Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (12)

Единадесета глава

На борда на „Скот еър“ 50 — 5:15 следобед, източно време

Светкавиците следваха вече почти без паузи и осветяваха подгизналата земя долу с призрачни, резки просветвания, които разкриваха загадъчния пейзаж от тъмни гори, прорязани от тесни пътища, по които едва-едва пълзяха на север дълги редици от автомобилни фарове.

Д-р Линда Макой заби нокти в подлакътниците на своето наблюдателско място, когато 727 се наклони и премина през поредната тясна ивица на силна турбуленция. При всеки подобен сблъсък виждаше как двамата пилоти се борят да задържат самолета в хоризонтално положение; стомахът й се бунтуваше, виеше й се свят.

Линда видя как Скот с дясната си ръка бутна трите ръчки на газта до максимума, след като „дъното“ под тях изчезна и пак пропаднаха. Изглеждаше невероятно спокоен, ала въпреки това можеше да усети напрежението в гласа му, когато заговореше. Той очевидно бе изплашен и се опитваше с все сили да не му проличи.

Ако той е изплашен — заключи тя, — значи наистина е страшно!

Гласът на диспечера, който им даде разрешение да започнат заход по уреди към Пакс ривър й прозвуча като музика, особено след като минути преди това им бяха казали, че базата била затворена.

Само още малко! — опита се да се успокои тя, а кабината се разлюля и се наклони силно, по гърба й пробягаха тръпки, а устата й се изпълни с горчива слюнка.

Никога не бе преживявала нещо подобно, дори когато летеше със съвсем несигурни самолетчета по най-отдалечените краища на света. Не можеше да сдържи ужаса, който я обземаше. В този миг едно внезапно издигане я залепи за седалката, 727 се блъсна в масивен възходящ поток, след което влезе също тъй неочаквано в отвратително пикиране. Почуди се колко ли още можеше да понесе остарелият самолет.

Нека бъдем наясно, момиче — рече си тя, — може и да не успееш да излезеш жива от всичко това!

Мислите й полетяха към дома й в Колорадо. Досега трябваше да е пристигнала там. Помисли си за котката си. За родителите си. Помисли и за Криста Маколиф^[1] при онзи трагичен полет на „Чалънджър“ и се запита дали и тя бе изпитала същата паника, когато совалката се бе взривила.

Гласът на Скот Макей я извади от унеса й като електрически шок.

— Клапи на петнайсет! — изстреля той внезапно към Док и гласът му почти се изгуби в краткия пореден сблъсък с градушката.

— Клапи на петнайсет — повтори мигновено Док, лявата му ръка бе положена върху лоста за управление на клапите, който вече бе на зададеното си място. — Включена противообледеняваща система на двигателите. Локализаторът ти е включен и е идентифициран, Скот.

— Той нали ни нареди да слезем до хиляда метра? — попита Скот.

Док кимна:

— Точно така. Хиляда.

— Клапи на двайсет и пет, колесниците — спуснати, проверка по списъка преди кацане.

Тя видя как ръката на Док дръпна лоста на колесниците в положение „спуснати“ и веднага чу свистенето на нахлуващия с голяма скорост въздух някъде на метър под краката им, след като бе спуснат носовият колесник.

И основният колесник, на около двайсет и пет метра зад тях, също щеше да се спусне.

Погледът на Линда се стрелна от Док към Скот до Джери и обратно. Бяха спокойни. И тя трябваше да бъде спокойна. Но как можеше човек да бъде спокоен при това силно тресене и подмятане на самолета? Едва успяваха да го овладеят — и само мисълта за това увеличи ужаса й до нови величини.

Гласът на диспечера по подхода изпращя от говорителя над главите им:

— „Скот еър“ петдесет, поддържайте този курс, имате разрешение за заход към писта 32, снижете се на осемстотин метра, до курса за захода и се обадете веднага на кулата.

