Питър В. Брет
Защитения (29)

Двадесет и седма глава
Здрач
332 СЗ

— Вижте ме! Аз съм жонгльор! — каза единият от мъжете, кльофна на главата си шарената шапка със звънче и заподскача из стаята. Мъжът с черната брада се изсмя гръмко, но третият им другар, по-голям от другите двама взети заедно, не каза нищо. Всичките се усмихваха.

— Искам да разбера, какво ми метна вещицата — каза чернобрадият. — Наврях си цялата глава в реката, а още си усещам очите като да горят. — Захилен, вдигна кръга и юздите на коня. — И все пак, лесна плячка като тая веднъж ще ти кацне.

— Месеци ще минат, докато ни се наложи пак да бачкаме — каза човекът с шарената шапка, докато подрънкваше кесията с монети, — а по нас няма и драскотина.

Той подскочи и удари пети във въздуха.

— Може по теб да няма — изкиска се чернобрадият, — но аз имам няколко по гърба! Т’ва чукане си струваше почти колкото кръга, макар че едва видях кое къде влезе с тоя прах, дето ми го фърли в очите.

Мъжът с шарената шапка се разсмя, а гигантския им ням другар запляска с ръце, ухилен.

— Тря’ше да си я ’земем с нас — каза мъжът с шапката. — Става студено в тая тъпа пещера.

— Не ставай глупав — каза чернобрадият. — Сега си имаме кон и вестоноски кръг. Вече не ни трябва да стоим в пещерата и това е най-доброто. В Пъна разправят, че херцогът нещо разпитвал за обира. Тръгваме на юг още призори, преди стражите на Райнбек да са ни погнали.

Мъжете така се бяха увлекли в разговора си, че не забелязаха мъжа, който яздеше по пътя насреща им, докато не се оказа само на десетина метра от тях. На бледнеещата светлина той изглеждаше като привидение, загърнат в развята роба и на гърба на черен жребец, който се движеше в сенките на дърветата покрай горския път.

Когато го забелязаха, веселието се изтри от лицата им, а на негово място се появиха застрашителни погледи. Чернобрадият мъж пусна преносимия кръг на земята, измъкна тежка бухалка от седлото и тръгна към непознатия. Беше нисък и дебел, с оредяваща коса над дългата си рошава брада. Зад него немият вдигна сопа с размерите на малко дърво, а човекът с шарената шапка размаха копие, чието острие беше нащърбено и грубо наточено.

— Това тук е нашият път — обясни чернобрадият на непознатия мъж. — Нищо против да го споделим, нали, ама си има такса.

В отговор мъжът излезе с коня си от сенките.

Колчан с тежки стрели висеше от седлото му, лъкът му беше приготвен и напълно в обхват. Копие, дълго колкото пика, почиваше на ремък от другата му страна, а до него висеше кръгъл щит. Вързани зад седлото, стърчаха няколко по-малки копия, а остриетата им проблясваха зловещо на залязващото слънце.

Но непознатият не се пресегна към нито едно оръжие, само остави качулката му леко да падне назад. Мъжете се ококориха, а водачът им заотстъпва, като прибра набързо преносимия кръг.

— Може и да те пуснем този път — поправи се той и погледна назад към останалите.

Дори гигантът беше пребледнял от страх. Държаха оръжията си в готовност, но внимателно се изнизаха покрай грамадния кон и продължиха заднишком надолу по пътя.

— И повече да не си стъпил на тоя път! — извика чернобрадият, когато се намериха на безопасно разстояние.

Непознатият продължи напред с безразличие.

 

 

Роджър се бореше със страха си, докато гласовете им се отдалечаваха. Бяха се заканили да го убият, ако се опиташе отново да се изправи. Той посегна в тайния си джоб, за да извади талисмана си, но намери само дървени трески и туфа жълто-бяла коса. Сигурно се беше счупил, когато немият го ритна в стомаха. Остави парченцата да се изсипят между вдървените му пръсти в калта.

Звукът от сподавения плач на Лийша го проряза и той се уплаши да погледне нагоре. Преди беше направил същата грешка, когато гигантът се вдигна от гърба му, за да си кара реда с Лийша. Един от останалите бързо беше заел мястото му и използва гърба на Роджър за седалка, откъдето да наблюдава купона.

В очите на исполина нямаше много разум, но ако на него му липсваше садизмът, присъщ на другарите му, безмълвната му похот беше още по-кошмарна: щенията на животно в тялото на каменен демон. Ако Роджър можеше да заличи спомена за гиганта, покатерен върху тялото на Лийша, като издере очите си, щеше да го направи без да се колебае.

Беше постъпил като пълен глупак, да разправя така открито за посоката и ценните им вещи. Твърде дългият му престой из западните села беше притъпил естественото му недоверие към непознатите, калено по улиците на големия град.

Марко Скитника нямаше да им се довери, помисли си той.

Но това не беше съвсем вярно. Марко всеки път се оказваше жертва на измама или на удар по главата с бухалка. Оцеляваше като в следващия момент запазваше самообладанието си.

Оцелява, защото това е една история и ти определяш края й, напомни сам на себе си Роджър.

Но идеята за Марко Скитника, който се изправя на крака и се отръсква от прахта, зачовърка съзнанието му и накрая Роджър събра сила и кураж, за да се вдигне на колене. Прониза го остра болка, но не мислеше, че са му счупили кости. Лявото му око беше подуто и едва виждаше с него, а в устата си вкусваше кръвта от удебелената си устна. Целият беше натъртен, но Ейбръм му беше причинявал и по-лошо.

Но този път нямаше стражи, които да го пренесат на безопасно място. Нямаше нито майка, нито майстор, които да препречат с тяло пътя на демона.

Лийша отново изстена и вината го разтърси. Той се би за да защити честта й, но те бяха трима, въоръжени и по-силни. Какво можеше да направи?

Ще ми се да ме бяха убили, помисли си той, оклюмал. По-добре мъртъв, отколкото неволен свидетел на…

Страхливец, изръмжа глас дълбоко в съзнанието му. Ставай. Тя има нужда от теб.

Роджър се изправи несигурно на крака и се огледа. Лийша се беше свила в пръстта на горския път, без да има силата дори да прикрие срама си. От разбойниците нямаше и следа.

Разбира се, това почти нямаше значение. Бяха взели преносимия му кръг, а без него часовете им бяха преброени. Земеделски пън беше почти на ден път зад тях, а напред нямаше да срещнат нищо още дни наред. Щеше да се стъмни след малко повече от час.

Роджър изтича при Лийша и падна на колене до нея.

— Лийша, добре ли си? — попита той и се наруга задето гласът му пресекна. Той трябваше да бъде силен за нея.

— Лийша, моля те, отговори ми — примоли се той и стисна рамото й.

Лийша сякаш не го чу и свита на кълбо, продължи да трепери и плаче. Роджър погали гърба й и й зашепна, за да я успокои, докато едва доловимо дърпаше надолу роклята й. Където й да я беше отвел умът й, за да изтърпи мъчението, тя не искаше да се връща от там. Той се опита да я прегърне, но тя го изблъска и отново се сви, срината в сълзи.

