Гор Видал
Юлиан (9)

VIII

Юлиан Август

 

Седмица след пристигането ми в Атина срещнах йерофанта^[1] на Гърция. Тъй като не желаех проконсулът да знае за тази среща, уредих да се видим в Адриановата библиотека, малко посещавана сграда, разположена между Римската и Атинската агора.

Дойдох в библиотеката по обед и направо отидох в северната читалня; усетих приятния дъх на плесен, мастило и папируси, който идва от високите ниши, където държат свитъците и книгите. Високата стая с таван на касетки (за което следва да бъдем благодарни на покровителя на Антиной) беше празна. Зачаках йерофанта. Бях много развълнуван, понеже той е най-светият човек на света. Забранено ми е да напиша името му, но мога да спомена, че той е от рода на Евмолпидите, един от двата рода, от които по стара традиция се избират йерофантите. Той е не само първожрец на Гърция, но също и уредник и тълкувател на Елевзинските мистерии, установени най-малко преди две хиляди години, ако не и още когато е бил създаден човешкият род. Посветените в тайнствата нямат право да разкриват нито какво са видели, нито какво са научили. Както пише Пиндар: „Щастлив е онзи, който отива в подземния свят, познал тези тайнства, защото той познава края на живота и благословеното му от боговете начало.“ За посветените Софокъл казва: „Трижди по-щастливи смъртни, които, след като са вадели тези тайнства, се запътват към Хадес; защото само на тях е даден истински живот там: за останалите — гибел.“ Цитирам по памет. (За секретаря: Да се поправят цитатите, ако са неточни.)

Елевзин е едно градче на четиринадесет мили от Атина. Две хиляди години на това място се празнуват мистериите, защото тук Персефона се върнала от подземния свят, където Хадес, богът на подземния свят, я отвлякъл, за да я направи своя жена. Когато Персефона изчезнала, майка й, Деметра, богинята на плодородието, я търсила девет дни и тези девет дни нито яла, нито пила. (В разказа ми посветените виждат хода на тайнството, но никой друг не може да разбере значението му.) На десетия ден Деметра стигнала в Елевзин. Царят и царицата я приели и й поднесли кана ечемичена отвара с мента, която тя изпила на един дъх. Тогава най-големият син на царя казал: „Колко си ненаситна!“ — и Деметра го превърнала в гущер. Но след това, изпитвайки угризения за стореното, тя обсипала с дарове по-малкия син, Триптолем: дала му житно семе, дървено рало и колесница, теглена от змейове, с която той тръгнал да обикаля по земята и да учи хората на земеделие. Тя била така щедра не само за да изкупи вината си за това, което извършила в гнева си, а и защото Триптолем й казал какво се е случило с дъщеря й. Той бил сред полето, когато земята пред него внезапно се разтворила. След това от морето се появила колесница, теглена от четири черни коня. Карал я самият Хадес и в обятията си държал Персефона. Колесницата се спуснала в зеещия отвор и земята се затворила отново. Хадес е брат на Зевс, повелителя на боговете, и Персефона била отвлечена с негово съгласие. Когато научила това, Деметра си отмъстила. Тя заповядала на дърветата да не раждат плодове и нищо да не цъфти на земята. И внезапно светът опустял. Настанал глад. Зевс се предал. Ако Персефона не била вкусила от храната на мъртвите, тя можела да се върне при майка си. Оказало се обаче, че била изяла седем нарови семки и това било достатъчно да я задържи завинаги в подземното царство. Тогава Зевс ги накарал да си отстъпят взаимно: шест месеца от годината Персефона да живее при Хадес като царица на подземния свят и шест месеца да прекарва при майка си на горния свят. Затова през годината има шест месеца студено, безплодно време и шест месеца топло и плодородно. Деметра дала на Атика смокиновото дърво и забранила да се отглежда боб. Свещеният разказ се представя по време на тайнствата. Но повече не мога да разкажа. Този ритуал произхожда от Крит, а според някои от Либия. Възможно е там да са познавали подобни тайнства, но доказано е, че Елевзин е мястото, където Персефона се върнала от подземното царство. Сам видях пещерата, от която тя е излязла.