— „Скот еър“ петдесет, имам разрешение за заход, осемстотин метра, докато застана на курс — повтори Док. — Заходът — разрешен, Скот.

— Разбрано. Въведи ми сега курса за заход. Той е три-нула-нула. Ще запазя с трийсет мили по-висока скорост заради евентуално завъртане на вятъра.

— Бих препоръчал малко по-висока скорост, например с четирийсет мили — рече Док.

Скот хвърли бърз поглед на втория си пилот, а после през рамо — и на Джери. Макар да не можеше да откъсне поглед от предните прозорци, Линда някак усети, че Джери кимна.

— Окей, скорост с четирийсет по-висока — съгласи се Скот и се пресегна да нагласи малката бяла индикаторна стрелка на скоростомера.

Док завъртя отново копчето на радиостанцията, за да установи връзка с контролната кула и гласът на диспечера долетя съвсем слаб от говорителя, тъй като в ушите им изпращя статично електричество, причинено от поредната порция светкавици.

— … разрешено кацане, вятърът е… а-а-а… три-пет-пет при скорост петдесет и пет до шейсет, на поривите над двайсет мили отгоре. Пистата е отворена за вас, „Скот еър“, но кацането е по ваша преценка.

— Разбрано, кула Патюксънт — отговори Док и веднага сведе глава да погледне показанията на уредите, след което гласът му отново се извиси, за да надвика оглушителния шум на силния дъжд. — Окей, Скот, сега сме на петстотин метра височина, на пет мили от летището. Това е последното определение преди кацане. Разрешено ни е да се снижим до сто и трийсет метра.

Гласът на Джери Крисчън долетя от мястото на бордовия инженер.

— Навигационната радиостанция приема добре и стабилно, пистата се вижда на около десет градуса вляво.

— Това е дяволски силен страничен вятър! — рече Скот, ала думите излязоха като сподавено грачене; ръцете му върху щурвала бяха в непрекъснато движение, за да успее да задържи самолета в режим на плавно спускане и по курса към пистата, зададен автоматично от радионавигационната система.

— Отнася ни странично на трийсет градуса спрямо пистата!

— Скот, бъди готов за повторен заход. Не насилвай машината! Разполагаме с достатъчно гориво!

Линда се чувстваше като парцалена кукла, подхвърляна в перална машина. Тя усети напрежението в гласа на Док, който започна да изрежда различни параметри — говореше безспир.

— Скоростта е с четирийсет и пет по-висока. Готов ли си за клапите?

— Да. Клапи — на трийсет.

— Разбрано. Клапи — на трийсет.

— Задай окончателната скорост, продължавам да се снижавам до минималната височина. Пистата се вижда отпред. Да го наречем визуално кацане.

— Искаш ли да пусна чистачките, Скот? — попита Док, след като спусна клапите до зададения окончателен ъгъл.

— Да!

Док щракна копчето на чистачките, които вдигнаха адски шум и почти заглушиха гласа, който изреждаше състоящия се от шест точки списък за проверка преди кацане. Думите „Проверка — приключена“ прозвучаха почти едновременно с огромната мълния, която озари терена пред тях.

Линда чу ахването откъм бордовия инженер.

— Тази удари кулата! — извика Джери Крисчън.

— Мамка му! — изруга Док и натисна бутона на микрофона. — Кула Пакс ривър, обади се! Чувате ли ме?

Отговор не последва.

— Двеста и четирийсет метра, скоростта ти е с четирийсет мили над маркираната — додаде Док.

— Чуват ли ни? — попита Скот, приковал поглед в уредите.

— Не, но вече имаме разрешение за кацане — отвърна Док.

— Окей.

— Сега си на двеста метра, скорост по-висока с трийсет и осем мили.

— Окей.

— Скорост — плюс трийсет и четири… това е заход на вятъра, Скот! Скочи с десет, може би двайсет мили в час… не, повече е…

— Усещам го!

С дясната си ръка Скот дърпаше назад ръчките на газта, а Док бе сложил лявата си ръка върху неговата.

