Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (8)

Седма глава

В полет — „Скот еър“ 50 — 4:05 следобед, източно време

Думите на диспечера от Вашингтон бяха лаконични:

— „Скот еър“ петдесет, предадоха ми телефонен номер в Маями, на който трябва да се обадите незабавно. Имате ли телефон на борда?

Скот се изненада силно. Никога досега не бе чувал въздушен диспечер да нарежда на пилот да се обади по телефона. Искаше му се Док да бе в кабината.

Мъжът натисна бутона на микрофона.

— Разбрано. „Скот еър“ петдесет има телефон. Кой иска да се обадим?

— Не знам, „Скот еър“ — започна диспечерът, — но трябва да се обадите веднага. Казаха ми, че било спешно.

Диспечерът му продиктува номера и Скот го набра по флайтфона, като междувременно в съзнанието му се въртяха най-различни апокалиптични варианти; мъжът, който отговори, чу позивните на „Скот еър“ и се представи като агент от ФБР. Скот усети как потреперва вътрешно.

— Опитвахме се да ви открием, „Скот еър“. Вие сте били в Маями преди обяд по същото време, когато е бил натоварен някакъв непосочен в документите опасен материал. Смятам, че този материал може да е на борда на вашия самолет.

Споменът за настойчивостта на Линда Макой да качи двата си палета веднага нахлу в съзнанието на Скот и почти измести думите на агента. Не бяха установили самоличността й, нали така? Не бяха проверили и товара й, след като той се бе съгласил да го вземе.

— Настояваме да кацнете незабавно — произнесе агентът.

Визуалният спомен за единствения палет на мисис Хенри също се мярна през съзнанието му. За нея знаеше още по-малко.

Скот усети, че агентът още говори, а той не го слушаше.

— Извинете, повторете отново.

В Маями последва кратка пауза.

— Казах, че ще изпратим съответните хора, които да ви посрещнат и да проверят товара ви. Не сте разтоварвали нищо, откакто сте излетели от Маями, нали?

Изведнъж, кой знае защо, той се почувства гузен. Единствената им грешка бе, че бяха натоварили нечий чужд палет, а това бе невинна грешка. И все пак самият факт, че от ФБР му задават въпроси, бе плашещ.

— Не, сър — отговори Скот. — Всичко си е още на борда, но трябва да знам дали се намираме в опасност, ако онова, което търсите, е наистина тук.

Мълчание.

— Сър? Чувате ли ме?

Скот чу как в Маями слушалката се прехвърля от едната ръка в другата и най-сетне гласът на агента от ФБР се чу отново.

— Командире, съмнявам се, че сте в непосредствена опасност, но не мога да го твърдя със сигурност. Ако… нещата… които търсим са на борда на вашия самолет, то зависи колко добре са… м-м-м… опаковани.

В съзнанието му се зародиха и кръстосаха нови връзки и предположения и нито едно от тях не бе успокояващо.

Маями… наркодилъри… оборудване за производство на наркотици… опасни, канцерогенни химикали… ами ако превозваме нелегално наркотици…

Скот чу гласа си отстрани, сякаш не бе неговият собствен глас:

— Добре. Къде искате да кацнем? Ние изчакваме за Националното, но то в момента е затворено.

От другата страна последва тревожно колебание. Скот чу няколко гласа, преди агентът отново да заговори в слушалката.

— Окей, останете в режим на изчакване. Какъв е телефонният ви номер?

Скот му продиктува номера на флатйфона.

— Дръжте линията свободна, командире, аз ще ви се обадя веднага щом решим къде да кацнете.

— Давате ли си сметка, че насам приближава ураган? — попита Скот.

— Аз… почакайте за минута — започна агентът. Скот дочу, че разговаря с някого другиго. — Добре, командире, какво казахте?

— Казах, че в района на окръг Колумбия нахлува ураган. Накъдето и да се насочим, трябва да го сторим бързо. Една от клиентките ми иска товарът й да бъде доставен на Националното, но ако то не отвори скоро, вятърът ще надхвърли допустимите граници.

— Вие имате само една пратка на борда, нали?

— Не, сър, две са. Едната е за Денвър, Колорадо, другата бе натоварена по грешка тази сутрин. Трябва да я доставим на Националното.

