Питър В. Брет
Защитения (24)

Двадесет и втора глава
Да играеш в селцата
329 СЗ

Роджър танцуваше, докато вървяха, а четири топчета в ярки цветове кръжаха около главата му. Жонглирането на място му беше невъзможно, но Роджър Полухват имаше да поддържа репутация и затова се научи да заобикаля несъвършенството си — движеше се с плавна ловкост, за да може осакатената му ръка винаги да е в позиция да хване и хвърли обратно.

Дори за своите четиринадесет години беше дребен, едва минаваше метър и петдесет, с морковено червена коса, зелени очи и кръгло лице, бледо и луничаво. Той приклякаше и се изправяше, и се завърташе в пълен кръг, докато краката му се придвижваха в такт с топчетата. Меките му ботуши с раздвоен връх бяха прашасали от пътя, а облакът, който дигаше с подскоците си, се стелеше наоколо и придаваше на всяка глътка въздух вкус на суха пръст.

— Има ли смисъл въобще, ако не можеш да стоиш на място? — попита Арик раздразнено. — Приличаш на аматьор, а на публиката няма да й хареса да диша прах, повече отколкото на мен.

— Няма да изнасям представления на пътя — отвърна Роджър.

— В селцата може и да ти се наложи — възрази Арик. — Там няма дъсчени пътеки.

Роджър изпусна такт и Арик млъкна, докато момчето се пребори да си възвърне ритъма. Накрая отново овладя топките, но Арик цъкна неодобрително с език.

— Без дъсчена настилка как се предпазват от демоните, които им изскачат между градските стени? — попита Роджър.

— И стени нямат — отвърна Арик. — Дори само поддържането на мрежа около едно малко селце би изисквало дузина защитници. Ако в селото разполагат с двама и един чирак, направо се броят за късметлии.

Роджър преглътна вкуса на жлъчка в устата си и се почувства отпаднал. Писъци отпреди повече от десетилетие заехтяха в главата му, той се препъна, падна по гръб и топките се изсипаха върху него. С ярост удари осакатената си ръка в пръстта.

— Най-добре остави жонглирането на мен, а ти се концентрирай върху други умения — каза Арик. — Ако отделяше за упражненията си по пеене поне половината от времето, което хабиш за жонглирането, можеше и да успееш да изкараш три тона преди гласът ти да се изметне.

— Ти винаги си казвал, че „жонгльор, който не може да жонглира, не е никакъв жонгльор“ — отвърна Роджър.

— Няма значение какво съм казал! — сопна му се Арик. — Мислиш ли, че Джейсън проклетия Златен Тон жонглира? Ти имаш талант. Само да успеем да ти направим име и ще се сдобиеш с чираци, които да жонглират вместо теб.

— Защо ще искам някой да изпълнява номерата ми вместо мен? — попита Роджър, събра топките и ги пъхна в торбичката на кръста си. В същото време погали за кураж насърчителната издутина на своя талисман, прибран на сигурно място в тайния му джоб.

— Защото пари не се правят с дребни номерца, момче — каза Арик и отпи от мяха за вино, който не излизаше от ръцете му. — Жонгльорите печелят клатове. Направи си име и ще печелиш меко мливарийско злато, като мен навремето. — Той отпи отново, този път с по-дълбока глътка: — Но за да си направиш име, трябва да играеш по селата.

— Златния Тон никога не е играл по селата — каза Роджър.

— Именно! — извика Арик и направи широк жест с ръце. — Чичо му може и да използва връзките си в Анжие, но той няма никакво влияние по селата. Когато ти направим име, ще го закопаем!

— Той не може да се мери със Сладкогласния и Полухват — бързо каза Роджър, като сложи името на майстора си на първо място, макар че напоследък не ги бяха чували по улиците в Анжие в този ред.

— Да! — извика Арик, удари пети и изтанцува набързо една жига.

