Гор Видал
Юлиан (24)

XXIII

Приск: На следната заран Юлиан издаде заповед да се отправим на запад към Тигър. Намирахме се в гола суха местност — само пясък и камъни. Бавно движещата се колона вдигаше облаци от бял, задушлив прах. Наближавахме редица ниски хълмове, където ни чакаха персийците, прилични на скорпиони сред скалите.

Юлиан вървеше отпред. Не носеше броня. Слугата му още не беше поправил каишките.

— Няма значение — рече той. Както всички ние и той бе плувнал в пот, макар че едва се зазоряваше. Мухи кацаха навсякъде, дори по очите и устните ни. Повечето от нас страдаха от дизентерия. Но въпреки жегата и трудностите Юлиан беше в най-добро разположение на духа. Поне си беше намерил благоприятно тълкуване на съня.

— Няма съмнение, че Геният на Рим ме напусна. Това не може да се оспорва. Но той излезе през входа на палатката, който гледа на запад. Това означава, че походът ни е свършен и ние трябва да се върнем у дома.

— Но ти каза, че лицето му било тъжно.

— И на мен ми става тъжно, когато си помисля какво можехме да постигнем тук. Въпреки това…

Както говорехме, от време на време при него идваха пратеници. Персийците били забелязани в долината пред нас. Схватки по левия фланг. Комит Виктор се бои, че ще последва нападение.

— Няма да има нападение — рече Юлиан. — Няма вече да влязат в бой с нас; ще ни безпокоят, но нищо повече. — Той бързо се разпореди: левият фланг да се подсили, сарацините да идат отзад, да успокоят комит Виктор. Неочаквано пристигна пратеник от Аринтей: персийската конница напада ариергарда. Юлиан веднага обърна коня си и препусна назад, последван от Калист.

Около половин час след като Юлиан ни остави, челната колона беше обстреляна от персийски стрелци, скрити между скалите вдясно от пътя. Невита построи войниците в боен ред, аз бързо се оттеглих в центъра при „нестроевите“. При обоза заварих Максим да си сресва брадата — не знаеше, че сме нападнати. Когато му разказах какво става, ни най-малко не се разтревожи.

— Няма да има повече битки — рече той, повтаряйки думите на Юлиан, — само дребни схватки. Няма от какво да се боим.

Но Анатолий се сепна, като чу новините.

— Трябва да отида при тертианците. Те разчитат на мен.

И това смешно пълничко човече, което единствено се държеше на коня си поради тежестта на бронята и оръжието си, потегли напред. Би трябвало да отбележа, че когато, пътуваш с главните сили на войската, а ариергардът се намира на десет мили зад челната колона, може да се завърже голямо сражение и ти да не чуеш нищо. Максим и аз се разположихме удобно между колите, като че ли не бяхме на бойното поле в Персия, а мирно пътувахме от Сирмиум за Атина.

Ето какво се случило с Юлиан. Както препускал към ариергарда, той бил спрян от втори вестоносец, който му съобщил, че и авангардът ни е нападнат. Юлиан се върнал към челната колона. Бил изминал половин миля, когато персийците нападнали главните сили. Слонове, конница и стрелци връхлетели така неочаквано и стремително от хълма, че левият ни фланг се огънал. Юлиан веднага влязъл в боя, защитен само от щита си. Той увлякъл войниците след себе си, които се нахвърлили върху персийците. С брадви и мечове започнали да секат хоботите и краката на слоновете.

Персийците побягнали. Юлиан препуснал след тях, като дал знак на личната си стража да го последва. Изведнъж той и Калист се озовали сред безредно отстъпващите персийци. За съвсем кратко време и двамата изчезнали от погледа. Най-сетне, когато и последните персийци се пръснали, Юлиан се показал наново. Той се върнал при личната си стража и войниците, виждайки с облекчение, че е останал невредим, го посрещнали с възторжени викове. Чак когато дошъл съвсем близо, те забелязали, че от дясната му страна под ребрата стърчало копие.

— Дребна работа — казал Юлиан. Но когато се опитал да го измъкне, той изохкал, защото острието било наточено като бръснач и порязало пръстите му. Разказаха ми, че след това останал за миг неподвижен, вперил поглед право пред себе си. После изведнъж плиснал шепа от собствената си кръв срещу слънцето.

— Дребна работа — отново казал той и паднал по очи.

Отнесли го на носилка до палатката му. По негово настояване бил напълно покрит с наметалото на един конник, за да не се разбере, че императорът е ранен.

Когато видях носилката да идва към палатката, през главата ми мина нелепа мисъл: „Убили са елен и сега го носят за вечеря.“

Когато разбрах, че на носилката лежи Юлиан, сякаш нещо тежко ме удари в гърдите. Погледнах Максим. Той също беше като зашеметен. Заедно последвахме носилката в палатката. Юлиан вече беше в съзнание.

— От това може да се извлече поука — пошепна той, докато Максим се навеждаше над него, сякаш искаше да чуе думите на оракул.

— Да, Юлиане — прошепна Максим с молитвен шепот.

— Винаги по време на война носи броня. — Юлиан слабо ни се усмихна. После се обърна към Калист. — Поправена ли е бронята ми?