Роджър се вдигна и започна да събира от пътя малкото им останали вещи. Разбойниците бяха преровили дисагите им и бяха взели каквото им се хареса, а останалото, подиграно и унищожено, лежеше на земята. Дрехите на Лийша бяха пръснати наоколо, а Роджър откри разноцветната торба с вълшебства на Арик стъпкана в конската тор. По-голямата част от съдържанието й беше взето или строшено. Боядисаните дървени топчета бяха натикани в калта, но Роджър ги остави, където си бяха.

Встрани от пътя, там където го беше изритал немият, лежеше калъфът на цигулката и Роджър си позволи да вярва, че може да оцелеят. Втурна се нататък и намери калъфа разбит. Самата цигулка можеше да се оправи с малко настройване и няколко нови струни, но лъкът беше изчезнал безследно. Роджър се хвърли да го търси в малкото време, което им оставаше, и с нарастваща паника заразмята листа и шума във всички посоки, но без резултат. Нямаше го. Прибра цигулката обратно в калъфа й, разпъна една от дългите поли на Лийша и малкото спасяеми вещи сложи във вързоп.

Силен вятър разкъса тишината със звука от шумолящите листа на дърветата. Роджър погледна нагоре към залязващото слънце и изведнъж осъзна, по начин, който му беше убягвал преди, че щяха да умрат. Какво значение имаше, че ще държи цигулка без лък и някакъв вързоп с дрехи, когато това се случеше?

Той поклати глава. Все още не бяха мъртви и не беше невъзможно да избегнеш ядроните за една нощ, стига да запазиш самообладание. Той стисна здраво калъфа на цигулката си за успокоение. Ако доживееха до утре, можеше да си направи нов лък с кичур от косата на Лийша. Ядроните нямаше да ги наранят, ако разполагаше с цигулката си.

От двете страни на пътя гората се възправяше над тях мрачна и застрашителна, но Роджър знаеше, че ядроните предпочитаха хора пред всякакви други създания. Щяха да дебнат на пътя. Гората им предлагаше най-добри шансове да се скрият или да си намерят усамотено място, където да направят защитен кръг.

Как?, попита го онзи омразен глас. Така и не си даде зора да се научиш.

Върна се обратно при Лийша и коленичи внимателно до нея. Тя все още трепереше и плачеше безшумно.

— Лийша — каза той тихичко, — трябва да се разкараме от пътя.

Тя го игнорира.

— Лийша, трябва да намерим къде да се скрием.

Той я разтръска. Отново никакъв отговор.

— Лийша, слънцето залязва!

Риданията спряха и Лийша обърна към него широки, изплашени очи. Погледна към загриженото му, насинено лице, нейното собствено лице се изкриви и тя заплака отново.

Но Роджър знаеше, че макар и за миг бе стигнал до нея и нямаше да се откаже сега. Не можеше да се сети за много неща, по-лоши от това, което й се случи, но разкъсването от ядрон беше едно от тях. Сграбчи я за раменете и бясно я разтърси.

— Лийша, осъзнай се! — изкрещя той. — Ако скоро не намерим място, където да се скрием, слънцето ще ни намери разпилени по целия път!

Описа нещата доста живо, съвсем не без да иска, и това оказа желания ефект върху Лийша, която се надигна, за да си поеме въздух; задъхваше се, но вече не плачеше. Роджър изтри сълзите й с ръкава си.

— Какво ще правим? — изписука Лийша и сграбчи ръцете му болезнено силно. Роджър отново се обърна към образа на Марко Скитника и този път той му изникна веднага.

— Първо, ще се махнем от пътя — каза той, сякаш изпълнен с увереност, макар да не беше. Звучеше сякаш има план, макар да нямаше. Лийша кимна и му даде да я изправи на крака. Присви се от болка и това го проряза право в сърцето.

Роджър подкрепяше Лийша и двамата се отдалечиха със залитане от пътя и навлязоха в гората. Оставащата светлина намаля драматично под горския покров, а земята под краката им пукаше от съчките и сухите листа. Наоколо се носеше противно сладката миризма на гниещи растения. Роджър мразеше гората.

Претърси ума си за истории за оцелели насред голата нощ, за думи, които поне звучат правдиво, търсеше нещо, каквото ще да е, само и само да им помогне.

Според всички приказки, пещерите бяха най-доброто. Ядроните предпочитаха да ловуват на открито и една пещера, дори с най-прости защити на входа, беше по-безопасна от всеки друг опит да се скриеш. Роджър се сещаше поне за три поредни защити от кръга си. Може би достатъчно, за да защити отвора на пещера.

Но Роджър не знаеше никакви пещери наблизо и нямаше представа какво да търси. Той се заоглежда безпомощно наоколо и долови шума на течаща вода. И веднага задърпа Лийша в тази посока. Ядроните проследяваха със зрение, слух или мирис. Ако не разполагаш с истинско убежище, най-добрият начин да ги избегнеш беше да заличиш от себе си тези неща. Може би можеха да се закопаят в калта край брега на реката.

Но когато намери източника на звука, разбра, че е просто рехаво поточе без никакъв бряг. Роджър грабна гладък камък от водата и го метна с отчаян рев. Обърна се и видя как Лийша клечеше във водата, която й стигаше до глезените, и плачеше отново, докато загребваше шепи вода и се плискаше. Лицето. Гърдите. Между краката.

— Лийша, трябва да тръгваме… — каза той и посегна, за да хване ръката й, но тя изпищя и я дръпна, като се наведе за още вода.

— Лийша, нямаме време за това! — изкрещя той, сграбчи я и я изтегли на крака. Завлече я обратно в гората, без да знае, какво въобще търси.

Най-накрая той се отказа, когато намери малко сечище. Нямаше къде да се скрият, затова единствената им надежда беше да оформят защитен кръг. Пусна Лийша и се втурна да разчиства гниещите листа, за да стигне до меката, влажна пръст отдолу.

 

 

Замъгленият поглед на Лийша бавно се фокусира, докато гледаше как Роджър изгребва листата от горската почва. Облегна се с цяло тяло на едно дърво, тъй като краката й все още не я държаха.

Само допреди няколко минути тя си мислеше, че никога няма да успее да превъзмогне мъчението си, но ядроните, които всеки момент щяха да се надигнат, бяха прекалено непосредствена опасност и Лийша откри, почти с благодарност, че те я отклониха от сцените на нападението, които се преповтаряха отново и отново в съзнанието й, още откакто мъжете грабнаха плячката си и ги зарязаха.

Бледите й бузи бяха омазани с кал и набраздени от сълзите. Опита се да приглади разкъсаната си рокля, да си възвърне някакво чувство за достойнство, но болката между краката й не спираше да й напомня, че достойнството й беше белязано завинаги.

— Вече е почти тъмно! — простена тя. — Какво ще правим?

— Ще нарисувам кръг в калта — отвърна Роджър. — Ще стане точно. Ще направя всичко съвсем точно — обеща той.

— Знаеш ли въобще как? — попита тя.

— Разбира се… предполагам — отвърна Роджър неубедително. — Този, преносимия, го имам от години. Мога да си спомня знаците.

Той взе пръчка и започна да дълбае линии в калта, без да спира да поглежда отново и отново към помръкващото небе.

