Гор Видал
Юлиан (21)

XX

 

Чакаме флотата. Трябваше да бъде тук, когато пристигнахме. Калиникум е богат, добре укрепен град. Бойният дух е висок. Диктувам седнал в колата, с която отивам към реката. Днес е празникът на Майката на боговете. В Рим се чествува много тържествено. Тук устроих малка церемония. Ужасен пек. Хора се трупат около колата. Диктувам на секретаря, махам на тълпата. Облечен съм в церемониална мантия. С мен са Максим и Приск. Местните жреци чакат на брега на реката. Хората, които са се струпали наоколо, са мургави, с дълги, тънки ръце, които се протягат към мен като ластарите на лози. Бъбрят пискливо като египтяните.

 

 

Приск: Това е началото на дневника. По-голямата част е написана саморъчно от Юлиан. Обикновено пишеше нощем, след като свършеше да диктува мемоарите си. Спомням си този ден в Калиникум. Беше един от „щастливите дни“. Толкова малко такива дни имаше, че спомените ми за всеки един от тях са относително свежи. Няколко хиляди души се бяха струпали по брега на Ефрат, когато пристигнахме за церемонията. Малко от тях бяха вярващи, повечето бяха дошли просто от любопитство. Ефрат е широка мътна река, която тече през хълмиста равнина, цялата зелена по това време на годината.

Юлиан изпълняваше церемонията с обичайния си жар. В този случай безсмислицата, която трябваше да се извърши, бе потапяне в реката и измиване на колата, с която се пренася изображението на богинята. Цял измокрен, но щастлив, Юлиан изпълни задълженията си на първожрец. След това ни даде вечеря (ако джуркан боб, сирийски хляб и прясно жилаво еленско месо може да се нарече вечеря) в дома на префекта. Всички бяха в отлично разположение на духа.

Както ти писах в едно от писмата си (поне мисля, че ти писах — сега често не си спомням дали наистина съм казал нещо, или просто съм възнамерявал да го кажа), военачалниците рядко присъствуваха, когато той събираше интимните си приятели. Първо, защото те не обичат да седят до късно вечер; освен това, както се изразява красивият Аринтей, от Аристотел военните ги заболява глава. Все пак тези офицери бяха личности; трима от тях станаха императори.

Военачалниците се деляха на две групи: християни от Азия и елинисти от Европа. Първите бяха верни на Констанций, вторите — на Юлиан. Ще ти дам моята преценка за главните Юлианови военачалници.

 

 

Азиатците

 

Комит Виктор — по външност типичен сармат: нисък, кривокрак, с голяма глава и светли монголоидни очи. Говореше гръцки и латински с варварски акцент. Благочестив християнин, той дълбоко презираше философите приятели на Юлиан. Винаги изпитваше недоверие към него.

Аринтей — Юлиан го описва. След като се отбележи красотата му, не остава много нещо да се каже за него. Той и Виктор бяха начело на християнската партия.

Йовиан — необикновено висок човек, дори по-висок от мен — или щеше да бъде по-висок, ако стоеше изправен. Ядеше и пиеше прекомерно, но не пълнееше. Смятаха го за глупав и аз нямам основание да опровергавам общата преценка. Йовиан беше от добро семейство, което обяснява неговото издигане по-късно. Баща му беше прочутият пълководец Луцилиан. Казват, че Йовиан прекарал ужасно детство: до седемнадесет годишната си възраст живял при „походни условия“. Старият Варониан бил страшен тиранин. Йовиан беше началник на личната стража на Юлиан.

 

 

Европейците

 

Невита — едър мъж, червендалест, синеок, по това време около четиридесетте. Беше съвсем неграмотен грубиян, но отличен военачалник и напълно верен на Юлиан. Въпреки това го мразеше. Но той не мразеше никого, което му прави чест. Бяхме недостойни за презрението му.

Дагалайф — приятен човек. Възпълен и рус (Дали всички добри военачалници са руси? Да зададем ли на учениците ни тази тема за разискване?), Дагалайф говореше отлично гръцки и латински. Прекрасен кавалерист; до голяма степен легендарната бързина на Юлиан се дължеше на способността на Дагалайф да маневрира с конницата. Често искаше да му препоръчвам книги за четене. Копнееше да стане културен човек. Преди три години, когато го направиха консул, ми написа панегирик с удивително малко грешки.

Салуций Секунд — благ, възрастен човек. Отлично се разбирахме, въпреки че не беше разговорчив. Сред всички тия младежи нашите побелели коси и стареещи мускули ни сближаваха. Които си приличат, се обичат. Като преториански префект той спести на Юлиан твърде много досадни дреболии. Беше отличен администратор и от него щеше да стане превъзходен император.

Измежду другите в двора трябва да спомена и началника на протокола Анатолий, приятен, пълен човек, който винаги успяваше да създаде доста голяма бъркотия, макар че работата му беше именно да се грижи за реда, а също така секретаря Фосфорий, чието семейство го накарало да стане чиновник. Благодарение на трудолюбието си и заложбите си той най-после стана член на Императорския съвет. Кариерата му е безпримерна — не зная някой друг да се е издигал така бързо. Колкото до Юлиановите философи, ти се срещна с тях в Антиохия. Единствено нов човек беше етруският първожрец Мастара. Беше точно такъв, какъвто можеше да си го представиш.

По време на похода обикновено се разполагахме на стан при залез-слънце. Щом разпънеха императорската палатка, Максим, аз и от време на време и някои от военачалниците отивахме на вечеря при Юлиан. Отначало той беше в отлично настроение. Имаше пълно основание да бъде въодушевен. Времето беше хубаво, Сапор беше изненадан от бързината на нападението ни. Страната беше богата на жито, което щеше скоро да узрее. Всичко обещаваше успех, само знаменията не бяха благоприятни.

Палатката на Юлиан беше съвсем обикновена — по необходимост обширна, но просто наредена, много по-скромна от палатката на кой да е от военачалниците му. Доколкото си спомням, имаше две големи сгъваеми маси, известен брой сгъваеми столове и табуретки, няколко големи сандъка с държавни книжа и малка библиотека, с която Юлиан винаги пътуваше. Имаше няколко лампи на триножници, макар че рядко се палеше повече от една. Юлиан се питаше дали не е скъперник: действително беше скъперник, но в сравнение с разсипничеството на предшествениците му този негов недостатък беше добродетел. В един от ъглите висеше персийски килим, който закриваше черното му легло, покрито с лъвска кожа.

Когато влизахме при него, винаги го заварвахме да диктува. Той ни се усмихваше и ни даваше знак да седнем, без да прекъсне мисълта си. Смогваше да свърши толкова много работи, почти всички извънредно важни. Занимаваше се и с държавни дела, които обикновено се предоставят на чиновници или евнуси. Когато писарите капнеха от умора, пращаше да повикат други. Всички се оплакваха, че диктува прекомерно бързо. И той действително диктуваше твърде бързо, сякаш предусещаше колко малко време му остава да запише всичките си идеи. Неговите послеписи бяха прословути. Още не беше запечатано писмото му и той нареждаше да го отворят, за да може да надраска още нещо с нечетливия си почерк, извинявайки се с обичайните думи: „Пиша, без да си поемам дъх.“ Когато отивахме при него на вечеря, пръстите му винаги бяха изцапани с мастило. Преди да седнем на масата, Максим и аз му четяхме от „Илиадата“ или „Одисеята“, докато той си миеше ръцете в проста глинена паница и слушаше внимателно. Трапезата ни винаги беше скромна: но ти знаеш неговите приумици по отношение на храната. Обикновено вечерях още веднъж след тази вечеря; уверен съм, че Максим ядеше преди това. Понякога идваше и Салуций, твърде интелигентен човек за военен, или Аринтей, когото винаги намирах ужасно скучен. Впрочем срещнах Аринтей преди няколко години в Атина и останах поразен. Сега е затлъстял и оплешивял и макар да не го обичах, едва не заплаках, като видях какво са направили годините с него. Но сълзите ми секнаха, като го чух да говори: в това отношение не се е променил. Когато ме видя на приема у проконсула, той се разсмя шумно и безсмислено и извика през стаята с дрезгавия си от пиене и битки глас: „От твоя Аристотел още ме боли главата.“ Това беше единственото, което си казахме след толкова години и след толкова събития, които сме преживели заедно.

Както вече споменах, философите и военачалниците рядко общуваха едни с други. Тази вечер в Калиникум беше един от редките случаи, когато двата свята се събраха.

Аз седях в ъгъла и наблюдавах как Юлиан играе разните си роли. Донякъде всеки един от нас си слага различна маска, когато е с различни хора. Но Юлиан се променяше напълно според човека, с когото разговаряше. Пред галските войници той беше гал: смееше се гръмогласно, говореше рязко и грубо. С азиатците той беше изискан, но сдържан — втори Констанций. Истинският Юлиан се явяваше само когато разговаряше със своите приятели — философи. Истинският Юлиан? Всъщност знаем ли кой беше истинският Юлиан: дали резкият гениален военачалник или очарователният студент, който страстно се интересуваше от философия? Явно беше и пълководец, и философ. И все пак беше неприятно да видиш как пред очите ти става съвсем друг, чужд човек, и то противен човек.

