Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (32)

Тридесет и първа глава

Боен информационен център (ВИЦ) — самолетоносач „Айзенхауер“ — 7:59 вечерта, източно време

Командирът на „Айзенхауер“ влезе в бойния информационен център на пълна скорост, придвижвайки се с отдавна усвоена лекота между многобройните редици компютърни дисплеи, примигващи лампички и каква ли не още електроника. Хвърли обшитата си със златен ширит фуражка върху един от пултовете, което бе рисковано, тъй като очите му още не бяха привикнали към полумрака, ала фуражката се плъзна и спря точно пред старши помощника, преди още някой да е обявил, че командирът е влязъл в залата. Сложи месестата си длан върху рамото на старши помощника и посочи един от радарните екрани.

— Покажи ми сегашните му координати и къде смятате, че е изхвърлил онази проклета бомба.

Старпомът кимна и посочи координатите, както и радарните отметки, които се движеха на юг към самолетоносача.

— Боингът и двата Ф-15 на ВВС са точно тук, на около седемдесет мили северно. Бомбата е изхвърлена на около сто и четирийсет мили северно от нас. Корабът ще бъде на курс по вятъра след три минути, сър. На палубата скоростта на вятъра може да бъде стабилизирана до около двайсет възела. След пет минути ще качим на палубата два коптера.

Старпомът се взря в изражението на командира:

— Още ли се очаква експлозия?

Командирът сви рамене.

— Никой не знае със сигурност. Лично аз подозирам, че онова проклето нещо е било измама. Никога не са ни информирали за разработката на такова оръжие като „Медуза“, и не мога да приема идеята, че някакъв побъркан учен сам би могъл да го конструира у дома си.

— Но официалното становище е, че бомбата е истинска, нали?

Командирът кимна.

— Пентагонът е убеден, че е истинска ядрена бойна глава. Но ако наистина експлодира, то поне ще е на триста и повече метра дълбочина и шелфът ще заслони континента от Вълната на „Медуза“, ако се окаже действителна. Но ако греша, ще се наложи да разберем колко добре са защитени тези кораби от електромагнитните вълни.

Последва кратко мълчание, след което старпомът се прокашля и заговори отново:

— Доколкото разбрах, вие познавате пилота на онзи самолет, сър?

Командирът се засмя.

— Мистър Макей ли? — кимна той. — Добър хлапак, добър офицер, дори и за един пилот — и опасен хандбалист. Затова го зная. Обикновено не познавам пилотите на „Томкет“-ите. Но той бе единственият на борда, когото изглежда не можах да преодолея в играта.

Старпомът се усмихна, а командирът взе фуражката си, но точно в този миг се почувства някакво колебание в елзахранването на БИЦ, за миг изгасна и без това мъждивото осветление. Отначало бе само примигване, последвано от стихналия шум на вентилаторите, охлаждащи залата.

— Какво беше това? — попита разтревожен старпомът.

Командирът се огледа бързешком: по екраните на радарите и компютърните дисплеи експлодираха облаци снежинки от статично електричество, проектираната на стената карта се разпадна мигновено на ивици от най-причудливи изображения.

— О, мамка му! — изруга тихо командирът.

— Какво?

Погледът на старпома се стрелкаше напред-назад, а съзнанието му отказваше да приеме изображенията и звуците на полудялата електроника.

— О, мамка му! — повтори той.

В крайна сметка бомбата се бе оказала истинска!

 

 

„Скот еър“ 50 — 8:01 вечерта, източно време

Високият вой на изтормозената електроника се чу твърде ясно в говорителите на тавана на кабината. Док и Скот се спогледаха разтревожени — по гърбовете им пробягаха ледени тръпки.

Навън проблесна светлина, която можеше да бъде и от светкавица, последвана от кратко, но ярко лумване на радарния екран, преди той да изгасне напълно. Скот забеляза, че и дисплеят на спътниковата навигационна система също просветна и изгасна.

Док погледна електронния си часовник и видя, че екранчето му бе празно, а в същия момент работещите два генератора изключиха и самолетът остана само на акумулаторно захранване.

