Гор Видал
Юлиан (7)

VI

— Цезарят естествено е загрижен.

— Няма никакви основания за това.

— Няма основания ли? Ученик си на Максим.

— Ученик съм и на Ецеболий.

— Но от една година той не е вече при тебе. Брат ти смята, че се нуждаеш от духовен наставник, особено сега.

— Максим е сериозен човек.

— Максим не е християнин. Ти християнин ли си? — Въпросът ме удари като камък, излетял от прашка. Гледах известно време вторачено облечения в черно расо дякон Еций от Антиохия, без да мога да проговоря. Той също ме наблюдаваше спокойно. Още малко, и щях да изгубя самообладанието си от ужас.

Какво знаеха за мен в двореца на Гал?

— Как можеш да се съмняваш, че не съм християнин? — казах най-сетне аз. — Двама прославени владици са ме възпитавали. Четец съм в църквата. Тук, в Пергам, присъствувам на всички по-големи църковни тържества. — Загледах го, като се преструвах на възмутен, че някой може да се съмнява в добродетелите ми. — Откъде може да е излязъл този слух? Ако изобщо има такъв слух.

— Нищо странно, че хората се съмняват, когато те виждат така често с Максим.

— А какво да направя?

— Не се виждай повече с него — ми отвърна той направо.

— Брат ми ли нарежда това?

— Не, мой съвет. Той е загрижен за теб. Това е всичко. Изпрати ме да ти поговоря, което и направих.

— Задоволен ли си?

Еций се усмихна:

— Никога нищо не ме задоволява, благородни Юлиане. Но ще предам на цезаря, че редовно се причестяваш. Ще съобщя също, че повече няма да учиш при Максим.

— Ако това е най-разумното решение, естествено ще последвам съвета ти.

Този неопределен отговор задоволи Еций. Приятелите ми често ми казват, че съм могъл да стана добър юрист.

Докато изпращах Еций, той се огледа и каза:

— Притежателят на тази къща…

— … е Орибазий.

— Отличен лекар.

— Уместно ли е да го срещам? — Не можах да се стърпя да не го кажа.

— Напълно подходяща компания — отвърна Еций спокойно. На входа той се спря. — Брат ти, цезарят, често се чуди защо не го посещаваш в Антиохия. Той намира, че дворцовият живот би ти дал… по-изискани обноски. Това са негови думи, не мои.

— Боя се, че не съм създаден за дворцов живот, дори в толкова блестящ двор като този на брат ми. Отблъсквам всички опити да ме научат на изтънчени обноски и ненавиждам тези, които се занимават с политика.

— И мъдро постъпваш, като се отвращаваш от политика.

— Отвращението ми е напълно искрено. Единствено желая да живея както сега, да уча.

— Учиш, за да станеш какъв?

— За да позная себе си. За какво друго?

— Да, наистина, за какво друго? — Еций се качи в колата. — Бъди много внимателен, благородни Юлиане. И помни: човек от царски род няма приятели. Никога.

— Благодаря ти, дяконе.

Еций си тръгна. Аз се върнах вкъщи. Орибазий ме чакаше.

— Чу ли всичко? — Това почти не беше въпрос. Между мене и Орибазий няма тайни. А и той поначало подслушва.

— Най-малкото, което може да се каже, е, че не сме били достатъчно предпазливи.

Кимнах с глава. Бях в мрачно настроение.

— Предполагам, че ще трябва да не виждам Максим, поне известно време.

— Можеш да му кажеш също да не говори навсякъде за прочутия си ученик.

Въздъхнах. Знаех, че Максим гледаше — дори и сега гледа — да извлича лична изгода от връзките си с мене. Монарсите бързо свикват с това. Мен не ми е неприятно. Дори се радвам, ако приятелите ми преуспяват покрай мен. Запомнил съм урока на Орибазий и не очаквам да ме обичат за черните ми очи. В края на краищата и аз не харесвам другите просто ей така, а само защото мога да науча нещо от тях. И тъй като нищо не е безплатно, всеки си плаща цената.

Повиках един секретар и му поръчах да пише на Максим да остане в Ефес до второ нареждане. Написах и бележка до владиката в Пергам, с която му съобщавах, че на литургията следната неделя аз ще прочета съответния откъс от Евангелието.

— Лицемер! — каза Орибазий, когато секретарят си излезе.

— По-добре дълголетен лицемер, отколкото мъртъв… какъв? — Често ми е трудно да завършвам епиграмите си. Или по-скоро започвам да пиша, без да съм помислил как ще завърша; лош навик.

— Мъртъв четец. Еций има голямо влияние върху Гал, нали?

— Така казват. Той е неговият изповедник. Но кой може да влияе на брат ми? — Без да се усетя, бях почнал да говоря шепнешком, защото Гал беше станал не по-малко подозрителен от Констанций. Шпионите му бяха навсякъде.

Струва ми се, че съпругата на Гал, Констанция, е виновна за рязката промяна в характера на Гал. Тя беше сестра на Констанций и намираше, че заговорите са нещо съвсем естествено за човешкия род. Никога не срещнах тази прочута дама, но са ми казвали, че била жестока като Гал и много по-умна. Тя също така беше и честолюбива, какъвто Гал не беше. Положението му на цезар на Изтока го задоволяваше напълно, но тя желаеше той да стане август и за да постигне това, направи заговор да убие собствения си брат. А колкото до Гал, все още не мога да си наложа да пиша за неговото властвуване.

 

 

Приск: Но аз мога. Сигурно и ти можеш. Нали живееше в Антиохия, когато това малко зверче беше цезар?

Колкото и да е странно, Юлиан никога не ми е говорил за Гал, нито на мен, нито на когото и да било друг. Открай време си имах една теория — която донякъде се потвърждава от съчинението му, — че Юлиан е изпитвал неестествено влечение към брат си. Многократно споменава красотата му. Обикновено говори за него с оскърбен тон, както се говори за любим, който е пренебрегнал чувствата ти.

Жестокостта на Гал, очевидна за всички, му се струва непонятна. Юлиан беше наивен, както продължавам да се убеждавам непрестанно. (Извини ме, ако се повтарям, и го отдай на напредналата ми възраст.)

Всъщност от цялото семейство най-големи симпатии храня към Констанций. Той беше доста добър управник. Склонни сме да го подценяваме, защото не беше особено умен и защото неговата религиозна мания постоянно създаваше усложнения. Но той управляваше добре, въпреки че имаше да се справя с трудности, които можеха да превърнат всекиго в чудовище. Най-големите си грешки той направи с най-добри намерения — както например, когато провъзгласи Гал за цезар.

Показателно е, че Юлиан обвинява съпругата на Гал за терора, който той упражняваше. Винаги съм мислил, че и двамата са еднакво виновни. Но ти си преживял години, които трябва да са били ужасни, и несъмнено най-добре знаеш кой за какво е бил виновен.

 

 

Либаний: Да, зная. В началото всички възлагахме големи надежди на Гал. Още е прясно в паметта ми първото му явяване пред сената в Антиохия.

С какви надежди го очаквахме! Той наистина беше така красив, както ни го бяха описали, въпреки че него ден се бе изринал от жегата, както често се случва с руси хора в нашия зноен климат. Но макар че лицето му бе изпъстрено с петънца, той изглеждаше много добре. Имаше вид на човек, роден да управлява. Държа пред нас много изискано слово. След това моят стар приятел, владиката Мелеций, ме представи на него.

— А, да — намръщи се той, — ти си онзи софист, който отрича Бога.

— Не отричам Бога, цезарю. Сърцето ми е винаги отворено за него.

— Либаний е наистина изключително очарователен човек, цезарю. — Мелеций много обичаше да ме поставя в неудобно положение.

— Уверен съм в това. — Гал ме погледна с такава пленителна усмивка, че останах поразен.

— Трябва да ме посетиш някой ден — рече той. — Аз лично ще те убедя в правотата на нашата вяра.

За голямо мое учудване няколко седмици по-късно получих покана от двореца. В уречения час ме въведоха в обширна зала, където Гал и Констанция лежаха един до друг.

В средата на залата двама голи боксьори се бъхтеха свирепо с юмруци, сякаш искаха да се пребият един друг. След като се окопитих от първоначалното си смайване — бях поразен от това недостойно зрелище, — аз се опитах да подсетя за присъствието си. Окашлях се. Измърморих някакъв поздрав. Но те не ме забелязваха. Гал и Констанция бяха всецяло погълнати от кървавото забавление. Както всички знаят, аз ненавиждам гладиаторските игри, защото те принизяват хората до зверовете — нямам предвид онези нещастници, които са принудени да се бият, а онези, които гледат.

