Питър В. Брет
Защитения (12)

Десета глава
Чирак
320 СЗ

— Ето го и нашия приятел — каза Геймс и посочи към тъмнината от постовата кула на градската стена.

— Точно навреме — съгласи се Уорън и се приближи до него. — К’во мислиш, че иска?

— И джобовете ми да опразниш — каза Геймс, — отговори няма да намериш.

Двамата стражи се наведоха от защитеното перило на наблюдателната кула, за да гледат как едноръкият каменен демон се материализира пред портата. Беше голям, дори според очите на мливарийските пазачи, които виждаха каменни демони по-често от който и да било друг вид. Докато другите демони все още се опитваха да се ориентират, едноръкият тръгна целенасочено, започна да души около портата и да търси. След това се изправи и удари по портата, изпробвайки защитите. Магията лумна и запрати демона назад, но това не го възпря. Бавно, демонът тръгна по протежение на стената, като удряше отново и отново, и търсеше пробойна, докато не се загуби от полезрението им.

Часове по-късно, пукот от енергия ознаменува завръщането на демона от обратната страна. Стражите от другите постове казваха, че демонът обикаля града всяка нощ и напада всяка защита. Когато отново стигна до портата, той седна и загледа търпеливо града.

Геймс и Уорън бяха свикнали на тази картина, тъй като я наблюдаваха всяка нощ през последната година. Даже бяха започнали да я чакат с нетърпение, защото се обзалагаха колко време ще му отнеме на Едноръкия да обиколи града и дали ще се отправи на изток или на запад.

— Част от мен направо се изкушава да го пусне в града, за да го видя какво търси — замисли се Уорън.

— С тия работи шега не бива — предупреди го Геймс. — Ако командирът на охраната ти чуе приказките, и двамата ще ни окове в железа и ще има да си пренасяме камъни до догодина.

Колегата му изсумтя.

— И все пак — каза той, — не можеш да не се зачудиш…

 

 

Първата година в Мливари, дванадесетата на Арлен, премина бързо, докато той се срастваше с ролята си на чирак-защитник. Първата задача на Коб беше да го научи да чете. Арлен знаеше защити, невиждани досега в Мливари, и Коб ги искаше съхранени на хартия колкото се може по-скоро.

Арлен се захвана настървено с четенето и вече се чудеше как въобще се е справял без него. Изгубваше се в книгите с часове. Отначало устните му се мърдаха леко, но скоро той започна бързо да прелиства страниците, с очи, шарещи по листата.

Коб нямаше причина да се оплаква. Арлен работеше по-усърдно от всеки чирак, който някога бе обучавал, оставаше до късно през нощта и дълбаеше защити. Коб често си лягаше с мисълта за работата, която го очакваше на следващия ден, а когато се будеше заедно с първите слънчеви лъчи, я намираше вече свършена.

След като се научи на букви, на Арлен му бе възложено да запише личния си репертоар от защити заедно с описанията им в тефтер, който майсторът специално му купи за целта. Хартията беше скъпа в Мливари, където горите бяха рядкост, пък и малцина обикновени граждани бяха виждали в живота си цял тефтер, но Коб се надсмя над цената.

— Дори най-лошият гримоар струва сто пъти колкото хартията, на която е изписан — каза той.

— Гримоар? — попита Арлен.

— Книга със защити — каза Коб. — Всеки защитник си има свой, а те пазят внимателно тайните си.

Арлен истински ценеше скъпоценния подарък и изпълваше страниците му с бавна и сигурна ръка. Когато вече не можеше да източи нищо повече от паметта си, Коб проучи книгата с изумление.

— Създателю, имаш ли някаква представа колко ценна е тази книга, момче? — попита той.

Арлен вдигна поглед от защитата, която изсичаше в един каменен стълб, и сви рамене.

— Всеки старец в Потока на Тибит ще те научи на тези защити — отвърна той.

— Може и да е така — каза Коб, — но това, което се смята за обикновено в Потока на Тибит, тук е заровено съкровище. Ето тази защита тук — той посочи една от страниците, — наистина ли превръща огъня в прохладен ветрец?

Арлен се разсмя.

— Майка ми я обичаше тази — каза той. — В горещите летни нощи й се искаше огнените демони да дойдат до прозорците, за да охладят къщата с дъха си.

— Невероятно — каза Коб и поклати глава. — Искам да копираш това още няколко пъти, Арлен. Ще те направи много богат човек.