— Всички генератори са извън строя — обяви Скот. — Продължавай с управлението, Док. Аз ще отида до пулта на Джери.

Скот свали колана си, промъкна се между Линда и централния пулт и с плавен подскок се озова на мястото на бордовия инженер.

Джери отвори очи и се опита да осъзнае какво става, докато Скот се зае с генератор номер две и се опита да го включи отново.

— Пада напрежението и на акумулаторите, Скот. Флуктуации — навсякъде.

— Почакай малко — отвърна Скот.

Поредица странни просветвания и изгасвания на аварийното осветление, захранвано от акумулаторите, хвърляха нереални сенки в кабината; в това време Скот натисна съответния ключ и задейства отново единия от генераторите, задвижвани от двигателите.

Таблото в кабината се обля в светлина.

— Запалих втория генератор — обяви той.

Пръстите му потърсиха копчетата и ключовете за активирането на генератор номер три, за да го свърже в паралел с втори за захранване на самолета.

Той отказваше да включи.

Преряза го страха, че и нещо друго може би ги дебнеше в гръб. Той се опита да потисне тази мисъл.

Оръжието „Медуза“ бе термоядрено. Ако то бе причината за всичко това, дали нямаше да ги настигне и ударна вълна? Ами радиоактивното излъчване?

Генератор номер три най-сетне включи и Скот направи необходимото да го свърже в паралел, преди да натисне и останалите бутони, за да възстанови захранването.

— Държи, Док — обади се той.

Скот се върна в креслото си, а Док направи оценка на ситуацията:

— Радарът е извън строя, автопилотът — също, радиостанциите — и те навярно, но не съм ги пробвал.

Скот погледна към двата Ф-15, които още летяха до лявото им крило. Виждаше, че и двамата пилоти бяха навели глави в кабините си. Микрофонът още бе включен към радиостанцията на военните честоти.

— „Вълк“ едно и две, там ли сте още, момчета? И вас ли ви раздрусаха същите електронни проблеми като нас?

Шлемът на водещия пилот се надигна и той погледна към боинга, преди да отговори.

— Да, „Скот еър“. — Статичното електричество почти заглуши гласа му, но след малко поутихна. — Добри боже, мисля, че бомбата ви току-що избухна. Компютърът ми тук е извън строя.

— Скот… — намеси се Док, без да откъсва очи от таблото с уреди пред себе си.

— Да? — Скот рязко изви глава надясно и проследи пръста на Док към централния пулт.

— Това нещо не отчита вярно. Компютърът му пробутва неверни данни.

Навигационният компютър на централния пулт, както и инерционната система бълваха на дисплеите си поток от безсмислени числа.

— Не свързвай автопилота към компютъра — предупреди Скот.

— Няма проблем — отвърна Док. — Автопилотът също не работи.

— Продължавай по курс едно-осем-нула, докато не се свържем отново с „Айзенхауер“. Поне разполагаме с най-необходимите навигационни инструменти — скоростомер, висотомер, изкуствен хоризонт.

Зашеметени, и двамата гледаха безмълвно напред в продължение на няколко секунди.

— Боже мой — промълви Скот. — Онова нещо е било истинско. През цялото това време сме летели с истинска водородна бомба на петнайсет метра зад гърба си!

Док бавно поклати глава.

— И аз не вярвах… — Пребледнял като платно, той погледна към Скот. — Ще им се обадиш ли?

Съвсем разсеян, Скот обърна глава:

— Какво каза?

— Корабът. Ще се обадиш ли на кораба?

— О, да.

Скот провери отново честотата на военната станция, вдигна микрофона до устните си и погледна към Док. После натисна бутона и повика „Айзенхауер“.

Отговор нямаше.

Опита отново.

Резултатът беше същият.

Набра аварийната честота на една от стандартните за гражданската авиация радиостанции, но тя бе напълно замлъкнала.

— Док, УКВ-то дори не работи.

— Но станциите на военните честоти работят, нали?

— Да. Защо е така?

