Гор Видал
Юлиан (15)

XIV

Отидох направо в покоите на жена си. Бяха й вече разказали за случилото се. Тя седеше изправена в леглото, заобиколена от няколко жени. Косата й беше сресана и болезнено жълтеникавото й лице бе безжалостно наплескано с червило. Жените се оттеглиха.

— Стана — казах аз.

— Добре. — Тя хвана ръката ми и за миг усетих силата на пръстите й. — Сега ще има война.

Кимнах.

— Не веднага. Ще уведомя Констанций, че не е било мое дело, както и в действителност не беше. Ако е мъдър, той ще се съгласи да бъда август на Запада.

— Няма да се съгласи — каза тя и пусна ръката ми.

— Надявам се да се съгласи.

Тя ме гледаше с присвити очи (очите й винаги са били слаби и тя трябваше да примижава, за да вижда по-ясно). Най-сетне рече:

— Юлиан Август.

Усмихнах се и пошепнах:

— По волята на тълпата, събрана на главния площад в един провинциален град.

— По божията воля — поправи ме тя.

— И аз така мисля. Вярвам, че е така.

Неочаквано тя се върна към практичните въпроси на момента:

— Докато ти беше на площада, един от моите офицери дойде да ми съобщи, че готвят заговор да те убият. Тук, в двореца.

Опасността не ми се видя много сериозна.

— Добре съм охраняван.

Тя поклати глава:

— Имам доверие в този човек. Той е най-добрият ми офицер.

Подобно на всички високопоставени жени от императорското семейство Елена имаше не само собствена прислуга и придворни, но и собствени телохранители.

— Ще разследвам това — рекох аз и станах.

— Деценций ръководи целия заговор.

— Естествено.

Както отивах към вратата, тя извика с висок глас:

— Здравей, августе!

Аз се обърнах, засмях се и отвърнах:

— Здравей, августа!

Елена се усмихна. Никога не я бях виждал толкова щастлива, както тогава.

Оттам отидох в залата на съвета, където се беше събрал целият ми двор, включително и Деценций.

Без всякакви предисловия заговорих направо за събитията.

— Всички вие сте свидетели, че по никакъв начин не съм подбудил войниците, нито съм пожелал честта, която те, нарушавайки закона, ми оказаха. — В залата се разнесе недоволен шепот. Деценций изглеждаше обнадежден. Усмихнах му се дружелюбно и продължих: — Ще докладвам всичко на августа, като опиша точно какво се е случило, и както винаги ще изразя верността си към него не само като негов колега, но и като роднина. — Всички изглеждаха съвсем объркани. Деценций излезе напред.

— Щом е такова решението на… цезаря. — От негова страна бе голяма дързост да ме нарече цезар, но аз уважавах верността му към неговия господар Констанций. — В такъв случай той трябва да накаже войниците си. Трябва да изпълни волята на августа и да ги изпрати на изток.

— Скъпи ми трибуне… — сякаш слушах медения език на някой хитър адвокат — за императора съм готов да умра в бой с варварите, но не и да пожертвувам живота си по този начин. Нямам намерение да бъда убит от същата войска, на която посветих пет години, войска, която съм обучавал и водил в бой, войска, която може би обича прекомерно много цезаря си и прекалено малко императора си. Не, не ще откажа това, което те са ми дали. — Внезапно си спомних, че металическият обръч все още беше на главата ми. Взех го в ръка и го дигнах. — Къс от военно снаряжение, нищо повече. — Пуснах обръча на масата пред мен. — Нито пък възнамерявам да ги изпратя на изток. Впрочем, трибуне, те няма да тръгнат каквото и да заповядам, аз или някой друг.

— Значи, цезарю, ти смяташ да почнеш война срещу императора? — каза Деценций с леден тон.

Поклатих глава.

— Ще се опитам да изпълня заповедите му. Но може би не ще бъде възможно вече. Днес ще напиша писмо до Констанций. Но още по-убедително от моето послание ще бъде твоето собствено описание на това, което се случи днес в Лутеция. Уверен съм, че като му обясниш истинското положение, той ще се отнесе съчувствено. — В залата се чу сподавен смях.