— Какво имаш предвид? — попита Арлен.

— Хората биха дали цяло състояние за копие от тази книга — каза Коб. — Може би дори не бива да ги продаваме. Бихме могли да станем най-търсените защитници в града, ако ги запазим в тайна.

Арлен се намръщи.

— Не е честно да ги пазим в тайна — каза той. — Баща ми винаги ми е казвал, че защитите са на всички.

— Всеки защитник си има своите тайни, Арлен — каза Коб. — Така си изкарваме хляба.

— Изкарваме си хляба като дълбаем защитни стълбове и боядисваме каси на врати — възрази Арлен, — а не като складираме тайни, които биха могли да спасят човешки живот. Да отказваме ли подслон на тези, които са прекалено бедни за да си платят?

— Разбира се, че не — каза Коб, — но това е различно.

— По какъв начин? — попита Арлен. — В Потока на Тибит нямахме защитници. Всички сами поставяхме защитите на домовете си, а тези, които бяха по-добри, помагаха на тези, които бяха по-зле, без да искат нищо в замяна. Защо ние да го правим? Битката не е помежду ни, а между нас и демоните!

— Крепостта Мливари не е като Потока на Тибит, момче — навъси се Коб. — Тук нещата струват пари. Ако нямаш пари, ставаш просяк. Аз имам умение, както всеки пекар или каменоделец. Защо да не искам пари за труда си?

Арлен не продума доста време.

— Коб, ти ’що не си богат? — попита той накрая.

— Какво?

— Като Рейджън — изясни Арлен. — Каза, че си бил вестоносец на херцога. Защо не живееш в имение със слуги, които да вършат всичко вместо теб? Защо въобще се занимаваш с това?

Коб издиша дълго и тежко.

— Парите са непостоянно нещо, Арлен — каза той. — В един момент може да имаш повече пари отколкото идеи, за какво да ги харчиш, а в следващия… може да се озовеш на улицата и да просиш за храна.

Арлен се сети за просяците, които видя през първия си ден в Мливари. Оттогава беше видял още много, как крадат тор, за да я горят и да се топлят, как спят в обществени защитени подслони, как просят за храна.

— Какво се случи с твоите пари, Коб? — попита той.

— Срещнах един човек, който ми каза, че може да построи път — отвърна Коб. — Защитен път, който да се простира от тук до Анжие.

С изострено внимание Арлен се приближи до учителя си и седна на стол.

— И преди са се опитвали да построят пътища — продължи Коб — до мините на херцога в планините или до Дъбравата на Хардън на юг. Къси разстояния, по-малко от ден път, но достатъчен, за да донесе цяло състояние на предприемача. Но тези идеи винаги се проваляха. Ако има една дупка в мрежата, независимо колко малка е тя, ядроните ще я открият рано или късно. А влязат ли веднъж… — Той поклати глава. — Казах това на човека, но той беше непреклонен. Имаше план. Той щеше да проработи. Трябваха му само пари.

Коб погледна Арлен.

— На всеки град не му достига нещо — каза той — и има прекалено много от нещо друго. Мливари разполага с метал и камъни, но не и с дърво. При Анжие пък е обратното. Двата града са зле в реколтата и добитъка, докато Райзън произвежда повече от необходимото, само че му трябват добра дървесина и метал за инструменти. Лактън има риба в изобилие, но почти нищо друго.

— Знам, че ще ме помислиш за глупак — каза той и поклати глава, — задето се хванах с нещо, което всички, от херцога до най-незначителния човек, са отхвърлили като невъзможно, но идеята ме зарази. Не спирах да си мисля: Ами ако той наистина може? За такова нещо не си ли заслужава да се поеме поне някакъв риск?

— Не мисля, че си глупак — каза Арлен.

— И точно затова пазя по-голямата част от таксата ти на влог — засмя се Коб. — И ти щеше да ги дадеш, точно като мен.

— А какво се случи с пътя? — настоя да чуе Арлен.

— Ядроните се случиха — каза Коб. — Разкъсаха човека и всичките работници, които му наех, изгориха защитните стълбове и чертежите… унищожиха всичко. Вложих всичко в този път, Арлен. Накрая освободих прислужниците си и пак нямах достатъчно, за да си платя дълговете. Едва след като продадох имението си, събрах необходимата сума, за да очистя заема от закупуването на работилницата, и оттогава съм тук.

