Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (5)

Хижата беше непретенциозна. Насред стаята бе поставена клатушкаща се маса. В ъгъла се намираше импровизираното легло. За готвене служеше проста пропанова печка.

Вратата на хижата беше широко отворена, за да може Пеле да влиза и излиза. Кучето обаче винаги оставаше в полезрението на стопанина си.

Мъжът седеше на един от столовете. В ръка държеше рамкирана фотография — на нея бе той заедно с Пер Норденфелт. Той сложи снимката на масата, после отново я взе, за да я погледне още веднъж. Сякаш не можеше да откъсне поглед от нея.

Пеле се втурна в хижата, размахал опашка, и опря муцуна в коляното на мъжа.

Той го помилва гальовно по главата.

— Ех — промърмори мъжът. — Не всичко е толкова просто, а?

* * *

Тръгнаха си доста късно от ресторанта. Хана и Лина бутаха велосипедите си, тъй като Пер ги изпрати до разклона. Оттук единият път водеше към фермата за лосове, а другият — към вилата.

След изпълнения с вълнения ден Лина беше толкова уморена, че веднага си легна.

Хана също беше изтощена, но в същото време изпитваше някакво вътрешно безпокойство. Ако сега си легнеше, щеше с часове да лежи будна и да се върти ту на едната, ту на другата страна. Освен това нощта беше прекалено хубава, за да я прекара в леглото. Беше една от онези летни нощи, през които не се стъмва напълно. Хана обичаше магията на тези приказни нощи на село.

Тя бавно тръгна към езерото. Едно възвишение се врязваше във водата като малък полуостров. Някой с усет за романтика беше поставил точно тук пейка. Отсрещният бряг и дърветата по него се сливаха в тъмен пейзаж, който се отразяваше в езерото. Там, където я огряваше пълната луна, водната повърхност блестеше като злато. Светлина и сянка!

Макар да не искаше, Хана не можеше да не мисли за Пер. Той присъстваше в мислите й по-често, отколкото на нея й се искаше. Това, което я безпокоеше повече обаче, бе чувството, зараждащо се в нея — чувство за топлина и щастие, каквото отдавна не беше изпитвала. Откакто се влюби в Стен…

— Какво има, мамо? Не можеш ли да спиш?

Хана трепна, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно. Лина като че ли не забеляза колко изненадана е майка й. Тя седна до нея на пейката и я прегърна. Беше облякла якето си върху нощницата.

— Нощта е толкова хубава — промълви Хана тихо.

— Тъкмо време да помислиш за живота си — каза Лина и се прозя шумно.

Хана не можа да сдържи смеха си.

— Какви високопарни думи — поклати тя глава. — Всъщност си мислех, че е време да пребоядисаме жилището — тук излъга.

— Всичко ще се промени, щом се приберем у дома — Лина отпусна глава на рамото на майка си. — За всички ни започва нов период от живота ни. Всичко ще бъде другояче.

— Така е — Хана кимна и обгърна раменете на дъщеря си с ръка. — Понякога не мога да проумея колко бързо отлетя времето. Сякаш току-що тръгна на училище, а вече си абитуриентка.

— Не е ли чудесно — каза Лина. — Всички ще се захванем с нещо ново. Аз ще следвам — момичето замълча за миг, преди да продължи, — а вие с татко можете да правите онова, което отдавна бихте направили, ако ме нямаше мен.

* * *

Хана се запита как ли се чувства Лина. Тя беше разумно момиче и сигурно усещаше, че между родителите й нещо не е както трябва. Не й беше лесно да спестява истината на дъщеря си, но какво можеше да й каже? „Между другото, баща ти ми изневерява с асистентката си, затова в момента изживяваме криза.“

Никога нямаше да изрече подобно нещо. Каквото и да се случваше между нея и Стен, Лина обичаше баща си и на Хана през ум не й минаваше да говори лошо за него.

След малко тя проговори:

— Звучи добре — да получиш нова възможност.

Не й се удаде обаче да прозвучи въодушевено. А може би Лина имаше право. Може би двамата със Стен наистина щяха да получат втори шанс, след като останеха сами. Както някога, като младоженци. Може би дори щяха да преоткрият любовта и страстта. Хана имаше нужда да помисли на спокойствие върху това.

Хана скочи.

— Ще се поразходя.

— Да те придружа ли? — попита Лина без желание.

Хана рязко поклати глава. Имаше угризения, задето искаше да остане сама за малко, макар да беше очевидно, че Лина и без това не гореше от желание да се разхожда с нея.

— Върви да си легнеш — посъветва я тя. — Изглеждаш уморена. Наспи се добре и сънувай своя нов, вълнуващ живот.

— А ти сънувай старата си мечта — прегърна я Лина.

В първия момент Хана не разбра какво иска да каже дъщеря й и я погледна учудено.

— Каква стара мечта?

— Тази за селския двор с многото животни и цветята — напомни й Лина.