Особено ме отврати Констанция. Мъчно можех да допусна, че тази примитивна в усещанията си светлоока жена беше дъщеря на Константин Велики, сестра на божествения август и съпруга на цезаря. По-скоро приличаше на някаква необикновено жестока куртизанка. И все пак в нея прозираше благородният Флавиев род — голямата челюст, широкият нос, сивите очи. От време на време, докато гледахме потните, окървавени мъже, тя подвикваше на единия или другия: „Убий го!“ Когато единият нанасяше особено силен удар на другия, тя изстенваше по особено възбуден начин, подобно на жена през време на полов акт. Наистина Констанция вдъхваше ужас.

Гледахме тези боксьори, докато единият уби другия. Когато победеният падна, Гал скочи от лежанката си и прегърна окървавения победител, сякаш той му беше направил някаква необикновена услуга. След това започна да рита мъртвия боксьор, като се смееше и издаваше ликуващи викове. Изглеждаше напълно умопобъркан. Никога не съм виждал човешко лице, което толкова много да издава вътрешния звяр в човека.

— Стига, Гал! — Констанция най-сетне ме беше забелязала. Тя се изправи.

— Какво? — Той я погледна с безизразен поглед. След това ме видя.

— А, да — каза той и оправи туниката си. Няколко роби дойдоха и отнесоха мъртвия боксьор. Констанция се доближи до мен с лъчиста усмивка:

— Радваме се да срещнем прочутия Либаний тук, в двореца ни.

Поздравих я официално и останах изненадан от гласа й — той беше нисък и музикален, — както и от превъзходния й гръцки. За миг от фурия тя се бе превърнала във владетелка.

Гал се приближи и ми подаде да целуна ръката му. Устните ми се окървавиха.

— Много добре, много добре — рече той, като гледаше с блуждаещ поглед, подобно на пиян.

След това, без да промълвят нито дума повече, цезарят на Изтока и съпругата му бързо минаха покрай мене и с това завърши единствената частна аудиенция, която някога съм имал с тях. Бях напълно смазан.

През следващите няколко години злодеянията им надминаха всичко от Калигула насам. Първо, и двамата бяха алчни за пари. За да постигне политическите си цели, Констанция се стремеше да събере колкото се може повече злато. Тя опита всичко: изнудвания, продажба на държавни длъжности, конфискации. Тя взе пари и от едно познато мен семейство. Беше особен случай. Дъщерята се бе омъжила за един необикновено красив младеж от Александрия и майка й, сериозна матрона — поне за такава я мислехме дотогава — се влюби в него. Цяла година тя безуспешно се опитвала да прелъсти зет си. Най-сетне младежът й казал, че ако тя не престане да му досажда, ще си замине за Александрия. Обезумяла от ярост, майката отишла при Констанция и й предложила цяло състояние, за да арестува зет й и да нареди да го умъртвят. Констанция приела парите, нещастният младеж бил осъден въз основа на измислено обвинение и посечен. Тогава Констанция, която не бе лишена от известно чувство на горчива ирония, изпратила на матроната половите органи на зет й с кратка бележка: „Най-сетне.“ Жената полудя, цяла Антиохия беше потресена. Тогава именно започнаха дните на ужас.

Понякога изглеждаше, като че ли Гал и Констанция нарочно бяха изучавали живота на някогашни изверги, за да могат да повторят ужасните им дела. Нерон имал обичай да обикаля нощем из улиците на Рим, придружен от шайка побойници, като се представял за обикновен разгулен младеж; Гал вършеше същото. Калигула имал обичай да запитва хората какво мислят за императора и ако отговорът бил неласкав, ги убивал на място; Гал правеше същото или поне се опитваше да го прави. За негово нещастие Антиохия — за разлика от Рим през ранната епоха — има най-доброто улично осветление на света. У нас нощем е светло като по пладне, така че хората почти винаги познаваха Гал. По тази причина преторианският префект на Изтока, Таласий, успя да го убеди, че не само е неподходящо за един цезар да броди нощем из улиците, но е също така и опасно. Гал се отказа от своите скитания.

През третата година от властвуването на Гал в Сирия настъпи глад. Когато и в Антиохия започна да се чувствува недостиг от храни, Гал се опита да замрази цените, така че всеки да може да си купи жито. От време на време дори и мъдри владетели правят тази грешка. Подобни мерки никога не дават резултат и обикновено се постига точно обратното на това, което се цели. Или житото изчезва от пазара, или пък се изкупува от спекуланти, които го препродават с огромни печалби, и така оскъдицата става още по-голяма. Хората просто са такива и нищо не може да ги поправи. Сенатът в Антиохия може да има много недостатъци, но членовете му са поне добри търговци и разбират изискванията на пазара, тъй като живеят от него. Те предупредиха Гал за опасностите от една такава политика. Той им заповяда да се подчинят. Понеже съпротивата им продължи, той изпрати собствената си стража в сената, арестува най-видните сенатори и ги осъди на смърт.

Антиохия с основание е благодарна както на Таласий, така и на Небридий, комита на Изтока. Тези доблестни мъже заявиха на Гал, че ако присъдите бъдат изпълнени, те ще се обърнат към императора и ще искат Гал да бъде отстранен. Това беше голяма смелост от тяхна страна и за изненада на всички те се наложиха. Гал освободи сенаторите и с това въпросът се изчерпа. Антиохия въздъхна с облекчение, когато научи, че в лицето на Таласий има свой защитник. Но няколко месеца след това Таласий умря от треска. Естествено мълвеше се, че бил отровен; но аз зная, че умря от треска, тъй като същият лекар лекуваше и мене. Но нямам намерение да пиша историята на Гал, която е позната на всички.

 

 

Юлиан Август

 

След посещението на Еций вече срещах Максим тайно. В такива случаи избирах измежду стражите онези, които бяха братя митраисти. Мисля, че през трите години, които прекарах с Орибазий в Пергам, нито един от тях не ме е издал. Реших обаче да се сприятеля и с владиката на града. Участвувах заедно с него във всяко празненство на галилеяните. Мразех се заради тези преструвки, но нямах друг избор.

През тези години бях свободен да пътувам, където си искам из Изтока. Дори можех да посетя Константинопол, макар че от канцеларията на двореца тактично ми загатнаха да не отивам там, тъй като столицата тогава беше без император — Констанций живееше в Медиоланум — и всяко мое посещение би могло да се изтълкува като… Отлично разбрах намека и не стъпих в града.

Не ми разрешиха обаче да отида в Атина. Не зная защо. Гал на няколко пъти ме покани да го посетя в Антиохия, но винаги успявах да отклоня поканата. Мисля, че той посрещаше с облекчение моите откази да отида да живея при него, но много добросъвестно изпълняваше ролята си на по-голям брат и настойник, да не кажа владетел. Всяка седмица ми пишеше, за да се осведоми за духовното ми здраве. Казваше, че горещо желае да бъда благочестив и добър човек като него. Мисля, че беше съвсем искрен в наставленията си. Мнозина правят тази грешка. Просто не познаваме себе си, не виждаме недостатъците си — обичайно заслепление, което, общо взето, е за предпочитане пред това да не виждаш у себе си никакви добродетели.

Приятелството ми с Орибазий е единственото ми близко приятелство, което съм имал; може би това се дължи на обстоятелството, че никога не съм имал семейство. Орибазий ми е и брат, и приятел, въпреки че не си приличаме по нрав. Той е скептик, вярва само на опита и единствено се интересува от материалния свят. Аз съм тъкмо обратното. Той поддържа равновесието ми. Или поне се опитва. Струва ми се обаче, че понякога и аз успявам да му дам представа за метафизичното. Почти четири години живяхме заедно, пътувахме заедно, учихме заедно. Дори за известно време имахме една и съща любовница, въпреки че това предизвика някои сътресения, тъй като за голяма моя изненада открих, че съм много ревнив. Никога не простих на антиохийката в Мацелум, че предпочете Гал пред мене. И все пак трябваше да й простя. В края на краищата Гал беше по-голям и по-красив от мене. Но въпреки това бях озлобен. Не си давах сметка в каква ярост мога да изпадна, докато отново не се озовах в съвсем същото положение. Един следобед дочух как в съседната стая Орибазий и общата ни любовница — една синеока девойка от Галия — се любят; чувах тежкото им дишане, скърцането на кожените каиши на леглото. Внезапно у мене пламна желание да убия и двамата. Тогава разбрах какво точно изпитваше Гал: яростта ми бе тъй буйна, че едва не изгубих съзнание. Но това трая само миг — веднага изпитах срам от ревността си.