Известно време поседяха така — и двамата изгубени в мисли за това, какво се е случило в онази нощ, и двамата вглъбени в появилата се пред вътрешния им взор картина на танцуващи ядрони сред пламъци и разкъсани трупове.

— Все още ли смяташ, че мечтата си е струвала риска? — попита Арлен. — Градовете да могат свободно да общуват помежду си?

— И до ден-днешен — отвърна Коб. — Дори когато гърбът ме боли от пренасяне на защитни стълбове и не издържам на собственото си готвене.

— Това тук не е по-различно — каза Арлен и чукна с пръст по тефтера със защити. — Ако всички защитници споделяха каквото знаят, колко по-хубаво щеше да бъде за хората? Не си ли струва да изгубиш малко приходи в името на един по-сигурен град?

Коб го наблюдаваше дълго време. После отиде при него и сложи ръка на рамото му.

— Имаш право, Арлен. Съжалявам. Ще копираме книгите и ще ги продадем на другите защитници.

Бавна усмивка плъзна по лицето на Арлен.

— Какво? — подозрително попита Коб.

— А защо не заменим нашите тайни за техните? — попита Арлен.

 

 

Камбанките звъннаха и Елиса влезе широко усмихната в работилницата за защити. Кимна на Коб, занесе на Арлен голяма кошница и го целуна по бузата. Арлен направи физиономия от неудобство и обърса бузата си, но тя не забеляза.

— Момчета, нося ви малко плодове, пресен хляб и сирене — каза тя и извади нещата от кошницата. — Нещо ми подсказва, че от последното ми посещение насам не сте яли нищо свястно.

— Изсушеното месо и коравия хляб са основната храна на вестоносеца, уважаема госпожо — каза Коб с усмивка, без да вдига поглед от ключовия камък, който дялаше.

— Глупости — смъмри го Елиса. — Ти си пенсиониран, Коб, а Арлен още не е станал вестоносец. Недей да величаеш мързела си, заради който не си напазарувал. Арлен е момче, което в момента расте, и се нуждае от по-добра храна.

Тя чорлеше косата на Арлен, докато говореше и продължи да се усмихва, дори след като той се отдръпна.

— Ела довечера на вечеря, Арлен — каза Елиса. — Рейджън е на път и в къщата е самотно без него. Ще ти приготвя ядене, от което да заякнеш, и ще можеш да спиш в собствената си стая.

— Аз… не мисля, че мога — каза Арлен, избягвайки погледа й. — Коб има нужда от мен, за да довърша тези защитни стълбове за градините на херцога…

— Глупости — каза Коб и махна с ръка. — Защитните стълбове могат и да почакат, Арлен. Имаме цяла седмица до крайния срок.

Той погледна нагоре към лейди Елиса, ухилен, без да обръща внимание на неудобството на Арлен.

— Ще ви го изпратя с вечерния звънец, госпожо.

Елиса му хвърли ослепителна усмивка.

— Значи е решено, тогава — каза тя. — До довечера, Арлен.

Тя целуна момчето и напусна работилницата. Коб погледна към Арлен, който се мусеше над работната си задача.

— Не разбирам, защо избираш да прекарваш нощите си върху сламеник в дъното на работилницата, когато можеш да имаш топло пухено легло и жена като Елиса да те глези — каза той, без да сваля очи от изделието, върху което сам работеше.

— Държи се сякаш ми е майка — оплака се Арлен, — ама не е.

— Така си е, не ти е майка — съгласи се Коб. — Но е ясно, че иска тази длъжност. Толкова ли страшно ще е, да й я дадеш?

Арлен не каза нищо, но като видя тъжния му поглед, Коб изостави темата.

— Прекарваш прекалено много време затворен, забил нос в книгите — каза Коб и измъкна тома, който Арлен четеше. — Кога за последно видя слънце?

Очите на Арлен се разшириха. В Потока на Тибит никога не беше прекарвал и час повече от необходимото у дома, но след повече от година в Мливари, едва си спомняше последния си ден, прекаран навън.

— Върви да правиш някакви пакости! — нареди Коб. — Намери си някой приятел на твоята възраст, да видим как ще ти се отрази!

Арлен излезе от града за пръв път от година насам и слънцето го успокои като стар приятел. Далеч от торните каручки, гниещия боклук и потните тълпи, въздухът притежаваше свежест, която той бе забравил. Изкачи се на върха на хълм, който гледаше към поле, пълно с играещи си деца, извади книга от чантата си и седна на тревата да чете.

— Ей, книжният плъх! — провикна се някой.

