Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (18)

Седемнадесета глава

На борда на „Скот еър“ 50 — 6:23 следобед, източно време

След като започна спускането, Линда Макой се върна в товарния отсек при Вивиан, която изглеждаше на път да се разплаче.

— Остават още десетина минути — каза й Линда и пооправи единственото одеяло, която я предпазваше от студения под.

В отговор Вивиан я потупа по ръката.

— Много съм ти благодарна, че се върна при мен.

— Никак не ми е приятно, че трябва да стоиш тук сама.

— Съжалявам, че ви въвлякох, Линда — и още толкова невинни хора — в тази бъркотия. Нямах и представа, че…

— Не се безпокой за това. Наистина. Важното е, че всички сме задно в тази работа и ще се справим с нея заедно. Окей?

— Окей.

— Добре. — Линда приглади косата си назад и коленичи до Вивиан. — А сега ето какво трябва да ти кажа. Нашият млад командир почти непрекъснато е във връзка с ФБР. Те са съвсем наясно, че не можеш да се отдалечиш на повече от пет метра от това нещо, но са подготвили радиопредавател, който да го измами. Ще разберат каква е честотата и какви са идентификационните кодове, които предава пейсмейкърът ти и ще нагласят предавателя да ги имитира. След като това стане, ще можеш да се измъкнеш от тук. Бомбата няма да улови разликата.

— Линда, ти каза, че сме близо до Голдсбъро, Северна Каролина. Те не бива да оставят това нещо да експлодира където и да е на континента, а определено — не и в близост до който и да е град. Властите нали са наясно, че това е термоядрена бомба, която ще предизвика Ефекта на „Медуза“?

— Изглежда са наясно. Слушай, Вивиан, ще бъда откровена докрай с теб. Скот се опитва да получи обещанието им да не изгарят това нещо или да го унищожат с мощни експлозиви. Предаде им онова съобщение на компютърния екран, което аз и ти прочетохме. Той е ужасен от предположението, че военните няма да се вслушат, макар ние и двамата да сме убедени, че заплахата не е блъф. И тъй, можеш ли да ми кажеш още нещо, каквато и да е информация, която да им съобщя, в подкрепа на твърдението, че съпругът ти е заложил ядрен капан?

— Капан ли…? — Вивиан изведнъж сведе поглед към алуминиевия под, усмихна се леко и изражението й светна.

— Какво има? — попита озадачена Линда.

Вивиан вдигна глава. Усмихваше се.

— Споменът! — рече загадъчно тя и махна към бомбата с ръка, сякаш да възпроизведе някакъв образ, който Линда не можеше да види. — Аз… съжалявам много! Но ти събуди един глупав спомен.

Линда леко повдигна глава.

— Какъв? Кажи ми.

— Роджърс бе жесток с мен, тормозеше ме, унизяваше ме, а по-късно с годините се превърна в истинско чудовище. Всичко това е вярно. Но в по-ранния период на брака ни можеше да бъде и весел. Притежаваше своеобразно, чудато чувство за хумор. Това бе една от причините да се влюбя в него.

— Но какво ти е толкова смешно сега?

— Когато спомена „ядрен капан“, не можах да не се разсмея. Така Роджърс наричаше сутиените ми.

Линда извъртя очи и разтърси глава, след което видя че Вивиан отново бе станала сериозна.

— Ти ме попита какво да им кажеш, Линда. Кажи им да се поразровят из публикациите на мъжа ми от шейсетте и седемдесетте години. Ще разберат, че той е изобретателят на повечето от широко използваните сега взривателни механизми за ядрени оръжия. Има и една научна статия в която твърди, че съществуващият „спусък“ може да бъде модифициран така, че да предизвика ядрен взрив, ако се използват силни експлозиви за унищожението на бойната глава. Кажи на Скот, че е прав. Ако взривят това устройство, ще задействат Ефекта на „Медуза“.

Линда кимна:

— Окей.

Вивиан посегна и я сграбчи за ръката.

— Но има още нещо, с което трябва непременно да се съобразяват! Напразно ще изгубят много време, ако се опитват да го обезвреждат. Няма да успеят, а ако отидат твърде далеч, ще ни изпарят всички от картата на света и ще задействат „Медуза“. Няма нищо, за което Роджърс да не е помислил предварително. Нищичко! Тази кутия е здраво заварена и всеки опит да се проникне в нея…

— Чуй се какво говориш, Вивиан!

Тонът на Линда прозвуча обвинително скептично. По-възрастната жена реагира мигновено, сякаш бе жегната.

— Ка… какво?

