Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (7)

Лина се беше разположила удобно на брега на езерото и разговаряше по телефона с най-добрата си приятелка в Стокхолм. Не беше изявила желание да придружи майка си на дегустацията на сирене.

Хана имаше угризения, задето се радваше, че остава сама с Пер. Тя отиде до фермата с колело. Грееше топло слънце, а над езерото се носеха само няколко облачета.

Пер стоеше край оградата, която заобикаляше пасището на лосовете. Личеше си, че се радва да я види. Щом Хана слезе от велосипеда, той се наведе и я целуна нежно по устните.

— Тук съм само заради твоето прочуто сирене.

Сините очи на Пер блеснаха.

— Не съм си и помислял друго.

Той обгърна рамене й с ръка и я поведе към градинската маса. Хана седна на същото място, както и предния ден, когато Пер беше поканил нея и дъщеря й на кафе.

Мъжът я помоли да го извини за малко. Няколко минути по-късно се появи с поднос, върху който беше подредил различни видове сирене.

Само при вида му устата на Хана се напълни със слюнка. Сиренето беше истински деликатес. Хана беше убедена, че ще пожъне небивал успех в магазина й в Стокхолм.

Пер изпита облекчение.

— Радвам се, че не само сиренето ми ти харесва, но и че се чувстваш добре тук — призна той.

Хана кимна.

— Тук ми харесва.

Пер гледаше лицето й замислено.

— Изглеждаш много по-спокойна, отколкото в Стокхолм.

Тя го погледна изненадано.

— Как изглеждах тогава?

— Беше много любезна, но въпреки това имах чувството, че нещо те потиска — мъжът се засмя и поклати глава. — Може би си въобразявам, защото ми се иска тук да се чувстваш добре.

Хана кимна.

— Да, в Стокхолм наистина бях под напрежение. След нашата среща обаче стана особено неприятно.

— Сигурно не е свързано с магазина? — предположението на Пер беше съвсем правилно.

Хана почувства искрената му заинтересованост, но в момента не искаше да говори за Стен. Не че не вярваше на Пер. Ако имаше човек, с когото някога би могла да говори откровено за всичко, то това със сигурност бе той. В този момент обаче Стен, Стокхолм и животът, който водеха там, с всичките им нерешени проблеми и въпросителни, бяха много далеч.

Хана не искаше да говори за тях и да ги намесва в своето Тук и Сега. Затова отговори уклончиво:

— Всичко е много сложно и болезнено.

Пер прояви разбиране.

— Звучи познато. Сякаш сънуваш някакъв кошмар и не искаш нищо друго, освен да се събудиш.

После може би усети, че не е моментът за такъв разговор, и смени темата.

— Съвсем забравих да ти предложа хляб към сиренето. Тази сутрин Улрика изпече пресен хляб на дървени въглища. Сега се връщам.

И той забърза към къщата.

Хана се облегна назад и се загледа в езерото. Беше се появил лек ветрец. Облаците, които ставаха все по-гъсти, се отразяваха в тъмносивото езеро. Слънцето все още грееше и рисуваше червеникави линии по повърхността на езерото, което се разливаше по брега. Хана беше така очарована от тази природна картина, че забеляза жената едва когато тя застана точно до нея. Жената остави кошница с череши на масата и изгледа любопитно Хана.

— Здравейте — каза. — Чакате ли някого?

Беше приблизително на възрастта на Хана, имаше къси руси коси и лицето й сигурно щеше да е доста хубаво, ако не бяха леденостудените сини очи, които дори изкуствено приветливата усмивка не можеше да смекчи.

— Да, чакам Пер — кимна Хана.

— Вие ли сте клиентката от Стокхолм? Пер много ми е разказвал за вас — в гласа на жената се долавяше някакво лукавство.

Хана протегна ръка през масата и се представи.

Жената я стисна и също каза името си:

— Улрика Норденфелт. Двамата с Пер управляваме стопанството. Той отговаря за отглеждането, а аз — най-вече за преработката. Само с лосовете е малко по-различно. Те са неговата гордост, никой, освен него няма право да ги доближава. Такива са мъжете.

След като чу името на жената обаче, Хана вече слушаше с половин ухо. Каква беше връзката й с Пер? Дали беше негова сестра? Или дори съпруга?

Хана не посмя да пита направо, но трябваше да узнае истината. Тя се надигна.

— Поздравете мъжа си, сиренето е отлично.

Хана замълча за миг и загледа Улрика с очакване.

Тя не възрази, потвърждавайки по този начин предположението на Хана. Улрика Норденфелт беше съпругата на Пер.

Външно Хана запази самообладание, макар че й беше трудно.

— Кажете на съпруга си да ми изпрати писмена оферта в Стокхолм.

Да се махне оттук, само да се махне!