Арлен погледна нагоре и видя към него да идват група момчета, които носеха топка.

— Аре! — извика едно от тях. — Трябва ни още един, за да изравним отборите!

— Не знам играта — каза Арлен.

Коб му беше нареждал да върши какво ли не, освен да играе с други момчета, но той мислеше, че книгата му е далеч по-интересна.

— Какво има да й знаеш? — попита друго момче. — Помагаш на своя отбор да вкара топката във вратата и пречиш на другия отбор да направи същото.

Арлен се намръщи.

— Добре — каза той и тръгна към момчето, което говореше.

— Аз съм Джейк — каза момчето.

Беше слаб, с чорлава черна коса и чип нос. Дрехите му бяха мръсни и на кръпки. Изглеждаше на около тринадесет, като Арлен.

— Как се казваш?

— Арлен.

— Ти работиш за защитника Коб, нали? — попита Джейк. — Момчето, което Рейджън намери на пътя?

Когато Арлен кимна, очите на Джейк се изцъклиха за момент, сякаш не го вярваше. Поведе останалите към игрището и показа оцветените в бяло камъни, които отбелязваха вратите.

Арлен бързо схвана правилата на играта. Малко по-късно вече беше забравил книгата си и цялото му внимание беше погълнато от отсрещния отбор. Представяше си, че е вестоносец, а те са демони, които се опитват да го задържат настрана от кръга му. Часовете се стопиха и преди да се усети, вечерният звънец удари. Всички събраха набързо нещата си, подплашени от смрачаващото се небе.

Арлен спокойно тръгна да си вземе книгата. Джейк изтича до него.

— По-добре да побързаш — каза той.

Арлен сви рамене.

— Имаме много време — отвърна той.

Джейк погледна помръкващото небе и потрепери.

— Бива си те в играта — каза той. — Ела утре пак. Играем футбол почти всеки следобед, а в шестиден ходим на площада да гледаме жонгльора.

Арлен кимна неопределено, Джейк се усмихна и хукна да се прибира.

Арлен пое обратно през портата към вече познатата му смрад на града. Зави нагоре по хълма към имението на Рейджън. Вестоносецът отново пътуваше, този път към далечния Лактън, и Арлен щеше да прекара цял месец с Елиса. Тя щеше да му досажда с въпроси и да се суети около облеклото му, но той беше обещал на Рейджън „да държи настрана младите й любовници“.

Маргрит беше уверила Арлен, че Елиса няма никакви любовници. Нещо повече, в отсъствието на Рейджън тя се носела по коридорите на дома като призрак или плачела часове наред в спалнята си.

Но когато Арлен бил наоколо, каза прислужницата, тя се променяла. Маргрит го бе помолила да заживее в имението за постоянно. Той й отказа, но ако не пред друг, призна пред себе си, че грижовното суетене на лейди Елиса започваше да му харесва.

 

 

— Ето го и него — каза Геймс същата нощ, докато гледаше как масивният каменен демон се надига от земята.

Уорън се присъедини към него и двамата впериха погледи от наблюдателната кула към демона, който душеше земята около портата. Внезапно нададе вой и се втурна в обратната посока нагоре по един хълм. Там танцуваше някакъв огнен демон, но каменният го блъсна яростно настрана, приведе се над земята и започна да търси нещо.

— Днес Едноръкият симпатяга е в настроение — каза Геймс, след като демонът нададе нов вой и се стрелна към малко игрище, където с нос до земята се разтърча напред-назад.

— Какво според тебе го е прихванало? — попита Уорън.

Колегата му сви рамене.

Демонът изостави игрището и отново препусна нагоре по хълма. Писъците му звучаха почти измъчено, а когато пак се върна до портата, той яростно заудря по защитите. Ноктите му пръснаха дъжд от искри, отблъснати от могъщата магия.

— Това не се вижда всяка нощ — отбеляза Уорън. — Да го докладваме ли?

— Чак пък толкова! — отвърна Геймс. — На никой не му пука за дивотиите на някакъв изперкал демон, а и какво биха направили, дори да им пукаше?

— Срещу това нещо ли? — попита Уорън. — Най-много да се насерат.

 

 

Арлен се отмести от тезгяха, изтегна се и се изправи на крака. Слънцето отдавна беше залязло, а стомахът му къркореше раздразнено, но пекарят щеше да плати двойно, ако му поправеха защитите за една нощ, макар че по тези улици не се беше мяркал демон от един Създател знае кога. Надяваше се Коб да му е оставил нещо в тенджерата.

