Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (7)

6.

И нека Джеймс се радва заедно с Хедок, който донесе парите на Спасителя и Петър.

Кристофър Смарт — „Ликуващият агностик“

Като цяло промените във Ванкувър му допадаха, особено разрушаването на Гастаун. Всеки втори магазин бе пълен с боклуци за туристите; порцеланови кукли и сувенирни чинии, идиотски дърворезби на несъществуващи тотеми, ламаринени лодки — мечта за пътешествениците, които предпочитаха изчистената хомогенност на пристанищния район пред едновремешната мрачна обстановка. Жул Пениман бе индиферентен към самото място. Предпочиташе стерилизирания свят с изгладените от него гънки. Смразяващата, заложена по проект празнота на този нов, предназначен за туристите крайбрежен комплекс, бе точно от онези неща, които той одобряваше. Той се бе превърнал в един бездушен, лишен от дълбочина квартал на огледала и повърхности. Макар някои от едновремешните магазини да бяха оставени — някоя друга книжарница и няколко бара — те също щяха да бъдат модернизирани и санитаризирани с времето и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Срещата му с Аугуст Пфениг бе протекла интересно. Пениман не си беше хабил думите — приключи сделката с Пфениг и си тръгна незабелязано. Случилото се му напомняше за срещата с Аурей в Ерусалим. Отпътува на юг, качи се на ферибота и сега бе спрял на остров Вашон, разполагайки с около час, преди другият ферибот да се отправи за Сиатъл. След четири часа трябваше да вземе полет от Сиатъл.

На петдесетина ярда от него, в полите на един хълм, чакаше наетата от него лимузина, чийто шофьор почистваше праха от калниците й с парцал. Пениман седеше върху неразгънатата си носна кърпичка на столче, изнесено изпод ръждясалия, боядисан в бяло навес, минаващ за бензиностанция. В мръсния асфалт бяха монтирани две помпи, а зад тях започваше гора, и още гора, сред която тук-там се виждаха покривите на къщи. Всичко изглеждаше прекалено идилично — зеленината, тази атмосфера на пикник, сладостното чувството на уединеност, долавящо се в тишината на това празно, студено и лишено от човешки илюзии място. Зад гърба му се виждаше пролива Пъджет — сивият и неспокоен дом на косатки, делфини и октоподи. Твърде много живот кипеше под морската повърхност, за да бъде доволен Пениман. Той едва понасяше мисълта за това.

Масивът Каскейдс, с покритите си със сняг върхове, се простираше на юг към Орегон и обикновените хора го смятаха за величествен и грандиозен. Но Пениман не вярваше в подобни неща, той презираше склонността на глупавите човешки същества да превръщат всяка шепа пръст и всяко камъче в нещо повече, от това което беше. Обувките буквално му откъсваха краката, а на всичко отгоре по време на пътуването с ферибота му се бе свършил пепто-бисмола. Чувстваше кисел дъх в устата си. Същата сутрин косата му сякаш си бе възвърнала част от живота. Беше започнала да окапва на кичури точно преди да посети Адамс и да размени шарана за нова бутилка еликсир, който обаче не бе оказал същия благотворен ефект и върху краката му. Разбира се, че не можеше да окаже. Не смееше да събуе обувките си, макар че се чувстваше така, сякаш във всяка от тях имаше по един камък, забит в пръстите му. Струваше му се, че е обут в обувки с три номера по-малки и е разменил лявата с дясната. Мислеше, че знае каква е причината.

Погледна часовника си. Щеше да стане лошо, ако изпусне самолета. Не бе необходимо да събужда подозрения сред членовете на новото си „семейство“ в Калифорния… особено подозренията на Роуз. Външността й му харесваше и той изпитваше определено удоволствие да я използва като инструмент за измъчване на този идиот съпруга й. Самият Ендрю беше много лесен, голямото предизвикателство беше да разруши цялото им семейство наведнъж.

