Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (4)

От известно време хижата край езерото беше негов дом. Като изключим Грета от рибния ресторант, която му беше дала къщата под наем, никой не знаеше, че живее тук. Грета го беше помислила за природолюбител и рибар, дошъл да прекара лятото в селото.

Мъжът се отправи с лодката си към кея. Тук се чувстваше в безопасност. Откакто се беше настанил в тази къща, никой не беше идвал насам. Никой, който да го пита какво търси тук.

Мъжът слезе от лодката и я завърза. Взе далекогледа, който винаги носеше със себе си, и го насочи към фермата за лосове на отсрещния бряг на езерото.

Масивната, боядисана в червено къща с бели рамки на прозорците сякаш се беше сляла с пейзажа. Шумящите корони на брезите, които растяха навред, омекотяваха строгите линии на ъгловатата двуетажна сграда.

Мъжът бавно извърна глава надясно. Отдалече прозорците на фермата изглеждаха тъмни и пусти и той не можеше да види какво се случва зад стъклата.

Погледът му се плъзна още по-надясно, покрай къщата, дърветата и храстите, и спря едва когато забеляза през далекогледа някакъв мъж.

Пер разсече клона, който беше поставил между две дървени трупчета. После се изправи и избърса челото си с ръка.

Мъжът бавно свали далекогледа, без да отмества поглед от фермата отсреща. Лицето му остана безизразно. Накрая той се наведе, извади от лодката рибата, която беше уловил, и повика кучето си.

— Хайде, Пеле!

С тежки стъпки се отправи към хижата.

* * *

Лина нямаше търпение да покаже местността на майка си. На първо място в списъка със забележителности беше, разбира се, мястото на катастрофата. Двете жени се качиха на велосипедите. После смятаха да поплуват — под дрехите си носеха бански.

В един момент Лина скочи от колелото.

— Точно тук паднахме в езерото.

Хана също спря и се огледа. Беше й много неприятно да слуша разказа за катастрофата, но да стои тук и да си представя случилото се, беше наистина ужасно.

Мястото край езерото беше оградено. По шосето се виждаха следи от спирачен път, а край платното все още се въргаляха разпилени черни парчета гума, останки от спуканите гуми. От брега се спускаше стръмен насип, висок няколко метра.

Когато Хана погледна надолу, тръпки я побиха. Едва сега осъзна какъв късмет бяха извадили младежите.

— Изглежда ужасно — промълви.

До този момент Хана беше останала с впечатлението, че дъщеря й е понесла леко катастрофата — както физически, така и психически. Тук, на местопроизшествието, обаче пролича колко я беше разтърсило случилото се.

— Когато автобусът поднесе… когато водата ме заля… изобщо не знаех какво да правя. Мислех, че това е краят.

— Въобще не искам да си представям — каза Хана полугласно. — Ако ти се беше случило нещо… — Тя нежно прокара ръка по гърба на дъщеря си.

— Нищо не ми се случи — Лина пое ръката на майка си и я целуна. — Само че осъзнах колко ценно нещо е животът.

Лина отпусна глава на рамото на майка си.

За момент двете замълчаха, загледани в езерото. След малко Лина каза тихо:

— Не искам да пропилея нито миг от живота си. Една секунда, и всичко е свършено.

Тя вдигна глава, пристъпи към насипа и унесено погледна надолу.

— Само ако знаех откъде се появи този мъж! Мислиш ли, че има лодка?

— Как изглеждаше човекът, който те спаси? — попита Хана.

Лина поклати глава.

— Не знам. Всички бяха уплашени и крещяха един през друг. Изведнъж се озовах на брега, а когато поисках да благодаря, мъжът си беше отишъл.

Хана усети, че издирването няма да е толкова просто. Тя подкани дъщеря си да продължат. Това място я потискаше и извикваше във въображението й картини, които не искаше да си представя.

Следващата цел на Лина беше един ограден парцел. Зад високата ограда от рехава телена мрежа пасеше голямо стадо лосове на различна възраст. Сред ливадите и залесените участъци се извиваше поток, който се разширяваше на едно място, а равният му бряг предоставяше отлично място за водопой на животните. Дървената порта беше залостена, за да не могат външни лица да преминават отвъд границите на парцела.

Лина пусна велосипеда на земята и се опря на портата.