Арлен отвори задната врата на работилницата и се наведе навън, все още в безопасния полукръг от защити около входа. Огледа се в двете посоки и уверен, че е чисто, пристъпи на пътеката, внимателно, да не би да покрие някоя от защитите с крак.

Пътеката от работилницата на Коб до малката му колиба в задния двор беше по-безопасна от повечето къщи в Мливари и представляваше поредица от отделно защитени квадрати, направени от лят камък. Камъкът — Коб го наричаше „крит“ — беше умение, останало от стария свят, чудо, нечувано в Потока на Тибит, но често срещано в Мливари. От смесването на силикатен прах, вар и чакъл се получаваше кална смес, която може да бъде оформена по какъвто си искаш начин.

При самото изливане на крита, в меката му повърхност, още докато съхнеше, можеха внимателно да се изписват защити, които се втвърдяваха в едва ли не вечна отбрана. Коб се бе занимавал с това, блокче по блокче, докато не беше завършил пътеката от дома до работилницата си. Дори едно от блокчетата да излезеше извън строя поради някаква причина, пешеходецът би могъл просто да се премести на следващото или на предишното и да остане в безопасност от ядроните.

Ако можехме да направим такъв път, помисли си Арлен, светът би бил наш.

В колибата намери Коб, изгърбен над бюрото си, да размишлява над изписани с тебешир дъсчици.

— Тенджерата е топла — изсумтя майсторът, без да вдига поглед.

Арлен отиде до огнището в единствената стая в колибата и си напълни паница с гъстата яхния на Коб.

— Създателю, момче, ти си направил пълна бъркотия с това — изръмжа Коб, изпъна се и посочи към дъските. — Половината от защитниците в Мливари предпочитат да запазят тайните си, дори да не получат нашите, половината от останалите продължават да ни предлагат пари вместо тайни, а останалата четвърт са заринали бюрото ми със списъци със защити, които биха разменили. Сортирането ще ни отнеме седмици!

— Но нещата ще се подобрят — каза Арлен, докато стръвнишки загребваше от манджата с коричка хляб, вместо с лъжица. Царевицата и бобът все още бяха твърди, а картофите кашави от преваряване, но не се оплакваше. Вече беше свикнал с твърдите, недорасли зеленчуци в Мливари, а и Коб никога не си правеше труда да ги вари по отделно.

— Смея да твърдя, че си прав — призна Коб, — но нощите да ме вземат! Кой би помислил, че съществуват толкова много различни защити в нашия град! Половината не съм ги виждал никога, а съм изучавал всеки защитен стълб и порта в Мливари, уверявам те!

Вдигна една дъсчица, изписана с тебешир.

— Ето този би разменил защити, които ще накарат демон да се обърне и да забрави с какво се е захванал, срещу защитата на майка ти, която прави стъклото здраво като стоманата. — Той поклати глава: — И всички те искат тайните на забранителните ти защити, момче. По-лесни са за рисуване без права пръчка и полукръг.

— Патерици за хората, които не могат да нарисуват една права линия — изхили се Арлен.

— Не всеки има талант като теб — изсумтя Коб.

— Талант? — попита Арлен.

— Не се оставяй това да ти замае главата — каза Коб, — но никога не съм виждал някой, който да прихване изкуството на защитите толкова бързо, колкото теб. Осемнайсет месеца откакто си чирак и вече правиш защити като калфа с петгодишен стаж.

— Мислех си за нашата сделка — каза Арлен.

Коб го погледна с любопитство.

— Ти ми обеща, че ако работя здраво — каза Арлен, — ще ме научиш как да оцелявам на пътя.

Те останаха с погледи, вперени един в друг, доста дълго.

— Аз спазих моята част от сделката — напомни му Арлен.

Коб издиша тежко.

— Май наистина успя — каза той. — Упражнявал ли си ездата си? — попита той. Арлен кимна.

— Конярят на Рейджън ми дава да помагам с разхождането на конете.

— Удвои усилията си — каза Коб. — Конят на вестоносеца е неговият живот. Всяка нощ, в която конят те доведе до подслон, е още една нощ извън опасност.

Старият защитник се изправи на крака, отвори един шкаф и извади дебело, навито на руло платно.

— В седмиден, когато затваряме работилницата — каза той, — ще те тренирам да яздиш и ще те науча как да използваш тези неща.