Някой се зададе от долната част на пътя. Беше мъжът, работещ в бензиностанцията и момчето. Момчето бе единственият свидетел на потъването на лодката и удавянето на стареца, за когото Пениман знаеше, че е един брадат Пазител на име Саймън Денариус. Толкова беше научил от Пфениг, преди двамата да се разделят.

Във вчерашния „Трибюн“ Се бе появила малка статийка. Пениман сигурно би я пропуснал, ако Пфениг не я бе заградил в червено каре и не бе оставил вестника отворен на същата страница върху плота в магазина си. Пениман не можеше да направи почти нищо в момента, освен да се увери, че разказаното е истина. Според очерка в една от мрежите край пролива Пъджет се била заплела риба. Била огромна — малкото свидетели на случилото се бяха на едно мнение по този въпрос. Можело да бъде и кит, предполагаха те, само дето рибата била грамадна и покрита с различни подводни създания, които я обгръщали като едно многоцветно дълбоководно хилядагодишно палто от морски полипи, хидри, корали и синьо-зелени водорасли.

Изтеглили създанието на остров Вашон, разсекли го и открили друга риба в стомаха му, а в нейния имало трета и така нататък — като перуански кукли от кратуна. От стомаха на последната риба — така се твърдеше в очерка — извадили стара сребърна монета. Рано на другата сутрин монетата била закупена за неправдоподобно голяма сума от един старец с дълга брада, напомнящ пророците от Стария Завет, слязъл в мъглата от ферибота от Сиатъл. Веднага след това той наел гребна лодка и излязъл на риболов. И това беше краят на Саймън Денариус.

Момчето стоеше ококорено пред Пениман. Носеше килната над ухото бейзболна шапка. Джинсите му бяха протрити на коленете, а по бузите му се виждаха мръсни петна от нещо сладко. Дъвчеше с мрачна физиономия — ако не беше езикът му, трябваше да са половин дузина дъвки. Погледът в очите му… не, не беше тъп, а по-скоро отсъстващ. „Вероятно плод на кръвосмешение“, помисли си Пениман в пристъп на отвращение от момчето, което едва ли бе на повече от осем години. Пениман потръпна, без да иска, и усети кисела вълна да се надига в гърлото му. Той намираше децата за непоносими създания, но един мръсен, дъвчещ палавник, като този пред него, заслужаваше по-специално отношение. Преди сто и петдесет години той можеше да бъде пратен на просия, но в съвременния свят беше само едно безполезно мръсно създание. Пениман му се усмихна.

— Значи ти си видял голямата риба, така ли?

— Нищо не казвам.

— Не казваш ли?

— Не казвам, че не съм, но не казвам и че съм.

Служителят от бензиностанцията се усмихна глупаво.

— Точно така, Джими — каза той и му намигна. — Какво ти казах?

Момчето вдигна поглед към Пениман, присви очи и се изплю на земята, улучвайки крака си.

— Колко ще ми платиш? Ако не платиш, няма да ти разкажа нищо.

— Да платя ли? — изсмя се Пениман, сякаш бе чул нещо много весело. — Това ако не е изненада.

— Това не ти е никаква шибана изненада — обади се бензинджията и прокара мазни пръсти през косата си. — Това е бизнес. Момчето трябва да припечелва, така ли е, Джими?

— Ъхъ — съгласи се Джими и продължи да дъвче с присвити очи. — Може и да съм видял стареца да излиза с лодката, може да съм спял, а може и да ме цунеш отзад.

— Колко искаш? — попита безизразно Пениман, беше почнало да му писва.

— Хайде сега, Джими, довърши го! — каза бензинджията и тупна свойски Пениман, сякаш за да го увери, че това особено ще му хареса.

Пениман отскочи ужасен и отвратен, сякаш бе видял до себе си плужек, излизащ от локва слуз или се бе натъкнал на плъхове в помещението за дрехи. Той изтупа ръкава на бялото си палто, изцапан с мръсно масло от ръката на мъжа.