През тези години Максим ме научи на много неща. Посвети ме в тайнствата. Благодарение на него можах да съзерцавам единния бог. Той беше идеалният учител. Противно на това, което се разправя, той не се опитваше да разпали някакви амбиции у мен. Никога не спорехме за това, че ще стана император. Тази тема беше забранена.

 

 

Приск: Това просто не е вярно. Като съдя от известни неща, които Юлиан и Максим са ми казвали, заключавам, че е имало заговор да направят Юлиан император. Иначе нито Максим, нито Орибазий щяха да си губят времето с един незначителен член на императорското семейство, въпреки че приятелските чувства на Орибазий към Юлиан бяха искрени — доколкото могат да бъдат искрени отношенията на когото и да било с човек от императорски род.

Разказвали са ми поне за един сеанс, в който невидимите приятели на Максим го съветвали да разкрие на Юлиан, че е предопределен да стане император. Също така зная, че Созипатра и някои други магьосници бяха техни тайни поддръжници. Естествено, след като Юлиан се възкачи на престола, всички магьосници в Азия твърдяха, че са допринесли за неговия успех. Не разбирам защо Юлиан отрича това, което толкова много от нас знаят, че е било истина. Вероятно, за да не би и други да почнат да заговорничат срещу него по същия начин, както той бе заговорничил срещу Констанций.

 

 

Либаний: Думата „заговорничат“ е неподходяща тук, въпреки че, разбира се, Юлиан е неискрен в повествованието си. Съгласен съм с Приск, че Максим и Орибазий с нетърпение очакваха времето, когато техният приятел ще стане ако не август, то поне цезар. Също така съм абсолютно уверен, че Максим се е допитвал до забранени оракули и тям подобни. Преди няколко години Созипатра ми каза дословно следното: „Богинята Кибела винаги беше благосклонна към Юлиан и го каза изрично. Ние всички сме й много благодарни за помощта, която ни даде.“

Съмнявам се обаче да е имало политически заговор. И как би могло да има? Юлиан беше почти без пари. Охраняваше го стража, чийто началник беше лично подчинен на управителя Евсебий. Също така не вярвам по това време Юлиан да е желал принципата. Той се бе посветил на науките си. Дворът го плашеше. Никога в живота си не беше командувал дори един войник, нито в мирно време, нито на война. Как може той, тогава едва двадесетгодишен, да е мечтаел да стане император? Всъщност той именно е „мечтаел“ — това със сигурност знаем, — но едва ли е подготвял завземането на престола.

 

 

Юлиан Август

 

През лятото на 353 година Гал посети Пергам. За пръв път се срещнахме, откакто се бяхме разделили в Мацелум още като момчета. Заедно с префекта на града и местните първенци стоях пред сената и наблюдавах как Гал приема овациите на тълпата.

През петте години, откак не се бяхме виждали, аз бях станал млад мъж с напълно израснала брада. Но Гал си беше останал същият — красивият младеж, от когото всички се възхищаваха. Трябва да призная, че когато той ме прегърна и аз още веднъж видях отблизо тези добре познати сини очи, отново изпитах някогашното вълнение. Какво беше това чувство? Стопяване на волята, бих рекъл. Бях готов да направя каквото и да поискаше. Самото присъствие на Гал отнемаше силата ми.

— Приятно ни е да видим отново нашия любим и благороден брат. — Гал беше вече напълно възприел държането на цезар. Преди да успея да отговоря, той се обърна към владиката на Пергам: — Както научаваме, брат ни е истински стълб на правата вяра и черквата.

— Действително, цезарю, високоблагородният Юлиан е достоен син на светата черква.

Бях крайно благодарен на владиката. Бях доволен също така, че усилията ми да се представя като благочестив галилеянин се оказаха напълно успешни.

След това Гал държа изискана реч пред първенците на града, които така бяха очаровани от него, че явно недоумяваха как може този обаятелен човек да си е спечелил славата на жесток и лекомислен деспот. Гал можеше да омае всекиго, дори и мене.

Същата вечер в двореца на префекта дадоха банкет в негова чест. Държа се доста добре; забелязах обаче, че не разрежда виното си с вода, вследствие на което към края на вечерята беше пиян. Все пак той запази достойния си вид и само леко забавеният му говор издаваше състоянието му. Въпреки че седях до него по време на вечерята, той ни веднъж не се обърна към мен; през цялото време се стараеше да спечели и възхищението на градския префект. Това ме правеше нещастен — чудех се с какво съм го засегнал. Орибазий, който седеше с по-нисшите придворни отсреща, в другия край на залата, ми намигна насърчително. Но това не ми вдъхна смелост.

Когато вечерята завърши, Гал внезапно се обърна към мене и ми рече:

— Ела с мен.

Тръгнах след него. Той премина през кланящите се придворни и влезе в спалнята си, където го чакаха двама евнуси. Никога преди не бях виждал церемониала в спалнята на цезаря и зяпнал от изненада, гледах как евнусите, шепнейки церемониални поздрави, събличаха Гал, както се бе излегнал на креслото от слонова кост, без изобщо да ги забелязва. Той нямаше чувство на срам или скромност. Когато го съблякоха напълно, той им даде знак да се оттеглят и им заповяда да ни донесат вино. След като ни поднесоха виното, той ме заговори или по-скоро почна да говори пред мен. В светлината на лампата лицето му беше червено от изпитото вино и русите кичури, които падаха върху челото му, изглеждаха бели. Макар и красивото му тяло да беше все още запазено, забелязах, че почва да пуска корем.

— Констанция иска да се запознаете. Често говори за тебе. Но естествено тя не можеше да дойде тук. Един от нас трябва винаги да бъде в Антиохия. Там е пълно с шпиони, предатели. Няма нито един честен човек. Даваш ли си сметка за това? Нито един! Не може да се довериш никому, дори на онези, които са от собствената ти плът и кръв.

Опитах се да изразя верността си към него, но Гал не ми обърна внимание.

— Всички са лоши и грешни. Рано открих това. Родени са в грях, живеят в грях, умират в грях. Единствено Бог може да ни спаси. — Гал прекръсти голата си гръд. — Но е чудесно да бъдеш цезар в един зъл свят. Оттук — той направи знак, за да покаже височината — ги виждаш всички. Можеш да видиш картите им. Но те не виждат твоите. Понякога нощем се разхождам преоблечен по улиците. Наблюдавам ги и знам, че мога да им сторя каквото пожелая и никой не смее да ме докосне. Ако искам да изнасиля жена или да убия мъж в някоя малка уличка, мога да го сторя. И понякога го сторвам. — Той се намръщи. — Зная, че е лошо. Опитвам се да не го правя. И все пак, когато го извършвам, чувствувам, че някаква по-висша сила действува чрез мене. Божие творение съм. Колкото и да съм недостоен, от него съм създаден и към него ще се върна. Такъв съм, какъвто той е искал да бъда. Затова съм добър.

Трябва да призная, че бях смаян от преценката, която той сам си даде. Лицето ми обаче изразяваше само почит и внимание.

— Строя църкви. Установявам монашески ордени, изкоренявам всяка ерес, където и да се появи. Аз съм войнствуващ радетел на доброто. И трябва да бъда. Затова съм роден. Едва мога да повярвам, че си ми брат…

Мисълта му скачаше от едно на друго, без да направи пауза. Сега за пръв път ме погледна. В светлината на лампите прекрасните, му сини очи бяха налети с кръв.

— Природен брат, Гал — рекох аз.

— Няма значение. Важното е, че в жилите ни тече същата кръв. Ето кое ме свързва с Констанций. И с тебе. Ние сме избрани от Бога да служим на църквата тук, на земята.

В този миг в спалнята се вмъкна едно изключително красиво момиче. Понеже Гал не й обърна никакво внимание, и аз се престорих, че не съм я забелязал. Той продължи да говори и да пие, докато тя го галеше пред мене. Струва ми се, че никога в живота си не съм се чувствувал по-смутен. Опитах се да не гледам. Зяпах по тавана, разглеждах пода. Но очите ми непрестанно се връщаха към брат ми, излегнат на лежанката, неподвижен, докато момичето го обслужваше и изключително умело и деликатно.