Виктор дойде при мен в ъгъла. Попита дали може да седне до мен. Погледнах го с глупашки сияещо лице. Защо винаги се плашим физически от военните?

— Разбира се, комите — измънках аз уплашено. Той се тръсна на стола. Миришеше на вино, но не беше пиян.

— Далеч си от Академията в Атина — рече той.

— Но и Галия беше далеч, и сражението при Аргенторатум. — Не останах назад и аз.

Ругаех се наум, загдето се похвалих с военния си опит. Истинският философ би използувал свои оръжия в разговора и никога не би влязъл в двубой на чужда територия. Значи не съм идеален философ. Всички казват това.

— Да… Галия — рече той, като че ли това беше напълно достатъчно. Не можах да отгатна нито настроението, нито отношението му. И двамата мълчахме и наблюдавахме как Максим говори някакви нелепости на неколцина млади офицери, които го слушаха прехласнати. Дългата му брада беше внимателно сресана и той носеше мантия от жълта коприна, дар от някакъв китайски магьосник; или поне така разправяше. Вероятно я беше купил на пазара в Антиохия.

— Можеш ли като оногова да накараш твоите богове да се появят? — неочаквано попита Виктор. Той спечели за миг сърцето ми, понеже така мразеше Максим, че не искаше да произнесе името му.

— Не — казах аз, — боговете ме оставят на мира. Но и аз пък не се опитвам да говоря с тях.

— Вярваш ли? — Въпросът му беше зададен с такъв поривист и настойчив тон, че аз се обърнах да го погледна. Не съм виждал толкова студени очи, както онези, които ме гледаха изпод гъстите светли вежди. Сякаш пред мен бе застанал лъв.

— В какво?

— В Христа.

— Вярвам, че е съществувал. — Самообладанието ми се беше вече възвърнало. — Но не го смятам за бог.

Виктор отново стана римски пълководец.

— Походът ще трае дълго — рече той, като че ли говореше за времето. — Но ние ще победим.

 

 

 

Намираме се в Цирцезиум, деветдесет и осем мили южно от Калиникум. Тук сме от два дни. Всичко върви добре.

На 28 март, докато бяхме още в Калиникум, четири сарацински племена се явиха пред портите на града. Вождовете им желаеха да говорят с мене. Сарацините са известни като най-дивия народ на земята и на думата им изобщо не може да се разчита. Живеят в шатри сред пустинята. Никога не построяват дори и колиба, нито пък обработват и педя земя. Неспокойно бродят из пустините на Асирия, Египет, Мароко. Живеят от лов и всякакви саморасли плодове. Малцина от тях са вкусвали жито или вино. Обичат да воюват, но само по техния начин. Бива ги за внезапни нападения (те отглеждат особени породи от бързи коне и камили), но тъй като се бият само за плячка, в редовно сражение няма голяма полза от тях. Най-добри са като разузнавачи, могат да се използуват, за да безпокоят противника с постоянните си набези.

Салуций ме съветваше да не ги приемам.

— Ще ти предложат помощ срещу Сапор. След това ще направят същото предложение на Сапор (ако вече не са го направили) и ще измамят и Сапор, и теб.

— Значи трябва да бъдем предпазливи. — Това изобщо не ме разтревожи.

Приех сарацинските вождове. Те бяха дребни, жилести хора, почернели от слънцето. Облечени са в широки наметала до коленете. Под наметалата си носят само кожени панталони. Един от десетимата шейхове знаеше гръцки.

— Дойдохме, господарю, да почетем повелителя на света. — Сарацинът даде знак на един от спътниците си, който му подаде някакъв предмет, завит в копринена кърпа. Вождът разви кърпата и ми подаде тежка златна корона. Хермес знае от кой цар я бяха взели като плячка. Приех короната и държах кратка реч, на която техният вожд отговори:

— Господарю, искаме да се сражаваме наред с теб във войната срещу Сапор. Нашата храброст е известна по цялата пустиня. Нашата вярност към императора е далеч над обикновената човешка вярност, тя е божествена…

Салуций се изкашля, но не смеех да погледна към него.

— … затова, господарю, докато ние сме с теб в пустинята, няма да се боиш от нищо.

В този момент, за ужас на Анатолий, Невита влезе тичешком в палатката:

— Господарю, флотата пристигна!

Всички наскочихме като възбудени деца. Оставих Салуций да се оправя със сарацините. След това, последван от целия Императорски съвет, се отправих към пристанището. Докъдето се простираше погледът, се виждаха кораби.

50 б, 64 п 1403 т К. Луц.

 

 

Приск: С това свършват бележките му за този ден. Съкращенията означават, че имаше 50 бойни кораба, 64 понтонни лодки за мостове, 1403 товарни кораба с припаси, оръжие, леярни, обсадни машини. Комит Луцилиан командуваше флотата. Спомняш си, че той беше началникът на гарнизона в Сирмиум, когото Дагалайф плени посред нощ. Макар да беше смешна фигура, Юлиан го използуваше, защото имаше важни връзки със семействата, които владеят света. Въпреки че империята е обширна, тези, които я управляват, са малобройно и сплотено семейство. Всеки военачалник познава или е чувал за всички други военачалници. Помежду си разговарят само за такива неща: „Как е старият Марцел? Все още същата жена ли има? На нова служба ли е?“

Когато Юлиан и Императорският съвет пристигнаха, Луцилиан ги чакаше на брега. Той поздрави императора най-тържествено, като изпълни всички тънкости на церемониала, и официално му предаде флотата. Неочаквано Дагалайф попита:

— А къде ти е нощницата?

Всички се разсмяха освен Юлиан, който измърмори:

— Млъкни, Дагалайф!

Забелязах, че Йовиан, зетят на Луцилиан, се навъси. Закачката не му се видя смешна.

 

 

 

Три часа работих върху мемоарите си. Почти се зазорява. Прегракнах. Секретарите току-що си отидоха. Сега дращя тези разхвърлени бележки. Все още сме в Цирцезиум. Градът е голям, добре укрепен от Диоклециан. Разположен е на хълм, заграден от Ефрат и неговия приток Абора. Абора е традиционната граница между Рим и Персия. Цирцезиум е последната ни важна крепост. От днес нататък ще бъдем на вражеска територия.

Цяла нощ войската преминава реката. Мостоваците се оплакват, че реката е придошла от пролетните дъждове; но те винаги се оплакват от нещо. Засега мостът им се държи. Съгледвачи съобщават, че никъде не се вижда персийска войска. Сарацините ми донесоха, че Сапор бил изненадан от внезапното ни нападение. Очевидно той не ни е очаквал преди месец май — значи още не е събрал войските си. Всичко това е добре дошло за нас. Все пак не съм толкова енергичен и пълен с вяра, както би трябвало. Освен това получих дълго писмо от Салуст, който е в Лутеция. Добрите знамения не са му направили никакво впечатление. Моли ме да не нахлувам в Персия. И той подобно на Либаний ме съветва да остана в Константинопол и да приложа реформите, които съм замислил. Както винаги великолепно излага доводите си и това ме кара да се чувствувам потиснат.

Тази вечер отпратих всички освен Максим. Показах му писмото. Споменах, че Салуст рядко греши, когато се касае за политика, и затова би трябвало поне да обсъдим съветите му. Максим се съгласи. Той надълго хвали Салуст и аз се питах как съм добил впечатлението, че не са приятели. Почти час разисквахме доводите за и против нахлуването в Персия. Решихме, че трябва да продължим похода, макар Максим да изтъкна, че е имало много случаи, когато императори са събирали войски и въпреки това не са тръгвали на поход. Констанций правеше това всяка година, като смяташе, че самото струпване на войските сплашва неприятеля. Може би действително е така.

— Разбира се, Салуст не знае нещо, което на нас ни е известно — казах накрая аз, намеквайки за Кибела, която се бе явила на Максим.

— Има и нещо друго, което той не знае. — Максим впери в мен искрящите си очи, които бяха виждали толкова тайни и забранени неща. — Нещо, което дори и на теб не съм казвал.

Последва дълго мълчание. Познавах Максим достатъчно добре, за да не го карам да бърза. Чаках напрегнато. Чувах как кръвта пулсираше в ушите ми.

Максим стана. Жълтата му копринена мантия падаше на широки гънки. В трепкащата светлина на лампата огромната му сянка се очерта на платното. Усетих как над нас надвисва някаква велика сила, онзи хладен полъх, който вещае приближаването на божеството. За да пропъди демоните, Максим начерта около нас един кръг с жезъла си. След това заговори:

— Снощи, в най-потайна доба, призовах от глъбините на преизподнята самата Персефона, царицата на всички мъртви, и на сегашните мъртви, и на онези, които ще бъдат мъртви.

Светлината на лампата трепкаше. Сянката му играеше по стената и въпреки че нощта беше топла, аз треперех от студ.

— Запитах за онова, което не бива да се пита. Но тъй като това засягаше не мен, а теб, не тебе, а Рим, не Рим, а почитането на боговете, сметнах, че мога да задам този страшен въпрос, без да предизвикам гнева на Фуриите или да се заплета в мрежите на Фортуна.

Знаех въпроса. Чаках, Едва дишах от напрежение. Максим рисуваше символични знаци по земята, които да ни предпазят от злите сили, и шепнеше заклинания.

