Гор Видал
Юлиан (10)

IX

Пристигнах в Медиоланум през средата на октомври. Времето беше сухо и въздухът толкова бистър, че можеше да се видят съвсем ясно сините Алпи, които отделят цивилизования свят от варварите, нашия слънчев свят от тъжните зелени гори, откъдето Немезида^[1] дебне Рим.

Още извън градските порти ни посрещна един от евнусите на Констанций, внушителен човек с надиплена гуша и подигравателна усмивка. Той не се обърна към мен с обичайния поздрав; това беше лош знак. Евнухът предаде на началника на охраната ми писмо от императора. Щом видях това, започнах да си казвам наум първите обредни думи, които трябва да изрека, когато сляза в царството на мъртвите. Оказа се обаче, че нямат намерение да ме пратят там веднага. Вместо това ме заведоха в една къща в покрайнините на града. Тя стана моят затвор. Думата затвор предава точно положението ми. Подсилена стража ме охраняваше. През деня ми позволяваха да се разхождам в атриума, но нощем ме заключваха в спалнята ми. Не разрешаваха на никого да ме посещава, но пък и освен императрица Евсебия в Медиоланум въобще нямаше човек, когото да исках да видя или който искаше да ме види. От цялото ми домакинство ми оставиха само две момчета и двама прислужници. Останалите изпратиха в двореца. Нямаше с кого да разговарям. Това бе най-тежко за мен. Дори и един евнух щеше да ми бъде приятна компания.

Защо се държаха така с мен? По-късно можах да свържа отделните факти и да разбера цялата история. Докато съм бил в Атина, един пълководец на име Силван се провъзгласил за император на Галия. Убеден съм, че всъщност той не е имал никакво намерение да завладее престола, но враждебността на придворните евнуси го е принудила да се разбунтува.

Веднага след това Констанций наредил да ме затворят, защото се боял да не би да се възползувам от бунта в Галия и да се надигна срещу него в Атика. Така стана обаче, че още преди да стигна до Медиоланум, Силван умрял в Колония Агрипина^[2]. В гражданските войни на Констанций пак му провървя.

Но смъртта на Силван не разрешила моя въпрос. Докато съм бил затворен във вилата, старият спор се подновил. Евсебий настоявал да бъда умъртвен. Евсебия била против. Констанций мълчал.

Написах няколко писма до Евсебия, с които я молех да настои пред императора да ми разрешат да се върна в Атина. Но в последна сметка реших да не й изпращам никакво писмо, тъй като Констанций беше много подозрителен и каквато и да била писмовна връзка между жена му и предполагаемия престолонаследник несъмнено щеше да го настрои против нас. Най-мъдро беше да не предприемам нищо и да чакам.

На утрото на тринадесетия ден от затворничеството ми животът ми се измени завинаги. Събуден бях от един роб, който блъскаше на вратата на спалнята ми:

— Стани, господарю! Стани! Известие от августа!

Спях облечен и мигновено скочих от леглото. Напомних на роба, че ако някой не отключи вратата отвън, няма да мога да приема императорския пратеник.

Вратата бързо се отвори. Началникът на стражата ме гледаше със засмяно лице. Разбрах, че божествената воля се бе наложила. Бях спасен.

— Пратеник, господарю! Августът ще те приеме довечера.

Излязох в атриума и за първи път усетих какво значи да си спечелил благоволението на императора. Сега къщата беше пълна с непознати хора. Пълни евнуси, пищно облечени в коприна, чиновници от различни учреждения, шивачи, майстори на сандали, бръснари, млади офицери, привлечени от младежа, който е може би новата изгряваща звезда и може да стане източник на почести и облаги. Просто главата ми се замая.

Пратеникът беше Аринтей, който сега служи при мене в Персия. Той е необикновено красив и войската го обича, понеже всяка войска обича хубавите офицери. Той е с кестенява коса, синеок, със силно и гъвкаво тяло. Необразован е, но е храбър и вещ във военното дело. Единственият му недостатък е неговата прекалена страст към момчета, която намирам непристойна за един военачалник. Но войниците намират неговата чувственост за забавна. Той служи в конницата, а измежду конните офицери педерастията е нещо най-обикновено. Наистина, когато Аринтей, със светналите си сини очи и захилено румено лице, се доближи до мен този ден, аз едва не го взех за самия Хермес, който, обкръжен от сиянието на Олимп, идва сам да спаси недостойния си син. Аринтей ме поздрави живо и почна да чете писмото, с което Констанций ме викаше на аудиенция. Когато изпълни поръчението си (това му струваше доста усилия, защото за него четенето не беше лесна работа), той прибра писмото и ми се усмихна с пленителна усмивка.

— Когато станеш цезар, не ме забравяй. Вземи ме със себе си. Обичам войната — каза той и потупа дръжката на меча си. Разтреперих се като глупак. Той си тръгна.

След това започна друга борба. Трябваше да пожертвувам брадата си, както и ученическата си туника. Вече бях принц, а не философ. За пръв път в живота ми брадата ми бе обръсната. Като че ли ми отрязаха ръката. Двама бръснари се занимаваха с мен, както бях седнал на един стол в средата на атриума, и сутрешното слънце огряваше едно зрелище, което, като си го спомням днес, беше безкрайно смешно. Един стеснителен двадесет и три годишен ученик по философия, току-що пристигнал от Атинската школа, се превръщаше в царедворец.

Една робиня изряза ноктите на краката ми и после ги изтърка до глезените, което ме смути извънредно много. Друга беше заета с ръцете ми и се чудеше колко много бяха зацапани пръстите ми от мастило. След като обръсна брадата ми, бръснарят поиска да обръсне и гърдите ми, но аз го изругах и той се отказа от намерението си. И аз от своя страна направих отстъпка и се съгласих да подстриже космите, които стърчаха от ноздрите ми. Когато всичко беше готово, той ми донесе едно огледало. Едва познах младежа, който ме гледаше с облещени очи от лъскавия метал; това бе действително образ на младеж, а не на мъж, както си въобразявах, защото брадата мамеше, придавайки ми незаслужено вид на възрастен и мъдър човек. Без нея заприличах на всички други млади придворни.

След това ме изкъпаха, намазаха ме с разни благовонни масла и ме облякоха най-грижливо. Плътта ми тръпнеше от сластния допир на коприната и това ме караше да се чувствувам неловко, защото прекалено ясно усещах тялото си. Днес никога не нося копринени дрехи; предпочитам груб лен или вълна.

Смътно си спомням останалата част на деня. Занесоха ме на носилка в двореца през оживените улици. Хората ме заглеждаха с любопитство, но не знаеха дали трябва да ме аплодират, или не. Гледах право пред себе си, както ми бяха заръчали да се държа, когато съм сред народа. Опитах се да не слушам разговорите по улицата и отчаяно се мъчех да си спомня наставленията на евнуха. В дъното на градския площад се издигаше дворецът с коринтската си колонада, сив и отблъскващ като самата съдба. Войници в парадна униформа бяха строени от двете страни на входа. Те ми отдадоха чест, когато слязох от носилката.