Последваха още разисквания. Скот осъзна, че бе прехвърлил шаблона на изчакването. Дясната му ръка намери лоста на автопилота и влезе в десен завой, за да обърне обратно. Дори на височина три хиляди метра и скорост двеста и четирийсет мили в час, турбуленцията ставаше все по-силна и старият 727 подскачаше с дразнещо постоянство.

Гласът на агента отново прозвуча в ухото му. Скот си помисли, че долавя умора в него.

— Окей, командире, ще се наложи да проверим всичко на борда ви. Точно сега обсъждаме да кацнете на военновъздушната база „Андрюс“. Стойте на подслушване, докато не получим последно разрешение. Ще ви се обадя веднага.

Шумът от отварящата се врата на кабината съвпадна с изщракването, с което агентът от ФБР прекъсна връзката.

— Скот! — Док положи едрата си лява длан върху рамото на по-младия пилот и го обърна към себе си неочаквано грубо. — Скот, имаме проблем.

Линда Макой стоеше до вратата и той забеляза, че лицето й е пребледняло. Мисис Хенри не се виждаше.

— Какъв?

Док седна в креслото на втория пилот и започна да закопчава колана си.

— Д-р Макой ще те заведе отзад. Аз ще поема птичката. Не знам какво да си мисля.

— Какво има, Док? За какво, по дяволите, говориш?

Док Хазърд стисна щурвала с дясната си ръка и се обърна към Скот.

— Онзи сигнал на алармената инсталация… Идваше от пратката на мисис Хенри. В палета й има метален контейнер. Изглежда направен от неръждаема стомана. Отворих един сервизен люк и открих вътре монитор, върху който е изписано съобщение — трябва да го видиш, Скот… Скот, онова нещо може би съдържа бомба! И има инерционна система за навигация, която може би не е в ред — тя си мисли, че знае къде се намира, ала не го знае с точност…

— Док, за бога, намали малко темпото! Кажи ми го отново. Там отзад има голям контейнер с някакво съобщение и ти мислиш, че това е бомба?

Док поклати глава, докато оглеждаше уредите, за да се ориентира къде се намират.

— Ще разбереш, като го видиш.

— А какво за онази навигационна система?

Док се обърна към него.

— Според оная система излиза, че ние се намираме в Пентагона. Или по-скоро, че тя е в Пентагона.

— Добре, ние прелетяхме над Пентагона преди да влезем в зоната на изчакване, но какво общо има това с…

Думата „бомба“ започна да прониква в съзнанието му. Скот съзря паника в погледа на втория пилот. Осем месеца нищо не бе могло да разтърси Док Хазърд. Винаги бе твърд като скала. Ала сега трепереше.

— Док, мисис Хенри знае ли какво има в палета?

Док поклати енергично глава.

— Няма представа. Казва, че мъжът й бил физик, който работел за правителствена агенция. Каквото и да е онова там, го е построил той. Не мога да измъкна нищо друго от нея, освен че той бил починал и й оставил нареждания да отнесе това нещо в Пентагона. Би трябвало да е някакъв модел. Това бе всичко, което ми каза, но изглежда доста изплашена.

Линда Макой го стисна за рамото с учудваща сила.

— Командире, моля те ела. Онова нещо оттатък ме тревожи не на шега.

И в нейния глас имаше напрегната настойчивост. Скот стана от креслото си и я последва към вратата на кабината.

 

 

Вивиан Хенри се бе хванала за една малка дръжка над прозорчето, за да устои на турбуленцията, ала почти нищо друго не я интересуваше, освен контейнерът пред нея. Забеляза тревожното изражение на младата изследователка преди няколко минути, след това видя как тревогата обхваща и втория пилот. Те сякаш не можеха да й кажат какво виждат, затова пристъпи напред и погледна сама малкия екран вътре в творението на бившия си съпруг. Единственото, което видя там, бе някакъв текст, ала в съзнанието й изплува познатият ръмжащ глас на починалия й мъж, който отново достигаше до нея с ужасяващата яснота на кошмар от типа „Не можеш да избягаш от мен“.

Какво има той предвид с това „ще се взриви“?