Ето, в горните редове описах за посветените във вид на разказ какво се случва след смъртта. На една страница чрез числа и символи съм разкрил всичко. Но непосветеният не може да разгадае мистерията. Той ще помисли, че просто съм предал разказ за старите богове.

Йерофантът влезе в читалнята. Той бе нисък, пълен човек, никак не изглеждаше внушителен. Поздрави ме сериозно. Гласът му бе силен и той говореше гръцки така, както са го говорили преди две хиляди години, тъй като в неговия род поколение след поколение едни и същи думи са били повтаряни по един и същ начин. Наистина човек се чувствува изпълнен с благоговение, като си помисли, че чува езика, който е чувал Омир.

— За съжаление бях доста зает. Извинявам се. Но сега е свещеният месец, тайнствата ще започнат след една седмица — заговори той прозаично.

Казах му, че желая да бъда посветен във всички мистерии — по-малките, по-големите и най-висшите. Давах си сметка, че това ще бъде трудно да се уреди с толкова кратко предизвестие, но нямах много време.

— Разбира се, че може да стане. Но ще трябва да учиш доста упорито. Имаш ли добра памет?

Казах му, че зная наизуст по-голямата част от Омир. Той ми напомни, че мистериите траят девет дни и има множество пароли, химни и молитви, които трябва да се научат, преди да се разкрият най-висшите тайнства.

— Не бива да се запъваш, когато ги казваш — йерофантът беше строг.

Отговорих му, че смятам за напълно възможно да науча за една седмица това, което следва да зная, тъй като наистина имам добра памет; поне когато уча с увлечение.

Говорих открито пред него. Казах му, че ако остана жив, се надявам да подкрепя елинистите в борбата им срещу галилеяните.

Той ми отговори направо:

— Късно е. — Сякаш чух ехото на думите на Прохерезий. — Каквото и да направиш, няма да промениш това, което трябва да стане.

Не очаквах такъв отговор.

— Познаваш ли бъдещето?

— Аз съм йерофант — рече той просто. — Последният йерофант на Гърция. Зная много неща и те всички са трагични.

Не исках да повярвам на думите му.

— Но как може да си последен? Ето векове…

— Юлиане, тези неща са предначертани от самото начало. Никой не може да измени съдбата. Когато умра, ще ме наследи не член на нашия род, а жрец от друга вяра. По име той ще бъде последният йерофант, по фактически няма да бъде йерофант. Тогава храмът в Елевзин ще бъде разрушен, всички храмове в Гърция ще бъдат разрушени. Ще дойдат варварите. Християните ще победят. Мрак ще се спусне над света.

— Завинаги ли?

— Кой може да каже? Богинята не ми е казала повече от това, което ти казвам. Истинската линия свършва с мен. Със следващия йерофант ще свършат и самите мистерии.

— Не мога да повярвам.

— Това не променя нещата.

— А ако стана император?

— Няма никакво значение.

— Тогава очевидно няма да стана император.

Усмихнах се: колко тънко бяхме заобиколили закона, който забранява да се гадае кой ще наследи императора.

— Независимо от това дали ще станеш император, или не, Елевзин ще бъде куп развалини, преди да измине този век.

Вгледах се в него внимателно. Седяхме на една дълга пейка под високия решетест прозорец. Ромбовидните сенки на прозоречните пречки образуваха мрежа върху плочестия под. Макар и убеден в това страшно предсказание, този човек с изпъкнали очи и пълни ръце бе напълно спокоен. Не съм виждал толкова голямо самообладание дори у Констанций.

— Не мога да повярвам — казах аз най-сетне, — че не може да направим нищо.

Той дигна рамене.

— Ще караме, докато можем, както сме правили досега. — Той ме погледна тържествено. — Но помни едно: макар и тайнствата да наближават своя край, те не са по-малко верни. Тези, които са посветени, ще бъдат щастливи в подземния свят. Естествено онези, които идват след нас, са за съжаление. Но което трябва да стане, ще стане. — Той се изправи с достойнство. Изпъна малкото си пълно тяло, сякаш чрез силата на волята си можеше да втвърди меката плът. — Лично аз ще те занимавам. Ще ни трябват по няколко часа на ден. Ела у дома довечера. — И като се поклони, той се оттегли.

