Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (13)

12.

По-малко съм грешил, отколкото грешили са към мен^[1]!

Уилям Шекспир — „Крал Лир“

Телефонът иззвъня в пет сутринта. Ендрю го потърси в тъмното и едва не го събори от нощното шкафче. Беше Пикет, шепнещ. В гласа му звучеше отчаяние. Имаше неприятности. Намирал се в мазето на някакъв китайски ресторант на име „Бамбуков рай“, на Бродуей, в близост до Чери.

— Какво? — попита Ендрю още замаян. — Говори по-високо. Колко е часът?

В ухото си чу шум сякаш слушалката в ръката на Пикет се удари в нещо или може би бе изпусната. После някой я окачи на вилката: чу се изщракване и след това сигналът на централата. Ендрю извъртя крака и седна на края на леглото, опитвайки се да мисли. Навън едва се развиделяваше.

— Кой беше? — попита Роуз.

— Никой. Пикет.

Тя се обърна и оправи възглавницата си.

— И защо? Да не би още животни да са избягали от зоопарка и да ядат равиоли?

Ендрю се засмя насила, за да не я разсърди. Но му беше ясно, че работата не е за смях. Брадвата беше паднала. Врагът най-сетне се изправяше открито срещу тях. Запита се дали сепията в бандажа ги бе накарала да се задействат, оказвайки се капката, която прелива чашата. Той стана, вдигна панталоните си от пода, обу ги и потърси с поглед в тъмнината вчерашната си риза.

— Не ми казвай, че се готвиш да излизаш! — каза Роуз вече разсънена. — Къде?

Ендрю й отговори със сърдечност, опитваща се да създаде впечатлението, че се готви да излезе на малка разходка, планирана отдавна.

— За риба. Има топло течение. Рибата ще кълве като развързана. Та нали тъкмо ти ме посъветва да излизам по-често. Е, следвам съветите ти. Нищо повече. Няма да се задържам.

— Но днес откриваме заведението. Ти откриваш.

— Няма страшно — успокои я Ендрю, завързвайки връзките на обувките си. — Всичко е готово от снощи. В хладилника. Трябва да нарежем малко зеленчуци за салата, да разбъркаме заливката за гарнитура, но оставих това за следобеда. Но ако искаш, би могла да изпратиш мисис Гъмидж да подреди кухнята.

Роуз се подпря на лакът.

— Мисис Гъмидж не ти е прислужница. Тя е гост, който заплаща престоя си при нас. Значи кухнята е в хаос, а ти излизаш за риба?

— Съвсем за малко. Казах ти, ще се върна преди да си усетила, че ме няма. Трябва да се срещна с Пикет в „Кука за котле“, докато не се е разбрало, че отивам. Казвам ти, няма да остане риба за комка от тази страна на кея Белмонт, ако се забавя най-напред да почистя в кухнята. В океана новините се разпространяват бързо. Сардината казала на костура, костура на камбалата, камбалата на скумрията — и започва масовото преселение. Знаеш как стават тези неща. Те живеят в панически страх от мен и Пикет — той се засмя, целуна я по бузата и излезе, без да й дава шанс да се опомни. Налагаше се да хвърли въдицата и такъмите в метрополитена, просто за да бъде последователен. Но този път щеше да се отбие на рибния пазар на връщане и да купи една-две трески или нещо друго, за да не се връща с празни ръце.

Беше слязъл до средата половината на стълбите, когато се поколеба и бавно се изкачи обратно, затаил дъх. Мина на пръсти по коридора до вратата на Пениман, която бе леко открехната. Знаеше, че няма да изскърца. Бутна я леко и плавно, първо на инч, после още малко. Вътре беше тъмно. Ендрю бе сигурен, че дочува тежко дишане. Някаква отвратителна миризма се долавяше едва-едва и той направи гримаса при спомена. Възможно ли бе това да е вонята от кутията на Пениман? Вече би трябвало да се е разсеяла…

Явно Пениман сам бе отварял кутията. Странно, помисли Ендрю, чието зрение започваше да се адаптира към полумрака. Фигурата на леглото явно бе на Пениман, защото завесата беше дръпната достатъчно, за да се види лицето му. Доволен, Ендрю остави вратата както си беше и се изтегли обратно по коридора.