— Много добре, цезарю. Разрешаваш ли ми да се оттегля?

— Разрешавам ти — отвърнах аз.

Деценций ме поздрави и напусна залата.

Въпреки умората си свиках съвета. Цяла сутрин съчинявахме едно дълго послание до Констанций. Съобщавах му накратко, че не съм подстрекавал войските, че ме заплашиха със смърт, ако откажа титлата август, че я приех, защото се боях да не би да изберат някой нов Магненций или Силван. След това молех легионите да останат в Галия. Обещах да му изпратя обаче всички испански коне, от които той се нуждаеше (вече бяхме разменили писма по този въпрос), както и известен брой прашкари от племето лети, което живее край реката Рейн. Те са добри войници и обичат да воюват. Исках от него да назначи нов преториански префект, а аз да избера останалата част от администрацията, както е обичайно. В заключение му пишех, че се надявам да се запази разбирателството между двама ни и тъй нататък в същия дух.

Възникна оживен спор как да се наричам. Надделя моето мнение. Подписах писмото цезар, а не август.

Евтерий предложи лично да занесе писмото в Константинопол. Понеже беше най-верният ми поддръжник, оставих го да замине.

 

 

Следващите няколко дни бяха дни на голяма бъркотия. Деценций замина за Виенна. Евтерий се отправи за Константинопол. Заповядах на Гауденций да напусне Лутеция. Не се явявах на обществени места, не носех диадемата, нито се наричах август. Моментът налагаше да бъда предпазлив. Въпреки че писах няколко пъти на Флоренций, нямах никакви известия от Виенна освен противоречиви слухове: Флоренций се готвел да предприеме поход срещу мен през пролетта; Флоренций бил отзован; Флоренций се оттеглил в Испания, Британия, Мароко. Тъй като преторианският префект мълчеше, аз замених всичките управители в Галия с хора, избрани от мен.

 

 

Приск: Юлиан прескача пролетта и лятото може би защото този период е описан в неговата военна история.

Същата пролет, когато бяхме в Лутеция, Констанций се премести в Цезарея. Там той събираше войски за поход в Персия. Много го биваше да събира армии. Но никога не знаеше какво точно да прави с войската, след като веднъж вече я беше събрал. В Цезарея при него пристигнали първо Деценций и след това Флоренций, който избяга от Галия, като остави семейството си да се оправя както може. За голяма изненада на всички Юлиан разреши на семейството на Флоренций да замине, като дори нареди да пътуват на държавни разноски. Юлиан явно бе решен да проявява великодушие. Виждаше се като последовател на Марк Аврелий. Всъщност той бе по-велик от този изпълнен със съзнание за добротата си човек. Освен това пред него стоеше по-трудна задача. Юлиан живя в залеза на един свят, а не в разцвета му. Нали това не е без значение, скъпи ми Либаний, ти, който като мен си частица от този умиращ свят? Не зависи от нас в кое време да живеем, както не зависи от нас какви да бъдат очите ни: силни или слаби, ясни или кривогледи; не ни е предоставен избор. Та времената, в които ни е съдено да живеем, са кривогледи времена. За щастие, когато повече очи виждат изкривеното като нещо обикновено, нищо странно не се счита нередно и само ясният поглед се оказва ненормален.

Горкият Евтерий имаше изключително трудна мисия. По пътя всичко било против него. Като управител на цезаря неизбежно пътувал в компанията на разни важни сановници. Знаеш как се пътува на държавни разноски. Естествено много е приятно, защото е безплатно, получаваш най-добрите коне, винаги има къде да прекараш нощта и разбойници рядко нападат правителствени чиновници. Но човек трябва да търпи скучни високопоставени особи. Винаги пътува някой военачалник, който си спомня минали сражения, или някой владика, чиято уста пръска слюнки само като се спомене за „ересите“ на колегите му, или някой управител на област, който твърди, че бил честен, и го доказва, като се завърне у дома, следван от неколкостотин тежко натоварени коне.