— Констанций ще направи каквото поискам. Ето какво значи една кръв. Той също така ще помогне на сестра си, жена ми. Тя е най-важната жена в този свят. Съвършена жена, велика владетелка. Дано се ожениш добре. Би могъл. Констанций има друга сестра, Елена. Много по-възрастна от теб, но това няма значение, когато се касае да се ожениш за жена от нашата кръв. Може би ще те ожени за нея. Може би дори ще те направи цезар като мен. Ще ти бъде ли приятно? — Едва успях да доловя въпроса му, както бях захласнат да гледам какво прави момичето. Орибазий казва, че съм прекалено свенлив. Трябва да е прав. Спомням си, че се бях изпотил от напрежение, докато гледах Гал и момичето.

— Не — запелтечих аз, — нямам никакво желание да ставам цезар. Искам да продължа да уча. Така съм напълно щастлив.

— Всички лъжат — рече Гал натъжено, — дори и ти. Дори хора от моята плът и кръв. Но малко вероятно е да станеш цезар. Аз имам Изтока, Констанций — Запада. От тебе няма нужда. Имаш ли момичета в домакинството си?

— Едно. — От напрежение гласът ми ми изневери.

— Едно! — Той учудено поклати глава. — А твоят приятел? Онзи, у когото живееш?

— Орибазий.

— Любовник ли ти е?

— Не!

— Питах се дали не ти е любовник. Няма нищо нередно в това. Ти не си Адриан. Какво правиш, няма значение. Но ако имаш слабост към момчета, препоръчвам ти да се ограничаваш с роби. Политически опасно е да имаш връзки с хора от собствената си среда.

— Не ме интересуват… — започнах аз, но той ме прекъсна и продължи:

— Най-добре е с роби. Особено с коняри и слуги. — Внезапно сините му очи блеснаха и лицето му се изкриви в злобна гримаса. Искаше да си спомня какво бях видял преди години на полянката. — Впрочем избирай според вкуса си. Моят единствен съвет, единственото ми предупреждение към тебе, не само като по-голям брат, но и като твой господар, е… — Той внезапно спря и вдъхна дълбоко. Момичето беше свършило. Тя се изправи и застана пред него с наведена глава. Той се усмихна чаровно, после вдигна ръката си и я удари с все сила по лицето. Тя политна назад, но не издаде никакъв звук. След това той й даде знак и тя се оттегли. Гал се обърна към мене, сякаш нищо не се беше случило, и продължи изречението си — в никой случай да не се срещаш с този магьосник Максим. Вече са плъзнали достатъчно слухове, че си загубил вярата си. Зная, че не си станал безверник. Как би могло да се случи такова нещо? Та ние сме потомци на Константин Велики, който е равен на апостолите. Ние сме богоизбрани. Но въпреки това… — Той се прозина и се изтегна на леглото. — Въпреки това… — повтори Гал и затвори очи. Почаках го за миг да продължи. Но той бе заспал.

Евнусите отново се появиха. Единият зави Гал с копринена завивка. Другият отнесе виното. Те се държаха така, като че ли бях присъствувал на най-обикновена вечер; а може би наистина беше така. И тъй като той беше започнал да хърка пиянски, стъпвайки на пръсти, аз се измъкнах навън.

 

 

Приск: Винаги съм си мислел, че ако Юлиан приличаше повече на Гал, щеше да бъде по-щастлив. Никой не може да каже, че Гал не си е прекарал живота весело. Той бе пример на човек, който си угажда във всяко отношение. Не мога да не му завиждам.

 

Либаний: Приск очевидно намери своя идеал.

Гал падна няколко месеца след официалното посещение в Пергам. От две години императорът получаваше обезпокоителни доклади за Гал. Небридий направо му писал, че в Сирия ще настъпи гражданска война, ако Гал не бъде свален. В последния си доклад до Констанций Таласий заявил същото.

Най-сетне един инцидент предизвика падането му. Липсата на храни бе станала много остра. Народът се бунтуваше. След като не успя да замрази цените, Гал реши да напусне Антиохия колкото се може по-скоро. Обяви, че възнамерява да нахлуе в Персия, въпреки че нямаше достатъчно войски да завладее и едно кирпичено село край Нил.

В деня на заминаването му целият сенат го чакаше пред паметника на Юлий Цезар. Значителна тълпа бе излязла да види цезаря; но всъщност тя не беше дошла да го изпрати — народът искаше храна и гръмко го изразяваше. Вдигаше се страшна врява — зная това, защото бях там. Никога не съм виждал толкова разгневена тълпа. Зад един ред войници с извадени мечове цезарят и сенатът си разменяха любезности, докато тълпата около нас ревеше и ни притискаше все повече и повече. Дори Гал се стресна.

В този миг Теофил, управителят на Сирия, излезе напред да произнесе речта си. Теофил беше отличен администратор, но народът не го обичаше. Защо? Бог знае! Антиохийците са толкова лекомислени, когато се касае за обществени дела. Ако един жесток тиранин е духовит, те ще го обожават. Техният управител може да е добър човек, но ако говори бавно и тромаво, те го презират. Те презираха Теофил. Започнаха да осмиват речта му. След това тълпата завика: „Хляб, хляб!“

През всичкото време наблюдавах Гал. Най-напред беше смаян, после уплашен и накрая — човек просто можеше да проследи мисълта му — лицето му придоби лукав израз.

Той вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Но виковете продължиха. Тогава Теофил даде знак и барабаните забиха заплашително. Тълпата замлъкна и Гал заговори:

— Добри хора, сърцето на вашия цезар страда за вас. И все пак той е изненадан. Казвате, че нямате храна. Но в Антиохия има хляб. В складовете има предостатъчно жито. Вашият цезар го остави там за вас.

— Дай ни го тогава! — обади се някакъв глас.

Гал поклати глава.

— Та житото е ваше. Управителят знае това. — Той се обърна към смаяния управител: — Теофиле, аз ти заповядах да дадеш храните на народа. Защо не го стори? Защо си толкова жесток? Дори да си във връзка със спекулантите на жито, трябва да се смилиш над народа. Бедните хора са гладни, Теофиле, нахрани ги!

Никога не съм присъствувал на по-коварна сцена. Гал нарочно насъска народа срещу собствения си управител. След това потегли начело на легионите, като ни остави на побеснялата тълпа. Подобно на останалите сенатори и аз побягнах. За щастие никой не пострада освен Теофил, когото тълпата разкъса на парчета. Този ден Гал изгуби подкрепата и на малцината сенатори, които бяха негови поддръжници.

Когато вестта за случилото се с Теофил достигна до Констанций, той най-сетне разбра, че Гал трябва да бъде махнат. Но по-лесно е да направиш някого цезар, отколкото да го свалиш. Констанций знаеше, че ако потегли срещу Гал, ще започне гражданска война. Затова той постъпи предпазливо. Най-напред нареди на войската на Гал да го срещне в Западна Мизия, откъдето щял да тръгне на поход отвъд Дунава. „Войски, които бездействуват — писал той в дипломатичното си писмо до Гал, — са склонни към бунтове.“ И така Гал остана само със собствената си стража и една малка част легионери. След това Констанций наредил на префекта Домициан, доскоро управител на държавната хазна и финансист, да замине за Сирия, все едно, че прави обичайната си обиколка на провинциите. В Антиохия Домициан трябваше да убеди Гал да се подчини на императорската заповед и да отиде в Медиоланум „за съвещание“. За съжаление Домициан беше суетен, надменен и се смяташе за най-умния човек в двора. Не зная защо, но това сякаш е обща черта на всички управители на хазната.

Домициан пристигна в Антиохия, когато Гал вече се беше върнал от едномесечния си поход по персийската граница. Но вместо да се яви най-напред в двореца, както изисква протоколът, Домициан отседнал в дома на претора, командуващ войските, като съобщил, че е много болен, за да се яви в двореца. Там той прекара няколко седмици, опитвайки се да направи заговор срещу Гал, като в същото време непрекъснато пращал на Констанций преувеличени доклади за деянията на цезаря. Накрая Гал заповядал на Домициан да се представи пред консисторията. Последният сторил това и с безподобна дързост заявил на Гал, че ако незабавно не се подчини на императорската заповед и не тръгне за Медиоланум, „лично аз ще наредя да се спре продоволствието на Антиохия“. След това напуснал двореца и се върнал в преторията, където смятал, че е в безопасност.

Аз не присъствувах на тази историческа среща, но хора, които са присъствували, ми разказаха, че било страхотно сблъскване и че за пръв път всички подкрепили оскърбения цезар.