В този миг телефонът иззвъня отново. Ендрю ахна и се забърза отново към спалнята, надявайки се този път Пикет да говори по-свързано. Второто позвъняване прекъсна по средата и настана тишина, в която се чуваше едва доловим глас. Той спря пред вратата на спалнята и се ослуша. Не, Роуз не говореше с никого, тя явно беше заспала пак. Значи не е бил техният телефон. Ендрю се върна при стълбището, спусна се през три стъпала наведнъж, опитвайки да слиза колкото можеше по-безшумно, излезе през вратата на кухнята, мина през гаража, взе въдицата и сандъчето с такъми, и тихо се качи в метрополитена, вмъквайки пръта през отворения прозорец. Включи на скорост, завъртя ключа на запалването, плавно подавайки газ в мига, когато двигателят подхвана и колата скочи напред. Беше телефонът на Пениман и лично той бе говорил по него.

Пет минути по-късно излезе на крайбрежната магистрала и потегли на северозапад към Лонг Бийч, мислейки си, че би било хубаво, ако имаше… Какво? Пистолет? Бухалка за бейзбол? Разполагаше само с джобното си ножче — многофункционално и с най-разнообразни остриета. Представяше си как го изважда и се опълчва срещу главорезите. Но какво се бе случило? Пикет явно се бе забъркал в неприятности, в това не можеше да има никакви съмнения. Какво беше името на ресторанта? Нещо свързано с бамбука.

Над океана се стелеше мъгла. Ендрю виждаше как тънички пипалца от мъглата се опитват да се прокраднат на брега, докато се носеше по „Оушън булевард“, по който светофарите все още мигаха на жълто. Не се виждаше никой и мисълта, че се носи сам в нощта му се стори донякъде приятна. Беше човек с мисия. Кой знае, може би със смъртно опасна мисия. Спомни си за снощния разговор с Пикет. Трябваше да разкаже на Роуз, да я уведоми, да сподели спокойно с нея бъкащата в него тайна информация, която се свеждаше до това, че мистичното бреме на хилядолетията се бе стоварило на крехките му плещи. Господи, той се бе огънал под тежестта, но не беше пречупен. Тя сигурно щеше да въздъхне и да поклати тъжно глава. Кой би помислил, че нещата могат да се развият по този начин? Може би, ако не се бе поколебал, тя нямаше да се изненада на позвъняването в пет сутринта, макар че сигурно би реагирала на дебнещата го опасност. „Наистина ли трябва да отидеш?“, би попитала тя, „остани с мен още пет минути!“ „Задължения“, щеше да й отговори той, стиснал твърдо челюсти и поглед, вперен в безкрайността. „Необходим съм“ и щеше да тръгне, отмятайки коса назад, за да се изправи очи в очи с мръсниците.

На Чери, точно зад ъгъла, малко навътре от Бродуей, беше паркиран стар зелен покрит камион. На едната му страна пишеше „Хан Кои“, а под името с нарисувана стилизирана златна рибка. Двама азиатци, най-вероятно китайци, стояха до него и ядяха понички от картонена кутия на магазина „Уинчел“. Той отмести поглед от двамата мъже и видя ресторанта — „Бамбуков рай“. Вътре беше светло. Ендрю подмина, без да спира, продължи нагоре по „Чери“ и зави по „Епълтън“. Изгаси двигателя и безшумно се приближи до тротоара.