— Нямаха ли военните станции специална защита?

Скот кимна.

— Прав си. Навярно имат щитове срещу ЕМИ атака.

— Съмнявам се, че нещо друго тук на електронна основа работи, включително компютрите за управление и навигационните радиостанции.

— Как можем да намерим онзи кораб без навигационни средства? — попита Скот.

— Не знам. Океанът е голям. Радарът също е извън строя, инак бихме могли да ги засечем върху повърхността на океана. Скот, защо не помолим нашите „сенки“ за помощ?

Скот кимна и натисна бутона за предаване.

— „Вълк“ едно, радарът ни е извън строя. Твоят работи ли?

— Още не, „Скот еър“. Работим по въпроса.

— Имате ли връзка с командването си? — попита Скот.

— Засега — не — беше отговорът.

— Питахме се дали бихте могли да ни помогнете да намерим „Айзенхауер“, ако не успеем да се свържем повече с него.

Скот долови изпукването по микрофона на Ф-15 и чу как пилотът на водещия „Вълк“ пое дълбоко дъх, преди да заговори.

— Аз си мислех да ви помоля за същото относно намирането на нашия танкер.

Как, по дяволите, бих могъл да му помогна? — зачуди се Скот.

— Това бе калпава шега, „Скот еър“ — добави бързо водещият Ф-15. — За нас ще бъде критично важно да намерим летящия си танкер до двайсетина минути.

 

 

Боен информационен център — самолетоносач „Айзенхауер“ — 8:03 вечерта, източно време

Дисплеите в електронния мозъчен център на атомния самолетоносач бавно-бавно оживяха отново.

— Състояние, старпом? — попита командирът.

— Връщаме се към нормалното положение, сър, при по-голямата част от екипировката. Няколко антени горе не работят, един радар е извън строя. Но спътниковите свръзки са възстановени. Бързият информационен трафик от спътниците потвърждава експлозията.

— Мистър Уилсън? — обърна се командирът към един от вахтените офицери.

— Сър?

— Време е да се обадим на началството. Съобщи на Атлантическото командване за състоянието ни и за понесените щети. Подгответе се да помогнем за спасяването на екипажа на гражданския самолет… стига да е още читав.

Той се обърна към старши офицера на вахтата.

— Радиостанциите дублирани ли са, старши? Можем ли да говорим със самолета?

— Да, сър.

Той посочи един от пултовете и командирът взе микрофона:

— „Скот еър“ петдесет, тук е „Айзенхауер“, как ме чувате?

Скот Макей отговори почти мигновено.

— Високо и ясно, „Айзенхауер“, слава богу.

— Командир Макей? Тук е капитанът.

— Здравейте, господин капитан. Благодаря за помощта.

— Вашето колетче очевидно е гръмнало, Скот. Имате ли някакви поражения там горе?

Скот набързо му описа всички аномалии.

— Окей — продължи командирът на „Айзенхауер“. — След малко ще те прехвърля на началника на полетите. Той ще ви зададе курс и ще координира действията ни така, че да можете да се справите. Трябва да държим курс по вятъра, докато се приводнявате, за да можем да вдигнем коптерите.

— Разбрано, сър.

— Желая ви успех.

Командирът остави слушалката и погледна към офицера, който се присъедини към тях — командирът на ескадрилата самолети Ф-14.

— Е, Бил, как оценяваш шансовете му?

Капитанът първи ранг заби поглед в земята, но след няколко секунди погледна командира в очите.

— Подскачащия е добър пилот, сър, но ще бъде чудо, ако успеем да измъкнем и един човек от този самолет жив. Навън имаме десетметрови вълни.

— Значи перспективите да кацне са съвсем лоши?

— Ще бъда изумен, ако самолетът не се разпадне при удара о водата. Той ще трябва да се приземи върху гребена на вълната толкова точно, че ще бъде прецедент, но дори и това да стане, при онзи отворен товарен люк ще потъне като камък.

— Значи смяташ, че е безнадеждно?

Капитанът поклати отрицателно глава.