Роджър успя навреме да отклони раздразнението на Арик. През последните години майсторът му все по-често изпадаше в пристъпи на ярост и пиеше все повече и повече, докато луната на Роджър растеше, а неговата старееше. Гласът му вече не беше толкова благозвучен и той си го знаеше.

— Колко път има до Щурчов скок? — попита Роджър.

— Трябва да сме там до утре на обяд — отвърна Арик.

— Мислех, че селцата могат да бъдат само на ден разстояние — каза Роджър.

Арик изсумтя.

— Указът на херцога гласи, че селцата не бива да са раздалечени на по-голямо разстояние от това, което един мъж на здрав кон може да измине за ден — каза той. — Доста по-далече ще ти дойде, ако тръгнеш пеша.

Роджър се натъжи. Арик наистина смяташе да прекарат нощта на пътя, без каквато и да било преграда между тях и ядроните, освен стария преносим кръг на Джерал, който не беше виждал бял свят от повече от десет години.

Но Анжие вече не беше напълно безопасен за тях. Ставаха все по-популярни, а майстор Джейсън отделяше специално внимание на това да им пречи. Миналата година неговите чираци бяха счупили ръката на Арик, а и неведнъж окраждаха печалбата им след голямо представление. Това, заедно с пристрастеността на Арик към пиенето и вертепите, често ги оставяше с Роджър без пукнат клат. Може би по селата наистина щеше да им се усмихне късметът.

Да се прочуеш из селата беше бойно кръщение за жонгльорите и докато още бяха на сигурно място в Анжие, на Роджър му изглеждаше като велико приключение. Сега той само погледна към небето и преглътна тежко.

 

 

Роджър седеше на камък и пришиваше ярка кръпка върху наметалото си. Както при всичките му други дрехи, първоначалният плат отдавна се бе изтъркал и кръпка по кръпка от него вече нямаше и следа.

— Сло’й кръга кат’ свършиш, момче — каза Арик, клатушкайки се леко.

Виненият му мях беше почти празен. Роджър погледна залязващото слънце, потрепери и се втурна да изпълнява.

Кръгът беше малък, само три метра в диаметър. Стигаше точно колкото за двама легнали мъже и огън между тях. Роджър заби един прът в средата на лагера и използва дългата метър и петдесет връв, закачена за него, за да опише правилна окръжност в пръстта. Постави преносимия кръг върху линията и с права пръчка провери дали защитените плочици са подредени правилно. Не беше защитник обаче, и не можеше да прецени, доколко е успял със задачата.

Когато приключи, Арик се заклатушка към него за да провери какво е направил.

— Изгле’а до’ре — изломоти майсторът му, без да му отделя повече от секунда внимание. Роджър усети смразяваща тръпка по гръбнака си и прегледа всичко отново, за да се увери, че е наред, а после и още веднъж, за да бъде съвсем сигурен. И все пак беше притеснен, докато стъкваше огъня и приготвяше вечерята — слънцето се спускаше все по-ниско.

Роджър никога не бе виждал демон. Поне не някакъв, който да си спомня. Дългите нокти на ръката, която разби вратата на родителите му, бяха запечатани завинаги в съзнанието му, но останалото, дори ядронът, който го беше осакатил, беше само една мъглявина от пушек, зъби и рога.

Кръвта му се смрази, когато горите проточиха дългите си сенки над пътя. Не след дълго една призрачна фигура се издигна от земята недалеч от огъня им. Дървесният демон беше не по-голям от среден на ръст мъж, имаше сбръчкана като кора кожа, опъната здраво върху жилави мускули. Съществото видя огъня им и изрева, като отметна назад рогатата си глава и разкри редици от остри зъби. Изпъна дългите си нокти и ги разкърши, за да ги подготви за лова. Други форми притичваха по ръба на светлината от огъня и бавно започваха да ги наобикалят.

Очите на Роджър се стрелнаха към Арик, който отпиваше дълбоко от мяха. По-рано имаше надеждата, че майсторът, който и преди бе спал в преносими кръгове, ще бъде спокоен, но страхът в очите на Арик казваше друго. С трепереща ръка Роджър се пресегна към тайния си джоб, извади талисмана си и го стисна силно.