Навсякъде чиновниците гледали да задържат Евтерий. Светът беше вече научил за станалото и толкова пъти гощавали и напивали управителя на Юлиан, че той загубил ценно време. Най-сетне, понасяйки храбро бурите по море и снеговете на Илирикум, той стигнал до Константинопол, за да научи, че августът е в Цезарея. И умореният пратеник продължил до Цезарея. Явил се пред императора към края на март.

Юлиан ми предаде разказа на Евтерий. Според неговите собствени думи никога не бил виждал Констанций толкова разгневен. Евтерий очаквал да бъде посечен на място. Но за щастие на Юлиан Констанций бил зле притиснат. Въпреки че усетът му подсказвал веднага да потегли срещу Юлиан — в политиката той винаги беше проницателен, — той не можеше да тръгне, защото Сапор се намираше в Месопотамия. Констанций беше принуден да остане в Азия. Затова той освободил Евтерий, без да му даде ясен отговор. Също така дал писмо на трибуна Леонас, който трябвало да го предаде лично на Юлиан.

Така се случи, че в деня, когато Леонас пристигна в Лутеция, Юлиан трябваше да участвува в някакво празненство, на което присъствуваха не само войската, но и множество граждани. По това време Юлиан много обичаше да се явява пред народа — склонност, която човек би очаквал у един философ. Понеже добре знаеше какво може да бъде съдържанието на писмото, Юлиан представи Леонас на тълпата и обясни защо е пристигнал в Лутеция. След това пред хилядното множество той прочете писмото на глас от начало до край. Когато стигна до тази част, в която му се нареждаше да остане цезар, тълпата, сякаш предварително подготвена, зарева: „Август, Юлиан Август!“

На следния ден Юлиан даде на Леонас писмо за Констанций. Доколкото разбирам, то е имало помирителен тон. Между другите неща той приемал назначения от Констанций квестор Небридий за преториански префект и се подписал „цезар“. Би трябвало човек да има тези писма на разположение. Предполагам, че могат да се намерят в архивите в Константинопол, макар че не зная какво е отношението на властите към Юлиановите книжа понастоящем. Преди няколко години един мой ученик християнин пожела да прегледа част от архивите на Юлиан, но не му позволиха. Дори в императорската канцелария проявили крайна подозрителност, а това само по себе си вече е доста подозрително. Но това беше по времето на Валент. Може би нещата са се променили. Когато редактираш тези книжа, сигурно ще разбереш какво е положението.

През юни Юлиан нападна онези франки, които обитават областта около Келен. Те бяха последните, които вършеха набези в Галия. Той ги победи лесно въпреки лошите пътища и непроходимите гори, които пазят земите им отвъд Рейн. Но аз не бях с него. Тръгнах за Атина същия ден, когато той потегли на поход.

В деня, в който щях да замина, отидох да се сбогувам с Юлиан в кабинета му, едно помещение, което приятелите му винаги наричаха „ледника“. Никога не съм влизал в толкова студена стая. Но Юлиан като че ли няма нищо против студа. След като през първата зима едва не се задуши от един мангал, никога вече не я отопляваше както трябва. Когато времето е топло обаче, тя е приятно прохладна. За последен път го видях в Лутеция един прекрасен юнски ден. Орибазий също чакаше пред кабинета му.

— Един владика е при него — рече Орибазий.

— Сигурно иска да го покръсти.

— Сигурно.

В този миг вратата се отвори и покрай нас мина един навъсен червендалест човек.

Юлиан дойде до вратата и ни дръпна вътре. Очите му блестяха. Явно срещата му се бе видяла много забавна.

— Само да го бяхте чули!

— Какъв беше този духовник? Атанасиев или ариански владика?

— Политически владика. Епиктет, владиката на Центум Целе^[1]. Предполагам, че се интересува повече от светски неща, отколкото от църковни дела. Констанций го изпратил при мен с особена мисия.

Юлиан се изтегна на едно походно легло до прозореца. (Въпреки че не споменава това никъде в съчинението си, той често диктуваше легнал.) Понякога, след като прочетях някое от съчиненията му, които бе диктувал късно през нощта, аз го закачах, че е говорил насън. На което той ми отговаряше: „Боговете ни говорят чрез сънищата, следователно това, което казвам насън, трябва да е божествено.“

— Моят колега августът обещава да ми пощади, живота, ако се откажа от цезарството, изоставя войската в Галия и се върна да живея в Константинопол като частно лице.