През следващите няколко седмици се виждахме ежедневно. Въпреки това не опознах йерофанта по-добре. Той не желаеше да говори за друго освен за неща, свързани с тайнствата. Отказах се от опитите си да го разговоря и го приех такъв, какъвто си беше — жива връзка със святото минало, но не другар и събеседник.

Няма нужда да описвам празненствата, които предшествуват посвещаването ми, тъй като всички ги знаят. Макар че не мога да описвам самите тайнства, мога да кажа, че тази година в празненствата взеха участие повече хора от обикновено, за голямо огорчение на галилеяните.

Празникът трае девет дни. Първият ден беше горещ и изтощителен. Възвестиха началото на тържествата и свещените предмети бяха донесени от Елевзин в Елевзиниона, малкия храм в подножието на акропола, където между другите интересни неща се пази пълен списък на личното имущество на Алкивиад, иззето, когато той една вечер се напил и осквернил тайнствата, като имитирал тайните обреди на ъгъла на една улица. Свещените предмети се съхраняват в специални гърнета, завързани с червени панделки. Поставят ги в Елевзиниона, откъдето ги връщат в Елевзин с главната процесия на петия ден.

На втория ден се изкъпахме в морето и всеки изми прасето, което бе купил за жертвоприношението. Аз избрах брега при Далерон и едва не изгубих прасето, което бях купил за шест драхми. Наистина е изключителна гледка да наблюдаваш няколко хиляди души да се къпят в морето, прегърнали квичащи прасенца. Третият ден е денят на жертвоприношението, което продължава до късно през нощта. Четвъртият ден е посветен на Асклепий: стои се вкъщи. На петия ден процесията тръгва от Дипилонската порта към Елевзин.

Беше действително приказна гледка. Едно изображение на бог Якх, сина на Деметра, изправено в дървена кола, води процесията. Тази част от церемонията е посветена на него. Въпреки че обичаят изисква всеки да върви пеша до Елевзин, повечето от по-заможните отиват дотам в носилки. Аз тръгнах пеша. Стражите ми почнаха да се оплакват, но аз горях от възторг. Бях увенчан с венец от мирта и носех не само свещеното клонче, вързано с вълна, но също и както изисква традицията, нови дрехи в една торбичка, метната през рамо. Макрина ме придружаваше.

Беше облачен ден и пътуването беше по-приятно, отколкото е обикновено по това време на годината. В процесията участвуваха около хиляда души, ако не се броят любопитните зяпачи; между тях имаше и известен брой галилеяни, които ни кълняха, че сме безбожници.

В предградието на Атина, малко встрани от главния път, Макрина ми посочи няколко стари постройки.

— Това е най-прочутият публичен дом в Гърция — рече тя с удоволствие, както винаги, когато говореше за такива неща. — Светилището на Афродита.

Изглежда, че хора от цял свят посещават светилището, където срещу известна цена могат да се забавляват с „жриците“, като твърдят, че това било свещен обред. Всъщност то си е чиста масова проституция. Няма нищо на света, което бих порицал по-строго.

Малко след светилището имаше един стар мост. Там започнаха изпитанията. Край перилата на моста стояха мъже, чиито лица бяха забулени с качулки. По стара традиция те трябва да напомнят на самомнителните за недостатъците им и да порицаят гордостта им. Утеших се с мисълта, че Адриан и Марк Аврелий ме бяха предшествували на този мост. Щом те са могли да изтърпят това унижение, защо да не мога и аз да го изтърпя.

— Няма да е толкова страшно — опита се да ме успокои Макрина. — Прекалено много се страхуват от Констанций.