Хана побърза да се сбогува и да напусне стопанството.

* * *

Улрика я изпроводи с тържествуващ поглед. Тази нямаше работа тук и колкото по-бързо го проумееше, толкова по-добре. Тя все още се усмихваше, когато Пер се върна с панер с хляб в ръка и взе да се оглежда, сякаш търсеше някого.

— Къде е тя?

— Нямам представа — Улрика сви рамене и го погледна възможно най-невинно. — Тъкмо си тръгваше, когато дойдох.

Тя умишлено премълча, че Хана я беше помислила за съпруга на Пер. Не можа обаче да скрие какво мисли за гостенката.

— Много е мила — каза със самодоволно изражение, но е градска жена, която няма място тук, на село.

Улрика прогони мисълта, че и Грета беше дошла от града. Опита се да мине покрай Пер, за да влезе в къщата. Ядосан, той й пъхна панера с хляба в ръцете.

— Занеси това.

Улрика изкачи стълбите, спря пред вратата и се загледа в Пер. На лицето й заигра доволна усмивка. Сега оставаше само да подкани Грета да положи малко повече усилия за него. Някои хора трябва просто да ги буташ към щастието им.

* * *

Хана беше толкова превъзбудена, че не искаше да се връща направо във вилата. Мислите се блъскаха в главата й, а тя натискаше педалите с всичка сила.

Защо попадаше все на мъже, които просто не можеха да бъдат верни! С кой ум Пер я беше целувал, при положение че беше женен за друга? Каква липса на такт — да я покани у дома си, макар да е можел да предположи, че така Хана ще се срещне с жена му.

Беше карала толкова дълго време покрай езерото, че можеше да види фермата за лосове на отсрещния бряг. Преди да усети първите дъждовни капки, тя не беше забелязала, че небето притъмнява все повече.

Бурята се изви внезапно. Небето се раздираше от светкавици, следвани от гръмотевичен тътен. Капките преминаха в такъв порой, че Хана потърси подслон под короната на едно дърво и се уви плътно с жилетката, която носеше върху ризата и дънките.

Валеше като из ведро, а светкавиците и гръмотевиците се сипеха една след друга. Хана знаеше, че не бива да стои под дървото, но не се осмели да направи и крачка встрани.

Изведнъж отнякъде изникна спасителят на Лина, следван по петите от кучето си.

— Никога не стойте под дърво при буря — изкрещя той, за да надвика шумното плющене на дъжда.

Хана се тресеше цялата от студ и уплаха.

— Щях да остана само за минутка, докато мине най-лошото — проплака тя.

Мъжът грижовно обгърна рамене й с ръка.

— Елате с мен. Хижата ми е съвсем наблизо. Там ще можете да се подслоните, докато спре да вали.

Беше срещала този мъж само два пъти и макар той да се държеше повече от странно, тя му се довери и го последва. Хижата беше само на няколко метра, но така скрита между дърветата, че Хана не я беше видяла.

Беше проста, пестеливо обзаведена къщурка. Мъжът й предложи един от столовете, които бяха наредени около малката маса насред стаята. Хана съблече мократа жилетка и седна. Вратата на хижата остана отворена. Светкавиците и гръмотевиците намаляха, но дъждът продължаваше да вали като из ведро. Мъжът отиде до печката и скоро се върна с две димящи чаши, една от които подаде на Хана.

— Изпийте това, ще се стоплите.

— Благодаря — тя пое топлата чаша с вкочанените си от студ пръсти и внимателно отпи една глътка. По гърлото й се разля приятна топлина.

— Чай от джинджифил — усмихна се тя. — Често правех такъв чай на дъщеря ми, когато беше малка. Но междувременно тя порасна.

— Можете да се гордеете с дъщеря си.

— Гордея се — потвърди Хана и едва сега се представи. — Между другото, казвам се Хана.

Мъжът се засмя:

— Карл — съобщи той малкото си име.

— Имате ли деца, Карл? — попита го тя.

— Да — отговори той спонтанно, но след това замълча и впери поглед пред себе си. После се обърна и отново отиде до печката. Отвори бавно вратичката и хвърли вътре една цепеница.

— Всъщност нямам — поправи се той. — Вече не поддържаме връзка.

Хана беше потресена.

— Съжалявам.

Мъжът отиде до вратата и се загледа в дъжда.

— Децата не бива да се нараняват. Когато си отидат, когато ги изгубим… Никой не може да си представи колко боли.

Хана имаше чувството, че мъжът говори по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Говорите така, сякаш детето ви е умряло — каза тя тихо.

Вместо да отговори, Карл продължи да се взира пред себе си с нещастно изражение. Хана почувства, че с въпроса си е отворила рана, която този мъж искаше да забрави.

— Мисля, че дъждът намаля. Не искам да ви притеснявам повече.