Той остави платното на пода и го разгърна, при което откри няколко добре намаслени копия. Арлен ги огледа жадно.

Коб вдигна очи към звънчетата, когато едно малко момче влезе в работилницата му. Беше на около тринадесет, с разрошени черни къдрици и мъх над горната устна, който приличаше повече на мръсотия, отколкото на косми.

— Джейк, нали така? — попита защитникът. — Семейството ти работи на мелницата долу при източната стена? Веднъж ви направихме оферта за нови защити, но мелничарят избра друг доставчик.

— Точно така — каза момчето и закима.

— С какво мога да ти помогна? — попита Коб. — Господарят ти би ли желал нова оферта?

Джейк поклати глава.

— Дойдох само да проверя, дали Арлен иска да гледаме жонгльора днес?

Коб едва повярва на ушите си. Никога не беше виждал Арлен да говори с някого на неговата възраст, тъй като той предпочиташе да прекарва времето си в работа и четене, или пък да досажда с безкрайните си въпроси на вестоносците и защитниците, които влизаха в работилницата. Това беше изненада и то такава, която трябваше да се поощри.

— Арлен! — извика той.

Арлен излезе от задната стаичка на работилницата с книга в ръка. Едва не се блъсна в Джейк, преди да го забележи, но спря изведнъж.

— Джейк е дошъл да те вземе с него да гледате жонгльора — осведоми го Коб.

— Ще ми се да отида, наистина — извинително каза Арлен на Джейк, — но имам още…

— Нищо, което не може да почака — прекъсна го Коб. — Хайде, върви да се забавляваш.

Подаде на Арлен кесия с монети и избута двете момчета през вратата.

 

 

Скоро след това момчетата вече бродеха из претъпкания пазар, който обикаляше главния площад на Мливари. Арлен купи за една сребърна звезда банички с месо от уличен продавач, а после, когато лицата им се покриха с мазнина, взе за няколко медничета и джоб бонбони от друг.

— Един ден ще стана жонгльор — каза Джейк с бонбон в устата, докато си проправяха път към мястото, където се събираха децата.

— Честна дума? — попита Арлен.

Джейк кимна.

— Гледай с’а — каза той, извади три дървени топчета от джоба си и ги подхвърли във въздуха. Арлен се разсмя миг по-късно, когато едното топче удари главата на Джейк, а другите две паднаха на земята в объркването.

— Още са ми мазни пръстите — каза Джейк, докато си гонеше топчетата.

— Сигурно — съгласи се Арлен. — А аз ще се регистрирам в Гилдията на вестоносците, когато завърша чиракуването си при Коб.

— Аз мога да бъда твоят жонгльор! — извика Джейк. — Можем да се явим на изпита за пътна пригодност заедно!

Арлен го погледна.

— Някога виждал ли си демон? — попита той.

— Какво, да не мислиш, че нямам дупе за тая работа? — попита Джейк и го блъсна.

— Или мозък — отвърна Арлен и го блъсна в отговор.

Миг по-късно двамата вече се боричкаха на земята. Арлен все още беше дребен за възрастта си и Джейк скоро го закова на плочника.

— Добре, добре — разсмя се Арлен, — ще ти позволя да бъдеш моят жонгльор!

— Твоят жонгльор? — попита Джейк, без да го пуска. — По-скоро ти ще бъдеш моят вестоносец!

— Партньори? — предложи Арлен.

Джейк се усмихна и помогна на Арлен да се изправи. Малко по-късно стояха върху каменни блокове на Градски площад и гледаха чираците от Гилдията на жонгльорите, които се премятаха и разиграваха пантомими, за да подгреят публиката за тазсутрешния главен изпълнител.

Арлен зяпна, като видя Кийрън да излиза на площада. Висок и слаб като червеноглава улична лампа, той просто не можеше да бъде сбъркан с друг. Тълпата избухна в овации.

— Това е Кийрън! — каза Джейк и затресе рамото на Арлен от въодушевление. — Тоя ми е любимият!

— Вярно ли? — каза Арлен, изненадан.

— Какво, ти кого харесваше? — попита Джейк. — Марли? Кой? Те не са герои като Кийрън!

— Той не изглеждаше много героично, когато го срещнах — каза Арлен със съмнение.

— Ти познаваш Кийрън? — попита Джейк, ококорил очи.

— Веднъж дойде до Потока на Тибит — отвърна Арлен. — Той и Рейджън ме намериха на пътя и ме отведоха в Мливари.

