Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (11)

Когато се върна да вземе Стен, той кипеше от гняв.

— Можеш ли да ми обясниш какво значи всичко това?

Хана дълго го гледа със замислен поглед, на който той не издържа и затова впери очи в земята.

— Хайде да бъдем честни един с друг, Стен — каза тя тихо. — Ти искаш да имаш всичко — хубаво семейство, успешен брак и пламенна любовница. Какво каза на Брит? Че всичко между вас е свършило или че ти трябва време да осмислиш чувствата си?

— Не е така — заяви Стен, но Хана разбра, че е познала.

— Хана, та ние се обичаме — Стен направи последен нещастен опит да спаси онова, което вече не можеше да бъде спасено.

Жена му обаче поклати глава.

— Вече няма смисъл, Стен.

Той разбираше. Най-сетне бе проумял, че всичко е свършило. В този миг Стен изглеждаше толкова безпомощен, че Хана го съжали. Не можа да се сдържи и го прегърна. С тази последна прегръдка сложиха край на брака си. Може би след време двамата щяха отново да бъдат приятели.

* * *

Когато забеляза двойката на отсрещния бряг, Пер свъси вежди. В мига, в който видя Хана в обятията на съпруга й, го прониза режеща болка. Боеше се да не загуби жената, която обичаше. „Не бих могъл да понеса това — мина му през ум. — Не бих издържал това още веднъж.“

* * *

Хана се върна заедно със Стен във вилата. Разбраха се да отпътуват още същия ден и да говорят с Лина в Стокхолм.

Хана помоли дъщеря си да опакова багажа. Тя самата имаше да свърши още нещо. Трябваше да говори с Пер и да му каже, че ще се върне. Освен това искаше още веднъж да посети Карл.

Сама не знаеше защо. Просто у нея се надигаше някакво чувство.

Да го види още веднъж? Да се сбогува с него?

Не беше само това.

Хана реши да не мисли повече за онова, което я тласкаше към този мъж, а просто да отиде при него.

Явно беше уцелила подходящия момент. Карл тъкмо събираше нещата си в стара раница. На масата имаше някаква снимка.

Щом Хана пристъпи към нея, Карл поиска да я вземе, но жената беше по-бърза. Не се изненада особено, когато видя Карл и Пер заедно на снимката. Вероятно нещо в нея й беше подсказало връзката между тях. Може би несъзнателно беше открила приликата между двамата мъже. Тук не ставаше дума за външна прилика, а по-скоро за близост в жестовете и за начина, по който двамата говореха.

— Пер е синът, който сте изгубили — промълви Хана.

Карл смръщи вежди.

— Не виждам защо това ви засяга.

Хана се усмихна.

— Аз обичам сина ви.

Карл продължи да слага вещи в раницата.

— Радвам се за вас. Радвам се и за Пер.

— Не искате ли да му го кажете лично? — попита Хана тихо.

Карл поклати глава.

— Той надали ще се зарадва.

— От колко време не сте се виждали?

Мъжът отговори като автомат:

— Единадесет години, четири месеца, две седмици и един ден.

— Толкова отдавна сте се изгубили един друг — Хана беше потресена. Беше ужасно да живееш с болката толкова дълго време.

— Не сме се изгубили — поправи я Карл. — Аз провалих всичко.

Той спря да пълни раницата с вещи и се загледа в езерото.

— Тогава живеехме тримата тук, в стопанството — заразказва той. — Пер, жена му Мария и аз. По онова време Пер пътуваше много и обикновено се прибираше само за почивните дни. С Мария прекарвахме много време насаме и ето че се случи. Влюбихме се. Не знаехме какво да правим, но нямахме сили да се противопоставим на чувствата си. Естествено, в един момент всичко се разбра. Скарахме се ужасно. Ние с Мария си тръгнахме. Да — завърши той унило, — аз съсипах живота на сина си.

Разказът му потресе Хана. Тя изпита дълбоко съчувствие към Пер. Да те измами човекът, когото обичаш, беше само по себе си нещо ужасно. Тя го знаеше от опит. Но колко ли зле се е почувствал Пер, когато е разбрал, че жена му го мами не с друг, а със собствения му баща.

Хана обаче съчувстваше не само на Пер. Нещастието на Карл също я разтърси. Той искрено се разкайваше за онова, което беше причинил на сина си.

— Какво стана с Мария? — попита тя.

— Не можахме да заживеем заедно — призна Карл. — Може би и двамата изпитвахме твърде големи угризения. Един ден тя си тръгна и повече не я видях.

— И сега сте дошли да се сдобрите със сина си?

— Дойдох да видя как е. И ето че отново му донесох нещастие; защото именно аз не затворих добре портата на пасището.

Хана се засмя тихо.

— Напротив, благодарение на вашата помощ лосовете се намериха.

