Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (34)

Тридесет и трета глава

Мостикът — боен кораб „Айзенхауер“ — 8:24 вечерта, източно време

На мостика цареше такава трескава дейност, каквато командирът на кораба не помнеше да бе виждал в мирно време. Той седеше на стола си и клатеше удивен глава. Решението си съществуваше, но никой — дори бившият пилот на Ф-14 в капана на осакатения 727, чийто живот висеше на косъм не се бе сетил за него до последния миг.

Командирът знаеше, че съществуваха безброй проблеми. Не бе никак проста работа. Първо, както посочи офицерът, началник на полетите, щеше да бъде изключително опасно за Макей да се спусне с минималната възможна скорост над плаващата писта, в случай, че изведнъж рязко спадне скоростта на вятъра. Макей би трябвало да се приземи със скорост, по-висока с десет-петнайсет мили в час.

Но дори и тогава сметките излизаха. Дори скоростта на вятъра на палубата да останеше сто и пет мили в час, а Макей да подходеше със сто двайсет и пет мили, 727 пак щеше да се появи в края на пистата със скорост двайсет мили в час.

Най-трудното щеше да бъде да изравни самолета с лудешки подхвърляната палуба. Той поръча да му направят бърза справка от архивите, за да се убеди, че спомените му за отличната летателна подготовка на Макей бяха точни.

Така беше. Макей — Подскачащия, поправи се той — бе великолепен пилот, дисциплиниран, обичан и пълен професионалист. Ако някой можеше да се справи с предизвикателството, то това бе само той.

А ако ли не — е, той почти бе забравил предадената му от главнокомандващия заповед да направи всичко възможно да спаси тези хора. Съобщението бе под формата на спешна телефонограма и той бе наредил да му направят копие, което заключи в сейфа на мостика. Ако „Айзенхауер“ се превърнеше в сцена на трагедия, при която сам да пострада, то той щеше да има оправданието, че е изпълнявал стриктно заповедите на президента.

Командирът погледна към края на летателната палуба, където палубната команда приключваше с инсталирането на ограничителната мрежа за улавяне на самолети. Безпокоеше се някой да не бъде издухан от кораба, но изглежда се справяха. Горният край на мрежата бе достатъчно високо разположен, за да улови носа на 727, а ако всичко вървеше по плана, дясното му крило нямаше да мине дори близо до надстройката на кораба, наричана „острова“.

Споровете по радиото между Скот Макей и шефа на полетите вече бяха стихнали. Корабът поддържаше стабилно курса си от едно-седем-нула градуса, а малцината матроси, които трябваше да останат на палубата, се привързваха с осигурителни колани, за да не ги помете виещият със сто мили в час вятър, от който потракваха дори прозорците на мостика.

— На курса сме, господин капитан — докладва старши помощникът.

— Много добре, пълен напред. Максимална скорост.

— А… максимална скорост ли казахте, господин капитан?

— До последния кабелт, мистър. Ако ще правим ураган в урагана, то нека го направим като хората.

— Слушам, сър. Пълен напред, максимална скорост.

Звънът на щамбайна и последвалият го веднага потвърдителен звън стигнаха до ушите му в мига, в който взе бинокъла и го насочи към 727, който бе виснал почти неподвижен на по-малко от половин миля северно зад кърмата на кораба, на височина сто и петдесет метра.

Капитанът взе микрофона на интерфона и се обади на шефа на полетите.

— Имаме максимална скорост, а ти — разрешение за операция по задържането на самолета.

— Слушам, сър.

— И онези камери да снимат. Това ще влезе в учебниците, независимо какъв ще е изходът.

 

 

„Скот еър“ 50 — 8:28 вечерта, източно време

— Скот, трябва да го направим сега. Буквално сме останали само на парите от керосина.

Скот кимна.

— Окей. Ако не сме преценили точно и останем без гориво преди колесниците да са над палубата, ще завия наляво и ще приводня в килватерната следа на кораба.

Док кимна.

— Кажи им, че захождаме, Док.