Гал веднага отвърнал на обидата. Наредил да арестуват Домициан, като го обвинил в „обида на цезаря“. И за да придаде законност на заповедта си, изпратил правния си съветник, квестора Монций, да даде указания на войската как да действува. Монций беше възрастен човек, който педантично държеше да се спазва редът на процедиране. Той открито казал на Гал, че цезарят няма власт над префект, който пътува по поръчение на императора. Гал пренебрегнал този съвет.

Тогава Монций се явил пред строените войници и им казал, че това, което Гал възнамерява да направи, е не само незаконно, но и изключително опасно и че който войник се подчини на заповедта на цезаря, извършва предателство.

— В случай че се решите да арестувате императорския префект, съветвам ви първо да съборите статуите на императора, та поне открито да обявите бунта.

Войските били доста смутени и объркани. Но не за дълго. Когато Гал научил за речта на Монций, той изтичал на мястото, където били събрани войниците, и им говорил, както само той умееше да говори.

— Животът ми е в опасност. И вие сте в опасност. Всички сме застрашени от тези, които се готвят да заграбят властта. Някои от тях се намират в самата консистория. — И се нахвърлил върху храбрия Монций. — Да, дори квесторът Монций е замесен в този заговор. Той заговорничи не само против мене, той заговорничи против Констанций. Той ви заявява, че не може да задържите под стража един дързък префект, защото пътувал по работа на императора. Но аз имам право да накажа всекиго в Изтока. Бих нарушил клетвата си за вярност към Констанций, ако не поддържам ред в Антиохия… — И тъй нататък в този дух.

Още преди Гал да завърши речта си, войската минала на негова страна. Убили Монций в присъствието на цезаря. След това войниците отишли в преторията. Никой не се опитал да ги спре. Намерили Домициан в стаята на претора, на втория етаж, и хвърлили нещастния префект надолу по стълбите (те са много стръмни, аз самият веднъж, като се качвах по тях, си навехнах крака). След това влачили двата трупа из улиците на Антиохия.

Сега вече Гал се изплаши много. Въпреки че имаше достатъчно войска да държи Антиохия, той не можеше да окаже съпротива на Констанций, а беше съвсем ясно, че скоро между двамата ще избухне открита война. И все пак Гал продължаваше да се преструва, че изпълнява нареждания на Констанций, като обяви военно положение, и арестуваше всички, които подозираше, че заговорничат срещу него. Оказа се, че са заподозрени половината сенатори. През тези размирни времена аз се оттеглих в Дафне.

Гал учреди военен съд и изправи пред него всички обвинени в измяна. По време на делото Констанция стояла зад една завеса, за да слуша показанията. От време на време си подавала главата иззад завесата, задавала въпроси или изказвала мнението си. Нелепа комедия! Слуховете се приемаха за факти и никой не се чувствуваше сигурен.

В една бояджийска работилница тайни агенти зърнали пурпурно наметало, каквото само императорът може да носи. Веднага решили, че наметалото е било поръчано от някой, който се готви да заграби престола. Бояджията благоразумно изчезнал, но книжата му били намерени. Макар че никъде не се споменавало за поръчка на пурпурна мантия, тайната служба се заловила за писмото на един дякон, който питал „кога ще бъде изпълнена «поръчката»“. Това беше достатъчно. Според тайната служба „поръчката“ била именно онова наметало, въпреки че липсвали други доказателства. Затворили невинния дякон, измъчвали го, осъдили го на смърт и го умъртвили. Това беше типично за „правосъдието“ при двора на Гал.

Като не сполучи да склони Гал да дойде в Медиоланум, Констанций нареди на Констанция да се яви пред него. Уверена, че ще успее да заглади разногласията между брат си и мъжа си, тя тръгна за срещата. Но по пътя почина от треска и това беше краят на Гал. Той искаше да се провъзгласи за август на Изтока, обаче нямаше достатъчно войски, за да воюва срещу императора, и изпадна в недоумение как да постъпи.

Най-сетне се получи крайно любезно писмо от Констанций, с което се припомняше на Гал, че при Диоклециан един цезар винаги се подчинявал на императора, и напомняше за случая, когато цезарят Галерий ходил пеш цяла миля, защото Август Диоклециан бил недоволен от него. Писмото беше донесено от Скудило, изключителен дипломат, който в частен разговор казал на Гал, че Констанций няма никакви враждебни намерения спрямо него.

Повярвал ли му е Гал? Изглежда ми невъзможно. Но той вече беше напълно отчаян. Смъртта на Констанция съвсем го бе сломила. За всеобща изненада той се съгласи да отиде в Медиоланум. Но настоя да мине през Константинопол, където в качеството си на цезар присъствува на игрите в хиподрума. Ето как Юлиан описва този епизод.

 

 

Юлиан Август

 

Късно през есента на 354 г. научих за внезапната смърт на Констанция. Изпратих съболезнователно писмо на Гал, но той не ми отговори. Той вече имаше неприятности в Антиохия: там пристигнал пратеник на Констанций, който най-грубо му заповядал да замине за Медиоланум. Гал съвършено основателно отказал. Той е знаел каква участ го очаква. Вместо това изпратил Констанция при императора, като се надявал, че тя ще възстанови мира между двамата. Но тя умряла от треска във Витиния и Гал разбрал, че или трябва да се подчини на Констанций, или да започне гражданска война. Измамен от евнусите, които го уверявали, че в Медиоланум ще бъде в безопасност, Гал се отправил на запад. Пътем той ми изпрати писмо, с което ми нареди да се срещнем в Константинопол. Аз се подчиних.

 

 

Либаний: Смайващо наистина как човек като Юлиан, който така се стреми към истината и безпристрастното изложение на събитията, може толкова ласкаво да защищава паметта на брат си. Нито дума за убийството на Монций и Домициан; нито дума за съдебните процеси за измяна. Подозирам, че Юлиан по-скоро е желаел да представи в лоша светлина Констанций, отколкото да ни разкаже какво всъщност се е случило… Човешка слабост.

 

 

Юлиан Август

 

Срещнах се с Гал в задната част на императорската ложа на хиподрума. Всъщност ложата е двуетажен павилион, свързан с двореца чрез дълъг коридор. Първият етаж е за музикантите и дребните чиновници; вторият — за императорското семейство.

Конните състезания бяха вече започнали, когато пристигнах. През завесите, които покриваха вратата към ложата, се чуваше как тълпата насърчава любимите си ездачи. Неочаквано Гал дръпна завесата настрани.

— Стой тук — каза той и пусна завесата да падне обратно. Беше блед. Ръцете му трепереха. Говореше тихо, плахо. — Слушай ме внимателно. Зная какво разправят хората: че няма да се върна жив от Медиоланум. Не им вярвай, все още съм цезар. — Той посочи завесата. — Трябваше да чуеш как тълпата ме акламира преди малко. Народът е с мене. Имам и една армия в Мизия, която ме чака. Имам и тивански войски, които ми са верни. Всичко е грижливо подготвено. Когато те пристигнат тук, ще бъда готов да действувам срещу Констанций.

Но лицето на Гал изразяваше неувереност, която думите му се стремяха да прикрият.

— Значи ще се разбунтуваш?

— Надявам се, не. Надявам се да сключа примирие. Но кой знае! Исках да те видя, за да ти кажа едно — ако се случи нещо с мен, постъпи в манастир. Стани монах, ако се наложи. Това е единственото място, където ще бъдеш в безопасност. И тогава… — Лицето му неочаквано прие отчаяно изражение. — Отмъсти за мен.

— Уверен съм, че императорът… — започнах бързо аз, но бях прекъснат от един набит, червендалест човек, който ме поздрави бодро.

— Високоблагородни Юлиане, аз съм комит Луцилиан, назначен при цезаря като негов…

— Тъмничар! — Свирепа, вълча усмивка се появи на лицето на Гал.

— Цезарят обича да се закача с мене. — Той се обърна към Гал: — Тълпата чака да дадеш победния венец на Торакс. Той току-що излезе пръв в надбягването с колесници.

Гал се обърна рязко и дръпна завесата настрана. За миг силуетът му се очерта на яркото синьо небе. Тълпата отвъд ревеше като бурно море.

— Няма ли и високоблагородният Юлиан да ни придружи? — попита комит Луцилиан, като забеляза, че инстинктивно се отдръпнах от ярката светлина и внезапния шум.

— Не — каза Гал. — Той ще става духовник. — И остави завесата да падне зад него. Това беше всичко.

