Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (6)

Беше по-лесно да се покатериш по покритата с мъх скала, отколкото да слезеш от нея. Хана гледаше угрижено как Лина се старае да не се подхлъзне по мъха и да не падне лошо.

Всичко мина добре. Лина тъкмо посегна към кормилото на велосипеда, когато едно куче изскочи от високата трева на брега и я поздрави с лай.

— Кой си ти? — Лина пусна колелото и тръгна към кучето.

Хана последва дъщеря си.

— Този го познавам — каза тя.

Няколко секунди по-късно измежду брезите и храстите се показа и стопанинът на Пеле. Той се наведе, за да хване кучето за нашийника.

— Не е истина — възкликна Лина въодушевено. — Това сте вие!

Мъжът се изправи.

— Познаваме ли се?

— Да, вие ме спасихте след катастрофата. Не си ли спомняте?

Подобна случка не се забравя толкова бързо, още повече че произшествието се беше случило едва предния ден. Въпреки това мъжът поклати глава.

— В момента наистина не се сещам…

Лина не го оставяше на мира.

— Търсих ви навсякъде, защото исках да ви благодаря.

Тя развълнувано се обърна към Хана:

— Мамо, това е човекът, който ме спаси!

Хана разказа накратко на дъщеря си, че се е срещнала със спасителя й още предния ден и че той й е показал пътя за Кунгсхолт.

После се обърна към мъжа:

— Толкова съм ви благодарна. Бих искала да ви се отплатя по някакъв начин.

— Това не е необходимо — мъжът отклони предложението, като поклати глава.

— Напротив — възрази Лина оживено. — Можем ли да ви поканим на обяд или вечеря?

— Това е добра идея — съгласи се веднага Хана. — Не се притеснявайте, няма да готвя аз.

Мъжът отново поклати глава. Лицето му остана безизразно.

— И без това няма да остана дълго — каза той. — Отпуската ми свърши. Довиждане.

Преди да си тръгне, той се обърна към Хана:

— Имате много мила дъщеря. Пазете я.

Хана кимна учудено. Мъжът се държеше някак странно. Не беше враждебен, но сякаш бързаше да се отърве от двете жени. Подсвирна на кучето, което този път го последва веднага, и пое обратно натам, откъдето беше дошъл. Лина също бе учудена от странното поведение на своя спасител.

— Странно — каза тя по-скоро на себе си. — Изглеждаше някак тъжен.

* * *

Лодката беше скрита сред гъстата тръстика. Докато вървеше към нея, мъжът постоянно се оглеждаше дали майката или момичето не го следят.

Изпита облекчение, когато достигна необезпокоявано до лодката. Подкани Пеле да побърза, качи се в лодката и включи извънбордовия двигател. Само веднъж да се махнеше оттук! След няколко минути бе вече при кея пред хижата.

Едва тази сутрин беше изнесъл масата и столовете пред къщата, защото беше жалко да прекарва дните си в тъмната хижа. Беше се чувствал напълно защитен, но скорошната среща му беше показала, че по всяко време може да срещне хора — дори и тук, в тази усамотена хижа. Мъжът се отпусна тежко на един от столовете. Кучето застана пред него, като махаше с опашка. Двамата бяха заедно от толкова дълго време, че кучето сякаш инстинктивно усещаше, когато нещо не е наред със стопанина му.

— Знам, Пеле — въздъхна мъжът, — и този път оплесках всичко. Не ме гледай така, такъв съм си.

* * *

Хана и Лина отидоха в Кунгсхолт да напазаруват. В селото имаше малко магазини, но това не правеше пазаруването по-малко очарователно за Лина. Тя все намираше по нещо, което да й хареса, докато Хана обръщаше повече внимание на хранителните продукти, които щяха да им бъдат необходими през следващите дни.

И двете обаче не забравиха срещата със странния мъж. Лина питаше за него във всеки магазин, даваше точно описание на човека и кучето, но никой не го познаваше.

Върнаха се във вилата по обед. Хана направи салата и сложи масата на ливадата край езерото. Тъкмо бяха свършили с яденето и телефонът й, който беше оставила на масата, иззвъня. На дисплея се изписа името на мъжа й.

Ако Лина не беше наблизо, Хана просто нямаше да вдигне. Беше леко нервна, когато се обади.

— Здрасти, Стен.

Дъщеря й седеше до масата и прелистваше дневника си, който не беше останал незасегнат от катастрофата. Страниците щяха да изсъхнат, но все още бяха влажни, а написаното беше размазано на места. Залепените снимки се бяха намачкали.

Като чу кой се обажда, Лина протегна настоятелно ръка към телефона:

— И аз искам да говоря с татко.

Хана й направи знак с ръка, че трябва да изчака, докато самата тя приключи разговора си. Не беше забравила съобщението, което беше оставила на гласовата поща на Стен. Това обаче се бе случило вчера, преди целувката с Пер. Сега всичко беше различно.

— И аз искам да говоря с теб — каза Стен. — Ще си взема няколко дни отпуск и ще дойда при вас.

Защо се бе поддала на изкушението вчера, защо му се беше обадила?! Снощи постъпката й й се струваше правилна, но сега беше убедена, че не иска да вижда Стен.