Може би бе някаква алармена инсталация против крадци, помисли си тя в отчаяно търсене на безобидно обяснение. Погледна отново екрана. Не, той очевидно бе искал тези думи да звучат заплашително. Роджърс Хенри бе планирал след като пратката пристигне в Пентагона, тя да си остане там.

Може би е точно това! Заплахата е номер, за да бъде сигурен, че ще проучат модела.

Нищо нямаше да се случи. Нищо нямаше да експлодира. Вивиан знаеше, че Роджърс винаги проявяваше страст, когато станеше въпрос за отбраната на страната. Той никога не би я застрашил.

Док Хазърд и д-р Макой бяха изчезнали към кабината и я оставиха насаме с изделието на мъжа й. За пръв път от толкова време студените тръпки на обсебващия я страх започнаха отново да потискат съзнанието й. Старото чувство на безпомощност и примирение, унизителният спомен как той я блъска, притиска я в някой ъгъл, опряла гръб о стената, а пръстите му се вкопчват в гърлото й — неочаквано се върнаха вледеняващо познати. Толкова пъти й бе минавало през ума, че ще умре от ръката му, толкова пъти бе вярвала, че този път наистина ще изпълни заканите си. Докато най-сетне не събра достатъчно кураж да го напусне — дотогава тя бе свикнала да се чувства безпомощна и примирена със съдбата си.

Ала този път бяха замесени и други хора, напомни си тя.

Вивиан Хенри се загледа умислено през най-близкия илюминатор, опитвайки се да отхвърли усещането за надвиснала беда. Преди време Роджърс спря да се появява в кошмарите й, ала чувството за гадене и електрическо изтръпване от страх пред наближаваща опасност се бе завърнало. Това чувство също й бе до болка познато. Години бе сънувала как той я издебва — кошмари, които изживяваше нощ подир нощ. Отново и отново понасяше с цялото си същество прегарящите флуиди чиста омраза, която излъчваха очите му, когато срещнеха нейните. Зениците му ставаха малки, остри карфици, а тя се парализираше, неспособна да помръдне, докато не се събудеше в пълно объркване.

Тя бе втренчила поглед в полуразкритата метална кутия с предчувствието, че бившият й мъж е стигнал до краен садизъм.

Линда Макой се появи отново с командира, и двамата извърнаха очи, а напрегнатите им лица се доближиха до светещия екран. Тя чу как младият пилот пое рязко дъх.

Щяха да я помислят за отговорна за заплахите на Роджърс, заключи Виван. Щяха да си мислят, че тя е планирала това, особено след като разберат, че тя също бе работила в Лос Аламос.

 

 

Пийт Кук бе програмирал ръчния си радиоскенер да прехваща двойната честота, използвана от флайтфон — системата за телефонни разговори „въздух-земя“. Това бе случаен избор, направен преди месеци, когато подготвяше журналистическо разследване на бизнес самолетите, ала като прехвана искането на диспечера по подхода към „Скот еър“ петдесет да позвъни до Маями по флайтфона, разбра, че ще може да подслушва разговора и на двете страни. Възможността бе твърде привлекателна, за да я пропусне.

Пийт стоеше в единия край на фоайето за пристигащи пътници, съсредоточен в слушалката, докато разговорът между самолета и агента на ФБР не приключи. Замисли се за миг. Какво ли евентуално би могло да търси ФБР?

Самолетът още бе в зоната на изчакване някъде горе, над главата му. Реши, че разследването, което го бе довело във Вашингтон, можеше да почака.

Пийт прекоси с най-бърз ход терминала към помещенията на Подход Вашингтон на ФАА. Един глас го разпита по интеркома, монтиран на стената, идентифицираха го като лицензиран пилот, който иска да посети службата, зумерът избръмча и вратата се отвори. Някакъв инспектор провери документа му за самоличност, след което го отведе до диспечера, който водеше „Скот еър“ 50.

— Той изчаква да отворят летището — обясни диспечерът, след като нагласи микрофона, свързан със слушалките на главата му, за да може Пийт да го чуе.

Пийт му показа скенера.

— Слушах, когато му дадохте онзи номер и се прикачих към разговора.

— Имате ли такова право?

— Това са радиовълни. Не са частни.