— Страшна царице на подземното царство — рекох аз, — кажи ми името на мястото, където твоят верен син Юлиан ще срещне смъртта си.

Максим неочаквано спря. Хвана се за гърлото, задави се, олюля се, но се задържа да не падне, като се опря на жезъла си. Нещо невидимо се бореше с него. Не се помръднах да му помогна, защото се боях да не разваля вълшебната сила на кръга, който той бе очертал около нас. Най-сетне той се освободи.

— Демони — прошепна той. — Но най-могъщата власт ни закриля. Щитът на Хермес… Персефона отвърна: „Когато всички люде скърбят и всички богове се радват на новия герой, който идва на Олимп, нашият любим син Юлиан ще умре във Фригия.“

Гласът му заглъхна, сякаш от изтощение. Стоях неподвижен, леден като смъртта, която ме чака във Фригия. След това Максим плесна с ръце и рече с делови тон:

— Но ние сме твърде далеч от Фригия, приятелю.

Едва-едва се засмях и въздъхнах с облекчение:

— Ако зависи от мен, втори път няма да стъпя там.

После му казах, че Созипатра ми беше предсказала същото. Той бе твърде изненадан — не знаеше за това.

— И така, сега разбираш защо не съм много разтревожен от писмото на Салустий. Персефона ни говори. Ти знаеш онова, което малцина са узнали: къде ще умреш.

— А часът на смъртта ми?

— За това не може да се пита. Би било предизвикателство към самата съдба. Но знаем, че до края на персийския поход ще бъдеш жив. Щом ще останеш жив, значи, ще завоюваш Персия.

— Както я завладя Александър! — Самоувереността ми се възвърна изведнъж. Не съм ли аз превъплъщение на Александър, който се е върнал да довърши великото си дело, да възвести на варварския Изток истините на Елада? Невъзможно е да не сполуча.

 

 

Приск: Ето Максим в стихията си. Това е още едно доказателство, че той и Созипатра са действували по общ план. Максим трябваше да стане актьор. Но всъщност той си беше актьор, а Юлиан негова предана публика.

Не си спомням друго от Цирцезиум, освен че един интендант бе наказан със смърт, защото корабите с жито, които трябваше да бъдат там на 4 април, не пристигнаха. Един час след като нещастникът бе умъртвен, корабите се зададоха. Беше неприятна история и Салуций, който бе наредил екзекуцията, безкрайно съжаляваше за прибързаността си.

Понеже се събудих рано, призори на следния ден отидох до брега на реката, където Салуций седеше на преторианското си кресло, докато войската непрекъснато се източваше по понтонния мост и навлизаше в Асирия (така се нарича тази част от Персия). Спомням си това прохладно утро, сякаш е било вчера. На изток небето бе бледорозово, Абора бе придошла мътна, по понтонния мост преминаваше конница, коне се плашеха и се дърпаха, войници ругаеха, тракаха брони и оръжия. Докъдето стигаше окото, войници чакаха реда си — броните им блеснали като звезди на първите лъчи на слънцето — и разговаряха с неестествено сподавени, дори уплашени гласове, тъй като от много години римска войска не бе нахлувала в земята на Великия цар.

Седях на сгъваемо столче до Салуций, при когото непрестанно идваха помощниците му: „Може ли тертиацкият легион да мине преди викторския легион, който не бил още готов да тръгне? В какъв ред да се движат обсадните машини? След конницата ли да минат сарацините или след пехотата?“ Салуций търпеливо поддържаше реда. Щом останеше свободен, ние продължавахме разговора си. Попитах го направо какво мисли за похода. Той сви рамене.

— Във военно отношение няма защо да се боим от персийците. — После посочи легионите около нас. — Това е най-добрата войска на света, а императорът ни е най-способният пълководец. Ще ги разбием във всички сражения.

— Но те избягват сраженията. И това е тяхна територия. Те умеят да извършват внезапни набези и да тормозят противника си непрекъснато.

— Въпреки това ние ги превъзхождаме. Единствено…

— Единствено какво? — Салуций преглеждаше списъка на легионите, който беше на скута му. — Единствено?… — повторих аз.

Но в този момент пристигна един центурион и започна да ругае сарацините, които настоявали да преминат едновременно с конницата.

— … С тия техни диви коне!

Салуций го успокои и даде разпореждане, което задоволяваше и двете страни. В това време дойде един писар да ми съобщи, че императорът желаел да ме види. Като тръгвах, Салуций рече:

— Внимавай, Приск, не сме в безопасност.

Това бе много слабо казано, както се оказа впоследствие.

 

 

 

Вчера следобед преминах реката Абора. Като първожрец, принесох жертва на Зевс. Всички предзнаменования бяха добри с изключение на едно: конят ми едва не стъпка трупа на един началник на снабдяването, когото екзекутирали по заповед на преторианския префект. За щастие един от моите адютанти дръпна коня ми настрани, но така рязко, че едва не ме събори от седлото. След това изминахме около петнадесет мили до едно село, наречено Зайта, което на персийски означава маслина. Денят бе прохладен, настроението ни — повишено. Още от много далеч видяхме най-големия паметник на Зайта — високия кръгъл мавзолей на император Гордиан. В 242 година Гордиан провел успешен поход срещу персийците. Две години по-късно бил убит от собствените си войници, подбудени към бунт от един арабин на име Филип, който станал император за съвсем кратко време. Тъжна и типична история. Колко много императори са печелили големи победи и са спасявали империята само за да бъдат свалени от неподозирани съперници. Гордиан нанесъл съкрушително поражение на персийския цар при Ресайна и после бил убит от Филип. Вследствие на това пълната победа на римското оръжие била пропиляна от този страхлив арабин, който единствено желаел да ограби една империя, спечелена с кръв.

Останахме един час при гробницата, която е добре запазена, тъй като персийците тачат надгробните паметници, а странствуващите сарацини се боят от всякакви сгради. Направих жертвоприношение на духа на Гордиан и отправих молитва да не ме постига неговата съдба. Трябва да си набавя някоя негова биография. Почти нищо не знам за живота му освен, разбира се, това, че е бил приятел на Плотин. Според Максим духът на Гордиан все още витае в този край на света и иска отмъщение. Злочест дух!

Докато бяхме още при гробницата, Невита ме дръпна настрани. Беше смутен, защото войниците мислели, че сега за пръв път римляни навлизат в Персия.

— Те вярват, че… — той замахна с ръка, за да включи целия юг — тази страна е омагьосана.

Бяхме застанали в сянката на гробницата. Протегнах ръка и докоснах грубо издялания туф.

— Ето доказателство, че сме били в Персия и преди.

— Именно, августе. Те разправят, че този някогашен император бил убит от персийските демони, защото се осмелил да прекоси реката Абора. Казват, че светкавици го убили. Казват, че на нас ни е забранено да влизаме в Персия.

Изненадах се. Невита, който не се бои от никого, се плаши от демони. Започнах да му говоря, както учител говори на дете:

— Невита, преди сто и двадесет години Гордиан победил Великия цар в сражение. Сетне бил убит от собствените си войници. Персийците нямат нищо общо с неговата смърт. Те не са демони. Те са хора, а хората могат да бъдат победени, особено персийците. Много пъти досега сме ги побеждавали.

Невита понечи да попита: „Кога?“, но после се отказа. В края на краищата като римски консул от него се очаква да има някакви познания по римска история. А доколкото ми е известно, той никога не е чел каквато и да е книга, макар че, когато говорехме за похода, ми заяви съвсем сериозно, че изучавал живота на Александър. Попитах го коя биография чете и той каза: „Александър и злият магьосник“ — един популярен роман!

Успокоих Невита. Разправих му за победите на Лукул, Помпей и Вентидий, Траян, Вер и Север. Тези имена, изглежда, бе чувал и той видимо се успокои. Разбира се, не споменах нито дума за пораженията ни.

— Та кажи на войниците, че те се боят от персийците, защото Констанций се боеше от войната въобще.

— Ти им кажи, императоре — каза Невита. Той е единственият човек, който се обръща към мен с тази военна титла. — Тези неща са им неизвестни. А и много се говори, че ще настъпят лоши дни.

— Галилеяните ли говорят така?

— Не зная кой пуща тези слухове — рече той, като вдигна рамене. — По-добре ти да им държиш едно слово по история, както си знаеш.

Това беше, опит от страна на Невита да каже нещо духовито. Изсмях се, за да му покажа, че оценявам този негов опит.

— Ще им говоря, когато стигнем в Дура — рекох аз. Невита поздрави и понечи да си тръгне, но аз го спрях.

— Би било добре… — подех аз. Но сетне, сам не зная защо, реших да не довърша мисълта си. — До утре, Невита.

Останах сам в сянката на гробницата. Имах намерение да му наредя да открие кой разпространява тези слухове. Но се отказах. Да прибегне човек до тайни агенти и среднощни разпити, значи да убие бойния дух на войската. Достатъчно бе, че Невита ме предупреди. Трябваше да бъда нащрек.

Потеглихме за Дура. Едва бяхме изминали няколко мили на юг от Зайта, когато от изток се зададоха двама конници, които носеха голям вързоп помежду си. Отначало помислих, че е човек, но като доближиха, видях, че е огромен лъв. Максим възбудено прошепна в ухото ми:

— В Персия ще умре цар!