Но аз си спомних как бяха осмивали Адриан за любовта му към Антиной и при това Адриан е бил император, а не просто братовчед на императора. Когато наближихме моста, почнах да се изпотявам. Всички бяха вперили очи в мен. Забулените в качулки мъже — около тридесетина на брой — току-що бяха измъчили един местен магистрат и сега се обърнаха към мен. Макрина държеше здраво ръката ми. Със силно разтуптяно сърце и наведени очи бавно тръгнах по моста. Обсипаха ме със страхотни подигравки и ругатни. Най-напред се опитах да не ги слушам, но веднага си припомних, че това унижение е съществена част от тайнствата: целеше да се смири гордостта на човека. Дадох ухо: най-много ме обвиняваха в двуличност и лицемерие. Не съм бил истински учен; бил съм позьор; приличал съм на козел; бил съм страхливец и съм се боял да служа във войската (това не го очаквах). Ненавиждал съм галилеяните (това ме поразтревожи, но за щастие го извикаха само веднъж). Все пак мъчителите ми изповядваха правата вяра и нямаха основание да ме упрекват, загдето не обичам галилеяните.

Най-сетне преминах моста. Изпитанието свърши. Чувствувах се пречистен и дишах с облекчение. (Най-лошото никога не е толкова лошо, колкото човек очаква.) Останалия път до Елевзин изминах пеша и Макрина, която вървеше до мене, непрекъснато мърмореше. Присмиваше ми се не по-малко от хората на моста. Но колкото повече приближавахме до Елевзин, толкова повече ме обземаше някакво чувство на упование, така че нищо не можеше да развали настроението ми.

Пристигнахме в града среднощ. Той е разположен на Сароническия залив, с изглед към остров Саламин. Както повечето градове, които печелят предимно от чужденци, Елевзин е пълен със странноприемници, гостилници и търговци, които се мъчат да продадат на поклонниците разни подобия на свещени предмети, и то на невероятно високи цени. Само по себе си е чудо, че такива места остават свети въпреки неизбежното присъствие на онези, които изкарват прехраната си, като мамят чужденците. Казват, че в Делфи било още по-лошо, отколкото в Елевзин; а Йерусалим — който, разбира се, е свято място за галилеяните — бил станал крайно потискащ град за посещаване.

Навсякъде блестяха факли. Нощта беше като ден. Съдържателите на странноприемници ни примамваха, на всеки ъгъл разни хора ни препоръчваха къде да се нахраним. Предлагаха ни дори да ни заведат при жени, нещо, което показва доколко е покварено местното население, защото то най-добре би трябвало да знае, че през трите дни, които прекарват в Елевзин, поклонниците трябва да тримирят, да пазят целомъдрие и да не се докосват до мъртвец, нито до лехуса, не им е позволено да ядат яйца или боб, дори след като са тримирили целия първи ден.

Макрина и аз последвахме тълпата до мястото, където се представят мистериите. Омир е описал първоначалния храм, който е бил в подножието на акропола, съвсем близо до мястото, където се намира днешният храм или както го наричат още Телестрионът. Тази нощ цялата местност бе осветена в чест на великите тайнства.

В святото място се влиза през една порта, още по-великолепна от Дипилонската порта в Атина. Минахме през двор, част от който бе заграден с въже; там стражи и жреци проверяваха дали наистина сме поклонници — това те можеха да познаят по облеклото ни и по известни знаци. Вратата е така умело поставена, че онзи, който гледа през нея, може да види само малка част от свещения път. Гледката към Телестриона се скрива от голямата гола стена на Плутониона — храм, построен върху отвора към Хадес, откъдето се появила Персефона.

С очи, насълзени от дима на факлите, Макрина и аз поехме нагоре по свещения път. Най-напред се спряхме при кладенеца Калихорос. Бях изпълнен с благоговение, защото този кладенец е описан от Омир. Той съществува от незапомнени времена. Съществувал е, когато боговете са ходели по земята и елевзинските жени са танцували в чест на Деметра. Отворът на кладенеца, облицован с великолепен мрамор, е с няколко стъпала по-ниско от главната тераса. До нея има голям басейн, пълен със свята вода. Измих ръцете си в него и почнах да разбирам мъката на Деметра. Толкова бях развълнуван, че едва не забравих да подам на жрицата драхмата, която обикновено се плаща.