Кварталът беше чист — стари дървени вили, къщи с плоски покриви в средиземноморски стил, старателно окосени затревени дворове. Чинарите по тротоарите едва започваха да се раззеленяват. Някакво куче излая през един-два двора и рязко замлъкна, сякаш съжалило за това. Ендрю се облегна и се замисли, осъзнавайки едва сега, че няма ни най-малка представа какво точно прави тук. Не, той определено не беше роден за подобни дела, особено такива, свързани със спасяването на света. Или беше? В главата му се рееше смътното подозрение, че става дума за съдба, за нещо предначертано — имаше предвид, че лъжицата в крайна сметка се бе озовала в неговите ръце и че тъкмо той от всички хора се бе оказал последният от всички Пазители. В същия миг се запита дали този факт го прави един от Тях. Определено му се струваше, че трябва да е точно така. И може би именно това бе нещото, за което е бил роден. Може би точно в днешната мъглива утрин завесата се бе вдигнала за последното действие и сега той излизаше на сцената, за да изиграе предопределената му роля на този свят. Огледа се крадешком в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че външният му вид е подходящ за онова, което го очакваше. Косата му стърчеше като стръкчетата на китка броколи. Постара се да я попритисне и приглади с ръце, но след малко се отказа. Налагаше се да бъде приет такъв, какъвто си беше.

Облегна се и се замисли. Пикет е в опасност, това беше ясно. Но каква точно бе опасността? Как трябваше да подходи Ендрю? Ако не внимаваше, това щеше да им излезе през носа. Все пак съществуваха някои обстоятелства, които бяха на негова страна. Първо, беше проявил съобразителността да провери стаята на Пениман. Беше чул позвъняването по телефона. И ако старецът не си беше в стаята, тогава Ендрю би следвало да приеме, че е тук — в „Бамбуковия рай“. Но Пениман не беше навън, беше си у дома в леглото, спящ като младенец, най-малкото допреди телефонът да иззвъни. Ендрю го държеше в ръцете си. Интересно с какво ли се занимаваше Пениман в този момент. Оформяше си прическата? Изваждаше от чекмеджето рибешката отрова? Или лазерния скалпел? Както и да е, докато Пениман не пристигнеше тук, Ендрю можеше да действа, надявайки се че никой не го познава, нито може да разбере кой е. Но когато Пениман се покажеше…

Хан Кои. Но нали точно това бе името на контролния талон на чека… човека от „Толедо“! Това обясняваше камиона с нарисуваната на него златна рибка. Картината започваше да добива очертания: Пикет беше дошъл да огледа какво става там късно снощи с надеждата, че това ще му помогне да разгадае този елемент от ребуса. Явно се беше натъкнал на някого от тях и сега, по неизвестни причини, те го бяха докарали в този китайски ресторант. В главата на Ендрю се стрелна кошмарен образ: Пикет сложен върху маса, покрита с керамични плочки, някакви наемници го държат за крайниците, а Пениман се готви да го разреже на две. Картината не му се стори чак толкова абсурдна.

Слезе от колата, обхванат от чувство на безпомощност. Изведнъж, в пристъп на вдъхновение, се наведе, издърпа една от връзките на обувките си и я хвърли обратно в колата. Изтегли ризата си наполовина от панталоните и заобиколи към багажника, за да вземе якето си за риболов, което беше покрито с петна от кафе и изплескано с десетгодишен слой катран и рибени люспи. Разчорли косата си, макар това да не се налагаше, после се наведе и коленичи в калта. Панталоните му се изцапаха, но той доразмаза мръсотията по тях с ръце и ги избърса в якето си. Три входа по-надолу, на полянката пред къщата, се виждаше захвърлен хартиен плик с празна бутилка в него — точно това, от което се нуждаеше. Ендрю го взе. Сега вече изглеждаше добре: раздърпан безделник, едната му обувка е без връзка и от процепа се подава езикът й. Не, никой не би могъл дори да предположи кой е той, най-вече какъв е той — Ендрю Ванберген, собственик на ресторант, Пазител, последният от Легиона на сребърниците, своеобразен Один на двайсети век, измъкнал се предрешен в една мъглива утрин.

Провери, че и двете врати на колата са отключени и остави ключа на запалването на мястото му. Беше малко рискован ход, но кварталът бе добър, а от друга страна, нещата можеха да се развият по начин, който не би му оставил време да бърка за ключовете из джобовете си. Нищо чудно, ако да се наложи да се доберат до колата, тичайки през глава. Едва тогава бавно потегли надолу по тротоара, зави към Чери и започна да се спуска към Бродуей. Над главата му се разнесе шумният кикот на дивите папагали, които на дузини се носеха на юг, към… към мястото, закъдето се бяха отправили.