Док предаде съобщението, а Скот леко бутна ръчките на газта, за да могат да изпълнят най-плавното спускане към осветената, леко изгърбена палуба, на жаргон — „кюфтето“.

— Колесници — спуснати, проверка преди кацане — нареди Скот.

Док мина точките по списъка, а колесниците се спуснаха и отново светна червената лампичка, индикираща проблеми в десния главен колесник.

— Игнорирай я. В „Сеймур-Джонсън“ издържа.

— Игнорирана.

— Спускам се в глисада, Док, съобщавай ми височината през петнайсет метра. Радиовисотомерът трябва да показва четирийсет метра, когато се появим над палубата.

— Разбрано. Сега сме на сто шейсет и пет.

— Окей, въведи намаляване на скоростта до сто и двайсет мили в час.

Док кимна.

— Без реверс, Док. Не ме оставяй да забравя, че не мога да използвам реверс. Ще се върнем назад и ще се изтърколим от кърмата на палубата в морето.

— Ще ти напомням и да не връщаш ръчките на газта, нали не си забравил?

Скот кимна, дишаше учестено.

— Точно така. Благодаря, можех да забравя. Ще запазим тягата на същото равнище, докато не ни завържат. След като докоснем палубата, щурвалът — докрай напред, вдигаш клапите, пускаме задкрилките.

— Задкрилки ли?

— Защо, какво има?

— Няма да имаме излишна скорост, Скот, а само стремеж за издигане.

— О, да. Никакви задкрилки, тогава.

— На сто и двайсет метра сме.

Големият кораб се мержелееше пред тях, палубата му се люлееше килево и бордово в тежкото вълнение, а атомната силова уредба тласкаше напред тристаметровия корпус с пълна скорост. Скот знаеше, че турбулентността на вятъра, който обтичаше „острова“ и се завихряше, представляваше опасност, затова се придържаше възможно най-вляво при снижаването си, напълно объркан от странната смесица от скорости: сто и двайсет мили в час във въздуха, шейсет мили спрямо водата и двайсет спрямо летателната палуба. Усещаше как сърцето му силно се разтупка, всеки негов удар отекваше в ушите му като тътен на тъпан.

Палубата отново се залюля видимо и рязко промени местоположението на точката, към която се бе устремил. Скот леко дръпна щурвала към себе си, за да поправи ъгъла на атака и леко бутна ръчките на газта.

— Сто метра, Скот.

Височината бе абсолютно точно измервано разстояние от корема на самолета до повърхността на океана, който бе на повече от трийсет метра по-ниско от ръба на плаващата писта.

Изведнъж се озоваха в зона на тежка турбулентност, която принуди Скот да задвижи бързо щурвала в няколко посоки, за да не губи посоката на спускане. Можеше да си представи колко плашещо би трябвало да изглежда това люлеене на боинга от борда на самолетоносача, особено пък от гледна точка на ОБК — офицера по безопасност на кацането — който ръководеше сигналното оборудване.

Краят на дясното крило влезе в струята на турбулентност, предизвикана от обтичането на „острова“ и 727 се наклони леко надясно, но Скот се пребори да го изправи без да изгуби посоката към средата на пистата.

— Сто метра — обади се Док.

Това са шейсет метра до палубата, напомни си Скот.

Видя няколко матроса, приклекнали около зоната за кацане, видя мрежата, издута назад в удивителната буря, предизвикана от скоростта на кораба. Бутна леко щурвала напред, за да се върне в траекторията на спускането, но веднага трябваше да компенсира, за да не падне твърде бързо.

Палубата пропадна рязко, след като носът на кораба се издигна, ала Скот бе готов за това, задържа ъгъла на атака и изчака кърмата да се издигне отново. Прибързването можеше да се окаже катастрофално. Трябваше да следва очертанията на „кюфтето“ и да държи с периферното си зрение средата на кораба.

Щурвал — напред, спирачки — до дупка, веднага щом докоснем пистата, припомни си на ум той. Никакъв реверс, никакви задкрилки.