Стотици граждани се приближиха да ме разгледат отблизо. Във всеки град има хора, които, изглежда, нямат друга работа, освен да се събират на обществени места и да зяпат високопоставените личности. Те не са нито приятелски настроени, нито враждебно, а са просто любопитни. Най щеше да им е интересно да видят някой слон, но тъй като нямаше слон, щяха да се задоволят и със загадъчния Юлиан. Малцина от тях ме познаваха. Никой не знаеше точно какъв роднина съм на императора. Удивително е колко малко знаят за нас поданиците ни. Познавам градове по границите на империята, където смятат, че още управлява император Октавиан Август и че той е велик магьосник, който никога няма да умре. Разбира се, всеки от нас се нарича август, за да напомня за неизменността на римската власт — единственото постоянно нещо всред един непрестанно менящ се свят. И все пак, дори в градовете, където грамотността е доста разпространена, средният гражданин често не знае кой е начело на държавата. Много пъти смутени пратеници са се обръщали към мен, наричайки ме Констанций, а един старец смяташе, че съм Константин, и ме поздрави, че толкова малко съм се изменил от времето на битката при Милвийския мост.

В двореца любопитството бе примесено с възбуда и надежди. Явно бе, че съм спечелил благоволението на императора. Виждах това във всички лица. В преддверието ми оказаха почести: покланяха ми се, усмихваха ми се, стискаха ми горещо ръка и я целуваха с надежда. Отвратително нещо… (както си го спомням сега). Но по онова време то беше чудесно доказателство, че съм спасил живота си.

Предадоха ме на началника на протокола, който шепнешком ми даде последни наставления. След това под звуците на тръбите влязох в тронната зала.

Констанций носеше пурпурна мантия, която се спускаше на дипли до червените му сандали. В едната си ръка държеше жезъл от слонова кост, а в другата, отпусната върху страничната облегалка на трона с дланта нагоре, блестеше златно кълбо с кръст. Както обикновено той гледаше втренчено право пред себе си, без да забелязва нищо друго освен това, което беше в зрителното му поле. Изглеждаше зле. Имаше тъмни кръгове под очите и лицето му беше на петна, като че ли от прекомерно пиянство; а той се въздържаше от вино. Евсебия, отрупана със сияйни накити, седеше на престол, поставен направо на пода. Въпреки че и тя седеше неподвижно като статуя, в лицето й имаше нещо, което загатваше за съчувствие. Когато ме видя, тъжната й уста леко се разтвори.

Вдясно и вляво от мен, облечени в най-блестящи облекла, стояха членовете на консисторията. Всички ме разглеждаха внимателно, докато бавно преминах през залата и се приближих към трона с наведени очи. Светлината на октомврийското слънце се изливаше през високите прозорци. В залата се носеше силна миризма на тамян. Отново се почувствувах дете и сякаш срещу мен седеше Константин. За миг всичко се завъртя пред погледа ми. След това Констанций изрече първия предписан от церемониала поздрав. Аз отговорих, коленичих, целунах пурпурната мантия и той ме повдигна. Подобно на двама актьори изиграхме безлично ролите си. След това ми дадоха столче близо до Евсебия.

Седях съвсем неподвижно, като гледах право напред, но чувствувах присъствието на Евсебия до себе си. Усещах дъха на цветя, който лъхаше от нея. Но не се погледнахме един друг.

Констанций приемаше посланици, назначаваше военачалници, раздаваше титли. Аудиенцията завърши, когато императорът стана. Всички коленичихме. С вдървени крака и леко олюляващ се от тежестта на мантиите и накитите си, Констанций се оттегли към покоите си, следван от Евсебия. Щом двете зелени бронзови порти се затвориха след него, сякаш вълшебник замахна с магическа пръчка и всички се почувствувахме свободни.

Заобиколиха ме придворни и ме отрупаха с хиляди въпроси. Ще ме направят ли цезар? Къде ще живея? Нуждая ли се от някаква услуга? Нека само да заповядам, и всичко ще бъде изпълнено. Отговарях колкото можех по-сдържано и уклончиво. Тогава към мен се приближи моят стар враг Евсебий. Жълтото подобно на месечина лице беше сериозно и почтително. Копринената му мантия изшумоля, докато тежкото му тяло се покланяше ниско.

— Господарю, ти ще обядваш със свещеното семейство. — Сред придворните премина възбуден шепот. Това бе най-голямото благоволение. Издигнах се в очите на всички. Но първата ми мисъл бе: вечеря — значи отравяне. — Ще те съпроводя до свещените покои.

Евсебий ме поведе към бронзовите врати, през които току-що беше преминала царствената двойка. Не проговорихме, докато не излязохме в коридора, където останахме сами.

— Трябва да знаеш, господарю, че винаги, по всякакъв начин съм уверявал августа в твоята вярност към него.

— Зная — излъгах аз със същата тържественост.

— В консисторията имаш врагове. — Той даде знак на един страж да отвори една малка дъбова врата. Минахме през нея. — Но аз винаги съм им се противопоставял. Както знаеш, всякога съм се надявал, че ще заемаш подобаващото ти се място в двора, и въпреки че някои съветват титлата цезар да се премахне, тъй като брат ти… — Той остави недовършено изречението си. — Посъветвах негова вечност да те направи цезар.

— Не съм се стремял към такава чест — измърморих аз, като любопитно разглеждах всичко около себе си.

Дворецът в Медиоланум е грамадна, безразборно строена сграда. Първоначално е била доста скромното жилище на управителя. Когато Рим престанал да бъде фактически център на Запада, дворецът бил разширен, за да стане императорска резиденция. Императорите трябвало да бъдат близо до Алпите поради честите нападения на германските племена. Освен това колкото по-далече е един император от Рим, толкова по-голяма е вероятността да остане на престола, защото населението на този град, както е известно, е капризно и дръзко и помни, че е сваляло много императори. Никой император не остава дълго в Рим, освен ако това не му се наложи.

Константин разширил двореца, като построил приемните зали, а Констанций прибавил жилищните помещения на втория етаж, където в момента се намирахме. Те гледат към голям вътрешен двор. Лично аз предпочитам старата римска къща, с малки отделни стаи, разположени около атриума, но Констанций беше новатор в архитектурата, както и в църквата. Намирам, че тези стаи са прекалено големи и разноските за отоплението им са просто съсипателни.

При всяка врата стояха стражи и евнуси, надменни и същевременно раболепни. Няма по-потискащо място от царски двор. Навсякъде, където има трон, човек може да наблюдава в най-големи подробности всички човешки суети и пороци, лакирани с добри обноски и тънко позлатени с лицемерие. Когато съм на поход, в моя двор не се спазва никакъв церемониал. А и когато съм в резиденцията си, гледам да няма много блясък.

Евсебий ме остави пред последната врата с дълбок поклон. Стражите отвориха вратата и аз влязох в трапезарията. Констанций се беше изтегнал на една от двете лежанки, поставени под прав ъгъл до масата. Евсебия седеше срещу него на стол, украсен със слонова кост. Поклоних се ниско и на двамата, като ги поздравих с предписаните фрази.