Хана се опита да се усмихне и пожела лека нощ на дъщеря си, след което тръгна покрай езерото, като мислеше за последните думи на Лина. Именно мечтата, която момичето беше споменало, бе станала много опасна за Лина. Преди тя беше само едно желание, картина без връзка с действителността. Изведнъж обаче мечтата беше станала реална, беше се сдобила с лице…

Хана трябваше да действа, преди да се увлече съвсем в подобни мисли. Трябваше да направи нещо, за да си избие всичко това от главата.

Взе решението мигновено. Макар засега да не искаше да се вижда със Стен, тя извади телефона си от джоба на якето и набра номера му.

Стен не вдигна, но след второ иззвъняване се включи гласова поща.

Хана изчака сигнала, преди да остави съобщение.

— Здравей, Стен, аз съм. Може би все пак трябва да поговорим за случилото се, макар че не знам дали ще има полза.

Изключи телефона си и веднага съжали, че му се обади. Тръгна бавно. Нощта беше все така прекрасна, но настроението й се развали. „В такава нощ — помисли си — никой не бива да е сам.“ Вървеше без посока по брега на езерото и неусетно стигна до фермата за лосове. Долови силен крясък, подобен на този, който чу през деня.

Приближи се до розовата арка, която разделяше брега от ливадата зад къщата, и видя магаренцето.

— Здравей, Финдус — погали тя шията на животинчето.

Внезапно отнякъде се появи Пер. Стоеше пред нея и се усмихваше, а сините му очи грееха.

Хана не се зачуди, че Пер е изникнал от нищото също като нея. Имаше усещането, че така е трябвало да се случи.

— Финдус, ето къде си бил — заговори Пер на магаренцето, без обаче да отмества поглед от Хана. — Нощна разходка, а?

— Не мога да се наситя на уханието на лятото — призна Хана. — Внушила съм си, че нощем е още по-силно.

Пер кимна, като продължаваше да се взира в очите й.

Хана се почувства като момиче. Дъхът й спря — бе срещнала мъжа, за когото беше мислила цял ден. Виждаха се за четвърти път този ден, в една или друга степен случайно.

Възможно ли бе това? Възможно ли бе случайностите да се редят една след друга?

— Винаги съм искала да живея на село — подхвана разговор Хана, колкото да каже нещо. — Мислех, че там всичко е прекрасно. Винаги съм си представяла, че когато хората на село са притеснени от нещо, те се грижат всеотдайно за своите коне и крави и така забравят грижите. Толкова прост ми изглеждаше животът, когато бях малка… — Хана замълча.

„Боже мой, що за глупости говоря“ — мина й през ума.

— Не мисля, че животът тук е толкова прост — засмя се Пер.

Сега той стоеше съвсем близо до нея. Изражението му стана сериозно.

— Понякога обаче — каза тихо — в самотни дни и тихи нощи виждаме нещата по друг начин.

Хана притихна, щом устните му докоснаха нейните. Целувката стана по-настойчива и тогава тя се притисна в Пер и го прегърна. Беше копняла за този миг през целия ден, но не искаше да го признае дори пред себе си.

* * *

Ремаркето стоеше пред един навес, натоварено с щайги с плодове. Беше ранна утрин, но работата в стопанството вече беше започнала.

Пер контролираше товарителните работи и едновременно отбелязваше в някакъв списък какво заминава за борсата.

Когато Улрика се приближи, той едва вдигна поглед. Тя носеше кошница в ръка. Следваше я вечно гладният Финдус, който надушваше храната в кошницата.

— Добро утро, Улрика — поздрави Пер. — Добре ли спа?

Улрика отвърна на поздрава и се осведоми как е минала вечерта у Грета.

— Беше вкусно както винаги — отвърна Пер. — А, да, тя пита дали може да си купи нова печка.

— Наистина ли вярваш, че те е повикала само за това? Ах, Пер… — Улрика го стрелна многозначително с поглед.

Мъжът вдигна поглед от списъка.

— Какво искаш да кажеш?

Улрика го наблюдаваше със снизходителна усмивка, сякаш беше непохватно момченце.

— Ах, Пер, нали не мислиш, че на Грета й трябва помощта ти, за да си избере нова печка?

Пер поклати глава.

— Това й казах и аз.

— И? — Улрика не го оставяше на мира.

Мъжът започна да губи търпение.

— Улрика, какво искаш от мен?

Жената завъртя очи.

— Защо вие, мъжете, винаги усложнявате нещата?

— Не мисля, че усложнявам нещата — възрази Пер. — И ти не мислиш така. Или не?

— Не става дума за мен — Улрика въздъхна дълбоко. — Просто не смятам, че е редно наемателката ти да си купува печката сама.

— Не разбирам нищо от печки — подразни се Пер.

— А от жени още по-малко. Крайно време е това да се промени — тонът на Улрика стана заповеден. — Облечи си чиста риза, качи се в колата и отидете с Грета до Стокхолм. Купи й нова печка, а после я покани на обяд или на кино.