Дървесният демон снижи рогата си и атакува, и в този момент в съзнанието на Роджър изплува отдавна подтискан спомен. Изведнъж беше на три години и гледаше над рамото на майка си приближаващата смърт.

Всичко му се върна на мига. Как баща му взе ръжена и застана редом с Джерал, за да спечели време, в което майка му и Арик да избягат с него. Как Арик ги блъсна настрани, докато тичаше към убежището. Захапването, което му коства пръстите. Саможертвата на майка му.

Обичам те!

Роджър стисна талисмана си и усети духа на майка си наоколо, сякаш тя присъстваше физически. Той вярваше, че ще го опази невредим, повече отколкото на преносимия кръг, върху който ядронът налетя.

Демонът удари здраво защитите. И Роджър, и Арик подскочиха, когато магията припламна. Мрежата на Джерал за момент се изписа със сребрист огън във въздуха; ядронът бе отхвърлен назад и зашеметен.

Облекчението им не трая дълго. Звукът и светлината привлякоха вниманието на други дървесни изчадия и те също се хвърлиха към тях, изпробвайки мрежата от всички страни.

Лакираните защити на Джерал обаче не поддадоха. Един по един или на групички, дървесните демони бяха мятани на земята, след което не им оставаше друго освен да обикалят гневно и да търсят безуспешно пролуки.

Но дори докато ядроните се хвърляха срещу него, мисълта на Роджър беше другаде. Отново и отново той виждаше как родителите му умират, как баща му изгаря, а майка му дави огнен демон, преди да го бутне в убежището. И отново, и отново, той виждаше как Арик ги блъска настрана.

Арик беше убил майка му. Беше толкова очевидно, колкото и ако го бе извършил със собствените си ръце. Роджър допря талисмана до устните си и целуна червената й коса.

— Какво е това, дето го държиш? — попита Арик нежно, когато стана ясно, че демоните няма да успеят да преминат.

Във всеки друг момент, Роджър щеше да получи пристъп на паника заради това, че са разкрили талисмана му, но сега беше другаде, изживяваше повторно кошмара си и отчаяно се опитваше да схване значението му. Арик му беше като баща вече повече от десет години насам. Нима тези спомени наистина бяха верни?

Разтвори дланта си и даде на Арик да види миниатюрната дървена кукла с ярко червената й коса.

— Майка ми — каза той.

Арик погледна тъжно към куклата и нещо в изражението му подсказа на Роджър всичко, което трябваше да знае. Паметта не го лъжеше. Яростни думи дойдоха на устата му и той се напрегна, готов да нападне майстора си и да го хвърли от кръга на ядроните.

Арик свали поглед, прочисти гърлото си и запя. Гласът му, одрезгавял от годините пиене, възвърна нещо от предишната си сладост, когато жонгльорът поде тиха приспивна песен, и тя погъделичка паметта на Роджър точно както срещата му с дървесния демон. Изведнъж си спомни как Арик го държеше в ръце в същия кръг, в който сега стояха, и му пееше същата приспивна песен, докато Речен мост гореше.

Песента, също като талисмана, обгърна Роджър и му припомни под каква сигурна закрила се бе почувствал онази нощ. Арик беше постъпил като страхливец, факт, но беше почел молбата на Кали да се грижи за сина й, макар това да му бе коствало длъжността при краля и провалило кариерата му.

Той прибра талисмана си в тайния джоб и се загледа в нощта, докато картини, стари повече от десетилетие, прелитаха през съзнанието му и той отчаяно се опитваше да ги осмисли.