Но аз вече сам бях схванал значението на това предзнаменование. Въздържах се да задам естествения въпрос: „Кой цар?“ Но тъй като този персийски лъв бе убит от римски копия, възможно е персийският цар Сапор да бъде убит от римско оръжие.

Впрочем това бе първият лъв, който виждах от близо; дори мъртъв, той беше страшен с дългите си като палеца ми зъби и жълтите си очи, в които още блестеше кипящата ярост на живота. Заповядах да одерат лъва. Ще покривам леглото си с кожата му.

Продължихме пътя си към Дура. След малко слънцето се скри, небето потъмня, забляскаха светкавици. Разрази се страшна буря с гръмотевици. Дъждът ни измокри до кости, стана ни студено, но продължихме да вървим напред. Малко преди да се свечери, при мен дойде Виктор.

— Августе, светкавица уби един войник. — Макар че е галилеянин, Виктор се интересува от поличби както повечето военни. — Когато избухна бурята, той поял два коня на реката. Тъкмо тръгвал да ги върне в кохортата си, и паднал гръм. Убил го на място.

— Как се казва?

— Йовиан, августе.

Престорих се, че приемам това просто като допълнителни подробности.

— Да бъде погребан — рекох и отминах нататък.

Пръв заговори Максим:

— Тази поличба не е много ясна. Това, че войникът е носил името на царя на боговете, на самия гръмовержец Юпитер, не значи непременно, че се касае за цар.

Но аз не слушах. Това е въпрос за етруските.

Разположихме се на лагер в околностите на Дура изоставен преди много време град, чиито тухлени къщи постепенно се превръщат отново в кал, от която някога са ги изградили ръцете на отдавна мъртви хора. Като изключим стадата елени, улиците бяха пусти. Разреших на войниците да убият колкото могат за храна. Забавно беше да гледаш как най-добрите ни стрелци и кавалеристи препускат през калните улици и гонят елените, които като опитни бойци, следващи предварително определен план, веднага побягнаха към реката и преплуваха на отсрещния бряг. Сред реката лодкарите убиха много елени с греблата си.

Нея вечер Максим, Приск и аз вечеряхме в палатката ми с прясно еленово месо. След вечеря при нас дойдоха етруските жреци. Главният жрец е възрастен човек на име Мастара, много почитан в Рим, където някога сенатът се съветвал с него. Отбелязвам тук за себе си, че Мастара от самото начало се обяви против този поход. Той дори изтълкува убиването на лъва като неблагоприятно за мене знамение.

В общи черти етруската религия е добре известна, но подробности за нея малцина знаят. От незапомнени времена най-характерното за етруската религия е особената й хармония с естествените сили на природата. Първото откровение е всеизвестно. Едно дете от божествен произход, Тагес, се появило в нивата на един селянин на име Тархон и му издиктувало една свещена книга, която станала основа на тяхната вяра. По-късно младата богиня Вегоя се появила по време на един обред в чест на бога на гръмотевицата и дала на жреците една втора книга, съдържаща наставления как да се тълкуват небесните знамения, особено светкавиците. Според тази книга небето е разделено на шестнадесет части, всяка една свещена за дадено божество (макар същият бог понякога да може да упражнява влиянието си в други части на небето). По посоката, откъдето идва светкавицата, по ъгъла на падането й и, разбира се, по мястото, където пада, може да се разбере кой бог е изразил волята си.

Мастара не бе загубил нито минута. Вече бе разучил как е бил убит войникът Йовиан.

— Първожрецо, светкавицата дойде откъм деветия дом. — Знаех какво означава това, преди да ми го изтълкува. — От дома на Арес. Това е домът на войната. В единадесетия час Арес срази войника Йовиан край реката на запад от нас. Това означава, че един воин от Запада, един цар, ще бъде убит към края на войната. Сега гадаем и пресмятаме, за да установим точния ден и час на смъртта на този цар. До утре ще можем да ти кажем кога това… предупреждение ще се сбъдне.

Ето какво разкриваше тълкуването. За известно време всички мълчахме. Максим, който седеше срещу мен, усукваше брадата си с ръка, притворил очи, сякаш се вслушва в някакъв вътрешен глас. Приск, седнал на коравата пейка, неспокойно мърдаше дългото си тяло. Етруските стояха неподвижно със сведени очи.

— Възможно е — рекох накрая — царят да е Сапор.

— Първожрецо, Сапор не идва от запад.

— Ако гледаме точно, и аз не идвам от запад — отвърнах аз, готов да почна да извъртам, както винаги става, когато хората чуят неблагоприятно предсказание. — Аз идвам от север. Единствените царе от запад са сарацинските князе. По моето тълкуване един от тях ще умре на бойното поле.

— Тогава да продължим ли да пресмятаме?

— Не — рекох твърдо аз. — Не е необходимо. Но понеже войниците вероятно са чули първото ти тълкуване, искам второто — и правилно — тълкуване да бъде широко разгласено.

Мастара се поклони. Той и жреците му си отидоха. Приск избухна в свойствения му ироничен смях.

— Сега разбирам защо ранните императори винаги са настоявали да бъдат и първожреци.

— Не смятам, че погрешно изтълкувах поличбата възразих аз.

Но съзнавайки, че думите ми не прозвучаха много убедително, обърнах се за помощ към Максим. Той отвори очи и скочи на крака; сетне се обърна първо на запад, после на север и на юг.

— Дори не е сарацин! — каза той внезапно. — Африка. Мавритания. Там се намира осъденият на гибел цар.

Отпървом си помислих, че може би Максим говори така само за да ме ободри, но тъй като до края на вечерта той беше все така оживен, сега му вярвам. Току-що написах писмо до Салустий, с което го моля да ми съобщи какво става с мавританските царе.

Зазорява се. Не съм спал двадесет и четири часа, нито пък ще мога да спя през следващите дванадесет часа. До един час трябва да тръгнем на поход. Чувам прислужника си Калист, който предава паролата на стражата пред палатката. Сега трябва да си набележа някои точки за речта, която днес ще произнеса пред войниците. Главата ми е празна. Очите ми горят. Как да започна?

 

 

Приск: Речта има успех. Ако Юлиан е бил уморен, умората не му личеше. Между другото, като описва срещата ни с етруските, той пропуща забележката, която направих: „Какъв смисъл има да слушаш гадатели, щом не вярваш каквото ти казват?“ Но Юлиан твърде много прилича на християните, които успяват да намерят в свещената си книга потвърждение на всичко, което искат да бъде потвърдено.

Речта на Юлиан оказа въздействие. По най-кратък и убедителен начин той обясни на войниците колко често римските войски са печелили победи в тази страна и ги предупреди да не слушат пораженците, особено онези, поставени между нас от персийците, на чиято хитрост и подлост особено наблегна. Когато завърши речта си, се чуха много одобрителни възгласи. Галите викаха възторжено, но източните легиони не бяха въодушевени, особено кавалерията на Виктор. По-късно споменах за това на Юлиан. Той потвърди впечатлението ми.

— Но те не ме познават. Галите ме познават. След като спечелят някоя и друга битка и плячкосат няколко града, ще обикнат пълководеца си.

Това беше практичният воин Юлиан, не елинистът хуманист!

 

 

 

Л. Арин., Орм., кав.; д. Нев. Терц., Пет., К., ц., пех. Ю… Даг, Вик.; Ван. 1500 раз.; Пир.; Луц, флота; остров Аната: Луц. 1000? Чакаме. Киб. Мит. Хер.

 

 

Приск: Смятам, че мога да разтълкувам тези редове. Юлиан си отбелязва бойния ред по време на похода към юг. От дясната страна, по брега на реката, Невита командуваше терцианския, петулантския и келтския легион. В центъра Юлиан сам командуваше главната част от пехотата; багажът и философите също бяха в центъра. Отляво, т.е. на изток — Аринтей и Ормизда командуваха кавалерията. Макар Ормизда да беше пехотен военачалник, на самото бойно поле ставаха доста размествания на висши офицери. Дагалайф и Виктор пазеха тила, а 1500 разузнавачи на коне обикаляха околността пред нас. Луцилиан командуваше флотата, която ни придружаваше надолу по реката.

„Остров Аната: Луц. 1000?“ се отнася до първата персийска крепост, до която стигнахме — силно укрепен остров сред реката, на четири дни път от Дура. Юлиан изпрати Луцилиан с хиляда лековъоръжени войници да се промъкнат през нощта под стените на крепостта. Тъй като нея вечер имаше и гъста мъгла, Юлиан се надяваше да превземе острова с изненадваща атака. Но щом, се зазори, мъглата изведнъж се вдигна и един персийски войник, който отивал да донесе вода от реката, видял войниците на Луцилиан и дал тревога. С това приключи неочакваното нападение на Юлиан.

Няколко часа по-късно сам Юлиан слезе на острова. Щом погледна огромните крепостни стени, той реши да не обсажда крепостта. Трябваше да превземе крепостта по друг начин. Впрочем през целия поход той следваше тази тактика. Между римската гранива и Ктесифон — едно разстояние от повече от триста мили — имаше дванадесетина укрепени градове. Юлиан имаше достатъчно сили да превземе кой и да е от тях, но това означаваше да се забави седмици, дори месеци. Подобно нещо той не можеше да си позволи. Затова реши да подминава крепостите — беше уверен, че щом падне великият цар, всички градове ще се предадат.

