Гор Видал
Юлиан (20)

XIX

Приск: Пристигнах наскоро след пожара. Учебният срок завърши към края на годината и изминах пътя от Константинопол до Антиохия само за осем дни, за толкова кратко време. Юлиан беше направил такива основни преобразувания в държавните съобщения, че беше истинско удоволствие да се пътува. В колите не че нямаше владици, но имаше доста новоназначени жреци и трябва да призная, че взех да се питам дали те са по-свестни от християнските свещеници. Страхувам се, че ако Юлиан беше останал жив, всичко щеше да бъде същото както при Констанций, с тази разлика, че вместо да се отегчаваме с препирни върху естеството на троицата, щяхме да сме принудени да слушаме спорове за естеството на Зевсовия полов живот… Все пак по-добре, като си помислиш, но по същество голяма разлика няма.

Юлиан ми се видя много променен. Разбира се, по онова време ти го виждаше много често, но тъй като не го познаваше отпреди, не си бил в състояние да си дадеш сметка колко неспокоен и раздразнителен бе станал. В неговите очи опожаряването на храма беше не само светотатство, а и пряко оскърбление на върховната му власт. Наистина винаги му беше много трудно да поддържа равновесие между двете си роли на философ и на император. Единият можеше да прощава и смекчава конфликтите, но другият трябваше да наложи волята си дори с кръв.

Още първия ден, щом пристигнах в Антиохия, Юлиан настоя да отида с него на театър. „Поне ще можем да си поговорим, ако пиесата е прекалено глупава“ — рече той. Аз обаче много обичам комедии, особено вулгарните фарсове. Всяка смешка, колкото и да е стара, ме забавлява — става ми мило, като че срещам стар познайник. Нея вечер даваха „Жабите“ от Аристофан. Юлиан не можеше да търпи тази комедия, дори доста добрите шеги относно литературния стил, които би следвало да му харесат. Той не бе лишен от чувство за хумор. Много живо реагираше, когато попаднеше на досадни хора; имаше дарба да имитира и много обичаше да се смее. Но нито за миг не забравяше свещената си мисия и поради това винаги се пазеше от всяка духовитост, която би могла да го засегне лично; подигравките премахват ореола на героите, а Юлиан беше истински герой, може би последният герой на нашата цивилизация.

Много ми беше приятно да бъда в Антиохия. Обичам този упойващ климат, напарфюмираните тълпи, широките улици. Както навярно си схванал, харесва ми разкошният и разпуснат живот във вашия град. Ако имах повече пари, и сега бих живял там. Как ти завиждам!

Когато пристигнахме в театъра, бях в отлично настроение. Всички бяха весели. Дори Юлиан беше какъвто го знаехме едно време — приказваше бързо и с въодушевление махаше на тълпата, която го посрещна с приветствени викове. Но след това откъм евтините места се разнесе зловещ вик: „Августа! Августа!“ И взеха да скандират: „Всичко в изобилие, а всичко е скъпо!“ Това продължи около половин час. Гласовете ставаха все по-силни, та ни се стори, като че ли целият театър ревеше. Най-после Юлиан махна с ръка на началника на личната си охрана. Стотина стражи с извадени мечове изскочиха внезапно и обкръжиха императора, и то с такава бързина, че човек би ги взел за участници в представлението. Виковете веднага престанаха и пиесата започна при доста потиснато настроение. На следващия ден започнаха бунтовете срещу оскъдицата на храни, но всъщност ти като квестор си много по-добре запознат от мен с тези събития.

 

 

Либаний: Човешкото общество има една причудлива особеност — когато го заплашва някаква катастрофа, то рядко взема предпазни мерки, за да я избегне, дори ако съвършено ясно се осъзнава естеството на предстоящото бедствие. През март, когато не падна капка дъжд, всички знаеха, че реколтата ще бъде слаба; през май беше очевидно, че ще има недостиг на храна; през юни — че ще настъпи глад. Но макар че въпросът често се разискваше в сената — а хората по пазарищата не говореха за нищо друго освен за необичайната суша, — не се предприе нищо да се закупят храни от други страни. Всички знаехме какво щеше да настъпи и никой не стори нищо. Може би си заслужава някой философ да се занимае с това неумолимо повтарящо се явление.

Юлиан има лошия късмет да пристигне в Антиохия тъкмо котата недостигът почна да се чувствува. И въпреки че не можеше да бъде упрекнат нито за сушата, нито за непредвидливостта на сенаторите, антиохийците (гербът на града би трябвало да представлява козел, защото те винаги търсят изкупителна жертва) незабавно решиха, че той е виновен за лишенията.

Твърдяха, че настаняването на многобройната войска и продоволствуването й повишили цените и станали причина за липсата на храни. Това беше вярно за някои стоки, но не за основните храни като житото например. Храна за войската се внасяше направо от Египет. Но въпреки това антиохийците с настървение хулеха Юлиан. Защо? Владиката Мелеций бе обявил, че съдбата на Юлиан била решена, когато изхвърлил мощите на свети Бабилас от Дафне. Това, струва ми се, е доста странно становище. Мелеций също твърдеше, че гражданите на Антиохия се опълчили срещу него в деня, когато той наредил да затворят църквата. Много се съмнявам в това. Естествено някои бяха потресени, но антиохийците не са особено ревностни християни. Те изобщо не се отдават с жар на каквото и да било освен на сладострастие. Не искаха да си признаят, че сами са си виновни за глада и затова хвърлиха вината върху Юлиан, който беше станал смешен в техните очи с непрестанните си жертвоприношения и грандиозното възстановяване на старинни церемонии.

Признавам, по това време дори аз намирах, че Юлиан прекалява. Веднъж принесе в жертва хиляда птици — мога да си представя какво е струвало това! След туй принесе в жертва на Зевс сто бика. После четиристотин крави на Кибела. И това беше една особено скандална церемония. В последните години обредите на Кибела не се извършваха публично, тъй като включват някои церемонии, които са в разрез с общоприетата нравственост. Но Юлиан реши церемонията да се извърши на открито. Всички бяха възмутени от обредното бичуване на стоте младежи от жриците. Още по-лошо бе това, че младежите се бяха съгласили да участвуват в церемониите не защото вярваха, а защото желаеха да спечелят благоволението на императора, докато почти всички жрици бяха наскоро посветени в тайнствата. Неколцина младежи сериозно пострадаха, а известен брой жрици припаднаха при вида на толкова много кръв. Последните обреди представляваха някакви объркани гнусотии.

Но Юлиан упорито продължаваше да държи на този култ, като твърдеше, че колкото и да ни смущават някои от тези обреди, всеки един от тях бил частица от непрестанния стремеж на човешкия род да умилостиви боговете. Всяка древна церемония имала свой скрит смисъл и въздействие. Единствената грешка на Юлиан според мен беше неговото прекомерно бързане. Той искаше да възстанови всичко наведнъж. Само за няколко месеца трябваше да се върнем към времето на Октавиан Август. Уверен съм, че ако имаше повече години на разположение, той щеше да възстанови старите култове. Народът жадува за тях. Християните не му предлагат достатъчно, макар че, трябва да отбележа, те са възмутително дръзки в пригаждането на нашите най-свещени обреди и празненства към техния култ. А това е съвсем сигурен белег, че тяхната вяра е лъжлива, създадена от човек, временна, а не възникнала по естествен път от вечността.

