помага с метенето, готвенето и тъкането след вечеря. Скоро взе да се редува с Норийн на двора. И двете жени изглеждаха решени да свършат своята част от работата, въпреки че лицата им добиваха тъжен и огорчен вид, когато работата затихваше.

Дланите на Арлен се покриха с мазоли от плевенето, а гърбът и раменете му го боляха в края на всеки ден, но той не се оплака. Само едно от новите задължения му доставяше удоволствие и това беше работата със защитите. Арлен открай време ги обичаше и беше овладял основните символи за защита, че и по-сложните защитни мрежи, още преди останалите деца да започнат въобще да учат. Джеф вече дори не му проверяваше работата. Ръката на Арлен бе по-стабилна от тази на баща му. Поставянето на защити не беше като да атакуваш демон с копие, но пак си беше някакъв вид борба.

Джеф пристигаше всеки ден по здрачаване, а Силви го чакаше с наточена вода от кладенеца, за да се измие. Арлен помагаше на Норийн и Мария да приберат животните, после сядаха на вечеря.

На петия ден, късно следобед излезе вятър, който завъртя вихрушки от прах на двора и заблъска вратата на обора. Арлен надушваше задаващия се дъжд и смраченото небе го потвърди. Надяваше се, че Джеф също е разпознал знаците и е тръгнал по-рано към къщи, или пък е останал да нощува в Селището. Тъмните облаци означаваха ранно здрачаване, а ранното здрачаване означаваше понякога ядрони преди залез.

Арлен заряза нивата и отиде да помага на жените да приберат изплашените животни в обора. Силви също беше навън, ковеше с летви вратата на мазето и проверяваше дали защитите около кошарите са здраво закрепени. Нямаше време за губене, когато каручката на Джеф се появи на хоризонта. Небето бързо се смрачаваше и слънчевата светлина изчезна. Ядроните можеха да излязат всеки миг.

— Нямаме време да разпрягаме — извика Джеф, плющейки с камшика, за да накара Миси по-бързо да влезе в обора. — Ще го направим сутринта. Всички в къщата, веднага!

Силви и другите жени тръгнаха да се прибират.

— Можем да го направим, ако побързаме — извика Арлен през бученето на вятъра, докато тичаше след баща си. — Миси ще се вкисне за дни напред, ако прекара нощта впрегната.

Джеф поклати глава.

— Вече е прекалено тъмно! Една нощ в хомота няма да я убие.

— Заключи ме в обора тогава — каза Арлен. — Ще я разпрегна и ще изчакам бурята да отмине при животните.

— Прави каквото ти се казва, Арлен! — извика Джеф. Скочи от каручката, хвана момчето за ръка и направо го извлече от обора.

Двамата затвориха вратите и ги залостиха, когато светкавица разполови небето. Защитите, изписани върху вратите на обора, се осветиха в миг и им напомниха за онова, което предстоеше. Въздухът бе натежал от обещанието за дъжд.

Затичаха се към къщата, като се оглеждаха за мъглата, която щеше да предизвести надигането. Засега пътят беше чист. Мария държеше вратата отворена и те се стрелнаха вътре, точно когато първите едри капки дъжд размътиха прахта на двора.

Мария тъкмо затваряше вратата, когато от двора се нададе вой. Всички замръзнаха.

— Кучето! — извика Мария и покри уста с ръка. — Оставих го вързано за оградата!

— Остави го — каза Джеф. — Затвори вратата.

— Какво? — извика Арлен невярващо и вдигна глава към баща си.

— Пътят все още е чист! — извика Мария и се стрелна навън.

— Мария, не! — изкрещя Силви и се затича след нея.

Арлен също се втурна към вратата, но Джеф го хвана за презрамките на гащеризона и да го дръпна назад.

— Стой вътре! — нареди той и пристъпи към вратата.

Арлен залитна назад за момент, но после отново се втурна напред. Джеф и Норийн бяха навън на верандата, но останаха в периметъра на външните защити. Докато Арлен стигне верандата, кучето притича покрай него и влезе в къщата, с въжето увиснало на врата му.

Вън на двора вятърът виеше и превръщаше капките дъжд в жилещи насекоми. Той видя как Мария и майка му тичат обратно към къщата, точно когато демоните започнаха да излизат. Както винаги, огнените демони се надигнаха първи; мъглявите им форми се процеждаха от почвата. Тъй като бяха най-дребните ядрони, отпърво те пълзяха на четири крака, после започваха да се втвърдяват, докато не достигнеха едва петдесетина сантиметровата си височина до рамото. Очите, ноздрите и устите им грееха с опушена светлина.

— Тичай, Силви! — извика Джеф. — Тичай!

Изглеждаше сякаш ще успеят, но Мария се препъна и падна. Силви се обърна, за да й помогне и в този момент първият ядрон се материализира. Арлен хукна към майка си, но ръката на Норийн го сграбчи здраво за рамото и го задържа.

— Не прави глупости — изсъска жената.

— Ставай! — викна Силви и задърпа ръката на Мария.

— Глезенът ми! — изкрещя Мария. — Не мога! Продължавай без мен!

— Нощите да ме вземат, ако го направя! — изръмжа Силви. — Джеф! — извика тя. — Помогни ни!

През това време по целия двор се сформираха ядрони. Джеф застина на място, когато те забелязаха жените, нададоха ликуващи писъци и се застрелкаха около тях.

— Пусни ме! — изръмжа Арлен и настъпи здраво крака на Норийн. Тя изкрещя от болка и Арлен отскубна рамото си. Хвана най-близкото оръжие, което намери — една дървена кофа за мляко — и изтича на двора.

— Арлен, не! — извика Джеф, но Арлен повече нямаше да го слуша.

Огнен демон, не по-голям от едра котка, се хвърли на гърба на Силви и тя изкрещя, когато ноктите му загребаха дълбоки ивици в плътта й и превърнаха гърба на роклята й в кървава дрипа. От мястото, където се бе възкачил, ядронът изплю огън в лицето на Мария. Жената пищеше, докато кожата й се разтапяше и косата й гореше.

Арлен пристигна миг по-късно и замахна с кофата с всичка сила. Тя се пръсна при удара, но демонът бе съборен от гърба на майка му. Жената се олюля, но Арлен беше там, за да й даде опора. Наобиколиха ги още огнени демони, докато въздушните демони започваха да изтягат крила, а на десетина метра от тях един каменен демон вече добиваше форма.