— Мамо, виж, ето ги лосовете!

Весела и развълнувана, Лина приличаше на малко момиченце, а не на абитуриентка.

Хана остави колелото и пристъпи към дъщеря си.

Не можеше да не се сети за мъжа, който искаше да й продаде сирене от лосово мляко. Дали това бяха неговите лосове?

Животните явно бяха свикнали с хората. Един мъжкар с голяма брада и лопатести рога премина съвсем близо до портата покрай тях. Малко по-нататък, край потока, стоеше женска с двете си малки.

— Не са ли прекрасни — каза Лина тихо. — Толкова силни и величествени. Винаги съм искала да имам малко лосче.

Хана се засмя.

— Спомням си. За седмия ти рожден ден ти подарихме плюшен лос, а ти страшно се разсърди, че не е истински.

— Я виж ти — чу се изведнъж зад тях.

Хана и Лина се обърнаха. Макар да беше лудост, изведнъж сърцето на Хана заби учестено, след като разпозна мъжа, за когото се беше сетила преди малко.

— Здравейте — каза тя смутено.

— Здравейте — отвърна Пер.

Погледът му за кратко се спря върху Лина, преди да се върне на Хана. Когато й се усмихна лъчезарно, в ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици. Очите му бяха тъмносини, а русата му коса беше сресана назад.

— Тъкмо си мислех дали това е вашата ферма — каза Хана сдържано.

— Здрасти — Лина протегна ръка към Пер.

— А това е дъщеря ми Лина — обясни Хана.

Пер стисна ръката на момичето.

— Здрасти.

— Познавате майка ми?

— Да — каза той и Хана изведнъж реши, че трябва да обясни. При това въпросът на Лина прозвуча напълно невинно и без всякаква задна мисъл. Сигурно глупавите приказки на Свеа бяха повлияли на Хана. Вероятно имаха значение и проблемите със Стен, за които Лина може би подозираше, без да е наясно за истинските причини.

— Господин Норденфелт произвежда сирене от лосово мляко, което бих могла да продавам.

За щастие никой не забеляза колко бе смутена в момента.

— Сирене от лосово мляко? — Лина беше впечатлена. — Това е нещо много специално и във всеки случай доста скъпо. Сигурно сте милионер.

Пер избухна в смях.

— Би било хубаво, но отглеждането на лосове е по-скоро хоби. Основното ми занимание е отглеждането на плодове и зеленчуци.

Разнесе се силен крясък, който със сигурност не идваше от лосовете.

— Кой ви вика? — попита Хана изненадано.

Очите му блеснаха закачливо.

— Елате, ще ви покажа.

Пер тръгна по обраслите с трева пътеки между зеленчуковите насаждения. Една върху друга бяха подредени щайги със зеленчуци. Блестящите червени домати се открояваха между тях.

Мяркаха се обори, боядисани в червено като къщата, която се виждаше между огромните стволове на дъбовете.

* * *

Съвсем близо до къщата се простираше малка ливада. Пер отвори портата и пусна двете жени да влязат. Към тях се приближи любопитно бяло магаренце.

— Това е Финдус — усмихна се Пер. — Отгледал съм го на изкуствено хранене, тъй като майка му умря при раждането.

— Колко е сладък! — извика Лина и обви с ръце шията на магаренцето. — Забрави за малкото лосче, мамо. Сега искам да си имам магаренце.

Възхитено, момичето направи няколко крачки по поляната, следвайки магаренцето.

— Прекрасно съвпадение — да дойдете тъкмо тук.

Пер се радваше искрено.

— Не съм си и мечтал да се срещнем отново толкова скоро.

„Какви ги говори“ — помисли си Хана и отново се сети за предположението на Свеа. Пер Норденфелт определено изглеждаше добре — но по различен начин от Стен, който също беше много привлекателен мъж. Стен беше безупречен, понякога прекалено изтънчен и носеше само елегантни дизайнерски костюми. Облеклото на Пер Норденфелт би го накарало да сбърчи нос. Дънки, семпла риза и памучен жакет. Своята привлекателност Пер Норденфелт дължеше на сините си очи и на ситните бръчици, които се появяваха в ъгълчетата на очите му, когато се смееше. Също като Стен той беше висок и строен. Стен обаче беше по-скоро изпит, докато Пер изглеждаше здрав и силен.