— Думите ти прозвучаха досущ като програмираните от мъжа ти заплахи на компютъра.

Вивиан повдигна глава, след това бавно се обърна към бомбата.

— Май е така — произнесе отчаяно тя и погледът й отново срещна погледа на Линда. — Така, защото знам, че не блъфира!

— Но блъфираше, когато каза, че ще бъде засечено всяко преместване, нали така?

Вивиан поклати енергично глава.

— Това не беше блъф. Това бе някаква повреда. Направил е грешка или нещо се е развалило. Което е съвсем различно. Не можем да разчитаме на повече грешки.

— И какво те кара да мислиш, че тази единствена грешка няма да ни позволи да намерим начин да проникнем в това нещо?

— Той би трябвало да е предвидил, че ще се предприеме отчаян опит да бъде обезвредено, не разбират ли това? Той е знаел, че военните не могат просто да останат настрани и да чакат ей така да видят дали наистина ще срине Пентагона и целия Вашингтон, да не говорим за освободената Вълна на „Медуза“. Той знае, че ще им се наложи да опитат да проникнат и да го обезвредят. Навярно е заредил десетки предупредителни програми. В крайна сметка той по-скоро би го взривил, отколкото да позволи да бъде обезвредено.

— Досущ както го направи, когато ти отиде в дъното на самолета ли?

Вивиан отново я погледна с изненада. Линда прочете объркването в очите й.

— Той… онова може би е по-различно. Той иска да ме унизи. Иска да ме изплаши.

— Точно така. Тогава защо би поискал устройството да избухне? Помисли, Вивиан. Взривяването му ще сложи край на болката и страданието ти. Ако блъфира, но продължава да заплашва, той получава максималното предимство на терориста. Колкото повече стяга нашийника ти, толкова повече може да те тормози. Ако те взриви, това ще е краят на тормоза.

— Но, Линда, съществува някаква граница. Роджърс е знаел, че ако някой проникне в устройството с цел да го обезвреди, тогава ще изгуби инициативата. Не би приел да изгуби контрол. По-скоро ще го взриви, отколкото да изгуби контрол. Случилото се преди — опитът ми да се отдалеча от него и реакцията му — не бе достатъчна заплаха за контрола му. Но ако той засече…

— Ако то засече. Съпругът ти е мъртъв. Недей да забравяш този факт!

— Добре. Ако то открие, че ще бъде обезвредено, то ще се взриви.

Линда кимна.

— Логично е.

— Чуй ме, Линда. Трябва да убедиш Скот и всички останали, които вземат решенията, че единственият начин да се избегне този ужас, е да се възползват от онази единствена грешка, допусната от Роджърс — от факта, че бомбата не отчита положението си в пространството. Не може да се разговаря с този терорист. Той е мъртъв. Не можете да обезвредите бомбата. Но можете да я отнесете над океана и да я изхвърлите. А ако избухне достатъчно дълбоко под водата, навярно няма да успее да задейства Вълната на „Медуза“.

— Трябва първо да освободим теб.

— Ако има достатъчно време и ако намерим начин. Ако не, ще трябва да си замина с нея. Преди всичко аз нося отговорността за тежкото положение. Но ВВС ще трябва да откара това изчадие над морето, и то бързо!

— Вивиан, Скот е уредил да бъде свален товарът ми, а Джери, Док и аз да бъдем отведени бързо на безопасно място. Той ще остане с теб, докато не бъдеш освободена от това нещо, но и аз бих останала, ако желаеш.

Вивиан поклати глава в знак на категорично отрицание.

— Няма да правиш нищо подобно. Ще вземеш тези три момчета и ще отпътувате веднага. Не искам и Скот да остава.

— Имам чувството, че няма да можеш да го склониш — рече Линда.

— Той няма да постигне нищо, ако остане. Нямам нужда някой да ми държи ръката. Ще се чувствам далеч по-добре, ако и четиримата сте на стотина мили оттук.

— А аз ще се чувствам по-добре, ако това нещо е изключено и разглобено.

Вивиан кимна, но Линда зърна насмешливото й изражение и повдигна вежда, за да я попита на какво се дължеше то.

— Знаеш ли, Линда, забавно е…

— Кое?

— Ти едва ли си на повече от… колко… трийсет и две години? А Скот е на около трийсет и въпреки това ти говориш за него като за „нашия млад командир“. Мога да те уверя, че съм доста впечатлена от този млад командир, независимо от възрастта му.

Линда изглеждаше леко смутена.