Правеше се на смел заради нея. Лийша го погледна и усети пронизващо чувство за вина, че го забърка в това. Той твърдеше, че е на двадесет, но тя знаеше, че няколко години го делят от истината. Не биваше да го взима на такова опасно пътуване.

Той изглеждаше почти по същия начин, както на първата им среща — с подпухнало, насинено лице, с кръв, стичаща се от носа и устата му. Той я бършеше с ръкава си и се преструваше, че не се трогва от това. Лийша веднага разгада позата му, разбра, че е точно толкова ужасѐн, колкото и тя, и все пак, усилията му й подействаха успокоително.

— Струва ми се, че не го правиш както трябва — каза тя, докато надзърташе иззад рамото му.

— Ще стане — сопна се Роджър.

— Сигурна съм, че ядроните ще са възхитени — отвърна му рязко тя, раздразнена от безцеремонния му тон, — тъй като въобще няма да им попречи. — Тя се огледа наоколо. — Можем да се покатерим на някое дърво — предложи тя.

— Ядроните се катерят по-добре от нас — отвърна Роджър.

— Ами ако намерим някакво скривалище? — попита тя.

— Търсехме, колкото можахме — каза Роджър. — То време и за свестен кръг не ни остана, но това все е по-добре от нищо.

— Съмнявам се — отвърна Лийша, като погледна неуверените линии в почвата.

— Само да имах цигулката си на разположение… — започна Роджър.

— Не започвай отново с тези глупости — сопна му се Лийша с остро раздразнение, което се надигна, за да притъпи унижението и страха. — Едно е да се фукаш пред чирачките на дневна светлина, че можеш да омагьосваш демоните с цигулката си, но какво ще спечелиш, като отнесеш лъжата и в гроба си?

— Не лъжа! — настоя Роджър.

— Нека бъде твоето — въздъхна Лийша и скръсти ръце.

— Ще стане — каза отново Роджър.

— Създателю, ама ти не можеш ли да спреш да лъжеш поне за миг? — извика Лийша. — Няма да стане и ти много добре го знаеш. Ядроните не са разбойници, Роджър. Няма да се задоволят само с… — Тя погледна надолу към разкъсаните си поли и гласът й заглъхна.

Лицето на Роджър се сгърчи от болка и Лийша разбра, че е била прекалено остра. Просто искаше да си го изкара на някого, а й беше лесно да обвини Роджър и неговите напомпани обещания за това, което се случи. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че вината беше повече нейна, отколкото негова. Той напусна Анжие заради нея.

Тя погледна смрачаващото се небе и се зачуди, дали ще има време да му се извини, преди да бъдат разкъсани на парчета.

Движение сред дърветата и шубраците ги накара да се обърнат от страх. Мъж, загърнат в сива роба, пристъпи в сечището. Лицето му беше скрито под сянката на качулка и макар да не носеше никакви оръжия, Лийша можеше да отгатне само по движенията му, че беше опасен. Ако Марик беше вълк, този мъж беше лъв.

Тя мобилизира силите си и с нападението, все още прясно в съзнанието й, честно се зачуди кое би било по-лошо: ново изнасилване или демоните. Роджър стана на мига, сграбчи я за ръката и я избута зад себе си. Размаха напред пръчката като копие и оголи заплашително зъби.

Мъжът не им обърна внимание и отиде да прегледа кръга на Роджър.

— Имаш пролуки в мрежата тук, тук и тук — каза той, докато сочеше с пръст — а това — той изрита калта до един недодялан символ, — това дори не е защита.

— Можеш ли да го поправиш? — попита Лийша обнадеждено, като се изтръгна от Роджър и отиде при мъжа.

— Лийша, не — прошепна Роджър с безпокойство, но тя не му обърна внимание.

Мъжът дори не погледна към нея.

— Няма време — каза той и посочи ядроните, които вече се надигаха по ръба на сечището.

— О, не — изстена Лийша с пребледняло лице.

Първият, който се материализира, беше въздушен демон. Изсъска щом го видя и се приведе, сякаш за да се хвърли, но мъжът не му даде никакво време. Докато Лийша наблюдаваше с изумление, той скочи право срещу ядрона и хвана ръцете му, за да му попречи да разпери крилата си. Плътта на ядрона свистеше и димеше от допира му.

Въздушния демон изпищя и раззина паст, пълна с остри като карфици зъби. Мъжът тръсна глава назад, отметна качулката си и с пълен напред блъсна челото на голата си глава в муцуната на ядрона. Проблесна енергия и демонът бе запратен назад. Удари се в земята зашеметен. Мъжът стегна пръстите си и ги вкара в гръкляна на ядрона. Последва ново проблясване и черна сукървица се разпръска наоколо.

Човекът се обърна рязко и избърса сукървицата от пръстите си на минаване покрай Роджър и Лийша. Сега тя виждаше лицето му, макар по него да нямаше почти нищо човешко. Главата му беше напълно избръсната и дори веждите, а на мястото на липсващата коса имаше татуировки. Те минаваха около очите му, издигаха се до темето, очертаваха ушите и покриваха скулите му, и стигаха надолу до челюстта му и устните.

— Лагерът ми е наблизо — каза той, без да обръща внимание на зяпналите им физиономии. — Последвайте ме, ако искате да видите утрото.

— Ами демоните? — попита Лийша, след като се строиха зад него. Сякаш за да подчертаят казаното от нея, два дървесни демона, целите на буци с грапавината на кора, се надигнаха за да препречат пътя им.

Мъжът свали робата си, под която носеше единствено препаска, и Лийша видя, че татуировките далеч не бяха само по главата му. Защитите минаваха по мускулестите му ръце в сложни мотиви, а на лактите и коленете му бяха по-големи. Защитен кръг покриваше гърба му, а друга едра татуировка стоеше в средата на развитите му гърди. Всеки сантиметър от него беше защитен.

— Изрисувания — прошепна Роджър. Лийша реши, че името й е смътно познато.

— Аз ще се оправя с демоните — каза мъжът. — Вземи това — нареди той и подаде робата си на Лийша.

Засили се към ядроните, като направи салто и с разгръщането си удари и двата демона с пети в гърдите. Магията лумна от удара и изхвърли ядроните от пътя им.

Спринтът през гората премина като мъгла. Изрисувания наложи безмилостно темпо, необезпокоен от ядроните, които им скачаха от всички страни.

Дървесен демон изскочи от дърветата и нападна Лийша, но човекът беше там, за да вкара защитен лакът в черепа му с експлозивна сила. Въздушен демон се спусна, за да съсече Роджър с ноктите си, но Изрисувания го нападна, като проби с юмрук едно от крилата му и го свали на земята.

Още преди Роджър да успее да му благодари, Изрисувания се стрелна напред, проправяйки пътя им между дърветата. Роджър помагаше на Лийша да не изостава, като разплиташе полите й, когато се закачваха в храсталаците. Изскочиха от дърветата и Лийша забеляза огън от отсрещната страна на пътя: лагера на Изрисувания. Между тях и убежището обаче, стоеше група ядрони, придружена от гигантски каменен демон, висок два метра и половина. Каменният демон изрева и с огромни юмруци заби по здравите си, бронирани гърди, докато обраслата му в шипове опашка се мяташе напред-назад. Събори настрана останалите ядрони, за да завземе плячката за себе си.