Бензинджията му се ухили.

— Съжалявам, татенце — каза той и избърса ръце в панталоните си в закъснял опит да поправи грешката. — Страхливо копеле си ти, а?

— Първо да чуя — изграчи Пениман, изваждайки четиридесет долара от портфейла си.

Джими изгледа банкнотите с едва доловима погнуса върху малкото си личице.

— Това не е нищо — каза той.

Пениман понечи да възрази, но се спря навреме. Шофьорът чакаше облегнат на излъсканата лимузина, разговаряйки с двама души в работни комбинезони, единият от който махна весело към бензиностанцията и извика нещо от рода на „Разпори го, Гъс“.

Бензинджията се усмихна още по-широко.

— Това съм аз — каза той, — Гъс. — После вдигна една щанга за смяна на гуми с дясната си ръка и плесна с нея по дланта на лявата.

— Какво имаш в обувката? — поинтересува се Джими и направи огромен балон, който звучно се пукна върху носа и бузите му. После извади дъвката от устата си, смачка я на топка в мръсните си ръце и обра с нея полепналите по лицето си остатъци от балона.

— В обувката ли? — попита Пениман, неочаквано ужасен.

Гъс поясни:

— Иска да каже да му дадеш всичко, което носиш. А ако носиш и в обувките си, извади и това. Ние няма да говорим с целия свят. Първо дойдоха от вестника, вчера се появи един от „Фенс Поуст“ или нещо подобно, който беше изминал целия път от Лос Анджелис дотук в разбит шевролет. Маслото кипеше в него като в тиган. Той даде на Джими петдесетачка и ето че днес се появява един мърльо като тебе, който развява две двайсетачки. Това да не ти е Армията на спасението. Изпразвай джобовете.

— Точно така — потвърди Джими. — Това не е Армията.

Пениман въздъхна, опитвайки да се сдържи. Не можеше да си позволи да го пребият с щанга за гуми. Не можеше да позволи и да изпусне самолета. Не можеше и да се надява, че шофьорът на лимузината ще си помръдне пръста, за да го защити. Всъщност можеше да бъде сигурен, че двамата типа, които разговаряха в момента с него, едва ли са тук, чудейки се как да си убият времето. Той наклони портфейла си към Гъс и Джими и извади всички банкноти, които се виждаха в него — почти триста долара.

Гъс ги дръпна от ръцете му, после дръпна и целия портфейл, извади кредитните му карти и документите и ги пусна на асфалта. Пениман не направи опит да си ги прибере. Ако беше по силите му, щеше да убие и двамата в този момент. Те намериха скритата стодоларова банкнота в едно от отделенията и Гъс се обади:

— Я виж тук!

После кимна на Джими. Той със светкавично движение ритна Пениман в коляното и веднага се скри зад Гъс, който изгледа Пениман с поглед, който казваше: „Само опитай!“.

Пениман разтърси яростно глава, прехапа език до откъсване и си помисли, че скоро пак ще се върне тук. Скоро! Когато му дойдеше времето, когато всичките монети станеха негова собственост и той можеше да нрави каквото си поиска. Насили се да се усмихне, опита се да докара на лицето си изражение, признаващо, че е попаднал на по-силни от него и се засмя.

— Добре, получихте всичките? — каза той. — Кажи ми сега за стареца и монетата. Какво стана с монетата?

— Той беше откачен — започна Джими. — Заши монетата в стомаха на една риба, нае лодка на кея от Бил Найлър и загреба към на пролива. На лодката имаше монтирана въдица за марлин и той закачи рибата като стръв. Остана там половин час, пушейки лула, натъпкана с лайна. Чух го да си пее. И тогава онова нещо изплува от океана и го изяде заедно с лодката, точно като в Пинокио. Имам касета с този филм. И мисля, че беше същата риба.