— Е… аз също. — Погледна към носа на самолета, покрай цъкащата бомба. — Седях зад него по време на онова страховито приземяване в Пакс ривър, Вивиан, и го наблюдавах. Гледах вените на ръцете и дланите му и видях как се бореше да не изпусне контрола върху самолета. По-рано днес му бях ядосана по ред причини, но той е… способен. Имам му доверие, а това при мен не става лесно.

— Доверието ли?

— Да се доверявам на мъжката половина от човешкия род. На който и да е мъж.

Тя погледна Вивиан, усмихна се лъчезарно, отметна глава и повдигна вежда, за да подчертае казаното.

— Това е дълга история за по-късно. Обичам ги — всъщност колкото е възможно по-често. Но просто не им вярвам. Нали разбираш: не мога да живея с тях, не мога и без тях, а пък те са твърде глупави, за да ги научи човек.

— Бих искала да узная историята на живота ти, Линда. Бих искала да имаше време за това.

— Ще има. Тази вечер, например. Но ще ти прозвучи като сапунена опера.

Линда нагласи колана от укрепващото въже в скута на Вивиан и я прегърна леко, преди да се запъти отново към пилотската кабина. Там закопча колана си и сложи слушалките, тъкмо когато Док докладваше за последното разрешение и превключваше на нова честота. Той изведнъж вдигна глава и я погледна.

— Забеляза ли нещо, докторе?

Тя се огледа озадачено.

— Имаш предвид нещо друго, освен ескорта ни от изтребители?

— Да. Чу ли нещо по радиото?

Док не се усмихваше.

— Не.

Той кимна.

— Приземяват всички самолети в страната като предохранителна мярка. Радиоефирът става все по-тих и по-тих.

Скот се извърна да я погледне.

— Линда? Намираме се на около дванайсет мили от летището и мисля, че ще ни разрешат веднага кацане. Когато се приземим и спрем — докато ние тук приключваме със самолета — бих искал да отидеш и да хванеш лоста за автоматично спускане на аварийната надуваема „пързалка“ на лявата предна врата, зад кабината, да отвориш вратата, но много внимателно, за да не паднеш. Помогни им да подведат преносимата стълба. Док и Джери ще излязат веднага. Искам да ви видя тримата да спринтирате по пистата към хората на ФБР, а от тях — да ви отведат моментално от тук. Ние ще свалим екипировката ти колкото е възможно по-бързо.

— Разбрано. Не се сърди, но не мога да се отдалеча бързо от този самолет. А какво ще стане с теб? И с Вивиан?

— Аз ще се оправя. Ще ви последвам веднага след като предам бомбата в сигурни ръце. Това ще бъде класически пример от приказката за Кума Лиса: „Моля ви се, краченца, не ме подвеждайте сега“.

— С Вивиан ли?

— Тя ще бъде с мен. — Той замлъкна, после додаде: — Надявам се.

— Какво имаш предвид с това „надявам се“?

Скот посочи флайтфона.

— Придобивам… тревожното усещане, че долу смятат Вивиан за много повече замесена, отколкото е. Хората от ФБР може би ще искат да разговарят надълго и нашироко с нея.

— Какво разбираш под „замесена“, Скот?

— Ами мисля, че те не са убедени в това, че тя е жертва. Ти чу част от предишните въпроси на Ди Стефано, нали?

Линда сграбчи облегалката на креслото на Скот и се изтегли към него, погледна Док, после отново Скот, търсеше някакви нюанси в израженията им.

— Мислех си, че това са стандартните въпроси. Навярно — въпросници, съставени за разпити при отвличания. А сега ти ми намекваш, че я подозират, така ли?

Скот сви рамене.

— Не знам, но от тези въпроси нямам кой знае колко приятни усещания.

Док я погледна през рамо и кимна, а Скот продължи:

— Боя се до смърт, че ни смятат за заложници на Вивиан, което е една смехотворна идея. Но не забравяй, че те не я познават, а именно тя натовари бомбата за Пентагона. Убеден съм, че при нейното минало, което включва участие в ядрена програма, и след като мъжът й е починал преди две години, за тях тя изглежда много подозрителна. Просто не искам някой прибързан стрелец от специалните части или някой от федералните да я гръмне без да се замисли.

Линда потъна в размисъл, но след няколко секунди гласът на Док изпълни кабината.

— Окей, Скот, снижаваме от шест хиляди, висотомер — на девет-две нула.

— Девет-две-нула — повтори Скот и нагласи двата висотомера на таблото пред себе си.