Изрисувания без страх пристъпи към чудовището. Изсвири пронизително и застана стабилно на крака, готов да скочи при нападението на ядрона.

Но преди каменният демон да успее да удари, два огромни шипа прободоха гърдите му, като засвистяха и засвяткаха с магия. Изрисувания нападна бързо, вкара защитената си пета в коляното на ядрона и го събори на земята.

Когато демонът падна, Лийша видя чудовищно черно същество зад гърба му. Звярът ритна и отскубна рогата си, после се вдигна на задните си крака с цвилене и вкара копитата си в гърба на ядрона с гръмоносна магия. Изрисувания се нахвърли върху останалите демони, но те се разпръснаха още с приближаването му. Огнен демон го наплю с пламък, но мъжът разпери ръце и струята се превърна в студен полъх, след като премина през защитените му пръсти. Разтреперани от страх, Лийша и Роджър го последваха в лагера му и прекрачиха в защитния му кръг с огромно облекчение.

— Здрачен танцьор! — извика Изрисувания и отново подсвирна.

Грамадният кон прекрати атаката си върху проснатия демон и се спусна към тях, скачайки в кръга.

Точно като господарят си, Здрачен танцьор изглеждаше като изваден от кошмар. Жребецът беше гигантски, много по-голям от всеки друг кон, който Лийша някога бе виждала. Козината му беше гъст, лъскав абанос, а тялото му беше бронирано със защитен метал. Главата му беше въоръжена с два дълги метални рога, с издълбани по тях защити, и дори в черните му копита бяха врязани магически символи, боядисани в сребристо. Извисяващият се звяр приличаше по-скоро на демон, отколкото на кон.

От черното му кожено седло висяха различни ремъци за оръжия, сред които тисов лък и колчан стрели, дълги ножове, ласо и копия с различни размери. Излъскан метален щит, кръгъл и изпъкнал, беше закачен за предницата на седлото, готов да бъде използван на секундата. По краищата му бяха инкрустирани сложни защити.

Здрачен танцьор стоеше мълчаливо, докато Изрисувания го проверяваше за рани, видимо необезпокоен от демоните, които се спотайваха само на няколко метра от него. Когато се увери, че конят му е невредим, Изрисувания се обърна към Лийша и Роджър, които стояха нервно в центъра на кръга и все още прехвърляха през главите си събитията от последните няколко минути.

— Размърдай огъня — каза човекът на Роджър. — Имам някакво месо, което можем да сложим отгоре, и хляб.

Тръгна към запасите си, докато потъркваше рамо.

— Ранен си — каза Лийша, излезе от уплаха си и се втурна да преглежда раните му.

Рамото му беше срязано, а на бедрото му имаше още по-дълбока рана. Кожата му беше груба и насечена от белези, които правеха повърхността й грапава, но не и неприятна на допир. Щом го докосна, тя усети в пръстите си лек гъдел, като статично електричество от килим.

— Нищо ми няма — отвърна Изрисувания. — От време на време на някой ядрон му излиза късметът и вкарва нокът под кожата ми, преди защитите да го отхвърлят.

Той се опита да се отдръпне и посегна към робата си, но Лийша беше решена да не приема отказ.

— Няма рана от демон, която да е „нищо“ — каза Лийша. — Седни и аз ще превържа тези — нареди тя и го заведе да се облегне на голям камък.

Всъщност тя беше почти толкова изплашена от мъжа, колкото от ядроните, но беше посветила живота си на грижа за болните и познатата работа отне вниманието й от мъката, която заплашваше да я унищожи.

— Имам кесия с билки в джоба на седлото — каза мъжът и посочи.

Лийша отиде и я намери. Наведе се над светлината на огъня и прерови съдържанието й.

— Предполагам нямаш листа от пом? — попита тя.

Мъжът я погледна.

— Не — каза той. — Защо? Имам достатъчно прасекоренче.

— Нищо — промърмори Лийша. — Вие, вестоносците, смятате, че прасекоренчето е лек за всичко.

Тя взе кесията, заедно с хаванче, чукало и мях вода, коленичи до човека и намачка на каша прасекоренчето, като добави и някои други билки.

— Защо реши, че съм вестоносец? — попита Изрисувания.

— Кой друг ще скита сам по пътя? — попита Лийша.

— От години не съм вестоносец — отвърна мъжът, без дори да потрепне, докато тя прочистваше раните му и ги мажеше с щипещия мехлем. Роджър присви очи, докато я гледаше как нанася мехлема по набитите му мускули.

— Ти билкарка ли си? — попита Изрисувания, когато тя прокара игла през огъня и й вдяна конец.

Лийша кимна, но не вдигна поглед от работата си. Прибра гъст кичур коса зад ухото си и се захвана да шие раната на бедрото му. Когато Изрисувания не каза нищо повече, тя отмести очи, за да срещне неговите. Те бяха тъмни, а защитите около орбитите им ги караха да изглеждат опустошени, дълбоки. Лийша не можа дълго да задържи погледа си и бързо го отмести.

— Аз съм Лийша — каза тя, — а това е Роджър, който прави вечерята. Той е жонгльор.

Мъжът кимна към Роджър, но също като Лийша, Роджър не успя да посрещне погледа му за по-дълго.

— Благодаря ти, че спаси живота ни — каза Лийша.

Мъжът само изсумтя в отговор. Тя замлъкна за кратко, очаквайки и той да се представи, но той не си направи труда.

— Нямаш ли си име? — попита тя най-накрая.

— Не и такова, което скоро да съм ползвал — отвърна той.

— Но имаш такова — настоя Лийша.

Мъжът единствено сви рамене.

— Е как тогава да ти викаме? — попита тя.

— Не виждам, защо ще ми викате каквото и да било — отвърна мъжа. Забеляза, че тя бе приключила с работата си, отдръпна се от ръцете й и се покри отново от глава до пети със сивата си роба. — Нищо не ми дължите. Бих помогнал на всеки във вашето положение. Утре ще се погрижа да стигнете невредими до Земеделски пън.

Лийша погледна към Роджър до огъня, после пак към Изрисувания.

— Ние тъкмо напуснахме Земеделски пън — каза тя. — Трябва да стигнем до Хралупата на дърваря. Можеш ли да ни заведеш дотам?

Сивата качулка се поклати наляво-надясно.

— Връщането до Земеделски пън ще ни коства поне още седмица! — извика Лийша.

Изрисувания сви рамене.

— Това не е мой проблем.

— Можем да ти платим — изтърси Лийша. Мъжът я погледна и тя виновно извърна глава. — Не точно сега, разбира се — поправи се тя. — Нападнаха ни разбойници по пътя. Взеха ни коня, кръга, парите и дори храната. — Гласът й омекна. — Те взеха… всичко. — Тя вдигна поглед. — Но щом стигнем Хралупата на дърваря, ще мога да ти платя.

— Не ми трябват пари — каза Изрисувания.

— Моля те! — проплака Лийша. — Спешно е!

— Съжалявам — каза Изрисувания.

Роджър отиде при тях, намръщен.

— Нищо, Лийша — каза той. — Ако това кораво сърце няма да ни помогне, ние сами ще си намерим начин.

— Какъв ще е този начин? — сопна се Лийша. — Начинът да ни убият, докато ти се опитваш да ни пазиш от демони с тъпата си цигулка?