— Ти си мислиш, че момчето те лъже — отсече Гъс, повече като заключение, отколкото като въпрос. — Проклето богато копеле, дошло тук с шибана лимузина. Не си ли само един неблагодарник…

Но Пениман се беше обърнал, отправяйки се на вдървените си крака по изгнилия асфалт към лимузината. Всъщност той беше повярвал на всичко. Беше чул точно това, което подозираше… и от което донякъде се страхуваше. Но не беше сигурен какво означаваше то. Очакваше всеки момент потупване по рамото, след което ръката на Гъс да го извърне към себе си и мазният му юмрук де се забие в него. Не, вече нямаше да пътува без пистолет. Но зад гърба му се разнесе само лудешки смях. В следващия миг една от кредитните му карти свирна покрай ухото му, после се чу изтопуркването на малки крачета. Той се напрегна, очаквайки удар, но усети само някаква ръка да го мушва в гърба. Малка ръка — без съмнение тази на Джими.

Пениман залитна напред, задържа се на крака и продължи да крачи. Нямаше да се обърне. Те искаха от него да се обърне. Той се наведе, качи се в лимузината и заповяда на шофьора да завърти в обратна посока. Намести се на седалката и за първи път помисли за онзи от Лос Анджелис, който бе предложил петдесетте долара. Наведе се да разхлаби връзките на обувките си и тогава усети дъвката на Джими, залепнала за гърба на палтото му. Тя се бе залепила за тапицерията на седалката и сега се разтегляше.

 

 

Осветената от слънцето мъгла беше бяла и Ендрю имаше чувството, че седи в къща сред облаците. Освен това като че ли мъглата се сгъстяваше, макар отдавна да бе съмнало. Бризът беше стихнал. Всичко беше влажно — тротоари, стволове на дървета, керемиди по покривите, предното стъкло на метрополитена. Ендрю седеше в колата, включваше от време на време чистачките и наблюдаваше улицата.

Тази сутрин моравата и тротоарът бяха осъмнали покрити с мъртви чайки. Ендрю беше ритнал една от тях, скрита в мъглата. След това ритна втора и когато се наведе, за да я разгледа по-добре, видя трета в канавката. Бяха навсякъде — изпопадали като простреляни. Бродейки сам в мъглата, той беше събрал шестнайсет птици в един кашон и го бе изхвърлил в кофа за боклук. Тази работа му се струваше много странна и той се запита дали не е имало изтичане на отровен газ през нощта, може би поради нечия небрежност във военноморското поделение.

Странно звучаха и новините по радиото — съобщаваше се за река Сан Габриел, която придошла в обратна посока, сякаш бе имало необичайно висок прилив. Но такъв нямаше. Реката просто сякаш бе решила да потече обратно и червеникавите й води бяха наводнили дворове, задръствайки канализацията. Ендрю се замисли над някои неща: странно фосфоресциращия океан снощи, прибоя, дъжда от мъртви птици, реката. Във всичко това се долавяше някаква библейска нотка, някакво предзнаменование, че нещо ще се случи. Самата сутрин обаче се развиваше достатъчно спокойно. Той погледна часовника си.

Минаваше десет. Беше спал до късно — много по̀ до късно, отколкото през последните петнайсет години. Отпи от кафето, което бе успяло да изстине в студения утринен въздух. Нямаше смисъл да се захваща в подобно време с боядисването на гаража. Не, този ден не беше за работа, беше по-скоро ден за размисъл, за четене и за възстановяване от вчерашния ден, който определено се бе оказал най-дългият в живота му.

Беше щастлив, чувстваше се уютно в колата си. Пускаше отоплението за по няколко минути, поемайки риска да бъде открит, но за сметка на това вътре беше топло и някак сънливо. Имаше нещо в миризмата, нещо познато, което в комбинация с мъглата, кафето и морския въздух, нахлуващ през процепа на прозореца, създаваше някакво усещане… не, не можеше да го опише. Сякаш се издигаше с балон във въздуха, напълно спокоен, с нещо приятно в ръката за пиене, и наблюдаваше как неестествено наклонената повърхност на земята се плъзга под краката му.