— Не прекалено много! Не отнемай твърде много!

— Каква е скоростта ми?

— Височината ни е сто и двайсет, скоростта — плюс… а-а-а — почти петдесет.

— Трябва да намаля!

— Скот…

Гласът на Док утихна, след като скоростта им бързо се увеличи с нови двайсет мили, а ревът на въздушния поток около тях се засилваше с всяка секунда.

— Това можеше да бъде минипорив, Скот!

Думите на Док отекнаха в ушите на Линда, точно когато боингът прелетя през средата на масивна, бързо спускаща се въздушна колона.

В един миг насрещният вятър със скорост четирийсет мили в час се превърна в попътен. Изведнъж се оказа, че крилете вече не разполагат със скорост, която да осигури достатъчно подемна сила, за да останат в полет — шейсеттонният самолет потръпна и започна да пада.

Линда сграбчи подлакътника на седалката и усети как сърцето й тупти в гърлото. Този път не изпита усещането за издигане, което следваше дотогава всяко пропадане. Този път наистина падаха.

Чу резкия звук, който изклокочи в гърлото на Скот, ала не долови разбираеми думи. Видя с периферното си зрение, че Док бе не по-малко смаян, когато Скот избута рязко ръчките на газта докрай напред; дори се чу ударът им в ограничителите. Двигателите на боинга нададоха гневен рев, машината завибрира.

Джери Крисчън отзад бе човекът, който успя да намери думи.

— Заход на вятъра! Максимална мощност! Вдигай! Вдигай!!!

— … правя го… — успя да изрече Скот.

— Скорост сто мили в час, Скот, потъваме! — изкрещя Док.

— Знам!

— Шестстотин метра в минута! — рече Док, почти едновременно с отговора на командира.

— Максимална мощност! — отвърна Скот.

Лявата ръка на Док проследи трите ръчки, но те вече бяха в крайно положение.

Погледът на Док бе закован в радиовисотомера, който педантично отчиташе точната им височина спрямо земята. Стрелката се движеше надолу към последната цифра преди нулата.

— Трийсет и три метра, Скот, вдигай!

— Правя го!

Пистата се втурна към тях и в този миг Скот изтегли щурвала към гърдите си. Линда усети как самолетът отговаря, носът му се повдигна, ъгълът се увеличи изведнъж и пистата и тревата покрай нея се отдалечиха под ъгъл трийсет градуса вляво от тях. Ако се удареха с такава скорост, сигурно щяха да експлодират и да се превърнат в огнено кълбо.

— Върни! Върни! До петнайсет градуса! — извика Док.

Скот кимна бързешком. Гласът му не излизаше. 727 зави надясно, залюля се и пое право срещу вятъра. Земята продължаваше да се носи бързо срещу тях. Трябваше да изравни крилете! Усети как щурвалът омеква, сякаш голямата птица не можеше да изстиска повече от себе си.

— Опитвам се да… — това бе единственото нещо, което успя да изхрипти.

 

 

За двамината души в контролната кула, разтърсващият удар на мълнията бе придружен от ослепително ярък блясък, който мигновено ги лиши от възприятия. И двамата диспечери едновременно осъзнаха, че лежат на земята, без да имат ясен спомен как се бяха озовали там. Скочиха бързо на крака в мига, в който светлините на „Скот еър“ 50 пробиха черните облаци в далечния край на пистата.

— Радиовръзката е извън строя! — извика единият.

— Какво прави той? — отвърна с въпрос другият и посочи към пистата.

Приближаващият самолет бе сякаш едва ли не увиснал в края на летището, носът му не сочеше към пистата, а към залива, докато пилотите се опитваха да задържат машината при силния напречен вятър.

После изведнъж самолетът започна да се спуска с плашеща бързина, с вирнат нос и бързо набиращ скорост, докато летеше към земята.