Още от самото начало християните се опитвали да освободят човека от страха пред смъртта. При все това те все още не са намерили начин да събудят у нас онова, което се стреми към приобщаване с единния бог. Чрез нашите тайнства човек се слива с божественото, затова християните ни завиждат за тях и мразят самите тайнства. Напълно съм готов да призная, че християнството е един от пътищата към познанието; но то не е единственият път, както твърдят те. Ако действително беше така, защо толкова усърдно заимствуват от нас? Много ме озадачава странното им безразличие към живота на този свят и прекаленият им интерес към отвъдния свят. Разбира се, вечността е много по-голяма от краткия човешки живот, но ако живееш изцяло с мисълта за вечността, ти ограничаваш духа си и правиш злочесто ежедневието си, тъй като тогава погледът ти не се радва на този прекрасен свят, а остава прикован в тъмната врата, през която трябва да преминеш някой ден. Християните мислят за смъртта почти толкова, колкото някогашните египтяни, и все пак още не съм срещнал нито един от тях — дори собственият ми ученик и скъп приятел Василий не прави изключение, — комуто християнската вяра да е дала онова чувство на радост, на освобождение и онова чувство на сливане със сътворението и на възхищение пред създадения от бога свят, които човек изпитва, когато прекара дните и нощите на елевзинските тайнства. Ограничеността на християнските преживявания ме отблъсва, смущава ме тяхното отричане от настоящия живот за сметка на отвъдния, в чието съществуване — меко казано — никой не е напълно уверен. Най-сетне трябва да се борим срещу тях заради тяхната безочлива дързост в областта на духовното, която често ми изглежда лудост. Заявяват, че има само един път, едно откровение: тяхното. Никъде в словоизлиянията и предупрежденията им не се среща скромността или мъдростта на Платон или онзи непокварен свят от плът и дух, възпят от Омир. От самото начало у християните е имало само жалби и проклятия — това е техният стил, наследен от юдеите, на чиято обществена и умствена дисциплина човек може да се възхищава, но чийто дух е потиснат и отровен от тяхната вечна озлобеност.

Не мога да си представя нещо добро да дойде от тази религиозна система, колкото и тя да възприема и да използува за свои цели нашите обреди и елинския разум и логика. При все това вече не се съмнявам, че християнството ще надделее. Юлиан бе последната ни надежда и той си отиде преждевременно. Нещо голямо и вредно е навлязло в живота на този стар свят. Човек стоически си спомня думите на Софокъл: „И вечно ще трае този закон: нищо огромно не навлиза в живота на смъртните без проклятие.“

Знаменателно е също, че този култ на смъртта пуща корени сега, когато варварите се трупат по границите ни. Напълно логично ще бъде, ако нашият свят рухне (а аз съм уверен, че такава ще бъде неговата участ), наследниците на онези, които създадоха тази великолепна цивилизация и това велико изкуство, накрая да живеят без изкуство, да почитат един мъртвец и да презират живота заради неизвестната вечност отвъд черната врата. Какво многословие. Държах си една кратка реч, а трябваше да се придържам към това, за което сега пиша: престоя на Юлиан в Антиохия.

Хората намираха Юлиановите непрестанни жертвоприношения за смешно разсипничество. Но не беше само това: те се тревожеха от присъствието на галските войници, които се тълпяха при всяко принасяне на жертви, като се преструваха, че почитат боговете. В действителност те чакаха да завърши церемонията и да почне банкетът с печеното месо. Щом Юлиан напуснеше храма, войниците се нахвърляха лакомо върху жертвените животни и се наливаха с вино така, че не можеха да се държат на крака. Всеки път, когато носеха като труп някой пиян легионер по улиците, хората казваха: „Императорът пак се е молил.“

Това не издигна много елинската религия в очите на антиохийците, които са така изтънчени в пороците си, че никога не се напиват и особено презират онези, които се отдават на пиянство.

Процесите на заподозрените в подпалването на Аполоновия храм също настроиха града срещу Юлиан. Като квестор аз проучих въпроса по-щателно от всеки друг. Юлиан беше напълно убеден, че християните са запалили храма, но в този един-единствен случай те навярно не бяха виновни. Години след това говорих с така наречения жрец на Аполон и той ми каза онова, което не бе казал пред следствената комисия.

На 22 октомври, малко след като Юлиан излязъл от храма, пристигнал философът Асклепиад, който се надявал да завари императора там. Като видял, че Юлиан си е вече отишъл, Асклепиад влязъл вътре, за да направи дарение на храма — поставил сребърна статуйка на богинята Целестис в краката на статуята на Аполон, зад дървената ограда. Освен това запалил няколко вощеници и ги наредил около статуята. После тръгнал. Това било при залез-слънце. Малко преди полунощ искри от догарящите свещи запалили дървения парапет. Времето беше сухо, нощта ветровита, кедровото дърво старо. Храмът изгорял. Ако онзи глупак беше казал това на Юлиан, преди да бяха извършени арестите, нищо нямаше да се случи, но той се боял от императора елинист толкова, колкото и от християните.

Цялата история беше много тъжна. За щастие не се проля кръв. Християните не пострадаха; само дето Юлиан затвори църквата им. По-късно няколко владици от Антиохия отишли при Юлиан да му се оплачат, че тази мярка им създава големи неудобства. Той им отговорил не без хумор: „Но вие трябва да понасяте тези преследвания търпеливо. Трябва да обърнете и другата буза — така ви заповядва вашият бог.“

 

 

Юлиан Август

 

Късно през есента на едно публично място голяма тълпа почна да се оплаква пред мен, че всичко било в изобилие, но цените били твърде високи. Това явно беше обвинение, отправено към богатите антиохийци, които заради по-големи печалби са готови на всичко, дори и да уморят от глад съгражданите си. Само преди седем години те се възползували от подобна оскъдица и народът се разбунтувал. Загинали хора, нанесени били големи щети. Би трябвало да се очаква, че сенаторите са извлекли поука от тези събития, но те не бяха се погрижили за нищо.

На другия ден след демонстрацията свиках първенците на града. Преди събранието Феликс ми даде накратко някои сведения. Седяхме с него в празната съвещателна зала и пред нас на масата бяха натрупани куп книжа. Една бронзова статуя на Диоклециан ни гледаше надменно от високия си пиедестал. Да разрешава такива въпроси, било негово любимо занимание. Аз пък никак не ги обичам.

— Тези цифри, Августе, показват как са се движили цените на житото от един век насам не само от година на година, но и всеки месец. — Лицето на комита сияеше от удоволствие. Колоните цифри го очароваха така, както Платон и Омир очароват другите хора. Както виждаш, дори съм взел предвид колебанията в стойността на парите. Те са отбелязани ей тук. — Той потупа един от пергаментите и ме погледна изпитателно, за да види дали внимавам. Когато бях с комит Феликс, винаги ми се струваше, че аз съм още дете, а той — Мардоний. Но никой не можеше да ме запознае с тайнствения свят на парите по-добре от Феликс. Подобно на Диоклециан той отдаваше голямо значение на замразяването на цените. Привеждаше ми какви ли не доказателства от минал опит, че такава система би повишила общото благоденствие. Когато говорех с него, той винаги ме убеждаваше, че е прав. Но всъщност по парични въпроси всеки може да ме убеди, поне временно, в правотата си. След блестящ, но за мен в голяма степен непонятен увод комитът ме посъветва да установя цената на житото на един сребърен денариус за десет крини, една приемлива цена за Антиохия. След това тази цена трябваше строго да се поддържа; по този начин търговците няма да могат да се възползуват от временната оскъдица.

По принцип бях съгласен с комит Феликс.

— Но — попитах аз — не е ли по-добре да оставим самия сенат да установи цената, сам той да обуздае търговците?

Комит Феликс ме погледна така съжалително, както ме поглеждаше Мардоний, когато казвах някоя нелепост.

— Не можеш да очакваш вълкът да не издуши овците, ако овчарят не ги пази. Такава е природата му. Те винаги искат да изкарат колкото се може по-голяма печалба.

Не ми се вярваше. Но впоследствие се оказа, че комитът е бил прав.

В уречения час около триста души от първенците на Антиохия влязоха в залата. Феликс, както и Салуций стояха до мене. Като комит на Изтока, вуйчо ми Юлиан следваше да председателствува, но той беше болен. Антиохийците са хубави, малко женствени хора, които обичат да се държат важно; в този горещ ден бяха така напарфюмирани, сякаш носеха със себе си уханието на триста цветни градини; в затвореното помещение от техните благовония ме заболя глава.

Минах направо на въпроса. Казах на каква цена се продаваше житото на пазара тази сутрин.