 

 

Останалата част от историята е добре известна. Гал и „тъмничарите му“ поеха по суша към Илирия. По целия път гарнизоните били оттеглени и Гал нямало към кого да се обърне за подкрепа. Наистина тиванските легиони чакали в Адрианопол^[1], но на Гал не било разрешено да се покаже пред тях. В действителност той вече бил затворник, само дето не го наричали така. В Норикум го арестувал подлият комит Барбацио, доскоро началник на личната му стража. Затворили го в Хистрия. Там го и съдили. Евнухът Евсебий председателствувал съда.

Обвиниха Гал за всички престъпления, извършени в Сирия през четиригодишното му управление. Повечето от обвиненията бяха несъстоятелни и самият процес бе някакъв съдебен фарс, обаче Констанций толкова държеше действията му да изглеждат законни, колкото му беше противна всяка мисъл за правосъдие. Единствената защита на Гал бе да прехвърли вината за всичко върху жена си. Това бе наистина недостойно. Но, от друга страна, нямаше какво друго да каже или извърши, за да се спаси. А също така, като обвини сестрата на Констанций в хиляди престъпления (всъщност тя бе виновна за много повече), Гал успя да нанесе последния си удар на своя неумолим враг. Разярен от начина, по който Гал се оправдаваше, Констанций заповяда да го умъртвят.

Обезглавиха брат ми рано привечер на 9 декември. Ръцете му били вързани отзад като на обикновен престъпник. Той не написал предсмъртно писмо. Или ако е написал нещо, то е било унищожено. Бе на двадесет и осем години, когато умря. Казват, че през последните дни преди смъртта си бил измъчван от ужасни кошмари. От мъжете в императорското семейство останахме двама: Констанций и аз.

На 1 януари 355 година бе издадена заповед за задържането ми, но аз вече бях постъпил в един монашески орден в Никомедия. Уверен съм, че отначало никой от монасите не знаеше кой съм, тъй като се явих пред тях с бръсната глава и приличах на всички други послушници. Освен това Орибазий ми помогна. Когато императорският пратеник пристигнал в Пергам да ме арестува, Орибазий му казал, че съм заминал за Константинопол.

Бях послушник шест седмици. За моя изненада животът в манастира се оказа много приятен. Отшелническият живот ми допадна, а и работата беше лека. Самите калугери не бяха много интересни хора. Предполагам, че у някои от тях трябва да е имало религиозно чувство, но мнозинството бяха просто скитници, на които бяха омръзнали тежкият живот и неудобствата по пътищата. Те гледаха на манастира по-скоро като на хан, отколкото като място, където се служи на единния Бог. И все пак лесно беше да се живее с тях и аз щях да бъда напълно щастлив, ако не бяха безкрайните галилеянски обреди.

Изглежда, че никога няма да узная как ме откриха. Може би някой от монасите ме позна или съм възбудил подозрението на тайните агенти, които проверяваха списъците на новопостъпилите послушници в различните манастири. Но както и да е, те свършиха работата си бързо и умело. Бях в магерницата — помагах на фурнаджията да запали пещта си, — когато неколцина войници шумно влязоха вътре. Техният началник ме поздрави: „По заповед на августа високоблагородният Юлиан трябва да дойде с нас в Медиоланум.“

Не се съпротивлявах. Монасите мълчаливо наблюдаваха как ме изведоха от тяхната обител. Минахме по студените улици на Никомедия до резиденцията на императора. Там ме прие префектът на града. Той беше неспокоен. Преди пет години при подобни обстоятелства брат ми бе отведен в Медиоланум и стана цезар на Изток. Същата съдба може би очакваше и мен. Префектът се чудеше как да се държи.

— Разбира се, съжаляваме, че се налагат тези предохранителни мерки. — Префектът имаше предвид стражата. — Но както вероятно знаеш, канцеларията на императора винаги дава точни нареждания. Не пропуска никакви подробности.

Слушах го учтиво, без да изразявам никакво мнение. Ободрих се малко, когато разбрах, че Виктор, същият офицер, когото бях срещнал в Мацелум, ще бъде началник на стражата по време на пътуването.

Виктор се обърна към мен с извинителен тон:

— Това задължение ми е крайно неприятно. Надявам се, че разбираш.

— Също и на мене.

Виктор се намръщи.

— Особено пък ми е противно да измъквам един монах от света обител.

— Не съм още монах.

— И все пак. Ти си щял да се покалугериш. Никой няма право да откъсва човек от Бога, нито дори императорът.

Виктор е благочестив галилеянин. По онова време той бе убеден, че и аз съм като него. Не казах нищо да го разубедя.

На следния ден тръгнахме към Константинопол. Въпреки че се отнасяха към мен като към царска особа, а не като към затворник, обстоятелството, че минавахме по същия път, по който Гал беше минал за Италия само преди няколко месеца, ми изглеждаше лошо предзнаменование.

Като излизахме от Никомедия, забелязах една глава, набучена на върлина. Погледнах я веднага, тъй като при главната врата на всеки град почти винаги стърчи по някоя отрязана глава на заловен престъпник.

— Съжалявам — обади се внезапно Виктор, — но ми е заповядано да излезем тъкмо от тази врата.

— За какво съжаляваш?

— Че трябва да те преведа покрай главата на брат ти.

— Главата на Гал ли е това? — Обърнах се на седлото и отново погледнах главата. Лицето беше така обезобразено, че чертите му бяха неузнаваеми; познах го по русите коси, сплъстени от прах и кръв.

— Императорът нареди да се покаже във всеки град на Изтока.

Затворих очи, догади ми се от отвращение.

— Жалко — рече Виктор, — брат ти имаше много положителни черти.

Оттогава уважавам Виктор. По онова време навсякъде гъмжеше от доносници и никой не можеше да се чувствува сигурен — изискваше се смелост да кажеш добра дума за човек, осъден за измяна.

Виктор също така открито защищаваше и мен. Според него двете обвинения, повдигнати срещу мене от канцеларията на императора, не бяха обосновани. (Че съм бил напуснал Мацелум без разрешение и че съм се срещнал с Гал в Константинопол, когато той вече бил обвинен в предателство.) Че не бях виновен в първия случай, беше явно — имаше писмо от управителя Евсебий лично до владиката Георгий, с което ми разрешаваше да отида, където пожелая на Изток. Благоразумно бях запазил препис от писмото. Що се отнасяше до второто обвинение, аз бях повикан в Константинопол от цезаря, който още беше на власт. Как бих могъл да не изпълня заповедта на моя законен повелител?

— Няма от какво да се боиш — заключаваше Виктор. Но аз все пак не бях оптимистично настроен.

Тъй като пътувах като царска особа, във всеки град местните първенци излизаха да ме приветствуват. Макар и загрижен за собствената си съдба, все пак изпитвах удоволствие да видя нови места. Особено се зарадвах, когато Виктор ми разреши да посетя Илион, нов град, построен близо до развалините на Троя.

Местният владика ме разведе из Илион. В началото се отчаях: галилеянин, и то владика, би бил последният човек, който ще ми покаже храмовете на истинските богове. Но за моя голяма изненада владиката Пегасий беше страстен елинист. Фактически той се изненада, когато го попитах дали може да посетим храма на Хектор и Ахил.

— Разбира се. Нищо по-приятно за мен. Но се учудвам, че се интересуваш от старини.

— Дете на Омир съм.

— Всеки образован човек е дете на Омир. Но ние също така сме и християни. Твоето благочестие ни е добре известно.

Не можах да разбера дали това беше ирония или не всички знаеха, че съм приятел на Максим и мнозина галилеяни гледаха на мене с известно подозрение. От друга страна, отвеждането ми от манастира даде повод да възникне цяла нова легенда: легендата за принца монах. Играейки тази роля, обясних на владиката, че просто като почитател на Омир желая да видя прочутите храмове, които нашите предци са издигнали на своите богове (лъжовни богове, разбира се) и на героите, които са се сражавали тук.

Пегасий най-напред ме заведе в един малък храм, където се намираше прочутата бронзова статуя на Хектор, за която се твърди, че била изваяна от натура. В открития двор около храма има една колосална статуя на Ахил, която гледа към статуята на Хектор. За мое учудване пред олтарите димяха жертвеници, а статуята на Хектор блестеше от скорошно възлияние.

Обърнах се към владиката:

— Какво означават тези възлияния? Още ли се почита Хектор?

— Разбира се — отговори той благосклонно. — В края на краищата би било неестествено да не почитаме такива храбреци, както почитаме нашите великомъченици, които също така са живели тук.