— Не е безнадеждно, но е близо до безнадеждността. Шансовете им да оцелеят са много малки.

 

 

ВВС Едно — 8:08 вечерта, източно време

Повече от две минути спътниковите връзки предаваха „маймуни“ и „снежинки“, вместо шифрования поток от секретни данни, който обикновено свързваше монтирания на самолета кабинет за телеконференции на президента със съответните звездни кабинети в Ситуационната зала и в Пентагона. Но макар и бавно — благодарение на екип техници, които цифрово „масажираха“ сателитните транспондери, за да влязат в оперативен контакт — връзките се възстановиха.

В залата на Пентагона образът на президента най-сетне се избистри.

— Окей, какво е състоянието при вас? — попита президентът. — Получих потвърждение, че сме имали експлозия.

Генерал Кини пристъпи по-близо до заседателната маса и информира президента за непрекъснато увеличаващия се брой доказателства, че експлозията е причинила някои много странни ефекти.

— Изводът, генерале — попита президентът, — командните ни и управленски мрежи и системи още ли са в действие?

— Да, сър.

— Значи няма явни поражения върху военните канали, така ли?

— Нямаме идея колко са се изключили, сър. Бяха поразени всякакви видове свръзки, включително и тази. Но сме в оперативна готовност в световен мащаб.

Президентът кимна:

— Добре.

— И както изглежда, всичко се връща към нормалното. Нямаме оценка за пораженията върху гражданските системи. Откровено казано, имахме много проблеми при връзките по гражданските комуникационни линии, което е обезпокоително.

Президентът седна и изгледа за миг генерала.

— Онова нещо се е взривило на триста метра дълбочина, генерале. Как би могло да увреди вашите защитени комуникационни линии?

— Не зная, господин президент… Твърде рано е да се прецени. Но се обзалагам, че ще установим, че това не бе обичайна ядрена експлозия. А ако наистина е била Вълната на „Медуза“, всички сведения за това как е било конструирано оръжието просто вече са се изпарили.

Президентът се намръщи.

— А ако бяхте успели да го разчовъркате в „Сеймур-Джонсън“, Голдсбъро сега щеше да е просто нова Хирошима с всички съпътстващи последици.

Генералът предпочете да не отговаря.

— Какво е състоянието на хората на борда на 727?

Генералът го информира за предстоящото им приводняване в близост до „Айзенхауер“.

— „Айзенхауер“ се беше насочил да се прибере в Норфък, опитваше се да заобиколи урагана от юг. Той е единственият кораб, който е достатъчно близо, за да го използваме за спасителна операция.

— А двата Ф-15 не са успели да пристигнат навреме, за да предадат кода, така ли?

— Точно така, сър. Те са открили боинга в момента, когато вече са изхвърляли бомбата.

Генералът знаеше много повече, но подробностите за това, че единият изтребител едва не бе улучен от палета и за висящата пътничка можеха да почакат.

Президентът прегледа някакви книги върху масата пред себе си, преди да вдигне отново глава.

— Искам да ме информирате незабавно, когато получите информация за приводняването и за спасителната операция. Кажете на командира на „Айзенхауер“ лично от мое име, да положи всички усилия да спаси онези хора.

— Слушам, сър. Доколкото знам, ФБР все още страшно иска да пипне жената на онзи учен.

Президентът изглеждаше като зашеметен и се наведе напред.

— Все още ли? Мислех, че този въпрос е приключен.

— Не, сър. Съпругът й може и да е построил устройството, но все още тя е превозвачът — човекът, който е натоварил термоядрена бомба на борда на граждански самолет с намерението да я достави в Пентагона. Бих казал, че в момента тя е навярно номер едно в списъка на най-търсените от ФБР престъпници.

 

 

„Скот еър“ 50 — 8:08 вечерта, източно време

Като внимаваше да не го размърдва повече от необходимото, Вивиан Хенри бързо нахлузи спасителната жилетка на проснатия върху пода Джери Крисчън. Док управляваше самолета, Скот прелистваше наръчниците за информация относно аварийно приводняване на Боинг-727, а все още треперещата и травмирана Линда започна да изважда малките пакети с оранжеви спасителни ризи, поставени зад всяка седалка и да ги разопакова. Бавно, затруднявайки се със закопчалките, тя успя да надене по една от надуваемите ризи всекиму.