— Шейсет и седем метра и половина, скорост с петнайсет мили над зададената — обади се Док.

Веднъж, преди години, бе управлявал вертолет „Сий кинг“ при приземяването му на палубата и усещането бе доста сходно.

Скот поклати леко глава, за да прогони спомена. Беше опасно. Тук управлението бе по-различно. Това бе 727, който искаше тяга и управление на глисадата. Той не кацаше, а летеше към точката за кацане.

— Шейсет метра.

Кърмата на кораба сякаш се надигна срещу него, потрепери, после пропадна рязко и точката, към която се спускаше изведнъж се оказа твърде ниско под него. Ще се върне, напомни си той, а и тъй като се движеше твърде бавно спрямо палубата, можеше да я изчака.

— Четирийсет и осем метра — почти сме на място — съобщи Док.

Кърмата продължаваше да пропада, а точката, към която се бе насочил, се отместваше напред, към мрежата. Не искаше да каца толкова напред, но трябваше да изчака повдигането на кърмата.

Ала изкушението да насочи боинга надолу бе твърде голямо и Скот несъзнателно отпусна малко щурвала и промени траекторията на глисадата — точно когато носът на кораба се заби и се зарови в огромна вълна.

Пистата на палубата се втурна към него с неочаквано голяма скорост. Оставаха им още няколко метра, преди носовият колесник да прелети над задния край на палубата, който, както Скот забеляза, се издигаше и заплашваше да се превърне в бариера, вместо в праг, който да прекрачи.

Той даде газ и дръпна щурвала твърде рязко, от което боинга подскочи с почти петнайсет метра над предполагаемата траектория на спускане, ала все още в рамките на допустимото.

Кърмата достигна най-високата точка на издигането си и започна отново да се спуска. Кабината и носовият колесник бавно прелетяха над задната част на пистата и той усети как самолетът дрейфува надясно.

Не, корабът се движеше наляво!

Палубата се надигна към тях заплашително бързо.

Скот бутна ръчките на газта напред и дръпна щурвала назад, за да прекрати приземяването, след като и ОБК в същия миг размаха ръце, за да даде знак да се махат. Носът на боинга се вдигна, ала не достатъчно бързо, за да предотврати удара на главните колесници о палубата със страхотна сила — първо левият, а после и десният.

Неравномерното спускане изхвърли боинга отново във въздуха под опасен ъгъл и Скот рязко дръпна щурвала и зави наляво, за да се отстрани от палубата.

— Скот. Нямаме гориво за нов подход! — извика Док.

— Аз просто… издигам се малко встрани, за да се прегрупирам — изрече с мъка Скот.

— Заемаме отново позиция — извика по микрофона Док. — Няма да преустановяваме захода.

— Оттеглете се, „Скот еър“! Върнете се и предприемете нов заход.

— Не! — отвърна Док. — Нямаме време. Горивото ни почти свърши.

Скот стабилизира самолета на стотина метра височина, малко вляво от кораба и дръпна ръчките на газта, докато индикаторът за скоростта не слезе под маркера за 108 мили в час. Самолетоносачът бе на практика неподвижен — така го виждаха през прозорчетата вдясно, краят на пистата бе в общи линии пред главните колесници на боинга. Скот бутна леко щурвала напред и спусна 727 до около петнайсет метра височина над палубата, видя, че кърмата отново пропада и зачака следващото й издигане.

— Ще изчакам върха на това издигане и просто ще се наместя над палубата и ще се спусна отляво — каза Скот.

— Разбрано, но побързай, Скот! Започвам да се страхувам, като гледам показанията на датчиците за горивото.

Гласът на ОБК изпращя по говорителите, ведно с рева на вятъра, който нахлуваше в микрофона му.

— „Скот еър“, не можете да заходите от тази позиция. Махайте се. Повтарям още веднъж, отстранете се и заходете отново.

Док натисна бутона на микрофона.

— Момчета, това ще е като подход на коптер от лявата четвърт на палубата. Схванете идеята и се подгответе. Времето ни изтича.