Изведнъж Хана осъзна, че от известно време зяпа мъжа пред нея и прави сравнения наум. Кой знае какво си бе помислил за нея.

— Тук съм заради автобусната катастрофа — побърза да уточни. — Сигурно сте чули за нея.

Пер кимна.

— Просто се тревожех за дъщеря си — каза Хана.

На Пер това обяснение явно му беше достатъчно.

Той не попита нищо повече и предложи на двете жени кафе.

— Не — отвърна Хана.

В същия момент обаче Лина възкликна:

— Да, с удоволствие.

Тя все още стоеше до магаренцето и го галеше.

— Не можем да ви се натрапим просто така — отклони предложението Хана. — Сигурно си имате достатъчно работа.

Пер вече беше тръгнал към къщата, но се обърна.

— Аз съм самотен селянин и се радвам на всяко посещение — каза той, макар че според Хана той надали беше толкова самотен. Тя забеляза неколцина работници, които изглеждаха доста заети.

— Разгледайте спокойно — предложи Пер — или седнете ей там. Веднага се връщам.

* * *

Мъжът стигна до къщата на бегом. Ароматът на ягоди го лъхна още преди да влезе в кухнята.

Кухнята на къщата беше смесица от старо и ново. Вдясно стоеше старата печка, която обаче вече не се ползваше за готвене. Палеха я само през зимата, за да осигурят допълнително отопление на стаята. До печката се намираше големият вграден шкаф.

На отсрещната стена бяха монтирани модерни кухненски мебели. Край голямата кухненска маса в средата на помещението стоеше жена, която сипваше прясно сварен ягодов мармалад в буркани. Част от бурканите щяха да се озоват в килера, а останалите да бъдат продадени.

— Здравей, Улрика. Има ли още кафе? — попита Пер, докато вадеше чаши и чинийки от стенния шкаф.

Улрика посочи кафемашината.

— Тъкмо направих.

— Имам гости. Една клиентка с дъщеря си.

Погледът на Пер попадна върху плодовия сладкиш, който Улрика беше опекла същия ден — мечта от сметанов крем и различни пресни плодове. Той взе ножа.

— Може ли да взема и от сладкиша?

— Долу лапите — смъмри го Улрика. — Сладкишът е за Грета. Обещах й да го занеса днес.

Тя погледна Пер въпросително.

— Каква е тази клиентка?

— Има магазин за сирене в Стокхолм, а дъщеря й е била в автобуса, който се обърна в езерото.

Мъжът не откъсваше поглед от сладкиша.

— Хайде де, не ставай лоша — помоли я. — Само три парчета.

— А Грета? — възрази Улрика. — Тя разчита да си получи сладкиша.

Пер вдигна три пръста и я погледна умолително.

— Добре де, ако е в интерес на работата — Улрика се предаде и взе ножа от ръката му. — Мисли му обаче, ако после не купи сирене.

Загледан през кухненския прозорец, Пер я слушаше с половин ухо. Хана беше седнала на една от пейките с гръб към него. Беше протегнала ръце върху облегалката, а главата й беше отпусната назад.

Излъчваше спокойствие. Пер се зарадва, че Хана се чувства удобно в неговото стопанство.

Внезапно забеляза, че Улрика го гледа изпитателно. Тя също беше погледнала през прозореца и сега в погледа й се четеше нещо, което той не можа да разбере. Мъжът направи движение с ръка над сладкиша и посочи ножа в ръката й.

— Режи — подкани я кратко и недвусмислено.

Улрика се намръщи и без да каже дума, отряза три парчета от сладкиша.

* * *

Хана свали ръце от облегалката и седна с изправен гръб. Въздъхна дълбоко.

— Като дете все си мечтаех за нещо подобно. Именно така исках да живея, когато порасна — в чифлик с много цветя, животни и рояк деца.

Белите пейки бяха наредени около бяла маса. Градинските мебели бяха разположени насред моравата зад къщата, заобиколени от сандъчета с разцъфнали летни цветя. Нисък жив плет от лигуструм разделяше ливадата от крайбрежната част. Прекъсваше го пътека, която водеше към езерото. На мястото, където се пресичаха плетът и пътеката, се издигаше арка от розови храсти.

Лина беше седнала до нея край масата. Финдус я последва. Магаренцето на драго сърце се оставяше да бъде галено от момичето.