— Времето се влошава, Скот — добави Джери и подаде на капитана малка ламинирана картичка, изписана със знаци, нанесени с мек молив. — Вятърът се надига, но времето е направо цвете в сравнение с онова, което преживяхме в Пакс ривър. Посока три-пет-нула градуса, скорост осемнайсет, на поривите до двайсет и две мили в час. Лек дъждец.

— Благодаря, Джери — въздъхна Скот.

— Скот? — рече Линда.

Той се обърна достатъчно, за да види, че се бе вторачила в някаква точка на централния пулт и погледът му проследи нейния. Нямаше нищо важно на таблото.

— Да?

Погледът й се вдигна и срещна неговия с такава сила, сякаш се сблъскаха.

— Скот, тя може да се окаже в голяма беда, ако долу наистина мислят така.

— Какво имаш предвид? — намеси се Док и Линда погледна към него.

— Онова, което имам предвид е, че единственото доказателство дали тя е замислила всичко това, или го е сторил мъжът й, е самата бомба и онова, което той е програмирал тя да съобщава.

— Не мога да схвана мисълта ти, Линда.

Тя стисна още по-силно облегалката, разклати я леко и се наведе още напред, устните й почти докоснаха ухото му и предизвикаха усещания, за които нямаше време да помисли, но някак вътре в себе си знаеше, че бяха приятни.

— Не съм юристка, но…

— Точно за това те уважаваме, докторе — ухили се Док.

Тя пренебрегна закачката му.

— Не познавам законите, но имам известна представа, а проблемът е в доказателствата. Има доказателство, ако искаш да тълкуваш фактите по този начин, че Вивиан Хенри нарочно е качила тази бомба на граждански самолет, за да тероризира правителството. Ако това е истинска ядрена бомба — а аз мисля, че е — с основание ще обвинят Вивиан, че е нарушила безброй закони. Но ако не могат да обезвредят онова нещо и да го изследват — ако го взривят, или го изхвърлят, или го унищожат — ще изчезне и единственото доказателство, че не тя, а съпругът й е в дъното на всичко.

— Имаш предвид компютърната програма вътре? — попита Скот.

— Да. Дори да бихме допуснали, че Вивиан е програмирала устройството, ако те успеят да го изследват и да дешифрират програмата, това навярно ще докаже, че не тя, а мъжът й го е направил.

— Но защо, Линда? Защо би го сторила? Каква мотивация би могла да…

Думите на Скот изведнъж секнаха.

— Какво има? — попита Линда.

— Аз…

Гласът на Док го прекъсна на половин дума.

— Слизаме от три хиляди и седемстотин на три хиляди, Скот. Намалявам скоростта до двеста и петдесет мили в час. На радара се вижда грозд от отметки, трябва да заобиколим турбуленцията.

Скот кимна.

— Разбрано. Ще поемеш ли радиотрафика за няколко минути?

Док кимна:

— Иска ли питане?

Скот се обърна към Линда.

— Тя има мотив, Линда. Поне според федералните. Спомни си битката й за пенсията. Знаеш ли, че Ди Стефано ме попита дали знам за това?

— Не съм го чула. Не можах да чуя всичко.

— Направи го. И с нотка на подозрителност.

Линда Макой въздъхна дълбоко.

— Тази дама е жертва, Скот. Залагам живота си за това. — Тя замлъкна за миг, но продължи: — Мисля, че всички сме заложили живота си за това. Но вярваш ли, че единствено нашите показания — на този екипаж и моите — ще са достатъчни, за да я спасят от наказателно преследване? Ние всички чухме как устройството я заплашва.

— Но онзи спедитор в Маями ще се закълне, че е чул как тя заплашва екипажа ми и мен да се върнем да я вземем. Тя е превозвач на устройството. Тя е уредила всичко. Може и да е измислила историята, че мъжът й я е накарал да го превози и да е съставила сама подробните инструкции, за които твърди, че са оставени от него.

— Глупости! — сопна се Линда.

Скот поклати глава и се замисли за няколко секунди. Забеляза как раменете на Линда леко се изпънаха — знак за нарастваща упоритост и начало на гняв.

— Линда, може би някой юрист ще забележи нещо по-различно, а може би в Маями има още доказателства, за които не знаем, но всичко, което видяхме, чухме и преживяхме, показва, че тя би могла да го е направила сама.

— Никога! Този случай е още един пример за това, че е жертва на насилие!

— Аз знам това! Ти също го знаеш! Но дали един прокурор ще го приеме? Господи, Линда, цялата нация вече е на нокти! Дори нищо да не се случи, те ще жадуват кръв, също както след взрива в Оклахома сити! След като не могат да съдят мъртвец, навярно ще погнат жена му.