Констанций измърмори някакъв отговор. След това ми даде знак с ръка да заема другата лежанка.

— Изглеждаш по-добре без онази ужасна брада.

Изчервих се, докато сядах на лежанката. Евсебия ми се усмихна насърчително.

— Мен пък ми харесваше брадата — рече тя.

— Защото и ти си безбожница.

Сърцето ми спря за миг. Но това беше само една от тромавите шеги на Констанций.

— Тя харесва тези високопарни и мръсни циници. — Той посочи жена си с костеливата си, отрупана с пръстени ръка. — Непрестанно ги чете. Не е хубаво жена да чете.

Отговорих нещо приятно, благодарен, че го намирам в добро настроение. Констанций беше свалил диадемата си и връхните мантии и имаше почти човешки вид, съвсем различен от статуята, която седеше на престола преди малко.

Поднесоха ми вино и въпреки че рядко го пия неразредено, този път го изпих направо, за да успокоя нервите си.

— На кого ми прилича без тая ужасна брада? — Констанций ме разглеждаше с любопитен поглед като някакъв нов роб или кон.

Евсебия се намръщи, преструвайки се, че рови в паметта си. Човек никога не издава мислите си пред един тиранин дори когато ти е съпруг.

Императорът сам отговори на въпроса си:

— На Констанс. Много му приличаш. Съвсем приличаш на брат ми.

Сърцето ми се сви. Винаги се е смятало, че Констанций има пръст в смъртта на брат си. Но в тази забележка нямаше никакъв намек. В добро разположение на духа, Констанций говореше направо и се държеше съвсем естествено.

Отвърнах, че тогава съм бил съвсем малко дете и не помня покойния си братовчед.

— Беше най-представителният от трима ни. Висок. Като баща ни. — Констанций много съжаляваше, че не е по-висок.

Поднесоха ни пищна вечеря и аз вкусих от всичко, защото да откажеш да хапнеш от някое блюдо, би означавало, че се страхуваш да не би императорът да те отрови. Беше цяло изпитание и стомахът ми едва понесе огромното количество храна, което погълнах.

Констанций водеше разговора, както следва да го води един император (освен ако е склонен към философски спорове като мен — на масата аз трябва да говоря ужасно бързо, за да ме чуят). Попита ме как е минало учението ми в Атина. Описах му го и накрая завърших:

— Бих могъл да прекарам останалата част от живота си там.

При тези думи видях, че Евсебия едва забележимо се намръщи. Знак, че не трябва да говоря за учение.

Но Констанций не слушаше. Беше се изтегнал по гръб, тихо се оригваше и леко разтриваше с ръка издутия си корем. Той заговори с притворени очи:

— След баща ми аз съм първият император, който царува сам. Но той никога не е възнамерявал само един от нас да управлява. Нито пък Диоклециан е възнамерявал само един от четиримата му наследници да управлява.

Констанций се изправи на лакътя си и ме погледна с тези странно тъжни очи, които бяха най-привлекателното и най-загадъчното у него. Това бяха очи на поет, който е видял истинската трагедия на този свят и знае какъв е отвъдният. И все пак приятното впечатление от тези очи се разваляше напълно от нацупената му уста. Дали някой изобщо познаваше Констанций? Едно беше сигурно — аз не го познавах. Аз го мразех, но Евсебия го обичаше — поне така ми се струваше, а тя беше жена, която не би се привързала към лош човек. Като всички нас, Констанций беше съвкупност от много личности, събрани в едно тяло.

— Светът е прекалено голям, за да може един човек да го управлява. — Сърцето ми заби ускорено. Знаех какво следва. — Не мога да бъда навсякъде. А властта на императора трябва да бъде навсякъде. Работите винаги се объркват на няколко места едновременно. Щом германските племена на север се размърдат, персийците нападат от юг. Понякога ми се струва, че се наговарят предварително. Ако се отправя на изток, веднага възниква опасност от запад. Ако един пълководец се разбунтува срещу мен, по същото време трябва да се справям с още един-двама други предатели. Империята е голяма. Разстоянията са огромни. Враговете ни — многобройни. — Той откъсна една кълка от печената патица и почна да дъвче, като през всичкото време ме гледаше с кротките си очи. — На всяка цена ще задържа държавата ни цяла. Няма да отстъпя на варварите нито един град, нито една нива дори! — Високият му глас почти прегракна. — Ще запазя държавата за нашето семейство. Ние я спечелихме, трябва да я задържим. И затова трябва да бъдем верни един на друг. — Как ме поразиха тези думи, произнесени от неговата жестока уста. Не смеех да го погледна.

— Юлиане — гласът му стана по-нисък, — възнамерявам да те направя цезар, мой наследник, дотогава, докато ми се роди син.

— Господарю! — единствено можах да промълвя аз. Неочаквано сълзи изпълниха очите ми. И досега не съм си дал сметка дали желаех тази съдба. И все пак, когато всичко това ми се случи, някакво скрито въже се скъса вътре в мен и моят кораб се понесе по опасното море.

Евсебия ме поздрави. Не си спомням какво отвърнах. Донесоха още вино и Констанций, изпаднал във весело настроение, ми съобщи, че астролозите предпочитали 6 ноември пред всеки друг ден. Изтъкна, че трябва да изучавам военно дело, докато си събера двор, подходящ за новото ми положение. Щял да ми плаща заплата, която „няма да бъде голяма“, както той се изрази неопределено. Всъщност, ако не бяха доходите от майчиното ми имение, щях да умра от глад още първата година. Никой не може да упрекне братовчед ми в прекалена щедрост.

Констанций почти ми се усмихна:

— А сега имам изненада за теб.

Изненадата беше сестра му Елена. Тя влезе в стаята с подчертано чувство за собствено достойнство. Не я познавах, въпреки че я бях виждал от разстояние при първото ми посещение в Медиоланум.

Елена не беше привлекателна жена. Беше ниска, склонна към напълняване, с къси крака и дълъг торс като на Констанций. За нещастие лицето й беше досущ като лицето на Константин Велики; човек просто се сепваше: същите широки скули, същите горди и тънки устни, големият нос, грамадната челюст — просто копие на императорския портрет, пресъздаден у жена на средна възраст. И въпреки тази злощастна прилика тя беше иначе много женствена и имаше приятен, мек глас. (Винаги са ми били неприятни жени с пискливи гласове.) Движеше се сдържано, дори смутено. Тогава не знаех нищо за нея освен това, че е десетина години по-възрастна от мен и че е любимата сестра на Констанций.

След като отговори на нашите поздрави, Елена седна на свободния стол. Явно беше развълнувана. Аз също бях неспокоен, защото знаех точно как щяха да се развият нещата по-нататък. Винаги допущах, че нещо подобно може да ми се случи, но винаги се стремях да мисля за това колкото се може по-рядко. Сега този миг беше настъпил.

— Удостояваме те с честта — започна Констанций — да ти дадем нашата прелюбима сестра за съпруга, осезаема и жива връзка между нашите две корони.