Пер най-накрая схвана какво иска Улрика от него. Той беше излизал с Грета няколко пъти, още в началото, когато тя пристигна в Кунгсхолт. Беше й помогнал да се установи. Тя изглеждаше много тъжна и той я бе съжалил. Улрика явно беше решила да планира целия му живот и в този живот Грета трябваше да играе главната роля.

Пер можеше да реагира по различни начини. Единият вариант беше да обясни на Улрика, че цени Грета като наемателка, но че никога не е изпитвал, нито пък ще изпита по-дълбоки чувства към нея.

Директният, но крайно недружелюбен подход беше да й каже в прав текст да не се бърка в работите му. Имаше обаче още нещо, което беше по-важно от всичко друго и което той нямаше да каже на Улрика, във всеки случай не сега.

Пер беше влюбен. Беше влюбен в една жена, която познаваше от няколко часа и която на всичкото отгоре бе омъжена. От мига, в който я видя за първи път в магазина в Стокхолм, той мислеше за нея почти непрекъснато. До вчера и през ум не му беше минавало, че съществува любов от пръв поглед.

Пер не знаеше дали тази любов има бъдеще. Той искаше да даде време — на себе си и преди всичко на Хана.

Забеляза, че Улрика продължава да го гледа с очакване.

— Не мога да придружа Грета до Стокхолм — каза той твърдо. — Другата седмица ще трябва да берем ябълките.

Улрика явно не остана никак доволна.

— Грета е много привлекателна жена. Няма да й се наложи да чака с години някой мъж да й обърне внимание. Или атакувай сега, или нищо няма да излезе.

Тогава той кипна.

— Ако Грета толкова ти харесва — сгълча той Улрика, — отиди с нея до Стокхолм и й избери нова печка.

Рядко реагираше така грубо. Улрика го погледна неразбиращо, но за него въпросът беше приключен.

* * *

В къщата нямаше никакви продукти, затова на сутринта Хана поиска да напазарува. Лина предложи да отидат на пазар с велосипедите, като обаче да не престават да издирват нейния спасител. Този мъж трябваше да е все някъде.

Лина не искаше и да чуе предположението на Хана, че мъжът може само да е минавал оттам и да се е озовал на мястото на катастрофата напълно случайно. Тя чувстваше, че този мъж е някъде наблизо.

Хана не можа да сдържи смеха си. Когато дъщеря й искаше нещо, трябваше да стане на нейната. Точка!

През следващите два часа така и не напазаруваха. Караха колела покрай езерото до мястото на катастрофата, но не срещнаха жива душа.

След завоя шосето се отдалечаваше от езерото. Лина тръгна по черния път, който водеше право към брега. На Хана обаче цялата работа започна да й омръзва.

— Търсим игла в купа сено — оплака се тя. — Твоят спасител може да е навсякъде. — „И никъде“, добави мислено.

Пътят свършваше при една огромна скала. Брегът беше обрасъл с висока трева, храсти и брези, чиито клони докосваха водата. Двете жени спряха и слязоха от велосипедите. Точно тогава телефонът на Хана звънна.

— Ох, мамо — сопна се Лина. — Беше обещала да го изключиш.

— Не съм казвала такова нещо — Хана поклати глава. — Ти искаше да го изключа, но може да е нещо важно.

Лина се нацупи. Хана обаче й обърна гръб и вдигна.

— Здравей, Хана, аз съм, повелителят на лосовете — каза от другата страна на линията Пер, сякаш тя нямаше веднага да разпознае гласа му. Предната вечер му беше дала номера си и цяла сутрин беше чакала да й се обади. Добре, че беше обърнала гръб на дъщеря си и Лина не можеше да види лицето й. Сигурно по бузите й бяха избили издайнически червени петна.

— Хубаво е, че се обаждаш — каза Хана. — Тъкмо мислех за теб. — Извърна глава, защото осъзна какво е казала току-що, но за щастие Лина май не беше доловила нищо. Катереше по скалата в края на пътя.

— Искам да кажа — каза Хана в слушалката, — че мисля не само за теб, но и за сиренето ти. Бих се радвала да го добавя към асортимента на магазина. Ще ми се обаче да го опитам.

— Тъкмо това исках да ти предложа — отвърна Пер. — Искаш ли да дойдеш днес?

— С удоволствие — съгласи се Хана и си уговори среща с Пер в късния следобед.

* * *

Само на няколко метра от тях, скрит сред гъстата тръстика, мъжът се беше свил в своята лодка.

Той сложи пръст върху устните си и прошепна на кучето:

— Спокойно, Пеле, това не е за нас.

Кучето се изправи в лодката. То чуваше гласовете на две жени, но не можеше да ги види. Помаха с опашка и погледна стопанина си за миг, преди с един скок да се прехвърли през ръба на лодката и да се отправи към брега.

— Пеле! — извика мъжът. — Пеле, върни се веднага!

Кучето, което иначе беше толкова послушно, продължи да тича и повече не се обърна. Мъжът въздъхна, стана и го последва на сушата.