Силви изстена, но се изправи на крака. Арлен я издърпа от Мария и измъчените й викове, но пътят обратно към къщата бе препречен от огнени демони. Каменният демон също ги забеляза и тръгна насреща им. Няколко въздушни демона, готови да излетят, застанаха на пътя на грамадния звяр и ноктите му ги пометоха с лекотата, с която косата реже царевични стъбла. Те се преметнаха във въздуха, изпотрошени, а огнените демони ги нападнаха и разкъсаха на парчета.

Безредието трая само миг, но Арлен се възползва от него и издърпа майка си в посока, обратна на къщата. Оборът също беше блокиран, но пътеката към кошарите все още бе чиста, стига да запазеха преднината си пред демоните. Силви крещеше, но дали от страх или от болка Арлен не знаеше. С омекнали крака обаче тя тичаше редом с него и поддържаше темпото дори с широките си поли.

В момента, в който той тръгна да тича, същото сториха и огнените демони, като почти ги обградиха. Дъждът падаше все по-здраво, а вятърът виеше. Светкавица разцепи небето и освети преследвачите им, а кошарите бяха толкова близо и същевременно толкова далеч.

Прахта по двора стана хлъзгава от растящата влага, но страхът ги дари с ловкост и те успяваха да се задържат на крака. Стъпките на каменния демон ехтяха, тежки като гръмотевици, докато той се носеше към тях и приближаваше все повече и повече, а земята под краката му се тресеше.

С приплъзване Арлен спря точно пред кошарите и зачовърка ключалката. В тази частица от секундата огнените демони ги настигнаха и застанаха така, че двамата да попаднат в обсега на най-смъртоносното им оръжие. Започнаха да плюят огън и уцелиха Арлен и майка му. Разстоянието отслаби удара, но Арлен все пак усети подпалването на дрехите си и миризмата на горяща коса. Плисна го заслепяваща болка, но той не й обърна внимание и най-накрая успя да отвори портата на кочината. Тъкмо прибираше и майка си вътре, когато нов огнен демон скочи върху нея и ноктите му се заровиха надълбоко в гръдния й кош. С рязко движение Арлен я издърпа в кочината. Прекосиха защитите и Силви мина лесно, но магията лумна и ядронът бе хвърлен назад. Ноктите му, впити дълбоко в нея, излязоха с пръски от кръв и парчета плът. Дрехите им все още горяха. Арлен обгърна майка си с ръце и се хвърли заедно с нея на земята, като пое удара с тялото си. Двамата се овъргаляха в калта и пламъците угаснаха.

Нямаше начин да затворят портата. Демоните вече оградиха кочината, удряха по защитната мрежа и мятаха пръски магически огън по навързаните защити. Всъщност портата нямаше значение. Нито оградата. Докато защитите стояха невредими, двамата бяха в безопасност от ядроните.

Но не и от времето. Дъждът се превърна в студен порой, който плющеше по тях на режещи струи. Силви не можеше да се изправи отново след падането. Беше покрита с кръв и кал, и Арлен не знаеше, дали тя ще успее да оцелее при тези рани в съчетание с дъжда.

Залитайки, той се отправи към коритото с помията и го обърна с ритник, разплисквайки недовършените остатъци от вечерята на прасетата да гният в калта. Арлен виждаше каменния демон да блъска по защитната мрежа, но магията държеше и демонът не можеше да премине. Между светкавиците и кълбата демонски огън, той зърна Мария, заровена под рояк огнени демони, всеки от които си късаше по парче и с танцова стъпка се оттегляше за да пирува.

Миг по-късно каменният демон се отказа, с тежки стъпки отиде до Мария и я вдигна за крака с масивен захват, както зъл човек би вдигнал котка. Огнените демони се разпръснаха, щом каменният завъртя жената във въздуха. Тя издаде дрезгав стон и Арлен с ужас разбра, че все още е жива. Той изкрещя и се подготви да се втурне през защитната мрежа, за да стигне до нея. Но тогава демонът я стовари на земята, при което се чу отвратително изхрущяване.

Арлен се обърна, преди изчадието да започне да яде, а сълзите му се отмиваха от проливния дъжд. Издърпа коритото до Силви, откъсна подплатата на полата й и я остави да се напои от дъжда. Почисти калта от раните, доколкото му бе възможно, и ги превърза с подплатата. Едва ли можеха да се нарекат чисти, но все пак бяха по-чисти от калта в кочината.

Тя трепереше и той легна до нея за да я стопли и обърна отгоре им смрадливото корито като щит срещу пороя и гледката на хилещите се демони. Още една светкавица проблесна, докато снижаваше коритото. Последното, което видя, бе баща му, който все още стоеше вцепенен на верандата.

Но ако навън беше ти… или майка ти… Така му бе казал той, припомни си Арлен. Но въпреки всичките му обещания, изглежда нищо не можеше да накара Джеф Бейлс да се бие.

Нощта минаваше безкрайно бавно. Нямаше надежда, че ще заспят. Дъждовните капки барабаняха по коритото с равномерен ритъм и ги пръскаха с остатъците от помията, полепнала по вътрешността. Калта, върху която лежаха, беше студена и смърдеше на свински изпражнения. Силви потрепери, бълнувайки, и Арлен я прегърна здраво, за да й даде и малкото топлина, която имаше. Собствените му ръце и крака бяха безчувствени.

Отчаянието пропълзя в него и той заплака на рамото на майка си. Тя изстена, потупа ръката му и този прост, инстинктивен жест го освободи от ужаса, разочарованието и болката.

Той се би с демон и оживя. Беше в двор, осеян с тях, и оцеля. Безсмъртни или не, ядроните можеха да бъдат победени с по-изкусни маневри. Можеха да бъдат надбягани.

И както каменният демон показа, когато помете другия ядрон от пътя си, те можеха да бъдат наранени.

Но какво значение имаше това в свят, където мъже като Джеф отказваха да се изправят срещу ядроните, дори заради собствените си семейства? Каква надежда им оставаше?

Часове наред той се взираше в мрака наоколо, но всичко, което виждаше, бе лицето на баща му, който ги гледаше иззад предпазната мрежа на защитите. Дъждът понамаля преди изгрева. Арлен се възползва от стихването на бурята, за да повдигне коритото, но веднага съжали, защото насъбралата се топлина под дървото веднага излетя. Похлупи се отново, но продължи да надзърта крадешком, докато небето не започна да се прояснява.

Повечето ядрони бяха изчезнали преди дневната светлина да нахлуе, но няколко воини изчакаха докато небето не премина от индиго в бледолилаво. Арлен повдигна коритото, с мъка се изправи на крака и напразно се опита да изчетка тинята и торта, залепнала по него.