Той явно беше подготвил това изречение предварително. Питах се дали се беше обърнал към Гал по същия начин, когато му даде Констанция за жена.

Елена гледаше в пода. Предполагам, че и аз целият съм се бил изчервил. Евсебия ме наблюдаваше, развеселена, но все пак сдържана. Тя ми беше приятел и съюзник, но сега можеше лесно да стане мой враг. Още тогава си дадох сметка за това. Или може би сега пиша така, защото зная какво се случи по-късно? Както и да е, съвсем ясно бе, че ако Елена има дете, а Евсебия остане бездетна, моето дете ще бъде наследник на Констанций. Сега и четиримата бяхме оплетени като мухи в мрежата на паяк.

Не си спомням какво отговорих на Констанций. Но съм сигурен, че съм заеквал. По-късно Елена ми каза, че съм бил изключително красноречив, въпреки че не съм смеел да погледна към нея, докато съм произнасял благодарствената си реч. Сигурно съм мислил за съпружеските си задължения. Никоя друга жена не ме е привличала по-малко. И все пак ние трябваше да имаме дете. Такова бреме е обичайно за монарсите и, струва ми се, е малка цена за величието, макар че навремето жертвата изглеждаше по-голяма, отколкото беше всъщност.

Елена беше добра жена, но миговете на интимно общуване бяха редки, незадоволителни и донякъде трогателни, защото наистина исках да й даря удоволствие. Но възможно ли е да ти бъде приятно да се любиш със статуята на Константин? Не можех да я направя щастлива, но поне не я направих нещастна. Мисля, че станахме добри приятели.

Обедът завърши, когато Констанций свали късите си криви крака на пода и се протегна така, че ставите му изпращяха. След това, без да промълви нито дума, той излезе от стаята. Евсебия ми се усмихна леко, хвана Елена за ръка и двете жени се оттеглиха. Останах сам, вторачил поглед във фазановите яйца, подредени от изкусния готвач в чудесно, украсено с пера гнездо, които бяха поднесени като последно ястие. Това беше паметен момент. Бях влязъл в стаята като заточен ученик. Напуснах я като цезар и съпруг. Промяната беше главозамайваща.

 

 

В повечето дворци най-важните особи много рядко се виждат едни други. До известна степен това се дължи на тяхното собствено желание. Колкото по-рядко се срещат, толкова по-малка е вероятността да се случи нещо неприятно. Но главната причина е, че придворните се стремят да държат високопоставените лица далеч един от друг, защото по този начин посредниците придобиват по-голямо значение — тогава те тичат от едно крило на двореца до друго, плетат интриги и правят своя политика.

В много отношения дворът на Констанций беше по-лош и от времето на Домициан. Евнусите бяха всевластни. Те държаха всички далеч от императора. Не си ли угоден на някой евнух, обречен си на гибел: те веднага извикват Меркурий, „комита на сънищата“, или Павел „Веригата“. Наричаха ги така, защото единият тъй майсторски тълкуваше и най-невинните сънища, че те винаги разкриваха предателски намерения, а другият имаше гениалната способност да открива все нови и нови брънки от една нескончаема верига от предателства.

И понеже Констанций слушаше единствено евнусите, беззаконията се ширеха навред. Никой не беше в безопасност, включително и най-високопоставените в двора, и особено онези, които като мен бяха кръвни роднини на императора.

Много пъти, когато изучавах някое историческо съчинение, си мислех, че не се отдава достатъчно внимание на посредниците, които в повечето случаи са действителните управници на държавата. Ние сме склонни да си представяме двора като колело, в чийто център стои императорът, от когото, като спици на това колело, всички висши сановници черпят силата си. Но истината е друга. Много рядко допускаха някого да се доближи до Констанций. Единствено евнухът Евсебий го виждаше всеки ден. Вследствие на това в двора постоянно се образуваха все нови и нови клики, макар че привидно цялата власт беше в ръцете на императора. Ако човек вземе да чете летописите на Медиоланум от онези дни, би си помислил, че Констанций и аз сме се виждали всеки ден, че сме разисквали политически въпроси и военна стратегия и изобщо сме имали, така да се каже, общ семеен живот. Всъщност в течение на един месец видях императора само четири пъти. Вече описах първата ни среща. Втори път го срещнах при провъзгласяването ми за цезар.

Бях провъзгласен за цезар на 6 ноември 355 година, когато консули бяха Арбецио и Лолиан. Трябва да призная, че Констанций владееше до съвършенство изкуството да устройва церемонии. Макар и да си мисля, че го надминавам в много отношения, никога не ще успея да вдъхна на хората страхопочитание към императорското величие, нещо, което той успяваше да направи, щом пожелаеше. Когато се явеше пред тълпата, всички чувствуваха, че той е августът. А когато аз заставам пред народа, съвсем не правя поразително впечатление. Предполагам, че донякъде ме обичат, но присъствието ми не ги смущава. Намират, че приличам на ретор. И те са прави — наистина приличам на ретор.

В дъното на главния площад беше издигната дървена платформа, украсена с римските орли и дракона на нашата династия. Самият площад бе изпълнен с войници в пълна униформа.

Докато военачалниците ме водеха към платформата, усещах как всеки мускул ме боли: по цял ден се упражнявах с меч и копие. Бях преуморен, а, струва ми се, моите учители изпитваха само презрение към мен. Смятаха ме за книжен плъх, който не отбира нищо от военно изкуство и предпочита разговорите пред войната. Естествено те бяха вежливи пред мен, но често зад гърба си чувах тих, подигравателен смях. В случая с изненада открих, че не мога да понасям да ми се подиграват. Смята се, че една от полезните страни на философията е между другото и тази, че уж ни научавала да понасяме хорското презрение. Някои философи дори изпитват наслаждение, когато простият народ най-грубо ги оскърбява. Но аз не съм такъв. Може би е права донякъде мисълта, че кръвта и наследствеността имат значение. В края на краищата аз съм потомък на трима императори. Беше ми непоносимо тези млади, здрави офицери да ме смятат слаб и женствен. Реших да ги надмина във всяко отношение. За съжаление по онова време първенството ми беше по-скоро пожелание, отколкото факт. Бях се упражнявал прекалено много в съвсем кратко време и вследствие на това бях станал дори по-несръчен от обикновено.

В момента, когато достигнах до платформата, зазвучаха тръби. Чуха се приветствени възгласи. Между легионите се отвори пътека и Констанций, със златен шлем във формата на змей и пурпурна мантия, се появи в позлатената си колесница. Докато минаваше пред мен, аз улових погледа му — беззрачен като погледа на слепия Омир! При такива публични тържества императорът не вижда обикновените хора.