— Да, господарю — отговори Калист и зарида.

Междувременно лекарите бяха разрязали туниката му. Желязното острие на копието беше навлязло точно под гръдния кош и бе разкъсало долната част на черния дроб. По бялата кожа почти нямаше кръв. Юлиан погледна към раната с гримаса, подобно на скулптор, който е забелязал някакъв недостатък в изваяната от него статуя.

— Само ръката ме боли — каза той. След това се обърна към Салуций, който бе дошъл при нас: — Как върви сражението?

— Прогонихме ги.

— Добре. Но все пак би трябвало да се покажа пред легионите. Войниците трябва да видят, че съм жив. — Макар че лекарите се опитаха да го задържат, той седна. — Няма нищо. Не чувствувам болка. Раната не е дълбока. Калисте, дай ми бронята. — Той се обърна към лекаря: — Ако не можеш да извадиш острието, поне отрежи края му, за да мога да го скрия под наметалото.

Юлиан свали краката си от леглото; от раната му бликна кръв и той припадна. Мен едва не ми прилоша. Лекарите бързо се заеха да спрат кръвоизлива.

Салуций попита лекарите:

— Ще умре ли?

— Да, префекте, много скоро.

Спогледахме се като обезумели. Бяхме така смаяни, че просто не можехме да повярваме.

Невита се появи на входа на палатката.

— Императоре! — извика той към бледото тяло, което лежеше в безсъзнание върху лъвската кожа.

Салуций поклати глава и сложи пръст пред устата си. Невита изрева като ранено животно и изхвръкна навън. Салуций го последва. Него ден галите, франките, келтите и германците изклаха половината персийска войска, за да отмъстят за императора си.

Сражението завърши чак привечер. Но аз не видях нищо от него. Заедно с Максим седяхме в задушната палатка и гледахме умиращия Юлиан.

Повечето време той беше в пълно съзнание. Не бълнуваше, не говореше несвързано. Нямаше много болки. Известно време се преструваше, че единствено страда физически.

— Как стана това? — попитах аз. Острието на копието стърчеше от него така странно, сякаш бе карфица, забита в детска кукла.

— Не зная. Как стана, Калисте? — обърна се Юлиан към Калист, който седеше на земята до стойката за бронята. Имаше вид на уплашено куче. — Видя ли какво стана?

— Не, господарю. Аз бях зад тебе. Персийците ни бяха заобиколили от всички страни и не виждах къде си. Когато се измъкнахме от тях, видях какво се беше случило.

— Почти нищо не усетих — само слаб удар, като че ли някой ме удари с юмрук. — Юлиан направи знак на глухонемия да му даде вода. Но по настояване на лекарите не преглътна.

Редовно ни съобщаваха как се развива сражението. Когато Юлиан узна, че персийските пълководци Марена и Находар са убити, той бе във възторг.

— Те бяха най-добрите пълководци на Сапор. Това е последното сражение, уверен съм.

Признавам, че него ден за първи път бях доволен от безкрайната бъбривост на Максим. Той не млъкна нито за минута: разправяше безкрайни истории за разните богове, с които е разговарял. Очевидно целият Олимп е възхитен от компанията му.

Привечер кръвоизливът започна наново. Когато най-сетне спря, въпреки загорялата кожа лицето на Юлиан бе пепелявосиво.

— Ще може ли да се извади острието? — попита той.

— Не, господарю.

Това беше смъртната присъда и Юлиан го знаеше. Той кимна с глава и затвори очи. Изглеждаше, че спи. Аз се потях от тревога. Максим рисуваше разни знаци по пода. Отдалеч долиташе отслабващият шум на битката. Калист се залови да пали лампите и в този миг в палатката влязоха Невита и Салуций. Юлиан отвори очи.

— Как върви? — Гласът беше тих, но твърд.

Салуций постави един богато украсен бронзов шлем на края на леглото на Юлиан.

— Това е шлемът на Марена. Персийците са в бягство. Досега измежду убитите преброихме над петдесет от най-знатните им благородници.

— Скоро няма да се срещнем с тази войска — каза Невита.

— Добре се бихте — каза Юлиан и със здравата си ръка докосна шлема на персийския пълководец. — Войната свърши.

— Но едва не изгубихме Салуций — опита се да внесе бодра нотка Невита. — Бяха го заобиколили. Заради пурпурното наметало го взеха за императора. Трябваше да се бие като франк, за да се измъкне. Не вярвах, че толкова възрастен човек има толкова енергия.

Бледа усмивка се появи на Юлиановото лице:

— Утре този възрастен човек едва ще ходи. Целият ще се е схванал.

— Дори сега едва се движа — поде шеговития тон Салуций.

Неочаквано Юлиан бързо пое дъх. Хвана се за гърдите, като че ли гръдният му кош щеше да се пръсне. Целият се изпоти. Коремните му мускули се сгърчиха от болка.

— Хелиос — прошепна той. След това попита: — Къде сме? Как се казва това място?

Отвърна му Максим:

— Фригия.

— Значи се сбъдна — промълви унило Юлиан.