— Вие карате хората да ви плащат житото три пъти по-скъпо, отколкото струва. Действително има недостиг, но той не е толкова голям; освен ако е вярно онова, което ми съобщават: че някои спекуланти не пущат житото на пазара, за да държат народа гладен и да го принудят да плати колкото му поискат. — Като казах това, мнозина почнаха да се окашлят и да си разменят неспокойни погледи. — Естествено аз не вярвам на тези истории. Защо ще искат първенците на града да ограбват собствените си съграждани? Ако бяха чужденци, да; дори ако се касаеше за императорския двор. — Тези мои думи бяха последвани от мъртва тишина. — Но да извличат печалби от вашите близки! Та вие сте хора, не зверове, които изяждат по слабите от подобните си. — След като ги поласках по този начин, очертах плана на комит Феликс. Докато говорех, той мълчаливо мърдаше устните си и заедно с мен повтаряше онези доводи, които бях чул от него преди малко. Първенците бяха смутени. Като ги стреснах здравата, най-после казах: — Но зная, че мога да разчитам на вас да сторите това, което е справедливо.

Те въздъхнаха облекчено при тези мои думи и се успокоиха. Отговори ми градският префект:

— Можеш да разчиташ на нас за всичко, августе. Ние ще задържим цената — уверен съм, че говоря от името на всички присъствуващи тук — на обичайното равнище, въпреки че трябва да се вземе под внимание, че действително има недостиг…

— Колко крини? — прекъснах аз префекта.

Той се допита до няколко души със сурови лица.

— Четиристотин хиляди крини, господарю.

Обърнах се към Салуций:

— Прати хора в Халкедон и Иераполис. Там има жито. Купи го от тях на обичайната цена.

Погледнах към бюста на Диоклециан. Пълното му лице беше царствено, но високомерно. Колко дълбоко презираше той човешкия род!

Когато първенците на Антиохия си отидоха, Феликс се нахвърли върху мен:

— Направи точно каквото не трябваше. Познавам ги по-добре от тебе. Няма да пуснат храни на пазара. Ще предизвикат глад. И едва тогава ще почнат да продават. А щом се опиташ да ги убеждаваш, ще ти отговорят, че винаги е ставало така, че цените винаги сами се определят. Ще ти кажат: „Не се намесвай, разчитай на вечния закон за търсенето и предлагането.“ Помни ми думата…

Докато говореше, Феликс размахваше наставнически дългия си пръст. Изведнъж той замлъкна и на лицето му се изписа безкрайно учуден израз.

— Какво има? — попитах аз.

Той ме погледна с мътен поглед. После сложи ръка на корема си.

— Това ще да е от рибения сос, августе — каза той и пребледня. — Не трябваше да го ям; особено в това горещо време.

Той изтича към вратата с измъчено лице. Салуций и аз се разсмяхме.

— Извинявай, августе — рече той, — но трябва да се подчиня на едного, по-велик от теб.

Разговорът ни завърши на тази весела нотка.

Един час по-късно го намериха мъртъв в клозета. Никога вече няма да имам такъв добър съветник по финансовите въпроси.

 

 

Две седмици по-късно ми се случи нещо крайно обезпокоително. Бях отишъл да се моля в храма на Зевс на хълма Касиос, който е в Селевкия, недалеч от Антиохия. Пристигнах в храма преди изгрев. За разлика от Дафне всичко беше готово за жертвоприношението и нямаше никаква бъркотия.

Пречистиха ме. Сложих свещеното наметало. Изрекох обичайните слова. Доведоха белия бик до жертвеника. И както вдигнах ножа, припаднах.

Чичо ми отдаде това на двадесет и четири часовия пост преди жертвоприношението. Каквато и да е била причината, веднага ми стана ясно, че животът ми е в опасност. Това беше предупреждение на боговете. Не ми се беше явило лицето на Зеве, нито бях чул гласа му, но докато падах в черно-зелената бездна, предупреждението дойде: дебнеше ме насилствена смърт. Свестил ме Орибазий: натиснал ми главата между коленете и ме държал така, докато дойда на себе си.

Същата нощ били заловени двама пияни войници, които разправяли, че никой не бивало да се тревожи от предстоящия поход в Персия, тъй като дните ми били преброени. Други осем души също били замесени. Всички били галилеяни; били подбудени от смутители, чиито имена не можаха да се открият. Трябвало да ме убият на другия ден през време на прегледа на войските и да обявят Салуций за император.

Салуций се чувствуваше твърде неловко поради тези слухове, но аз го уверих, че не допущам той да е подбудител на толкова плиткоумен заговор.

— Ти би могъл лесно да ме убиеш, и то по много по-хитър начин — казах му аз съвсем дружелюбно, понеже го уважавам.

— Нямам никакво желание да те убивам, августе, ако не за друго, то поне защото в никой случай не искам да бъда на твоето място. Ще се самоубия, но няма да оставя да ме направят император.

Аз се изсмях:

— И аз така си мислех някога, но човек невероятно бързо се променя. — След това добавих съвсем сериозно: — Преди смъртта си аз действително мога да те посоча за наследник на престола.

— Не! — Той упорито отхвърляше всяка подобна мисъл. — Не бих приел принципата дори от самия Зевс.

Мисля, че е искрен, и му вярвам. Не че е толкова скромен или се смята за неподходящ. Напротив. Салуций обаче чувствува (долових това от думите, които той не изрече), че върху принципата — не мога да намеря друг израз освен най-страшния — тегне някакво проклятие. Ако си остане такъв, какъвто е, той би избягнал тази участ. Може би е прав.

Десетте войници бяха екзекутирани. На прегледа, на който възнамеряваха да ме убият, обявих, че повече няма да разследвам случая. Казах им, че за разлика от своя предшественик не се боя от внезапна смърт или измяна.

— Защо да се боя — рекох аз, — когато сам Зевс ме предупреди? Боговете ме покровителствуват. Те ще вдигнат щита си, когато решат, че делото ми е завършено, но не по-рано. А дотогава е твърде опасно да се посяга на живота ми.

Речта ми бе изпратена с възторжени викове главно защото войниците се успокоиха, като разбраха, че не съм от онези безмилостни тирани, които желаят да уличат в измяна колкото се може повече хора.

Но докато всичко това завърши добре, отношенията ми с антиохийските търговци бързо се влошаваха. Три месеца след срещата ни те не само не бяха замразили цените, но и не пуснаха на пазара житото, което аз самият наредих да се докара от Иераполис. Цените бяха баснословни: един златен солидус за десет крини жито. Бедните гладуваха. Ежедневно имаше вълнения. Най-сетне взех мерки.

Установих цената на житото един денариус за петнадесет крини, въпреки че нормалната цена беше десет крини за един денариус. За да накарам търговците да извадят скритото зърно, пуснах на пазара всичкото жито, предназначено за войската, което пристигна от Египет. Тогава търговците плъзнаха по селата, като се опитаха там да повишат цените, мислейки, че аз няма да узная какво вършат. Но за тяхна изненада хиляди селяни надойдоха в града, за да си купят евтино жито. Машинациите на търговците бяха разкрити.

Вече управлявах с декрети и военна сила. Въпреки това, разчитайки на моята умереност (която те естествено смятаха за слабост), търговците продължаваха да ограбват бедните и да се възползуват от оскъдицата, която сами бяха предизвикали.

Още веднъж изпратих послание на сената, с което заповядах на търговците да се подчинят. Тогава неколцина от по-заможните негови членове (и то назначени от мене) сметнаха за уместно да изкажат публично съмненията си относно моите познания по „тънкостите на търговията“. За това предизвикателство ми докладваха още докато сенатът заседаваше. Това вече беше нетърпимо. Вбесен, изпратих войници да арестуват целия сенат, като го обвиних в измяна. Един час по-късно, засрамен от постъпката си, отмених нареждането и освободих сенаторите.

Тогава започнаха да ме критикуват тайно. Пееха се неприлични песни, анонимни сатири се преписваха и разпространяваха из града. Най-злобен беше един саркастичен пасквил, изящно написан в анапест. Хиляди хора го четяха и се смееха. И аз го прочетох и се ядосах. Такива неща са неприятни, колкото и да е привикнал човек към хапливи оскърбления. Както винаги ме наричаха брадат козел, колач на бикове, маймуна, джудже (макар че съм над среден ръст), казваха, че съм бил „шило“ и съм се „навирал“ във всички религиозни обреди (като че ли не бях върховен жрец!). Така се раздразних от тази нападка, че още същия ден, в който я прочетох, написах в отговор една сатира в стила на анонимния паксвил и я озаглавих „Враг на брадите“. Под маската на мнима нападка срещу себе си аз разяснявах в какво се състои спорът между мене и сената, като посочвах недостатъците им, както те критикуваха моите. Изтъквах също, че спекулантите житари нарочно бяха предизвикали глада.