— Добре, нека сега всички да помислим върху следния план — рече Скот и даде знак на Вивиан и Линда да приближат.

Док се обърна от мястото си.

— Давай, Скот. Слушам.

— Проблемът ни — започна Скот, — ще бъде да се измъкнем навреме и да се задържим заедно, докато не ни вдигнат с вертолетите. Ако там, долу, беше гладка водна повърхност, най-голямата ни тревога щеше да бъде да не поемем твърде много и твърде бързо вода през товарния люк и да потънем. Но долу вилнеят големи вълни и стратегията ми ще бъде да кацнем напречно на вятъра и успоредно на гребена на една от тях. Ако успеем, първо ще се потопи опашката, а след това — крилете, когато гребенът се спусне под нас. Въпрос на чиста случайност е дали ще спрем веднага и с невредима машина, или ще се завъртим и самолетът ще се пречупи. Всички трябва да са здраво привързани с коланите, а трябва да завържем и Джери там, долу.

Линда се прокашля.

— Значи… има вероятност да бъдем нокаутирани, така ли?

Скот кимна.

— Ще бъда безпощадно откровен, Линда. Има опасност всички да изгубим съзнание за прекалено дълго време, преди да се възстановим. Ако след приводняването един или двама от нас са още в съзнание и са в състояние да предприемат нещо, те ще разполагат с няколко секунди, за да измъкнат всички останали изпод коланите на креслата им, да издърпат въженцата за надуване на жилетките и да се опитат да ги изтласкат през вратата.

— Скот, имаме въженца за надуване на тези жилетки — намеси се Док, — не е ли по-разумно да се завържем всички още сега?

Скот си спомни тренировките по оцеляване и сви рамене.

— Това може би е добра идея, стига да не се оплетем, докато се опитваме да излезем от кабината.

— Ами Джери? — попита Вивиан.

Скот въздъхна тежко — Джери го притесняваше силно. Шансът да се измъкне ранения, упоен бордови инженер през вратата и да го напъхат в спасителната „кошница“ на вертолета без да увредят и без това смазаните му крака и таз, бе нищожен.

— Ами… — започна Скот, — просто ще трябва да го изнесем внимателно и да го качим първи в „кошницата“.

— Кошница ли? — попита Линда.

— Може и да е спасителна мрежа или каквото са ни приготвили там.

Той обрисува някои от спасителните средства, използвани от флота.

— Ако е това, което очаквам, просто се претъркулваш вътре и се отпускаш. Екипажът на коптера ще свърши останалото.

Линда гледаше през вратата към дъното на товарния отсек. Скот проследи погледа й към купчината изследователски материали от Антарктида, които с толкова труд преместиха и привързаха с осигурителни въжета.

— Съжалявам за оборудването и за резултатите от изследванията ти, Линда — рече тихо той. — Бих искал нещата да се бяха развили другояче.

— Няма нищо.

— Ще можеш ли да ги възстановиш, поне отчасти?

Тя кимна.

— Но първо трябва да оцелея след тази баня, нали?

Вивиан се наведе напред.

— Скот? — рече тя. — Какво ще изпитаме, когато се ударим о водата? Честно.

Той сви рамене.

— Мога само да предполагам. Досега не съм приводнявал самолет. Но ще спуснем клапите и колесниците, ще летим колкото е възможно по-бавно и ако направим всичко както трябва и извадим късмет, ще бъде като много тежко кацане, веднага след което през отворения люк ще нахлуе водопад. Вятърът е със скорост около шейсет мили в час, но не мога да кацна право срещу него, тъй че предполагам ще имаме насрещен вятър с около четирийсет мили в час, а ако мога да забавя самолета до сто мили в час, това ще означава, че ще срещнем водата с около шейсет или седемдесет мили в час. Поносимо е.