Между другото винаги много съм искал да разбера дали тази част от пустинята действително се казваше Фригия, или не. Познавайки Максим, предполагам, че той излъга. В края на краищата касаеше се за славата му на пророк. Но каквато и да е истината, историята днес казва, че император Юлиан е убит във Фригия, както Максим и Созипатра предрекоха.

Юлиан се обърна към лекарите:

— Скоро ли ще умра?

— Не знаем, господарю. Пронизан е черният дроб. Няколко часа…

Калист зарида. Невита ту стискаше, ту разтваряше едрите си юмруци, като че ли бе готов да смаже самата костелива смърт. Салуций седеше уморен на стола, изтощен от дългото сражение.

— И така, днес за последен път жив видях слънцето. — Гласът му съвсем не беше разчувствуван. — Трябваше да принеса жертва. Сега, разбира се, аз съм жертвата.

— Августе — каза Салуций настойчиво, — трябва да определиш кой ще те наследи. Кой ще бъде наш император, когато боговете те повикат?

Юлиан не отговори. За миг изглеждаше, като че ли не бе чул въпроса. След това каза:

— Трябва да добавя някои неща към завещанието си, да направя някои завети. Прати да извикат Анатолий.

— Той е щастлив, господарю! — отвърна Салуций.

Това е класическият израз, който означава, че еди-кой си е загинал достойно в битка. Тази вест ме разстрои напълно.

Юлиан се сепна.

— Анатолий е убит? — Очите му се просълзиха. После се изсмя. — Ето, аз умирам, а скърбя за мъртвите! Това, Приск, би трябвало да засегне твоето чувство към нелепостта. — Той пак стана делови. — В Константинопол съм оставил завещание, Салуций, ти знаеш къде се намира. Погрижи се да бъде зачетено. Невита, свикай военачалниците. Максим, извикай приятелите ми! Готов съм да се сбогуваме. — Той се захили и изведнъж пак заприлича на ученик. — Нали знаете, повечето императори са умирали бързо и не са могли да подготвят последната си реч, а онези, които са имали достатъчно време, са разочаровали всички. Веспасиан казал една плоска шега: „Бре — казал той, — изглежда, че се превръщам в бог.“ Октавиан говорел несвързано. Адриан говорел за астрономия. Никой не се е възползувал от благоприятния случай. Но аз смятам да направя изключение.

Юлиан кимна на Калист, който му донесе малко сандъче. Той извади един свитък от него.

— Както винаги боговете са били благосклонни към мен. Ще умра по начин, по който друг не е умирал. Ще бъда първият император, който ще произнесе добре съчинена (ако мога сам аз да я окачествя) прощална реч. — Той ми се усмихна. — Да, съчиних речта още в Антиохия. Просто да я имам за всеки случай. Така че каквото и да стане, каквото и да говорят за мен, никога не ще забравят сбогуването ми.

Той говореше за себе си с такава тънка ирония, че дори Салуций се усмихна и каза:

— Ти надмина и Марк Аврелий.

— Благодаря — каза Юлиан, след това затвори очи и зачака. За няколко минути палатката се изпълни с приятели, жреци и пълководци. Почти като че ли се бяха наговорили, азиатските пълководци застанаха на едната страна на леглото, докато европейците се наредиха от другата.

Когато всички се събраха, Юлиан даде знак на един от лекарите да му помогне да се поизправи; това усилие му причини значителна болка. Задъхан, той нареди на Калист да запали още лампи, като отново се обърна към мене:

— Накрая, Приск, може да си позволим малко разсипничество.

Аз изобщо не се сетих какво да отговоря.

Юлиан разви свитъка.

— Приятели — започна той и се огледа. Виктор не мръдна, когато погледът му се спря на него. — Приятели — повтори той и започна да чете бързо, сякаш се боеше, че няма да смогне да стигне до края. — Напускам този свят твърде навреме и със задоволство връщам този живот на създателя, по негово искане, както всеки честен човек посреща задълженията си, когато дойде време да ги плати. Нито тъгувам, както някои биха помислили — той още веднъж се спря и огледа лицата на военачалниците, които изглеждаха фантастично разкривени в неравната светлина на лампите, — да, нито тъгувам — той странно натърти тази дума — при мисълта, че ви напускам. — Той се върна към текста. — Защото от философията научих, че душата е по-щастлива от тялото и затова, когато по-добрата част от нас се откъсва от по-лошата, човек трябва да се радва, а не да скърби. Нито пък трябва да забравяме, че на най-великите хора боговете даряват смъртта като върховна награда. Уверен съм, че този дар ми се поднася, за да не отстъпя пред известни трудности и да не понеса един ден позора на поражението. В края на краищата скръбта може да победи само слабостта, тя бяга пред силата. Не съжалявам за нищо сторено от мене. Не ме измъчват угризения за големи злодеяния. Както преди да бъда издигнат до принципата, така и след това, запазих собствената си дарена от бога душа и не я опетних с никакво тежко престъпление или поне така ми се струва. Не проявих крайности при управлението на империята. Водех война и сключвах мир само след дълго обмисляне, като съзнавах, че успехът и грижливата подготовка не вървят непременно ръка за ръка, тъй като боговете имат последната дума и те определят крайния изход на нашите начинания. И все пак, вярвайки, че целта на справедливото управление е благоденствието на народа и сигурността на държавата, аз винаги, както знаете, съм бил склонен към мирно разрешение на въпросите, като никога не съм се отдавал на онази невъздържаност, която похабява делата и благодеянията ни. — Той спря. Няколко пъти вдъхна дълбоко, сякаш не му достигаше въздух.