След това влязохме в Плутониума, който е построен под акропола в една вдлъбнатина на скалата. Брястовите врати бяха затворени за нас, но можахме да видим изсечения в скалата жертвеник, който беше осветен.

Най-сетне стигнахме до дългата колонада на Фион, която е точно срещу Телестриона. Отвъд тази настлана със сини плочки колонада се издига голяма фасада на най-святата от всички сгради в света, на която за четвърта стена служи скалата на самия акропол. По света има по-големи и по-величествени храмове, но никой не вдъхва такава почит както Телестрионът, тъй като този храм е бил свят от първия ден на човечеството, сътворен от онзи красив изчезнал свят, когато боговете са живеели на земята, когато животът бил прост и хората добри.

Още нямахме право да влезем в Телестриона, тъй като не бяхме посветени. Затова при нас дойдоха двама жреци, които ни заведоха в дома, където Евмолпидите са живели хиляда години. Щяхме да прекараме нощта там. Но нея вечер не видяхме йерофанта. През тази нощ на нощите той тримиреше, отдаден на съзерцание.

Макрина и аз останахме будни до зори.

— Трябва да те посветят в тайнствата — мъмрех я аз. И по-рано й бях говорил за това. Но тя беше опърничаво момиче.

— Защо? Аз не съм нито с тези, нито с онези. Не ми се нравят християните, защото са жестоки. Не ми харесват тайнствата и всичко останало, защото не вярвам, че нещо може да ни помогнат, когато умрем. Или продължаваме да съществуваме, или напълно изчезваме. Но каквото и да става, то е извън нашата власт и ние не можем да се пазарим с боговете. Виж християните, които вярват, че има един-единствен Бог…

— … в три лица!

— А пък твоят бог е в хиляда. Така или иначе, ако случайно християните са прави, всичко това — тя посочи към Телестриона — е невярно и ти по-скоро ще идеш в техния ад вместо в твоя Елизиум.

— Но галилеяните не са прави.

— Кой може да докаже?

— Омир. Хилядите години на истинска вяра. Нима може да повярваме, че не е имало бог до появата на онзи дърводелец, който бунтувал простолюдието преди триста години? Глупаво е да се мисли, че през най-великите си времена човечеството е било без богове.

— Спори за това с близнаците — рече Макрина; по-нататък говорихме за неща, за които няма смисъл да пиша.

Следните три дни надминаха всяко въображение. Посветен бях във всичките тайнства, включително и в последното и най-строго пазеното. Видях това, което се представя; това, което се показва; и това, което се изрича. Видях страданията на Деметра, как Персефона слиза в подземния свят и как се дава зърното на човечеството. Видях света такъв, какъвто е и какъвто ще стане. В Телестриона се освободих от страха си от смъртта, когато видях свещените предмети, блеснали в ярка светлина. Това беше истината. Повече не мога да пиша. Забранено е да се разкрива това, което човек е видял и чул през двете нощи, прекарани в Телестриона. Но ще направя обща преценка в противоречие на Аристотел, който писа: „Онзи, който бъде посветен, не научава нищо; той по-скоро изпитва известни чувства и изпада в особено душевно състояние.“ Най-напред човек трябва да оспори предпоставката, че едно ново чувство не е нещо, което се научава. Аз бих казал, че то се научава. Във всеки случай още не съм срещнал човек, посветен в тайнствата, който да не е научил нови неща за живота; не само за живота, който живеем, но и за този, който идва след смъртта. Толкова логично е онова, което се разкрива през двете нощи, че човек се пита учудено как не го е знаел дотогава. А това ми доказва истинността на всичко видяно, чуто и показано. Ние сме част от един безкраен кръговрат, от лъчезарната спирала на живота, загубена и наново намерена, спирала от смърт към живот… Но ето че почвам да разказвам прекалено много.