Приятелите ми бяха ужасени, когато разпространих сатирата, но аз ни най-малко не съжалявам, че съм я публикувал. По този начин можах да кажа много хапливи истини. Приск я намираше за доста посредствено съчинение и считаше издаването й за сериозна грешка. Особено се сърдеше, задето съм признавал, че имам въшки. Но Либаний смяташе, че съм спечелил морална победа над невидимите хулители.

 

 

Либаний: Действително високо ценя „Враг на брадите“. Изящно е построена и въпреки че в нея се долавя влияние на много автори (включително и мое), общо взето, я намирам за значително произведение. Но Юлиан преиначава становището ми, като казва, че съм одобрявал написването на сатирата и съм считал, че имала добро въздействие. Как бих могъл да одобря подобно нещо? Това беше нечувана постъпка! Никой император досега не е нападал собствения си народ с памфлет! С огън и меч — да, но не с перо! Никога император не е писал сатири против себе си.

Цяла Антиохия се смееше. Смъмрих и мои приятели, и сенатори и им напомних, че търпението на този необикновен император може да се изчерпи. Те действително се стреснаха от арестуването на сената, но когато той впоследствие отмени нареждането си, решиха, че Юлиан е луд, но безопасно луд. Разбира се, един император не може да бъде безопасно луд, но непрестанните ми предупреждения бяха пренебрегнати. За щастие успях да спася Антиохия от гнева на Юлиан и навремето признаха това за моя заслуга. Естествено това е вече забравено или така изопачено от завист, че е всичко друго, но не и истината. Нищо не се заличава така бързо в паметта на хората, както добрите ни дела. Затова великите хора си издигат паметници, върху които старателно изреждат заслугите си, иначе тези, които те са спасили, няма да ги почитат нито приживе, нито след смъртта им. Героите трябва сами да се погрижат за собствената си слава, защото никой друг няма да се погрижи.

Би трябвало да спомена (ще го отбележа, когато окончателно подредя материала за публикация), че сенатът имаше сериозни доводи срещу Юлиан. Въпреки че неколцина от сенаторите бяха спекуланти, повечето не се бяха възползували от недостига на храни. Единствената им вина беше, че не бяха взели мерки да предотвратят оскъдицата, но ако липсата на предвидливост се наказваше със смърт, нямаше да оцелее нито една глава в кой да е сенат. Когато прочетоха посланието на Юлиан до сената, то беше изслушано с почтително внимание. Всички обаче единодушно смятаха, че рязкото и прекалено намаляване на цените ще предизвика още по-голям недостиг от този, причинен от твърде високите цени на спекулантите. И действително сенатът излезе прав. Зърното, разпродадено на толкава ниска цена, се свърши скоро и отново настъпи оскъдица както преди.

Подозирам, че Юлиан искаше да спечели на своя страна простолюдието. Надяваше се да насъска народа срещу по-заможните християни, но не успя. Нашите антиохийци могат да се купят доста евтино, но са прекалено лекомислени, за да останат верни на този, който ги е купил. При това той не замрази цените на другите стоки, а всъщност луксозните стоки са ключът към сърцето на антиохийците. Така че опитът му да поддържа ниски цени пропадна, както бе пропаднал и Диоклециановият опит. Може би ако комит Феликс беше жив, той щеше да успее, защото беше изключително вещ в тази област и цял живот беше чакал владетел, който да приложи неговата сложна система за стопански контрол. Лично аз споделям становището на консервативно настроените среди, че обезценяването на парите и оскъдицата се явяват периодически и срещу тях не помагат никакви мерки; и че с течение на времето нещата сами се оправят. Но аз не съм нито търговец, нито данъчен агент, а просто философ стоик!

Между другото комит Феликс имаше литературни амбиции и веднъж прекарах доста приятен следобед с него в Дафне в дома на един наш общ приятел. Комитът ни прочете една своя творба, занимателна стихосбирка, струва ми се, върху радостите на селския живот. Странна тема, защото той беше твърде много градски човек. Спомням си, че ми говори за моя трактат върху Аристофан, който му отворил очите за този превъзходен драматург.

 

 

Юлиан Август

 

Малко преди обед на 2 декември ми донесоха ужасната вест, че Никомедия повторно пострадала от земетресение. Всичко възстановено досега било съборено наново.

Щом чух известието, излязох навън. Денят беше мрачен и студен; непрекъснато ръмеше. Отидох в градината, северно от манежа, за да се помоля на Зевс и Посейдон. Молих се цял ден, макар че дъждът не спираше и излезе студен вятър. Спрях да се моля едва привечер. След два дни научих, че трусовете спрели тъкмо когато съм започнал молитвите си в градината. Така че онова, което беше най-лоша поличба, стана най-добрата: боговете все още бяха благосклонни към мене и отговаряха на молитвите ми.

Една седмица по-късно ми съобщиха, че вуйчо ми умрял, както си спял в леглото. Тази вест ме натъжи, но не ме изненада. Галилеяните веднага заявиха, че бил сразен от Назарянина, защото преместил мощите на техния светец от една костница в друга. Но той всъщност страдаше от болестта си доста години преди това. Дори беше учудващо, че живя толкова дълго, като се има предвид колко сериозна бе болестта му. Единствено мога да си го обясня с благосклонността на Асклепий.

Бях привързан към вуйчо си. Беше добър и верен магистрат, последната човешка връзка с родителите ми. Единственият му недостатък беше толкова често срещаното сребролюбие. Ненаситен беше за пари. Впрочем последната ни среща бе помрачена от една кавга за имението във Витиния, което баба ми ми беше завещала. Страшно се разсърди, че го бях подарил на един приятел философ, въпреки че земята не струваше дори колкото една от златните вази в столовата му. Аз като че ли нямам този порок — никога не съм бил алчен. Не желая да притежавам нищо. Не, всъщност алчен съм за книги. Искам да ги притежавам. Струва ми се, че съм готов да извърша престъпление, за да си доставя някоя книга. Но иначе ми е чужда тази особена страст, която, изглежда, се явява у повечето хора, дори у философи.

 

 

Приск: Намек за нашия приятел Максим. По това време той закупуваше недвижими имущества в Антиохия с парите, които беше събрал от продажбата на титли и длъжности. Като си спомня онези дни, проклинам се, че не си оплетох кошницата. За разлика от Юлиан аз съм твърде алчен, но съм и много горд, за да моля някого за нещо. Стеснително ми е да приемам подаръци. А, от друга страна, бих могъл да открадна, ако зная, че няма да ме хванат.

Юлиановият вуйчо беше приятен човек, макар че се престараваше като магистрат. Веднъж ми разказа, че сестра му Базилина, майката на Юлиан, била изключително амбициозна жена. Когато била бременна с Юлиан, той я попитал какъв иска да стане синът й. Тя отвърнала: „Моят син може да бъде само император. Той трябва да стане император.“

Юлиан описваше майка си (по това, което беше чувал за нея) като съвършено руса. Тя действително била руса. Според брат й била албинос. Веднъж имах любов с едно момиче албинос в Константинопол. Очите й бяха червени като на животно. Космите й бяха съвсем бели, дори и по срамните части. Струва ми се, че се казваше Елена.

 

 

Либаний: Колко интересно!

 

 

Юлиан Август

 

На 1 януари 363 година станах консул за четвърти път съвместно със Салустий. Естествено имаше доста силно недоволство, тъй като Салустий не беше сенатор. Но аз пренебрегнах обичая. Салустий е дясната ми ръка в Галия. Назначих Руфин Арадий за комит на Изтока; извърших назначения и на други длъжности, предимно на Запад. Вече бях готов за персийския поход и само изчаквах благоприятно време.