Огледах се наоколо. Всички бяха вперили очи в Юлиан; Невита и Йовиан открито плачеха — първият от скръб и болка, а вторият — защото бе пиян. Виктор стоеше на пръсти до леглото, подобен на хищна птица, готова да връхлети върху плячката си. От всички единствен Максим се държеше както винаги — изричаше заклинания и стриваше изсушени билки над най-близката лампа; сигурно изпращаше предварителни вести в подземния свят.

Юлиан продължи, но с отслабнал глас:

— Радвам се, че държавата, подобно на строг родител, толкова често ме излагаше на опасност. Бях принуден да бъда силен, да не отстъпвам, да устоявам на бурите на съдбата, макар да знаех какъв ще бъде краят ми: отдавна един оракул ми предсказа, че ще умра от меч. Благодаря на Хелиос за тази добра смърт, тъй като хора в моето положение се боят да не умрат позорно от ножа на заговорници или още по-лошо, от дълга, бавна болест. Щастлив съм, че умирам победител, незавършил живота си, и че съм почетен от боговете, които са ме намерили за достоен за такава благородна смърт. Защото човекът, който не желае да умре тогава, когато се налага, или се опитва да избяга, когато настъпи часът му, е слаб и страхлив… — Тези последни думи бяха изречени почти шепнешком. Свитъкът падна от ръцете му. Като че ли му беше трудно да събере мислите си.

— Следват още неща — рече той най-после, — но не мога… аз съм… не искам да говоря несвързано. — Той се опита да се усмихне, но не успя. Вместо това един мускул на бузата му почна да играе. Все пак следващите му думи бяха изречени ясно: — А сега за избора на новия император. — Инстинктивно военачалниците се струпаха около леглото — властта ги възбуждаше, както кръвта на ранения елен привлича вълците.

Дори в страданието си Юлиан съзнаваше ясно природата на зверовете, събрани около него. Той заговори бавно и внимателно:

— Ако посоча някого за мой наследник и вие не го приемете, ще изложа на опасност един достоен човек: този, който ме наследи, няма да го остави жив. Също така поради това, че не познавам качествата ви — този път той успя да се усмихне едва-едва, — аз може би ще отмина най-достойния от вас, а не бих желал такова петно да падне върху паметта ми, тъй като съм предан син на Рим и желая да ме наследи добър владетел. Затова предоставям избора на вас. Няма да посоча никого.

В палатката се чу дълга въздишка. Военачалниците се размърдаха неспокойно. Някои бяха разочаровани, други — доволни. Сега всеки можеше да се надява.

Юлиан ме погледна.

— Добре ли го прочетох?

— Да, господарю.

— Значи съм се сбогувал, както възнамерявах. — Той се обърна към военачалниците: — А сега да се сбогуваме. — Един след друг те целунаха ръката му за последен път. Мнозина от тях плачеха. Но той им казваше да не скърбят. — Аз би трябвало да плача за вас. За мен страданията свършват, докато вие, нещастници, все още сте сред тях.

Когато и последният от тях си отиде, Юлиан даде знак на Максим и мене да седнем до леглото му.

— Сега нека поговорим — рече той, както винаги казваше, когато най-сетне останеше с приятели.

След това Юлиан започна да разисква с нас Платоновия „Федон“. Какво е точно естеството на душата? Каква форма възприема? По какъв начин се връща при Серапис? Аз говорех за философия, Максим — за тайнства. Накрая Юлиан предпочиташе Максим пред мене и не можех да го упрекна, защото философията е мрачна и безрадостна, а Максим предлагаше надежда. Заедно повтаряха паролите на митраистите и правеха загадъчни намеци за страданията на Деметра. Юлиан намираше голяма утеха в думите на Максим. Както обикновено аз не бях в състояние да изразя обичта си към него и вместо това като някой закостенял педант цитирах Платон. Никога не ми се беше случвало да чувствувам така остро, че думите ми са неподходящи за случая.

Малко преди полунощ Юлиан поиска студена вода. Калист му донесе вода. Тъкмо да отпие от купата, и черна, съсирена кръв бликна от раната. Той извика остро и сграбчи нараненото място, сякаш с ръката си искаше да задържи живота, който го напускаше. След това загуби съзнание. Лекарите се опитаха да затворят раната. Но сега това беше безполезно: след известно време кръвотечението спря от само себе си.

Юлиан лежа със затворени очи няколко минути и едва дишаше. До днес ми е жив споменът за космите по гърдите му, сплъстени от съсирена кръв подобно на кожата на някое току-що убито животно. Спомням си яркия контраст между изгорелия от слънцето му врат и белотата на тялото му. Спомням си онзи глупав къс желязо, който стърчеше от него, и си спомням, че помислих: „Такова малко нещо е достатъчно да отнеме живота на един човек и да промени хода на световната история.“

Най-сетне Юлиан отвори очи.