— Какво по…? — Единият от диспечерите грабна микрофона и натисна толкова силно бутона, че пръстът го заболя; беше забравил, че радиостанциите не работят.

— „Скот еър“, върни се! Върни се!

— Минипорив! — обяви другият и видя как носът на самолета се вдигна още, след като двигателите бяха включени на пълна мощност и ядни струи дим изригнаха зад опашката на боинга.

— Той ще се удари!

 

 

Скот почувства тъй желания тласък на трите монтирани в опашната част на боинга двигатели по напрежението в кръста си, когато дръпна щурвала, приковал поглед във висотомера, докато скоростта започна да расте. Беше потънал в някакво почти мистично спокойствие, в чувството, че само се вози, а не управлява — сякаш стоеше отстрани и наблюдаваше борбата да останат във въздуха с безпристрастно любопитство.

— Три метра, Скот! — сепнаха го думите на Док.

Скот виждаше дърветата отпред и вляво, а с периферното си зрение — тревата покрай пистата, която се носеше към тях. Бяха сякаш на сантиметри от земята.

— Скорост сто и трийсет мили в час и се покачва! — обяви Джери.

Скот остана съсредоточен върху това, което бе само загатнато издигане, и точно тогава го изненада силен порив отляво.

Дясното крило мигновено се наклони надолу и 727 се понесе странично срещу вятъра. Шумът и усещането за стържене на метал о бетона и резкият завой вдясно, след като десният край на крилото закачи пистата в облак искри, се усилиха многократно в кабината.

Крилете бяха пълни с гориво. Трябваше да спре тези искри и допира със земята.

Скот дръпна силно щурвала назад и инстинктивно го отмести леко вляво.

Краят на дясното крило се вдигна от пистата и в същия миг гумите на двата основни колесника се удариха с тъп звук върху пистата под ъгъл от почти четирийсет градуса, огромната сила занесе носа на боинга отново вляво с такова треперене и друсане, каквото Скот никога досега не бе усещал.

Секунда по-късно и носовият колесник опря пистата и Скот отново изтегли щурвала колкото можеше и смееше по-назад, усетил как вятърът повдига дясното крило. С усилие удържа крилете в равно положение; гумите свистяха и свиреха ядно и той осъзна, че са на път да забият лявото крило в меката почва до пистата.

Всичко в съзнанието му ставаше сякаш в забавен каданс. Ако лявото крило се удареше, то щеше да се забие, да ги тласне наляво, докато самолетът не се завърти странично и не се разруши в пламъците на огромна експлозия на горивото. Трябваше да се отлепи от пистата!

Завъртя кормилото почти докрай вдясно и заби щурвала в корема си. Усети как самолетът изведнъж подскочи от повърхността и бавно залитна, издигнал се отново във въздуха. Струваше му се, че ще мине цяла вечност, преди страничното клатене и вибрациите да престанат.

Гласът на Док наруши мълчанието.

— Скот! Върни се вдясно!

Гласът в съзнанието му крещеше същото предупреждение. Контролната кула бе вляво и те се носеха над тревата право към нея, стъклената й кабина бе на трийсетина метра, ала бързо нарастваше в страничното прозорче на Скот.

Погледна скоростомера. Стрелката трептеше върху сто и трийсет мили, а натискът, който креслото му оказваше в кръста, подсказваше, че продължава да се покачва. Необходима му бе скорост, за да се издигне, скорост, за да завие и да не връхлети върху кулата, скорост, за да надмогне земното привличане…

— Колесници — прибрани — нареди Скот. — Дано имаме късмета да не са повредени.

Док грабна лоста на колесниците и го постави в горно положение. Скот зави рязко вдясно и коригира курса на самолета, опитвайки се да прелети над сградата на контролната кула.

Откъм източната страна на летището се издигаше стена от градушка и тя ги погълна, след като 727 бавно набра височина, издигна се най-сетне над кулата и се изправи срещу яростта на бурята.