 

 

Приск: Той изобщо разказва твърде много. Но в това се състоеше чарът му, освен когато прекаляваше и ставаше досаден. Зная, че и ти си бил посветен в Елевзин и несъмнено имаш същото отношение като Юлиан към онова, което се разкрива там. Моето отношение обаче не е такова. Може би и аз, ако бях преминал през всички нелепости на посвещението, щях да стигна до някакво „откровение“; но доста се съмнявам. Някои хора са прекалено груби и вулгарни, за да могат да почувствуват тайнствата. Аз съм един от тях. Разбира се, днес можем да пишем по-свободно за мистериите, защото те вече наближават края си. Очаква се императорът да ги забрани, щом реши, че моментът е политически удобен. Естествено владиците горят от желание да унищожат Елевзин и за мен това е единственото съображение за запазването му.

Мистериите не ме вълнуват, защото ги намирам неясни и защото създават у хората неоправдани надежди. Не желая да се превърна в нищо след една година или след една минута, или когато дългият ми живот изобщо завърши (естествено на мен той съвсем не ми се струва толкова дълъг, дори го намирам прекалено къс). И все пак подозирам, че съдбата ми е да се превърна в „нищо“. Пък и ако беше вярно обратното, какво бих могъл да сторя? Да вярва човек, както вярваше горкият Юлиан, че е измежду избраните благодарение на една церемония, която трае девет дни и струва около петнадесетина драхми — като не смятаме дребните разходи, — означава да се поддаваме на същите глупости, на които се поддават християните: ожесточена нетърпимост и налудничави суеверия.

Едва сега, след като прочетох за разговора на Юлиан и Макрина в Елевзин, си дадох сметка колко разумна жена е била тя. Можеше да му стане добра съпруга. Винаги съм мислел, че подобно на всички жени тя му е казвала само това, което той е искал да чува. Посвоему тя беше рядка жена; но все пак не ми се нравеше.

Останалият престой на Юлиан в Атина мина без особени събития. Той беше популярен. Софистите се стремяха да спечелят благоволението му. Интересно е как хора, уж посветили живота си на философията и духовния живот, се стремят към властта; преструват се, че презират властниците, а винаги нещо ги влече към тях. И когато владетелят е приветлив и обича философията, както Юлиан, опитите им да го спечелят изглеждат още по-недостойни.

 

 

Либаний: Колко е типично това за Приск! Едва сдържа завистта и злобата си, загдето имах влияние над Юлиан. А аз се интересувах от Юлиан не за някакви облаги. Как може да ме подозира някой в подобно нещо? Когато отказах титлата преториански префект, аз заявих, че званието софист ми стига. Мнозина си спомнят жеста ми не само тук, в Антиохия, но и навсякъде, където се уважава философията. Тези от нас, които желаят да водят хората по пътя на мъдростта, отговарят на всяка диреща душа, независимо от това дали към тях се обръща принц, или просяк. Понякога, както беше случаят с Максим, Юлиан правеше погрешен избор, но, общо взето, той общуваше с най-добрите умове на нашето време. А що се отнася до забележките на Приск за Елевзин, намирам ги отвратителни, да не кажа безбожни. Цицерон, който едва ли е вярвал на суеверия, е писал, че ако дори всичко друго, което Атина е дала на света, изчезне от земята, Елевзинските тайнства са достатъчни, за да бъде човечеството вечно благодарно на Атина. С възрастта Приск става все по-зъл. Завистта го гризе и тормози. Той никога не е бил истински философ. Просто го съжалявам, като чета жлъчните му забележки.

 

Приск: Във всеки случай, когато Юлиан е гледал с обожание житния клас, който се показва толкова тържествено в най-важния момент на церемонията…

 

Либаний: Това направо е светотатство! Тези неща не бива да се разкриват. Приск ще бъде наказан за това в отвъдния свят, а онзи, който му е предал най-великата ни тайна, ще тъне вечно в животински изпражнения. Колко ужасно!

 

Приск: … той се е почувствувал обнадежден и щастлив, защото е повярвал, че и хората подобно на житото умират и отново се раждат. Но правилна ли е аналогията? Аз бих казал не. Преди всичко това не е същият житен клас, който израства от семето. Ражда се нов житен клас и това подсказва, че нашето безсмъртие, доколкото го има, е между краката ни. Семето ни действително създава човек, но това не сме ние. Синът не е бащата. Бащата бива погребан в земята и с това свършва. Синът е съвсем различен човек, който някой ден ще създаде друг човек, и тъй нататък… И това може би ще продължава вечно, но индивидуалното съзнание изчезва.

