Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (26)

Двадесет и пета глава

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 7:25 вечерта, източно време

Телефонното обаждане от Командния център на ВВС в Пентагона бе изненада. Тони ди Стефано не бе очаквал да му позвънят. В крайна сметка, помисли си той, военните отговаряха за кризата, макар че се бяха провалили с гръм и трясък.

Разбира се, изпълнението на човека на ФБР в „Сеймур-Джонсън“ също бе голям гаф. Нямаха лице да замерят с кал Пентагона.

— Агент Ди Стефано? — отсреща се представи генерал-майор.

— Кажете, генерале.

— Вие сте предали информацията, че код, състоящ се от едно число, може да дезактивира Оръжието „Медуза“?

— Да, сър. Само преди няколко минути.

— Тази информация от д-р Джак Кравиц от Аспен, Колорадо, ли е?

— Не. Първоначалният източник е д-р Джийн Мисловски, а ни бе препредадена от Пийт Кук, репортер в „Уолстрийт джърнъл“.

— Изумително.

— Защо, генерале?

— Нека първо да уточним — кодът за дезактивиране е бил числото едно! Правилно ли съм разбрал?

— Да, сър. Очевидно това е прозрение, което се основава на факта, че д-р Мисловски е познавал Роджърс Хенри. Но защо питате? И кой е д-р Джак Кравиц?

— Д-р Кравиц е друг колега на Роджърс Хенри от Лос Аламос.

— Господи, те започнаха да изпълзяват като хлебарки от процепите в пода!

— Екипът се е състоял от трийсет учени.

— Д-р Кравиц ли ви позвъни в Пентагона?

— Не, сър. Той се обадил в Белия дом и успял да се свърже със Ситуационната зала, която прехвърли към нас. Проверихме списъка от времето на Проекта „Медуза“; името му фигурира в него.

— И какво каза той?

— Потвърди информацията. Потвърди категорично, че числото едно определено е кодът, който Роджърс Хенри би използвал.

— Значи разполагаме с потвърждение от независим източник?

— Напълно, освен ако не ни лъже, че не знае къде се намира д-р Мисловски, или за това, че днес не е говорил с него. Напълно е възможно да са обменили информация и всеки от тях да е засилил убеждението на другия. Ала той се кълнеше, че случаят не е такъв, че няма време да се прави щателна проверка от наша страна.

Тони почувства как скептицизмът му се изпарява.

Боже мой! Едно число и край на всички беди!

Той се съсредоточи отново върху разговора.

— Генерале, на другата линия е репортер на име Пийт Кук, който се намира в диспечерски център на ФАА. Той твърди, че ФАА не могат да се свържат със самолета. Вие успяхте ли?

— Още не, но опитваме всичко възможно.

На Тони му се искаше да попита какво означава „всичко възможно“, но размисли.

— Можем ли да ви помогнем по някакъв начин, генерале?

— Да, сър. Вече ни помогнахте неимоверно с това потвърждение на информацията. Но ако направите една бърза проверка на тези двама учени във вашите компютри и ни съобщите, ако намерите нещо, каквото и да е, което би повишило увереността ни… ще повярваме, че сме на прав път в тая история с едноцифровия код… Не че имаме кой знае какъв избор, разбира се.

— Ще ви се обадя, генерале.

— Веднага щом научите нещо, агент Ди Стефано, моля ви. Ако не успеем да се свържем с онези пилоти, след трийсет минути ще ни връхлети безпрецедентна в историята национална катастрофа.

 

 

Команден център на ВВС, Пентагона — 7:26 вечерта, източно време

Генерал Кини свали слушалките и се наведе над масата, където двама офицери и главен сержант разгръщаха карта на Атлантическия океан от Южна Каролина до Бермуда. Това бе най-високото равнище на напрежение в Командния център, което бе виждал от десетилетие насам. През последния половин час получаваха съобщения за спешното спиране на ключови сектори в икономиката на Съединените щати след като финансовите институции, борсите, клиринговите къщи се опитваха отчаяно да се подсигурят срещу надвисналата опасност от електромагнитната вълна. Самолетите биваха приземявани в национален мащаб, повечето от тях — далеч от местоназначението им. Товарните и пътническите влакове спираха по средата на пътя си, затваряха безброй общински служби и мрежи.

Опитите да се свържат със „Скот еър“ ставаха все по-отчаяни. Целият екип разбираше до болка, че разполага с ключа за обезвреждането на оръжието „Медуза“, ала не можеше да го използва, ако не се свържат със „Скот еър“.