Док го погледна.

— Каза, че искаш да приводнявам със спуснати колесници?

Скот кимна.

— Знам какво пише в учебниците, Док, но ако колесниците първи заорат, ще намалим скоростта по-бързо и то преди фюзелажът да навлезе във водата.

— Но те могат и да ни преобърнат.

— Възможно е — кимна Скот. — Ала за мен този вариант е по-разумен. Не си ли съгласен?

— Никога не съм приводнявал — отвърна Док. — Най-малкото боинг. Мисля, че всички сега правим само предположения.

— Каза, че не разполагаме със спасителни салове, нали? — попита Вивиан.

Скот кимна и въздъхна.

— Аз… не очаквах полети над водни пространства, когато основавахме компанията. Спасителните салове са скъпи и доста тежки… — Гласът му стихна, удавен от притеснение.

— ФАА не ги изисква, Вивиан, дори и за членовете на екипажа — добави Док. — Освен ако няма да летиш дълго време над вода, което ние не планирахме да правим.

— Докато не се появих аз — произнесе мрачно Вивиан.

Док се обърна веднага към нея.

— Не исках да кажа такова нещо. В цялата тази работа ти си толкова жертва, колкото сме и ние.

Линда се протегна и взе ръката на Вивиан в своята.

— Това е истината, Вивиан. Ние всички чухме там отзад.

— Ние знаем и сме на едно мнение, Вивиан — добави Скот. — Не бива да се чувстваш виновна.

Вивиан кимна, погледът й бе фиксиран върху Джери, който бе потънал в наркотичен сън.

Последваха няколко секунди мълчание, след което Скот отново заговори:

— Добре, ако самолетът започне да потъва, плувайте от кабината към товарния люк. Дори и да е под водата, съществува възможност да се измъкнете и да излезете на повърхността. Не се предавайте! Това е най-важното.

— Водата там, долу, може би е под влиянието на Гълфстрийма и температурата й вероятно ще е в рамките на шестнайсет — осемнайсет градуса, което означава, че ще е… ами, доста топла. Но няма да ви се стори топла. Ще въздейства шоково върху организма, но слава богу, че не се намираме в Северния Атлантик.

Мислите им бяха прекъснати от гласа на диспечера на борда на „Айзенхауер“.

— „Скот еър“, снижете се сега до триста метра, подходете отляво с курс едно-четири-нула. Ние ще ви водим докато излезете под облачния покров, който е на хиляда и двеста метра и после — до кораба. Обадете се, когато ни видите.

— На какво разстояние сте, „Айзенхауер“?

— На двайсет и една мили. Когато видите кораба и се обадите, ще ви прехвърлим към началника на полетите за инструктаж по онова, което вече сме отработили по зоната на приводняване.

— Разбрано, „Айзенхауер“.

 

 

Мостик — боен кораб „Айзенхауер“ — 8:08 вечерта, източно време

От разположените дълбоко в недрата на кораба хангари, носовият асансьор бе издигнал на летателната палуба два вертолета „Сий кинг“. Тъй като корабът се движеше с почти четирийсет възела скорост, а вятърът духаше откъм кърмата, скоростта му на летателната палуба бе сведена до двайсет, а на поривите — до трийсет мили в час.

Малък екип от палубни моряци бе разтворил витлата и бе поставил спирачните обувки върху колесниците на двете морски кончета, а пилотите и водолазите наложиха шлемовете си и заеха места. След като получиха нареждане от началника на полетите, двата екипажа включиха двигателите и завъртяха витлата си. Корабът се люлееше и напречно, и надлъжно на гигантските вълни, предизвикани от урагана „Сигрид“.

На мостика няколко старши офицери се бяха надвесили заедно с командира над голям лист хартия, върху който бе начертана диаграма на предстоящата маневра и спасителна операция.

— Трябва да продължим по вятъра, но ако целим той да се приводни пред нас от ляво надясно — ето така — по гребените на вълните, с известен късмет той ще спре на не повече от триста метра от десния ни борд.