Хана се отдалечи на няколко крачки от масата.

— Идеята не е добра — каза тя тихо. — Трябва ми още малко време.

Съвсем разбираемо Стен се възмути.

— Но нали ти предложи да поговорим!

— Ще говорим, когато се върна — каза тя.

Стен обаче не беше съгласен.

— Но…

— Стен, нещата не са толкова прости — прекъсна го Хана.

— И ти ги усложняваш още повече — съпругът й беше бесен.

Хана не искаше повече да спори с него. Имаше прекалено голяма опасност да повиши тон и да привлече вниманието на Лина. И без това момичето като че ли вече бе забелязало, че нещо не е наред. Хана се обърна за миг и срещна недоверчивия поглед на дъщеря си.

В този миг й хрумна нещо.

— Стен! — извика тя в слушалката.

— Хана? — чу го да отговаря объркано.

Хана не реагира.

— Стен? Ало, Стен — извика още веднъж. Чу Стен да отговаря и побърза да затвори. Погледна дъщеря си и сви рамене:

— Връзката прекъсна. Баща ти ще се обади пак.

Премълча обаче, че няма да може да се свърже, тъй като си беше изключила телефона.

* * *

Мандрата се намираше недалеч от главната сграда. Преди години Пер беше вкарал вода и електричество в голямото светло помещение. В средата на залата бе поставена голяма работна маса, около която бяха наредени няколко прости стола. Те обаче не се използваха особено, тъй като Пер работеше най-често прав.

На полиците по стената бяха наредени парчета сирене с различна степен на зрелост. В малко обособено помещение се намираше ваната със саламурата, в която се топяха всички сирена, за да се убият вредните бактерии.

Пер обичаше тихите предобедни часове, през които можеше да се посвети изцяло на производството на своето сирене от лосово мляко. Търсенето напоследък беше нараснало много, а това само можеше да го радва.

Той извади няколко бучки сирене от формите — задача, която изискваше ловкост на пръстите и известен опит. Пер трябваше да определи дали увитите в кърпи парчета са добили нужната консистенция. От бучките, които му изглеждаха подходящи, изцеди още малко суроватка, след което ги постави на една от полиците да зреят.

Когато Грета влезе в мандрата при него, Пер едва вдигна поглед, но отговори учтиво на поздрава й.

— Пак имам нужда от сирене — каза Грета. — Клиентите буквално го разграбват.

— Чудесно — отвърна Пер, — но е достатъчно да се обаждаш по телефона и аз ще ти нося сирене.

— Обичам да излизам — обясни Грета. — Освен това се надявах, че ще ме поканиш на кафе.

— Разбира се — отвърна Пер с подчертано безразличие, — но първо трябва да довърша тук.

Досега винаги се беше държал непринудено с Грета, но днес, щом тя влезе, се сети за думите на Улрика. Не можеше да се отърве от чувството, че Грета не беше дошла само заради сиренето. Ако изобщо й трябваше сирене. Само преди два дни й беше доставил голямо количество.

Грета седна на един стол до масата и с чувствено движение свали шала, който прикриваше дълбокото деколте на блузата й.

— Отдавна не сме ходили на кино — каза тя с тих и съблазнителен глас.

Макар че не я поглеждаше, Пер усещаше, че Грета не отмества очи от него. Присъствието й вече не му беше приятно.

Като не получи отговор, тя попита:

— Какво ще кажеш за тази вечер?

— Не става — Пер едва вдигна поглед. — За съжаление тази вечер нямам време.

Той остави още едно парче сирене на полицата.

Чу как Грета стана и тръгна към него. Не го докосна, но той усети, че стои зад гърба му. Лъхна го натрапчивият аромат на парфюма й.

— Хайде де, напоследък имаш твърде малко време за мен.

После добави със собственически тон:

— Да няма друга?

Когато Грета пристигна в Кунгсхолт, Пер се грижеше за нея, но междувременно тя бе свикнала вече с мястото и нямаше нужда от него. Явно тя бе видяла в неговата услужливост нещо повече от това, което той можеше да й даде. Каквато и да беше причината за поведението й, сега беше удобният момент да й каже, че между тях никога не е имало нещо и никога няма да има.

За съжаление точно тогава влезе Улрика.

Тя беше чула последните думи на Грета и отговори вместо Пер:

— Глупости — засмя се. — Той няма друга. Прекалено е срамежлив.

— Няма нужда да се срамува при неговия външен вид.

Сега Улрика седна начело на масата, а Грета се настани плътно до нея. Пер погледна към двете жени. За миг си помисли, че заедно кроят някакъв план. Почувства как у него се надига гняв.

— Да изляза ли? — попита саркастично. — Така ще можете да продължите да си говорите необезпокоявани.

Нито Улрика, нито Грета забеляза раздразнението му. Двете жени се засмяха. Улрика поклати глава.

— Да направя ли по кафе? — погледна тя Грета въпросително. — Ще пиеш ли с нас?

— Разбира се — отвърна Грета.

На Пер му дойде до гуша от двете жени.

— Имам си друга работа, нямам време за кафе и сладки приказки.

На излизане от мандрата усети върху себе си изумените погледи на двете жени. Беше му все едно, стига да го оставеха на мира.