Роджър се обърна, наскърбен, но Лийша не му обърна внимание и отново заговори на мъжа.

— Моля те — продължи тя и го хвана за ръката, когато той се обърна настрана от нея. — Преди три дни вестоносец донесе до Анжие новината, че в Хралупата се е разнесла чревна инфекция. Вече е убила дузина човека, заедно с най-великата билкарка на света. Местните билкарки не могат да се погрижат за всички. Нуждаят се от помощта ми.

— Значи искаш не само да ме отклониш от пътя, но и да ме вкараш в село, поразено от чревна инфекция? — попита Изрисувания и в тона му се четеше всичко друго, освен желание да помогне.

Лийша заплака, падна на колене и се вкопчи в робата му.

— Баща ми е много болен — прошепна тя. — Ако скоро не стигна, може да умре.

Изрисувания се пресегна колебливо и сложи ръка на рамото й. Лийша не беше сигурна, как точно бе стигнала до него, но знаеше, че го е направила.

— Моля те — повтори тя.

Изрисувания впери в нея поглед и дълго време не го свали.

— Добре — каза той накрая.

 

 

Хралупата на дърваря беше на шест дена път на кон от крепостта Анжие, по южните покрайнини на Анжиерската гора. Изрисувания им каза, че ще им трябват още четири нощи за да стигнат селото. Три, ако се насилеха да забързат крачка. Той яздеше до тях, като караше грамадния си жребец да забавя ход съобразно темпото им.

— Ще огледам пътя — каза той след малко. — Ще се върна след около час.

Лийша усети пронизителен страх, когато той ритна хълбоците на жребеца и препусна по пътя напред. Изрисувания я плашеше почти колкото разбойниците и ядроните, но поне в негово присъствие се чувстваше в безопасност от другите две заплахи.

Въобще не беше спала, а устната й пулсираше от многото прехапвания, с които се бе опитвала да спре плача си. След като всички заспаха, тя бе изтъркала всеки сантиметър от себе си, но продължаваше да се чувства омърсена.

— Чувал съм истории за този човек — каза Роджър. — Няколко даже сам измислих. Вярвах, че е само мит, но не може да има двама мъже, изрисувани по този начин, които да убиват ядрони с голи ръце.

— Ти го наричаше Изрисувания — каза Лийша, като си припомни.

Роджър кимна.

— Така го наричат в приказките. Никой не знае истинското му име — каза той. — Чух за него преди около година, когато един от жонгльорите на херцога мина през западните селца. Мислех, че са само пиянски приказки, но изглежда човекът на херцога е говорел истината.

— Какво ти каза? — попита Лийша.

— Че Изрисувания скита в голата нощ и преследва демони — отвърна Роджър. — Избягва контакт с хората, появява се само когато има нужда от провизии и плаща със старинно злато. От време на време се чуват истории, как е спасил някого на пътя.

— Е, и ние можем да потвърдим това — каза Лийша. — Но щом може да убива демони, как така никой не се е опитал да научи тайните му?

Роджър сви рамене.

— Според историите, никой не смее. Дори херцозите треперят от него, особено след случката в Лактън.

— Какво се е случило? — попита Лийша.

— Според приказките, господари на докове от Лактън изпратили разузнавачи да откраднат бойните му защити — каза Роджър. — Дузина мъже, всичките въоръжени и бронирани. Тези, които не убил, останали сакати за цял живот.

— Създателю! — прошепна Лийша и сложи ръка на устата си. — С какво чудовище пътуваме?

— Някои казват, че самият той е отчасти демон — съгласи се Роджър, — издънка от ядрон, изнасилил жена на пътя.

Той изведнъж зяпна и като осъзна, какво е казал, лицето му поруменя, но необмислените му думи предизвикаха обратен ефект и разчупиха унеса на страха й.

— Това е абсурдно — каза тя и поклати глава.

— Други говорят, че не е никакъв демон — настоятелно продължи Роджър, — а самия Избавител, дошъл да премахне Напастта. Духовни пастири са отправяли молитви към него и са искали благословията му.

— По-скоро ще повярвам, че е половин демон — каза Лийша, макар че не звучеше съвсем убедена.

Вървяха в неудобно мълчание. Само преди ден, Лийша не бе могла да получи и миг спокойствие от Роджър, тъй като той непрестанно се бе опитвал да я впечатли с разкази и музика, но сега беше свел мрачен поглед. Лийша знаеше, че страда, и част от нея искаше да го утеши, но по-голяма част от нея сама се нуждаеше от утеха. Нямаше какво да му даде.

Малко по-късно Изрисувания се върна с коня си.

— Вие двамата вървите прекалено бавно — каза той и слезе от коня. — Ако искаме да си спестим четвъртата нощ на пътя, ще трябва да изминем днес петдесет километра. Качвайте се на коня. Аз ще тичам с вас.

— Не бива да тичаш — каза Лийша. — Ще скъсаш шевовете, които ти направих на бедрото.

— Всичко е заздравяло — отвърна Изрисувания. — Нуждаеше се само от един сън.

— Глупости — каза Лийша, — раната ти беше два сантиметра дълбока.

Сякаш за да докаже тезата си, тя отиде при него, коленичи и повдигна робата от мускулестия му татуиран крак.

Когато махна превръзката, за да прегледа раната обаче, очите й се ококориха от изумление. Нова розова плът вече беше израснала, за да свърже двете страни на разреза, а шевовете й се подаваха от иначе здравата кожа.

— Това е невъзможно — каза тя.

— Беше само драскотина — отвърна Изрисувания, мина със злостно острие през шевовете и ги извади един по един. Лийша отвори уста, но Изрисувания стана и се върна при Здрачен танцьор. Пое юздите му и й ги подаде.

— Благодаря ти — каза тя вцепенено и ги взе. За един миг всичко, което знаеше за заздравяването, се беше оказало под въпрос. Кой беше този човек? Какво беше той?

Здрачен танцьор препускаше в лек галоп по пътя, а Изрисувания тичаше край тях с дълги, неуморими крачки и без проблем поддържаше темпото на коня, докато километрите се топяха под защитените му крака. Когато спряха да си починат, това беше по желание на Лийша и Роджър, а не по негово. Лийша го поглеждаше крадешком, за да открие признаци на умора, но без резултат. Когато най-накрая си устроиха лагер, дишането му беше спокойно и равномерно, докато хранеше и поеше коня си, а Лийша и Роджър пъшкаха и разтриваха болките в крайниците си.

 

 

Около огъня витаеше неудобно мълчание. Отдавна се беше смрачило, но Изрисувания се разхождаше свободно из лагера, събра дърва за подпалки, свали бронята на Здрачен танцьор и го изчетка. Премина от кръга на коня в техния, без дори да се замисли за спотаените ядрони наоколо. Един се хвърли към него от скривалището си в храсталака, но Изрисувания не му обърна внимание, дори когато демонът се удари в защитите едва на сантиметри от гърба му.

Докато Лийша приготвяше вечерята, Роджър куцукаше криво около огъня, опитвайки се да раздвижи скования си от тежкото целодневно яздене крак.

— Мисля, че топките ми са смазани от цялото това подскачане — изпъшка той.

— Мога да погледна, ако искаш — каза Лийша.