Ендрю се насили да не поглежда нагоре. Трябваше да разиграе безразличието на пияница, току-що събудил се на прага на нечий дом. Но му беше приятно да чува папагалите, колкото и странно да бе това, сякаш подозираше, без да има представа за причината, че подобно на котките на леля Наоми и костенурките на чичо Артър, папагалите също му бяха съюзници и се грижеха за него като част от някакъв наложен свише план.

Това бяха глупости, разбира се. Сега трябваше да бъде изключително внимателен. Нямаше време за полети на фантазията. Любителите на понички стояха подпрени на каросерията на камиона, бяха преминали на кафето и разговаряха. Ендрю се прокрадваше безшумно като смъртта благодарение на обувките с меки подметки. Ако сега вдигнеха поглед, той щеше да мине покрай тях и да продължи на юг към Бродуей напълно незабележим. В противен случай, той щеше…

Бързо и тихо се вмъкна в задръстения паркинг зад ресторанта, после си наложи да продължи с по-бавен ход, като се опитваше да наблюдава двамата мъже с периферното си зрение. Те не му обръщаха никакво внимание. Единият се изсмя силно и каза нещо на китайски. Другият също се засмя и му отговори. Още една крачка, последна… и ето, изгуби ги от погледа си, сега те се намираха зад ъгъла на зданието. Сега вече Ендрю се забърза, стрелвайки се покрай отворената, гадно миришеща кофа за отпадъци. Напъха хартиения плик и празната бутилка в един от вътрешните джобове на палтото си.

Нямаше време за чакане. Всеки момент пред входа можеше да спре такси и да изплюе от вътрешността си Пениман, и тогава той щеше да бъде загубен или най-малкото цялата работа щеше да се усложни невероятно. Ниско над паважа на паркинга се виждаше цяла редица прозорци, прашни и покрити с ламарина, прикрепена за рамките с винтове, минаващи през дървени планки. Сигурно бяха прозорците на мазето. Пикет бе споменал, че се намира в някакво мазе. Прозорците бяха достатъчно големи за да може човек с габаритите на Пикет да се промуши през тях.

Ендрю взе решение. Нямаше време за вътрешни дебати със себе си. Извади ножчето от джоба си, изправи острието на отвертката от комплекта и клекна пред един от прозорците.

Лошото бе, че се виждаше от улицата. Всеки случаен минувач би го съзрял и би го взел за крадец. Прибяга приведен до куп кашони, избра два по-големи и ги изтегли до мястото, където бе започнал да работи. Гледаше да избегне шума от влаченето им по асфалта. Следващите два напълно го скриваха откъм гърба му. Той отново извади отвертката.

Безполезно бе да се опита да предупреди Пикет. Беше рано за това. И с какво би му помогнал той? Не, Ендрю трябваше да се надява, че Пикет е вътре. Дори и да не беше, Ендрю пак трябваше да влезе, за да разгледа какво става. И в двата случая влизането през мазето бе добра идея. Винтовете лесно се въртяха в старата дограма и даже изглеждаха хлабави. Той взе парче дърво от един от кашоните, подложи го за по-стабилна опора под острието на ножа и напъна като с лост. Огледа се тревожно над кашоните. Секундите бързо изтичаха. Винтовете изскочиха един по един от отворите и се посипаха по настилката. Той ги забърса с ръка. Миг по-късно последните две планки паднаха, освобождавайки единия от ъглите на ламарината върху рамката. Едва сега осъзна, че се бе изпотил въпреки студения лепкав въздух, но продължи да работи безшумно и уверено, изненадан от това, че точно в този миг мисли за Роуз и за това, че ако със същото настървение и старание се беше захванал да боядисва къщата…

Внимателно подхвана грапавия ъгъл на ламарината и със сила го дръпна. Останалите несвалени дървени планки изскърцаха и прогнилото дърво мина през главите на винтовете. Дръпна отново и този път откъсна ламарината изцяло. Хвърли листа в буренаците край паркинга, скочи на крака и събра с крак винтовете и дървените парчета, след което се сгуши зад кофата за боклук.

