Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (14)

Тринадесета глава

На борда на „Скот еър“ 50 — 5:40 следобед, източно време

Джери Крисчън протегна дългото си тяло колкото можа по-напред от креслото на бордовия инженер и леко постави костеливата си лява ръка върху рамото на командира. Скот нагласяше приемника на флайтфона, опитваше се да постави слушалката върху вилката й, след като бе приключил последния си разговор с ФБР. Силната турбуленция бе изчезнала, ала боингът все още се подмяташе и клатушкаше по западния си курс към неизвестна точка, но по-далеч от най-силните ветрове на урагана. Червената лампичка „колесник — несигурен“ продължаваше да трепка тревожно.

— Скот, разполагаме с още четиринайсет и половина тона гориво. Това прави не повече от три часа полет, в зависимост от това, накъде ще летим. Могат да се окажат и по-малко, ако останем на по-малка височина.

Скот Макей погледна инженера, но остана мълчалив.

— Какво казаха федералните, Скот? — кимна Док към флайтфона. — Май не са много доволни, че не можахме да кацнем в Пакс ривър.

— Окей, ето какво е положението. Нашият приятел от ФБР иска да отлетим към военновъздушната база „Макгуайър“ в Ню Джърси и да останем в режим на изчакване, докато групата специалисти от Пакс ривър не пристигне. Флотът ще ги качи на техен транспортен самолет и ще ги откарам там. Пожелавам им много късмет с тези ветрове!

Скот улови с периферното си зрение как инженерът поклаща неодобрително глава. Обърна се леко надясно.

— Какво има, Джери?

Отговорът на ококорилия се инженер издаваше силна възбуда:

— Защо, за бога, ще изберат „Макгуайър“? „Макгуайър“ е твърде близо до Ню Йорк и Филаделфия и навярно базата е подложена на силата на урагана не по-малко, отколкото Пакс ривър. Дори тези приказки за Ефекта на „Медуза“ да не са истина, ние си летим напред-назад с двайсетмегатонна термоядрена бомба, която може да убие — колко — десет милиона, двайсет? Тия да не са полудели?!

— Очевидно не вярват, че ще се взривим — отвърна Скот.

Очите на Джери горяха.

— Можеш ли да си представиш с какво си имаме работа тук? Ами ако това нещо гръмне, докато сме над Ню Джърси? Само радиационният облак ще причини рак, лъчева болест, слепота и тъй нататък у милиони хора по цялото Източно крайбрежие. Но ако може също така да възпроизведе и тази „Медуза“… как го наричаха?

— Вълна. Нарича се Вълната на „Медуза“ — въздъхна Скот.

— Да. Ако тя може да причини такива поражения, защо ФБР или който и да е, ще иска да я приближи до банковите центрове в Ню Йорк?

— Добър довод — съгласи се мигновено Док, без да откъсва поглед от уредите, след като изкачи 727 до пет хиляди метра и започна да изравнява на пет хиляди и триста.

Гласът на диспечера от вашингтонския център изпълни слушалките им.

— „Скот еър“ петдесет, виждам, че изравнявате на пет хиляди и триста, завийте сега надясно на три-нула-нула градуса и съобщете за намеренията си.

Док погледна наляво, видя как Скот взе микрофона, но се спря и погледите им се срещнаха.

— Някакви свежи идеи? — опита се да бъде духовит Скот.

Док поклати глава и въздъхна.

— Май нямам.

Скот се извърна към инженера.

— А ти, Джери?

— Нямам… Не знам какво друго можем да правим, освен да си сътрудничим с тях. Но „Макгуайър“… не разбирам логиката им. Може би трябва да им се обадиш отново?

Скот поиска курс към „Макгуайър“, получи разрешение, след което вторият пилот зави по новия курс и включи автопилота. Док прокара едра длан по плешивото си теме и се пообърна в креслото си, усетил, че Скот очаква да обсъдят създалата се ситуация.

Изведнъж видя, че сгъваемото столче зад Скот, където допреди минути бе седяла Линда Макой, е празно. Още щом се издигнаха на безопасна височина тя бе предприела бърз преход назад, към товарния отсек, за да види какво става с Вивиан Хенри. Док внезапно осъзна, че тя му липсва, сякаш отсъствието й превърна плашещата дилема в единствена.