— Никой в тази страна изглежда не разбира нищичко за насилията, извършвани от съпрузите. „Щом е била насилвана — ще рекат — и онзи е бил толкова ужасен тип, тогава защо ще изпълнява заповедите на съпруга си, дори след смъртта му?“ — Линда поклати глава и въздъхна. — Ако се измъкнем от всичко това, Вивиан ще е под сериозна съдебна заплаха.

— Ако устройството бъде унищожено.

— Знам. И какво ще правим? — попита Линда.

Скот мрачно поклати глава.

— Ще кацнем. Ще рулираме. Ще се молим да обезвредят онова изчадие. И ще се отдалечим на достатъчно безопасно разстояние.

— Не мога да… — понечи да каже Линда.

— Линда! Линда, чуй ме! — Тонът на Скот бе властен, ала очите му бяха пълни със състрадание и тя видя, че той бе не по-малко разстроен от нея. — Стъпка по стъпка. Ще я защитаваме по всички възможни начини. Но точно сега е необходимо експертите да се заемат с онова оръжие отзад. Не трябва да забравяме за мощта на това, което превозваме.

— Скот? — прекъсна мислите му гласът на Док.

— Да — отвърна Скот и се завъртя в креслото си.

— Най-добре е да се заемем двамата. Заобиколих на пръсти онова струпване на облаци вляво, но ще трябва да се снижаваме.

— Добре. Окей, поемам радиотрафика.

Скот провери честотата и поиска от диспечера по-малка височина, като едновременно с това прегледа процедурата по подхождането. Вече бе информирал диспечера на подхода в „Сеймур-Джонсън“ за сравнително простата комбинация от радарни курсове и сляп заход по уреди.

Провери разстоянието. Оставаха им още осем мили.

Диспечерът отговори.

— Разбрано, „Скот еър“ петдесет. Дръжте едно-шест-нула градуса, снижете се и останете на шестстотин и петдесет метра.

Скот нагласи предупредителното устройство на висотомера на шестстотин и петдесет метра, а Док смени курса. Оставаше им още едно важно задължение и почти не оставаше време.

— Док, нареден ни е ЗУ. — Скот се обърна към Линда. — Това означава заход по уреди, Линда. Можем да се снижаваме с голяма точност, когато няма видимост. — Обърна се отново към Док. — Трябва да се свържа с командващия там долу. Следи радиотрафика, моля.

— Разбрано.

Скот завъртя скалата на радиостанцията на военните честоти.

— Командващия на „Сеймур-Джонсън“, вика ви „Скот еър“ петдесет, как ме чувате? Преминавам.

Отговорът долетя почти мигновено:

— Разбрано, „Скот еър“ петдесет. Говори полковник Питърс. Продължете.

— Нашата връзка от ФБР Ди Стефано информира ли ви за моите опасения, полковник?

— Да, командире.

Скот си помисли, че да се използва тази станция, при която всеки път трябва да натискаш бутоните за приемане и предаване, бе голяма досада, в сравнение с флайтфона. Натисна отново бутона.

— Ди Стефано каза ли ви, че няма начин това устройство да бъде третирано така, както при аварийно справяне със стандартна бойна глава?

— Можете да говорите в прав текст, командире. Да, каза ми, че сте настоявали, че това нещо ще експлодира, ако се опитаме да го взривяваме или да го изгорим.

— Но вие не сте убедени, така ли?

— Командире, ние знаем какво правим, ясно ли е? Вие не сте ядрен експерт, нито аз, но тук разполагаме с такъв, и той ще каже какво ще правим.

Скот посегна да натисне бутона за предаване, но се спря за миг. Доколко непреклонен трябваше да бъде? В крайна сметка това бяха само негови предположения. Те очевидно знаеха далеч по-добре от него как да взривят ядрена бойна глава и какво не бива да предприемат.

Изображението на пистата изпълни съзнанието му. След две минути щяха да са вече кацнали и кошмарът почти щеше да е свършил. Надвисналият провал на „Скот еър“ — авиокомпанията му — сега му изглеждаше съвсем маловажен. Най-добрата цел на света за него бе да се избегне заплахата и до нея вече бе близко. Военните знаеха какво да направят.

Разполагали с човек ли? — сепна се изведнъж Скот. Полковникът бе споменал ядрения екип в единствено число. А трябваше да долети група от експерти.

— Полковник, долетя ли вече екипът от Пакс ривър?

На седем мили пред него, в главата на застаналия до пистата полковник Джеф Питърс засвятка червена предупредителна лампичка. Някой бе пропуснал да каже на „Скот еър“.