Юлиан съобщи на управителя на Аната, че ще пощади живота на всички бойци от гарнизона, ако се предадат. Управителят поиска да преговаря с Ормизда. Юлиан описва това в следващата си бележка.

„Чакаме“. Тези бележки бяха записани през нощта на четиринадесети, когато Луцилиан още се криеше на острова.

„Киб. Мит. Хер.“ — Молитва: Кибела, Митра, Хермес.

 

 

 

Аната се предаде! Първата ни победа на персийска земя. По пладне управителят на острова, Пузей, ме помоли да пратя при него Ормизда, за да се договорят за подробностите на предаването. Признавам, че докато очаквах резултата от разговорите им, не бях спокоен. Пузей много лесно можеше да убие Ормизда. Но не мина и час, откакто Ормизда беше влязъл в крепостта, портите се отвориха и един персийски жрец поведе украсен с гирлянди вол — знак на мир. Нашите легиони нададоха силни одобрителни викове. Сетне се появиха Ормизда и управителят. Пузей е мургав, енергичен мъж, прочут като добър войник (как иначе биха му поверили тази важна крепост?). Той ме поздрави, както би поздравил великия цар — просна се по очи пред мен. Сетне изцапаното от прах лице ме попита какво възнамерявам да правя с жителите на града.

Направих знак на Анатолий и неговите писари да дойдат при нас. Тогава казах:

— Управителю, тъй като ти се показа приятелски разположен към нас и почтен в отношенията си, ще преселим на наша сметка твоите хора в Сирия, в град Халкис, където ще могат да живеят, както са живели тук.

Той най-сърдечно ми благодари, като валяше главата си в праха, докато не му казах да стане. Пузей тогава ме попита дали ще го приема в римската войска. Обърнах се към Ормизда:

— Да го взема ли?

Лицето на Ормизда е море от деликатни намеци: без да изрече една дума, той може да се изрази, като само трепне с вежди или разшири ноздрите си. Лицето му казваше: „Внимавай!“ Гласът му каза:

— Да, но може би не тук, да речем, в някой гарнизон в Испания или Египет.

И така назначих Пузей за трибун и го пратих в Египет.

Всичко това стана на главния площад на Аната, град от дървени и кирпичени къщи със сламени покриви, досущ като кой да е друг град — персийски или римски — в този край на света. Докато говорехме, жителите минаваха край нас. Жените крепяха на главите си денкове със завивки и дрехи, докато мъжете носеха оръжия и кухненски принадлежности. Изведнъж към нас се отправи немощен старец, подкрепян от две жени. Той ме поздрави по римски и каза на войнишки латински:

— Явява се Максиман, пехотинец от зианския легион.

И веднага, цял разтреперан, застана мирно. Загледах го учудено.

— Откъде си? Кой си ти?

— Римски войник. От войската на Галерий Август.

Салуций отсече:

— Това е невъзможно. Има сто години, откакто е умрял Галерий.

— Не, префекте — каза старецът (все още можеше да разпознае един преториански префект). — Галерий беше тук преди шестдесет и шест години. И аз бях с него. Бях осемнадесетгодишен. Постъпих във войската във Филипопол, в Тракия. Спечелихме големи победи.

— Но защо си още тук? — попитах аз, задавайки най-глупавия въпрос, който може да бъде зададен на човек, минал осемдесетте. Бях съвсем изумен от тази останка от една минала епоха.

— Разболях се от треска. Моят трибун Деций — не се погаждахме с него — помисли, че ще умра. За това ме остави тук при едно семейство — те му обещаха да ме погребат прилично, когато умра. После войската потегли. — Той се изсмя. Смехът му бе като кудкудякане на стар петел. — Е, още не са ме погребали, както виждаш. А те всички измряха: и Галерий, и Деций, и Марий… той беше добър мой приятел, но се разболя от едрата шарка. И той умря. Та останах при семейството, дето щеше да ме погребе, и се ожених за две от дъщерите. И двете бяха добри момичета. И те отдавна умряха. За тия жени се ожених по-късно. Той посочи жените, застанали до него, готови да го подкрепят, ако се спъне. — Моля те за една услуга, августе.

— Стига да мога да я изпълня — рекох аз.

— Заклел съм се да умра на римска земя и да бъда погребан в римска пръст. Върни ме в Тракия.

— Така да бъде, войнико.

Дадох знак на Анатолий да се разпореди да превозят стария войник в родината му. Старецът се наведе да целуне ръката ми и аз се почудих, като видях врата му — почти цял век яростното слънце бе изрязвало хиляди гънки в кожата, която бе станала тъмнокафява и сбръчкана като стар пергамент. Какво ли е да си живял толкова дълго? С голямо усилие съпругите му го задържаха да не падне. Той дишаше тежко и ме гледаше с любопитство.

— Ти си римският император, нали?

Кимнах.

— Съмняваш ли се?

— Не, не се съмнявам, господарю. Казаха ми, че римският военачалник бил самият император, и тогава посъветвах първенците да предадат града. „Няма смисъл да се съпротивлявате — рекох, — щом императорът е пред вратите на града, а великият цар се крие някъде в пустинята, загубил ума и дума от страх. По-добре се предайте.“ Така им рекох. Нали така беше, Пузей?

— Да, августе, така каза той.

— Този Пузей е женен за една моя внучка, та донякъде е римлянин. Добри хора са, знаеш, персийците. Жал ще ми бъде, ако пострадат.

— Ние ще проявим милост, доколкото е възможно.

— Добре живях тук — каза той и погледна неопределено наоколо си. Тогава забеляза орлите на зианския легион.

— Ето моя легион! Трябва да поговоря с тези момчета. Познавах бащите им, ако не бащите, то сигурно дедите им. Да…

И той понечи да си тръгне, но се сети за мен и се спря.

— Благодаря ти, императоре.

— Благодаря ти, войнико, задето толкова години си останал верен на Рим.

— Знаеш ли, императоре… господарю, не ми е известно много какво става по света извън тази провинция, защото дотук достигат малко новини; пък и които достигнат, не им вярвам, защото персийците страшно лъжат. Не че за своя изгода лъжат, ама такъв им е нравът, знаеш. Такива са си. Но все пак чух от тях за един велик император, когото наричаха Константин. Да не си ти?

— Не съм, но имаше такъв император и той беше мой чичо.

— Да, да — рече старецът. Той не ме слушаше, а сбърчил чело, се мъчеше да си припомни нещо. — Имаше един млад офицер при нас в 297 година… от добро семейство беше и също се казваше Константин. Често съм се чудил дали е същият. Знаеш ли дали е бил той?

Константин действително бе служил една година с Галерий в Персия. Кимнах утвърдително.

— Може и да е бил той — рекох.

— Малко ти приличаше, само че нямаше брада. Добър младеж беше, ама никой от нас не вярваше, че от него ще стане воин. Все гонеше момичетата и обичаше лекия живот, но пък кой ли не го обича? — Той въздъхна със задоволство. — Значи сега съм видял трима императори и ще умра на римска земя. А къде е трибунът Деций, питам аз? Толкова ме тормозеше и накрай ме остави тук да умра. Къде е? Кой си спомня за него след толкова много години? А аз съм жив и приказвам с императора, със самия Юлий. Това е голямо нещо, нали? И така, с твое разрешение, императоре, искам да поприказвам малко с ония тракийски момци; може някой от тях да е внук на Марий, макар да казват, че който хване едрата шарка, децата му се раждали мъртви и дори по-лошо. Славен приятел беше Марий!

Той ме поздрави и с помощта на двете си стари съпруги бавно прекоси площада до мястото, където се виждаха орлите на зианския легион. Много ме затрогва тази среща, макар старецът да ме наричаше Юлий!

Когато цялото население напусна Аната, опожарихме града. После се върнах в нашия стан край реката. Там ме посрещнаха сарацините, които току-що бяха хванали неколцина персийски нередовни войници тъкмо когато плячкосвали припасите ни. За да покажа, че съм доволен от тях, дадох им пари и им заръчах да бъдат все така бдителни. Попитах ги също дали сарацинските князе са живи и здрави. Да — отговориха те.

Късна нощ е. Обхваща ме приятна дрямка. Не бих могъл да желая по-благоприятен резултат от първата ни среща с врага. Ако не беше дъждът, който е разкалял пода на палатката ми, щях да бъда напълно щастлив.

 

 

Приск: Нея нощ не само валеше, но имаше и вятър. На следния ден, 16 април, към три часа дойде ураган откъм север. Вятърът отнасяше палатки, а реката, вече придошла от пролетните дъждове, се разля нашироко и няколко баржи, натоварени с жито, потънаха. Бентовете, които задържат водата за напоителните канали, се срутиха; някои хора подозираха, че персийците нарочно са затворили вратите на шлюзовете, за да се наводни нашият лагер. Никога няма да узнаем дали наистина те направиха това или не. Както и да е, след два отвратителни дъждовни дена поехме надолу.

Юлиан беше в отлично настроение. Пък и всички ние. Първата персийска крепост беше в наши ръце и армията на великия цар се беше изпокрила. Прекалено хубаво, за да е вярно.