Изрисувания се изсмя. Роджър я погледна унило.

— Ще се оправя — успя да каже той и продължи да крачи. Миг по-късно спря на място и се загледа надолу по пътя.

Всички вдигнаха поглед и видяха зловещата оранжева светлина, която струеше от устата и очите на огнения демон, дълго преди да се появи самият ядрон. Той пищеше и тичаше на четири крака.

— Как така огнените демони не успяват да изгорят цялата гора? — зачуди се Роджър, докато наблюдаваше малките пламъчета, които създанието оставяше след себе си.

— Ей сега ще видиш — каза Изрисувания.

Роджър сметна оживлението в гласа му за още по-обезпокоително от обичайния му монотонен говор.

Едва изрече думите, когато ревове известиха задаващата се глутница дървесни демони, цели трима, които тъпчеха пътя след огнения. От челюстта на единия висеше отпуснато друг огнен демон, от който изтичаше черна сукървица.

Огненият демон беше толкова съсредоточен в желанието си да надбяга своите преследвачи, че не забеляза другите дървесни демони, които се събираха в шубраците край пътя, докато един от тях не скочи и не прикова на земята злощастното същество, като го изкорми с ноктите на задните си крака. Ядронът нададе кошмарен писък и Лийша запуши ушите си.

— Дървеняците мразят огнени демони — обясни Изрисувания, когато всичко свърши, а очите му блестяха с удоволствие от убийството.

— Защо? — попита Роджър.

— Защото демонският огън може да ги рани — отвърна Лийша.

Изрисувания погледна към нея с изненада и кимна.

— Тогава защо огнените демони не ги подпалват? — попита Роджър.

Изрисувания се разсмя.

— Понякога го правят — каза той, — но колкото и да са запалими, няма огнен демон на света, който да е достоен противник в боя с дървесния. Дървеняците са втори по сила след каменните и са почти невидими сред дървета.

— Великият Замисъл на Създателя — каза Лийша. — Власт, власт възпира.

— Глупости — възрази Изрисувания. — Ако огнените демони опожарят всичко, нали и те няма да имат какво да ловуват вече? Природата е намерила начин да разреши проблема.

— Не вярваш в Създателя? — попита Роджър.

— И така си имаме достатъчно грижи — отвърна Изрисувания и по намръщената му физиономия стана ясно, че няма желание да продължи темата.

— Някои те наричат Избавителя — осмели се да каже Роджър.

Изрисувания изсумтя.

— Никакъв Избавител няма да дойде да ни спаси, жонгльоре — каза той. — На този свят ако искаш да видиш мъртви демони, трябва сам да си ги убиеш.

Сякаш в отговор на думите му, въздушен демон отскочи от защитите на Здрачен танцьор и озари околността с ярка светлина. Жребецът започна да рови в пръстта с копита, като че ли искаше да изскочи от кръга и да се впусне в бой, но остана на място в очакване на команда от господаря си.

— Как така конят е толкова безстрашен? — попита Лийша. — Дори вестоносците връзват конете си през нощта, за да не се втурнат нанякъде, но твоят сякаш иска да се бие.

— Дресирам Здрачен танцьор още откакто се е родил — каза Изрисувания. — Винаги е бил защитен и така и не е успял да се научи да се страхува от ядроните. Баща му беше най-едрият, най-агресивният звяр, който успях да намеря, а и майка му беше същата.

— Но той беше толкова внимателен, докато го яздихме — каза Лийша.

— Научих го да насочва агресивните си импулси — отвърна Изрисувания, не без гордост в обикновено хладния си тон. — На доброто отвръща с добро, но окаже ли се някой от нас двамата застрашен, ще нападне без да се замисли. Веднъж премаза черепа на глиган, който без съмнение щеше да ме разпори.

Приключили с огнените демони, дървесните започнаха да обикалят защитите, стеснявайки кръга все повече и повече. Изрисувания опъна тетива на тисовия си лък и извади колчана стрели с тежък връх, без да обръща внимание на съществата, които замахваха към преградата и падаха назад. Когато приключиха с вечерята, той взе една небелязана стрела и инструмент за дълбаене от защитния си комплект, и започна внимателно да врязва защити по нея.

— Ако не бяхме тук… — попита Лийша.

— Щях да съм навън — отвърна Изрисувания, без да поглежда към нея. — На лов.

Лийша кимна и замълча за кратко, докато го гледаше. Роджър се размърда нервно заради очевидното й възхищение.

— Виждал ли си дома ми? — попита тя тихичко.

Изрисувания я погледна странно, но не отговори.

— Щом идваш от юг, трябва да си минавал през Хралупата — каза Лийша.

Изрисувания поклати глава.

— Избягвам селцата — каза той. — Един човек да ме види и побягва, и не след дълго ме пресреща тълпа гневни мъже с вили.

Лийша искаше да възрази, но знаеше, че селяните от Хралупата на дърваря щяха да реагират доста близко до това, което той описа.

— Просто се страхуват — каза тя неуверено.

— Знам — отвърна Изрисувания. — И затова ги оставям на мира. В света има много повече от някакви села и градове, и ако цената на едното е да загубиш другото… — Той сви рамене. — Остави хората да се крият по домовете си, затворени като пилци. Страхливците не заслужават по-добро.

— Тогава защо ни спаси от демоните? — попита Роджър.

Изрисувания сви рамене.

— Защото вие сте хора, а те са вредители — отвърна той. — И защото се борехте да оцелеете до последната минута.

— Че какво друго да направим? — попита Роджър.

— Ще се учудите, колко много просто лягат на земята и чакат края си — каза Изрисувания.

 

 

Добро разстояние покриха на четвъртия ден, откакто напуснаха Анжие. Нито Изрисувания, нито жребецът познаваха умората, и Здрачен танцьор с лекота поддържаше темпото на едрия бяг на господаря си.

Когато накрая си направиха лагер за през нощта, Лийша сготви тънка супа от останалите провизии на Изрисувания, но тя едва покри дъното на стомасите им.

— Какво ще правим с храната? — попита го тя, когато Роджър довърши остатъка й.

Изрисувания сви рамене.

— Не знаех, че ще имам компания — каза той като седна отново и започна внимателно да рисува защити по ноктите си.

— Два дена яздене ще ни дойдат много без храна — оплака се Роджър.

— Ако искате да съкратим пътуването наполовина — каза Изрисувания, докато подухваше на ноктите си да изсъхнат. — Можем да пътуваме и през нощта. Здрачен танцьор надбягва повечето ядрони, а аз ще убивам останалите.

— Прекалено опасно е — каза Лийша. — Няма да сме от полза на Хралупата на дърваря, ако умрем. Просто ще се наложи да пътуваме гладни.

— Аз не напускам защитите през нощта — съгласи се Роджър и разтри стомаха си със съжаление.

Изрисувания посочи ядрон, който дебнеше лагера.

— Можем да изядем това — каза той.

— Шегуваш се! — извика Роджър с отвращение.

— Дори мисълта за това е противна — съгласи се Лийша.

— Не е чак толкова лошо всъщност — каза човекът.

— Ти си ял демон? — попита Роджър.

— Правя каквото ми се налага, за да оцелея — отвърна човекът.

— Е, аз със сигурност няма да ям демонско месо — каза Лийша.