Кърмата вече почти бе стигнала най-високата си точка и Скот отмести щурвала достатъчно, за да се плъзнат леко надясно, като задържаше боинга на петнайсет метра над палубата. Прекосиха това разстояние на практика с нулева относителна скорост спрямо самолетоносача.

Сега буквално висяха във въздуха на около дванайсет метра над летателната палуба, относителните скорости на самолета и на кораба бяха в абсолютен синхрон — около нулата — и това бе толкова удивителна гледка, че на Скот му се прииска да спре и да й се наслади.

Но все още се намираха в опасно положение и той се приготви да бутне щурвала напред и да се спусне. И точно в този миг горивото на двигател номер три свърши и той млъкна с едно последно изпукване.

Самолетоносачът оставаше засега неподвижен, ала после започна да се измъква изпод краката им, отначало бавно, а после главните колесници на 727 се понесоха назад над оставащата им писта.

Скот и Док едновременно осъзнаха какво се бе случило.

— Горивото свърши! — извика Док, а ръката на Скот тласна трите ръчки на газта до край. Още малко движение назад и колесниците щяха да се окажат над водата, зад кораба. Трябваше да се приземят веднага!

Скот бутна бързо щурвала напред и спусна боинга върху люлеещата се на тринайсет метра под главните колесници палуба.

От гледната точка на ОБК 727 висна над главата му като малък дирижабъл и той не можа да измисли какво да каже на пилота, след като големият авиолайнер просто доплува над палубата и… остана там.

Изведнъж самолетът започна да се придвижва назад, увиснал над мястото за кацане — отначало по-бавно, а после — с плашеща скорост. Той вдигна ръка да натисне бутона на микрофона си, за да нареди на пилота да увеличи тягата, ала носът на самолета клюмна надолу, боингът се спускаше и главните колесници се удариха о пистата със силно металическо „дум“, което той чу ясно, въпреки рева на вятъра.

Бяха се приземили. Главните колесници се намираха на не повече от три метра от края на пистата към кърмата, ала самолетът бе приземен. ОБК погледна към палубния си екип, беше готов да заповяда да завържат 727, ала нещо ставаше пред него след като корабът се издигна на върха на поредната вълна, след което започна да пропада в падината й.

727 се движеше назад.

Веднага щом колесниците удариха пистата, Скот тласна щурвала докрай напред, за да задържи самолета и да не позволи на носа да се повдигне във връхлитащия със скорост сто мили в час насрещен вятър. Имаше намерение да поддържа останалия единствен двигател на пълни обороти, за да се удържат на място и внимателно да се придвижат напред, да се отдалечат от края на пистата, ала когато бутна ръчките на газта, двигател номер две също изпука и изгасна.

И изведнъж вече нямаше какво да тласка „Скот еър“ 50 напред и когато носът на самолетоносача се надигна, за да преодолее поредната вълна, Скот усети, че потеглят назад.

— Спирачки! — извика Док.

Краката на Скот вече бяха натиснали спирачките до край, същото стори със своите педали и Док. Но те продължаваха да се движат назад.

— Налягането! Налягането в спирачките…

Док едва намери думите, но посочи малкия циферблат на командното табло и Скот веднага разбра. Акумулаторът на спирачките бе издъхнал. Нямаше вече налягане в хидравликата, което да ги спре.

Ръката на Скот вече бе уловила пломбираната дръжка на аварийната въздушна спирачка и я дръпна, преди още да бе осъзнал какво възнамеряваше да прави. Към тях по палубата тичаха хора, размахали ръце, а някакъв глас им викаше по радиото да включат спирачките си. Зад главните колесници не би могло да е останало много разстояние, а носът на кораба продължаваше да се издига, кърмата да потъва, което ускоряваше движението им назад.

Скот завъртя дръжката с все сила надясно — докато опря ограничителя й; припомни си, че въздушното налягане не задействаше мигновено. Щяха да минат няколко мъчителни секунди, а те не разполагаха с никакво време.