Накрая пеенето на Арик заглъхна, а Роджър се измъкна от размишленията си и извади готварските съдове. Изпържиха си наденица с домати в малка тенджера с крачета и ги изядоха с твърд, хрупкав хляб. След вечеря започнаха да се упражняват. Роджър извади цигулката си, а Арик накваси устни с последните капки от мяха. Те застанаха един срещу друг, напрегнали всички усилия да не забелязват демоните, които шестваха около кръга. Роджър засвири и всичките му съмнения и страхове изчезнаха, когато вибрацията на струните стана целият му свят. Той поведе с милувка мелодия и кимна, когато беше готов. Арик се включи с леко тананикане със затворена уста, изчакваше ново кимване, за да започне да пее. Продължиха играта, като попаднаха в удобната хармония, която бяха изгладили с години упражнения и изпълнения.

Доста по-късно Арик изведнъж млъкна и се огледа.

— Какво има? — попита Роджър.

— Струва ми се, че откакто започнахме, ни един демон не е нападал защитите ни — отвърна Арик.

Роджър спря да свири и се огледа в нощта. Така беше, осъзна той, учуден, че не го е забелязал по-рано. Дървесните демони се бяха свили около кръга и стояха неподвижно, но щом Роджър срещна погледа на един от тях, той се хвърли към него.

Роджър изкрещя и падна назад, когато ядронът удари защитите и бе отблъснат. Навсякъде около тях магията запламтя, след като останалите създания се отърсиха от опиянението си и атакуваха.

— Било е от музиката! — каза Арик. — Музиката ги е държала настрана!

Като видя обърканото изражение по лицето на момчето, Арик прочисти гърлото си и започна да пее.

Гласът му бе силен и се понесе далече по пътя, като заглуши ревовете на демоните с красивия си звук, но не помогна по никакъв начин, за да ги задържи на разстояние. Даже напротив, демоните запищяха още по-силно и задраскаха по бариерата, сякаш отчаяно искаха да го накарат да млъкне. Гъстите вежди на Арик се сбръчкаха и той смени мелодията, като изпя песента, която бяха упражнявали с Роджър, но ядроните продължаваха да удрят по защитите. Роджър усети остър пристъп на страх. Ами ако демоните намерят слабо място в защитите, както бяха направили…

— Цигулката, момче! — извика Арик. Роджър погледна глуповато надолу към цигулката и лъка, които стискаше в ръце. — Свири, глупако! — нареди Арик.

Но осакатената ръка на Роджър трепереше и лъкът докосна струните с пронизително скърцане, като на нокти по дъска. Ядроните запищяха и отстъпиха крачка назад. Окуражен, Роджър изсвири още няколко дразнещи и неприятни тона, с което накара демоните отново да се отдръпнат. Те завиха и сложиха ноктести ръце върху главите си, сякаш от болка.

Но не избягаха. Демоните заотстъпваха бавно от кръга, докато не се отдалечиха на поносимо разстояние. Там те зачакаха, а черните им очи отразяваха светлината на огъня.

Гледката смрази сърцето на Роджър. Те знаеха, че той не може да свири вечно.

 

 

Арик не беше преувеличил, когато каза, че в селцата ще ги посрещнат като герои. Хората от Щурчов скок си нямаха свои жонгльори и много от тях си спомняха Арик още от времето, когато беше глашатай на херцога преди десетина години.

Имаше малка странноприемница, която приютяваше говедари и яйцепроизводители, на път за или от Крайгорско и Овчарска долина. Там двамата бяха посрещнати сърдечно и получиха безплатна стая с пансион. Цялото градче се събра, за да гледа представлението им, и пивото, което се изпи, бе повече от достатъчно, за да покрие разходите на ханджията по настаняването им. Всъщност, всичко течеше превъзходно, докато не дойде време да пуснат шапката.

 

 

— Кочан царевица! — извика Арик и го разтресе пред лицето му. — К’во ше правим с’а с т’ва?

— Винаги можем да го изядем — предложи Роджър.

Майсторът му го изгледа злобно и продължи да крачи.