Генералът погледна по-отблизо картата.

— Те летят към Бермудския триъгълник — рече той.

— Тъй вярно, сър, каквото и да означава това.

— А ние, къде сме ние? — попита генералът своя помощник. — Могат ли да се справят онези Ф-16?

— Двете шестнайсетици, които го откриха преди известно време, летят към брега. Преди да ги изпратим обратно, ще се нуждаят от зареждане, сър. Мислехме, че ще успеем да вдигнем няколко Ф-15 от военновъздушната база „Шоу“, но не могат да излетят толкова бързо, а и освен това имат радиостанции само на военните честоти, което намалява шансовете им. Трябва ни някой, който може да предава и на УКВ.

— Има ли друг въздушен трафик наблизо? — Генералът очерта с пръст курса на самолета от летището Гранд странд докъм четиристотин мили на изток.

И двамата помощници поклатиха глави:

— Целият граждански въздушен трафик бе отклонен да заобиколи покрай периферията на урагана. Навярно самолетите са твърде далеч, за да се използват като радиорелейни станции, освен този приятел, ето тук… — Той посочи триъгълниче със знака на „Луфтханза“.

— Самолетът на „Луфтханза“ лети за Маями, тъй че може би е достатъчно близо. От компанията му го търсят в момента по сателитна връзка, за да разберат дали ще може да предава на „Скот еър“.

— Много ми се иска „Скот еър“ да разполага със спътников телефон, но очевидно свързочната му техника е доста елементарна.

— Освен това имаме още една, последна възможност.

— Каква?

— Всъщност са две, сър. Помолихме НАСА за помощ, понеже совалката „Индевър“ в момента е в орбита и може би ще е в обсега на свръзка с боинга. По план днес трябва да предават снимки на живо от урагана, тъй че има известен шанс да помогнат. Второ, над урагана лети SR-71 „Блекбърд“, който извършва някакви проучвания от голяма височина. В момента е във въздуха и се опитваме да се свържем с него.

— Той има ли УКВ станция?

— Не сме сигурни, но си струва да опитаме.

Един майор пристъпи към генерала, смръщил лице в дълбока тревога.

Генералът се обърна веднага към него.

— Нещо ново?

— Сър, совалката няма да бъде в обсег за радиовръзка преди да направи още две орбитални обиколки. Това означава след три часа.

— По дяволите! — Генералът огледа всички присъстващи в залата. — Колко време ни остава? — попита той.

— Трийсет и пет минути, сър.

Той поклати глава и въздъхна.

— Трябва да има някакво решение! Трябва да има начин да се свържем с този самолет. Мислете, всички мислете. Проявете творчество. Всяка идея е добре дошла.

— Господин генерал? — чу се възбуденият глас на друг офицер — върлинест подполковник, изправен край масата със слушалка в ръка.

— Да? — отвърна генералът.

— SR-71 разполага с УКВ станция. Пилотът каза, че ако му насочим цистерна, която да го пресрещне после за дозареждане, той ще се отклони към зоната и ще се опита да се свърже със 727 отгоре.

— На каква височина лети?

— На около двайсет хиляди метра, сър. Оттам ще има доста добър обхват на радиопредаванията.

— Къде се намира той сега, на какво разстояние?

Генералът бързо отиде до подполковника; тонът му бе смесица от вълнение и напрежение.

Подполковникът погледна бележките си и изрече няколко думи в телефонната слушалка, преди да се обърне отново към генерал Кини.

— Казва, че ще бъде в зоната на чуваемост след четири минути. Натиснал е газта докрай.

— Браво! — извика генералът и замахна с юмрук във въздуха. — Вдигнете във въздуха танкер КС-10, или пренасочете някой, който вече лети. Дръж връзка с него — посочи той с пръст подполковника, който вдигна ръка, за да поиска тишина, тъй като се опитваше да чуе какво му казваха от отсрещната страна.

След това подполковникът вдигна рязко глава.

— Той няма да може да ни свърже пряко със 727, когато — и ако! — установи връзка. Тъй че иска да знае предварително какво толкова напираме да му съобщим.

Генералът повтори кода и начина на въвеждането му чрез клавиатурата.

— Просто да натиснат числото едно. Никакви нули, никакви десетични точки, само единицата и след това Enter.

— Това ли е? — попита подполковникът.

— Това е. Да го направят и да докладват веднага, за да разберем дали е сработило.