— Нито пък аз — съгласи се Роджър.

— Добре, тогава — въздъхна Изрисувания, стана, взе си лъка, колчан стрели и дълго копие. Свали робата си, откривайки защитената си плът, и отиде до ръба на кръга. — Ще видя какво ще успея да уловя.

— Не е нужно…! — провикна се Лийша, но мъжът сякаш не я чу. След секунда изчезна в мрака.

 

 

Мина повече от час, преди да се завърне с чифт охранени зайци, които носеше за ушите. Подаде улова на Лийша, седна на мястото си и отново хвана миниатюрната четка за изписване на защити.

— Свириш ли? — попита той Роджър, който тъкмо бе подменил струните на цигулката си и сега ги настройваше с подръпване.

Роджър подскочи при думите му.

— Д-да — съумя да каже той.

— Би ли изсвирил нещо? — попита Изрисувания. — Не мога да си спомня последния път, когато чух музика.

— На драго сърце — отвърна Роджър унило, — но разбойниците изритаха лъка ми в гората.

Човекът кимна и се замисли за момент. Изведнъж се изправи и извади голям нож. Роджър се отдръпна, но Изрисувания просто излезе от кръга. Срещу него изсъска дървесен демон, но той му изсъска в отговор и демонът се сви.

Скоро след това се върна с пръчка от гъвкаво дърво и обели кората с безкомпромисно наточеното си острие.

— Колко беше дълъг? — попита той.

— Ч-четирийсет и шест сантиметра — заекна Роджър.

Изрисувания кимна, сряза клона на подходящата дължина и отиде до Здрачен танцьор. Жребецът не реагира, когато отряза кичур от опашката му. Издълба дървото от едната страна и завърза конските косми, като оформи гъст, плосък сноп. Коленичи до Роджър и огъна клона.

— Кажи ми, когато напрежението стане колкото трябва — каза той и Роджър сложи пръстите на осакатената си ръка върху космите. Когато показа, че е доволен, Изрисувания завърза и другия край, и му го подаде.

Роджър засия от подаръка и го насмоли, преди да го поднесе към цигулката. Подпря инструмента под брадичката си и изтегли няколко тона с новия лък. Не беше идеален, но той насъбра увереност и спря за да настрои цигулката още веднъж, преди да засвири.

Умелите му пръсти изпълниха въздуха с блуждаеща мелодия, която отнесе мислите на Лийша към Хралупата на дърваря, към съдбата на селото. Писмото на Вика беше от преди близо седмица. Какво ли щеше да завари там? Може би инфекцията беше отминала без повече жертви и ужасното изпитание бе за нищо.

А може би имаха нужда от нея повече от всякога.

Музиката развълнува и Изрисувания, както забеляза тя, защото ръцете му спряха внимателната си работа и той зарея поглед в нощта. Сенките, падащи по лицето му, скриваха татуировките му и по тъжното му изражение тя разбра, че някога е бил хубав. Каква болка трябва да го е тласнала към подобно съществуване, та да се бележи така и да отхвърли собствения си род в полза на ядроните? Тя осъзна, че изпитва болезнено желание да го излекува, макар той да не даваше признаци, че страда.

Изведнъж мъжът тръсна глава, сякаш за да я прочисти, и сепна Лийша от мечтанията й. Посочи към мрака.

— Виж — прошепна той. — Танцуват.

Лийша погледна изумено, защото наистина ядроните бяха спрели да изпробват защитите, бяха спрели дори да съскат и пищят. Обикаляха лагера и се полюшваха в такт с музиката. Огнените демони подскачаха, завъртаха се и изхвърляха спирали от тънък пламък от възлестите си крайници, а въздушните демони се премятаха и гмуркаха във въздуха. Дървесни демони бяха изпълзели от горското си скривалище, но не обръщаха внимание на огнените демони, привлечени от мелодията.

Изрисувания погледна Роджър.

— Как го правиш? — попита той със страхопочитание.

Роджър се усмихна.

— Ядроните, те имат музикален слух — отвърна той. Изправи се на крака и отиде до ръба на кръга. Ядроните се струпаха наоколо и го загледаха внимателно. Тръгна по периметъра на кръга и те го последваха хипнотизирани. Той спря и се залюля наляво-надясно, без да спира да свири, а ядроните почти напълно копираха движенията му.

— Не ти повярвах — извини се Лийша тихичко. — А ти наистина ги омагьосваш.

— И това не е всичко — похвали се Роджър.

С едно извъртане и няколко резки движения на лъка, той развали мелодията. Чистите тонове от преди сега звучаха фалшиво и покварено. Изведнъж ядроните отново запищяха, като покриваха уши с ноктите си и хукнаха надалеч от Роджър. Отстъпваха все по-назад и по-назад, докато продължаваше музикалната атака, и изчезваха в сенките отвъд светлината на огъня.

— Не са се отдалечили много — каза Роджър. — Веднага щом спра, ще се върнат.

— Какво друго можеш да правиш? — попита тихо Изрисувания.

Роджър се усмихна, толкова доволен да изпълни номерата си пред публика от двама, колкото би бил и пред аплодираща тълпа. Отново засвири нежно, а хаотичните тонове гладко се преляха в блуждаещата мелодия. Ядроните се върнаха, за втори път привлечени от музиката.

— Гледай само — каза му Роджър и отново смени звука, тоновете скочиха нависоко и застъргаха, при което дори Лийша и Изрисувания проскърцаха със зъби и настръхнаха.

Реакцията на ядроните беше още по-отчетлива. Те се разгневиха, запищяха, заръмжаха, и започнаха да се хвърлят срещу преградата в самозабрава. Отново и отново защитите лумваха и ги мятаха назад, но демоните не се отказваха и се блъскаха в заредената мрежа, готови на всичко, за да стигнат Роджър и да го заглушат завинаги.

Два каменни демона навлязоха в тълпата, разбутаха останалите и заудряха тежко по защитите, а след тях и други се присъединиха към натиска. Изрисувания тихо се изправи зад Роджър и вдигна лъка си.

Тетивата избръмча и една от тежките, едровърхи стрели експлодира в гърдите на най-близкия каменен демон като светкавица, осветявайки за миг всичко наоколо. Отново и отново, Изрисувания стреляше по глутницата с ръцете, изгубили очертанията си в бързината. Защитените стрели поваляха ядроните с взрив, а малкото, които се изправяха след това, биваха разкъсвани на парчета от събратята им.

Роджър и Лийша стояха вцепенени от клането. Лъкът на жонгльора се изплъзна от струните на цигулката и увисна, забравен, в осакатената му ръка, докато гледаше какво прави Изрисувания.

Демоните все още пищяха, но този път от болка и страх, а желанието им да нападат беше изчезнало с музиката. Изрисувания обаче не спираше да стреля, отново и отново, докато не свърши всички стрели. Взе копие, метна го и прободе в гърба побягнал дървесен демон.

Сега имаше хаос, малкото останали ядрони отчаяно се опитваха да избягат. Изрисувания съблече робата си, готов да скочи от кръга, за да убива демони с голите си ръце.

— Моля те, недей! — извика Лийша и се хвърли към него. — Те бягат!

— Искаш да ги пощадиш? — изрева Изрисувания и я изгледа свирепо, лицето му изкривено от гняв. Тя падна назад, уплашена, но не спря да го гледа в очите.