— Командире, в онази катастрофа не оцеля никой.

Дългото мълчание от страна на 727 предизвика настръхване на космите по тила на Питърс. Може би не трябваше да им казва.

— Моля, повторете отново, полковник. За каква катастрофа говорите?

— За онази в Пакс ривър. Хората, които трябваше да се заемат с устройството, претърпяха катастрофа, командире. Но ние привлякохме други.

— Екипът по обезвреждането ли? Загинали са? — попита Скот.

— Точно така, сър.

Скот чу как Линда пое дълбоко дъх зад гърба му.

— С какви други хора тогава разполагате?

— Командире, не се безпокойте за това. При нас е човек от „Райт-Патерсън“, който долетя тук преди няколко минути.

Един човек? — отчете тревожно Скот и мислите му запрепускаха трескаво.

— Скот — намеси се Док, — мога да се справя и соло, но предпочитам да осъществим кацането заедно.

— Да, само секунда, Док. Продължавай снижаването.

— Разбрано.

Един техник, който да обезвреди бомба, конструирана от учен, предвидил навярно всички възможни решения. И какъв ще е рискът, ако техникът не знае какво всъщност прави?

Скот натисна бутона за предаване. Усещаше как тонът му става все по-напрегнат и се помъчи това да не проличи.

— Полковник, трябва да получа личното ви уверение, че няма да има опит за взривяване или изгаряне на това оръжие. Ако не получа такова уверение, няма да кацна.

Отговорът беше бърз:

— Командире, имате моето уверение. Разполагаме тук със С-141, който е на наше разположение да откара бомбата, ако това се наложи.

— Добре! — съгласи се Скот, след като натисна отново бутона за предаване. — Разбрано. След малко ще сме над пистата. Доколкото разбирам, ще имате там автомобил с надпис „Следвай ме“.

— Да, сър. В очакване е.

Скот превключи на честотата на кулата в мига, в който Док съобщи, че клапите са спуснати на пет градуса.

Пистата се виждаше в далечината.

Всичко бе свършило. Почти.

 

 

Военновъздушна база „Сеймур-Джонсън“ — команден пункт за презареждане с гориво — 6:23 следобед, източно време

В първия момент името „Служба за комуникации на Белия дом“ не направи впечатление на младия щабен сержант от ВВС, който вдигна телефонната слушалка.

След малко обаче му светна.

— Слушам, сър!

— Необходимо ни е да бъдат установени връзки на няколко честоти към нас, за да можем да препредаваме към ВВС Едно, ясно ли е?

— Какво имате предвид под „препредаване“, сър?

— Трябва да проявите максимална съобразителност и да намерите начин да установите поне четири телефонни линии, без от това да страда нормалното функциониране на базата. Всяка от тези линии трябва да е свързана с отделен радиоканал. Единият — на честотата на контролната кула, вторият — на наземния контрол, третият — към канала, който командирът ви използва, за да координира действията, и четвъртият — към дежурния офицер, в случай че ни потрябва още нещо.

— Мисля… мисля, че бих могъл да го направя, сър. Но защо?

— Защото президентът на Съединените щати иска да чува какво става и иска тези връзки да бъдат установени… от днес за вчера. Достатъчно ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Колко време ще ви е необходимо?

Сержантът се огледа за дежурния офицер — майор, който го гледаше внимателно с изписано върху лицето подозрение. Сержантът даде знак на майора да почака.

— Може би десет минути, сър. Ще трябва само да свържем няколко линии с радиоговорителите в командния пункт.

— Колкото е възможно по-бързо, сержант, моля ви. Ето ви телефонните номера.

Служителят по свръзките издиктува четири необявени в указателите телефонни номера и резервен номер на централа, в случай че връзката пропадне.

— Трябва да информирам командира си — рече сержантът.

— Не, заемайте се веднага. Кажете, моля, на командира си да ми се обади веднага по тази линия.

— Слушам, сър.

Сержантът се обърна към майора с известно чувство на превъзходство. Мисълта, че бе овластен с препредаването на последното нареждане, го бе ентусиазирала.

— Господин майор? Белият дом иска да разговаря с вас на четвърта линия.

Възнаграден от последвалото изплашено изражение на майора, сержантът бързо се обърна към пулта си и се зае с монтирането на импровизираната система за свръзки.

 

 

ВВС Едно — 6:26 следобед, източно време

Двайсет и пет минути след напускането на Звездния кабинет президентът се върна там, повикан спешно от шефа на екипа си, за да бъде информиран за застрашителното напредване на урагана „Сигрид“.