— Значи — повтори командирът, — той ще кацне под около четирийсет и пет градуса спрямо вятъра?

— Ние сега държим курс нула-едно-нула градуса. Вятърът е точно по кърмата — едно-девет-нула градуса. Преобладаващата посока на гребените и падините на вълната е грубо казано от запад-северозапад към изток-югоизток. Тъй че ако може да подходи за приводняване с курс, да речем, едно-нула-нула градуса…

— Изток-югоизток, с други думи? — попита командирът.

— Точно така. Тогава вълната ще му е попътна и все пак ще е до голяма степен срещу вятъра. Ако ни държи отдясно и се приводни току пред носа ни, ще се озове възможно най-близо до нас.

Командирът проучи начертаните набързо линии на маневрата и се изправи.

— Съгласен. Но искам той ясно да разбере, че не бива да каца преди да е стигнал до носа ни. Не искам да рискуваме да го прегазим във водата. Само този кошмар ни липсва.

Офицерите се обърнаха да се върнат по местата си, но командирът хвана един от тях за рамото.

— Още… още нещо.

— Слушам, сър?

— Включете всички телевизионни камери и извикайте момчетата от телевизионното ни студио. Искам всяка камера на флота да се опита да улови този момент. Не си спомням друг 727 да се е приводнявал някога и това може да се окаже ценно за целите на безопасността, какъвто и да е изходът от операцията.

— Искате ли да има камера на борда на водещия коптер, сър?

Капитанът кимна.

— Нека запишат всичко, което могат.

— Слушам, сър.

Към командира се приближи един старшина:

— Господин капитан?

— Да?

— Сър, търсят ви по секретната линия от ВВС Едно.

 

 

„Скот еър“ 50 — 8:10 вечерта, източно време

Док изправи 727 на триста и трийсет метра височина и изравни ръчките на газта на двата оцелели двигателя, докато Скот, Линда и Вивиан оглеждаха тъмносивите води пред тях, за да открият самолетоносача. Все още беше светло, макар залязващото слънце да оставаше скрито зад облаците.

— Скот, мога ли да предложа нещо? — попита Док, без да откъсва очи от уредите.

— Разбира се — отвърна Скот, вперил поглед в хоризонта.

— Ами, аз… бих искал ти да поемеш това кацане.

Скот погледна изненадан едрия втори пилот. Изражението на Док бе измъчено.

— Защо, Док?

— Никой от двама ни досега не се е приводнявал. И двамата можем да го направим, но от лявото кресло ти е необходимо повече време да работиш с клапите, колесниците и другите неща. Аз ще изпълнявам обичайната си роля на втори пилот. Така ще е по-ефикасно.

— Но ти имаш далеч по-богат опит…

— Знам — прекъсна го Док. — Знам, че съм прекарал адски много време в тези хвърчила, но ти казвам, че е необходимо да действаме като нормално сглобен екипаж. Твоята роля е да управляваш, моята — да те подкрепям и да изпълнявам нарежданията ти толкова бързо, колкото е по силите на човек.

— Което ти предпочиташ, така ли, Док?

Док го погледна намръщен.

— По дяволите, бих предпочел аз да управлявам! Знаеш го. Но това не е най-добрият начин да се справим със ситуацията.

— Виж сега, Док… — започна Скот.

— Не, ти виж! Оценявам високо доверието ти. Оценявам факта, че си много внимателен играч от отбора, който усеща как да разпредели ресурсите си правилно. Но чуй ме, по дяволите! Ако трябва да се предприеме някаква промяна в последния миг, няма да разполагаме с време да търсиш подходящия ключ или лост. Простата истина е, че аз съм далеч по-бърз от дясното кресло с клапите, колесниците, радиостанциите и всичко останало, отколкото ти — от лявото. И знаеш, че съм прав. Окей?

Скот потърси в очите на Док знак, че спорът бе някаква хитрина. Не беше.

— Окей, Док. Поемам управлението — кимна Скот и хвана щурвала. — Радиостанциите са твои.