— Вода — прошепна той. Калист му държеше главата, докато той пиеше. Този път лекарите му позволиха да пие колкото иска. След като пресуши купата, той се обърна към мене и Максим, сякаш току-що се беше сетил за нещо особено интересно и искаше да ни го каже.

— Да, Юлиане — наведе се към него Максим. — Кажи.

Но като че ли Юлиан се отказа от намерението си. Поклати глава. Затвори очи. Окашля се съвсем естествено и издъхна. Като почувствува как тялото се отпусна в ръцете му, Калист изпищя и отскочи настрани. Трупът падна тежко на постелките. Една изгоряла безжизнена ръка провисна от леглото. Сега цялата лъвска кожа беше напоена с кръв. „Никой вече не ще може да я използува“ — помислих си аз във вцепенението си, когато лекарят каза:

— Императорът е мъртъв.

Калист заплака. До леглото глухонемият виеше като животно. Максим затвори очи сякаш от силна болка. Нямаше нужда да прибягва до пророческите си дарби, за да прозре бъдещето и да разбере, че дните на величието му бяха отминали.

Изпратих Калист да извика Салуций. Докато чакахме, лекарите извадиха острието на копието от тялото. Поисках да го видя. Разглеждах го, когато Салуций пристигна. Той хвърли бегъл поглед към тялото, след това нареди на Калист:

— Кажи на членовете на военния съвет да се съберат веднага.

Максим внезапно извика високо и напевно и бързо изтича навън. По-късно ми разправи, че видял духовете на Юлиан и Александър да се прегръщат във въздуха над пръстения под на палатката. Той бил възхитен от тази гледка.

След като покриха тялото с една мантия, лекарите излязоха заедно с глухонемия, когото никой не видя повече. В палатката останахме само Салуций и аз.

Все още държах върха на копието. Показах му го.

— Това го уби — рекох аз.

— Да, зная.

— Копието е римско — добавих аз.

— И това също ми е известно.

Спогледахме се.

— Кой го уби? — попитах. Но Салуций не отвърна. Той вдигна завесата на входа на палатката. Навън военачалниците се събираха под светлината на десетина факли, които бързо се топяха от топлия вятър. Смолистият дим дразнеше очите ми. Салуций тръгваше към тях, когато аз го попитах:

— Знаеше ли Юлиан, че копието е римско?

Салуций повдигна рамене.

— Възможно ли е да не е знаел? — Той излезе и пусна завесата, която се затвори след него.

Погледнах към тялото, изпънато на леглото. Беше покрито с пурпурна мантия и само един кафяв крак се подаваше навън. Оправих плаща и без да искам, докоснах тялото — още беше топло. Дръпнах се рязко подобно на кон, който се е уплашил от някаква сянка на пътя.

След това отворих кутията, от която Юлиан бе извадил предсмъртната си реч. Както предполагах, съчинението и дневникът бяха там. Аз ги откраднах.

 

 

Какво друго има да се каже? Съветът тази нощ бе бурен. Виктор и Аринтей настояваха императорът да бъде от Изтока. Невита и Дагалайф искаха император от Запада. Споразумяха се да изберат Салуций. Но той не прие. Салуций е единственият човек, който беше искрен, когато казваше, че не желае императорска корона.

Когато Амиан настоя Салуций поне да изведе войската от Персия, той със същата твърдост отказа. Нямало да поеме командуването независимо от обстоятелствата. Стигнали до безизходица, двете партии се съгласили да се съберат отново на следния ден.

През нощта Виктор се заловил да подготви избора. Съзнавайки, че няма изгледи сам да стане император, той решил да постави на престола човек, който ще изпълнява волята му. Спрял се на Йовиан. Призори на 27 юни Виктор напил офицерите от личната стража на Юлиан и след това ги подучил да обявят своя началник Йовиан за император. На разсъмване изплашеният Йовиан бил доведен пред събранието от стотина млади трибуни с извадени мечове. С това фактически цялата работа беше свършена. За да избегнем кръвопролития и гражданска война, всички дадохме клетва за вярност на Йовиан. След това новият император и стражата му минаха в церемониален марш през лагера. Когато чуха възгласите „Йовиан Август“, войниците най-напред помислиха, че се вика „Юлиан Август“, и бурно изразиха радостта си от чудотворното му изцеление. Но виковете секнаха, когато легионите видяха палячовската фигура на новия император — изплашен, със зачервени очи, изгърбен под пурпурната мантия, която никак не му отиваше и го правеше да прилича на някаква рядка африканска птица.

Същия ден аз погребах нещастния Анатолий. Намерих го на дъното на един дълбок стръмен дол. До днес не ми е давало сърце да кажа някому, че той не бе убит от персийците. Конят му го хвърлил и той си счупил гръбнака. Лош ездач беше, но много приятен събеседник. Задържах дъската му за дама, която естествено загубих по пътя от Антиохия за Атина. Нищо не мога да запазя! Какво да се прави…

Останалото е всеизвестно. Йовиан сключи тридесетгодишен мир със Сапор. Така бързаше да напусне Персия и да почне да гуляе в Константинопол, че прие всичките искания на великия цар. Отстъпи на Персия пет провинции и дори нашите градове Сингара и Низибис! Този договор беше истинска катастрофа.