— Добре, момчета, можем да открием това съвещание с надслов „Бедствията — това сме самите ние“ — произнесе сериозно, без усмивка, президентът.

— Установили сме връзка с Националния център по ураганите в Маями, сър — рече шефът на екипа му, — защото онова нещо е захапало толкова здраво Атлантическия бряг, колкото никога досега. Трябва да видите последните спътникови снимки. Вече се готвим за обявяване на извънредно положение.

Президентът вдигна ръка.

— Преди да включите, дайте ми последната информация за 727.

Един от помощниците пристъпи напред с купчина листи в ръка и със слушалки на главата, които пътьом свали.

— Сър, в този момент самолетът подхожда за кацане на „Сеймур-Джонсън“. Съпровождат го два Ф-16. Базата е в повишена степен на тревога поради урагана, но тя е откъм страната на по-слабите ветрове. Персоналът е евакуиран… последните няколко авиоцистерни тъкмо сега отлитат… чух, че и експертът по обезвреждане на бомбата е пристигнал.

— Ще може ли да се справи? — попита директно президентът.

Помощникът сви рамене.

— Никой не знае, сър. Но поне е вече там.

— Следите ли комуникациите на базата?

— Да, сър. Контролната кула, наземното командване, още няколко канала. Не можахме да монтираме видео, но ще получаваме всичко останало по ваше нареждане.

— Веднага след като приключим с въпроса за времето.

— Готов ли сте вече за това, сър?

— Първо, с колко време разполагаме? Кога трябва да стане експлозията?

Помощникът погледна часовника си.

— След около час и трийсет и пет минути.

Президентът въздъхна тежко.

— А каква е ситуацията с медиите?

— Сър, казано с една дума, страната е ужасена. Получаваме съобщения отвсякъде за изключвани по спешност компютърни системи в много отрасли, за всякакъв вид банкови трансакции в последния миг, за претоварване на телефонните мрежи — и всичко това в добавка към дезинтеграцията, последвала затварянето на въздушното пространство, влаковете и т.н.

— Значи моята малка реч не свърши работа?

Напред пристъпи прессекретарят.

— Напротив, мисля, че помогна много, защото разсея съмненията относно това дали заплахата е истинска. Но ще ви кажа още нещо. Извън Вашингтон, където хората са още в шок, че над главите им е летяла бомба, перспективата да се задейства Вълната на „Медуза“ предизвиква у хората далеч по-дълбок страх, отколкото онова, какво би сторил един термоядрен взрив над окръг Колумбия.

Президентът кимна.

— Това ще е Хирошима, умножена по петдесет, ако се взриви над някой населен район, дори и без да предизвика Вълната на „Медуза“. Както казах и преди, нека не забравяме каква ужасяваща перспектива е това, даже и да е само една водородна бомба. — Той сведе поглед и поклати глава на собствените си думи. — Боже мой, какво нещо изрекох! Само една ядрена бомба…

Президентът погледна към помощника си.

— Добре, свържете ме с Маями.

Вашингтонската част от Звездния кабинет се разпадна за няколко секунди в електронен калейдоскоп, след което се появи идентичен интериор, този път зает от няколко нови лица в Маями, сред които Питър Ронсън, директорът на Националния център по ураганите, който се представи бързешком.

— Доктор Ронсън, това, което ще кажа, не е обвинение. Но днес по-рано ми бе съобщено доста самоуверено, че този ураган се е насочил на север и сигурно ще ни подмине. И изведнъж се оказва, че той вече брули Средноатлантическото крайбрежие и се очаква да ни нанесе безпрецедентни поражения. Какво стана? Нямаше да отпътувам за Япония, ако имах представа, че нещата ще се влошат чак толкова.

— Господин президент, големите урагани могат да променят непредвидимо посоката си и точно това се случи тук. Ние просто не очаквахме той да завие на запад толкова внезапно. Това е буря убиец с безпрецедентни размери и мощ. Измерихме облачния покров на бурята и той достига почти хиляда мили в диаметър, но самата буря е чудовище с диаметър осемстотин и петдесет мили, като скоростта на вятъра в центъра й достига двеста и петдесет мили в час. Виждали сме урагани с подобна скорост на вятъра около центъра им, но никога — щорм с такива размери и дълбочина. Атмосферното налягане близо до центъра е под две-седем-точка-осем-нула инча живачен стълб. Това, по моето скромно мнение, е пряк резултат от глобалното затопляне, сър. Мощта на урагана е следствие от увеличената топлина, излъчвана от океаните.