Орибазий и аз се изсмяхме, но аз бях разтревожен.

— Че това е нелепост, няма съмнение — казах аз, — но какво ще направи, ако откажеш?

— Владиката не каза нищо определено, но от думите му се подразбираше, че рано или късно Констанций възнамерява да се справи с мен.

— По-скоро късно — рече Орибазий. — Той има затруднения в Персия. По-рано от една година няма да може да потегли на поход срещу нас.

Юлиан поклати глава.

— Не съм толкова сигурен в това. — Той свали краката си от леглото и посегна към една сгъваема маса наблизо, на която обикновено поставяха докладите на агентите ни. — Тук има най-различни сведения — той посочи свитъците. — Ето едно нареждане от Констанций до префекта на Италия, което заловихме. „Да се съберат три милиона крини жито и да се смели в Бриганция^[2] — този град е на брега на езерото Констанс. — Брашното да се складира в няколко от градовете по границите на Галия.“ Ето друго нареждане: „Да се събере жито и да се съхранява на италийската страна на Котийските Алпи.“ Той възнамерява да нахлуе в Галия. Няма никакво съмнение.

— Но кога? — Въпреки че си заминавах и скоро щях да бъда в безопасност (не съм храбрец и не обичам да си рискувам живота), аз се тревожех за съдбата на приятеля си.

— Кой може да каже? Можем само да се надяваме, че войната със Сапор ще се затегне. Междувременно всичкото това жито е мое. — Той се ухили като хлапак. — Наредих да се конфискува и да се пази за моите войски. — За миг замълча и после добави: — Трябва ми само една година.

— А след това?

Погледнах го внимателно, защото досега Юлиан винаги говореше само за близкото бъдеще. Колкото и добре да го познавахме, никой от нас не знаеше докъде се простират неговите амбиции или какви бяха неговите далечни планове.

Както лежеше по гръб и подръпваше златисторусата си младежка брада, която блестеше като лисича кожа на яркото слънце, той отговори, като добре премерваше думите си:

— След една година ще съм стъпил здраво в Галия и Италия. — Най-сетне всичко стана ясно. Решението да премине Алпите означаваше война.

— Нямам друг избор — продължи той. — Ако остана тук и не предприема нещо, той ще ми вземе главата. — Той посочи книжата на масата. — В един доклад съобщават, че преговаря със скитите да нахлуят в Галия. Типично за него, разбира се. Готов е още веднъж да превърне Галия в пепелище, наново да я напълни с варвари и никога да не я освободи само и само да ме смаже. — Юлиан се изправи. — Напролет, приятели мои, ще потеглим срещу Констанций.

След всичко това единственото, което ми дойде на ум да кажа, бе:

— Войската му е десетократно по-голяма от твоята. Той владее Италия, Африка, Илирикум, Азия…

— Зная. — Юлиан беше необичайно спокоен. При друг случай такъв разговор би го накарал да скочи на крака, да размахва ръце, очите му щяха да светнат и думите му щяха да се изсипят една през друга от възбуждение. Струва ми се, че необикновената му сериозност ми направи по-голямо впечатление, отколкото това, което каза. — Но ако се движим бързо и набираме сили по пътя си, мога да завладея цяла Европа в три месеца.

— В такъв случай пред Константинопол ще срещнеш най-голямата войска на земята — рече Орибазий. Той изглеждаше унил.

— Вярвам в победата си. Така или иначе по-добре да загина начело на войските, отколкото да загина тук и да остана в историята като четвъртия узурпатор, сразен от Констанций. При това борбата е между галилеяните и истинските богове и ние ще победим, защото аз съм избран да победя. — Той изрече тези думи така спокойно, толкова различно от обикновения си разпален начин на говорене, че ние нямахме какво да кажем; все едно да кажеш на тихия пролетен дъжд да спре.