Ръката му се бе схванала и се изпълни с бодежи, когато я раздвижи. Погледна надолу и видя, че кожата му е ярко червена на местата, където го бе уцелила огнената плюнка. Нощта в калта ни стори поне едно добро, помисли си той, тъй като беше наясно, че неговите изгаряния и тези на майка му щяха да бъдат много по-зле, ако не бяха изкарали нощта, покрити със студена тор. Когато последните огнени демони се дематериализираха, Арлен излезе от кочината и се отправи към обора.

— Арлен, не! — прозвуча вик от верандата. Арлен надигна глава и видя Джеф, увит в одеяло, да стои на пост на защитената си веранда. — Още не е изгряло слънцето напълно! Изчакай!

Арлен не му обърна внимание, отиде до обора и отвори вратите. Миси изглеждаше ужасно нещастна, все още вързана за каручката, но щеше да успее да стигне до Градски площад.

Една ръка го сграбчи за рамото, докато извеждаше коня.

— Да умреш ли искаш? — попита настойчиво Джеф. — Ще ме слушаш какво ти говоря!

Арлен се отскубна от него, без да го погледне в очите.

— Колийн Триг трябва да прегледа мама — каза той.

— Тя е жива? — попита Джеф невярващо, а погледът му се стрелна към мястото, където жената лежеше в калта.

— Не и благодарение на теб — отвърна Арлен. — Ще я закарам до Градски площад.

— Ние ще я закараме — поправи го Джеф и изтича, за да вдигне жена си и да я пренесе до каручката. Оставиха Норийн да се погрижи за животните и да издири това, което бе останало от бедната Мария, а те се отправиха към центъра.

Силви бе обляна в пот и въпреки че изгарянията й не изглеждаха по-тежки от тези на Арлен, дълбоките рани, които ноктите на огнените демони бяха издълбали в тялото й, все още кървяха, а плътта й се бе зачервила в грозни подутини.

— Арлен, аз… — започна Джеф, докато пътуваха, и посегна с трепереща ръка към сина си. Арлен се дръпна и извърна поглед, а Джеф си я прибра обратно, сякаш се бе опарил.

Арлен знаеше, че баща му се срамува. Точно както Рейджън му каза. Джеф може би дори се мразеше както Чоли. И все пак, Арлен не можеше да изпита съчувствие. Майка му плати цената за малодушието на Джеф.

Остатъка от пътя изкараха в мълчание.

 

 

Двуетажната къща на Колийн Триг на Градски площад бе една от най-големите в Потока и беше пълна с легла. Освен семейството й на горния етаж, у Колийн винаги имаше поне един човек на леглата за болни на приземния.

Колийн беше ниска жена с голям нос и никаква брадичка. Още нямаше трийсет, но шест деца я бяха удебелили в талията. Дрехите й винаги миришеха на изгорели треви, а лековете й обикновено включваха някакъв отвратителен на вкус чай, но всички си го изпиваха признателно, щом настинеха.

Билкарката хвърли само един поглед на Силви и остави Арлен и баща му да я внесат. Не зададе никакви въпроси, което беше добре, защото нито Арлен, нито баща му знаеха, какво да й отговорят, ако го направи. Докато разрязваше всяка рана и изстискваше нездравата кафява гной, въздухът се изпълни с миризмата на гнило. Почисти засъхналите рани с вода и билки, после ги заши. Внезапно Джеф позеленя и закри уста с ръката си.

— Вън оттук с това! — извика Колийн и изпрати Джеф, сочейки с пръст навън. Джеф напусна къщата на бегом и тя погледна към Арлен.

— А ти? — каза тя с изискващ тон. Арлен поклати глава. Колийн се втренчи в него за момент и кимна одобрително.

— Ти си по-смел от баща си — каза тя. — Донеси ми хавана и чукалото. Ще те науча как се прави балсам за изгаряния.

Без да вдига поглед от работата си, Колийн обясни на Арлен за какво служи всяко бурканче и всяка торбичка в аптеката й и как да смесва веществата в тях. Тя напредваше в страховитата си работа, докато Арлен нанасяше балсам по изгарянията на майка си.

Накрая, след като се погрижи за всички рани на Силви, тя се обърна за да прегледа и Арлен. Отначало той се възпротиви, но балсамът си свърши работата и едва когато усети хладината му по ръцете си, Арлен осъзна колко много са го парели изгарянията.

— Тя ще се оправи ли? — попита той, вперил поглед в майка си. Тя изглеждаше сякаш диша нормално, но кожата около раните й беше в грозен цвят и тази смрад на гнило все още изпълваше въздуха.

— Не знам — каза Колийн. Тя не беше от тези, които смекчават истината. — Никога не съм виждала някого с такива тежки рани. Обикновено, ако ядроните се приближат толкова много…

— Те убиват — каза Джеф от вратата. — Щяха да убият и Силви, ако не беше Арлен.

Той прекрачи прага, свел поглед.

— Снощи Арлен ме научи на нещо, Колийн — каза Джеф. — Научи ме, че страхът за нас винаги е бил по-голям враг от ядроните.

Джеф сложи ръце на раменете на сина си и го погледна в очите.

— Няма да те предам отново — обеща той. Арлен кимна и погледна настрани. Искаше да вярва на думите му, но мислите му продължаваха да се връщат към спомена за баща му на верандата, вцепенен от ужас.

Джеф отиде при Силви и пое влажната й ръка в своята. Тя все още се потеше и се мяташе от време на време в упоения си сън.

— Ще умре ли? — попита Джеф.

Билкарката въздъхна дълбоко.

— Наместването на кости ми идва отръки — каза тя, — както и израждането на деца. Мога да прогоня треска и да направя защита срещу настинка. Мога дори да почистя рана от демон, ако все още е прясна. — Тя поклати глава. — Но това е демонска треска. Дала съм й билки, които да притъпят болката й, че да заспи, но ще ви трябва по-добра билкарка от мен, която да приготви лек.

— Кой друг да потърсим? — попита Джеф. — Ти си единственият в Потока.

— Жената, която ме обучи — каза Колийн. — Старата Мей Фриман. Живее в покрайнините на Слънчево пасище, на два дни път от тук. Ако някой може да я излекува, това ще е тя, но най-добре да побързате. Треската скоро ще се разпространи и ако се забавите прекалено много, дори Старата Мей няма да успее да я излекува.

— Но как да я намерим? — попита Джеф.

— Не можете много да сбъркате пътя — отвърна Колийн. — Той е само един. Просто на разклонението не хващайте пътя през гората, освен ако не искате да прекарате седмици, пътувайки за Мливари. Онзи вестоносец замина за Пасище преди няколко часа, но първо щеше да се отбива тук-там из Потока. Ако побързате, може и да го хванете. Вестоносците си носят защитите с тях. Откриете ли го, няма да ви е нужно да спирате до зазоряване, за да се подслоните. Вестоносецът може да съкрати пътуването ви наполовина.