Констанций бавно се изкачи по стъпалата на платформата, но късите му криви крака отнемаха малко от величието му. Застанал на платформата, той изслуша приветствените викове на легионите. След това ми даде знак да отида при него. Изкачих стръмните дървени стъпала с чувството, че отивам на собствената си екзекуция, и заех мястото си до Констанций… Едва не написах: заех мястото си в историята — защото името ми беше вече легенда. За добро или за зло, бях станал част от дългата хроника, започнала с Юлий Цезар и чийто край никой не може да предвиди…

Погледнах гъсто строените легиони. За пръв път виждах толкова войска; признавам, беше завладяваща гледка. Всички мисли за философия изхвърчаха от главата ми, когато видях знамената със змея да се развяват в есенния вятър и орлите да се накланят, за да ни отдадат почест.

Констанций ми хвана ръката. Стискаше я здраво в грубата си длан. Погледнах към него с крайчеца на окото си, защото усетих, че нещо не е както трябва: той стърчеше с половин глава над мен. Сведох очи надолу и забелязах, че е стъпил на ниско столче. Констанций никога не пропущаше най-малката подробност, която би могла да подсили впечатлението за неговата величественост.

Той заговори на легионите. Високият му глас се носеше навред — говореше такъв латински, какъвто се говори във войската и е лесен за разбиране. Беше научил речта си наизуст.

— Ние заставаме пред вас, доблестни защитници на империята, за да отмъстим на нашите врагове. Как трябва да сторим това, вие ще кажете, не като войници, а като безпристрастни съдии. След смъртта на тези бунтовни тирани, които, подтикнати от бяс и заслепление, се опитаха да завземат престола, варварите от север навлязоха в Галия, защото сметнаха, че нашата велика империя е отслабена и в нея царят размирици. Те са там сега. Само в пълно съгласие с вас можем да ги прогоним. Вие трябва да вземете решение.

Пред вас стои нашият братовчед Юлиан, почитан заради скромността си, който ни е скъп също така и поради кръвната му връзка с нас; млад човек със забележителни способности, когото желая да направя цезар, ако вие одобрите избора ми…

В този миг, въпреки че не бе още довършил изречението си, Констанций беше прекъснат от множество гласове, които викаха, че явно не по волята на човек, а сам Бог иска да бъда провъзгласен за цезар. Напълно бях съгласен с тези думи, макар че богът, за когото те мислеха, и единият, който действително ме бе издигнал, не бе един и същ. И все пак не можех да не се удивлявам на умението, с което Констанций беше организирал цялата сцена. Гласовете се обаждаха като че ли наистина спонтанно, по своя воля, а всичко беше предварително заучено. Докато войниците викаха, Констанций стоеше съвършено неподвижен и безмълвен, сякаш слушаше думи на оракул. Дланта ми се изпоти, но той продължаваше да стиска здраво ръката ми. Когато гласовете замлъкнаха, той кимна тържествено към легионите.

— Вашият ответ ни е достатъчен. Виждаме, че одобрявате избора ни.

Той пусна ръката ми. Даде знак на двама военачалници да дойдат при нас на платформата. Единият от тях носеше венец, другият — мантия. Те застанаха зад нас.

— Спокойната сила на този млад човек и неговата умереност (той подчерта думата умереност, за да ги успокои, че не съм втори Гал) трябва не само да бъдат възхвалявани, но и да служат за пример и подражание. Самият ни избор е достатъчно признание на достойнствата му и показва, че и ние като вас ценим отличния нрав на Юлиан, който е обучен във всички благородни изкуства. И сега с божията благословия го даряваме с тази пурпурна мантия.

Поставиха ми мантията на раменете. Констанций оправи гънките около врата ми. Само веднъж ме погледна в очите, докато бяхме лице с лице един към друг, той — застанал на столчето, аз — обърнал гръб към войската. Погледът му бе странно плах и нерешителен, в пълно противоречие с непринудеността на величествените му движения и спокойния му силен глас.

Констанций беше човек, който се страхуваше за живота си. Ясно видях този страх в неговите големи очи. Той притвори за миг клепачи, докато поставяше венеца на главата ми, подобно на човек, който трепва при първия допир на хирургическия нож. След това отново хвана дясната ми ръка и ме обърна с лице към легионите. Преди да почнат поздравителните викове, той вдигна ръка. Имаше да каже още нещо. И макар че говореше на мене, той гледаше към войските. Понеже не знаех накъде да гледам, стоях полуобърнат и към него, и към войниците на площада.

— Брате, най-скъп на мен от всички хора, в разцвета на силите си получаваш славното цвете на рода ни. Но трябва да призная, че ти удвояваш славата ми, защото в собствените си очи аз се виждам още по-велик, като поверявам почти (той натърти думата „почти“) еднаква власт на един благороден принц, мой роднина, отколкото ми дава самата власт, която имам. Сподели с мен опасностите и страданията, заеми се със защитата на Галия, освободи, без да щадиш сили, изстрадалите й провинции. И ако се наложи да влезеш в сражение с варварите, заеми мястото си отпред, при знаменосците. Върви напред, храбри пълководецо, готов да водиш храбреци като тебе. Ти и аз, свързани със здрава и нерушима любов, ще си помагаме и заедно — ако Бог чуе молитвите ни — ще царуваме мъдро и добросъвестно над един умиротворен свят. Мислите ми винаги ще те придружават и аз не ще те изоставя в никое твое начинание. Върви, бързай с нашата обща благословия да защитиш с чест мястото, отредено ти от самия Рим и повелено от Бога. Аве цезар!

Той изрече поздрава с висок глас и легионите го подеха с такава сила, сякаш небето прогърмя. Запазих достатъчно самообладание, за да отговоря: „Аве, Августе!“ Войниците също повториха този поздрав. Дигнах ръка за поздрав към Констанций. След това се обърнах и дигнах ръка за поздрав към легионите. Това беше в разрез с протокола. Военачалниците не поздравяват войските си; отдават чест на знамената, но не на войската. Жестът ми беше неволен, но съвсем неуместен. След първоначалната изненада легионите изразиха с вик одобрението си от избора ми и почнаха да удрят щитовете с наколенниците си — най-голямата чест, която могат да отдадат някому. За миг ми се стори, че ще оглушея от страшния звънтеж, който се разнесе по площада. По-страшно звучи обаче неодобрението на войската — когато започнат да търкат копията в щитовете си в предвестие на бунт.

Усетих как Констанций настръхна до мен. Не бе очаквал подобно нещо. Несъмнено той реши, че моят поздрав към легионите е преднамерен. Но стореното не можеше да се поправи и аз вече бях цезар.

Констанций изведнъж се обърна рязко и слезе от платформата. Аз го последвах. За миг настъпи суетня, докато императорът се качваше в колесницата. Стъпил горе, той ме изгледа продължително и после ми даде знак да се кача и аз. Качих се и заедно преминахме през ликуващите легиони. Внезапно почувствувах привързаност към войниците, като че ли бях венчан за тях; и подобно на много нагласени бракове и този, колкото и да беше странен, се оказа щастлив.

Колесницата бавно пресече площада и се отправи към двореца. Констанций не продума нищо, а аз не смеех да го заговоря, давайки си сметка, че за нещастие в колесницата нямаше столче и аз бях по-висок от него — още едно лошо предзнаменование. Казах си наум един стих от „Илиадата“: „От царска смърт съм сграбен и от върховната съдба.“ В двора на двореца Констанций и аз се разделихме, без да промълвим нито дума. Не го видях няколко дни.