След това пак стана такъв, какъвто го познавахме.

— Е, нашият Приск ни изоставя. Тъкмо сега, когато се очертават фронтовете, той се оттегля в Атина.

— Малодушието е най-характерната ми черта — отвърнах аз.

— Особено пред жена му — добави Орибазий лукаво. — Приск жадува за мощните прегръдки на Хипия…

— И за децата си, които са вече на възраст да ме затрудняват не само по философски, но и по финансови въпроси.

— Ще ти трябват пари, нали?

Дори когато беше съвсем зле парично (по това време той не можеше да посрещне разноските на своя двор), Юлиан беше винаги щедър към приятелите си. Максим натрупа значително състояние от него… и всъщност Максим беше една от причините, поради които напусках Галия. Говореше се, че приел поканата на Юлиан да дойде при него през пролетта. Не бих могъл да понасям присъствието му.

Казах на Юлиан, че имам достатъчно пари. Той ми даде личната си тесера^[3], с която можех да пътувам където искам в западните провинции. Сбогувахме се най-сърдечно. Изглеждаше напълно спокоен и уверен в победата си. Всъщност, както личи от съчинението му, той е бил тогава в голяма тревога, макар че, съдейки по държането му, човек никога не би отгатнал душевното му състояние; и това доказва, че нашият Юлиан е бил вече възмъжал. Той за първи път мълча.

Същия следобед Юлиан и Орибазий ме изпратиха до колата за Виенна, която тръгваше от вратите на двореца. Когато се качвах в колата, както винаги пълна с владици и тайни агенти, Юлиан пошепна на ухото ми:

— Ще се срещнем в Константинопол. — Това бе последната ми среща с него преди, за голяма моя изненада, отново да се видим в Константинопол. Мислех, че наесен той няма да бъде между живите.

 

 

Юлиан Август

 

Би трябвало да обобщя всичко, което извърших по време на четирите години, когато бях цезар. Три пъти преминавах Рейн. Освободих хиляда души пленници на отвъдния бряг. В две сражения и една обсада плених десет хиляди души — мъже в разцвета на годините си. Изпратих на Констанций четири набора отлични пехотинци, три други набора пеши войници (не толкова добри) и два отряда кавалерия. Освободих всички селища, завладени или обсадени от варварите, общо около петдесет града. Към края на лятото, след като подсилих нашите крепости чак до Августа Рауракорум, аз се отправих за Виенна през Везонцио. Това лято прекарах всичко на всичко три месеца в походи.

Надявах се да срещна Максим във Везонцио. Носеше се слух, че бил там и ме чакал. Но макар че накарах агентите си да търсят навсякъде, те не го намериха. Случи ми се нещо любопитно, докато обикалях сам из града и се радвах на гледките. От крепостта, която е разположена на една висока скала, се открива прекрасна гледка. Мястото е естествено защитено не само от стръмните скали, но и от реката Дубис^[4], която го заобикаля като крепостен ров. Сега Везонцио е малък градец, но някога е бил важен център и там има множество изоставени храмове, останки от по-добри времена. Докато стоях пред срутения храм на Зевс, видях един човек, облечен като циник. Бях така уверен, че това е Максим, че минах зад него и — както правят малките момчета — го ударих по рамото, за да го стресна. Той се обърна и за моя изненада се оказа не Максим, а един младеж, когото бях срещал в дома на Прохерезий. И двамата се изчервихме и започнахме да заекваме. Най-после той ме поздрави и каза:

— Наистина велик е онзи цезар, който си спомня другаря си от младини, смирения философ, който дири истината…

— Добре дошъл в Галия — отвърнах аз, като не дадох да се разбере, че съм се припознал. — Трябва да бъдеш гост на трапезата ми.