Мъглата леко притискаше всичко надолу — като едно сиво палто, наметнато на плещите на сгушилия се свят. От клоните на дървото, под което бе спрял, падаха капки влага и чукаха по покрива на колата му, но интервалът беше толкова дълъг, че всяка изглеждаше като последна, а отнякъде, приглушено от далечния шум на трафика и епизодичните самотни крясъци на реещите се чайки, се разнасяше бавното блъскане на вълните по брега.

Чудесна сутрин за разходка по плажа. Снощният прибой сигурно бе изхвърлил на брега мидени черупки и излъскани камъчета, а в тази мъгла и поради студеното време, туристите едва ли бяха успели да ги съберат. Ендрю доизпи кафето си и остави чашата на пода на колата. Идеята му беше да изчака Пениман, ако не за нещо друго, то поне да има какво да докладва на Пикет, когато той се върнеше от Ванкувър с партидата „Уийтабикс“. Но Пениман не излизаше и Ендрю вече започваше да подозира, че го е изпуснал. Това бяха рисковете на успиването.

Той слезе от колата, затвори вратата колкото може по-безшумно и я заключи. Мъглата бе толкова гъста, че нито Роуз, нито Пениман можеха да го видят от дома, и макар да му се искаше да си бе взел шапката, не можеше да рискува да се върне за нея. Мушна ръце в джобовете си и се отправи в югозападна посока към плажа, завивайки по тясната уличка, в която бе дал скокливките на котките. Едва сега се запита дали това не бяха котките на леля Наоми. Каква шега на съдбата можеше да се окаже постъпката му, а? Той прави какво ли не, за да прочисти къщата от тези изчадия, а после се оказва, че ги е нахранил с целия си улов. Те сигурно са го сметнали за побъркан. Рано или късно всички щяха да го сметнат за побъркан — котките, леля Наоми, Роуз, Пениман — всички без Биймс Пикет, който не беше от онези, за които котлето е черно. Ама наистина, колко смешно би било, ако бе дал този царски обяд на котките на леля Наоми. И какво от това, дори на смъртниците в затвора им се полагало едно първокласно ядене, преди да ги отведат, или поне така разказваха.

А котките май го бяха харесали за постъпката му. През последните ден-два те непрестанно се навъртаха около него. Една дори се бе вмъкнала рано сутринта в спалнята му. Ендрю се бе разсънил достатъчно, за да види тварта да седи там, сякаш иска да му каже нещо, или като че ли беше стояла на пост, докато той бе спал.

В началото на пясъчната ивица той се събу, махна чорапите и ги напъха в обувките, завърза връзките им една за друга и ги провеси на врата си. После нави крачолите на панталона си до коленете. Пясъкът беше влажен, студен и го драскаше по ходилата. Океанът още не се виждаше, но се чуваше. За момент той се озова погълнат от мъглата на плажа, без да вижда нищо освен кръглото петно пясък около себе си и без да чува нито звук. Беше абсолютно сам и мисълта за това неочаквано го ужаси. В главата му се материализира убеждението, че Те са някъде тук: караконджулите на Пикет, които, кой знае, може сами да бяха направили мъглата с помощта на машина, монтирана отдолу на кея.

И точно в този миг някакъв човек изникна пред него. Беше невероятно дебел, носеше на главата си някакъв блестящ шлем и беше облечен в риза с щамповани луни и звезди. Пришълец, помисли Ендрю и едва не отскочи назад в мъглата, за да се скрие, но от евтините панталони и обувки на мъжа веднага ставаше ясно, че той не е слязъл от звездите. От друга страна, той беше не по-малко изненадан от срещата. Явно бе някой от местните ексцентрици — като брадатия, който ги бе посетил вчера в мотела — и нищо чудно да беше мистик. Той кимна и мина покрай него, мърморейки под нос. Незабавно след това се появи друг, а след него още трима или четирима. Всички бяха облечени като махараджи и носеха малки дайрета — онези, които можеш да спечелиш на лотария по време на карнавал. Ендрю бързо се размина с тях, внимавайки да не ги погледне в очите.