Първото нещо, което сторих като цезар, беше да повикам Орибазий, който се намираше в Атина и беше пристигнал там една седмица след като аз бях отпътувал. Писах също така на Максим и Приск, за да ги поканя да дойдат при мен. Междувременно продължих военните си упражнения. Заех се да науча и колкото се може повече за управлението на Галия.

През това време не виждах никого от императорското семейство, нито дори бъдещата си съпруга. И въпреки това денят на сватбата бе насрочен. Донесоха ми свитъци с неизбежните правила за церемонията, с които трябваше да се запозная. Дадоха ми и най-подробен план на параклиса, върху който беше точно означено моето място през всеки един момент на бракосъчетанието.

В двореца имах един-единствен приятел — Евтерий, арменецът евнух, който ме бе занимавал в Константинопол. С него всяка вечер изучавахме различни указания и наредби. Неговата задача, както той сам каза, беше да ме направи администратор.

Вечерта преди сватбата ми Евтерий ми донесе вестта, че трябва да се отправя за Галия през първата седмица на декември.

— За кой град?

— Виенна^[3]. Там ще прекараш зимата. След това, през пролетта, ще започнеш военните действия. — Той ме загледа втренчено. — Странно ли ти се струва да бъдеш пълководец?

— Странно! — Не можах да се сдържа: — Истинска лудост.

Той вдигна ръка уплашено и посочи тъмните ъгли зад колоните, където стояха стражите. Там се навъртаха и доносници с надеждата да ме заловят в измяна.

Заговорих по-тихо:

— Разбира се, че е странно. Никога в живота си не съм виждал сражение. Не съм командувал нито един войник, а къде ли пък цяла армия. Но…

— Но…

— Но не се боя. — Не казах това, което наистина чувствувах: че жадувам за военни подвизи.

— Тогава съм спокоен — рече Евтерий, — защото току-що ме назначиха управител към двора на цезар Юлиан. Ще замина с тебе в Галия.

Това бяха чудесни новини. Прегърнах го сърдечно и изпълнен с щастие, така се разбъбрих, че той бе принуден да каже:

— Дръж се тежко като римлянин, цезарю. Прекомерно си азиатец.

Засмях се.

— Няма как, наистина съм азиатец.

Внезапно Евтерий скочи. С бързина, с която не допусках, че може да тича човек на неговите години, той се втурна към тъмния свод срещу нас. Миг след това се появи наново, придружен от един мургав, богато облечен човек.

— Цезарю — каза Евтерий със зловещо церемониален тон, — да ти представя Павел от тайната служба. Дошъл е да ти поднесе почитанията си.

Не бях изненадан. Бях прекарал целия си живот под наблюдение. Присъствието на началника на доносниците ми напомни, че колкото по-високо израствах, толкова по-наложително ставаше Констанций да ме държи под наблюдение.

— Винаги ни е приятно да приемем чиновниците на императора — казах аз учтиво.

Павел остана невъзмутим. Очите му блестяха на светлината на лампата, кривият му нос му придаваше вид на хищна птица. Той се поклони и отговори с лек испански акцент:

— Отивах към източното крило. На доклад при Руфин, преторианския префект.

— Това не е обичайният път към източното крило на двореца — рече Евтерий дружелюбно.

— Какво мога да кажа на това? — разпери ръце Павел. Хищните му нокти бяха сякаш готови да сграбчат някого.

— Можеш да ни пожелаеш лека нощ и да докладваш на преторианския префект, че не си чул нищо полезно — отвърнах му аз.

Павел се поклони.

— Докладвам само това, което чуя, цезарю. — Той се държеше нахално, но внимаваше да не прекали.

— Остани още малко — рекох аз, — и ще чуеш началото на гибелта си.

Това го постресна, въпреки че дързостта ми не почиваше на нищо — аз нямах никаква власт. Една негова дума можеше да ме свали. И все пак знаех, че ако искам да бъда цезар, трябва да се наложа; иначе бих си спечелил презрението на евнусите и доносниците, което можеше да бъде гибелно за мен. Павел се оттегли.

Обърнах се към Евтерий:

— Прекалено азиатски ли се държах? — подразних го аз, макар че сърцето ми се беше разтупало.

Той поклати глава:

— Може би това е най-мъдрият начин да се държиш с него. Във всеки случай засега си в безопасност.

— Но той сигурно е заложил някой капан?

— Може би сам ще попадне в него.

Кимнах му в знак на съгласие. Павел беше един от главните инициатори на заговора, който доведе до смъртта на брат ми. Същата нощ в двореца на Медиоланум аз започнах собствения си заговор.

 

 

Сватбата ми… каква странна тема за човек, обречен на целомъдрие. Сега ми се струва невероятно, че някога съм бил съпруг. И все пак на 13 ноември 355 година станах съпруг. Няма да описвам отвратителните обреди на галилеяните. Достатъчно е да кажа, че ги изтърпях, наметнат с тежка пурпурна мантия и отрупан с разкошни накити, които по-късно продадох в Галия, за да наема войници.

Церемонията бе последвана от неизбежните празненства и игри в наша чест. Елена беше възхитена от блясъка и великолепието: в това отношение тя приличаше на брат си. Аз бях просто примирен и вършех това, което се изискваше от мен. Няколко дена след сватбата ми бях извикан на аудиенция при Евсебия.

— Как ти се вижда светът сега? — Очите на Евсебия блестяха лукаво.

— Всичко дължа на тебе — отвърнах аз с жар.

— Как намираш Елена?

— Тя е моя съпруга — рекох аз въздържано. Тя пак ме погледна със заговорнически поглед.

— Тя е много… хубава — рече Евсебия малко злобно.

— Благородна, бих казал. — Едва не се разсмях; все пак спазвах правилата на играта.

— Скоро ще заминеш.

— Това ме радва — казах аз и след миг добавих: — Не че не желая да остана по-дълго — не можех да кажа „близо до теб“, затова казах — в Медиоланум.

Тя поклати глава.

— Това място не е за теб. Не е и за мен, но… — Най-важното не доизказа. После продължи: — Ще зимуваш във Виенна. Колкото до парите…

— Няма да стигат. — Евнухът Евсебий ми беше вече съобщил, че трябва да издържам себе си и свитата си със заплатата на цезар. Допълнителни суми засега не можело да бъдат отделени.

— За щастие свикнал си да живееш скромно.

— Елена обаче не е свикнала.

— Елена си има свои собствени пари — възрази Евсебия остро. — Да ги харчи тях. Половината Рим е неин.

Поолекна ми да чуя това и го изразих.

— Надявам се скоро да имаш син; това ще бъде радост не само за тебе, но и за нас.

Възхищавах се на безочливостта й. Това беше единственото нещо, което Евсебия не желаеше да имам, тъй като то би застрашило нейното собствено положение. За да не приеме сина ми за наследник, Констанций беше способен да се разведе с нея и да се ожени за друга жена, която да му роди тъй желания син.