И така към двора ми се присъедини за няколко месеца един от най-скучните хора, които някога съм срещал. Орибазий и до ден-днешен ме закача за това. Но не ми даваше сърце да отпратя този човек. Той оставаше с нас всяка вечер и заради него не можехме да водим никакъв свестен разговор. Защо ми е толкова трудно да кажа не? Защо съм толкова стеснителен? Завиждам на тираните. А и защо разправям тази история, когато целта ми е само да разказвам за значителни събития? Защото не ми се ще да описвам душевното си състояние през онази зима във Виенна, когато подобно на Юлий Цезар бях решил да премина Алпите. Винаги съм заявявал, че действувах в самозащита, че не исках да завладея престола и че единствено желаех Констанций да ме признае за законен август на Запада. И все пак трябва да кажа, че ми се струва невъзможно да опиша какво чувствувах в действителност. Само историците могат да бъдат уверени, че знаят мотивите на действията ни! Независимо от това, целта ми е да разкажа истината, колкото и да е мъчителна за мен и дори когато ме поставя в лоша светлина.

 

 

Пристигнах във Виенна на първи октомври. Настаних се в двореца на преторианския префект. Личната ми свита вече броеше около хиляда души — мъже, жени, роби, войници. Само боговете знаят защо и как набъбва свитата на един владетел; но тя действително непрестанно се увеличава и става разорителна дори за един император. Дори за император? Особено за император.

Настаних Небридий, новия преториански префект, в старата ми вила при градската стена. Той бе достатъчно разумен, да се държи настрана и да не ми досажда.

По това време взех няколко важни решения. Съществува закон, според който образът на императора, нарисуван или изваян, трябва да бъде изложен на всички обществени места. Пред него се полагат всички клетви. Никое съдебно решение няма сила, ако не е произнесено пред образа на императора. И така вездесъщото лице на Констанций с изразителните си очи и присвита уста гледаше всички държавни чиновници в Галия, включително и мен. Още на първия ден след пристигането си във Виенна наредих собственият ми портрет като август да бъде поставен наред с неговия. Сега и двамата втренчено гледахме към съдещите се и адвокатите им. Казваха ми, че ни наричали „мъжът и жената“, тъй като аз бях с брада, а той — обръснат и отрупан със скъпоценности — имаше вид на жена.

Цялото лято Констанций ме обстрелваше с писма. Защо съм задържал Лупицин? Защо съм откраднал житото, което било предназначено за префектурата Италия. Къде са войските, които съм обещал? Къде са конете? Защо се наричам август? Нареждаше ми незабавно да се явя при него в Антиохия. Дори ми определяше каква свита ми разрешава да взема със себе си: не повече от сто войници, пет евнуси… с такова удоволствие правеше списъци. Но на всяко обвинително писмо аз отговарях вежливо, като винаги се подписвах „цезар“.

Докато събирах войски в Галия, Констанций имаше трудности с Аршак, царя на Армения, който беше крайно несигурен съюзник. Подозираха го, че тайно преговаря с персийците. Скоро четох тайния протокол за срещата между Аршак и Констанций. Възмутителна история! Всичките искания на Аршак били задоволени, за да ни остане верен, а той бездруго трябваше да ни бъде верен, защото ние не само го крепяхме на престола му, но и осигурявахме независимостта на царството му. Констанций бе съвършено некадърен да води преговори. За да закрепи това „пресъюзяване“ (няма друга дума за този опит да накараш един съюзник да се държи така, както повеляват честта му и договорът, който той е подписал), Констанций ожени Аршак за дъщерята на стария преториански префект Албаний, която се казва Олимпия. По едно време тя щеше да се жени за Констанций и поради това я считаха като негова близка роднина. Сега тя е владетелка на Армения, благочестива галилеянка и враждебно настроена срещу мен.

По време на разговорите императорът и арменецът доста много говорили за мен. Странно чувство изпитваш, когато четеш дословно записания разговор, в който си предмет на анализ като някой герой на епическо произведение.

Аршак повдигнал въпроса, като запитал дали Юлиан ще потегли срещу императора. Констанций смятал, че е малко вероятно. Ако се осмеля да сторя това, по негов знак германските племена щели да ме нападнат през реката Рейн. А ако успея да се спася от тях, скитите щели да препречат пътя ми на изток, да не говорим за верните му армии в Италия и Илирикум.