През януарските календи отидох в храма на Гения на Рим, за да извърша жертвоприношение. Повечето от жреците на града и магистратите се бяха събрали на стъпалата пред храма. Когато привършвах обреда, случайно погледнах нагоре и видях как един от жреците се изтърколи по стъпалата; впоследствие разбрах, че беше паднал най-старият жрец, и то от най-високото стъпало. Получил беше удар.

До вечерта цялата Антиохия научи за случката и я изтълкува като поличба: най-старият жрец (тоест този, който стои най-високо в държавата) е покосен от смъртта и пада от най-горното стъпало (тоест от престола). Хората решиха, че дните ми са преброени. Но аз тълкувам предзнаменованието другояче: мъртвият жрец беше на най-високото стъпало. Най-висок пост у нас заема консулът, а консули има двама. Починалия беше най-възрастен измежду жреците. Салустий е много по-възрастен от мене. Така че ако някой от нас трябва да умре, по-скоро ще бъде Салустий, а не аз. Разбира се, цялата история може би няма никакво значение. Изглежда, че трябва да слушам Приск, който не вярва на знамения.

 

 

Приск: Разбира се, че не вярвам. Уверен съм, че ако боговете (които вероятно не съществуват) желаят да ни кажат нещо, ще изберат по-добър пратеник от черния дроб на някой бик или смъртта на един жрец по време на религиозна церемония. Но що се касаеше за поличби, Юлиан беше направо луд. От друга страна, макар че не вярвам на тези знамения, аз бях поразен от броя на нещастията, за които се съобщи по онова време. Между тях бяха: второто земетресение в Никомедия; пожарът в юдейския храм; пожарът в храма на Аполон. И като че ли не стигаха тези лоши предвещания, Юлиан взе, та изпрати да се допитат до Сибилинските книги. А те, както всекиму е известно, са торба с късмети: стари пословици и безсмислени епитети, голяма част от тях съчинени в моменти на опасност. Но независимо от това дали са измама, или не, те недвусмислено дадоха един съвет: тази година не напущай пределите на империята. Не го чух да дава някакво друго тълкуване на това послание. Сам не зная защо отбелязвам всичко това. Не вярвам в такива неща, но важното е, че Юлиан вярваше, и затова те бяха от значение. Верни или не, тези предзнаменования определяха действията му.

Още една от тези глупави поличби: в деня, когато Юлиан се отправи за Персия, Константинопол бе разтърсен от трусове. Предупредих Максим, че ако каже на Юлиан за земетресението, ще го убия. Доколното зная, той не му е споменал нито дума.

 

 

Юлиан Август

 

Към края на февруари привърших плановете за персийския поход. Уведомих легионите, че ще потеглим на изток през първата седмица на март. Също така писах в Тарс, за да съобщя на управителя, че възнамерявам да зимувам там и че няма да се връщам в Антиохия. Частното ми писмо до управителя веднага стана известно на антиохийския сенат, който вече се разкайваше за държанието си спрямо мен. Питаха ме дали няма да преразгледам решението си. Нямах намерение да променям плановете си. И така, продължих приготовленията си за заминаване; бях в добро разположение на духа и единствено съжалявах, че Орибазий внезапно заболя от треска, поради което не можеше да ме придружи. Това действително беше голям удар за мен. Но ще го видя по-късно в Тарс.

Един ден преди да замина, се срещнах за последен път с Либаний. Запознанството ми с този мъдър човек беше може би единственото приятно нещо, което преживях в този ужасен град. Поради подаграта си той те можа да присъствува на вечерята, на която бях поканил някои приятели. Но на следния ден се чувствуваше по-добре и ме посети, когато се упражнявах на манежа.

Беше първият истински пролетен ден. Въздухът беше топъл, небето белезникавосиньо; първите дребни, но ярки цветя се показваха измежду тревата. Упражнявах се с Аринтей в бой с меч. Бяхме почнали облечени в топли зимни дрехи, но когато Либаний дойде, вече се бяхме разсъблекли и се потяхме обилно на слънцето.

Либаний седеше с благо изражение на едно столче, докато мечовете ни звънтяха по щитовете. Аринтей има тяло на бог и е много пъргав, но в ръцете съм по-силен от него, така че сме равностойни противници. Пък и може ли един военачалник да победи императора, дори във военно упражнение!

Накрая Аринтей се спусна напред със силен вик и удари щита ми така ожесточено, че аз се олюлях. Той тъкмо се нахвърляше върху ми с тъпия си учебен меч, когато величествено вдигнах ръка и казах:

— Трябва да приемем квестора Либаний.

— Както винаги, когато почна да надвивам — рече Аринтей, като подхвърли меча и щита си на близкия войник. След това, както беше само по долни гащи, тръгна бавно към казармата.

— Младият Алкивиад — рече Либаний, като се възхищаваше на мускулестата му фигура.

Силно задъхан, аз се завих с един плащ.

— Нека се надяваме — рекох, — че няма да стане изменник както истинският Алкивиад.

Седнах на сгъваемия стол. Известно време и двамата мълчахме. Разбрах, че Либаний иска да ми каже нещо насаме и дадох знак на стражите да се отдръпнат в другия край на манежа.

Либаний беше необичайно развълнуван. За да го успокоя, му зададох въпрос из областта на философията. Той ми отговори и така постепенно си възвърна самообладанието. Все пак доста, време мина, преди да се осмели да каже:

— Августе, аз имам син. Петгодишно момче. Майка му… — Той спря смутен.

— Е робиня, така ли?

— Освободена робиня. По-рано ми беше робиня.

Забавна ми бе тази проява на жизненост у човек, за когото смятах, че отдавна е забравил за такива неща. Впрочем по времето, когато е преподавал в Константинопол, той си спечелил твърде лошо име. Ако се вярва на неговите завистливи съперници, имал доста истории с млади момичета от добри семейства (и с момчета също). Аз самият не зная дали да вярвам на тези слухове, или не. Обикновено има известна истина в клюките, освен когато се отнасят до мен!

— Според закона това дете — казва се Кимон, — разбира се, не може да бъде мой наследник. Досега съм се грижил за него, но когато умра, той ще остане без нищо, едва ли не в положението на роб. Дори би могъл да бъде продаден като роб, ако никой не го покровителствува.

— Искаш да го призная за твой законен наследник?

— Да, августе. Законът, разбира се…

— … е съвсем категоричен. Подобно нещо е недопустимо. Но аз мога да заобиколя закона, като издам едикт. Направи едно изложение и аз сам ще го внеса в сената.

Той ми благодари развълнувано. Никога не бях виждал Либаний така затрогнат и това ми направи дълбоко впечатление. Той винаги си е бил истински философ — спокоен, ясен и открит, единствено проявява страст към света на идеите. Но сега той беше само баща и това ме трогна.

После заговорихме за предстоящия поход. Поканих го да дойде с мен, но той ми обясни, че здравето му е разклатено. Трябваше да се съглася, че за човек, чието зрение се влошава и който страда от остра подагра, военният поход би бил истинско мъчение.

— Но така бих искал, скъпи приятелю (сега той не беше вече поданик, който моли императора за услуга, а отново стана старият учител, който разговаря с ученика си), да премислиш още веднъж целесъобразността на тази военна авантюра.

— Да премисля наново? Няма друг избор. Ние сме във война.

— От години сме във война с Персия. Но войната не означава непременно нахлуване тази година.

— Предзнаменованията…

— Предзнаменованията не са добри. Чух за Сибилинските книги.

Нищо не остава в тайна. Ругаех наум и се питах кой ли е издал тайната. Изрично бях забранил на римските жреци да разправят какво пише в свещените книги.

— Аз дадох друго тълкуване на предсказанието. Освен това и Делос, и Делфи са благосклонни.

— Августе — той вече беше тържествен, — уверен съм, че ще победиш в Персия. Напълно вярвам в онова, което ти е предопределено да извършиш. Единствено моля да отложиш похода за догодина. Започнал си стотици реформи. Сега трябва да следиш да бъдат приложени на дело. Иначе, щом си обърнеш гърба, галилеяните ще премахнат всичко, което си създал. Не може да ги следиш от бойното поле, още по-малко от развалините на Ктесифон.