— Моля те — проплака тя. — Не тръгвай нататък.

Лийша се изплаши, че ще я удари, но той само я гледаше вторачено, докато гърдите му се издигаха с всяко вдишване. Накрая, сякаш след цяла вечност, той се успокои, взе робата и отново покри защитите си.

— Беше ли нужно това? — попита тя и прекъсна тишината.

— Кръгът не е направен, за да издържи на такова количество ядрони наведнъж — каза Изрисувания, а гласът му отново беше студен и безизразен. — Нямах представа дали ще издържи.

— Можеше просто да ме помолиш да спра да свиря — каза Роджър.

— Да — съгласи се Изрисувания. — Можех.

— Тогава защо не го направи? — настоя Лийша.

Изрисувания не отговори. Прекрачи кръга и започна да събира стрелите си от демонските трупове.

 

 

Лийша спеше дълбоко по-късно същата нощ, когато Изрисувания се обърна към Роджър. Жонгльорът, зареял поглед извън кръга към загиналите демони, подскочи уплашен, когато мъжът клекна до него.

— Имаш власт над ядроните — каза той.

Роджър сви рамене.

— Ти също — каза той. — Повече отколкото аз бих имал някога.

— Можеш ли да ме научиш? — попита Изрисувания.

Роджър се обърна и срещна пронизителния му поглед.

— Защо? — попита той. — Убиваш демоните на килограм. Моят номер какво е в сравнение с това?

— Мислех, че познавам противниците си — каза Изрисувания. — Но ти ми показа, че греша.

— Смяташ, че не могат да са само лоши, щом музиката им харесва? — попита Роджър.

Изрисувания поклати глава.

— Чак покровители на изкуството не са, жонгльоре — каза той. — Спреш ли да свириш, ще те убият без да се замислят.

Роджър кимна, съгласен с позицията му.

— Тогава защо да се мъчиш? — попита. — Ще хвърлиш прекалено много труд, за да се научиш да свириш, а накрая само ще омайваш зверовете, които би могъл просто да убиеш.

Лицето на Изрисувания стана грубо.

— Ще ме научиш ли или няма? — попита той.

— Ще те науча… — каза Роджър, докато обмисляше идеята, — но ще искам нещо в замяна.

— Имам много пари — увери го Изрисувания.

Роджър махна с ръка пренебрежително.

— Винаги мога да изкарам пари, когато ми потрябват — каза той. — Това, което искам, е по-ценно.

Изрисувания не каза нищо.

— Искам да пътувам с теб — заяви Роджър.

Изрисувания поклати глава.

— Никакъв шанс — каза той.

— Човек не се учи да свири на цигулка за една нощ — възрази Роджър. — Ще ти трябват седмици, за да станеш поне среден, а дори това няма да ти е достатъчно, за да омаеш и най-непридирчивия демон.

— А ти какво печелиш от цялата работа? — попита Изрисувания.

— Материал за истории, които ще пълнят амфитеатъра на херцога нощ след нощ — каза Роджър.

— Ами тя? — попита Изрисувания и кимна назад към Лийша.

Роджър погледна към билкарката, докато гръдта й нежно се издигаше и спадаше в съня й, и значението на този поглед не убягна на Изрисувания.

— Тя ме помоли да я придружа до дома й, нищо повече — каза Роджър накрая.

— Ами ако те помоли да останеш?

— Няма да го направи — каза Роджър тихо.

— Пътуванията ми не са ти някаква история за Марко Скитника, момче — каза Изрисувания. — Нямам време да ме забавя някой, който се крие от нощта.

— Сега разполагам с цигулката си — каза Роджър с повече смелост, отколкото изпитваше. — Не ме е страх.

— Трябва ти повече от смелост — каза Изрисувания. — В нощта или убиваш, или те убиват, и нямам предвид само демоните.

Роджър се изпъна и преглътна буцата в гърлото си.

— Всеки, който се опита да ме защити, накрая умира — каза той. — Време е да се науча сам да се защитавам.

Изрисувания се облегна назад и се замисли за жонгльора.

— Последвай ме — каза той накрая и се изправи.

— Извън кръга? — попита Роджър.

— Ако това не можеш да направиш, няма да си ми от полза — отвърна Изрисувания. Когато Роджър се огледа колебливо наоколо, той допълни: — Всеки ядрон на километри оттук е чул какво се е случило със събратята му. Съмнявам се, че ще ги видим повече тази вечер.

— Ами Лийша? — попита Роджър и се изправи бавно.

— Здрачен танцьор ще я предпази, ако се налага — каза човекът. — Хайде.

Той прекрачи кръга и изчезна в нощта.

Роджър изруга, но взе цигулката си и последва мъжа надолу по пътя.

 

 

Роджър здраво стискаше калъфа на цигулката си, докато се движеха между дърветата. Беше понечил да я извади още в началото, но Изрисувания му беше махнал да я върне обратно.

— Ще привлечеш внимание, каквото не искаме — прошепна той.

— Нали каза, че е малка вероятността да видим ядрони тази нощ — изсъска в отговор Роджър, но Изрисувания просто продължи да върви в тъмнината, сякаш посред бял ден.

— Къде отиваме? — попита Роджър за около стотен път.

Качиха се на малко възвишение, Изрисувания залегна и посочи надолу.

— Виж там — каза той на Роджър.

Долу Роджър видя трима доста познати мъже и един кон, които спяха в тесните граници на един още по-познат преносим кръг.

— Разбойниците — промълви Роджър.

Заля го вълна от емоции — страх, гняв, безпомощност — и в ума си преживя отново мъчението, на което ги бяха подложили с Лийша. Немият се размърда в съня си и Роджър изпита пристъп на паника.

— Следя ги, откакто ви намерих — каза Изрисувания. — Забелязах огъня им, докато ловувах тази нощ.

— Защо ме доведе тук? — попита Роджър.

— Реших, че може да искаш да си вземеш кръга обратно — отвърна Изрисувания.

Роджър върна погледа си към него.

— Ако откраднем кръга докато спят, ядроните ще ги убият още преди те да се усетят какво става.

— Демоните са малко — каза Изрисувания. — Тези долу имат по-големи шансове, отколкото вие имахте.

— И така да е, какво те кара да мислиш, че бих искал да рискувам? — попита Роджър.

— Виждам — каза мъжът — и чувам. Знам какво причиниха на теб… и Лийша.

Роджър замълча за дълго.

— Те са трима — каза той накрая.

— Това е животът навън — отвърна Изрисувания. — Ако искаш безопасност, върни се в града.

Той изхрачи последната дума, сякаш беше ругатня.

Но Роджър знаеше, че и в града няма безопасност. Бе видял как Джейкъб, без да е сторил нищо лошо на никого, се свлича на земята и как Джейсън се смее. Можеше да потърси справедливост след нападението, но вместо това предпочете да избяга. Вечно бягаше и оставяше другите да умират на негово място. Ръката му потърси талисмана, който вече не беше там, докато очите му не изпускаха огъня.

— Сгрешил ли съм? — попита Изрисувания. — Да се върнем ли в лагера?

Роджър преглътна.

— Веднага, щом взема това, което ми принадлежи — реши той.