Диспечерът вдигна пръст, даде указания за един от полетите, които контролираше, преди да се обърне отново към посетителя си.

— За какво се отнасяше разговорът?

Пийт го информира.

— Може би след няколко минути ще поиска курс към база „Андрюс“. Каквото и да мислят от ФБР, че има на борда, то се радва на неотклонното им внимание.

— Наркотици?

Пийт понечи да отговори, ала диспечерът отново се зае с микрофона — да даде инструкции на полетите, които водеше. Лесно бе да се предположи, че са наркотици, но защо ФБР ще предупреждава екипажа, ако го подозира в контрабанда? И защо ще се намесва ФБР, а не Агенцията за борба с наркотрафика?

Не, заключи той, едва ли бяха наркотици. Нямаше логика.

Диспечерът изключи микрофона си и опита отново:

— Мислите, че става въпрос за дрога, така ли?

Пийт поклати глава.

— Не. Нещо ми подсказва, че е много по-сериозно.

 

 

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 4:15 следобед, източно време

Все повече хора се стичаха в малката заседателна зала близо до кабинета на заместник-директора, след като агентите на ФБР в Маями бяха поели ръководството на операцията преди няколко часа. Новината, че най-вероятната цел бе Боинг-727, който сега кръжеше над Околовръстния пръстен, раздруса събралите се агенти и персонал от щаба и ги превърна в екип, а след като стана ясен разговорът между специалния агент в Маями и командира на товарния самолет, ФБР изцяло пое контрола върху ситуацията.

Помощникът на заместник-директора Тони ди Стефано започна с кратка информация, за да осведоми всички за последното развитие на събитията. Навсякъде се виждаха бележници, стенографски тефтери и телефонни пултове, както и три преносими ноутбук компютри, свързани с телефонните линии.

— Добре, флотът ни информира, че имали още един неутронен детектор в авиационната база „Патюксънт ривър“. Това е на юг от нас, така че няма да знаем дали ядреният материал, който е задействал машината в Маями, е на борда на онзи 727, докато не го подложим на ново неутронно сканиране. По случайност група от наши хора е в същата военновъздушна база и в този момент присъства на някакъв семинар по антитероризма. Не могли да си осигурят място за конференцията в Куантико^[1], затова всички експерти ще са там. Проблемът е, че флотът не разполага с товарен самолет в „Пакс ривър“, с който да прехвърлят детектора в „Андрюс“. Той е с площ около осем квадратни фута и тежи над тон, затова ще го натоварят на камион платформа и ще го отправят по най-бързия начин насам с полицейски ескорт. Ще отнеме около деветдесет минути. Джордж, ти говори ли с командния пункт на „Андрюс“?

Мъж със сребристобяла коса се изправи в края на масата и заговори:

— Ще ги пуснат през задния вход. Уреден е и въпросът къде ще бъде паркиран 727.

— Сър, имаме и други проблеми. — Една жена на около трийсет и пет години вдигна молива си, за да привлече вниманието, след което остави телефонната слушалка на рамото си.

— Давай, Дона — кимна помощникът на заместник-директора.

— ЦРУ ни предупреждава гръмогласно, че не бива да изключваме чуждестранна намеса… изпращат неколцина от техните хора тук от Лангли. Агенцията за ядрен контрол лобира за участие на персонал от НСС, а ФАА показва намерение да започне война за територии по въпроса кой може да нарежда на този самолет да каца и къде. Агенцията за контрол върху алкохола, тютюна и оръжията също настоява за своя роля в събитията. Казват, че и те разполагали със специалисти по ядрен тероризъм.

Помощникът на заместник-директора отметна глава назад и изсумтя, преди да я погледне отново.

— Майната им! Ние сме начело. Ние ще приземим този самолет, ще докараме детектора и ще разберем дали превозват ядрен материал, или не. Ако се окаже така, тогава и само тогава ще предадем случая в други ръце.

Един по-млад агент по риза говореше по телефона. Изправи се и подаде слушалката.

— Сър?

— Да?

— Звънят от командния пункт на ВВС в Пентагона. Доколкото разбрах — генерал-майор Годард. Твърди, че има пълномощия от президента да ви съобщи, че е немислимо да нареждате на самолета дори да доближава базата „Андрюс“, щом се подозира, че на борда му има ядрен материал.