След това се отправихме към Антиохия. По пътя към нас се присъединиха Прокопий и Себастиан. До ден-днешен никой не знае защо Прокопий не дойде с подкрепления при Юлиан. Трябва да е дал някакви обяснения на Йовиан, но те никога не достигнаха до нас. За щастие той самият беше умъртвен няколко години по-късно, когато се опита да завладее Изтока. Значи има някакво грубо възмездие за човешките дела; поне в този случай.

Седем месеца по-късно Йовиан беше мъртъв. Официално беше съобщено, че умрял, както спял, отровен от недогорелите въглени в мангала. И до днес мнозина считат, че е бил отровен от Виктор, но аз зная от достоверен източник, че не е умрял от естествена смърт: заспал пиян, после повръщал, задавил се и умрял. Напълно подходящ край за такъв ненаситен чревоугодник. За наша изненада, Валентиниан бе обявен за император и с това Виктор престана да играе политическа роля. Спомняш ли си колко се радвахме, когато Валентиниан направи брат си Валент август на Изтока? Какъв благ и кротък младеж, си казвахме ние. Същият Валент едва не ми взе главата. Но главата на Максим падна. И ти сам преживя тежки времена. Вече и двамата братя са мъртви и днес живеем под управлението на Валентиниановия син Грациан и назначения от него Теодосий, който на свой ред ще умре и ще бъде наследен от… Понякога си мисля, че историята на римския принципат е едно безкрайно, вечно повтарящо се карнавално шествие. Толкова си приличат всички тези енергични мъже! Единствен Юлиан правеше изключение.

Към края на заслужено похвалената ти надгробна реч в Антиохия ти загатна, че Юлиан е убит от някой от приближените му, макар и да се позоваваше само на това, че никой персиец не се е явил да прибере наградата, обещана от персийския цар. Аз бях от малцината, които със сигурност знаеха, че Юлиан бе убит от римско колие, но не казах нищо. Нямах намерение да се замесвам в политически въпроси. Стигаха ми неприятностите, които имах нея година, когато Максим и аз бяхме задържани и обвинени в магьосничество. Представи си, аз да се занимавам с магии!

За щастие оправдаха ме. Обаче Максим бе осъден. Но дори и тогава старият шарлатанин успя да си каже последната дума. По време на делото той се закле, че никога не е използувал злонамерено пророческите си способности. Също така предрече, че онзи, който несправедливо отнеме живота му, ще умре от толкова страшна смърт, че от него няма да остане и следа. Максим бе умъртвен по заповед на Валент, който много скоро след това бе убит при Адрианопол в битка с готите, които така насекли трупа му, че никой не могъл да го разпознае. До последния си дъх Максим имаше късмет с предсказанията си.

Когато най-сетне ме пуснаха от затвора (пожелавам ти успех в борбата за реформирането на затворите), аз се върнах направо у дома в Атина. Заключих книжата на Юлиан в едно от ковчежетата на Хипия и вече не помислих за тях, докато ти не ми писа.

Напоследък често си мисля за смъртта на Юлиан. Ти беше прав, като загатна, че той бе убит от собствените си хора. Но от кого? И как? Прочетох особено внимателно последната част от дневника. От самото начало Юлиан знаеше, че кроят заговор да го убият. Явно е подозирал, че Виктор има пръст в заговора. Бил ли е Юлиан прав? И ако подозренията му са били основателни, как е било извършено убийството?

Преди около десетина години личният прислужник на Юлиан Калист написа една крайно сълзлива ода за смъртта на императора. Изпрати на всички по един екземпляр. Струва ми се, никога не му писах да му благодаря за този любезен дар. Дори съвсем бях забравил за Калист, докато не препрочетох дневника; едва тогава си дадох сметка, че само той може да знае нещо повече за смъртта на Юлиан, тъй като беше с него, когато го раниха.

Навремето Калист, разбира се, се закле, че не е видял кой е нанесъл удара. Но тогава той имаше достатъчно основания да лъже: християните веднага щяха да го премахнат, ако ги беше замесил в убийството. Подобно на мнозина от нас, той реши да мълчи. Дали сега, когато всички главни действуващи лица са мъртви, той не би говорил откровено?

Взе ми няколко седмици да открия, че Калист живее във Филипопол. Писах му. Отговори ми. Миналия месец го посетих. Сега ще ти предам точно думите му. Преди да използуваш тези сведения, бих ти препоръчал да му пишеш лично и да го питаш дали е съгласен те да станат публично достояние. Историята, която той ми разправи, е ужасна; самият факт, че я знаеш, вече те излага на известна опасност, да не говорим за риска да се пише на тази тема. Също така настоявам в никакъв случай да не ме замесваш в повествованието си.

След отегчително пътуване до Филипопол в компанията на бирници и дякони се отправих веднага към дома на един мой бивш ученик, който най-любезно ме покани да бъда негов гост. С това спестих доста пари, тъй като местните ханджии са известни като страшни разбойници. Единствената изгода от това, че съм преподавал цял живот (сега ми се струва цяло хилядолетие) е, че където и да отида, срещам бивши ученици, у които мога да отседна. Това ми позволява да пътувам.