— Ще го намерим — каза Джеф. — Каквото и да ни коства.

Гласът му доби решителна острота и в Арлен назря надежда.

Особен копнеж задърпа Арлен, докато гледаше от задната част на каручката как Потока на Тибит се губи в далечината. За пръв път щеше да се отдалечи на повече от ден път от дома си. Щеше да види друг град! Преди седмица подобно приключение бе най-голямата му мечта. Но сега единственото, за което мечтаеше, беше нещата да се върнат към предишното им състояние. Преди, когато фермата беше в безопасност.

Преди, когато майка му беше здрава.

Преди, когато не знаеше, че баща му е страхливец.

Колийн обеща да изпрати едно от момчетата си до фермата, за да каже на Норийн, че ще се върнат след около седмица, ако не и повече, та да поеме грижата за животните и защитите, докато ги няма. Съседите щяха да помагат, но загубата на Норийн бе прекалено скорошна, за да прекарва нощите сама. Билкарката им даде и простичка карта, внимателно навита и поставена в кожен калъф. Хартията бе рядкост в Потока и не се раздаваше с лека ръка. Арлен бе удивен от картата и прекара часове в изучаването й, въпреки че не можа да разчете и малкото наименования по нея. Нито Арлен, нито баща му знаеха азбуката.

Картата описваше пътя до Слънчево пасище и местата, през които се минаваше дотам, но разстоянията бяха неясни. Бяха означени ферми, където можеха да помолят за подслон, но нямаше начин да разберат колко са раздалечени помежду си.

Майка му спеше неспокойно, плувнала в пот. Понякога проговаряше или извикваше нещо, но думите й нямаха смисъл. Арлен й слагаше студени компреси и я караше да пие резливия чай, както му бе заръчала билкарката, макар да личеше, че няма голяма полза от него.

Късно следобед наближиха къщата на Харл Танър, фермер, който живееше в покрайнините на Потока. Фермата на Харл беше само на няколко часа път след Селището край гората, но докато Арлен и баща му тръгнат, следобедът се беше преполовил.

Арлен помнеше Харл и трите му дъщери от празненствата по случай лятното слънцестоене всяка година, но те спряха да идват откакто ядроните убиха жената на Харл преди две лета. Харл се бе превърнал в отшелник заедно с дъщерите си. Дори трагедията със Селището не ги изкара навън. Три-четвърти от нивите на Танър бяха почернели и овъглени; само най-близките до къщата бяха опазени със защити и засети. Мършава крава преживяше в калния двор, а ребрата на козата, вързана за кокошарника, ясно изпъкваха.

Къщата на Танърови представляваше едноетажна постройка от зидани камъни, подлепени с кал и глина. По-големите камъни бяха изрисувани с избелели защити. Арлен ги прецени като нескопосани, но явно бяха издържали досега. Покривът беше неравен, с къси, дебели защитени колове, които стърчаха от гниещата слама. От едната си страна къщата бе свързана с малкия обор, чиито прозорци бяха заковани с летви, а вратата му беше наполовина измъкната от пантите. В другия край на двора се намираше големият обор, който изглеждаше дори още по-зле. Защитите може и да го пазеха, но сякаш бе готов да се срути от самосебе си.

— За пръв път виждам дома на Харл — каза Джеф.

— Аз също — излъга Арлен. С изключение на вестоносците малцина имаха причина да вървят по пътя след Селището, а тези, които живееха там, бяха обект на сериозни обсъждания в Градски площад. Арлен неведнъж се бе промъквал да види фермата на Лудия Танър. Това бе най-голямото разстояние, на което се беше отдалечавал от дома си. Да се прибере преди здрач, означаваше да тича часове наред с всичка сила.

Веднъж преди няколко месеца за малко да не успее. Беше направил опит да зърне най-голямата дъщеря на Харл, Илейн. Другите момчета говореха, че тя имала най-големите цици в Потока и той искаше лично да се убеди в това. Чака цял ден и накрая я видя да излиза тичешком от къщата, плачейки. Беше много красива в своята тъга и на Арлен му се дощя да отиде да я успокои, въпреки че бе с осем лета по-малък от нея. Не дръзна да го направи, но я гледа по-дълго от разумното и замалко да си плати скъпо за това, когато слънцето започна да залязва.

Докато приближаваха фермата, краставо куче се хвърли с лай към тях, а едно младо момиче излезе на верандата и ги загледа с тъжни очи.

— Може би ще трябва да пренощуваме тук — каза Джеф.

— Има още няколко часа до залез — каза Арлен и поклати глава. — Ако дотогава не настигнем Рейджън, според картата по-нагоре има друга ферма, където пътят се разклонява към Свободните градове.

Джеф надникна над рамото на Арлен в картата.

— Това е доста далеч — каза той.

— Мама не може да чака — отвърна Арлен. — Днес няма да минем целия път, но с всеки изминал час сме с час по-близо до нейното излекуване.

Джеф погледна назад към Силви, която бе плувнала в потта си, а след това нагоре към слънцето и кимна. Помахаха на момичето на верандата, но не спряха.

 

 

През следващите няколко часа изминаха огромно разстояние, но не откриха ни вестоносеца, ни другата ферма. Джеф погледна към оранжевото небе.

— След по-малко от два часа ще падне пълен мрак — каза той. — Трябва да обърнем. Ако побързаме, можем да стигнем до Харл навреме.

— Фермата може да е точно зад следващия завой — възрази Арлен. — Ще я намерим.

— Не знаем това — каза Джеф и се изплю отстрани на каручката. — Не е ясно на картата. Обръщаме, докато все още можем, без възражения.

Очите на Арлен се разшириха от изумление.

— Така ще изгубим половин ден, да не говорим за нощта. Мама може да умре през това време! — извика той.

Джеф погледна жена си, която се потеше под купчината си одеяла и дишаше учестено. Погледна тъжно наоколо и към издължаващите се сенки и подтисна побилите го тръпки.

— Ако ни хване мрака — тихо отвърна той — всички умираме.

Арлен заклати глава още преди баща му да довърши, отказвайки да приеме това.

— Можем да… — започна той несигурно. — Можем да нарисуваме защити в калта — каза той най-накрая. — Около каручката.

— А ако задуха вятър и ги развали? — попита баща му. — Тогава какво?

— Фермата може да се окаже точно след хълма! — настоя Арлен.

— Или да е на още трийсет километра оттук — отговори рязко баща му. — Или е изгоряла преди година. Кой знае какво се е случило, откакто е нарисувана картата?

— Значи, искаш да кажеш, че мама не си струва риска? — обвини го Арлен.