Подполковникът повтори инструкциите по телефона, след това замълча, усетил, че всички погледи са вперени в него. Закри микрофона си.

— На стендбай съм… сега командният му пункт ще ме свърже по сателитната връзка с командира на SR-71.

 

 

ВВС Едно — 7:26 вечерта, източно време

Напрежението на борда на ВВС Едно през последния половин час нарастваше лавинообразно, след като от Пентагона дойде съобщението, че едноцифров код би могъл да спре обратното броене до експлозията. А след като се разбра, че не могат да се свържат със 727, президентът отново закрачи от ъгъл до ъгъл. В това време големият екран пред него показа как в същата зала в Белия дом влизат съветникът по националната сигурност и съветникът по външните работи.

Президентът се закова на място и започна без предисловия:

— След няколко минути ще разговарям с руснаците. След това — с британския, френския и японския премиери. Необходимо е да ги успокоя, ако наистина се случи най-лошото. Руснаците могат чрез спътниците си да засекат ядрена експлозия за броени секунди, нали така?

Съветникът по националната сигурност Станли Шапиро кимна.

— Все още смятаме, че могат, макар, слава богу, вече да не сме заплашени от нервния пръст на Съветите върху спусъка. Сега са наши добри приятели, Кремъл е свързан с всички наши мрежи. Можете да бъдете сигурни, че те вече са наясно в общи линии с тази история, но трябва да разберат къде да очакват взрива. Сър, взехте ли предвид подводниците?

Президентът се обърка.

— Подводници ли? Да се обадят на самолета?

— Не — продължи Шапиро. — Имам предвид дали обмислихте последиците, ако онзи екипаж изхвърли бомбата върху някоя руска подводница. Или нечия друга, няма значение…

— Всемогъщи боже, не, не съм. ВМС дали…

Станли Шапиро вдигна ръка в успокоителен жест.

— Аз се заех с това. И официално, и неофициално не ни е известно точно сега в района да има руска или нечия друга подводница. Всъщност имаме самолетоносачна група, която се опитва да се измъкне от урагана на югозапад от Бермуда и корабите от нея са най-близко от всичко останало. Но има опасност, за която трябва да знаете. Независимо дали са съюзници или не, но ако една от подводниците им случайно потъне някъде поради причина, която не биха искали да обсъждат — а напоследък има доста такива причини — за тях ще бъде много удобно да припишат загубата й на приятелите си във Вашингтон и да поискат компенсации. Нали разбирате, ние сме изгубили контрол и сме оставили термоядрена бомба да бъде изхвърлена в океана без да ги предупредим и, естествено, ще бъде напълно справедливо ние да платим щетите.

— Значи трябва да им съобщим веднага.

— Да, сър, но се боя, че вече е твърде късно. Дори и да ни уверят, че нямат подводници в този район, след това могат да заявят: „Вие ни дадохте погрешни координати и унищожихте един от корабите ни!“.

— Студената война свърши, Станли. Не би трябвало вече нещата да са чак толкова сложни.

— Вероятно, сър, но тъкмо тук е върхът на държавническото умение: как да усложним до безнадеждност една проста ситуация…

Президентът поклати глава и включи интеркома:

— Установете гореща телефонна линия с руския президент колкото е възможно по-бързо.

След това погледна пак към Ситуационната зала и попита:

— Какво още забравяме? Какво ще кажете за спътниците? Казаха ми, че совалката не може да помогне, но вижте дали нямаме някой спътник, чрез който да се свържем на УКВ честоти. Ако трябва разрешение за промяна в орбитата, каквато и да е цената за това — имат го.

— Мисля — рече Станли Шапиро, — че онзи SR-71 е най-голямата ни надежда, сър. Той работи за НОАА, но е под управлението на НАСА. Позивните му са „Кондор“ десет. Всеки момент ще е над зоната.

— Може би, но нека не се отказваме и от варианта със спътниците. Не можем да оставим неизследван нито един шанс.

 

 

„Скот еър“ 50 — 7:27 вечерта, източно време

Кашоните и екипировката, подбрани от първите два палета се трупаха на неравна купчина в дъното на товарния отсек на 727. Скот и Джери усилено се мъчеха да прехвърлят колкото е възможно повече товар за отреденото им време; Линда, на свой ред се подготвяше за спешната хирургическа намеса.

Скот се спря за миг, изправи се и изтри чело. И двамата с Джери се бяха изпотили здраво. Щеше да им отнеме около две минути да покрият купчината с мрежа и да я укрепят. Мрежата вече беше опъната отстрани на купа, тъй като постоянната турбуленция заплашваше да разпилее кашоните по целия под.