В бързината си той ритна една огромна раковина и тя се изтърколи по склона на малката дюна към мястото, където вълните облизваха каменистия бряг. Ендрю изтича след нея и я вдигна — черен мурекс с размера на дланта му, който прибоят бе изтръгнал от дълбоките води. Непосредствено до вълните брегът беше покрит с черупки, медузи и заплетени водорасли. Виждаха се морски охлюви, миди, малки морски звезди, рибки и какви ли не още морски създания. Голяма треска с изпъкнали очи лежеше заплетена сред водораслите. Нещо подобно на змиорка, дълга почти колкото капака на метрополитена, лежеше полузаровена в пясъка и вълните се плискаха в източената й опашка. Ендрю съжали, че беше дошъл без чувала си. Какво огромно количество интересни неща бе изхвърлило морето. Можеше да напълни скрина с тях.

Малко по-нататък се виждаше един мъж в сако от туид, със странна прическа, който ровичкаше нещо с кол. Ендрю вдигна яката си и се насочи към него. Ставаше все по-ясно, че плажът бе изпълнен в еднаква степен с ексцентрици и морски създания. Кой знае, можеше да открие тук своя атлант, зачетен в една от откраднатите книги. А можеше и да намери някакви останки от Атлантида, разхвърляни по брега сред бутилки, откъснати рибарски пособия и изпуснати в морето обувки. Не беше изключено всичко това да е случайност — тези ровещи из пясъка странници, дъждът от умрели птици и слуховете за реки, потекли в обратна посока. Типовете по брега или търсеха нещо, или, подобно на Ендрю, подозираха, че има нещо, което си заслужава да бъде потърсено, без да знаят какво точно е то, и по тази причина просто бяха дошли да погледат с надеждата, че то ще им се покаже само.

Както и да е, този човек, независимо от прическата си, изглеждаше по-безопасен от махараджите или мъжа с блестящия шлем и не създаваше впечатлението, че може да хукне или да се окаже призрак, изгарящ от желание да си поговори с някого. А нещото, в което бърникаше, приличаше на тяло. Ендрю се приближи и поздрави с едно кимване. Не, не беше тяло, или най-малкото не беше човешко тяло. Беше една направо невъзможна сепия, дълга осемнайсет или дори двайсет фута, полузаровена в пясъка, с горестни безжизнени очи, вперени в нищото. На всичко отгоре миришеше ужасно и не защото се беше разложила тук, на брега. Миришеше на изгоряло, на прегорял електрически контакт или на препържено до овъгляване месо в стоманен тиган.

— Големичка е, а? — проговори човекът, усмихна се на Ендрю и посочи сепията с лулата си.

Макар да знаеше какво точно представлява, Ендрю попита:

— Да не е сепия? — просто за да даде на човека шанс да покаже колко много знае. Но в мига, когато изрече думите, Ендрю забеляза линията, минаваща през центъра на лицето на мъжа и сърцето му подскочи като на подплашен заек. Той се насили да не се издаде и бързо се огледа да не би Пениман да се въртеше наоколо, наблюдавайки ги отнякъде през мъглата.

— Точно така — каза мъжът, погледна Ендрю и помръдна лулата си. — От рода Loligo. Французите ги наричат poulps.

Ендрю кимна, опитвайки се да поема много бавно въздух през устата си, за да се успокои. Пениман не се виждаше никакъв, но без съмнение беше в другата част на плажа и нищо чудно в този момент да изработваше раджите с монетата.

— Така ли правят французите?

— Това е факт. Испанците ги ядат на сандвичи. Италианците ги пържат в олио или ги пълнят с подправки и сирене. Японците ги предпочитат сурови върху малки квадратни купички с ориз. А диваците по южните морета правят нещо като желе от очите им и го ядат с препечен хляб.