Разбира се, Либаний беше прав и аз непрестанно се тревожа, особено сега, какво става в мое отсъствие. Но струва ми се, че онова, което му казах, е вярно, като завоевател на Персия ще внушавам още по-голям страх на галилеяните, в моята победа те ще видят подкрепата на провидението. Заради тази крайна цел си струва да изтърпя няколко месеца безредици в империята.

Либаний не беше убеден в думите ми, но не каза нищо повече по въпроса; заговорихме за други неща. Намирам, че е увлекателен събеседник, макар и до някъде многоречив, както са повечето големи ретори. Уверен съм, че и аз бих бил същият, само че в разговор не мога да се придържам към една тема дълго време. Непрестанно преминавам от един въпрос на друг, като очаквам слушателите ми да попълнят празнините. А често те остават непопълнени. Но когато човек говори с Либаний, няма празнини или недовършени изречения. Когато го слушам, струва ми се, че някой ми чете от много дълга книга, и то каква великолепна книга!

 

 

Тъй като пиша тези бележки не само за собствено удоволствие, но и за да останат в историята, би трябвало да изложа причините за войната с Персия. Едни от слабостите на повечето историци е да считат твърде много неща за общоизвестни. Смятат, че читателя знае онова, което те знаят, й затова пишат само за онова, което намират за по-интересно — подробности, изровени от архивите и чути от частни лица. Човек често остава незадоволен, когато чете история, защото вижда как авторът обикаля около обяснението на някое важно събитие и след това го отминава от страх, че може да доскучае на читателя. „Това е известно всекиму — си казва авторът — и аз няма защо да отегчавам читателите си (и себе си), като го описвам.“

Но ако някой пише, за да бъде четен след сто години или (ако интересът към неговото време не отслабне) след хиляда години, както сега четем Омир, онези неща, които той днес счита за всеизвестни, ще бъдат съвършено неизвестни на бъдните поколения. Затова трябва да обясняваме неща, които днес са известни на всеки ученик. Например всеки сега знае, че Констанций не ядеше плодове, но дали след един век някой ще знае този факт? И все пак той заслужава да се отбележи и да се изследва на религиозна почва.

Признавам, че имам известна надежда да бъда четен от идните поколения. Не поради скромната ми писателска дарба, нито пък заради делата ми (въпреки че се надявам да извърша велики подвизи), но защото съм император и се старая да бъда искрен в съчинението си. Подобни автобиографии не могат да не бъдат интересни. Марк Аврелий е най-добрият пример. И други такива съчинения, достигнали до нас, са също интересни, особено „Записките“ на Юлий Цезар и крайно увлекателните, макар и пристрастни спомени на Октавиан Август. Дори тромавата автобиография на Тиберий заслужава внимание, особено нападките му срещу Сеян…

Пак се отвлякох от темата си. Извинявам се на горкия секретар. Очите му се затварят, а аз говоря все по-бързо и по-бързо, тъй като често, когато съм най-уморен, мисълта ми тече с най-голяма яснота. В такива мигове боговете са наблизо; скъпият ми Хермес витае около мен. Но по стилни съображения ще прегледам всичко, което съм издиктувал, и ще изхвърля онези части, където съм се отклонил от темата си.

Бъдните поколения ще искат да знаят причините за нахлуването ми в Персия. Уверен съм, че мнозина и сега не разбират към какво се стремя. Смятам, че трябва да браня пределите на империята и от време на време да присъединявам към нея някоя и друга провинция. Въпреки че Салуций и другите образовани хора около мен знаят как започна тази война, уверен съм, че Невита и Аринтей нямат ни най-малка представа защо изобщо тръгнах на поход срещу Сапор. Нито пък ги интересува. Смятат, че жадувам за плячка и военна слава, защото те самите жадуват за това. Разбира се, имам известна слабост към земна слава — въпреки че осъждам тази своя черта, — но не затова започнах тази война. Персия (или Партия, както я наричаме официално, подражавайки на предшествениците си) е открай време враг на Рим. Имало е известни периоди на мир — най-много за едно поколение, — но откак преди четири века Митридатовите войни ни доведоха до границите на Партия, повечето време сме били в конфликт.

Сегашната война е започнала по съвсем незначителен повод. Преди около тридесет години един авантюрист на име Метрадор посетил Индия. Той бил добре приет от индийския владетел, който му дал дарове за император Константин. Както разбирам по откъслечните сведения, този Метрадор бил невероятен лъжец и мошеник. Когато се върнал, той предал подаръците, но казал, че това били негови собствени дарове за императора. След това, като се уплашил да не би Константин да се запита, защо индийският владетел не му е пратил дарове, Метрадор заявил, че действително били дадени богати дарове, но персийците му ги отнели по заповед на Сапор.

Било от алчност, било по политически съображения, Константин писал на Сапор и поискал да му върне даровете. Сапор изобщо не го удостоил с отговор. Константин изпратил друго гневно писмо (има преписи в архивите). Най-сетне Сапор отговорил. Настоявал да получи Месопотамия и Армения като законни територии на персийската корона; за даровете изобщо не споменавал. Константин обявил война на Сапор, но се поминал, преди да може да потегли срещу него.

През по-голямата част от царуването на Констанций Сапор не предприел почти нищо, тъй като имал политически затруднения в самата Персия. Но през 358 година той изпратил на Констанций посланици с изключително дръзки искания — пак настоявал да бъдат върнати Месопотамия и Армения. Изплашен, Констанций изпратил в Ктесифон Луцилиан и братовчед ми Прокопий за преговори. Нашите пратеници, сплашени от Сапор, препоръчали на Констанций да поддържа съществуващото положение. Но дори това не било възможно, защото Сапор обсадил Амида, като лично предвождал войската си. Това било впрочем нещо ново, защото в миналото Великият цар никога не влизал сам в сражение — считали живота му за свещен и по тази причина не бивало да се излага на опасност.

Амида била превзета. Това било страшно поражение за Рим. За голяма изненада Сапор пощадил населението на града. Но все пак със загубата на този важен град отбраната на границите ни била значително отслабена. След като наследих Констанций, прегледах книжата му, свързани с войната, и говорих с военачалниците му, но не можах да разбера какъв план за действие срещу Сапор е имал той и дали въобще е имал някакъв план. Трябваше да започна всичко отначало. Вече съм готов.

Възнамерявам да завоювам Персия за три месеца. Нямам друг избор. Защото, ако не успея, никоя от новите реформи, които съм прокарал, няма да се задържи, нито държавата ни може дълго да устои на непрестанните набези на готите на северните ни граници и на нападенията на персийците от изток. Освен това — признавам си искрено — искам титлата Партик след името ми и арка в моя чест на форума в Рим. След Александър нито гръцки, нито римски пълководец е покорявал Персия, въпреки че някои, като например Помпей, след незначителни победи са твърдели, че са завладели тази страна. Мечтая да достигна Александър. Не, нека кажа истината, мечтая да го надмина! И нима двамата не сме едно? Искам Индия, искам и Китай, за да побия знамето с дракона на брега на онова кървавочервено море далеч на изток, и не само заради славата (макар че главата ми се замайва при тази мисъл… Къде е моята философия сега?), но за да възвестя истината за боговете в онези земи, откъдето изгрява слънцето, богът, от когото идва всеки живот. Пък и Персия е за мене свещена, защото е родината на Митра и Заратустра. За мене това ще бъде завръщане в родината.

Винаги държа една биография на Александър до леглото си. Забележително е наистина колко императори са съпоставяли завоеванията на този изключителен младеж със собствените си победи! Юлий Цезар плакал на гроба му, защото бил задминал възрастта, на която умрял Александър, а още не бил почнал завоюването на света. Октавиан Август отворил саркофага му и дълго гледал лицето на мумията. Тялото било добре запазено, казва той в автобиографията си и твърди, че могъл да познае Александър по портретите му. Въпреки че три века разделяли живия политик от мъртвия бог, изсъхналото и кафяво мъртво лице имало тъй яростен израз, че за пръв път хладнокръвният Октавиан изпитал страх и наредил да запечатат саркофага. Години след това той отново бил отворен от онзи звяр Калигула, който откраднал щита и нагръдника от него и се облякъл като Александър, но това било единствената прилика между двамата. Всеки един от предшествениците ми е копнеел да достигне това момче и никой не е успял. Аз ще го достигна!