— Аз… имам чувството, че се намираме в някакъв безконтролен полет, момчета. Ситуацията ни диктува, но не знам какво друго да направя. На самолетоносачите съм работил край ядрено оръжие, но никога не съм летял с истинска, закачена на задника ми бомба. Какво ще стане, ако не могат да я обезвредят? Какво можем да направим тогава?

— Нека видим с какво разполагаме, Скот — започна Док и взе да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. — Първо, онова устройство там отзад може да е и неразрив, но нито ние, нито властите могат да рискуват с това. Второ, ако приемем, че е истинско, тогава ни остават по-малко от два часа и половина, преди да се взриви и ако не бъдем на — да речем — поне на петдесет мили далеч от него, когато това стане, ние също загиваме.

— Трето — намеси се Скот, — … никой от нас не знае как да обезвреди подобно нещо. Така че трябва да направим всичко необходимо, за да откараме този самолет там, където някой експерт ще може да прекрати обратното броене. Съгласни ли сте? Значи, след като не можем да изхвърлим товара от 727 по време на полет, единствената друга възможност е да кацнем някъде и да прехвърлим бомбата на С-141 или на С-130, който да я изхвърли в морето, за да се предотвратят най-тежките поражения. Ако не беше този проклет ураган, щяхме да разполагаме с достатъчно време, но боже мой, с всяка следваща минута летене покрай Източното крайбрежие, ние самите се превръщаме почти в терористи. Можете ли да си представите какво ще си помисли всеки обикновен човек там, долу, ако знаеше какво се носи над главата му?

— Страхотен имидж за нашата малка компания, нали? — горчиво се засмя Док.

— Господи… — въздъхна Скот. — Лети си някакъв самолет с един малък предмет на борда, който може да те изпепели дори от трийсет мили разстояние… По дяволите Ефекта „Медуза“, една заредена ядрена глава е достатъчна, за да погълне цялото ми внимание.

Док кимна.

— И какво ще стане — рече тихо Джери, — ако кацнем в „Макгуайър“ и експертите не могат да я обезвредят или да я преместят? Тогава?

Док се бе навел отляво над централния пулт. Той се поизправи, потънал в мисли, а Скот посочи назад, към товарния отсек на боинга.

— Знам, че ако нищо друго не измислят, те могат да унищожат самолета заедно с бомбата вътре. Взривяването му от разстояние ще свърши работа.

Док изглеждаше слисан.

— Да го взривят ли…? Но това не отговаря на целта!

Скот поклати глава.

— Това няма да предизвика ядрена експлозия. Това е способът на военните да се отърват от ядрено оръжие, за да не попадне във вражески ръце. Спомням си го от инструкциите във флота. Или го изгаряш, или му залепяш мощен експлозив, който да взриви детониращото устройство вътре в бомбата. Така се унищожава задействащия ядрения взрив „спусък“, преди той да сработи. Единственият проблем е радиоактивното замърсяване. Плутониевият заряд се оголва. Ще трябва да сме доста надалеч от летището, когато направят това.

— Може би това ще свърши работа — въздъхна Джери с облекчение. — Ако не могат да изключат машинката, могат да я гръмнат безопасно. — Засмя се, без да му е много смешно и добави: — След като я доставим на земята и се отдалечим достатъчно от този самолет, разбира се.

Док Хазърд мрачно клатеше глава.

— Забравяте нещо, момчета.

— Какво, Док? — попита Скот.

— Ами Вивиан? Тя не може да се отдалечи на повече от пет метра, иначе онова нещо ще гръмне.

Тримата млъкнаха за известно време, след което Джери наруши мълчанието:

— Ами, ние не сме съвсем сигурни, че мъртвият й съпруг казва… — или е казвал истината за това, доколко може да се отдалечи от бомбата, нали така? Може да гръмне, а може и да не гръмне. Просто не можем да бъдем сигурни.

— Дали да рискуваме? — изгледа ги Скот. — Знаем, че устройството засича присъствието й, но дали ще ни предупреди отново?

Док хвърли око на уредите, колкото да се увери, че автопилотът работи добре, след това се извърна и кимна.

— Да. Аз мисля, че ще го направи. Онзи негодник е искал да я измъчва. Той не би оставил всичко да свърши просто така. Изчадието му ще ни предупреждава отново и отново, само да я държи непрекъснато под страх.