Нашата войска беше пръсната на разстояние повече от десет мили — същата тактика, която Юлиан използува, когато тръгна от Галия, за да остави впечатление, че разполага с огромни сили. Юлиан яздеше или отпред, или в тила на армията, двете места, които най-вероятно могат да бъдат нападнати от въоръжени отряди на местното население. Но няколко дни наред не срещнахме персийци. Те стояха на отсрещния бряг на реката и ни наблюдаваха. Щом дадяхме вид, че се готвим да преминем реката, те изчезваха в пелиновите шубраци. Явно бяха нащрек. Когато един от галите по някаква неизвестна причина прекоси реката, съсякоха го и набучиха главата му на дълъг прът, така че цялата наша войска да го види.

Между другото бурята отнесе палатката ми и три нощи бях принуден да спя в палатката на Максим. Не си допаднахме като съквартиранти. Между другите лоши навици той имаше и навика да говори насън. Първата нощ, когато спахме в една палатка, неговото мънкане ми беше дотам нетърпимо, че го събудих.

— Аз? Да приказвам насън?

Сребристата му брада беше заплетена като неразчесано руно. Гледаше ме с помътен поглед и с тъп израз на съненото си лице.

— Разбира се, че приказвах. Тъкмо когато спя, разговарям с боговете.

— А не би ли могъл да им приказваш шепнешком? Пречиш ми да спя.

— Ще се постарая.

После се оплакал на Юлиан, че не могъл да спи от моята кашлица! Но аз едва кашлях, като се има предвид, че бях се простудил много лошо, когато ме накваси дъждът през онази буря. На Юлиан му се видя много забавно, че ние с Максим сме спали в една палатка.

 

 

 

17 април — Тилута, Ахайяхалха. 18 април — изоставеното укрепление опожарено. 20, април — Бараксмалха. Прекосяваме реката. Седем мили до Диакира. Храм, жито, сол, нефтени находища. Изоставени, опожарени села. Озагардана, изоставен, опожарен. Паметник на Траян. Два дни на лагер. 22 април — Ормизда в засада. Предупреждение. Персийската войска ще се събере нощес.

 

Приск: Между 17 и 20 април минахме край три островни крепости. Първата беше Тилута, крепост, построена върху голяма скала, която стърчи над водата. Юлиан изпрати човек да им предложи да се предадат. Началникът отговори много любезно. Няма да се предаде, но се заклева, че ще се съобрази с изхода на войната между императора и великия цар. Тъй като не можехме да губим време с обсади на крепости, трябваше да се задоволим с този отговор. В замяна гарнизонът отдаде чест на нашата флота, когато тя премина под стените на острова. Същото се повтори в Ахайяхалха, друга островна крепост.

На 20 април стигнахме до едно изоставено село на име Бараксмалха. По предложение на Ормизда прекосихме реката и изминахме седем мили към вътрешността до Диакира, богат търговски център. Когато пристигнахме, градът беше изоставен. За щастие складовете бяха пълни с жито и, най-важното, със сол. Извън стените на града войниците на Невита намериха няколко жени и ги убиха. Не обичам такива работи. Не зная дали Юлиан е знаел за тези убийства или не. Той беше безмилостен, когато се касаеше да се накаже някой за неподчинение или предателство, но не беше жесток за разлика от Невита и галите, които проливат кръв, защото това им прави удоволствие.

Град Диакира бе опожарен, както и съседният град Озагардана, където между другото намерихме останки от едно съдилище на Траян. Юлиан заповяда лагерът да се построи около тези старини. Останахме там два дни, докато натоварят на баржите житото и солта от Диакира. През това време Юлиан беше зает с военачалниците си и въобще не го видях.

Задоволих се с обществото на Анатолий (който беше доста забавен, особено с неуспехите си като началник на протокола), Фосфорий, който е прекрасен човек, и с Амиан Марцелин, с когото се бях запознал в твоя дом в Антиохия. Той много ми хареса. Каза ми, че за пръв път сме се срещнали в Реми, където служел в един от легионите на Урсицин, но аз за съжаление не си спомням за тази наша среща. Както ти е известно, Амиан сега пише история на Рим, която възнамерява да доведе до наши дни. Смел човек! Преди няколко години ми изпрати надписан екземпляр на първите десет глави на историята си, написана на латински език! Защо е решил да пише на този език, нямам представа. Впрочем той е от Антиохия, нали? Останал съм с впечатлението, че произлиза от добро гръцко семейство. Но като си припомня миналото, си давам сметка, че открай време беше малко романофил. Прекарваше по-голямата част от времето си с европейските офицери и не харесваше особено азиатците. Като историк той нарочно подражава по-скоро на Тит Ливий и Тацит, отколкото на Херодот и Тукидит, доказвайки с това, че всеки си има свой вкус. Напоследък ми писа, че понастоящем живее в Рим, където, макар литературният свят да му се вижда неимоверно безплоден и претенциозен, възнамерява да си създаде име. Желая му успех. Прочетох малко от историята му, изглежда, пише латински свободно, така че може би правилно се е насочил. Но колко е странно и отживяло да искаш да бъдеш римски историк. Той ми съобщи, че редовно си пишете. Така че навярно двамата ще обедините силите си, когато дойде време да се издаде Юлиановото съчинение.

През нощта на 22 април Ормизда тъкмо се готвел да тръгне на разузнаване, когато за малко не попаднал в засада, устроена от една персийска кохорта. Никой не знае как персийците са научили точния час, в който Ормизда е щял да напусне лагера, но безспорно са го знаели. Това, което спасило Ормизда, била неочакваната дълбочина на реката точно на това място. Врагът не могъл да прегази придошлата от дъждовете река.

„Предупреждение.“ Не знам какво е имал предвид Юлиан. Възможно е някой шпионин да е предупредил Ормизда в последния момент. Или пък Юлиан е бил предупреден за някакъв заговор срещу самия него.

„Персийската войска ще се събере нощес.“ На следващата заран (23 април) най-после видяхме персийска войска. На една миля разстояние от нашия лагер се бяха събрали няколко хиляди конници и стрелци. В утринната светлина блестящите им плетени ризници караха очите ни да сълзят. Предвождаше ги великият везир. Той е вторият човек след великия цар, по чин някъде между цезар и преториански префект. Към войската на везира се бе присъединил един отряд асанатски сарацини, племе, известно със своята жестокост.

В два часа Юлиан нападна неприятеля. След дълго маневриране пехотата му се доближи на няколко десетки крачки от персийските стрелци. Преди последните да могат да изстрелят стрелите си, той даде заповед за нападение. Тази маневра така изненада персийците, че те не успяха да попречат на нашата пехота да разбие техните стрелци. С щитовете си пехотинците блъскаха персийските стрелци и те не можеха да се прицелят. Най-после се огънаха и побягнаха. Ние спечелихме битката.

Юлиан ликуваше.

— Сега нашите войници знаят, че персийците са хора като нас!

Със зачервено лице, с пурпурен плащ, изцапан с чужда кръв, със светнали от възбуда очи, той изглеждаше като бог на войната.

— Хайде, идвайте! — викна той на Максим и философите, които сега пристигаха на полесражението. — Елате да видим стените на Мацепракта!

Никой от нас не разбра какво искаше да каже, докато не ни заведе до едно изоставено село близо до бойното поле. Там видяхме останки от древна стена. Юлиан отвори една книга.

— Това е — каза той — част от първоначалната асирийска стена. Ксенофонт я е видял, когато бил тук преди 764 години.

Щастливо възбуден, нашият победоносен пълководец се покатери на камъните и зачете на висок глас откъс от Ксенофонтовия „Анабазис“. Всички послушно погледнахме стената, останала от онова далечно минало, но след възбудата (и страха) от битката никому ме беше до разглеждане на забележителности. Най-после Юлиан ни поведе обратно към реката.

На края на нашия стан един легион от императорската стража се беше събрал около една скала, от която техният трибун — висок, мускулест, рус мъж — им държеше реч.

— … боите се от персийците! Казвате, че не са хора като нас, а демони! Недейте отрича! Чувал съм ви да си шепнете нощем като деца, които се плашат от тъмното.

Гласът на трибуна беше силен. Лицето му бе румено, а очите — какви други можеха да бъдат? — сини. Ние тъмнооките хора загубихме света и сега го владеят онези, с очи като лед. Той говореше с лек германски акцент.

— Но сега видяхте тези демони отблизо. Победихте ги на бойното поле. Толкова ли бяха свирепи? Толкова ли бяха грамадни? Толкова ли бяха страшни?

Войниците наоколо взеха да мърморят, че персийците са като всички хора. Трибунът беше отличен демагог. Погледнах Юлиан, който бе покрил лицето си с наметалото си, за да не го познаят. Той наблюдаваше трибуна с изострения интерес на артист или ретор, който иска да види как ще се прояви някой съперник.

— Не. Те са хора като нас. Но по-слаби. Погледнете! — Трибунът направи знак на един от офицерите си да се приближи. Той държеше нещо, което на пръв поглед приличаше на вързоп от дрипи. Беше убит персиец. Офицерът подхвърли трупа към трибуна, който го улови с голяма лекота. Войниците ахнаха, поразени от силата на тези двама мъже, които вдигаха човешки труп, сякаш бе кукла. С една ръка трибунът хвана и повдигна трупа за врата. Мъртвият персиец беше дребен и слаб, с тънки черни мустаци и страховито озъбен. Бяха свалили бронята му и той бе облечен само в окървавената си туника.