Аршак попитал дали действително с победите си в Галия Юлиан е надминал Юлий Цезар. Констанций отвърнал ядосано: „Каквото е извършено в Галия, е извършено от моите военачалници, а те са изпълнявали нарежданията на моя преториански префект, който пък се подчиняваше на мен.“ След това Констанций дори заявил, че той лично постигнал всички победи въпреки ужасните бъркотии, които намесата ми причинила. Бил съм толкова неопитен, че Констанций трябвало лично да поеме командуването на войската, за да спечели прочутата победа при Аргенторатум!

Трябва да призная, че се разтреперих от гняв, когато прочетох тези редове. Да, суетен съм. Какво да правя, така е. Искам да ми се признават заслугите, да ми се отдава уважение, искам слава. Но не искам да се кича с чужди заслуги. Смаян бях от дързостта на Констанций. Как е могъл така безсрамно да лъже? Аршак трябва да е знаел, че докато освобождавах Галия, Констанций беше на Дунава, където получи титлата Сарматик-Сарматик. Предполагам, че на Аршак това наистина му е било известно, защото според стенографските бележки той веднага заговорил за други неща.

Особено ми направи впечатление един пасаж, който се отнасяше до мен. (Колко жадно поглъщаме всичко, което се отнася до нас!) Констанций заявил, че нямам дарба на пълководец; бил съм книжен плъх, когото трябвало да оставят да се учи в Атина. Аршак отбелязал, че в двора си в Лутеция този книжен плъх събрал множество подобни на него буквоеди. Дори ги назовал. Констанций отвърнал, че одобрява тази среща, защото реторите, с които съм се бил оградил, щели да ме занимават с книги и празни спорове и аз нямало да имам време да кроя заговори. Предложил на Аршак да му покаже „раболепното“ писмо, в което изразявам верността си към него и се отказвам от титлата август. Аршак отвърнал, че наистина би искал да има препис; по-късно бил изготвен препис. Чудя се дали Констанций му е показал цялата кореспонденция. Още се изчервявам при мисълта, че този арменец е чел моите крайно дипломатични и примирителни (но съвсем не „раболепни“) писма.

След това Аршак му казал: „Споменавам свитата на Юлиан, защото се мълви, че всичките са безбожници.“ Колкото и да е странно, като че ли Констанций изобщо не се заинтересувал от това. Той просто заявил, че на ретори не може да се разчита, че те са мръсни, алчни, неблагочестиви, носят бради… „Те всички са циници“ — казал той най-сетне. Но Аршак явно бил загрижен; надявал се, че поне съм истински галилеянин. Констанций му отвърнал, че не се съмнява във вярата ми, но това нямало никакво значение, понеже, след като завършел похода си в Персия, аз съм щял да бъда смазан. След това минали на други въпроси.

След известно време Констанций продължил на юг към Мелитена, Локатена и Самарат. Пресякъл реката Ефрат и се запътил към Едеса, голям град в Месопотамия, на шестдесет мили западно от развалините на Амида, която била вече в ръцете на персийците. Войската на Констанций растяла ден след ден, но той не предприел нищо с нея. Най-сетне, с настъпването на есента, стигнал до Амида. Там, пред разрушения град, той заплакал пред войските — не много уместно държане по време на война. Именно тогава финансовият управител Урсул направил толкова повтаряната впоследствие забележка: „Вижте как храбро ни бранят тези войници, чиито заплати ни разоряват.“ По-късно заради тази язвителна забележка му взеха главата. Човек влиза в положението на финансовите управители, но пък трябва да се уважават войниците, особено онези, които се биха при Амида срещу превъзхождащи ги сили.

От Амида Констанций изпълзял около тридесет мили в югоизточна посока и обсадил Безабде, един персийски град на реката Тигър. Безабде удържал на всички нападения поради ожесточената съпротива на персийците и некадърността на Констанций. Настъпил дъждовният сезон. Участници в похода по-късно ми разправяха, че гръмотевиците и светкавиците били ужасни. Нашите войски били разколебани от тях, тъй като сметнали, че небесата са разгневени; и може би наистина те са показвали небесния гняв срещу Констанций. Освен това много пъти се явявала дъга, което означава, че богинята Ирис е била изпратена от небесата, за да извърши някоя важна промяна в човешките дела. Констанций се отказал от обсадата и се оттеглил да зимува в Антиохия.