Попитах моя домакин за Калист (сам аз не можех да си спомня нищо за него освен шумните му ридания край смъртния одър на Юлиан).

— Изобщо не срещам твоя Калист. — Бившият ми ученик презира по-нискостоящите от себе си. — Разправят, че бил доста богат. Има хора, които му ходят на гости, но аз не съм от тях.

— Отде е спечелил пари?

— Търговия. Дарения от императора. Минава за доста способен човек. Нали знаеш, той е родом оттук. Баща му беше роб на един мой братовчед. Върна се преди няколко години, скоро след смъртта на император Валентиниан. Говори се, че имал влиятелни приятели в двора. Но много не зная за тези неща.

Калист действително е богат — къщата му е по-обширна и по-разкошна от тази на бившия ми ученик. Икономът му — един смайващо елегантен сириец — ме въведе в къщата. Минахме през две малки дворчета и влязохме в сенчест атриум, където ме чакаше Калист. Тук бях посрещнат най-любезно от съвършено непознат човек. Не си спомням как изглеждаше Калист навремето, но днес той е представителен човек на средна възраст, който явно младее. Очевидно посвещава доста време на външния си вид: майсторски боядисана гъста коса, стройна фигура, малко прекалено изискани обноски — разбираш какво имам предвид.

— Така се радвам да те видя отново, драги ми Приск — започна той, като че ли сме най-близки приятели или най-малко равни.

Отвърнах на поздрава му с онази плаха неувереност, която бедните дължат на богатите. Той прие израза на моята почит като нещо напълно естествено. Покани ме да седна и лично наля виното — изпълни поне едно от предишните си задължения.

Известно време говорихме за общите си познати — кой е жив, кой е умрял. Повечето наши връстници бяха във втората категория. Невита, Салуций, Салуст, Йовиан, Валентиниан, Валент са покойници. Но Виктор още служи във войската в Галия, а Дагалайф в Норикум; Аринтей напоследък напуснал военната служба и се пропил; сега живеел в едно предградие на Константинопол. Заговорихме за Персия, за младините ни (собствено за мен това бяха щастливите години на зрялата ми възраст). Почетохме покойниците. После заговорихме за смъртта на Юлиан. Разправих му за плановете ти. Той не изрази никакво мнение по въпроса. Казах му, че мемоарите на Юлиан са у тебе. Калист знаел, че по онова време Юлиан пише нещо, и често се чудел какво е станало с това съчинение. Обясних му и той се усмихна.

— Освен това там беше и личният му дневник.

— Дневник ли? — Като че ли Калист се стресна.

— Да. Таен дневник, който императорът държеше в същата кутия заедно със съчинението си.

— Не знаех това.

— Разкрива много неща.

— Мога да си представя — каза Калист и се намръщи.

— Императорът знаел за заговора срещу него. Знаел дори кои са заговорниците. — Нещо в държането на Калист ме накара да пусна тази лъжа.

— Нямаше заговорници — каза ласкаво Калист — Императорът беше убит от един персийски конник.

— А защо този войник не се е явил да си получи наградата?

Калист вдигна рамене.

— Може би той самият е бил убит.

— И защо този персиец е бил въоръжен с римско копие?

— Това се случва понякога. В сражение човек често хваща първото оръжие, което му попадне. Както и да е, аз сигурно зная, понеже бях до августа и видях персиеца, който нанесе удара.

Не очаквах това. Донякъде изненадан, попитах:

— Но защо, когато Юлиан попита дали си видял кой го е ранил, ти отвърна, че не си видял нищо?

Калист ни най-малко не се смути.

— Аз действително видях един персиец — отговори той. Думите му звучаха напълно разумно и убедително. — Аз казах на августа, че видях, когато го раниха.

— Пред мене и Максим ти каза, че не си видял кой е нанесъл удара.

Калист търпеливо поклати глава.

— Много време мина оттогава. Приск. Паметта ти не е същата, каквато беше тогава.

— Намекваш, че паметта ми ми изневерява?

Той направи деликатен жест:

— Нито ти, нито аз сме съвсем млади.

Опитах друг подход:

— Несъмнено си чул слуха, според който един войник християнин убил императора.

— Разбира се. Но аз бях…

— Ти беше там. И ти знаеш кой го е убил.

Лицето на Калист не изразяваше абсолютно нищо. Невъзможно беше да се отгатнат мислите му. Човек разбира защо е имал такъв успех в търговията.

— Какво точно знаеше императорът? — ме попита той.

Сега гласът му бе глух и рязък, съвсем различен от лекия, почти ленив тон, който си налагаше допреди малко.

— Знаеше за Виктор.

Калист кимна.

— Бях уверен, че знае. Също и Виктор знаеше, че той знае.

— Значи ти знаеше за заговора?

— Разбира се.

— Беше ли замесен?

— Твърде много. Виж какво, Приск — той ми се усмихна с очарователна усмивка, — аз убих император Юлиан.