Миризмата, която се разнасяше отвътре, беше отвратителна — миризма на вмирисана риба, утайка от кафе и фасове. Той клечеше, опитваше се да успокои дишането си и неспокойно се вслушваше дали няма да се разнесат крачките на поклонниците на понички, които можеха да изявят желание да видят каква е причината за шума. Но не чуваше нищо. Преброи до десет, давайки им възможност да вземат решение. Пак нищо. Надникна предпазливо иззад кофата. Паркингът беше безлюден и притихнал. Върна се при прозореца, затваряйки пътем отвертката, за да изтегли дългото острие.

Сега вече разбираше, че е роден за обирджия. Ситуацията се развиваше с прецизността, с която беше провел операцията с умрелия опосум. Рамката на прозореца имаше ключалка в напречната си горна част. Картината се проясняваше: с течение на времето сградата бе пропадала малко по малко, прозорците се бяха изметнали и навсякъде по стените имаше пукнатини. Той подпъхна острието на ножчето под подвижната част на ключалката и натисна, бутайки едновременно рамката.

Едва не се заби в стената, когато прозорецът неочаквано поддаде и в същия миг обонянието му се задави от миризмата на чесън и риба, а слухът му долови говор в далечината. Мазето беше почти тъмно. Пикет очевидно не бе тук. Иначе би чул и видял Ендрю. И би го чакал под прозореца, за да се измъкне колкото може по-бързо. Не оставаше нищо друго, освен да влезе… с главата напред, легнал по гръб.

Оказа се лесно. Вътре, точно над прозореца, имаше циментов корниз — най-вероятно горната част на основата. Ендрю се хвана за него, намери място върху грубия дървен перваз, минаващ по горната му плоскост, където се захвана, докато не се вмъкна целият. Пусна се на пода, приземи се приклекнал и отново се вслуша — този път в очакване разговорът да спре и някой изненадано да извика. Отново нищо: само още няколко приглушени реплики, смях и звън на чаши.

Ами ако Пикет не беше и там? Ами ако, сети се изведнъж Ендрю в пристъп на безпокойство, ако той изобщо не е имал никакви неприятности? Ами ако той просто е бил много заинтригуван и смятайки, че същото се отнася и до Ендрю, е решил, че той не би имал нищо против да бъде събуден по телефона в пет сутринта? Ами ако обаждането просто е било прекъснато? Мрачни мисли! Мисли, които означаваха, че Ендрю е влязъл с взлом в един напълно невинен китайски ресторант и че когато изплашените готвачи се нахвърлят върху му със сатърите за месо, той няма да има какво друго да направи, освен да се захили и да понесе последиците мъжки.

Не, случаят не беше такъв, за което говореше паркираният на тротоара камион. Какво обичаше да казва Пикет?… Че не вярва в случайните съвпадения. Ендрю запълзя напред. Въпреки че мъглата продължаваше да се сгъстява, навън имаше достатъчно светлина, така че сега, когато зрението му се бе адаптирало към полумрака, мазето му изглеждаше достатъчно осветено. Оказа се, че е по-малко, отколкото изглеждаше отвън, заемаше само половината от площта и една четвърт от него бе заета от тоалетната. Навсякъде се виждаха складирани консерви и сандъци със зеленчуци. Гола, незапалена електрическа крушка висеше на кабел от тавана. Някъде отгоре се разнесе шум от тътренето на маса и столове.

Ендрю се прокрадна по циментовия под и тръгна нагоре по стълбището, ослушвайки се на всяко стъпало. Единственото, което искаше, бе да надзърне. Ако Пикет не беше там горе, в самия ресторант, тогава Ендрю щеше да се измъкне обратно през прозореца и да се отдалечи, залитайки по улицата, озарявайки всеки с глуповата усмивка. Но ако сега, на стълбището срещу него се изправеше някой…

Пак щеше да се престори на пияница, вмъкнал се в мазето, за да поспи. Как съжаляваше, че в дъха му може да се улови само ароматът на паста за зъби, вместо на алкохол, но беше доволен, че не се беше и избръснал. Поспря, извади плика от джоба и отви капачката на бутилката. В нея се виждаха само няколко капки. „Нощен влак“, това беше написано на бутилката. Той изтръска капките върху палтото си и сам се изненада от неочаквано острата миризма на спирт, която го лъхна. Прибра бутилката. Като маскировка не беше чак толкова лошо.