— Случайно да сте готвач? — попита Ендрю с надеждата бързо да реши текущия проблем на леля Наоми. Мъжът като нищо можеше да мине за французин, особено с тази прическа. Но не се оказа готвач. Поклати глава отрицателно. Ендрю се взря в лицето му, което изглеждаше достатъчно честно, но беше бледо и някак прозрачно, сякаш човекът не се бе показвал на слънце по-често от веднъж годишно, и то рано сутрин. Не, нямаше грешка, по лицето му се забелязваше същата линия, която бе поразила Ендрю и Джонсън.

— Какво има?

— Не — побърза да каже Ендрю. — Всъщност, лицето ви… Като че ли е изцапано. Сигурно е пепел от лулата. Извинете ме, че се загледах.

Човекът извади носна кърпичка и започна да се бърше. Линията бързо се изтри във влажния въздух. Без да иска, Ендрю се докосна по челото.

— Да сте виждали един човек тази сутрин? С бял костюм, с брада? С бастун?

— О, да. Видях такъв човек. И дълго си поприказвахме с него. Оказа се фокусник-аматьор и ми показа едни от най-удивителните фокуси с монети и карти, които съм виждал.

Ендрю кимна.

— А търкаляхте ли четвъртинка долар по лицето си?

— За Бога, човече — каза мъжът, — как разбрахте?

— А, той винаги го прави. Казвате, че се разхождал, така ли?

— Заинтересува се от сепията. Спомена, че бил ихтиолог от Скрипс — това е някъде на юг. Интересувал се от функцията на жлезите при шараните, така каза. Ако човек живее достатъчно дълго, може да се натъкне на специалисти по какво ли не, нали ме разбирате? Но явно сепиите не го интересуваха особено. Жлезите на шараните били най-голямата му слабост. Я вижте това.

Ендрю погледна. Сепията беше разсечена по дължина, но разрезът беше толкова прецизен, че Ендрю в началото го бе взел за естествена гънка на кожата. „Какво означава този срез, запита се Ендрю. Нима Пениман беше излязъл да прави дисекции на морските животни?“ С лека гримаса Ендрю се наведе и дръпна кожата около среза встрани, разкривайки огромна кост и кухината на някакъв орган. Цялата вътрешност беше обгоряла, сякаш някой беше палил огън в тялото. Ендрю се изправи и отстъпи една крачка, обръщайки се към океана, за да поеме глътка чист въздух.

— Отвратително, нали? И как вони само — проговори отново човекът, загледан в огнището на лулата си — Вашият приятел май го очакваше, говоря за изгорените органи. Едва не си завря носа вътре, като че ли става дума за разсечени цветя. Носеше и ръкавици със себе си, както и нещо като престилка. Не му се искаше да си цапа белите панталони, предполагам. И знаете ли какво направи?

Ендрю безмълвно поклати глава в очакване да чуе, че Пениман си е приготвил сандвич от сърцето на сепията и го е изял.

— Поровичка се там вътре и извади някаква сребърна монета, омотана във въдичарска корда. Разряза кордата с нокторезачка, изплакна монетата в океана, изсуши я в престилката си, сложи я в джоба си и си тръгна. Просто, ей така. Зачудих се. За момент не знаех какво да мисля, но после си спомних, че е фокусник. Всичко е било номер, разбира се, а аз се хванах. Едно време в Лас Вегас имаше един професионален фокусник, който правеше същото — със златен пръстен и самун хляб във фурната. Вземаше пръстена от някой от публиката, нали разбирате, държеше да е много ценен, правеше така, че да изчезне, а след десет минути помолваше някой случайно избран келнер да му донесе гореща кифла. И тогава…

Но Ендрю вече не го слушаше. Историята с пръстена и кифлата нямаше никакво значение. Но случката със сепията и монетата имаше… по някакъв необясним начин. Нима Пениман се бе опитвал да улови сепията снощи от кея? Определено изглеждаше, че е било така. Беше хванал нещо… нещо голямо при това. Сигурно беше скъсал кордата и бе дошъл на брега тази сутрин, за да я потърси, което само по себе си беше доста странно, освен ако не е бил сигурен, че стръвта, каквато и да е била, е щяла да убие създанието и че силният прибой е щял да го изхвърли на брега. И ако се съди по онова, което Ендрю знаеше, този сценарий се бе осъществил. Какъв обаче бе смисълът на всичко това, не му беше дадено да знае. Той бавно се връщаше по брега, несъзнателно чистейки пясъка от раковината на мурекса.