Това е. Загадката е разрешена. Калист ми разправи всичко. Той счита себе си за един от най-големите герои на света — невъзпятия спасител на християнството. Докато ми разказваше, той се разхождаше напред-назад. Просто не можеше да се наприказва. Та цели двадесет години е трябвало да мълчи! Аз бях първият му слушател.

Заговорът започнал още в Антиохия. Виктор бил водачът; замесени били Аринтей, Йовиан, Валентиниан и двадесетина други по-млади военачалници. Заклели се, че Юлиан няма да се завърне жив от персийския поход. Но понеже европейските войски много обичаха императора, трябвало да изглежда, че е умрял от естествена смърт.

Виктор изпратил Калист на Юлиан като негов личен слуга и телохранител. Най-напред му наредили да го отрови. Но това не можело да стане лесно, тъй като Юлиан се радваше на отлично здраве. Известно беше, че яде умерено. Едно внезапно заболяване би събудило подозрения. Най-сетне с персийците нагласили засада. Юлиан разказва как се провалил този опит. Тогава решили, че Юлиан трябва да умре в битка. Но той беше отличен боец, личеше отдалеч и винаги беше пазен. Заговорниците били в отчаяние, докато най-сетне Калист се сетил за една възможност.

— След сражението при Маранга аз срязах каишите на нагръдника му. — Очите на Калист блеснаха от задоволство при този спомен. — За наше щастие персийците нападнаха на следния ден и императорът бе принуден да влезе в боя без ризница. Двамата попаднахме между отстъпващите персийци. Той понечи да се върне назад, но аз му извиках: „Господарю, насам“ — и го подмамих към мястото, където се сражаваха най-ожесточено. За миг помислих, че персийците ще го убият. Но те, когато го познаха, ги обзе такъв страх, че веднага побягнаха назад. Едва тогава разбрах, че Бог ме бе избрал за оръдие на своето отмъщение. — Той заговори със снишен глас и стегната челюст: — Бяхме заградени отвсякъде. Императорът използуваше щита си, за да си пробие път между струпаните коне и ездачи. Неочаквано той се обърна наляво и се изправи на стремената, за да погледне над главите на персийците. Тъкмо такъв случай ми трябваше. Забих копието си в дясната му страна, под ребрата. — Калист спря, като явно очакваше да възкликна възмутено. Но аз просто го погледнах с жив интерес, така както поглеждам особено блестящите си ученици, които са успели да задържат вниманието ми.

— Продължавай — казах аз учтиво.

Някак си разочарован, Калист дигна рамене.

— Останалото ти е известно. Августът разбра, че е ранен едва когато персийците избягаха. — Той се усмихна. — Дори ми благодари, че съм бил до него през всичкото време.

— Имал си късмет, че той не подозираше нищо. — Но казвайки тези думи, аз се запитах дали Юлиан не е знаел истината. Това е последната загадка.

— Но какво е смъртта? — възкликна Калист и веднага загубих цялото уважение, което бях започнал да чувствувам към него като към истински злодей. Той е най-обикновен тъпак. Говори още цял час. Разправи ми, че Виктор много искал да заграби престола, но когато разбрал, че това е невъзможно, накарал да провъзгласят Йовиан за император. Но когато волевият Валентиниан заел мястото на Йовиан, Виктор се простил с надеждите си. Междувременно всички щедро се отплатили на Калист. Той вложил парите си разумно и днес бил богат човек. Но щял да си остане нещастен, докато светът не узнае тайната му. Тази „незаслужена неизвестност“ го гризяла.

— Непременно кажи истината на Либаний. Човек извършва онова, за което е роден — рече Калист и си придаде набожен вид. — Гордея се с ролята, която имах в историята на Рим. — Той застана полуобърнат към мене и зае позата на прочутия бюст на Брут. След малко остави тази поза и рече: — Но трябва да се получи разрешение от двореца, преди Либаний да може да издаде книгата си, а не зная какво е официалното становище към Юлиан сега. При царуването на Валентиниан дадох клетва да мълча.

— Знаеше ли Валентиниан за тебе?

— Разбира се. Дори ми даде монопола за добиване на сол в Тракия, но ми заповяда да мълча. И аз мълчах. До днес. Естествено надявам се, че в интерес на историята тайната ще може да бъде разкрита.

Калист ме покани на обед, но аз отклоних поканата — предпочетох да не взема нищо повече от него. Казах му, че трябва да си вървя. Той ме придружи до преддверието. Разтапяше се от любезност; дори закачливо ме упрекна, че не съм му отговорил, когато ми прати своята „Ода на Юлиан“.

Извиних се за небрежността си. След това попитах:

— Как можа да съчиниш толкова прочувствено произведение за човека, когото си убил?

Калист беше крайно учуден.

— Но аз безкрайно му се възхищавах! Той винаги беше така благ към мене. Всяка дума, която написах за него, бе излязла от сърцето ми. Та аз съм добър християнин, поне се опитвам да бъда добър християнин. Всеки ден се моля за душата му!

Съмнявам се дали Теодосий ще ти позволи да издадеш мемоарите. Но човек никога не може да бъде сигурен. Така или иначе, аз приключих с въпроса и те моля да не ме замесваш в тази работа.