На лицето на Карл се изписа такова облекчение, че на Хана й се прииска да го прегърне. Трябваше да има път напред — за Карл и за Пер.

— Говорете с него — предложи тя. — Моля ви, обещайте ми, че ще ме чакате тук.

В очите на Карл се четеше страх, но все пак кимна. Хана се качи на велосипеда си, за да отиде до стопанството. На двора срещна Улрика, която тъкмо простираше.

— Здравейте, Улрика, трябва спешно да говоря с Пер.

Жената се наведе над сушилника и прониза Хана с поглед.

— Оставете Пер на мира най-сетне. Той преживя достатъчно и има нужда от жена, която да не му създава главоболия. Не разбирате ли? Грета не остана в Кунгсхолт само заради ресторанта.

— Какво искате да кажете? — попита Хана.

Тя самата беше разбрала, че Грета има чувства към Пер. Досега обаче беше живяла с убеждението, че любовта на Грета е несподелена.

— Грета и Пер са заедно — каза Улрика направо, без заобикалки. — Искаха да се оженят. И тогава се появихте вие.

Хана се почувства така, сякаш я бяха ударили с юмрук в лицето. Сякаш някакъв филм премина за миг пред очите й. Тя отново видя Стен, който слизаше от влака с Брит, после видя себе си с Пер. Сега тя беше за Грета това, което беше Брит за нея.

На Хана й беше трудно да възприеме тази мисъл.

— Не знаех, че двамата са заедно — прошепна тя.

— Двамата се чувстват прекрасно — Улрика я гледаше с омраза. — С Грета Пер може най-сетне отново да бъде щастлив.

В този момент като по поръчка се появи и Грета.

— Улрика, да знаеш случайно къде Пер е сложил шала ми?

Забележката беше направена между другото, но за Хана тя прозвуча като нещо изключително интимно.

Една жена търси шала си, който мъжът й бе прибрал.

Хана трябваше да сложи край на всичко още сега, за да запази поне частица от себеуважението си.

— Кажете на Пер да отиде в хижата на отсрещния бряг на езерото — помоли тя Улрика. — Много е важно за него и няма нищо общо с мен. Моля ви, предайте му.

Грета я погледна изумено.

— Какво смятате да правите?

— Ще се върна в Стокхолм — отвърна Хана горчиво. — Надявам се това да ви радва.

* * *

Грета гледаше замислено след Хана. Колко мъка имаше в очите на тази жена. В гласа й се усещаше разочарование. Грета се запита какво се е случило. Жена, която се е сдобрила с мъжа си, не изглежда така. Тя погледна въпросително Улрика, но жената избягна погледа й.

В този момент Пер паркира колата си. Той спря и слезе.

— Добри новини — извика въодушевено. — Намерихме лосовете.

После се приближи.

— Хана да е идвала?

— Не — отвърна веднага Улрика.

Пер кимна и тръгна към къщата с потиснато изражение.

— Излъга ли я за мен? — обърна се Грета към Улрика.

Улрика не отговори, но погледът й я издаде.

Не, Грета не искаше това. Беше й трудно да си представи живота си без Пер, но от една връзка, основана на лъжи, просто нямаше да излезе нищо.

Тя изтича след Пер и го настигна при обора.

— Хана каза да отидеш до малката хижа на отсрещния бряг на езерото.

Пер изгледа Улрика гневно и тръгна, без да каже дума.

* * *

Хана се върна при Карл. Все още беше зашеметена, не можеше дори да плаче.

— Не беше у дома, но казах да му предадат. Със сигурност ще дойде — увери тя Карл. После извърна поглед. — Между нас с Пер всичко свърши.

— Но, Хана, не можете да си тръгнете просто така.

— Вече няма смисъл — започна да заеква тя, тъй като не можеше повече да сдържа сълзите си. Карл я прегърна. Известно време останаха така.

— Колко интересно. Баща ми отново е в обятията на жената, която обичам.

Карл и Хана се отдръпнаха един от друг, щом чуха подигравателния глас на Пер.

— Пер, баща ти…

— Баща ми да върви по дяволите! — изкрещя мъжът.

Той изчезна толкова бързо, колкото беше дошъл.

Карл въздъхна дълбоко и понечи да занесе раницата си в лодката. Хана го спря.

— Какво правите? Трябва веднага да говорите с Пер, иначе той никога повече няма да се довери на когото и да било.

— Той ме мрази — промълви Карл.

— Не, не мисля така. Той е дълбоко наранен. От вас зависи да се сближите.

Карл мисли дълго и накрая кимна, макар изражението му да си остана унило.

— А вие? — попита я.

— Обичам Пер — прошепна Хана, — но той е направил своя избор. Аз ще се върна в Стокхолм и ще се опитам да намеря своя път.

— Желая ви всичко добро — отвърна тихо Карл.