— Надявам се, че и ти ще бъдеш благословена с много деца — отвърнах й аз със същата лицемерна любезност. Но и тя не ми повярва. Разговорът ставаше мъчителен. От този момент каквото и да кажехме, звучеше неискрено. И все пак вярвам, че тя наистина ми желаеше доброто, макар че се страхуваше да не ми се роди син.

Най-после заговорихме за други неща и тя ми разкри какво мисли Констанций.

— Ще ти говоря открито — рече тя. Тези думи подсказваха, че досега не бяхме говорили откровено. Тъжното й лице изглеждаше още по-тъжно. Дългите й пръсти нервно мачкаха диплите на дрехата й. — Той е раздвоен. Не може да реши какъв човек си. Естествено има и хора, които му казват, че желаеш да го свалиш.

— Не е вярно! — започнах да протестирам аз, но тя ме спря:

— Зная, че не е вярно.

— И никога не ще бъде вярно! — Аз вярвах на думите си.

— Влез в положението му. Констанций трябваше да се справя с много врагове. Естествено е да се бои от теб.

— В такъв случай защо не ме пусне да се завърна в Атина, където не представлявам никаква опасност за него?

— Защото колкото и да се бои от теб, ти си му нужен. — Тя ме погледна уплашено. — Юлиане, има опасност да изгубим цяла Галия.

Гледах я, без да проговоря.

— Тази сутрин Констанций получи известие от преторианския префект във Виенна. Не зная какво е било съдържанието му, но подозирам най-лошото. Вече изгубихме всичките градове по Рейн. Ако германците нападнат тази зима, това значи краят на Галия, освен ако… — тя протегна ръката си над пламъка на алабастровия светилник и извика: — Юлиане, помогни ми! — За миг съвсем глупаво помислих, че си беше опарила ръката. — Трябва да ни бъдеш верен! Трябва да ни помогнеш!

— Заклевам се в боговете, заклевам се в Хелиос, в…

Тя ме спря, без да си даде сметка, че в изблик на искреност бях изрекъл клетва в името на истинските богове.

— Бъди търпелив с него. Той винаги ще се отнася подозрително към теб. Такъв е нравът му. Но докато съм жива аз, ти си в безопасност. Ако се случи нещо с мен… — Това беше първият намек за болестта на Евсебия. — Независимо от всичко бъди му верен.

Не си спомням какво отговорих. Сигурно отново съм я уверявал във верността си към Констанций, и то съвсем искрено. Когато аудиенцията свърши и аз станах, тя ми каза:

— Имам един подарък за теб. Ще го видиш в деня, когато заминаваш.

Благодарих й и си тръгнах. Въпреки всичко, което тя направи, за да ми навреди през следните две години, все още я обичам. В края на краищата на нея дължа не само принципата, но и живота си.

На първи декември призори тръгнах от Медиоланум за Галия. Сбогувах се с Елена, която щеше по-късно да дойде при мен във Виенна. И двамата се държахме според особените правила, измислени от евнусите за начина, по който трябва да се сбогува с жена си един цезар, когато заминава на война. След това, придружен от току-що пристигналия Орибазий, слязох в двора на двореца, за да застана начело на войската си.

Вън на щипещия студ бяха строени около триста пеши войници и двадесетина конници. Помислих, че това е личната ми охрана. Тъкмо щях да попитам къде е войската ми, когато при мен дойде Евтерий. Беше намръщен.

— Току-що говорих с Евсебий. В последния момент са направени известни промени. Твоите легиони са прехвърлени на Дунава.

Посочих строените войници на двора.

— Това ли е войската ми?

— За съжаление да, цезарю.

Никога в живота си не съм бил толкова разярен. Единствено появата на Констанций ми попречи да изрека това, което трябваше на всяка цена да премълча. Поздравих императора. Той тържествено отвърна на поздрава ми. След това се качи на черен кон, а аз — на бял. Личната му стража, два пъти по-многобройна от моята „войска“, се строи зад него. Моите войници и обозът ми завършваха колоната. Августът и цезарят Юлиан хвърляха мощта на Рим срещу варварите. Беше просто за смях.

Малкото хора, станали в този ранен час, ни поздравиха почтително. Направихме особено благоприятно впечатление при пазара за зеленчуци, който се намира непосредствено до градските порти. Селянките ни поздравяваха, като размахваха моркови и репи — за тях ние бяхме внушителна гледка.

Нито аз, нито Констанций заговорихме, докато не излязохме на главния път. На хоризонта се виждаха високите Алпи, които заграждат от север Ломбардската равнина. Той беше решил да ме придружи до двете колони, които се издигат от двете страни на пътя между Лумело и Павия. Очевидно смяташе, че това разстояние ще ни позволи да водим достатъчно дълъг разговор. И наистина беше прав.

Констанций започна така:

— Ние имаме пълно доверие във Флоренций, нашия преториански префект в Галия. — Тонът му показваше, че той просто ми съобщава факта, но не желае да изказвам мнение по него. „Естествено, че имаш доверие във Флоренций — помислих си аз разярен, — иначе досега щеше да го убиеш“, но гласно отвърнах:

— Да, августе. — И зачаках.

Продължихме да яздим мълчаливо. От време на време наколенниците ни се допираха и щом се удареше метал о метал, всеки от нас инстинктивно се отдръпваше от другия. Допирът до мъж винаги ми е бил неприятен, но допирът до убиеца на баща ми ме плашеше.

Минахме покрай няколко натоварени с птици коли, отбити встрани, за да ни сторят път. Когато селяните видяха императора, те се проснаха по очи, сякаш заслепени от вида на свещената особа. Констанций не им обърна внимание.

— Ние много обичаме нашата сестра Елена. — Това също бе изречено сухо и хладно с тон на оракул.

— И на мен също тя е скъпа, августе — отвърнах аз. Боях се, че ще почне да ми дава наставления за съпружеските ми задължения, но той не спомена нищо повече за Елена.

Констанций развиваше тезата си. Категоричните, откъслечни изречения, подходящи да бъдат издълбани на мрамор, бяха част от внушителната постройка от доводи, които трябваше да ограничават действията ми. От мен се изискваше да се подчинявам на преторианския префект на Галия, въпреки че в качеството си на цезар стоях над него. Не трябваше да забравям, че Елена трябва да бъде вярна преди всичко на своя брат и повелител, а не на съпруга си. Дотук го разбирах напълно.

— Учителят ти по военно дело ни казва, че се надява добре да овладееш военното изкуство.

— Ще оправдая очакванията ти, августе. Но аз бях разбрал, че ще се отправя в Галия с войска, а не със свита.

Констанций не обърна никакво внимание на думите ми.

— Късно почна да изучаваш военното изкуство. Надявам се, че ще научиш всичко, което е нужно да се знае. — Това не звучеше обнадеждаващо, но беше съвсем естествено. Нямаше основание да се предполага, че един младеж, който се е занимавал изключително с философия, ще прояви някакви военни заложби. Колкото и да беше странно, аз обаче бях изпълнен с вяра в себе си, тъй като знаех, че щом боговете са ме издигнали веднъж, няма да ме изоставят. Естествено братовчед ми не можеше да знае какво чувствувам, нито да оцени качествата ми. Той просто виждаше пред себе си един неопитен младеж, който трябва да се сражава с най-свирепите воини на света.