— Кийрън те е спасил?

— Рейджън ме спаси — поправи го Арлен. — Кийрън се стряскаше от всяка сянка.

— Да бе, да — каза Джейк. — Мислиш ли, че те помни? Можеш ли да ме запознаеш с него след представлението?

— Сигурно — сви рамене Арлен.

Шоуто на Кийрън започна почти по същия начин както в Потока на Тибит. Жонглираше, танцуваше и повдигаше градуса на очакването, преди да разкаже на децата историята на Завръщането, прекъсвайки я от време на време с пантомими, предни и задни салта.

— Изпей песента! — извика Джейк.

Другите в тълпата подхванаха призива и започнаха да молят Кийрън да пее. Известно време той сякаш не ги забелязваше, докато апелът не забумтя, придружен от тропането на крака. Най-накрая той се засмя, поклони се и взе лютнята си, а в тълпата избухнаха аплодисменти.

Той направи знак и Арлен видя как чираците тръгнаха с шапки между тълпата, за да събират дарения. Хората даваха щедри суми, нетърпеливи да чуят песента на Кийрън. Най-накрая той подхвана:

Нощта беше мрачна,

земята бе здрачна,

подслонът бе много далече.

 

Навяваше вятър

студ право в сърцата.

Ядрони прииждаха вече.

 

„О, помощ“ дочухме

от нечий глас чужд.

Викът бе на малко дете.

 

„Изтичай при нас —

аз му викнах завчас —

с нас ще бъдеш добре защитен.“

 

Но момчето простена,

„Не мога, ранен съм“

и гласът му съвсем изтъня.

 

Понечих да свърна,

на помощ да тръгна,

вестоносецът лично ме спря.

 

„Да пукнеш ли, искаш —

попита ме тихо —

там само ще срещнеш смъртта си.

 

Да помогнеш не можеш,

само твоята кожа,

раздрана, ще плисне кръвта си.“

 

Ударих го бясно

и копието рязко

изтръгнах от ръцете му аз.

 

Защити прескочих,

към вика се насочих

и до момчето достигнах тогаз.

 

„Дръж се смело, юнак —

викнах аз, запъхтян —

Пред ядрона не скланяй глава!

 

Ако сам не посмееш

път до нас да намериш,

аз защитите ще донеса.“

 

До него достигнах,

но късно пристигнах,

сред ядрони той бе обграден.

 

Тогаз разчертах

без страх, със замах,

сто защити навред покрай мен.

 

Демон зъл с хищен рев

насред мрака дойде

и изправи могъща снага.

 

И пред страшната мощ

в непрогледната нощ

моето копие бе просто шега.

 

Рогата му — копия!

Ноктите — куки!

Корубата — твърда и черна!

 

Лавина от злост,

планина здрава кост,

ме нападна със сила безмерна!

 

Момчето пищеше,

крака ми държеше,

аз защита последна рисувах!

 

Магията блесна

и демонът стресна,

живота си с ужас рискувах!

 

И каже ли някой,

че само зората,

ядроните в пепел превръща,

 

тази нощ аз научих:

и на друг това се случва.

Едноръкият демон — той също!

Кийрън завърши с превзет поклон, а Арлен стоеше шокиран, докато тълпата се хвърли да ръкопляска. Жонгльорът продължи да се покланя, а по чираците заваля порой от монети.

— Страхотно, а? — попита Джейк.

— Нищо общо с това, което се случи! — възкликна Арлен.

— Баща ми казва, че някакъв еднорък каменен демон напада защитите всяка нощ — каза Джейк. — Търси Кийрън.

— Кийрън дори не беше там! — извика Арлен. — Аз отрязах ръката на този демон!

Джейк изсумтя.

— Нощите да ме вземат, Арлен! Едва ли очакваш, че някой ще повярва на това.

Арлен се намуси, изправи се и завика: „Лъжец! Измамник!“ Всички се обърнаха, за да видят кой говори, а Арлен скочи от камъка си и закрачи към Кийрън. Жонгльорът погледна напред и очите му се разшириха, беше го разпознал.

— Арлен? — попита той, а лицето му изведнъж пребледня.

Джейк, който тичаше подир Арлен, спря на място.

— Ти наистина го познаваш — прошепна той.

Кийрън нервно погледна към тълпата.

— Арлен, момчето ми — каза той и разпери ръце, — ела, нека обсъдим това насаме.

Арлен не му обърна никакво внимание.