 

 

На борда на „Скот еър“ 50 — 4:15 следобед, източно време

Товарният отсек на неговия 727 бе твърде шумен, затова преди да опита да говори, Скот Макей отведе Вивиан Хенри и Линда Макой обратно в пилотската кабина. Фронтът на урагана „Сигрид“ вече бе прекосил Околовръстния пръстен и при полет на три хиляди метра височина самолетът ставаше все по-нестабилен. Скот и Линда се бяха напрегнали, за да преодолеят постоянното друсане и люлеене.

— Мисис Хенри, това може да се окаже сериозно — започна Скот.

Тя кимна. Дясната й ръка бе положена върху празното кресло на командира, а с лявата разтърка слепоочията си.

— Знам — отвърна тихо тя.

— Докато бяхте там…

— Моля ви, наричайте ме Вивиан — добави жената.

— Добре. Вивиан. Докато бяхте там отзад, се обади агент на ФБР от Маями. — Скот погледна назад към Линда. — Доктор Макой, вие също не го знаете.

— Линда — рече тя.

— Добре. Вивиан, Линда. Ние превозваме пратки и на двете. Не знам какво има в тях. Вие знаете. Вивиан, ти казваш, че не знаеш какво съдържа твоя товар, но върху онзи компютърен екран там е изписана недвусмислена заплаха! ФБР ми съобщава, че цял предобед търсят някаква пратка, в която имало опасен материал, излетял от Маями, точно когато ние бяхме там. Почти са убедени, че го превозваме ние.

Скот се обърна отново към Линда, чиито очи се бяха разширили от тревога. Поизправи се, сякаш бе предизвикана.

— Не и аз! В моя товар няма нищо, което може да бъде наречено опасно. Какво търсят те?

— Не знам. Не уточниха. Вероятно агентът не искаше да ми съобщи по радиотелефона, но за миг си помислих… преди да ме извикаш при товара на Вивиан… мислех, че Маями може би се колебае между наркотици и химикали.

— Изключено! — Линда решително завъртя глава. — Моите неща са непрекъснато под личния ми контрол, откакто напуснах залива Макмърдо.

Скот се обърна към по-възрастната жена.

— Вивиан, трябва да ми кажеш всичко, което ти е известно за онази апаратура, вероятно конструирана от мъжа ти, но преди всичко ти защо си тук. Защо лично ти превозваш това нещо до Вашингтон? Какво би могло да бъде то? Защо се споменава Пентагонът?

… Какво би могло да бъде? Защо се споменава Пентагонът?…

Вивиан Хенри срещна погледа на Скот Макей без да трепне, а думите на Линда Макой отекваха в ушите й.

— Вивиан, аз те наблюдавах там, отзад. Струва ми се, че нямаш представа какво съдържа онзи контейнер. Вярно ли е?

Погледът на Вивиан се отмести към Линда.

— Аз… мислех, че е… нещо друго. Не очаквах да е включено, или пък да има вътре компютър.

727 навлезе в зона на умерена турбуленция и лудото подмятане накара Скот да се наведе напред и да се взре през прозорчето към небето, преди отново да се изправи и да погледне Вивиан.

— Знаеш ли какво е това, все пак? — настоя Скот.

— Мога само теоретично да предположа, че Роджърс, моят бивш съпруг, е планирал опасна, дебелашка интрига — и ме е въвлякъл дълбоко в нея…

Скот вдигна ръце в знак на недоумение.

— Интрига? Какво имаш предвид под „интрига“? Кой всъщност е бил той? Каква беше специалността му?

Скот усещаше присъствието на Док от дясната си страна, след като едрият втори пилот се наведе, за да чуе отговора. Джери Крисчън бе завъртял стола си напред, седеше с кротко сключени длани и гледаше Вивиан в очите, като само от време на време поглеждаше през прозорчетата, тъй като турбуленцията продължаваше.

Вивиан Хенри пое дълбоко дъх.

— Добре. Нека се опитам да ви кажа онова, което знам, защото точно сега съм… много объркана, и съм покрусена… че онова, което съм направила, тревожи всички. А сега изглежда, че може би имате достатъчно основания за тревога. Аз… аз самата започвам да се плаша.