— Ти няма да ми говориш какво струва тя! — изкрещя баща му и почти събори момчето. — Обичал съм я цял живот! Знам по-добре от теб! Но няма да рискувам живота и на трима ни! Тя може да издържи нощта! Ще трябва!

С това той дръпна здраво юздите, спря каручката, и обърна назад. Здраво заудря хълбоците на Миси с кожения камшик и тя се втурна надолу по пътя обратно. Животното, изплашено от наближаващия мрак, откликна с неистово темпо.

Арлен се обърна назад към Силви, докато преглъщаше горчивината на гнева си. Гледаше как майка му се люшка нагоре-надолу, докато колелата минаваха през камъни и дупки, без да реагира по никакъв начин на неравния път. Каквото и да си мислеше баща му, Арлен знаеше, че шансовете й току-що бяха съкратени наполовина.

Слънцето почти се беше скрило, когато стигнаха самотната ферма. Джеф и Миси изглежда споделяха един и същи панически ужас и фучаха в бързината си като единно цяло. Арлен бе скочил в дъното на каручката и се опитваше да предпази майка си от подскоците на друсащата се бясно каруца. Притискаше я силно до себе си и поемаше много от натъртванията и ударите вместо нея.

Но не и всичките. Усещаше как внимателните шевове на Колийн поддават и раните започват да текат отново. Ако демонската треска не я довършеше, това пътуване щеше.

Джеф спря каручката точно пред верандата и закрещя:

— Харл! Нуждаем се от убежище!

Вратата се отвори почти мигновено, даже още преди да слязат от каручката. Навън излезе мъж с протрит гащеризон и дълга вила в ръката. Харл беше слаб и жилав, като сушено месо. Следваше го Илейн, здравата млада жена, която държеше дебела лопата с метален връх. Последният път, когато Арлен я видя, тя плачеше ужасена, но сега в погледа й нямаше ужас. Не обърна внимание на пълзящите сенки, докато приближаваше каруцата.

Харл кимна, когато Джеф вдигна Силви от каручката.

— Вкарайте я вътре — нареди той. Джеф побърза да изпълни заръката и въздъхна тежко, щом прекрачи в обхвата на защитите.

— Отвори вратата на големия обор! — каза той на Илейн. — Каручката няма да се побере в малкия.

Илейн хвана полите си и хукна. Той се обърна към Арлен.

— Закарай каручката в обора, момче! Бързо!

Арлен направи каквото му се каза.

— Няма време да разпрягаш кобилата — каза баща му. — Трябва да издържи.

Това беше втората нощ подред. Арлен се зачуди дали Миси някога ще се отдели от каручката.

Харл и Илейн бързо затвориха вратата на обора и провериха защитите.

— Какво чакаш? — извика мъжът към Арлен. — Тичай към къщата! Те ще дойдат след миг!

Едва изрече тези думи, когато демоните започнаха да се надигат. Той и Арлен се втурнаха към къщата, докато тънките ръце с дълги нокти и рогатите глави сякаш израстваха направо от земята.

Заобикаляха отляво и отдясно надигащата се смърт, а адреналинът и страхът им даваха ловкост и бързина. Първите демони, които се материализираха — пъргава групичка от огнения вид — тръгнаха по петите им и започнаха да ги настигат. Докато Арлен и Илейн продължиха да тичат, Харл се обърна и метна вилата си сред тях.

Оръжието уцели демона водач право в гърдите и го хвърли в събратята му, но кожата дори на мъничкия огнен демон бе прекалено жилава и здрава, за да я пробие вила. Създанието взе инструмента с ноктестите си ръце, изплю огнена буца към нея, с което подпали дървената й дръжка, и я захвърли.

Въпреки че ядронът не бе наранен, ударът ги забави. Демоните се втурнаха напред, но Харл се добра със скок до верандата и те се блъснаха в преградата от защити, която препречи пътя им със здравината на тухлена стена. Когато магията лумна ярко и ги хвърли назад в двора, Харл се втурна в къщата. Хлопна вратата, сложи резето и опря гръб на вратата.

— Слава на Създателя — каза той слабо, пребледнял и задъхан.

 

 

Въздухът във Фермата на Харл беше тежък и горещ, смърдеше на мухъл и изпражнения. Пълните с дървеници тръстики поемаха част от водата, която покривът пропускаше, но те трудно можеха да се нарекат свежи. Две кучета и няколко котки споделяха дома и принуждаваха всички да стъпват внимателно. В огнището висеше каменно гърне и добавяше към цялата смес киселата миризма на яхния, която не спираше да къкри. Завеса от кръпки в единия ъгъл придаваше усещането за уединение около нощното гърне.

Арлен се постара до колкото му бе възможно да поднови превръзките на Силви, след това Илейн и сестра й Вени я сложиха да си легне в стаята им, докато най-малката на Харл, Рена, постави на масата още две напукани дървени паници за Арлен и баща му.

Имаше само три стаи — една за момичетата, една за Харл и общото помещение, където готвеха, ядяха и работеха. Парцалива завеса разделяше пространството за готвене от това за хранене. Защитена врата свързваше общото помещение с малкия обор.

— Рена, вземи Арлен и провери защитите, докато мъжете си поговорят, а Бени и аз ще приготвим вечерята — каза Илейн.

Рена кимна, хвана Арлен за ръката и го повлече със себе си. Тя беше почти на десет, близо до възрастта на Арлен, който беше на единадесет, и под калните петна по лицето й си личеше, че е хубава. Носеше обикновена невталена рокля, износена и кърпена внимателно, а кафявата й коса беше вързана назад с дрипава лента плат, но много кичури коса се бяха освободили и падаха около овалното й лице.

— Тази е протрита — отбеляза момичето и посочи защитна фигура на един от первазите. — Някоя котка трябва да е стъпила върху нея.

Взе парче въглен от комплекта и внимателно свърза линията там, където беше прекъсната.

— Така не става — каза Арлен. — Линиите вече не са гладки. Това отслабва защитата. Трябва да я нарисуваш наново.

— Не ми дават да рисувам цели защити наново — прошепна Рена. — Трябва да кажа на татко или на Илейн, ако има някоя, която не мога да поправя.

— Аз мога да го направя — каза Арлен и взе въглена. Внимателно почисти старата защита и нарисува нова с ловка, уверена ръка. Щом свърши, направи крачка назад, огледа целия прозорец и бързо замени и няколко други.

Докато си вършеше работата, Харл ги забеляза и нервно тръгна да се изправя, но едно движение и няколко уверени думи от Джеф го върнаха обратно на мястото му.

Арлен остана за миг, за да се полюбува на творенията си.