— Скот, индикаторът на левия колесник показва, че не е затворен безопасно, но мисля, че е вдигнат. Смятам, че засега можем да го игнорираме — обади се Док.

— Люкът на колесника или самият колесник?

— Самият колесник. По-късно можем да проверим по процедурата дали ще се спусне. Ще оставя засега лоста в горно положение. Така колесникът ще стои притиснат.

— Да, не му е сега времето да се занимаваме с него.

Док вдигна микрофона към устата си и погледна към командира.

— Накъде искаш да летим?

— Вземи разрешение да поемем на запад, да излезем от цялата тази буря. Нека се стабилизираме и ще разговарям отново с човека от ФБР. Не знам къде отиваме, но в никакъв случай не бих искал да опитвам това нещо отново, по дяволите!

Гласът на Джери Крисчън прозвуча отзад.

— Амин!

— Съгласен — добави Док, натисна бутона и рече: — Вашингтон център, „Скот еър“ петдесет, на връзка.

Той погледна Линда Макой, която бе останала безмълвна и забеляза как се бе вкопчила до смърт в подлакътниците на стола си, както и пепеляво бледата кожа около здраво стиснатите й устни.

Тя улови погледа и му отвърна, без дори и намек за усмивка.

Док й кимна и затвори очи в мигновен жест на съчувствие.

— Всичко е наред, докторе.

Тя едва го чу и преглътна тежко, но вместо глас, от гърлото й излезе само лек хрип. Устните й бяха напукани до кръв и пресъхнали и тя осъзна, че бе спряла дъха си. Едрият втори пилот я гледаше загрижено и тя най-сетне разбра, че й казва нещо.

— Какво? — с мъка успя да попита тя.

— Казах, че всичко е окей. Отпусни се. Все още сме във въздуха.

— Точно това — рече тя тихо, взряна в него, — е проблемът.

 

 

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 5:15 следобед, източно време

Още преди „Скот еър“ 50 да започне подход към Пакс ривър, серия от телефонни обаждания свързаха агентите на ФБР, изпратени в базата да посрещнат самолета с обичайната цел, поставена в главната квартира на ФБР: всички на борда на „Скот еър“ трябваше да бъдат арестувани, задържани и отведени на сигурно място, съгласно стандартната процедура за отвличане, с презумпцията, че отвлеклият самолета — или терористът — може да е някой от пътниците или екипажа. Щяха да установяват по-късно кой е добър и кой — лош.

След като всички мерки бяха взети и боингът се намираше на няколко мили от летището, Тони ди Стефано се отпусна на един стол, за да изслуша резултата от извършените проверки.

— Окей, Дона, ти какво имаш?

Високата привлекателна жена с големи очила, с която работеше от години, седна на въртящия се стол до него и погледна подложката си за писане със сноп листи върху нея.

— За доктор Роджърс Хенри няма много изненади, Тони.

Тя очерта миналото му на един от пионерите в разработването на ядрено оръжие — в Лос Аламос, по време на Проекта „Манхатън“^[2], а после в Сандия, Денвър, в „Лоурънс-Ливърмор“; проверката по достъпа му до секретни материали, който си е останал непроменен до смъртта му; разказа накратко историята на Проекта „Медуза“ и неговото прекратяване, както и за липсата на негативни данни в досието на Хенри по отношение на надеждността му от Националната агенция по сигурност — организацията, която разрешаваше допуск на американците до важни за държавата изследователски проекти.

— И само толкова? — попита Тони.

— Има полицейско досие в Маями след пенсионирането си. Два ареста за предполагаеми семейни побои. И в двата случая съпругата му е отказала да подаде жалби. През шейсет и шеста и през шейсет и осма. Два пъти е глобяван за превишена скорост. Няма никакви искове и наказания, освен тези.

— А жена му?

— Съвсем различен случай. Не си забравил, че той е умрял преди две години, нали? А жена му е жива и е на онзи самолет.