Тя погледна Линда, после — отново Скот, гласът й беше по-тих отпреди, а думите й сякаш се процеждаха през воал на объркване.

— Съпругът ми бе ядрен физик, който работеше за правителството. Той беше онзи, който откри и теоретично обоснова съществуването на явлението, наричано „Ефектът на Медуза“ — разрушителна електромагнитна вълна, енергийна конвулсия с огромни, континентални размери.

— Ефектът на Медуза ли? — попита Скот, обърна се към Джери, а после — към Док.

И двамата свиха рамене.

Вивиан кимна.

— Роджърс твърдеше, че такъв ЕМИ, тоест електромагнитен импулс, е толкова мощен, че би могъл да разруши съвременното общество — като го лиши с един удар от комуникации, компютърни технологии, пренос на електроенергия, дори от използването на електронни схеми от какъвто и да е вид.

— Чувал съм нещичко за ЕМИ… — пророни мрачно Джери.

— Във флота винаги се опитваха да защитят електрониката ни срещу евентуални ЕМИ, които Съветите биха могли да създадат — допълни Скот.

— Това бе някъде през шейсетте години — продължи Вивиан. Тя замълча за няколко секунди, през които погледът й срещна очите на Док, а сетне отново сведе глава. Пое си дъх, а с дясната ръка се улови за гърдите. — Извинете, но съм много разстроена…

Линда Макой съчувствено положи длан върху рамото й.

— Моля те, продължавай, Вивиан. Трябва да разберем.

Вивиан я погледна и се опита да се усмихне.

— Роджърс бе изпреварил времето си. Той знаеше, че в крайна сметка ще станем зависими от компютрите и компютърните кодове, и че САЩ трябва първи да разработят „Медуза“, инак рискувахме да бъдем неутрализирани или изнудвани.

— Тоест — заключи Скот, — онова, което имам на борда си, може би е някакъв електромагнитен импулсен генератор?

— Не съвсем — рече Вивиан. — Това е само модел, но предполагам, че Роджърс е искал да драматизира нещата и за последен път да ме постави в неудобно положение.

— И защо ще иска да го стори? — попита Джери.

— Той… можеше да бъде много жесток с мен — рече тя след известна пауза.

— Вивиан, това нещо от някоя държавна лаборатория ли идва?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава откъде? — попита Скот.

— От гаража ни. Нека да обясня. През 1975-а година прекратиха изследователската му програма, по която се работеше в околностите на Денвър, разпръснаха научния му екип, а когато той въпреки всичко отказа да спре с опитите си да конструира „Медуза“, го обявиха за психично нестабилен и го пенсионираха. Преместихме се във Флорида, ала той бе неудържим. Продължи изследванията си сам и построи своя, собствена лаборатория в гаража ни. Мисля, че този модел е построен там.

— Но модел на какво? — попита отново Скот.

— Това бе целта на целия му живот — отвърна просто тя. — Да създаде апарат, който поражда Ефекта на „Медуза“.

— И той ти нареди да го отнесеш лично в Пентагона, така ли? — В тона на Скот се прокраднаха нотки на неверие. Той погледна Линда, която не сваляше очи от елегантната жена, приседнала на сгъваемото столче.

— Малко по-сложно е… — произнесе тя безизразно.

Погледна към вратата на кабината.

— Вивиан — подсказа й Скот, — аз все още не съм получил отговор на основния въпрос. Що за апаратура е тази, която създава Ефекта на „Медуза“? Бомба ли е? Имам предвид, че онова нещо заплашва да се взриви. А се взривяват тъкмо бомбите.

Вивиан Хенри отново вдигна глава.

— Не знам, наистина. Обяснението бе ужасно сложно и никога не успях напълно да го разбера. Единственото, в което съм сигурна е, че това устройство трябва да задейства целия процес.

— И какъв би бил той?

Тя не отговори.

— Вивиан?

Тя отново вдигна рязко глава, пое дълбоко дъх, издиша, след което отговори:

— За да се предизвика Вълната на „Медуза“, първо е необходим термоядрен взрив.