Роджър хареса Щурчов скок. Хората там бяха скромни и добросърдечни, и знаеха как да се наслаждават на живота. В Анжие тълпата се блъскаше напред, за да чуе цигулката му, кимаше и пляскаше, но досега не беше виждал хора, които така бързо да скочат да танцуват, както щурчевци. Преди цигулката му да е излязла и наполовина от калъфа си, те вече се заотдалечаваха, за да си отворят място. Не след дълго се въртяха и подскачаха с буен смях на уста, и понесени от ритъма следваха музиката му накъдето ги отведеше. Без стеснение плакаха на тъжните балади на Арик, а на неприличните вицове и пантомимата се кикотиха до посиняване. Те напълно отговаряха на разбиранията на Роджър за идеална публика.

Когато представлението приключи, скандирането на „Сладкогласни и Полухват!“ беше оглушително. Получиха безброй покани за настаняване, а виното и храната прииждаха в изобилие. Роджър беше пометен зад една купа сено от две чернооки местни момичета, които го нацелуваха, докато не му се зави свят.

Арик не беше толкова доволен.

— Как можах да забравя какво беше някога? — оплака се той.

Той, разбира се, имаше предвид шапката за пари. В селцата нямаше такива, а ако имаше, те бяха твърде малко. Каквото имаше, отиваше за неща от първа необходимост — семена, инструменти и защитни стълбове. Два дървени клата се бяха утаили на дъното на шапката, но това не беше достатъчно за да покрие дори виното, което Арик изпи по пътя от Анжие. Най-често щурчевци плащаха в жито, а отвреме-навреме хвърляха и по някоя кесийка сол или подправки.

— Размяна! — Арик изсъска думата като ругатня. — Никой винар в Ангиърш ня’я да ти ’жеме чувал ешемик вмешто пари!

Щурчевци бяха платили с много повече от жито. Подариха им осолено месо и пресен хляб, рог със сметана и кошница плодове. Топли одеяла. Нови кръпки за обувките им. Каквито продукти или услуги можеха да прежалят, те признателно им ги предлагаха. Роджър не се беше наяждал така хубаво, откакто напуснаха двореца на херцога, и да го убият, нямаше да разбере нещастието на господарят си. За какво им бяха парите, ако не за да си купят същите тези неща, които щурчевци им предлагаха в изобилие?

— Поне и’аха винчше — промърмори Арик.

Роджър нервно погледна мяха, от който майсторът му отпи, защото знаеше, че това само ще усили гнева му, но не каза нищо. Нямаше толкова вино на света, което да разгневи Арик така, както препоръката да понамали виното.

— На мен пък ми хареса там — осмели се да каже Роджър. — Ще ми се да бяхме останали по-дълго.

— Гледай ти — сопна се Арик. — Ти си проссо едно тъпо момше. — Той изръмжа сякаш от болка. — В Крайгоршко няма да е по-хубаво — ожалва се той, като погледна надолу по пътя, — а Овчеебната Долинка ше е най-жле от шичките! За к’во ли го жапажих тоя тъп кръг!

Той ритна ценните плочици на преносимия кръг и размести защитите, но изглежда не забеляза това или не го интересуваше, докато залиташе пиянски около огъня.

На Роджър му спря дъхът. Броени секунди ги деляха от залеза, но не каза нищо, а се хвърли към мястото и като обезумял започна да поправя щетите, като поглеждаше отвреме-навреме хоризонта.

Броени мигове след като приключи, демоните започнаха да се надигат, а той продължаваше да заглажда въжето. Падна назад, когато първият ядрон скочи срещу него, защитите лумнаха, а той изпищя.

— Проклет да ши! — извика Арик срещу демон, който се хвърли към него. Пияният жонгльор издаде брадичка напред и предизвикателно се изхили, когато ядронът се блъсна в защитната мрежа.

— Майсторе, моля те — каза Роджър, хвана ръката на Арик и го задърпа към центъра на обръча.

— А, жначи Полушват е штанал най-големия умник, а? — изсмя се той подигравателно и отскубна ръката си, като усилието едва не го повали. — Горкишкия пиян Шладкоглашни не жнае как се па’и от ядроншки нокти?