 

 

Приск: Ето това е съчинението на Юлиан. Ти беше в Антиохия, когато той напусна града на 5 март. Още си спомням как твоите духовити антиохийци скандираха: „Феликс, Юлиан, август“, което означаваше, че след комита Феликс и вуйчо му Юлиан идва редът на августа.

Войската тръгна на изток, премина Ефрат и стигна до Каре. Там Юлиан я раздели на две. Начело на тридесет хиляди души неговият братовчед Прокопий и комит Себастиан тръгнаха за Армения, където щяха да се срещнат с цар Аршак. След това заедно с арменските спомагателни войски трябваше да завладеят Мидия и да се насочат към Ктесифон, за да се присъединят към нас. С останалите тридесет и пет хиляди души Юлиан се запъти на юг по течението на Тигър. Тук той прибягна до хитрост: за да изненада противника, Юлиан се върна към Калиникум на Ефрат и се насочи направо към Ктесифон, персийската столица, която се намира около четиристотин мили на юг. Тази маневра смути Сапор. Но това вече е история на похода. Всички са съгласни, че от времето на Юлий Цезар никой пълководец не е придвижвал войските си така бързо, както Юлиан.

Въпреки че Юлиан нема̀ време да огледа мемоарите си, предполагам, че дори да ги бе прегледал, щеше да ги остави в първоначалния им вид. Не обичаше да поправя съчиненията си. Никога не попълваше празнините, ако можеше да мине и без това. Бих могъл да напиша доста за времето, прекарано в Антиохия, но се въздържам, тъй като ти също беше там и можеш да разчиташ на отличната си памет. Описанието на живота му остана така незавършено, както и самият му живот. Възнамеряваше да напише съчинение за персийския си поход и бележките, които нахвърли през последните няколко месеца, са изключително интересни.

Надявам се, че допълненията, които съм направил тук-таме, не натежават. Винаги съм смятал, че е добре да се осветляват събитията от колкото се може повече гледни точки, тъй като абсолютна човешка истина не съществува. Би трябвало да се чувствуваш поласкан от последните бележки на Юлиан за теб. Той безкрайно се възхищаваше от теб. Не мога да разбера какво е подразбирал под „многоречив“. Ти просто обясняваше нещата изчерпателно. Но Юлиан често беше като дете и вниманието му лесно се разсейваше. Интересно ми е да видя какво ще направиш с тези мемоари.

Между другото какво стана със сина ти Кимон? Направи ли го Юлиан твой законен наследник? Разбира се, чувал съм за неговите успехи като адвокат, но досега не знаех, че е твой син. Пълен си с изненади.

 

Либаний до Приск

Антиохия, юли 380 г.

 

От няколко седмици работя върху предговора към Юлиановото съчинение, което, надявам се, ще представи на света това произведение върху съответния исторически фон. Трябва да кажа, че бележките ти бяха извънредно ценни за мен и може би имаха дори решаващо значение. Тази заран, когато преглеждах наново последните страници на това трагично прекъснато съчинение, забелязах едно твое изречение, което ми беше убягнало по-рано. Казваш, че Юлиан се готвел да опише персийския поход. След това добавяш „бележките му през последните няколко месеца бяха изключително интересни“. Има ли още нещо писано от него? Аз бях разбрал, че мемоарите му са единственият останал ръкопис. Пиши ми, горя от нетърпение да започна окончателната редакция.

Вчера се отбих у моя стар приятел владиката Мелеций. Уверен съм, че си го спомняш от времето, когато посети Антиохия. Много се е състарил и грохнал, но умът му е още свеж. Намекнах му, че може би ще напиша нещо за Юлиан, като използувам непубликувани досега документи. Той счита, че това ще бъде грешка. „Теодосий е испанец — каза той, като под това, предполагам, разбираше, че императорът се отличава с несдържаната гневливост, присъща на тази раса. — Едно е да му изпратиш изящния панегирик «Отмъщение за Юлиан», която има по-скоро литературна стойност, отколкото политическа (аз смятах, че съчинението ми е чисто политическо), а съвършено друго е да предизвикаш църквата, особено след като той бе спасен от Христа.“ Никога не мога да разбера кога Мелеций говори сериозно и кога не. На стари години склонността му да иронизира се е така засилила, че човек не трябва да взема думите му буквално.

Мелеций ми съобщи, че очакват императора да се завърне в Константинопол тази есен. Така че ще изчакам дотогава да се срещна с него. Научих също, че злъчният Грегорий — той вече станал владика — настоява да се свика догодина вселенски събор, който вероятно ще се състои в столицата. Говори се, че се домогва да заеме мястото на константинополския митрополит. Няма що, наистина направи блестяща кариера. Но всъщност именно такива хора бързо напредват. Изпращам моите благопожелания на Хипия, разбира се, и на тебе.

П.П. Юлиан умря, преди да може да направи сина ми мой законен наследник. Поради религиозно тесногръдие и поради нескончаемите интриги на моите академични врагове нито един от наследниците на Юлиан не пожела да прояви човещина в тази работа. Сега разчитам на Теодосий, макар, че не храня особени надежди.

 

Приск до Либаний

Атина, септември 380 г.

 

Прости ми, загдето не ти отговорих по-рано. Бях болен — имах лек удар, от който устата ми се изкриви и придаде такъв зловещ израз на лицето ми, че сега приличам на някакво страшно божество от преизподнята; когато ме видят да се влача към Академията, селяните на пазара правят знак срещу уроки. За щастие умът ми не е засегнат. Пък ако съм изкуфял — пак имам късмет, че не го съзнавам. Така че всичко е наред.

Съвсем сигурно е, че Теодосий ще прекара зимата в Константинопол и ти би трябвало да го посетиш. Пътуването няма да ти отнеме повече от десетина дни. Казват, че бил разбран човек, но чудотворното му оздравяване му направило поразително впечатление. Дали ще одобри намерението ти да издадеш Юлиановите мемоари, е отделен въпрос, но нищо няма да загубиш, ако опиташ. Най-сетне няма да те изяде. Освен това ти си близък с императрицата на Запада и тази връзка е доста полезна. Тя е изключително дейна в политическия живот; някои твърдят, че тя повлияла на мъжа си да постави Теодосий на престола. Свободно можеш да използуваш името й. Но няма защо да давам съвети на прочутия квестор на Антиохия как да пледира каузата си.

Да, Юлиан наистина остави твърде обширен дневник, в който е описан походът ден по ден. Написах обяснителни бележки към него, смятайки, че може би ще го издам някога, макар че ми трябва поне малко от твоята смелост, за да доведа тази работа докрай. Тези записки са много по-опасни от мемоарите му. Юлиан знаеше доста за заговора срещу него; и аз също знаех. При това аз зная нещо, което на него му беше неизвестно — името на убиеца.

Почти съм завършил коментара си. Напоследък ударът ме позабави малко, но се надявам скоро наново да започна работа. Ако реша да не издавам записките, ще ми бъде драго да ти изпратя дневника му на същата цена както мемоарите му. Цената на преписването си е все още същата в Атина, а може би дори да се е покачила.

Надявам се, че зрението ти не се е влошило — не можем да очакваме на нашата възраст недъзите ни да се оправят. Моят ученик Глаукон, който ти донесе ръкописа, беше възхитен от срещата си с тебе, но му станало мъчно, когато видял колко са отслабнали очите ти. Орибазий имаше някакъв лек срещу перде, чрез който може да се избегне операция, но не го помня. Потърси в неговата енциклопедия. Сигурно ще го намериш в последното й издание, а ако нямаш това издание, погледни в Гален. Вероятно го е взел оттам.