 

Либаний: Ненавиждам Приск! Той е по-лош и от християните. Омир е вярвал. Грешил ли е Омир? Разбира се, не.

 

Приск: Юлиан с нищо не засегна християните в Атина, макар че се знаеше, че клони към философията. Но той беше благоразумен. Поне веднъж ходи на църква.

Йерофантът го харесваше; смяташе обаче, че е обречен; поне така ми каза години след това. Той бе интересен човек. Впрочем ти го познаваш, тъй като бе посветен в тайнствата, докато той бе йерофант. Той с изключителна яснота виждаше, че нашият стар свят си отива. Понякога, струва ми се, му беше приятно да знае, че той е последният от дългата верига йерофанти, започнала преди две хиляди години. Хората наистина са странни. Ако не могат да бъдат първи, нямат нищо против да бъдат последни.

 

 

Юлиан Август

 

Прекрасните дни в Атина внезапно свършиха, когато императорски пратеник ми донесе заповед да се явя при императора в Медиоланум. Не се даваха никакви обяснения. Реших, че ще ме екзекутират. Също такава заповед бе изпратена на Гал. Признавам, за миг ме обхвана слабост. Както се разхождах сам из агората, помислих за бягство. Защо да не изчезна в задните улички на Атина? Мога да си сменя името. Или да си обръсна главата? Или да стана скитник като неоциниците, да отида пеша до Никомедия или Пергам? Там да се смеся с учениците и да се скрия, докато ме забравят. Ще смятат, че съм загинал, няма да се опасяват повече.

Внезапно протегнах ръце към Атина. Вдигнах очи към статуята й на акропола, за голяма изненада на минувачите (това стана пред библиотеката „Пантайнос“). Помолих я да ми разреши да остана в нейния град. Предпочитах да умра тук, отколкото да замина. Но богинята не отговори. Натъжен отпуснах ръце. Тъкмо тогава от библиотеката изскочи Грегорий и се доближи до мен с вълчата си усмивка.

— Напускаш ни — рече той. — Наистина няма тайни в Атина.

Отговорих му, че не ми се тръгва, но волята на императора следва да се изпълни.

— Ти пак ще се върнеш — успокои ме той, като ме хвана свойски под ръка.

— Надявам се.

— И тогава ще бъдеш цезар, държавник, с диадема и стражи, и придворни! Интересно как нашият Юлиан ще се промени, когато бъде издигнат над нас като бог.

— Ще остана същият — обещах аз, уверен, че ще ме убият.

— Не забравяй старите си приятели в часовете на величието си. — Един свитък, скрит в пояса на Грегорий, падна на плочника. Той силно се изчерви и го вдигна. — Имам специално разрешение — измънка той, — мога да получавам книги, определени книги, разрешени книги…

Засмях се на смущението му. Той знаеше, че ми беше добре известна забраната да се изнасят книги от читалнята на библиотеката „Пантайнос“. Обещах му да не казвам никому.

 

 

Проконсулът се отнесе прилично с мен. Той бе добър човек, но се бе уплашил. Щом го погледнах, разбрах душевното му състояние: лицето му имаше типичния израз на чиновник, който се пита дали ще бъда убит, или ще се възкача на престола. Тази несигурност трябва да е ужасно мъчителна за такива хора. Ако се държат любезно, по-късно могат да бъдат обвинени в съучастие в някой заговор; ако са сурови, един ден жертвата им може да се издигне и да им отмъсти. Проконсулът избра средния път: беше учтив, но добросъвестно изпълни заповедта. Уреди всичко необходимо, за да замина на следната заран.

Последната вечер в Атина бе крайно мъчителна, за да я описвам. Прекарах я с Макрина. Обещах й да се върна, ако е възможно. На следния ден призори напуснах града. Нямах сили да погледна към храма на Атина, който сякаш висеше във въздуха, или към огретите от слънцето виолетови очертания на Химетос. Отправил поглед на изток към изгряващото слънце, поех тъжния път към Пирея и морето.