— Нищо подобно — възрази Роджър.

— А к’во тога’а? — запита Арик. — Мишлиш ши, че публиката кат’ вика твойто име, можеш да минеш и беж мен, а?

— Не — отвърна Роджър.

— Демоншки си прав — измъмри Арик, отново си дръпна от мяха и продължи да се клатушка наоколо.

Гърлото на Роджър се сви и той се пресегна към тайния си джоб за талисмана си. Потърка гладкото дърво и копринената коса с палеца си, в опит да привика цялата й сила.

— Тооошно така, викни мама! — извика Арик, обърна се и посочи малката кукла. — Забра’и кой те е отгледал, кой те е наушил на шичко дет’ го жнаеш! Пожертвах ши живота за тебе!

Роджър стисна талисмана си по-здраво и усети присъствието на майка си, чу последните й думи. Спомни си как Арик я блъсна на земята и в гърлото му се оформи гневна буца.

— Не — каза той. — Ти беше единственият, който не го направи.

Арик се намуси и тръгна към момчето. Роджър се отдръпна, но кръгът беше тесен и нямаше накъде да бяга. От другата страна крачеха гладни демони.

— Дай ми т’ва — ядосано извика Арик и хвана ръцете на Роджър.

— Мое си е! — изрева Роджър.

Боричкаха се за кратко, но Арик беше по-едър, по-силен и имаше две цели ръце. Най-накрая взе талисмана и го метна в огъня.

— Не! — извика Роджър и се хвърли към пламъците, но вече беше прекалено късно.

Червената коса пламна мигновено и още преди да открие клонче, с което да улови талисмана, дървото се подпали. Роджър коленичи в пръстта и остана втрещен да гледа как талисмана му гори. Ръцете му се разтрепериха.

Арик не му обърна внимание, заклатушка се към един дървесен демон, който беше приклекнал до ръба на кръга и дращеше по защитите.

— Ти ши виновен, че штигнах до тук! — извика той. — Ти ши виновен, че ме нагъбиха ш едно неблагодарно момчшенче и ши жагубих длъжношта при херчога! Ти!

Ядронът изпищя пред него и разкри редове зъби, остри като бръсначи. Арик изрева в отговор и го прасна по главата с мяха си. Кожата се пръсна и поля двамата с кървавочервено вино и парченца щавена кожа.

— Виното ми! — проплака Арик, като осъзна изведнъж какво бе сторил. Тръгна да преминава защитите, сякаш за да поправи по някакъв начин щетите.

— Майсторе, не! — извика Роджър.

Той се хвърли към него, хвана със здравата си ръка проскубаната, вързана на опашка коса на Арик и го подсече в свивките на коленете. Дръпнат назад, Арик се приземи тежко върху чирака си.

— Махай ши ръчете от мен! — изкрещя Арик, без да съзнава, че Роджър току-що му бе спасил живота. Хвана момчето за ризата, изправи се на крака и го блъсна извън кръга.

Ядрони и хора замръзнаха в този миг. Арик изведнъж осъзна какво се беше случило, когато дървесен демон нададе победоносен писък, затъпка в земята и се хвърли към момчето.

Роджър изкрещя и падна назад, без никаква надежда да се върне в кръга навреме. Вдигна ръце в безпомощен опит да отблъсне съществото, но преди ядронът да стигне до него, се чу вик и Арик го повали на земята.

— Връщай ше в кръга! — извика Арик.

Демонът изрева, удари го с всичка сила и го запрати във въздуха. Тялото му отскочи като удари земята, а един от размятаните му крайници закачи въжето на преносимия кръг и размести защитите.

От всички страни на сечището ядроните се втурнаха към пролуката. И двамата щяха да умрат, осъзна Роджър. Първият демон отново тръгна да го напада, но Арик го сграбчи и го обърна настрани.

— Цигулката ти! — извика той. — Можеш да ги отблъснеш!