Изпукването на парлангото накара Скот инстинктивно да вдигне глава към високоговорителите на тавана.

— Скот, остават ни по-малко от десет минути до отварянето на люка. Десет минути.

Гласът на Док изкънтя в празното пространство между Вивиан Хенри и купчината от антарктическа изследователска апаратура.

Няма време за свян, бе обявила Вивиан преди минути. Бе свалила блузата и сутиена с решителност, която подейства мобилизиращо и на Линда, в новата й роля на доброволец хирург. Събрала смелост, тя обработи с антисептик мястото, където пейсмейкърът лежеше под съвсем тънък пласт кожа — над лявата гърда и под ключицата.

Линда постави одеяло под коленете си и клекна отдясно на Вивиан. Поиска да използва блузата като чаршаф под бъдещия срез, но Вивиан я дръпна настрани.

— Това ми е много скъп подарък, мила — каза тя на Линда. — Не искам да кървя върху нея.

Процедурата, както й обясни Вивиан, бе всъщност доста проста. Малкият, с размерите на джобен часовник пейсмейкър, оформяше плоска подутина под кожата и краищата му се очертаваха добре. Един прост срез под подутината в дъга от двайсет градуса щеше да бъде напълно достатъчен.

— Като режеш — каза й Вивиан, — гледай върхът на скалпела да опира по металната обвивка на пейсмейкъра. Така срезът ще се получи много чист и няма да има проблем да прецениш колко дълбоко да режеш.

— Добре.

— След като се разкрие дъното му, бръкваш с два пръста и бавно го измъкваш целия изпод кожата — толкова, колкото да се покажат двете жички. Те имат достатъчно хлабина.

— Жичките отгоре ли са свързани?

Вивиан кимна.

— Да. По този начин уредът може да бъде измъкнат по-лесно.

Фактът, че нямаха никаква упойка, която да направи мястото временно безчувствено, притесняваше повече Линда, отколкото пациентката й.

— Ще издържиш ли на болката, Вивиан? — попита Линда. Очите й бяха станали кръгли от страх и състрадание.

— Не се тревожи, все някак ще го преживея — отвърна хладнокръвно Вивиан. — Не казвам, че ще е приятно, но няма да боли нетърпимо.

— Може би някой от мъжете има алкохол. Искаш ли да пийнеш, ако намеря нещо по-силно?

Вивиан категорично поклати глава.

— Линда, нека приключа с инструкциите. Както вече ти казах, има две тънки жички в горната част на уредчето. Имат достатъчна хлабина, колкото да се измъкнат и да можеш да ги разкачиш, но не трябва да ги дърпаш повече от това.

— Защо?

— Защото са вкарани венозно. Стигат чак до дясната страна на сърцето ми.

— О, господи! — Линда вдигна ръка и запуши устата си. — О, господи!

Вивиан протегна ръка да я окуражи.

— Изобщо няма да увредиш тези вътрешни жички, освен ако не се опиташ да ги дръпнеш силно или да ги изтръгнеш.

— Абсолютно нищо няма да дърпам или да изтръгвам! В никакъв случай!

Тя вдигна глава и погледна въпросително Вивиан.

— Господи, Вивиан, но те са в сърцето ти?

— Другите им краища — да. А сега се овладей! Успокой се. Единственото, което трябва да сториш, е да ги разкачиш от уредчето, когато го измъкнеш и след това внимателно да ги върнеш обратно.

— Ами ако се докоснат? Няма ли да има късо съединение, или нещо подобно? Искам да кажа — знам, че не мога да използвам изолирбанд, но…

Вивиан се засмя и поклати глава.

— Захранващият източник е в уредчето, което ще измъкнеш, в самия пейсмейкър. Няма значение дали жичките ще се допрат, когато ги прибереш обратно. Важното е да не ги дърпаш, докато ги откачваш или след като си ги откачила.

— Обещавам. Повярвай ми, много ще внимавам!

— Добре. Това е всичко. Сега вече знаеш.

— Аз не съм лекар, Вивиан. Искам да кажа — един кардиохирург се занимава с толкова сложни неща… Това ме плаши.

— Знам, Линда, но не се налага да вършиш чудеса. Просто е. Ще се справиш добре.

— А какво ще правим с кървенето? — попита Линда. — Силно ли ще бъде?

— Не. Не много. Използвай тези хартиени салфетки, които донесе от тоалетната, за да попиеш кръвта, но гледай да не се докосват до самия срез.