— Но тогава си се влюбила в татко — и край на мечтата — обобщи Лина.

— И с десет коня нямаше да успея да домъкна баща ти на село — каза Хана. — Той е градски човек до мозъка на костите си.

Погледът й се зарея по посока на езерото. Дори когато говореха за Стен, той и случилото се сутринта се струваха на Хана много далечни.

— Съжаляваш ли, че вместо за селянин си се оженила за представител на фармацевтична компания?

Едва когато Лина зададе този въпрос, Хана забеляза, че дъщеря й я гледа изпитателно.

— В никакъв случай — Хана поклати глава. — Мечтите са едно, а животът — друго. Всичко беше както трябва.

Хана подбра думите си, без да се замисля.

— Беше? — Лина веднага я стрелна недоверчиво.

Хана не знаеше как да реагира. Макар тя самата да не беше казала нищо и да беше сигурна, че при телефонния разговор с дъщеря си Стен също не е говорил за брачните им проблеми, момичето все пак явно усещаше, че нещо не е наред. За щастие точно в този момент Пер се върна и й спести неудобството. Той остави на масата пълен поднос.

— Кафе и прясно изпечен плодов сладкиш — усмихна се.

— Изглежда страхотно — оцени го Лина.

Хана се зарадва, че вниманието на дъщеря й се отклони толкова бързо. Занапред трябваше повече да внимава.

Лина сложи парче сладкиш в чинията си.

— Когато отидем да плуваме, ще потъна като оловна топка — предположи тя.

— Искате да плувате? — попита Пер. — Мога да ви покажа едно хубаво място.

Той наля кафе и добави:

— Радвам се, че сте тук.

Хана забеляза, че изведнъж Лина застана нащрек и усмивката на лицето й се стопи.

— И аз се радвам — отвърна тя подчертано небрежно и го заразпитва надълго и нашироко за сиренето от лосово мляко, придавайки на срещата делови привкус.

След като изядоха сладкиша и изпиха кафето, Хана предложи да тръгват. Донякъде тя се опасяваше, че Пер може да поиска да поплува с тях. Това не беше добра идея. Нямаше да е добре за Лина, а още по-малко — за самата Хана…

На Пер изобщо не му хрумна да предлага подобно нещо. Той просто им посочи пътя към едно много хубаво място за къпане.

* * *

Пътят минаваше през една брезова горичка. Там, където слънчевите лъчи се процеждаха през короните на дърветата, по неукрепения път се изписваха преплетени шарки от светлина. Лекият летен вятър шумеше в листата. Още преди да стигнат до брега, чуха плискането на вълните в езерото.

Ненапразно Пер беше похвалил мястото. Езерото се простираше гладко и спокойно пред двете жени, а равният бряг постепенно се спускаше към водата. Лина стоеше неуверено на брега. На лицето й беше изписан страх. Хана се досети, че в този миг дъщеря й мисли за катастрофата и за водата, която изпълва автобуса и която тогава за първи път й се беше сторила опасна. Хана знаеше колко е важно Лина да преодолее неприятното преживяване и внимателно я наблюдаваше. Изпита облекчение, когато след дълги колебания момичето протегна единия си крак към водата.

Хана се почувства горда с дъщеря си. Лина беше толкова смела. Направи няколко плахи крачки, влезе навътре във водата… и всичко й мина. Тя се разсмя силно.

— Пер е прав — извика очарована. — Това е чудесно място за къпане, а водата е много топла.

Хана бавно я последва. За разлика от дъщеря си, тя нагази внимателно във водата.

— Е, не е кой знае колко топла.

Лина отмина забележката на майка си.

— Много е симпатичен — каза — и много спокоен. Дали живее сам?

Хана веднага се досети, че дъщеря й говори за Пер.

— Откъде да знам? — отвърна така, сякаш й беше напълно безразлично.

Истината бе, че самата тя си беше задала този въпрос, след като напуснаха къщата му.

— Изглежда добре, мил е и може да прави кафе — Лина изброяваше предимствата на Пер и накрая се засмя: — Ако и сладкишът е негово дело, бих се оженила за него, без да се замислям.

За миг Хана усети силно пробождане. Дали дъщеря й не си падаше по Пер?