Но в мига, в който думите излязоха от устата му, ноктите на един ядрон се врязаха дълбоко в гърдите му и той изплю плътен балон кръв.

— Майсторе! — извика Роджър. Погледна несигурно към цигулката.

— Спасявай се! — простена Арик и демонът разкъса врата му.

 

 

Докато зората пропъди демоните обратно в Ядрото, пръстите на здравата ръка на Роджър вече бяха нарязани и кървяха. С огромни усилия той успя да ги изпъне и остави настрана цигулката си.

Той свири през цялата дълга нощ, свит в мрака, и докато огънят догаряше, той изпращаше във въздуха фалшиви звуци, за да държи настрана ядроните, за които беше сигурен, че го чакат в тъмнината.

Нямаше никаква красота, никаква мелодия, в която да се отнесе, докато свири, само поскърцвания и дисонанс; нищо, което да отнеме мислите му от ужаса наоколо. Но сега, като погледна разпръснатите късчета плът и кърваво сукно — всичко, което беше останало от майстора му — го обзе нов страх и той падна на колене, и започна да повръща.

След известно време гаденето попрестана и той се загледа в схванатите си кървясали ръце, които не спираха да треперят. Стори му се, че пламти отвътре, че му е горещо, но лицето му беше студено на сутрешния въздух, а кръвта се беше оттекла от него. Стомахът продължаваше да го присвива, но в него вече не беше останало нищо за изхвърляне. Обърса уста с шарения си ръкав и се насили да стане.

Опита се да събере достатъчно от Арик, за да го погребе, но от него не беше останало много. Туфа коса. Ботуш, разкъсан на две, за да се извади месото отвътре. Кръв. Ядроните не пренебрегваха нито кокал, нито карантия, а този път се бяха хранили с настървение.

Пастирите проповядваха, че ядроните изяждат жертвите си телом и духом, но Арик твърдеше, че свещенослужителите са по-големи ментърджии и от жонгльорите, пък майсторът беше лъжец от класа. Роджър се замисли за талисмана си и за това как той го караше да усеща майка си наоколо. Как би могъл да я усеща, ако душата й беше изядена?

Погледна студената пепел в огъня. Малката кукла си беше там, овъглена и спукана, но когато я взе в ръце, тя се разпадна. Недалеч, проснати на земята, лежаха останките от конската опашка на Арик. Роджър взе косата, която беше повече прошарена, отколкото златна, и я прибра в джоба си.

Щеше да си направи нов талисман.

 

 

Крайгорско изникна пред очите му доста преди залез-слънце, което беше голямо облекчение за Роджър. Не мислеше, че ще има силата да прекара още една нощ на открито.

Беше му минало през ума да се върне обратно в Щурчов скок и да помоли някой вестоносец да го вземе със себе си в Анжие, но щеше да се наложи да обяснява какво се бе случило, а Роджър не се чувстваше готов за това. А и какво го очакваше в Анжие? Без разрешително нямаше право да изнася представления, а Арик беше настроил против себе си всички, при които Роджър би могъл да довърши чиракуването си. По-добре щеше да е да се придържа към периферията на света, където никой нямаше да го разпознае, и гилдията нямаше власт.

Както Щурчов скок, така в Крайгорско беше пълно с добри, земни хора, които приветстваха жонгльорите с отворени обятия, прекалено радостни, за да разпитват за съдбата, довела артиста в селото им.

Роджър приемаше гостоприемството им с благодарност. Чувстваше се като измамник, понеже твърдеше, че е жонгльор, а всъщност бе само един чирак без разрешително. Съмняваше се обаче, че крайгорци щеше много да ги е грижа, ако научеха истината. Щяха ли да откажат да танцуват на цигулката му или да се смеят на пантомимата му?

Но Роджър не смееше да докосне шарените топки в торбата с вълшебствата, а от пеене се измъкваше с молби. Вместо това се премяташе, ходеше на ръце и използваше всичко в репертоара си, за да прикрие несъвършенствата си. Крайгорци не настояваха много и засега това му стигаше.