— Не ти отряза ръката на демона! — изкрещя той така, че всички да го чуят. — Дори не беше там, когато това се случи!

От тълпата се разнесе гневен шепот. Кийрън се огледа страхливо наоколо, докато някой не извика:

— Разкарайте това момче от площада! — и останалите заликуваха.

По лицето на Кийрън се разтече широка усмивка.

— Никой няма да ти повярва на теб, вместо на мен — надсмя му се той.

— Аз бях там! — извика Арлен. — И белезите ми ще го докажат!

Той тръгна да си маха блузата, но Кийрън щракна с пръсти и изведнъж Арлен и Джейк се оказаха заобиколени от чираци.

Така хванати в капан те не можеха да направят нищо, а Кийрън се отдалечи и привлече вниманието на публиката като хвана лютнята си и започна нова песен.

— Що не вземеш да млъкнеш, а? — изръмжа широкоплещест чирак.

Момчето беше два пъти колкото Арлен по размери, а всички бяха по-големи от него и Джейк.

— Кийрън е лъжец — каза Арлен.

— И абсолютен демонски гъз — съгласи се чиракът с шапката за монети в ръка. — Да не мислиш, че ми дреме?

Джейк се намеси.

— Няма нужда да се ядосваме — каза той. — Той нямаше предвид…

Но преди да довърши, Арлен се хвърли напред и вкара юмрука си в стомаха на по-голямото момче. То се преви, а Арлен се обърна, за да се изправи срещу останалите. Разкървави един-два носа, но скоро беше повален на земята и набит. Осъзнаваше смътно, че Джейк получава същите юмруци до него, докато двама стражи не прекъснаха боя.

— Знаеш ли — каза Джейк, докато куцукаха на връщане окървавени и натъртени, — като за книжен плъх не си чак толкова зле в боя. Ама хич не те бива да си избираш противниците…

— Имам и по-лоши врагове — каза Арлен с мисълта за едноръкия демон, който все още го преследваше.

 

 

— Песента дори не беше добра — каза Арлен. — Как въобще би могъл да нарисува защити на тъмно?

— Сериозна причина да се сбиеш — отбеляза Коб, докато мажеше раните по лицето на Арлен.

— Той лъжеше — отвърна Арлен и трепна от паренето.

Коб сви рамене.

— Просто е правил това, което жонгльорите правят, измислял е развлекателни истории.

— В Потока на Тибит целият град идваше, когато жонгльорът беше там — каза Арлен. — Силия казваше, че те пазят историите на стария свят и ги предават от поколение на поколение.

— Така и правят — каза Коб. — Но дори най-добрите преувеличават, Арлен. Да не би наистина да вярваш, че първият Избавител е убил сто каменни демона с един замах?

— Преди вярвах — каза Арлен с въздишка. — Сега не знам на какво да вярвам.

— Добре дошъл в света на възрастните — каза Коб. — Всяко дете в един момент осъзнава, че възрастните са слаби и грешат, точно както и всички останали. След този момент ти ставаш възрастен, независимо дали ти харесва или не.

— Никога не съм мислил за това по този начин — каза Арлен, осъзнавайки, че неговият момент отдавна вече беше дошъл. В ума си той виждаше как Джеф се крие зад защитите на верандата им, докато ядроните разкъсваха майка му.

— Толкова лошо ли беше, че Кийрън е излъгал? — попита Коб. — Развеселил е хората. Дал им е надежда. Надеждата и радостта тези дни са кът, а са ни толкова нужни.

— Със същия успех можеше да каже и истината — каза Арлен. — Но вместо това си присвои заслугите за моите дела, само за да спечели повече пари.

— Ти за истината ли се бориш или за признание? — попита Коб. — Толкова ли е важно признанието? Не е ли посланието най-важно?

— На хората им трябва нещо повече от една песен — каза Арлен. — Имат нужда от доказателство, че ядроните могат да проливат кръв.

— Звучиш като красиански мъченик — каза Коб, — с тази готовност да пожертваш живота си, само и само да се добереш до рая на Създателя в следващия.

— Четох, че техният задгробен живот бил изпълнен с голи жени и реки от вино — подсмихна се Арлен.

— И всичко, което ти трябва, за да стигнеш до там, е да отнемеш живота на демон преди да бъдеш изядрен — съгласи се Коб. — Но аз все пак ще заложа на този живот. Следващият ще те застигне, независимо накъде бягаш. Няма смисъл да го гониш.