— Дори каменен демон няма да мине през това — каза той с гордост. Той се обърна и видя, че Рена е втренчила поглед в него.

— Какво? — попита той.

— Ти си по-висок, отколкото си спомням — каза момичето, погледна надолу и се усмихна срамежливо.

— Е, минаха няколко години — отвърна Арлен, без да знае какво друго да каже. Когато свършиха с проверката, Харл извика дъщеря си. Той и Рена си размениха няколко тихи думи и Арлен забеляза, че тя на няколко пъти отмества поглед към него, но не можеше да чуе какво си казват.

Вечерята беше яхния от пащърнак, царевица и някакво жилаво месо, което Арлен не можа да разпознае, но то засищаше. Докато се хранеха, двамата с баща му разказаха историята си.

— Ще ми се да бяхте дошли първо при нас — каза Харл, когато свършиха. — Много пъти сме ходили при Старата Мей Фриман. По-близко ни е, отколкото да бием път до Градски площад да видим Триг. Ако ви е отнело два часа галоп, за да се върнете при нас, значи сте щели да стигнете фермата на Мак Пасчър, стига да бяхте продължили. Старата Мей, тя е само на час път оттам. На нея тъй и не й хареса живота в града. Ако бяхте погнали кобилката с камшика, можеше да стигнете още тая вечер.

Арлен тресна лъжицата си. Всички погледи на масата се извърнаха към него, но той не забеляза — така бе вперил очи в баща си.

Джеф не можа да издържи дълго на този гневен поглед. Увеси нос.

— Нямаше как да знам — каза той тъжно.

Илейн докосна рамото му.

— Не се вини, че си бил предпазлив — каза тя. Обърна се към Арлен с укорителен поглед.

— Ще разбереш като пораснеш — каза му тя.

Арлен се изправи рязко и се изнесе с тежки стъпки от масата. Мина през завесата, сгуши се до един прозорец и се загледа в демоните през счупена летва на капака. Отново и отново опитваха безуспешно да пробият защитите, но Арлен не се чувстваше защитен от магията. Почувства се, сякаш е в нейните окови.

— Заведи Арлен в обора да си играете — нареди Харл на по-малките дъщери, след като останалите приключиха с яденето. — Илейн ще се погрижи за съдовете. Оставете на големите да си поприказват.

Бени и Рена се изправиха едновременно и изскочиха от завесата. Арлен нямаше настроение за игри, но момичетата не го оставиха да възрази, задърпаха го докато се изправи и го завлякоха в обора.

Бени запали пропукан фенер и освети обора с бледо сияние. Харл имаше две стари крави, четири кози, свиня с осем сукалчета и шест кокошки. Всичките бяха мършави и кокалести, недохранени. Дори ребрата на прасето се брояха. Добитъкът явно едва изхранваше Харл и момичетата.

Самият обор не беше в по-добро състояние. Половината от капаците на прозорците бяха счупени, а сеното на пода беше гнило. Козите бяха прояли кошарата си и дърпаха сеното на кравата. Кал, помия и изпражнения се бяха размесили в обща гнусотия в кочината на прасета.

Рена задърпа Арлен да му покаже отделенията едно по едно.

— Татко не обича да даваме имена на животните — призна тя, — така че го правим тайно. Това е Копитка.

Тя посочи към кравата.

— Млякото й е кисело на вкус, но татко казва, че си е наред. До нея е Цупла. Тя рита, но само ако я доиш прекалено силно или си се забавил. Козите са…

— Арлен не го интересуват животните — Бени смъмри сестра си. Хвана го за ръката и го издърпа при себе си. Бени беше по-високата от двете, а и по-голямата, но Арлен реши, че Рена е по-хубавата. Качиха се на сеновала и се тръшнаха на чистото сено.

— Хайде да играем на убежище — каза Бени. Извади от джоба си малка кожена кесийка и търкулна на пода четири дървени зара. Заровете бяха изрисувани със символи: огън, камък, вода, вятър, дърво и защита. Имаше много начини да се играе, но повечето версии използваха правилото, че трябва да хвърлиш три защити, преди да хвърлиш четири, от каквото и да било друго.

Играха на зарове известно време. Рена и Бени си имаха свои правила, които Арлен заподозря, че са измислени, за да могат те да печелят.

— Две защити три пъти една след друга се броят за три защити — обяви Бени, след като хвърли точно това. — Печелим!

Арлен не беше съгласен, но не видя смисъл да спори.

— Тъй като ние спечелихме, ще трябва да правиш каквото ти кажем — заяви Бени.

— Не е вярно!

— Вярно е! — настоя Бени. Отново Арлен се почувства така, сякаш че и да спори, нищо няма да спечели.

— Какво ще трябва да правя? — попита Арлен недоверчиво.

— Накарай го да играе на цунки! — плесна с ръце Рена.

Бени перна сестра си по главата.

— Знам, тъпчо!

— Какво е цунки? — попита Арлен, страхувайки се, че вече знае отговора.

— О, ще видиш — каза Бени и двете момичета се разсмяха. — Това е игра за възрастни. Татко я играе понякога с Илейн. Като упражнение какво е да си женен.

— Как, като да си кажете сватбените клетви ли? — попита Арлен предпазливо.

— Не, тъпчо, ето така — каза Бени. Сложи ръце на раменете му и притисна устни към неговите.

Арлен не беше целувал момиче досега. Тя си отвори устата към неговата и той направи същото. Зъбите им изтракаха и и двамата се отдръпнаха.

— Ох! — каза Арлен.

— Правиш го прекалено силно, Бени — оплака се Рена. — Сега е мой ред. Наистина, целувката на Рена беше много по-нежна. На Арлен му се стори някак приятно. Като да стоиш до огъня, когато навън е студено.

— Ето така — каза Рена, когато устните им се отделиха. — Ето така се прави!

— Тази нощ ще делим едно легло — каза Бени. — Можем да се упражняваме по-късно.

— Съжалявам, че трябваше да си дадете леглото заради майка ми — каза Арлен.

— Няма проблем — каза Рена. — Преди трябваше да спим и трите на едно легло, докато мама не почина. Но сега Илейн спи при татко.

— Защо? — попита Арлен.

— Не ни е позволено да говорим за това — изсъска Бени към Рена.

Рена не й обърна внимание и продължи с тих глас.

— Илейн казва, че сега, след като мама я няма, според татко е неин дълг да го прави щастлив така, както една съпруга би трябвало.

— Като да готви и шие, и такива неща? — попита Арлен.

— Не, това е една игра като цунки — отвърна Бени. — Но ти трябва момче, за да играеш.

Тя дръпна гащеризона му.