— Ето го! Персийският демон! От това ли се боите? — Със свободната си ръка трибунът разкъса туниката и показа на войниците едно слабо, почти детско тяло с тъмна сърповидна рана под гръдната кост, където бе минало копието.

Трибунът разтърси тялото, както ловджийско куче разтърсва заек.

— От това ли се боите?

Всички гръмогласно извикаха:

— Не!

След това шумно се изсмяха при вида на неокосменото, гладко тяло, толкова различно от нас. Трибунът презрително захвърли трупа на земята.

— Да не съм чувал повече някой да шепне нощем, че персийците били демони! Ние сме мъжете, които ще управляват тази земя!

Докато войниците надаваха одобрителни викове, трибунът слезе от скалата и се отправи към Юлиан. Поздрави го без ни най-малко смущение.

— Нужна беше такава реч, августе.

— Отлична реч, Валентиниане.

Защото, както навярно се сещаш, трибунът беше нашият бъдещ император.

— Искам всички мои началници да направят пред войниците си същата… демонстрация. Отлично.

Войниците в миг изчезнаха, както обикновено ставаше, щом разберяха, че императорът е сред тях.

Юлиан и Валентиниан размениха няколко думи за военните работи. После, тъкмо когато понечихме да отминем, Валентиниан направи знак на един млад кавалерийски офицер, който беше застанал наблизо и захласнато гледаше императора.

— Августе, разреши ми да ти представя моя брат Валент.

Често се питам какво ли щеше да си помисли Юлиан, ако знаеше, че след по-малко от година тези братя, синове на един въжар от Норикум, станал отпосле военен, ще бъдат императори — единият на Изтока, другият на Запада. Предполагам, че щеше да одобри Валентиниан, но Валент беше истинска напаст. И това, че и двамата бяха християни, едва ли щеше да му хареса. На нас също не ни хареса, нали? За малко не ми взеха главата по време на Валент. А Максим не можа да спаси своята.

След това Юлиан остави бъдещите си наследници и си тръгна, като никой от тях не знаеше какво крие бъдещето. Ако боговете съществуват, те сигурно са добросърдечни. Макар да има гадатели и светкавици, те не казват нищо за бъдещето ни. Ако ни казваха какво ни чака, не бихме могли да го понесем.

На следващия ден стигнахме едно място, където водите на Ефрат се изливат в цяла мрежа от напоителни канали. Някои от тях са отпреди хиляда години и ако не бяха те, Персия нямаше да е богатата страна, каквато е. Намериха се хора, които искаха да отклоним водите, та нивите да прегорят от слънцето, но Юлиан не допусна това, като изтъкна, че скоро войската ще живее от плодовете на същата тази земя. В началото на най-големия канал имаше висока кула, която отбелязваше извора на река Нахармалка (което на персийски ще рече Царска река). Тя се влива в река Тигър под Ктесифон. Тази река или канал беше особено бързоструйна вследствие на дъждовете. С голямо усилие построиха мостове върху ладии. Пехотата премина благополучно, но доста товарни животни се удавиха. Спомням си, че имаше опити от страна на персийски разузнавачи да безпокоят с нападенията си кавалерията, но нашите челни конници — сарацините, скоро ги прогониха.

На 28 април, след един поход без особени събития, стигнахме до Пирисабора, голям град с внушителни високи стени и кули, така обгорени от слънцето, че имаха жълтеникавия цвят на лъвска кожа. От три страни градът е естествено обграден от реката. От четвъртата страна жителите са изкопали канал, така че фактически живеят на остров, който е мъчнодостъпен за нападатели. В средата на града, на висок, стръмен хълм се издига огромна вътрешна крепост. Трябва да призная, че като я видях, сърцето ми се сви. Обсадата на такъв град можеше да отнеме месеци.

Юлиан изпрати до града обичайното си послание: ако се предадат, ще пощади живота на жителите му. Но Пирисабора беше един от важните градове на Персия и отговорът на Мамерсидес, началника на крепостта, бе действително дързък: градът няма да се предаде. Но Мамерсидес се съгласи да говори с Ормизда (изглежда, че са били в тайна писмена връзка).

Аз също присъствувах, когато Ормизда, висок и с блеснала на слънцето броня, с осанката на персийски цар, отиде с коня си до пълния с вода ров пред града. Той спря коня си на края на рова. Когато персийците го познаха, взеха шумно да му се подиграват и да свиркат. Наричаха го предател и какви ли не още по-лоши неща. Бях достатъчно близо до Ормизда, за да видя как жълтеникавото му лице се скова и доби суров израз; той обаче не пошавна, нито пък по друг начин даде вид, че е чул ругатните. В продължение на половин час търпя всички обиди. Сетне, като разбра, че с тези хора не може да се преговаря, даде знак на знаменосеца си да отиде при него. Това предизвика още по-силни викове. Знамето на Ормизда бе това на великия цар на Персия. С най-величествен вид Ормизда се оттегли и Юлиан даде заповед градът да бъде обсаден.

За съжаление Юлиан не е описал тази обсада и у мен самия не е останал ясен спомен за нея. Може би нашият приятел Амиан ще я опише. Всъщност не съм много силен във военната история. Най-ясният ми спомен от тази обсада е цяла поредица разправии с Максим. Няма да те отегчавам с описание на кавгите ни, защото не си спомням за какво се карахме.

Градът Пирисабора падна на втория ден, след дълго сражение. Но с това не се приключи обсадата, защото Мамерсидес изтегли войската си на върха на хълма и там, защитени от стени, иззидани от тухли и асфалт и здрави като желязо, персийците продължиха да се съпротивляват. Самият Юлиан поведе първото нападение срещу крепостта и бе отблъснат.

На третия ден той заповяда да построят хелеполис. Това е висока, дървена кула, използувана за прехвърлянето на войници дори през най-високи стени. Няма защитни средства срещу такава кула; дори огънят е безполезен, защото я покриват с мокри кожи. Хелеполисът се оказа ненужен. Не беше изкаран и до половина, и Мамерсидес поиска примирие. Спуснаха го от крепостта с въже, което се скъса няколко метра над земята, и той си счупи и двата крака. Юлиан беше милостив. Съобщи му, че всички ще бъдат пощадени, ако крепостта се предаде.

Към залез-слънце от крепостта излязоха около 2500 персийци, мъже и жени, пеейки благодарствени химни на Великия господар, който ги бе пощадил и който сега щеше да царува. След това Пирисабора бе опожарен и изравнен със земята. По това време вече бяхме така скарани с Максим, че не си говорехме.

 

 

 

3. конн. отр. триб. убит. Вез. команд. Пленено знаме! 2 триб. разж. убив. вс. десети. знаме възвърнато. роч. 100 сребър. пари.

 

Приск: Спомням си много ясно — „3 конн. отр. триб. убит и пр.“. В деня след опожаряването на града всички обядвахме с Юлиан. Беше много приятен обед и той говореше с жар, сякаш отново преживяваше обсадата, и както правят всички военни, даваше дълги обяснения и правеше предположения от рода „какво можеше да стане, ако…“, когато Анатолий влезе в палатката с новината, че предвождани лично от великия везир, персийците разбили три наши кавалерийски отряда: един от трибуните бил убит и знамето било пленено.

Помислих, че Юлиан ще получи удар. Той захвърли чинията си на земята, изскочи от палатката и с крясъци вдигна всички на оръжие. Един час по-късно войската на везира бе открита и знамето бе възвърнато. Не бяха минали и три часа, и двамата оцелели трибуни бяха разжалвани, а от войниците, които бяха побягнали пред врага, десет души бяха убити; според един стар закон при бягство всеки десети войник се наказва със смърт. Никога не бях виждал Юлиан толкова разгневен, нито пък толкова строго да следва класическия образец на римски пълководец. Той заповяда да се строи цялата войска, за да гледа екзекуцията на войниците. Когато наказанието бе изпълнено, той държа реч, в която ги предупреди да не проявяват неподчинение и малодушие и им напомни, че ако някой се предаде на врага, персийците ще го осакатят и ще го оставят да умре от глад в пустинята. След това похвали войските за победата при Пирисабора и даде на всеки войник по сто сребърни пари.

Горкият Юлиан! Тъй като самият нямаше никакво отношение към парите, не можеше и да смята добре. Нямаше представа за цените на нещата, нито дори колко струва верността на войника. Като спомена тази малка сума, войниците така шумно изразиха недоволството си, че се уплаших да не би веднага да се разбунтуват. Но Юлиан не се уплаши. Каза им с остър тон, че той самият не е богат и че римският народ бил в затруднено положение, защото толкова много от предшествениците му използували златото, за да купят привиден мир, вместо да купят желязо и да водят неизбежните войни. Но им обеща, че скоро ще бъдат в Ктесифон и тогава съкровищата на цяла Персия ще бъдат техни. Това подобри настроението на войниците: те го приветствуваха и затракаха с копия по щитовете си.