Междувременно аз уреждах собствените си дела във Виенна. Повиках различни мъдреци и прорицатели, включително и йерофанта на Гърция. Допитвах се до оракули и свещени книги, направих жертвоприношения на боговете (разбира се, тайно, защото повечето жители на Виенна са галилеяни). Всички предсказания сочеха едно: че аз ще победя и Констанций ще падне. Но все пак не пренебрегнах приготовленията за поход. Всяко предсказание се поддава на тълкувание и ако излезе, че значението му е било различно от това, което сме му придали, не са виновни боговете, а самите ние, защото сме изтълкували погрешно знамението. Цицерон е писал много на тази тема. Аз вярвам на сънища и съм съгласен с Аристотел, че боговете изпращат важни послания на хората в съня им, макар че за да имат сънищата истински смисъл, трябва очите под затворените клепачи да не са обърнати нито наляво, нито надясно, а право напред, нещо, което често е трудно да се постигне.

Един ден към края на октомври Орибазий ми изпрати бележка по време на едно заседание на консисторията. Трябвало незабавно да ида при жена си. Била на смъртен одър.

Елена лежеше на леглото си с притворени очи. Беше съвсем измършавяла и само коремът й бе подут под завивките. Орибазий стоеше до нея, докато владиците от Виенна и Лутеция пееха псалми и се молеха. Хванах ръката на Елена — беше вече хладна, след малко стана студена. Зловещо чудо е мигът, когато душата напуща тялото, като ни показва колко незначителна е плътта, която напълно ни поробва, докато сме живи, тъй като ние сме — или изглежда, че сме — плът.

— Юлиане — каза тя с обикновен глас.

Почувствувах, че нямам какво да й кажа, само шепнех съчувствено. Страдах с нея, въпреки че едва я познавах. Макар и от царска кръв, бяхме само две животни, впрегнати от същия господар да теглим златна кола. Сега едното от тях беше паднало между оковите.

— Казват, че ще умра. — Преди да мога да изрека обичайните утешителни думи, тя продължи: — Не се противя. Не се боя. Единствено запомни, че покривът на новото крило е временен. Нямаше време да приготвят подходящите керемиди. Знаеш какви керемиди трябват. Наричат ги, струва ми се, патрициански. Впрочем управителят знае какви да купи. Временните трябва да бъдат сменени преди пролетните дъждове. Наредила съм да пресметнат разноските. Ще бъде скъпо, но тези разходи ще посрещнем от личните ми средства в Рим. Ако вали много, може да се развали новата мозайка, а по това време на годината обикновено вали много в Рим.

Елена издъхна с тези думи, мислейки за любимата си вила на Виа Номентана.

Владиците ме изгледаха яростно, като че ли по някакъв начин бях развалил играта им. След това наново се заеха с молитвите си, този път още по-шумно. Излязох навън. В преддверието заварих придворните дами на Елена.

— Издъхна — казах аз. Не чувствувах нищо. Те започнаха да ридаят. — Подредете тялото — казах аз строго — и престанете да плачете. — Те влязоха в спалнята. Орибазий сложи ръка на рамото ми. Огледах се и видях всичките вещи, които Елена бе притежавала, които бе носила, докосвала. — Не зная — казах аз най-сетне, истински озадачен — какво наистина изпитвам.

— Би трябвало да чувствуваш облекчение. Тя доста изстрада и сега вече всичко е свършено.

Кимнах.

— Ние сме играчки в ръцете на едно божествено дете. То ни вдига, сваля и най-после ни счупва.

Така завърши бракът ми. Изпратиха тялото на Елена в Рим, където тя бе погребана в мавзолея на сестра си Констанция заедно с нашия син. Не забравих да наредя да сменят керемидите на вилата. Елена умря на четиридесет и две години. Аз бях на двадесет и осем. На следния ден след смъртта й дадох обет на Кибела да остана безбрачен, като благодарствена жертва за нейната неизменна благосклонност.