— Ако ни покажеш оная си работа, ще те научим.

— Няма да ви покажа оная си работа! — каза Арлен и отстъпи назад.

— Защо не? — попита Рена. — Бени показа на Люсик Богин и сега той иска да играе постоянно.

— Татко и бащата на Люсик казват, че сме обещани един на друг — изфука се Бени. — Затова няма проблем. Тъй като ти ще бъдеш обещан на Рена, ще трябва да й покажеш своето.

Рена захапа пръст и извърна поглед, но наблюдаваше Арлен от крайчеца на окото си.

— Това не е вярно! — каза Арлен. — Не съм обещан на никого!

— За какво си мислиш, че си говорят големите вътре, тъпчо? — попита Бени.

— Не за това! — каза Арлен.

— Иди и виж! — предизвика го Бени.

Арлен погледна двете момичета, после слезе по стълбата надолу и се промъкна в къщата, колкото се може по-тихо. Дочу гласове иззад завесата и се промъкна по-близо.

— Исках Люсик веднага — каза Харл, — ама на Фърнан му трябва, за да мачка картофи още един сезон. Нужен ни поне още един чифт ръце, за да пълним стомасите, особено сега, след като кокошките спряха да снасят, а млякото на едната крава се подкисели.

— Ще вземем Рена на връщане от Мей — каза Джеф.

— Ще му кажеш ли, че е обещан? — попита Харл. Дъхът на Арлен му се запречи в гърлото.

— Няма причина да не го направя — отвърна Джеф.

Харл изсумтя.

— Мисля, че ще трябва да изчакаш до утре — каза той. — Когато сте сами на пътя. Понякога момчетата правят сцени, кат’ им кажеш за пръв път. Това може да нарани чувствата на момичето.

— Вероятно си прав — каза Джеф. Арлен искаше да изкрещи.

— То се знае, че съм прав — отвърна Харл. — Довери се на човек с три дъщери. Разстройват се и от най-малката глупост, нал’ тъй, Лейни?

Последва шляпване и Илейн изскимтя.

— И все пак — продължи Харл, — не можеш да ги нараниш така, че няколко часа рев да не ги оправи.

Последва дълго мълчание и Арлен тръгна да се измъква назад към вратата на обора.

— Лека ви нощ — изгрухтя Харл. Арлен замръзна. — Силви ще спи таз вечер в леглото ти, Лейни — продължи той, — затуй ти ела да спиш при мен, след кат’ изстържеш купичките и турнеш в ред момичетата.

Арлен се мушна под един дърводелски тезгях и остана там, докато Харл се облекчи в гърнето, след това влезе в стаята си и затвори вратата. Арлен тъкмо щеше да се измъкне, за да се върне в обора, когато Илейн заговори.

— И аз искам да дойда — каза тя внезапно, точно след като се затвори вратата.

— Какво? — попита Джеф.

Арлен виждаше краката им под завесата от мястото, където се бе свил. Илейн заобиколи масата, за да седне до баща му.

— Вземете ме с вас — повтори тя. — Моля ви. С Бени всичко ще е наред, като дойде Люсик. Аз трябва да избягам.

— Защо? — попита Джеф. — Имате достатъчно храна за трима.

— Не е това — каза Илейн. — Няма значение защо. Ще кажа на татко, че ще съм на нивата, когато дойдете за Рена. Ще изтичам надолу по пътя и ще ви пресрещна там. Докато се усети, къде съм отишла, между нас ще има една нощ. Никога няма да ни последва.

— Не бих разчитал много на това — отвърна Джеф.

— Фермата ви е толкова далеч оттук, че не може повече — примоли се Илейн. Арлен видя как слага ръка на коляното на Джеф. — Ще работя — обеща тя. — Ще си изкарам хляба.

— Не мога просто да те отмъкна от Харл — каза Джеф. — Не сме в лоши отношения и не ща да си ги разваляме.

Илейн се изплю.

— Старият нещастник иска да си мислиш, че деля постелята му само заради Силви — каза тя тихо. — По-вярно ще е да кажем, че ми налита на бой, ако не идвам всяка вечер при него, след като Рена и Бени си легнат.

Джеф замълча за дълго.

— Ясно — каза той накрая. Сви ръката си в юмрук и тръгна да става.

— Недей, моля те — каза Илейн. — Не го знаеш какъв е. Ще те убие.

— Значи да стоя със скръстени ръце? — попита Джеф. Арлен не разбираше за какво е целият този шум. Какво от това, че Илейн спи в стаята на Харл?

Арлен видя как Илейн се приближава към баща му.

— Ще ти трябва някой, който да се грижи за Силви — прошепна тя. — А ако тя почине — тя се приближи още по-близо и ръката й се плъзна по бедрото на Джеф, както Бени се опита да направи с Арлен, — аз ще бъда твоя съпруга. Ще напълня фермата ти с деца — обеща тя. Джеф изпъшка.

На Арлен му се догади и лицето му пламна. Преглътна и усети горчилка в устата си. Искаше му се да изкрещи плана им на Харл. Този човек се изправи срещу ядрон заради дъщеря си, нещо, което Джеф никога не би направил. Представи си как Харл би фраснал баща му. Картината не беше неприятна. Джеф се поколеба и отблъсна Илейн.

— Не — каза той. — Утре ще заведем Силви при билкарката и тя ще се оправи.

— Вземете ме все пак — примоли се Илейн, като падна на колене.

— Аз ще… ще си помисля — отговори баща му. В същия момент Бени и Рена нахлуха от обора. Арлен бързо се изправи и се престори, че току-що е влязъл с тях, докато Илейн бързо скочи на крака. Разбра, че моментът да се изправи срещу тях, е отминал.

След като сложи момичетата да спят и извади мръсни одеяла за Арлен и Джеф в общото помещение, Илейн си пое дълбоко въздух и отиде в стаята на баща си. Не след дълго, Арлен чу тихото пъшкане на Харл и приглушените изскимтявания, които Илейн от време на време надаваше. Без да показва, че е чул нещо, той погледна към Джеф и го видя как си хапе юмрука.

 

 

Арлен стана преди изгрев-слънце на следващата сутрин, докато всичко в къщата още спеше. Мигове преди да се покажат първите лъчи, той отвори вратата и нетърпеливо загледа последните ядрони, които съскаха и деряха въздуха срещу него от външната страна на защитите. След като и последният демон на двора се превърна в мъгла, той излезе от къщата и отиде до големия обор, за да напои Миси и конете на Харл. Кобилата беше в лошо настроение и го ухапа.

— Само още един ден — каза й Арлен, като й сложи торбата за хранене.