— И тъй — заключи Джери, — смятате, че ако не могат да го обезвредят, ние бихме могли да тестваме заплахата с пейсмейкъра, като постепенно отдалечаваме Вивиан от устройството?

— Както сам видя, то не реагира когато се отдалечихме от Пентагона — рече Скот. — Ние сме вече на доста километри от там и все още сме живи.

Док посочи уредите и сетне се обърна към командира:

— Скот, един от нас трябва да отиде да види какво става с дамите. Аз привързах Вивиан, но се безпокоя, че Линда Макой се разхожда необезопасена.

Скот започна да сваля презрамките на колана си и го откачи.

— Аз ще хвърля едно око. На Линда й изкарахме акъла, докато се опитвахме да кацнем там.

— Самите ние си изкарахме акъла, та какво остава за жените! — завъртя глава Док.

— Преди да идеш, Скот — рече бордовият инженер, — има още нещо, което всички трябва да обсъдим.

Скот веднага усети промяната в тона му. Винаги, когато нещо преминаваше от сериозна към критична фаза, тонът на Джери се променяше неуловимо, а погледът му отразяваше дълбочината на неизречената му тревога.

— Какво, Джери?

Док се размърда в креслото си.

— Не ми е приятно да повдигам този въпрос, но досега винаги сме смятали Вивиан за жертва и дори не сме допускали друга възможност.

— Каква възможност? — попита Скот, силно смутен от посоката, в която поемаше разговорът.

— Вивиан ми харесва. Надявам се да не е вярно, но…

— Какво, Джери? — настоя Скот.

Док също се обърна и се взря през рамо в изражението на инженера.

— Добре, нека предположим… само да предположим… че това не е измислено от мъртвия й съпруг. А че е нейно дело. Не забравяйте, че той е мъртъв от две години. Какво значение би имало за него?

Док изсумтя и завъртя очи.

— Това е идиотско, Крисчън.

— Почакай… — Скот вдигна ръка, за да прекъсне протестите на Док. — Искаш да кажеш, че тя би могла да стои зад всичко това, така ли, Джери? Но защо, за бога? Какво ще постигне?

Джери отново поклати глава.

— Не знам защо. Не я обвинявам. Просто предлагам алтернативно обяснение, което не сме обсъждали.

Скот и Док се спогледаха. Тримата потънаха в мълчание, което обаче бе моментално нарушено от звъна на флайтфона.

Обаждаше се Тони ди Стефано. След по-малко от минута разговор Скот постави обратно слушалката с озадачено изражение.

— Какво? — попита Док.

— Отново промяна — поклати глава командирът. — Изглежда и на тях им е светнало, че Джери е прав и „Макгуайър“ е твърде близо до Ню Йорк и Фили, тъй че сега трябва да летим на юг, към военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ в Северна Каролина.

Док поклати отвратен глава.

— Естествено. Както винаги, никой от властите не може да вземе окончателно решение. Какво друго?

— Каза нещо много странно — продължи Скот и погледна към Джери. — Интересува се дали Вивиан Хенри може да чуе разговора ни. Попитах го защо, но той не пожела да ми обясни.

 

 

Източен Вашингтон — 5:40 следобед, източно време

Телефонната слушалка беше вече положена на вилката, когато Дорис си спомни нещо съществено. Шокът от разговора й с ФБР я бе поразтърсил за известно време, но изведнъж споменът за онова дело изскочи в съзнанието й ведно с фамилното име на онази жена, която бе заплашила да взриви „Кадри“.

Не беше Хенри. Облечената с кожи кучка се казваше Уоткинс! Значи не бе същата, за която питаха от ФБР.

Дорис поседя известно време върху изтъркания диван във всекидневната и се опита да се съсредоточи, изплашена далеч повече от преди. Може би трябваше да позвъни на онази жена от ФБР и да й каже, че й е дала погрешна информация?

Дорис погледна към телефона; стомахът й се бе свил на топка. Ами ако във ФБР й се ядосат, че ги е подвела? Можеше да изгуби работата си. Беше ги излъгала, нали така?

Но те не знаят това… Освен ако аз не им кажа.