Карл се обърна и се усмихна.

— Останете спокойно. Може би съм малко непохватен домакин, но се радвам, че имам гости.

— Отдавна ли живеете тук? — Хана смени темата.

— Минавам транзит, ако мога така да се изразя — отговори той.

— И закъде пътувате?

— Нямам представа! — сви рамене. — Просто се шляя. Няколко години бях щурман на ферибот в езерото Меларен. Не знам накъде ще ме завее вятърът сега. Отворен съм за всичко, както се казва.

Колкото и различни да бяха с този мъж, между тях имаше нещо общо. И двамата бяха преживели неприятни случки и бяха акостирали в Кунгсхолт. Хана се сети за думите на Лина.

— Дъщеря ми каза, че за двете ни започва нов период от живота. Може би и с вас е така. Един период е приключил, а сега ви очаква нещо ново.

— Умно момиче е дъщеря ви. Целият живот е пред нея — Карл се вгледа в Хана. — Както и пред вас. Убеден съм, че ви предстоят много вълнуващи мигове.

Хана поклати глава.

— Животът ми отдавна тече в едно русло. Всъщност основната ми грижа е да го задържам в това русло.

Едва сега осъзна, че наистина е било така, докато изневярата на Стен не я беше извадила от релси и не я беше довела тук, в Кунгсхолт.

— Това не са думи на щастлив човек — отбеляза Карл.

— Щастлив? — Хана поклати глава. — Може да не съм щастлива, но съм благодарна, че не са ме сполетели големи нещастия. В сравнение с други хора аз живея добре.

„Като изключим това, че съпругът ми ме мами, а мъжът, в когото се влюбих наскоро, е женен“ — помисли си тя.

Думите й, изглежда, не се харесаха на домакина. Той сбърчи чело.

— Това ли е животът? Избягване на големите нещастия?

Хана сви рамене умърлушено. Тя и членовете на семейството й бяха здрави и нямаха финансови затруднения. Въпреки всички проблеми притежаваха повече от много други хора.

— Май не сте голяма куражлийка — отбеляза Карл след малко.

Може би беше прав. Може би й липсваше кураж, но до този момент не й се беше удавала възможност да проявява характер. Или мъжът наистина беше прав? Дали не се беше вкопчила в досегашния си живот само защото нямаше смелост да промени нещо?

Хана не остана дълго в хижата. Дъждът спря и дори изгря слънце.

Този път Карл не я задържа, затова пък донесе парцал и подсуши велосипеда й.

Трябваше да кара внимателно към вилата. След дъжда пътят покрай езерото беше станал кален и хлъзгав, а от дърветата капеше вода. Въздухът беше свеж и чист.

Почти беше стигнала до вилата, когато се сети, че беше забравила жилетката си в хижата. Беше любимата й жилетка, но Хана нямаше желание да се връща. В някой от следващите дни щеше да отиде да я прибере.

Тя слезе от колелото и го избута през последните метри до къщата. Когато Пер изникна иззад ъгъла, тя замръзна. Чувствата бушуваха в нея — гняв, разочарование, болка, но и изгарящ копнеж.

— Здравей, Хана, тревожех се за теб.

— Така ли? — тя повдигна вежди. — Не съм дете.

Пер отмина забележката и враждебния тон.

— Защо изчезна така внезапно?

— Срещнах жена ти. Това не е ли основателна причина?

Пер се ококори от изненада.

— Жена ми? — Изведнъж като че ли се сети за кого говори Хана. — Да не си срещнала Улрика?

— Улрика Норденфелт — кимна Хана. — Сега да не кажеш, че ти е сестра?

— Не — Пер поклати глава. Личеше, че му е забавно. — Улрика ми е братовчедка. Живее при мен, върти домакинството, готви, пере и се грижи за насажденията от горски плодове.

„И освен това направлява личния ти живот, доколкото може“ — помисли си Хана. Без съмнение Улрика умишлено я беше оставила да си мисли, че тя е жена на Пер. Явно за нея беше важно между Хана и братовчед й да не възниква близост. Хана почувства как я обзема гняв. Какво си мислеше Улрика? Какво имаше против нея? Та те дори не се познаваха.

— Значи не ти е жена — излишна забележка, която само показа, че Хана ревнува.

— Бях женен, но това беше отдавна. За съжаление не се получи — каза Пер с подчертано безразличие и може би не усети, че при тези думи очите му потъмняха. Миг след това му мина, той протегна ръце и Хана се сгуши в него.

— Мислех, че… — тя замълча. Не искаше да говори за сравненията между него и Стен, които неволно беше правила.

— Всъщност дойдох да те питам дали искаш утре да обядваме заедно. Преди да си офейкала — Пер се усмихна.

— С удоволствие — съгласи се Хана.