— Добре. И какво? Тя има ли някакво досие? — Той повдигна вежда, когато зърна усмивката от типа „Знам нещо, което ти не знаеш“, която цъфна на лицето й.

— Няма криминално досие, няма дори глоба за превишена скорост, но чуй това. Тя се е запознала със съпруга си, докато е работела в лабораториите „Лоурънс-Ливърмор“ в Калифорния като ядрен инженер и после се е омъжила за него, когато са работели за правителството в Лос Аламос. Проектирала е методи за монтаж в „Ливърмор“ и е работела по производството на взриватели в Лос Аламос. С други думи, това момиче е наясно с ядрените оръжия.

— Е-е?… — Тони вдигна ръце в жест на леко объркване. — До какъв извод ни води всичко това?

— Мъжът й е мъртъв от две години. Тъй като него го няма, той не може да има мотив да заплашва собствената си страна с предполагаема бомба.

— Да, така изглежда.

— Тя обаче има.

Тони се наведе напред.

— Какво имаш предвид?

— Вивиан Хенри притежава цяла планина от причини да ненавижда правителството и — може би — военните. Развела се е със съпруга си преди пет години. По време на развода й е присъдена половината от пенсията му и годишна рента след смъртта му, която е доста значителна. Живее си сравнително добре с доходите от пенсията, докато бившият й съпруг не умира от рак, след което тя се връща в дома им и подава молба за годишната си рента, която е горе-долу толкова, колкото е получавала от пенсията му. Но онези великолепни хуманисти от Управление „Кадри“ намират някаква уловка в съдебните решения и я отрязват. Аз също съм си имала работа с „Кадри“. Там властват абсолютно непробиваеми идиоти. Както и да е; „Кадри“ с радост й съобщават, че рентата й е невалидна и тъй като мъжът й е мъртъв, те дори не допускат да се преразгледа делото за развода и да се поправи грешката, макар че рентата си е от ясно по-ясно нейна. Това е отвратително решение, ала тя се бори с „Кадри“ през последните две години сама, без да стигне до никъде. Преди месец Федералният апелативен съд отхвърля жалбата й без последствия и й отнема рентата завинаги. Тази седмица тя обявява къщата си за продажба, може би защото не може да плаща просрочените данъци за сградата. А днес изведнъж се оказва над Вашингтон в този самолет с мистериозно устройство, най-вероятно ядрено, чийто часовник както изглежда вече цъка.

— „Най-вероятно“ ядрено ли? Дона, ти забравяш показанията за радиацията на онзи уред в Маями.

— Не, не забравям. Ние просто предполагаме, че ядреният материал, причинил онези показания, е на борда. Всъщност има и алтернативи, както ти сам посочи. Няколко други самолета не са били претърсени навреме. А от летището тогава са отпътували и камиони в най-различни посоки. Изводът? Може би гоним не онази лисица, която трябва. Може да е съвпадение. Жената на онзи учен решава да предприеме изнудване от въздуха с едно несъществуващо оръжие, а по някаква тъпа ирония на съдбата в същия момент неизвестен терорист пренася плутоний през Маями.

— Това вече отива твърде далеч.

— Тогава може би е истинска? Бомбата, искам да кажа. Това също е възможност за нея.

— Моля те, Дона, това е неправдоподобно. Някаква вдовица, която свършва парите, решава с остатъка от пенсията си да вдигне света във въздуха?! Не, дума да не става. Тук не надушвам заподозряна.

Дона се наведе напред, доближи лицето си до неговото и продължи с бруклински акцент:

— А-а-ло? Мъжът й е мъртъв, Тони. От две години. И още е мъртъв! Единственото живо същество, което има мотив, е Вивиан Хенри!

Тони се усмихна, вторачи се във върховете на обувките си за секунда, после отново я погледна.

— Добре, къде е тогава искането за пари? Няма никакви искания.

Дона се изправи, още гледаше сърдито, но гласът й бе по-тих.