— Не съм уверен дали е същото — казах аз с престорено педантичен тон.

— Е, поне успяхме да спасим множество прекрасни произведения на изкуството.

След това Пегасий продължи да ме развежда и ми показа храма на Атина и храма на Ахил, и двата в отлично състояние. Също така забелязах, че когато минавахме покрай статуята на някое старо божество, той не плюеше и не се кръстеше, както правят галилеяните, които се боят да не се омърсят.

Пегасий се оказа отличен водач из Троя. Особено се развълнувах, когато той ми показа саркофага на Ахил.

— Ето, тук лежи буйният Ахил. — Той почука по стария мрамор. — Герой и гигант, истински гигант. Преди известно време отворихме саркофага и намерихме костите на огромен мъж и там, където е била петата му, имаше връх на стрела.

Близостта на легендарното минало ме изпълваше с благоговение. Пегасий не можеше да не види, че съм дълбоко развълнуван. Въпреки всички усилия не успях да прикрия чувствата си.

— Славно минало — додаде той тихо.

— Което ще се повтори — се изплъзна от устните ми.

— Дано да излезеш прав — отвърна владиката на Илион.

Днес същият този Пегасий е мой първожрец в Кападокия. Той никога не е бил галилеянин, въпреки че се е преструвал; смятал, че като се издигне до висок сан в тази скверна секта, ще може да запази храмовете на нашите предци. Сега той се радва на свободата си.

 

 

Приск: А сега пък се наслаждава на живота в персийския двор, където според слуховете е възприел персийския култ на слънцето. Юлиан се сближаваше с най-странни хора.

 

 

Юлиан Август

 

В началото на февруари пристигнахме в Комум^[2], градче на брега на едно езеро, около тридесет мили северно от Медиоланум. Тук седях затворен шест месеца. Не ми позволяваха да се срещам с друг освен със слугите, които бяха дошли с мене. Не ми предаваха писмата от Орибазий и Максим. Все едно, че бях мъртъв. За разтуха изчетох всички съчинения на Плиний Млади, който е живял в Комум. Спомням си с какво отвращение прочетох прочутото му описание на „скъпия ми Комум“. Ненавиждах този град, включително и синьо-зеленото езеро.

През това време нямах понятие какво става навън. Може би така е било по-добре за мен, защото тъкмо тогава съм бил предмет на разпалени препирни в консисторията… Според Евсебий съм бил „втори Гал, който трябва да бъде премахнат“. Мнозинството от членовете на консисторията били съгласни с него. За моя голяма изненада начело на противниците на Евсебий стояла императрицата Евсебия. Въпреки че не беше член на консисторията, тя успяла да уведоми всички влиятелни личности за становището си: „Юлиан не е извършил никакво престъпление. Никога не е имало сериозни съмнения за неговата вярност. Той е последният жив мъж от императорското семейство. Докато не даря императора със син, Юлиан е престолонаследник. Ако той бъде умъртвен и императорът, не дай боже, умре без потомство, династията на Константин ще свърши и в империята ще настъпи анархия.“

Най-накрая натежало мнението на Евсебия. Но трябваше да минат шест месеца в спорове. През всичкото това време Констанций не изрекъл нито дума. Той просто слушал, седял умислен и чакал.

В началото на юни в Комум дойде пратеник на двореца: „Високоблагородният Юлиан следва да се представи на божествената императрица Евсебия.“

Аз се стреснах. На императрицата, а не на императора? Опитах се да разпитам пратеника, но той не каза нищо повече освен това, че ще имам частна аудиенция с императрицата. Не, не можел да ми каже дали ще ме приеме императорът. Дори не бил сигурен дали той е в Медиоланум. Явно му правеше удоволствие да крие каквото знаеше.

Влязохме в Медиоланум през вратата на една наблюдателна кула. Потайно и бързо ме преведоха през задни улички до един страничен вход на двореца. Вътре ме посрещнаха други прислужници и ме заведоха право към покоите на императрицата.

Евсебия беше по-красива, отколкото е на портретите си. Устата и очите й, които изглеждаха толкова строги, когато ги извайваха от мрамор, всъщност съвсем не бяха строги, а просто тъжни. Огненочервено наметало контрастираше с бледото й лице и черните й коси. Не беше много по-възрастна от мене.

— Приятно ни е да приемем нашия братовчед, благородния Юлиан — прошепна тя официалния поздрав. Даде знак на една от придворните си дами, която излезе напред и постави сгъваемо столче до украсения със сребро стол на императрицата.

— Надявам се, че нашият братовчед е прекарал приятно край езерото Комум.

— Езерото е прекрасно, августа.

Тя ми даде знак да седна на столчето.

— Да, императорът и аз също харесваме езерото.

Известно време, което ми се стори цял век, ние говорихме за отвратителното езеро. И тя непрекъснато ме разглеждаше внимателно. Трябва да призная, че и аз също я разглеждах. Тя бе втората жена на Констанций. Първата беше Гала, сестра на Гал — от една майка, както ние с него бяхме от един баща. Никога не съм я виждал, а, струва ми се, и Гал я е срещал само един-два пъти. Когато Гала почина, Констанций веднага се ожени за Евсебия. Говореше се, че още преди това бил влюбен в нея. Тя произхождаше от известно консулско семейство, беше много популярна в двора и много пъти е спасявала невинни хора от евнусите на Констанций.

— Казаха ми, че се готвиш да станеш духовник.

— Бях послушник, когато ми… съобщиха, че тряб… трябва да дойда в Меди… Медиоланум — започнах да заеквам аз, както винаги, когато съм нервен.

— Наистина ли искаш да станеш духовник?

— Не зная. Мисля, че предпочитам философията. Бих искал да живея в Атина.

— Не те ли влече политическият живот? — Тя се усмихна, знаейки какъв неизбежно ще бъде отговорът ми.

— Не, никак, августа.

— И все пак имаш известни задължения към империята. Ти си от императорското семейство.

— Августът не се нуждае от моята помощ.

— Това не е съвсем вярно.

Тя плесна с ръце и двете придворни дами се оттеглиха, като притвориха тихо кедровите врати зад себе си.

— Нищо не остава в тайна в един дворец — рече тя. — Човек никога не е сам.

— Не сме ли сами сега?

Евсебия плесна с ръце още веднъж. Двама евнуси се появиха иззад колоните в другия край на стаята. Тя им даде знак да се отдалечат.

— Те могат да чуват, но не могат да говорят. Предпазна мярка. Но винаги има други, за които човек не знае нищо.

— Тайните агенти?

Тя кимна.

— Те могат да чуят всичко, което говорим тук.

— Но къде…

Тя се усмихна на изненадата ми.

— Кой знае къде! Знае се само, че винаги са тук.

— Дори императрицата ли следят?

— Особено императрицата. — Тя говореше спокойно. — В дворците винаги е така. Тъй че помни и говори… внимателно.

— Или изобщо не говори.

Тя се усмихна. Малко се поуспокоих. Почти имах доверие в нея. Тя стана сериозна.

— Императорът ми разреши да говоря с тебе. Неохотно, разбира се. Няма нужда да ти казвам, че след тази история с Гал той се чувствува заобиколен от предатели. Няма доверие в никого.

— Но аз…

— Най-малко има доверие в тебе. — Това беше груба откровеност. Но бях благодарен за нейната прямота. — Пряко здравия си разум той направи брат ти цезар. Само няколко месеца след това Гал и Констанция почнаха да кроят заговори, за да заграбят престола.

— Сигурни ли сте?

— Имаме доказателства.

— Казват, че тайните агенти често измислят такива доказателства.

Тя вдигна рамене.

— В този случай не беше необходимо. Констанция сама се издаде. Никога не съм й вярвала. Но това е вече свършено. Сега ти си възможната опасност.

— Която лесно може да се отстрани — казах аз с горчивина, с повече горчивина, отколкото исках да вложа. — Заповядайте да ме обезглавят.

— Има хора, които дават този съвет. — И тя подобно на мен мина на същината на въпроса. — Но аз не съм от тях. Както знаеш, както цял свят знае, Констанций не може да има деца. — Тъжен израз се появи на лицето й. — Моят изповедник ме уверява, че това е наказание божие, наложено на съпруга ми, загдето пратил на смърт толкова хора от собствения си род. Не без основание обаче — добави тя верноподанически. — Но независимо от това основателно ли е, или не върху тези, които убиват свои роднини, тегне проклятие. Такова проклятие тегне и върху Констанций. Той няма наследник и аз съм уверена, че няма да има, ако те убие.