— Никога не забравяй, че за хората ние сме божествени и избрани от небето.

Реших, че под „ние“ Констанций има предвид мене и себе си, въпреки че може би просто ми напомняше за ранга си.

— Не ще забравя, августе. — Винаги се обръщах към него с тази титла, макар че той предпочиташе обръщението „господарю“, титла, която мразя и не използувам, защото означава, че този, към когото се обръщам така, е над хората, а не просто пръв между равни.

— Следи пълководците си. — Въпреки че думите му все още звучаха като повторение на максими, разбрах, че сега ще почне да ми дава съвети и дори може би ще поведе разговор. — Нито на един офицер не трябва да се дава сенаторско звание. Всички офицери трябва да бъдат под най-строг контрол на гражданската администрация. Управителят на област стои над всеки военачалник, изпратен при него. Не трябва да се допуща офицери да се месят в гражданското управление. Нашите преториански префекти стоят над всички военни и граждански чиновници. Затова управлението на империята върви толкова гладко.

Едва ли е нужно да казвам, че не споменах за падането на Галия — последица на отличното управление. Но поначало съветите на Констанций бяха добри и затова още се стремя да ги следвам. Не може да се отрече, че той имаше дарба да управлява.

— При събирането на данъците не опрощавай нищо, което ни се дължи. Не показвай милост към градовете и селата, които не посрещат данъчните си задължения. Те винаги се оплакват. Смятай, че бирниците ти са честни, докато се докаже обратното. Те никога не са честни, но никой още не е намерил начин да се справи със злоупотребите им. Щом ти предават по-голямата част от парите, които събират, бъди доволен.

По-късно аз промених данъчната система в Галия и така на дело опровергах всичко, което Констанций казваше. Но за това ще пиша, когато му дойде времето.

— Следи военачалниците си — повтори той внезапно, сякаш бе забравил, че ми го бе казал вече. След това се обърна към мен и ме погледна за пръв път този ден. Сепнах се. Той вече не беше богът слънце, възседнал кавалерийския си кон: беше моят братовчед, моят враг, моят повелител, извор на величието ми и може би на гибелта ми. — Сигурно разбираш какво имам предвид. — Сега той говореше вече като човек, не като оракул. — Виждал си държавата, разкъсвана от междуособици, престола ни застрашен, цели провинции опустошени, разрушени градове, хвърлени на вятъра войски. Варварите завладяха земите ни, защото ние бяхме толкова погълнати от вътрешни борби, че не можехме да се защищаваме от истинските си врагове. Затова, цезарю, запомни: никога не давай такава власт на военачалниците си, та да могат да се вдигнат срещу тебе. Видя какво трябваше да преживея. Узурпатор след узурпатор изтощаваше силите ни. Пази се.

— Ще се пазя, августе.

След това, като втренчи поглед в мен, той бавно каза:

— Както аз се пазя. — Когато видя, че съм разбрал смисъла на думите му, той погледна настрани и добави, за да не остане никакво съмнение: — Досега не сме отстъпили нито педя земя на никой узурпатор и никога няма да отстъпим.

— Докато съм жив, августе, ще има поне една ръка да се бие за теб.

Яздихме заедно до пладне. Когато стигнахме двете колони, спряхме. Беше хубаво свежо време и макар че въздухът бе хладен, слънцето припичаше, така че всички се потяхме под броните си. На войската се даде заповед да спре за почивка.

Констанций и аз слязохме от конете и той ми даде знак да го последвам в една нива с твърди, изсъхнали стърнища. Освен войниците ни наоколо не се виждаше жива душа. Селяните в която и да е страна винаги изчезват, щом видят, че идат въоръжени хора. Всички войници са техни врагове. Много бих искал да мога да променя това.

Констанций, който вървеше пред мен, се отправи към един малък полусрутен храм на Хермес в края на нивата. (Това беше добро предзнаменование, тъй като Хермес винаги е бдял над мен.) Зад нас войниците пояха конете, оправяха броните си, ругаеха и бъбреха, доволни от хубавото време. Докато Констанций влизаше и храма, аз откъснах едно изсъхнало цвете и след това го последвах в храма, който миришеше на човешки изпражнения; Констанций пикаеше на пода. Дори в такъв момент той беше величествен и тържествен.

— Колко жалко, че тези стари храмове са в такова състояние — чух се да казвам аз, давайки си сметка, че нарушавам протокола.

— Жалко ли? Би трябвало всички да бъдат срутени. — Той оправи облеклото си. — Не мога да ги гледам.

— Естествено — измърморих аз.

— Тук ще те оставя — каза той. Бяхме застанали един срещу друг. Въпреки че нарочно се понаведох, аз пак го гледах от горе на долу. Той се отдръпна от мене, дирейки инстинктивно по-високо място да застане.

— Ще ти осигуря всичко, от което се нуждаеш. Само се обаждай. Разчитай на преторианския префект. Той ни представлява. Във Виенна ще завариш легионите, готови за поход през пролетта. Така че и ти се подготви.

Той ми подаде един дебел свитък.

— Наставления. Ще имаш време да ги прочетеш спокойно. — За миг замълча, след това се сети за нещо. — Императрицата ти изпраща дар. При багажа ти е. Струва ми се, цяла библиотека книги.

Започнах красноречиво да изразявам благодарността си. Говорех, но Констанций не ме слушаше. Тръгна към вратата. После се спря, обърна се и се опита да ме заговори. Аз се изчервих. Исках да му стисна ръката и да му кажа да не се бои от мен, но не посмях. Нито той бе в състояние да ме погледне в лицето, нито аз него. Най-сетне Констанций проговори:

— Ако някога поемеш това… — от напрежение гласът му не издържа и той непохватно посочи себе си, очевидно искаше да каже принципата — помни… — Гласът му секна, сякаш някой го стисна за гръкляна. Не можа да продължи. Не му идваха думи, също както и на мен.

Често се питам какво ли е искал да каже, какво трябваше да помня. Че животът е кратък? Че властта е горчива? Сигурно не. Констанций не беше дълбок човек. Едва ли съм щял да чуя някаква поразително дълбока мисъл, някакво прозрение. Но като си спомням онази случка при разрушеното светилище (а често си я спомням, дори я сънувам), струва ми се, че е искал да каже: „Помни ме, не ме забравяй.“ Ако това си искал да кажеш, братовчеде, тогава съм те запомнил във всеки смисъл на думата.

Констанций излезе от светилището. Щом обърна гръб към мен, поставих увехналия цвят на осквернения под и пошепнах бърза молитва към Хермес. След това, крачейки през нивата, последвах императора към пътя.

Когато се качихме на конете, наново се сбогувахме официално. Констанций тръгна обратно за Медиоланум; пред него знамето с дракона се развяваше в прохладния въздух. Никога вече не се срещнахме.