— Може би ще дойде. Може би пък това наистина е бомба, а тя е готова да се самоубие, като възнамерява да затрие колкото е възможно повече народ, за да се разплати с официален Вашингтон. Кой знае?

Тони отбранително вдигна ръце към нея, за да я спре.

— Окей, окей. Тя има мотив, но ние не знаем дали има намерение, дали притежава тази ярост, тази възможност…

— О, възможността я има, това е ясно. Както ти казах, тя е излизала на ринга в Лос Аламос и съществуват достатъчно причини да се смята, че знае как да конструира фалшива бомба. Току-що говорих с хората от Комисията по ядрен контрол. Те още проверяват досието й, но потвърждават, че човек с нейното минало, с нейния опит, на това отгоре омъжена за ключов ядрен физик като Хенри, навярно би могъл да построи и истинска бомба. Това е правдоподобно, Тони. На всичкото отгоре, на борда на онзи самолет имаме говорещи компютри, които сипят заплахи, а тя е използвала компютрите с размах.

— Това пък откъде го знаеш?

— Стандартните проверки. Тя има сметки в „Компюсърв“ и „Америка онлайн“ и ги използва всекидневно. Проверихме банковите й сметки и се оказа, че харчи доста там.

Тони се изправи и отиде до прозореца, бръкнал дълбоко в джобовете си, докато обмисляше онова, което му бе съобщила Дона. Досега беше възприемал всички на борда на „Скот еър“ като жертви. Ами ако престъпникът наистина бе в самолета и се преструваше на жертва? Какви биха били плановете й? Какво искаше тя? Пари? Или може би бе готова да се самоубие?

Тони се обърна.

— Някога изобщо заплашвала ли е с насилие?

— Не знаем още. Изискахме цялото й досие, тъй че след като го преровим основно ще мога да ти кажа дали има нещо писано, но за да дублираме, се опитваме да се свържем с някой от хората на „Кадри“, които са се занимавали с нея.

Тони се извърна от прозореца.

— Добре, има един проблем. Бомбата „си мисли“, че е в Пентагона, а преди няколко минути ми съобщиха, че Вивиан Хенри всъщност е наела камион платформа, който да откара товара — бомбата — от Националното летище до Пентагона. „Кадри“ е в центъра на града, на няколко преки от Белия дом. Тогава, ако искаше да превърне „Кадри“ в димяща дупка, защо ще откарва бомбата в Пентагона?

Един агент ги слушаше мълчаливо. Приближи и вдигна показалец в знак, че иска думата.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос.

Тони ди Стефано леко повдигна глава.

— Давай, Бил.

— Аз също се разрових в миналото й. През седемдесетте години Вивиан Хенри е водела тиха, но доста енергична кампания, за да накара Министерството на енергетиката и Белия дом да задействат отново проекта на мъжа й. Лобирала е доста в Капитолия, пращала е писма до редакторите на различни списания, пишещи на военни теми, а съдейки поне по един архивиран репортаж, е била много ядосана за това, че са пратили мъжа й да пасе трева.

— Но защо Пентагона? — настоя отново Тони.

— Защото младият съветник, който е убедил президента да спре Проекта „Медуза“ — човек, когото мисис Хенри нарича по време на слушания в Сената „лъжец от макиавелистки тип“ — сега е на работа в Пентагона. Тези дни обаче рангът му е друг…

— Какъв?

Агентът се усмихна:

— Министър на отбраната.

Тони кимна замислен.

— А освен това един ядрен взрив в Пентагона ще унищожи и „Кадри“, да не говорим за всички нас — допълни Бил. — И адът не е толкова ужасен, колкото…

Агентът изведнъж погледна жената, по-старша по ранг от него, и засече на половин дума. Тя му се усмихна — знаеше какво бе премълчал и защо.

— Колкото една засегната жена, нали това щеше да кажеш?

Той кимна сконфузен.

— Не се съмнявайте, че е точно така! — тръсна глава тя.