Вивиан видя, че ръката на Линда леко трепери. Пресегна се, взе я в своята и рече:

— А сега се успокой. Аз съм пациентката и съм спокойна, значи ти също трябва да се успокоиш. Това не е сърдечна операция. Всеки лекар прави същото, когато сменя батериите.

— Наистина ли? Колко често?

— Предполага се веднъж на пет години, но в моя случай те не издържаха толкова. Сега знам защо. Добре, стига бавене. Времето ни изтича, а и на мен ми е студено.

Линда взе скалпела и почувства балансираната му тежест, сякаш щеше да го хвърля по мишена. Пое дълбоко дъх и мислено си припомни дали всичко бе стерилизирано — доколкото им бе възможно. Ръката й се успокои и тя внимателно хвана подутината, под която бе пейсмейкърът. С дясната си ръка насочи острието на скалпела. Внимаваше люлеенето на самолета да не повлияе на среза, натисна върха и почувства как той с лекота прониква в кожата на Вивиан.

Петнайсет метра по-напред, в кабината, Док Хазърд погледна часовника си и отново вдигна микрофона на парлангото.

— Скот, вече закъсняваме с пет минути с отварянето на люка. Предлагам да прекратите с преместването на товара.

Док осъзна, че не бе чувал човешки глас повече от четвърт час, а и отсъствието на постоянния шум от радиостанциите, с който са свикнали всички пилоти на граждански самолети, го безпокоеше. Започваше да губи самообладание и това никак не му харесваше.

Твърде много се бавеха там, отзад. Той разбираше, че изпитва страх и може би — донякъде чувството, че е изоставен. Всъщност бе раздразнен и разсеян, сякаш съществуваха двама Док Хазърд, които се зъбеха един на друг в главата му; единият — само разум, другият — само чувство. Искаше да им изкрещи и на двамата да престанат. През цялата си кариера се бе гордял с репутацията си на мъж, непоклатим като скала, когато възникне напрежение.

Той си спомни един случай отпреди двайсет години, когато „Пан Ам“ бе още просперираща компания. Бе дочул разговор в пилотската зала в Ню Йорк, който го бе накарал да изпита безкрайна гордост. „Кой, старият Док ли? — бе казал един млад втори пилот, без да забележи, че Док е наблизо. — Обичам да летя с този тип. Нищо не може да го стресне. Ако се откъсне дясното крило, Док Хазърд ще поръча още една чаша кафе, преди да нареди ляв вираж и да поиска да се прегледа списъка на действията при аварийна ситуация. Единственото нещо, което може да го развълнува, е някоя секси дама. Направо е луд по мацките.“

И още съм! — помисли си Док — Но май вече не съм толкова невъзмутим.

Той се завъртя назад и погледна към затворената врата с нарастващо раздразнение. Застави се да се съсредоточи върху уредите и курса. Трудната задача да се провира между червените петна на бурното време, които избиваха върху цветния дисплей на радара, си казваше своето. Той погледна към копчетата на радиостанциите върху централния пулт между креслата на командира и втория пилот и се запита дали да не ги включи отново. УКВ-станцията бе включена, спомни си той и бе настроена на единствената честота, която имаше смисъл за тях над Атлантика: 121.5, аварийната честота, или „часовоят“, както я наричаха военните пилоти.

Ако някой се опитва да ни потърси, ще ни повика на „часовоя“, успокои се той.

Ала нещо го глождеше. Имаше нещо, което не бе догледал. Но какво? Беше някаква мигновена мисъл отпреди десет или двайсет минути, когато изтребителите отлетяха, но вече не си я спомняше. Беше нещо, което трябваше да провери, нещо което…

Погледът му спря върху огледално еднаквите глави на двете УКВ-станции.

Проклетото копче на потенциометъра на УКВ номер едно бе отляво! — рече си той. Най-накрая се сети, макар и с усилие. УКВ станция номер едно бе онази, която бяха оставили включена на аварийната честота.

Ето, това беше! Дали копчето на потенциометъра не бе на нулата? Ами ако пак ги бяха объркали? Най-добре ще е веднага да провери…

В този момент Джери се втурна през вратата на кабината шумно, като бесен.

— Окей, Док, ще сме готови след минутка! Линда още обработва Вивиан там отзад.

Док провери дали автопилотът работи и поддържа курса на изток, после отново се обърна към Джери:

— Нямаме никакво време. Ти и Скот говорихте ли за ъгъл на атака, скорост, ъгъл на клапите — за тези неща? — Тонът на Док бе остър и раздразнен.