— Чудесна идея — опита се да се пошегува. — Винаги съм си мечтала за зет, който да е по-възрастен от мен.

Това разпали Лина.

— Но очите му са като на Брад Пит.

— Аха — отвърна Хана. — Не бях забелязала.

Това не беше лъжа. Хана нямаше представа дали очите на Пер са като тези на Брад Пит — тя просто не знаеше какви са очите на актьора.

Все пак Хана не беше напълно искрена. Очите на Пер бяха първото, което й беше направило впечатление у него. Тези сини очи, които излъчваха сияние.

„Престани“ — смъмри се сама. Вече не беше сантиментална девойка, а възрастна жена. Възрастна и омъжена!

— Не знаех, че харесваш Брад Пит — каза тя на дъщеря си и се потопи във водата. — Хайде — помаха на Лина.

Момичето се гмурна и изплува до майка си, като пръскаше вода. Няколко минути по-късно вече не й се плуваше и тя се отправи към брега, за да се попече на слънце. Хана остана още известно време във водата, като си припомняше случилото се през деня. Още веднъж се учуди колко далечно й се струва преживяването със Стен сутринта. Днес не можеше да даде отговор на въпроса каква е връзката им със Стен, какви са отношенията помежду им. Не можеше да си отговори и на друг въпрос — дали въобще имаше смисъл да запази брака си.

Хана прекара дълго време във водата близо до брега. По-късно към нея се присъедини и Лина. Останаха край езерото, докато не огладняха.

Още не бяха напазарували, а и Хана не гореше от желание да се върти около печката. Не им беше трудно да изберат къде да вечерят — в рибния ресторант на Грета.

* * *

Въздухът беше мек като коприна. Хана беше обзета от ваканционно настроение.

Навън беше хубаво. Масите бяха подредени под високите стари дървета. Каменна стълба водеше до ресторанта. В градината растяха бели клематиси, шумеше фонтан. Вечерното слънце беше потопило мястото в мека, топла светлина.

* * *

Грета слезе по стълбите. Видимо се зарадва, че вижда Хана и Лина, и веднага дойде при тях.

— Как сте? — осведоми се, като непринудено премина на „ти“.

— Страхотно — побърза да отговори Лина. — Днешният ден беше чудесен. В момента обаче умирам от глад.

Грета ги придружи до една от малкото свободни маси.

— Във вторник готвачът винаги прави своята специална рибена супа — напомни тя. — Искате ли да я опитате?

— Звучи много добре — веднага се съгласи Хана.

Лина също кимна.

Грета отиде при една от другите маси, за да вземе поръчката. В същото време от отсрещната страна на терасата влезе Пер с кошница в ръка. Сепна се, когато видя Хана и Лина, но после на лицето му грейна усмивка и той се приближи до тяхната маса.

— Откъде знаете, че във вторник непременно трябва да дойдете при Грета?

— Не знаехме — Хана поклати глава. — Чиста случайност.

— Хубава случайност — отвърна Пер. — Днешният ден е низ от случайности… Разбира се, можех да се сетя, че ще искате да вечеряте. Искам да кажа… — той заекна. Изглеждаше притеснен. — Искам да кажа — добави накрая, — че можехме да си уговорим среща тук.

Хана не знаеше какво да каже. Трогна я това, че Пер толкова се радва да ги види. В същото време обаче беше смутена.

Ето че и Грета дойде при тях и целуна Пер по бузата.

— Радвам се да те видя.

— Здравей — отвърна кратко Пер и сякаш неохотно отмести поглед от Хана. Не само Хана го усети обаче, Грета също присви очи за миг.

— Ето, имаш много поздрави от Улрика — Пер подаде кошницата на Грета. — Малини, ревен, ягоди и торта — изброи той, замисли се за момент и добави: — Останалото го забравих.

Грета пое кошницата, без да погледне какво има вътре.

— Трябва да говоря с теб — каза тя и го хвана властно под ръка. — Става дума за печката.

Докато му говореше, Грета отведе Пер до стълбите на ресторанта. Хана не искаше да подслушва, но без да иска дочу разговора.

— Готвачът отказва да готви повече на тази печка — обясняваше Грета.

— Тогава купи нова — отвърна Пер вяло, като хвърли поглед към Хана. Усмихна й се и тя също му се усмихна.