— Разбирам този уникален аспект, докторе, но кажете ми какво ще ни стори ураганът сега.

Директорът натисна един бутон и пред очите на президента изплува цветна спътникова карта. Още един бутон и тя придоби триизмерна форма: от височината на спътника ясно се виждаха разположените на различни височини облачни слоеве.

— Боже мой, каква картина! — възкликна президентът. — На живо ли е?

— Да, сър. Снимката идва от спътника „Нимбус 8“, който изстреляхме миналата година, и се предава на живо. Сър, този ураган вече предизвика десетметрова приливна вълна по северните брегове на Ню Джърси и почти дванайсетметрова — по южните брегове на щата. Районът от Кейп Мей през Атлантик сити на север до Асбъри парк вече бе опустошен. Крайбрежните улици са несъмнено разрушени, а щетите върху постройките покрай брега лесно ще надхвърлят десетки милиарди, без да броим промишлени предприятия, фериботни терминали, риболовни кораби и т.н. В залива Делауер се е формирала силна приливна вълна и очакваме масивни, почти пълни разрушения от Риобут бийч до Оушън сити, Делауер. „Окото“ на урагана сега е насочено право към остров Чинкотийг, близо до остров Уолъпс, Вирджиния. Ако тази негова скорост се запази, а ние очакваме тя да се запази, след около шест часа ядрото на това чудовище ще връхлети брега с двеста мили скорост. Районът на Вашингтон вече бе подложен на силни удари, но положението ще се влоши още повече. Очакваме вятърът в окръг Колумбия да стигне до сто мили в час, на поривите — до сто и двайсет, преди това нещо да свърши. И заливът Чесапийк е в беда — силните приливни вълни и обширните наводнения са сигурни. Вирджиния бийч, Норфък, и други райони на юг чак до Кити хоук ще пострадат силно с безпрецедентна ерозия на брега и наводнения, но не и толкова, колкото по-северните области. Дори в Ню Йорк поривите на вятъра ще надхвърлят сто мили в час, ако бурята не промени посоката си на север.

Президентът се облегна назад и поклати мрачно глава.

— Някой наясно ли е с корабоплаването в океана? — попита най-сетне той.

До директора се изправи друг мъж.

— Господин президент, височината на вълните в центъра на бурята са между тринайсет и двайсет метра. Два търговски кораба бедстват, с единия няма връзка и в Бреговата охрана се страхуват, че е потънал. Корабът е под панамски флаг. Бермуда също е тежко засегната и британците вече изпращат помощ. Там вятърът е унищожил до голяма степен електроснабдяването и комуникациите. Що се отнася до нашите кораби, на един от самолетоносачите ни — „Айзенхауер“ — се наложи да се отклони и да заобиколи южната граница на урагана, ала те на практика са вече в него и се борят с доста високи вълни на юг, ето тук.

Лазерната „показалка“ светна върху картата в южния край на тъй наречения Бермудски триъгълник.

— А какво е положението в района на Голдсбъро, Северна Каролина?

— Ще бъде връхлетян от силен вятър до седемдесет мили в час, но главната заплаха там е от смерчовете и от наводнения върху обширни райони по-късно утре.

В Маями замълчаха, загледани в образа на президента, който се бе замислил върху техните рапорти на борда на ВВС Едно, все още на почти пет хиляди мили разстояние. Но изображението бе толкова реално, а и той се намираше сякаш само на няколко метра, че когато неочаквано се изправи, всички скочиха на крака.

— Господа, благодаря ви за изчерпателната информация. А, още нещо, доктор Ронсън.

— Да, сър?

— Знаете за ядрената криза със самолета, нали?

— Да, знам.

— И знаете, че наближава кулминацията й във военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“, близо до Голдсбъро?

Директорът кимна.

— Добре… — понечи да каже нещо президентът, но се поколеба, вгледан в пръстите си, които барабаняха по заседателната маса.

— Сър — наруши мълчанието директорът, — сигурно бихте искали да узнаете какъв ще е маршрутът на радиоактивния облак при евентуална експлозия?

Президентът вдигна глава и се вгледа за няколко много дълги секунди в доктора. Той забеляза голямата умора в очите на президента.

— Точно така.

— На юг, над Северна Каролина до Чарлстън, но след това — към морето, където ще се разпръсне.

— Е, това вече поне е нещо.

— Значи изходът е съмнителен, сър? Съществува възможност устройството да не бъде обезвредено навреме? — попита смутен директорът.

Президентът се изправи и съвсем леко се усмихна.

— Нека просто да речем, че няколко молитви няма да са излишни… и ще са добре дошли.