Както винаги Хипия ти изпраща сърдечни поздрави. Тя ще живее вечно. Всинца ни ще закопае. Мен поне с радост очаква да ме погребе. Доста време прекарваме да се гледаме един друг и да гадаем кой от двамата ни ще надживее другия. Преди да получа удар смятах, че имам решително предимство. Сега вече не съм толкова уверен. Тя така радостно се развълнува, когато се разболях, и докато ме „гледаше“, няколко дни беше весела като момиче.

 

 

Либаний: На всичко отгоре Приск е разбойник. Разбрахме се съвсем ясно. Срещу уговорената цена трябваше да получа всичко, което Юлиан е оставил. А сега задържа най-важното съчинение и на мен не ми остава друго, освен да се съглася на това изнудване и да му платя повторно! Наистина дано Хипия скоро остане вдовица! Приск е ужасен човек.

 

 

Приск до Либаний

Атина, октомври 380 г.

 

Изпращам ти дневника, както ти обещах. Добавил съм доста обширни бележки, които можеш да използуваш както искаш. Бях малко отпаднал от удара, но досега нито паметта ми, нито способностите ми да нижа фрази една след друга не изглеждат засегнати. Някои от тези бележки са диктувани, както ще забележиш по детския почерк на Хипия. Плащах й да ми бъде секретарка. За пари тя е готова да извърши всичко. И до днес ми натяква, че не съм натрупал състояние — като приятел на Юлиан това щеше да ми бъде лесно, както сам знаеш. Разбира се, ти забогатя далеч прели Юлиан да стане император. При първото ми посещение във вилата ти в Антиохия останах поразен, когато ти ми каза като нещо съвсем обикновено, че току-що си изпратил един кораб със стоки в Крит. Щастлив е Кимон, че има толкова заможен баща. Уверен съм, че Теодосий ще го направи твой законен наследник.

Говорих, съвсем дискретно, разбира се, с хора, приближени на двора — те всички смятат, че императорът едва ли ще позволи издаването на съчинение, което представя Юлиан в прекалено благоприятна светлина. Естествено не споменах нито за съчинението, нито за дневника му. Съвършено ясно е обаче, че ако Теодосий и владиците научат за тези съчинения, ще направят всичко възможно да ги унищожат, след като полагат толкова благочестиви усилия да изопачат историята на Юлиановото царуване. Всяка власт има право да измисли свое собствено минало. Юлиан трябва да бъде заличен или поне представен като някакво изчадие, за да може да се установи християнската империя. Не искам да те обезсърчавам, но така стоят нещата.

Признавам, че с облекчение се отървах от книжата на Юлиан, като ги поверих на ръце, много по-способни от моите. Казвам ти това просто за да те предупредя, защото напоследък говорих с прочутия Авзоний, който е много тачен в двора. Ласках го безмилостно, когато посети Атина миналия месец.

Авзоний е нисък, но представителен човек, който прави впечатление с достойнството и силата си, докато не заговори. Щом заговори, всеки вижда, че и той е като всички нас — изплашен драскач, който толкова обича да го ласкаят, че дори ти става неловко. Освен това заеква. Приятно му било — ни каза той в словото си на вечерята у проконсула — да бъде сред толкова изискано общество от писатели и магистрати, защото се ласкаел от мисълта, че служи за мост между тях. Ние въодушевено замъркахме от удоволствие при тези думи, за да покажем, че много го обичаме и че очакваме да бъдем почетени с благоволението му. Когато завърши, той любезно ме хвана под ръка и ми каза колко много се възхищавал от мене. Какво друго можех да сторя, освен да му цитирам собствените му стихове?

— Винаги съм се възхищавал от теб, Пр-Приск, и се р-р-радвам да те сваря все още жив и здрав.

— И аз се радвам, консуле, да те видя в добро здраве.

Блажено усмихнат, гледах от горе на долу смешната фигура, облечена в консулска роба. След това похвалих многобройните му поеми, а той похвали многобройните ми мълчания. Колегите ретори гледаха с голяма завист. След това твърде умело, струва ми се, вмъкнах Юлиан в разговора.

Авзоний се намръщи.

— Разбира се, никак не се чувствуваме щастливи с тази история. Никак, никак.

Цитирах древната максима, че щастието рядко ни спохожда. Почти всеки цитат от Софокъл има успокояващо действие.

— Особено неприятен за Теодосий беше въпросът за тялото. Но тя настояваше.

— Чие тяло? Кой настояваше? — Бях в пълна мъгла.

— Неговото, тялото на Юлиан. П-п-реместиха го. От Тарс в Константинопол. Император Грациан нареди или п-п-о-точно же-же-на му: — „П“ и „ж“ са звуковете, които той най-трудно изговаря. След като ти обясних как говори, няма да предавам повече заекването му.

С доста пръски и пелтечене той ми каза, че твоята приятелка, императрица Постума, последната от рода на Флавиите, неочаквано се сетила, че тя и Юлиан са от една кръв и законността на новата династия зависи от този незначителен факт. Затова Постума накарала мъжа си Грациан да нареди да преместят тленните оставки на Юлиан от Тарс в черквата „Светите апостоли“ в Константинопол. И така тялото на Юлиан днес лежи до тялото на Елена, майката на Константин. Колко омразна щеше да бъде и на двамата тази близост! Макар Авзоний да не споменава това, долових, че Постума и Грациан едва сега са разбрали какъв велик човек беше Юлиан. Те живеят в Галия, а за галите Юлиан е единственият император след Август. Всеки, който идва от Галия, ми разправя, че за него там се говори с благоговение и обич. Простолюдието вярвало, че той не е мъртъв, а спи под една планина, която го пази от дракона, символ на рода му, и ако някога Западът бъде застрашен, Юлиан ще се събуди и ще дойде да защитава Рейн. Доста време ще трябва да мине, за да се забрави тази легенда.

Говорихме за теб. Авзоний се възхищава от теб. Та кой ли не ти се възхищава? Каза ми, че Теодосий харесал „изящната“ ти възхвала „Отмъщение за Юлиан“, но я считал за упражнение по реторика. Зная, че замисълът ти не беше такъв, но бих те съветвал и ти сам да наричаш произведението си с тези думи.

— Как мислиш, дали ще погледнат добре в двора, ако аз издам книга за Юлиан, която да обхваща, да речем, персийския поход?

Авзоний рече да отговори с някаква дума, започваща с „п“, и едва не се задави с нея. Най-сетне с няколко поривисти фрази ми каза:

— В никакъв случай! За Грациан и Теодосий той е по-чер от дявола. Теодосий прие възхвалата на Либаний само от уважение към възрастта му. Единствено заради това. В никакъв случай. Ние, разбира се, не възнамеряваме да преследваме езичниците (това „ние“ ми напомни за Максим; дали всички досадливи приятели на владетелите използуват това „ние“ по този отвратителен начин?), но ще направим почитането на езическите богове колкото се може по-неприятно. Чете ли двата едикта? Ще последват и други. Естествено не мога да съобщя никакви подробности. Рано е още.

— Но Либаний написа една защита за Юлиан.

— Веднъж само. Чухме, че той се готви да пише книга за Юлиан. (Не е чул от мен!) Предупреди го приятелски. При това има един частен въпрос, който той би искал да бъде уреден. Нямам право да кажа за какво се касае, но той вече се обърна към нас с молба. Впрочем, както казват, едната ръка мие другата. Та предай му и това.

Предполагам, че имаше предвид припознаването на сина ти Кимон. Както и да е, това бе накратко разговорът ми с Авзоний. Може би ще постигнеш повече, ако се срещнеш лично с императора.

Прилагам дневника. Част от него е неразгадаема. Има много празноти. Опитах се, доколкото можах, да попълня някои от тях. Вече седмици наред преживявам наново онези трагични дни и съм просто смаян, че можах да си припомня толкова много, като напрегнах паметта си, тоест това, което е останало от нея.

Устата ми е все още изкривена, но за голяма изненада на лекаря ми зрението и говорът ми са незасегнати. Едва не написах „за голямо разочарование“ на лекаря. Лекарите обичат състоянието на пациентите им да се влошава постепенно и да бъде непоправимо. Как е подаграта ти? Зрението ти? Хипия, чийто изящен почерк сега четеш, ти изпраща поздрави, а на мен ми се усмихна така мило! Приеми също и моите поздрави.