Грета отново присви очи за миг, но веднага върна предишното си приветливо изражение.

— Да, но тази, която иска Ерик, е доста скъпа — възрази тя. — Мислех си да идем с теб до Стокхолм и да потърсим печка.

Пер тутакси поклати глава.

— Не разбирам нищо от печки. По-добре отиди с готвача и заедно изберете. Разбира се, аз ще платя, стига да не струва колкото спортна кола.

— Ти си истинско съкровище — Грета погледна тържествуващо към Хана, а после отново целуна Пер.

Сетне Хана я чу да казва:

— Можем обаче да си направим една екскурзия, без да търсим печка.

Хана не можа да разбере какво отговори Пер, тъй като в този момент Лина се наведе към нея и я попита дали и на нея й харесва ресторантът.

Хана кимна. През това време разговорът между Пер и Грета беше вече приключил.

— Гладен съм — обяви той.

— Седни си на твоето място — кимна Грета, — веднага ще ти донеса супата.

Хана неволно се запита какви ли са отношенията между Грета и Пер. Отговорът беше очевиден и Хана усети как нещо я прободе. Още докато разглеждаха вилата, тя разбра, че Грета е влюбена. Сега вече знаеше в кого.

А Пер?

Споделяше ли той чувствата на Грета?

Все пак той имаше нещо като запазено място тук, следователно идваше често. Това обаче не беше никак чудно, все пак двамата живееха в малко населено място, където нямаше особено голям избор от ресторанти.

„Е, и? — каза си Хана в следващия момент. — И какво ме интересува това?“

Действително, двамата бяха много хубава двойка. Високият рус Пер и Грета с тъмните средно дълги къдрици. Но защо на Хана й беше неприятно да си ги представя заедно? Не искаше да мисли за това. По-добре беше да задуши начаса подобни безумни чувства, преди да са станали прекалено силни и неконтролируеми.

Тя наблюдаваше Пер, който се отправи към последната свободна маса. Той обаче не седна, а спря за миг, после се обърна и отново дойде при Хана и Лина.

— Извинете, трябваше да говоря с наемателката си по работа.

Дали искаше да подчертае, че отношенията между него и Грета са чисто професионални?

Хана изпита известно облекчение.

— Ресторантът е и ваш? — попита тя.

— На семейството на майка ми е. Тя не искаше да го продава, затова през последните години го даваме под наем. Грета Хамсун е тук отскоро, но наистина внесе свеж полъх. И изобщо Грета е господарка на цялата област.

Хана неволно следеше всеки нюанс в думите на Пер. Дори когато говореше толкова хубави неща за Грета, гласът му не се променяше по никакъв начин. Или играеше ролята си блестящо, или ни най-малко не споделяше чувствата на своята наемателка към него. „Не е моя работа — смъмри се Хана още веднъж. — Изобщо не бива да си пъхам носа.“

— Вижте — промълви той неуверено, — имате ли нещо против да седна при вас?

— Извинете — отвърна Хана спонтанно. — Отдавна трябваше да ви предложа място. Моля.

Тя посочи празния стол от другата страна на масата. Пер благодари, като се усмихна лъчезарно, и седна.

За да преодолее собственото си смущение, Хана се обърна шеговито към Лина:

— Кажи му, че иначе не съм толкова неучтива.

— Така е — отговори Лина послушно, но очите й блеснаха лукаво. — Обикновено майка ми не е толкова неучтива. Напротив — натърти тя. — Не познавам по-учтив и по-тактичен човек.

Хана погледна дъщеря си и се усмихна.

— Това май не беше комплимент? Какво лошо има да си учтив и тактичен?

— Нищо, мамо — засмя се Лина. — Понякога обаче твоето вечно съобразяване с другите ти пречи в живота.

Завърза се интересен разговор за съобразяването и нетактичността. Бързо стана ясно, че Хана и Пер споделяха едно мнение, което в много отношения се различаваше от вижданията на Лина. Те се влияеха от житейския си опит, а Лина олицетворяваше безгрижието на младостта.

Щом Грета излезе от ресторанта, крепейки върху ръката си чиниите с рибена супа, и видя Пер да седи при Хана и Лина, тя замръзна. Личеше, че не й стана приятно.

Хана съжали Грета, но не се почувства гузна. Не беше виновна, че Пер не споделяше чувствата на другата жена.