Вивиан Хенри навярно бе просто поредната разведена глезла, реши тя, и дори да не бе заплашвала „Кадри“, сигурно си го е мислила, което си беше почти същото. В крайна сметка тя бе обжалвала решението. Това превръщаше тази Хенри в неин враг. Тя бе поставила под въпрос разумността на решението на държавата, което им струваше време, а съдът бе постановил, че Дорис е била права. Спомни си сега за присъдата. Почувства се много добре след нея. Кучката си бе получила онова, което заслужаваше, а Дорис се бе усетила важна и умна. Съобщението за съдебното решение бе дошло миналата седмица.

Телефонът седеше на близката масичка и сякаш й се подиграваше. Ти си в беда! — безмълвно крещеше той. — Ако съобщиш на ФБР, че си ги излъгала, тогава си в голяма беда!

В крайна сметка нямаше никакво значение, нали така? — помисли си Дорис. ФБР няма да вкара онази жена, Хенри, в затвора заради едната заплаха. Никога досега не са вкарвали някого в затвора за това, че е заплашил „Кадри.“ А се случва непрекъснато.

Ако се обадя, ще загазя — реши тя. — Ако не се обадя, няма да се случи нищо, нито на нея, нито на мен.

В това имаше логика. В крайна сметка не й беше работа да се тревожи за враговете на „Кадри.“ Дорис взе дистанционното на телевизора, включи го и мислите й постепенно се отвлякоха към малко скучните реплики на някакъв разговор в студиото.

 

 

Ей Би Си Нюз, Ню Йорк — 5:48 следобед, източно време

След като информацията на Пийт Кук попълни липсващите парченца на пъзела, истинността на очертаващата се новина най-сетне оправда извънредното й включване. Всички станции на Ей Би Си в страната се включиха към една-единствена камера в Ню Йорк.

Въведението на Питър Дженкинс бе проследено моментално от всички останали новинарски екипи на другите телевизионни мрежи, както и на телевизионните екрани в Овалния кабинет и в Ситуационната зала в Белия дом, където внезапно настъпилото ледено мълчание преряза всички разговори:

— В този момент в бурното небе над Източните щати се разиграва драма на борда на граждански товарен самолет, за който имаме основание да смятаме, че пренася заредено термоядрено оръжие. Авиолайнерът Боинг 727, опериран от малка фирма от Колорадо наречена „Скот еър“, първоначално е летял за Националното летище във Вашингтон. Преди по-малко от час обаче, ФБР е наредило на самолета да се насочи към военновъздушната база на ВМС „Патюксънт ривър“, южно от Вашингтон. Поради силните ветрове, причинени от урагана „Сигрид“, опитът за приземяване е бил неуспешен и самолетът сега е насочен към друга, неназована точка по Източното крайбрежие.

От Белия дом и други правителствени агенции последва незабавно отричане, но източници на Ей Би Си следят комуникациите „въздух-земя“ между командира на самолета и правителствени агенции, и потвърждават, че екипажът ще се опита да се приземи във военноморска база, за да се даде възможност на екип от ядрени експерти да обезвредят бомбата, която очевидно се намира като товар на борда. В този момент самолетът е насочен в друго направление и ние се опитваме да установим… към коя именно точка. Ей Би Си Нюз узна също, че екипажът на боинга смята, че бомбата е включена на обратно броене към автоматично взривяване, до което остават по-малко от три часа, считано от този момент.

Макар всичко това да е достатъчно ужасяващо, има още нещо за характера на бомбата, което трябва да бъде съобщено. Както научиха източници на Ей Би Си, в самолета се намира действащ прототип на принципно ново оръжие, каквото САЩ се опитваха да разработят още през шейсетте и седемдесетте години. Главната му особеност е, че ако експлодира над или в близост до високоразвита страна, като нашата, не само ще убие няколко милиона души и ще обезлюди район с размерите на Вашингтон, но и ще атакува икономиката и инфраструктурата, като унищожи всички компютърни системи, компютризираните банкови и финансови системи, комуникационните мрежи, дори и телевизионната мрежа, която вие гледате в този момент.

Последва пълно описание на Проекта „Медуза“ и Ефекта „Медуза“, както и на споровете в научните среди дали такова оръжие съществува. Другите новинарски мрежи на мига задействаха трескаво телефони и компютри, за да наваксат изоставането си. Информационната машина се завъртя на бесни обороти.