 

 

 

14 мили. Наводнения. Спираме настъплението. Мостове.

 

Приск: Персийците отприщиха речните бентове на юг от нас и загубихме един ден, тъй като се наложи да използуваме лодки и салове, за да преминем многобройните блата, образувани от разлялата се река. Цялата околност се бе превърнала в огромно тресавище. Най-яркият ми спомен е как, докато газех през калните води, по краката ми се впиваха грамадни, жадни за кръв пиявици.

 

 

 

Майозамалха. Лагер. Подготовка за обсада. Засада. Предателство?

 

Приск: След три дни стигнахме до Майозамалха, друг важен град с високи стени. Там Юлиан се разположи на стан.

„Засада“ се отнася до случилото се нея вечер. Юлиан и няколко разузнавачи оглеждали външните стени, за да открият слаби места. Както вървели под стените, десетина персийци се измъкнали от града през една вратичка, пропълзели до Юлиан и разузнавачите и неочаквано ги нападнали. Двама от тях се нахвърлили върху Юлиан. Той убил единия, а от другия се защитил с щита си. За няколко минути персийците били избити и Юлиан се завърна в стана, щастлив като момче, с оръжието на убития персиец като трофей.

„Предателство?“ Как ли са узнали персийците за разузнавателната му обиколка? Юлиан знаеше, че войската му гъмжи от шпиони, а освен това имаше и много врагове. Той подозираше, че се касае за предателство, и беше прав.

Жителите на Майозамалха отказаха да се предадат. И Юлиан се приготви за обсада. Сега вече се боеше от персийската войска, която, както се предполагаше, се събирала точно на юг от Ктесифон. За по-голяма сигурност той заповяда да се издигне двойна ограда около стана ни.

 

 

 

Конница, предвождана от великия везир, нападна обоза ни в палмовите горички. Не дадохме жертви. Персийците имаха убити. Бяха отблъснати и пропъдени. Околността е много гориста и пълна с потоци и езерца. Винаги съм смятал, че Персия е пустиня. Колко бих желал да имам свободно време и като Херодот да опиша този край на света! Толкова е красив! Изобилие от финикови палми и плодни дървета. Нивите са жълто-зелени от младото жито. Тазгодишната реколта ще бъде добра, и то наша!

Особено интересни ми се виждат находищата на нефт — тази мазна течност, която извира от земята и може да гори. Сутринта заповядах да запалят едно такова езерце. Огнен език се издигна до небето. Единственият начин, по който може да се потуши огънят, е да се покрие с дебел пласт пясък; иначе ще гори с години. Оставих нефта да гори като жертвоприношение на Хелиос.

Доведоха при мен няколко пленници от тазсутрешното нападение. Това са особени на вид същества и аз ги разгледах доста внимателно, като си припомних за един от трибуните, който неотдавна показа на войниците си труп на персиец с думите: „Погледнете от какво сте се бояли! Това е персийският демон с бронзови ръце и от устата му излиза пламък!“ След това им показа трупа на едно крехко създание, по-скоро момче, отколкото мъж.

 

 

Приск: Обикновено, когато в исторически текстове се предават речи, никой не очаква да се повтарят дословно същите думи. Думите на Валентиниан, които по-горе предадох, обаче са съвсем точни, защото, докато той говореше, си вземах някои бележки, които сега използувам за този коментар. А ето че Юлиан, преди да е изтекла и една седмица, вече променя текста. Историята е сбор от празни приказки за събития, истината за които се губи още докато те се развиват. Поднасям ти тази изтъркана мисъл без коментарии, но това е истината!

 

 

 

Персийците, които разпитах, бяха от конницата. Те са дребни, жилави и с оловносив цвят на кожата. Ормизда служеше като преводач. Макар да смятаха, че веднага ще ги убием, нямаха вид да се боят. Един от тях говореше от името на всички и изля цял поток от думи. Когато накрая се задъха, попитах Ормизда какво бе казал.

Ормизда сви рамене.

— Типичен персиец — отговори той, засега в „гръцко“ настроение. — Надява се да се задавим от гордост, месецът да падне върху войската ни, та да я смаже, и племената в пустинята да се надигнат чак от Индия и Китай, за да ни изколят. Персийците винаги са склонни да преувеличават в речта си, особено в метафорите си.

Изсмях се. Открай време персийската реторика ми се е виждала по-скоро забавна. Характерно е за източните народи, че винаги си служат с извънредно пищни и надути фрази. Дори дипломатическите им послания често са неразбираеми заради прекалената си образност, която напомня на Пиндар.

Ормизда им плати със същата монета. Персийците слушаха презрително. Те са хубави мъже със заострени гладки бради и често пъти сключени вежди. Очите им, черни и дълбоки, са особено изразителни. Те са много стройни поради строгата им диета. Ядат само когато огладнеят, а и тогава ядат много малко. Рядко пият вино. Като изключим бърборенето, единствено спрямо жените проявяват невъздържаност. Всеки мъж има толкова наложници, колкото може да издържа. Не харесват момчета. Всичко във външния им вид говори за голяма скромност; считат за срамно друг човек да ги види, когато ходят по нужда. Донякъде бих желал нашата войска да подражава на тяхното физическо благоприличие. Все пак въпреки всичките им добродетели не са приятен народ. Надменни са, обичат да се хвалят и се опияняват от жестокости. Благородниците държат долните слоеве на населението, както и робите, във вечен страх, като ги изтезават или убиват по своя прищявка. Няма закон, който да защити безпомощните, а милосърдието за тях е нещо съвсем непонятно. Законите им са дивашки. Например ако някой е извършил престъпление, което се наказва със смърт, убиват не само него, но и цялото му семейство.

— Да се отчаеш от такива хора — каза Ормизда с отегчен вид, след като отведоха пленниците. — Най-глупавото племе на света.

— Но ти си техен цар — закачих го аз. — Следователно си най-глупав от всички.

— Твърде дълго съм живял сред вас — отвърна той тъжно.

— Но именно поради това ще бъдеш по-добър като владетел. Можеш да ги промениш.

— Невъзможно е — каза той и поклати глава. — Именно това е характерно за Персия. Ние сме, каквито сме били; и ще бъдем, каквито сме. Когато стана велик цар (ако е такава волята на Слънцето и на Юлиан), няма да бъда вече грък. Ще забравя Платон. Ще бъда като Дарий и Кир, като Ксеркс и като… да, като брат си Сапор.

— Ще бъдеш съюзник, на когото не може да се разчита? — Казах това с шеговит тон, но не се шегувах.

— Какво друго мога да бъда? Аз съм наследник на Сасанидските царе. Ние сме жестоки и невъздържани — отвърна той, а сетне се усмихна с очарователна усмивка. — Добре ще направиш, августе, да избиеш всички персийци, включително и мен.

— Това е неизпълнимо — рекох и заговорих за друго.

Но бях поразен от думите на Ормизда и ме обзе безпокойство.

Дали не трябва да държа римска войска в Ктесифон и да управлявам чрез проконсул? Ще бъде ли невъзможно да държим персийците в подчинение, както прадедите ни не можаха да се справят с евреите? Съжалявам, че Салустий не е тук.

Прекарах останалата част на деня с военачалниците си, подготвяйки обсадата на Майозамалха. Градът е разположен на височина и е обграден от двойна стена. Охранява се от голям гарнизон. Заповядах да подкопаят стените. Това е едно добро средство, което още не сме опитали. Невита и Дагалайф в момента прекопават тунели под стените. Призори Виктор с голям брой конници ще отиде на разузнаване чак до Ктесифон. Има слух, че войската на великия цар се приближавала към нас откъм изток, но това е само слух.

Всичко върви прекалено лесно. Но защо трябва да се чудя? Боговете са с мен и духът на Александър шепне: „Напредвай, до най-далечния край на света!“

 

 

Приск: Както винаги духът на Александър прекали с амбициите си. Достатъчно мъчно беше да превземем Майозамалха, камо ли Индия и Китай. Но тогава Юлиан не беше още загубил ума си, каквито и усилия да правеше Максим да го подлуди. Не съществуваше никакъв план за скорошното завладяване на далечни азиатски страни. Юлиан предвиждаше кратък поход в Персия, зимуване в Тарс и едва след това поход към Индия.

Юлиан не описва обсадата и падането на Майозамалха, и аз също няма да ги описвам. Доколкото си спомням, градът бе разположен на висока скала над реката. За да се добереш до града, трябваше да се изкатериш по стръмни скали, извънредно удобни за отбрана. Първия ден опитахме фронтално нападение и не успяхме. Междувременно се копаеха тунели под стените.

На втория ден докараха обсадни машини. Въздухът ехтеше от трясъка на едри камъни, изхвърляни с катапулти срещу стените. Слънцето припичаше. Скоро се изтощиха и защитници, и нападатели. Но Юлиан караше войниците да се бият до пълно изчерпване на силите им, защото нямаше време да се занимава с обсади, когато беше толкова близо до Ктесифон и войската на великия цар. Най-сетне бойците, които копаеха тунелите, съобщиха, че са готови да нахлуят в града. Тази нощ Юлиан нападна крепостните стени с цялата войска, докато няколко кохорти минаха през тунелите и влязоха в града през пода на една задна стая на изоставена кръчма. Градът се предаде.