Баща му още хъркаше, когато той се върна в къщата и почука по рамката на вратата, която водеше към стаята на Рена и Бени. Бени дръпна пердето и Арлен веднага забеляза тревожните лица на сестрите.

— Не може да се събуди — каза сподавено Рена, която беше коленичила до майката на Арлен. — Знаех, че искате да тръгнете веднага щом изгрее слънцето, но когато я разтресох… — Тя посочи към леглото, а очите й бяха насълзени. — Толкова е бледа.

Арлен се втурна при майка си и хвана ръката й. Пръстите й бяха студени и влажни, но челото й беше горещо на допир. Дишаше учестено, а гниещата смрад на демонската болест се стелеше около нея. Превръзките й бяха пропити с кафеникавожълта слуз.

— Татко! — извика Арлен. Миг по-късно се появи Джеф, а след него Илейн и Харл.

— Нямаме никакво време за губене — каза Джеф.

— ’Земи един от мойте коне с твоя — каза Харл. — Сменяй ги кат’ се изморят. Дай им яко зор и до следобяд ще сте при Мей.

— Задължени сме ти — каза Джеф, но Харл отметна мисълта с ръка.

— Бързай сега — каза той. — Илейн ще ви приготви по нещо за из път.

Рена хвана ръката на Арлен, когато той се обърна за да тръгне.

— Сега сме обещани един на друг — прошепна тя. — Ще чакам на верандата всеки ден по здрач, докато не се върнеш.

Целуна го по бузата. Устните й бяха меки и усещането за тях остана дълго, след като тя се отдръпна.

Каручката се друсаше и мяташе, докато препускаха по неравния кален път. Спряха само веднъж, за да сменят конете. Арлен гледаше храната, която Илейн им беше приготвила, като че ли беше отрова. Джеф я изяде настървено.

Докато Арлен чоплеше зърнестия хляб и твърдото, смрадливо сирене, започна да си мисли, че може би всичко е било едно недоразумение. Може би не чу това, което си мислеше, че е чул. Може би Джеф не се поколеба, преди да отблъсне Илейн.

Това беше една съблазнителна илюзия, но Джеф я разби миг по-късно.

— Какво мислиш за по-малката дъщеря на Харл? — попита той. — Прекарахте известно време заедно.

Арлен се почувства така, сякаш баща му току-що го бе ударил в стомаха.

— Рена? — попита Арлен, правейки се на невинен. — Симпатична е, май. Защо?

— Говорих с Харл — каза баща му. — Ще дойде да живее с нас, когато се върнем във фермата.

— Защо? — попита Арлен.

— За да се грижи за майка ти, да помага с фермата и… по други причини.

— Какви други причини? — настоя Арлен.

— Харл и аз искаме да видим дали двамата ще се спогодите — отвърна Джеф.

— Ами ако не се? — попита Арлен. — Ами ако не искам някакво момиче да ме следва нагоре-надолу по цял ден и да ме кара да играем на цунки?

— Един ден — отвърна Джеф, — играта на цунки може и да не ти се стори толкова ужасна.

— Ами нека идва тогава — каза Арлен, сви рамене и се направи, че не знае накъде бие баща му. — И защо Харл иска да се отърве толкова много от нея?

— Видя в какво състояние е фермата им. Едва се изхранват — каза Джеф. — Харл много обича дъщерите си и иска най-доброто за тях. А най-добро за тях е да ги омъжи, докато са още млади, за да има синове, които да му помагат, и внуци преди да умре. Илейн вече е по-стара от повечето моми за женене. Люсик Богин ще дойде, за да помага във фермата на Харл от есента. Надяват се, че той и Бени ще се разбират добре.

— Предполагам, че Люсик също не е имал никакъв избор — промърмори Арлен.

— Ще отиде с радост и даже ще се чувства късметлия! — избухна баща му, изгубил търпение. — Ще трябва да научиш няколко тежки урока за живота, Арлен. В Потока има много повече момчета, отколкото момичета и ние не можем просто да си пропиляваме дните. Всяка година умират нови и нови хора от старост, болести, и ядрони. Ако не продължаваме да правим деца, Потока на Тибит ще изчезне, точно както стотици други градчета! Не можем да позволим това да се случи!

Като видя спокойния си по характер баща да кипи, Арлен замълча предвидливо.

 

 

Час по-късно Силви се разкрещя. Обърнаха се и я видяха как се мъчи да се изправи в каручката, впила пръсти в гръдния си кош, дишайки с шумни, ужасни хрипове. Арлен скочи до нея и тя го хвана с изненадващо здрави ръце, докато кашляше гъсти храчки по ризата му. Изпъкналите й, кървясали очи се втренчиха бясно в неговите, но не личеше да са го разпознали. Арлен изкрещя, когато тя се замята насам-натам, и напрегна цялата си сила, за да я задържи.

Джеф спря каручката и заедно я накараха отново да легне. Тя се хвърляше и крещеше с дрезгави хриптения. И тогава, също като Чоли, тя се сгърчи за последно и застина.

Джеф погледна жена си, отметна глава назад и изкрещя. Арлен едва не отхапа устната си, докато се мъчеше да спре сълзите, но накрая не издържа. Заедно заплакаха над жената.

Когато риданията им поутихнаха, Арлен се огледа наоколо с безжизнени очи. Опита се да се съсредоточи, но светът му се струваше размазан, сякаш не беше истински.

— А сега какво ще правим? — попита той накрая.

— Връщаме се — каза баща му и думите пронизаха Арлен като нож. — Ще я закараме у дома и ще я изгорим. Ще се опитаме да продължим напред. Все още имаме грижата за фермата и животните, и дори с помощта на Рена и Норийн няма всичко да ни е леко и лесно.

— Рена? — попита Арлен без да вярва. — И все пак ще я вземем с нас? Дори сега?

— Животът продължава, Арлен — отговори баща му. — Скоро ще бъдеш мъж, а един мъж се нуждае от съпруга.

— Да не си уредил по една и за двама ни? — каза Арлен внезапно.

— Какво? — попита Джеф.

— Чух ви с Илейн снощи! — изкрещя Арлен. — Ти вече си имаш друга съпруга! Какво те е грижа за мама? Нали вече си имаш някой, който да се грижи за оная ти работа! Поне докато не убият и нея, защото ти ще си прекалено уплашен, за да й помогнеш!

Бащата на Арлен го удари. Силен шамар през лицето, който разчупи утринния въздух. Гневът му веднага се изпари и той протегна ръка към сина си.

— Арлен, съжалявам…! — промълви той, но момчето се отдръпна и скочи от каручката.

— Арлен! — извика Джеф, но момчето го пренебрегна, тичайки с всичка сила към гората край пътя.