 

 

От своята гледна точка ОБК прецени, че 727 ще се изхлузи заднишком от кораба. Вече бе твърде късно, разбра той. Поради някаква причина екипажът не можеше да използва спирачки, а неговият собствен екип на палубата нямаше как да преметне верига през колесниците и да вдигне бариера навреме.

Четирите колела на главните колесници бяха вече на метър от ръба, ала имаше някакъв шанс самолетът да спре, когато колесниците прескочеха ръба и коремът на машината се удареше о палубата.

Ала той знаеше, че много по-голяма бе вероятността носът на самолета просто да се повдигне и 727 да се плъзне назад извън борда.

 

 

Дълбоко в тръбопроводната система на спирачките въздухът под налягане, изпуснат преди секунди от аварийната бутилка, най-сетне преодоля различните клапани и бутала, притисна хидравличното масло до необходимото налягане и колелата на главните колесници веднага престанаха да се въртят.

Навън кипеше бурна дейност. През дъждовната пелена, която изведнъж се бе спуснала над палубата, Скот видя няколко матроси от палубната команда да се съсредоточават под самолета му със спирачни обувки за колелата, въжета и в същото време усети как скоростта падна и разбра, че командирът навярно бе наредил „стоп“ на машината. Усети и как предният колесник се обвързва с вериги, за да се задържат на място. В този миг по говорителите на тавана прозвуча нечий глас:

— „Скот еър“, не отпускайте спирачките и не отваряйте задната врата. Опашната част на самолета виси над водата.

— Разбрано — потвърди Скот.

Мощни прожектори осветиха цялата летателна палуба, капките на шибащия почти хоризонтално дъжд заблестяха под тъмносивото небе, което още се виждаше в сумрака след залеза. За Скот тази сцена бе едновременно и позната, и сюрреалистична, все едно никога не бе напускал кораба.

Ала ето че бе отново тук, този път на борда на авиолайнер.

Сякаш отникъде на вратата на кабината се появиха двама матроси с шлемове и противодъждовни облекла и бързо се ориентираха в обстановката. В преносимата радиостанция излаяха някакви заповеди, а единият клекна да развърже Джери.

Скот остана в шок сякаш цяла вечност, докато най-накрая не усети, че Линда разтрива рамото му. Потупа я по ръката и чу как нейният колан щракна почти едновременно с неговия. Скот се обърна в креслото си, неподготвен за вълната на женственост, която го погълна: тя го обгърна с ръце, притисна буза о неговата, а тялото й леко потръпваше в усилията й да си поеме дъх.

— Ти успя! — прошепна тя. — Успя, успя, успя! Това е удивително!

Скот също бавно я прегърна, а Док отмести назад креслото си, въздъхна, след това се наведе и плесна протегнатата напред длан на Вивиан.

На вратата на кабината се появи още един матрос, а двама други внимателно понесоха Джери на носилка.

— Хайде, всички. Веднага! Трябва да ви измъкнем оттук.

Матросите загърнаха Вивиан и Линда в широки дъждобрани, подадоха други два на Скот и Док. Двамата пилоти ги последваха през предната врата по металната стълбичка, която неколцина матроси държаха. Вятърът бе невероятен, напираше да ги събори, ала вече намаляваше под осемдесет мили в час, след като скоростта на „Айзенхауер“ спадаше.

Неколцина приведоха Линда и Вивиан и ги поведоха тичешком към острова, но един матрос хвана Скот и Док за ръцете и ги накара да погледнат в посоката, която сочеше.

— Какво? — изкрещя Скот.

— Командирът настоява да видите това, сър! — отвърна му крещейки матросът, като сочеше с показалец опашката на 727.

Носовият колесник на боинга вече бе привързан към палубата с вериги; щеше да остане така, докато го закачи палубният влекач да го изтегли напред.

Ала матросът сочеше главните колесници и Скот проследи погледа му, вкаменен от гледката, която първоначално му се стори оптическа измама: колелата на главните колесници сякаш бяха спрели на самия ръб на летателната палуба на „Айзенхауер“.

Ала не бе измама.

До ръба имаше не повече от тридесетина сантиметра.