След петнайсетина минути подобни сензационни репортажи с гриф „ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ“ се появиха по всички телевизионни канали и повечето радиостанции, а жителите на погълнатото от бурята Източно крайбрежие започнаха тревожно да се взират в небето и да се питат къде ли се намира в този миг смъртоносният самолет.

 

 

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 5:51 следобед, източно време

Тони ди Стефано остави слушалката, пребледнял като платно, и неколцината агенти около него се запитаха какво ли се бе случило.

— Дона, намери телевизор и го включи. Някой негодник е изпял цялата история!

Той метна молива си с все сила.

— Какво е станало?

— Ей Би Си току-що са съобщили, че имаме заредена ядрена бомба, която ще се взриви в рамките на три часа.

Тони зарови глава в дланите си.

— Но, Тони… — обади се един агент, — това в общи линии е вярно.

— Знам, но последното нещо, от което се нуждаем сега, е паника в национален мащаб, а тъкмо това — той посочи телефона, — … е което става в Ситуационната зала.

— Значи губим контрол върху операцията?

— Не съм убеден, че изобщо го искам, тоя контрол!

Все още бледен, Тони се облегна назад във въртящото се кресло и погледна през прозореца. Яростните облаци, дъждовната пелена и размазаната картина на превиващите се под най-необичаен ъгъл дървета, попаднали в пастта на бурята, бе изпълвала периферното им зрение през последния час.

— Ако тази бомба се взриви където и да е, в близост до населен район… Господи! Добре че го отклонихме оттук, но дори в „Сеймур-Джонсън“, дори в Северна Каролина, ще има милиони жертви, даже да не се получи Вълната на „Медуза“.

Тони се наведе напред и посочи към прозореца.

— Знаете ли какво ще стане с очите ви, ако имате нещастието само да погледнете не натам, накъдето трябва, когато изригне ядреното кълбо? Ретината ви ще бъде унищожена. Мигновено.

— А ако се задейства Ефектът „Медуза“? — попита Бил.

— Тогава цялата тази страна ще е в голяма беда. — Той скочи неочаквано от мястото си. — Окей, нека не губим яснотата на мисленето си. Ето последното развитие на нещата. Самолетът е насочен към военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ по настояване от Ситуационната зала. ВВС ще евакуират базата и ще осигурят малка охранителна полицейска част, която ще разполага и с тежко въоръжение. Пентагонът разработва план да изхвърлят устройството в морето, ако не успеят да го обезвредят. Предполагам, че ще го взривят над водата. Как — не знам. Не е по нашата част. Нашата работа е да накараме командира да се отправи към Северна Каролина. Хората ни там ще имат задачата да поемат екипажа и да задържат мисис Хенри в ареста. Ще им е нужна всяка секунда, за да обезвредят бомбата, тъй че последното нещо, от което имаме нужда, е тази жена да държи с бомбата заложници и да заплашва да я взриви, ако това са намеренията й. — Тони огледа лицата на хората, които го бяха наобиколили, и погледът му спря върху Дона. — Разбира се, аз още не съм убеден, че мисис Хенри е нашата заподозряна. Не мога да разбера какво би спечелила, освен да тероризира правителството на Съединените щати.

— Отмъщение, Тони. Тя иска отмъщение — рече Дона.

— Възможно е да е потенциална самоубийца — добави Бил. — За какво друго й е да живее, Тони? След всичко онова, което вече е направила, всяко жури от съдебни заседатели ще я осъди до живот и ще изхвърли ключа от килията й.

— Тогава трябва да разберем какво желае тя и да се надяваме, че иска нещо, което можем да й дадем или да се престорим, че ще й го дадем. Дона? Продължавай да ровиш в историите на останалите хора на борда. Може да открием нещо, което да е от полза.

— Имам предложение, Тони — обади се един от агентите.

— Разбира се. Давай.

— Някой проверявал ли е жилището на мисис Хенри в Маями с гайгеров брояч? Това може да даде отговор на някои ключови въпроси. Не можеш да събираш радиоактивни материали, без да оставиш следи.

Тони изгледа мълчаливо мъжа за няколко секунди.

— Неудобно ми е да го призная, но не се сетих досега. Можеш ли да се погрижиш за това? Бюрото ни в Маями ще трябва да получи бързо заповед за обиск.

— Смятай го за направено.

— А ако няма радиация? — попита Тони.

— Тогава навярно няма и бомба.