Спря и се загледа към океана. Мъглата малко неочаквано започна да се разсейва и той гледаше как малки зеленикави вълни се разбиват по плитчините край брега. Пениман, изглежда, бе излязъл на лов за нещо повече от ленива сепия. Ендрю, Пикет, може би и Роуз, също се въртяха около примамките му. Един ден, ако не внимаваха, той леко щеше да подръпне въдицата и те щяха да скочат към нея. И тогава той щеше да навие макарата и да ги напъха в някой стар чувал.

Е, добре, Ендрю щеше да внимава. Пениман доста глупаво подценяваше него и Пикет. Това му беше грешката. Крайно време бе Ендрю да нанесе ответен удар — тънко, разбира се. Достатъчно бе да накара на първо време Пениман да започне да си задава въпроси, просто да поглежда през рамо малко по-често и да бъде по-малко безгрижен и самодоволен. Ендрю кимна на океана и се взря в мъглата, мислейки си, че за да запази Роуз, ще трябва да скрие цялата тази обезпокоителна работа от нея. Нека тя си мисли за Пениман каквото пожелае. Когато му дойде времето, Ендрю ще го демаскира, ще хвърли кал по панталоните му, ще му разбърка косата, ще отреже края на брадата му, ще го изиграе със занитената монета, ще…

— Хей! — извика Ендрю, скочи и махна с ръка във въздуха. — Какво е това?! — той захвърли гигантския мурекс на мокрия пясък и изтръска дясната си ръка. Капка кръв разцъфна на меката кожа между пръстите му. Беше се убол и го болеше адски. Разтри ръката си и се наведе над черупката. Един рак отшелник се подаде навън — огромен и космат — и помаха заплашително с щипците си към него. Окото му беше изнесено на стълбче, като око на лунно създание, и му се стори, че го разглежда от шейсет посоки едновременно. Ракът нарами черупката и се отправи към океана. След малко Ендрю го видя под кристалната вода — една тъмна сянка, потеглила за дълбочините в търсене на някоя приятна, обвита с водорасли подводна пещера, където, кой знае, може би имаше кресло, направено от черупката на мида.

В този миг слънцето разкъса мъглата със снопове ослепителни лъчи и Ендрю установи, че се намира на не повече от петдесет ярда от кея. Плажът беше осеян с хора, които се настаняваха на сгъваеми столове и разпъваха чадъри. Неочаквано отнякъде се появиха смеещи се деца, които бягаха насам-натам. Трио сърфисти с хитри лица изтичаха покрай него, хвърлиха сърфовете си в сутрешния прилив, скочиха на тях с отработени движения и се понесоха навътре.

Подтикван от необясним импулс, Ендрю навлезе широко разкрачен във водата с намерението да се освежи. От години не бе плувал в океана. Помнеше колко добре се беше чувствал дори само като се намокреше. Водата беше пронизващо студена и когато една по-висока вълна го плисна между краката, той се обърна и изтича на брега, усещайки краката си изтръпнали.

Младост, помисли той, и поклати глава. Иди я разбери! Махна с два пръста през рамо към отдалечаващия се рак отшелник, за да му покаже, че не се сърди. Разбираше го много добре. Домът на един мъж, в крайна сметка… Нали това си беше казал снощи. А сега беше време да протегне ръка иззад сенките и да ощипе Пениман. Усмихна се злорадо. Имаше хиляди начини, по които да се направи.