Да си го изкарва на другите бе необичайно за него и той сам се изненада, особено след като в отговор и Джери го изгледа свирепо. Инженерът поклати глава, след което измъкна един поизцапан парцал от шкафчето под масата си и избърса чело с него. Потеше се обилно.

— Нямаше време за приказки — обясни Джери. — Бачкахме като луди, за да преместим онези неща и свършихме много повече, отколкото бях очаквал. Няма да се наложи да изхвърляме голяма част от товара на Линда.

— Това е чудесно, но бих предпочел опашката на самия самолет да си остане на място. А за да стане това, ти ще ни трябваш тук с твоите наръчници и с помощта си да планираме светкавично следващите действия. Това може да се окаже решаващо.

Джери се спря и го изгледа няколко секунди, преди да отговори преднамерено бавно:

— Много добре знам това, Док. През последните десет минути ти си седиш тук и си играеш да викаш по парлангото, сякаш си нямаш друга работа. Знаеш, че не сме зяпали в тавана през това време! — Джери повиши тон, а това накара Док да настръхне още повече.

— Ей! Аз не съм си „играл“, както казваш, Джери, а исках да не изгубите представа за времето.

— Нямаше да изгубим представа за шибаното време!

— Радвам се да го чуя, защото този дребен въпрос за скоростта и ъгъла на атака може да предопредели дали след десет минути ще сме още живи!

Джери въздъхна — въздишката му беше отегчена — и вирна брадичка, нещо, което Док бе виждал само няколко пъти през последните шест месеца. После хвърли парцала на пода.

— Док, ако не ти харесва как си върша работата, може би ти с целия си опит от „Пан Ам“ ще се заемеш и с моя пулт!

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ами — Джери посочи празното ляво кресло, — ти вече пое самолета, значи знаеш отговорите на всички въпроси, тъй че няма да ти се пречкам.

Скот бе спрял до вратата на кабината и слушаше словесната престрелка между Док и Джери с нарастващ гняв. Той влезе рязко, шляпна по лявото рамо Джери, който вече се местеше към централния пулт, след което улови погледа на Док.

— Какво става тук?

Док поклати глава и изсумтя.

— Няма нищо, Скот. Просто раздразнение. Тревожех се за малкото оставащо ни време.

Джери вдигна палец към втория пилот.

— Тъкмо му отстъпвах мястото си, за да може да ръководи цялото шоу, без да…

— Престанете! Веднага! — изкрещя Скот на двамата и по лицето му пробяга свирепо изражение. — Тук не е станало нищо друго, освен това, че позволяваме на страха да вземе връх над нас. Ние сме отбор, момчета, и ще се държим заедно, поне докато не паркираме тази кофа с болтове, наричана „Боинг“, в Денвър, или… не бъдем изпарени тук над Атлантика. Ние сме един тим, дявол да го вземе! Така започнахме, така и ще свършим. Няма да ви карам да се прегръщате и да се целувате, но ще ви кажа, че не искам да чувам повече гневни думи един срещу друг. Ясно ли е?

— Извинявай, Скот. Вината е моя — рече Док и се обърна към Джери, който махна с ръка.

— Забрави, Док. Скот е прав. Умирам от страх.

— Аз също — рече Скот. — А ти, Док?

Док се изхили.

— Репутацията на стария Док е, че никога не се стряска. Но точно сега можете преспокойно да се обзаложите, че направо ще подмокря гащите от страх.

— Тогава нека помислим за друго — например да решим как ще се освободим от проклетия люк без да изгубим опашката на самолета, става ли?

Джери вече бе грабнал наръчника по експлоатация и се бе настанил на креслото си.

— Става. Но първо нека се спуснем и да се разхерметизираме.

— На каква височина, Джери? — попита Скот.

— Бих препоръчал хиляда и петстотин.

Док се размърда на мястото си.

— Ей, момчета, далеч по-спокоен ще се чувствам на три хиляди. Нали разбирате — ако изгубим управление.

Скот погледна Док, после Джери, който кимна:

— Добре, да бъдат три хиляди.

Док бутна щурвала, за да започне снижаването. Все още не го оставяше онова гризящо безпокойство, че бе пропуснал да направи нещо.

Вляво от него непровереният потенциометър на УКВ станция номер едно си оставаше в положението, в което Скот нехайно го бе зарязал преди двайсетина минути — завъртян до нулата.