Най-сетне всичко се изясни! Изпитах огромно облекчение и това сигурно пролича на лицето ми.

— Да, в безопасност си, поне засега. Но все още остава въпросът какво да правим с тебе. Надявахме се, че ще се покалугериш.

— Ако се налага, ще го сторя.

Да, казах това. Описвам живота си толкова вярно, доколкото мога да си го спомня. В този миг бях готов да се кланям и на магарешки уши, само да спася живота си.

Но Евсебия не настояваше да стана монах.

— Изглежда, че любовта ти към учението е истинска. — Тя се усмихна. — О, да, ние знаем с кого се виждаш, какви книги четеш. Много малко неща остават скрити за канцеларията на императора.

— В такъв случай не може да не се знае, че желая да стана философ.

— Да. И аз вярвам, че императорът ще удовлетвори желанието ти.

— Ще му бъда вечно благодарен и верен. Той няма защо да се страхува от мен, когато и да било… — разбъбрих се аз възторжено.

Евсебия ме наблюдаваше развеселена. И когато спрях да си поема дъх, тя рече:

— Гал каза почти същото на императора.

След като ме обля с този студен душ, тя стана, давайки знак, че аудиенцията е свършена.

— Ще се опитам да ти уредя среща с императора. Няма да бъде лесно. Той е много стеснителен.

Навремето ми се видя трудно да повярвам това, но Евсебия беше права: Констанций се боеше от всякакви срещи с хора. Една от причините, поради които той толкова много предпочиташе евнусите, беше, че в края на краищата те не са пълноценни хора.

Два дни по-късно самият Евсебий ме посети. Видя ми се невероятно, че този очарователен човек, с ласкав глас и трапчинки на бузите ежедневно съветваше консисторията да ме премахне. Той почти изпълни стаята, в която бях затворен.

— Колко е пораснал високоблагородният Юлиан. Във всяко отношение. — Той нежно докосна лицето ми. — И брадата ти е наистина брада на философ. Самият Марк Аврелий би ти завидял за нея.

За миг един от пълните му пръсти, лек като пеперуда, се спря на върха на брадата ми. Стояхме лице срещу лице, широко усмихнати: аз от страх, той от хитрост.

— Едва ли е нужно да казвам колко се радвам да видя високоблагородния Юлиан в двореца. Всички се радваме. Защото тук е истинското ти място, сред твоите равни. — Сърцето ми се сви болезнено: такава ли съдба ме очаква? Да живея в двореца, където евнусите ще могат да ме следят? По-добре веднага да ме убият. — Бих те посъветвал, когато видиш божествения август, да го помолиш да ти позволи да останеш завинаги при него. Той се нуждае от теб.

Хванах се за думите му:

— Ще ме приеме ли императорът?

Евсебий кимна самодоволно, като че ли той беше причина за моето изключително щастие.

— Естествено. Не знаеш ли? Тази сутрин той съобщи решението си в консисторията. Всички така се радвахме. Защото действително желаем да бъдеш сред нас. Винаги съм казвал, че за теб трябва да има място до августа. Високо място.

— Много съм поласкан — измънках аз.

— Казвам самата истина. Ти действително красиш Константиновата династия и най-подходящо място за този скъпоценен камък е да блести на короната на нашия двор.

Изслушах това със сериозен вид и отговорих със същата искреност:

— Никога не ще забравя какво си сторил за мене и за брат ми.

Очите на Евсебий се наляха със сълзи. Гласът му потрепна.

— Единственото ми желание е да ти служа. Само за това моля.

С известно усилие той се наведе напред и целуна ръката ми. Реториката на омразата е често най-убедителна, когато е облечена в думи на любов. Давайки израз на взаимното си възхищение, ние се разделихме.

След това един от евнусите ме запозна с дворцовия церемониал, който беше почти толкова сложен, колкото ритуалът на митраическите тайнства.

Трябва да се изрекат редица установени отговори на въпросите на императора или на заповедите му; има поклони и коленичения; стъпки надясно и стъпки наляво; определени жестове, когато те поканят да се доближиш до престола или просто ти дадат знак да останеш където си. Евнухът беше влюбен в работата си.

— Нашият церемониал е едно от чудесата на света. В някои отношения по-внушителен и от литургията. — Напълно се съгласих с това. Евнухът разви на масата един чертеж. — Ето голямата зала, където императорът ще те приеме. — Той посочи едно място. — Тук седи божественият август. Ти излизаш оттук.

Всяко наше движение бе предвидено като стъпките на танц. Когато най-сетне научих урока си, евнухът сгъна плана с възторжен израз на лицето.

— Ние значително подобрихме и усъвършенствувахме церемониала от времето на божествения Диоклециан. Сигурно той не е и сънувал, че неговите наследници ще бъдат способни на толкова изискан стил и толкова дълбок символизъм: днес ние можем така красиво да отразим същността на вселената с една-единствена церемония, която трае само три часа!

Когато стъпих на престола, една от първите ми разпоредби бе да съкратя дворцовия церемониал и да отстраня евнусите. Изключително полезна мярка.

Малко преди залез-слънце началникът на протокола и помощниците му ме въведоха в тронната зала. Той се зае да ми дава последни напътствия как да се държа в присъствието на божествения император. Но аз не го слушах. Мислите ми бяха заети с речта, която възнамерявах да произнеса пред Констанций. Тя трябваше да бъде образец на красноречие. В края на краищата готвех тази реч от десет години. Готвех се, като застана лице с лице с Констанций, да го направя мой приятел.

Началникът на протокола ме въведе в една грамадна базилика, която някога е била тронната зала на Диоклециан. Двете редици коринтски колони отстрани са двойно по-високи от обикновено, а подът е от порфир и зелен мрамор. Човек остава смаян от великолепието, особено при изкуствено осветление. В дъното на базиликата, в една абсида, стоеше тронът на Диоклециан — изящно украсен със слонова кост и златни плочки. Едва ли е нужно да казвам, че отлично помня всичко в залата, където се реши съдбата ми. Между колоните горяха факли и бронзови лампи, поставени от двете страни на престола, осветяваха седналия Констанций. Ако не се смята явяването ми пред Констанций, когато бях дете, сега за първи път виждах император в цялото му великолепие. Не бях подготвен за тази театрална сцена.

Констанций седеше съвсем изправен и неподвижен. Ръцете му бяха отпуснати върху колената по подобие на статуите на египетските царе. Носеше тежка златна диадема, украсена с едри квадратни скъпоценни камъни. От едната му страна стоеше Евсебий, от другата преторианският префект; останалите сановници се бяха наредили по дължината на залата.

Бях представен официално на императора. Отдадох му съответната почит и само веднъж се заплетох по време на ритуала, но началникът на протокола бързо ми прошепна на ухото правилната формула.

Ако Констанций се е интересувал от мен, той не го показа. Говори с безизразно каменно лице.

— Приятно ни е да приемем нашия братовчед. — Но високият глас не издаваше никакво удоволствие. Неочаквано почувствувах, че се изчервявам. — Ние му разрешаваме да замине за Атина да продължи учението си.

Погледнах към Евсебий. Въпреки че зловещият му съвет не бе послушан, той ми кимна с прелестна усмивка, сякаш казваше „победихме“.

— Също така… — и Констанций млъкна. Не може да се опише другояче това, което стана. Просто млъкна. Нямаше какво повече да ми каже. Гледах го втренчено, като че се питах дали не съм си изгубил ума. Дори началникът на протокола бе смутен. Всички очакваха изчерпателна реч от Констанций, както и отговор от моя страна. Но аудиенцията беше свършила. Констанций подаде ръката си да я целуна, което и сторих. След това, придружен от началника на протокола, се върнах заднешком до входа, като от време на време се покланях. Тъкмо излизах от залата, два писукащи прилепа внезапно излетяха от потъналия в сянка таван и се спуснаха към Констанций. Той не трепна, въпреки че един от тях едва не докосна лицето му. Както винаги той запази изумително самообладание. Никога не съм виждал по-вдълбочен в себе си и по-студен човек.

Върнах се в стаята си и намерих записка от канцеларията на императора. Незабавно трябваше да замина за пристанището Аквилея. Вече ми бяха приготвили багажа и прислужниците ми ме чакаха готови за път. Чакаше ме също и охраната ми — отряд войници.

След около час бях извън стените на Медиоланум. Както яздех през топлата нощ, отправих молитва към Хелиос да не видя никога вече нито дворец, нито император.