Над главата си чу шум от стъпки. В кухнята нещо издрънча — трябва да беше кухнята, там отдясно, макар вратата й да не се виждаше. Последните шест стъпала изкачи на четири крака, готов всеки момент да се отпусне и да се престори на заспал. Тресеше се целият, като че ли имаше треска и съзнаваше, че ако го хванат, няма да може да убеди никого в нищо. Просто щяха да си го хванат. И в най-добрия случай щеше да се озове в някоя килия в центъра на града.

Намираше се достатъчно високо на стълбището и главата му беше на нивото на пода. Виждаше между краката на масата. Трима китайци в престилки, единият от които с една глава по-високо от другите двама и със странно вълниста коса, сновяха наоколо, нареждаха масите и придвижваха колички за сервиране отрупани с водни чаши и чинии. Очевидно бяха от най-ниската категория келнери, които подреждаха заведението. Старец, наистина много стар, белокос, слаб и с обеца във формата на рибка на едното ухо, седеше край една от масите и пиеше чай. Нямаше и следа от Биймс Пикет. Вече изглеждаше подозрително, че няма следа от Биймс Пикет в цялата сграда. Нищо чудно в този момент Пикет да седеше кротко на бара в „Кука за котле“ и да набива пържола с яйца. Господи, ако наистина… Ами ако наистина обаждането на Пикет е било прекъснато и той се е обадил отново у дома и бе разговарял с Роуз, интересувайки се къде е Ендрю…?

Е, тогава вече Ендрю щеше да го убие и да става каквото ще със съдбините на света. Той бавно тръгна заднешком надолу по стълбите, плъзгайки се като сянка. Трябваше да се маха оттук. Изведнъж осъзна, че не му стига въздухът. Задиша тежко и учестено. Почувства, че му се завива свят. Ако сега паднеше по гръб по стълбището… Отпусна се тежко на стъпалото, борейки се със замайването, завря глава между коленете и си наложи да диша равномерно. Трябваше му само секунда… така беше все пак по-добре, ако припаднеше.

Долови някакво преместване, сякаш някой се движеше… долу, зад него. Напрегна слух. Това просто бе невъзможно, освен ако още някой се бе вмъкнал през прозореца, а това би означавало, че е блокиран както отпред, така и отзад. Пое отново надолу, взирайки се обезпокоено, и наистина долови някакво преместване, драскане, последвано от тежка въздишка. Звуците идваха откъм банята, която — колко странно, наистина! — имаше резе отвън на вратата. Резе, което беше залостено. Някой беше заключен в банята. Ендрю се усмихна. Знаеше кой е този някой. Добре… щеше да бъде опасно, но беше добре.

Той хвърли поглед нагоре по стълбището и завъртя топката на бравата в мига, когато изтегли резето. Дръпна вратата и приклекна заплашително досущ като Джеймс Бонд, готов да разкъса на парчета всеки, който се намира зад вратата. Беше само Пикет, с див поглед в очите, опрял гръб в умивалника, очакващ Бог знае кого… несъмнено Пениман, който според него идваше с набор отвратителни инструменти за изтезание.

Пикет се отпусна като парцалена кукла, но умивалника му помогна да запази равновесие. Отвори уста да каже нещо, но Ендрю поклати глава и вдигна поглед нагоре по стълбите, преди да му кимне, че вече може да излезе от банята. Изчака го, след това затвори вратата и отново я залости с резето. Посочи с ръка към мазето, намигна и тръгна в тази посока, следван по петите от Пикет. Помогна на приятеля си да излезе през прозореца пръв, след което Пикет го измъкна на асфалта на паркинга. Ендрю се пресегна и затвори прозореца в мига, когато лампата в мазето светна. Двамата се втурнаха към кофата за боклук.

Времето летеше. Виждаше се някой да се движи из мазето, да премества сандъци и да избира зеленчуци. Разнесе се дори мотив от песен, след което лампата изгасна и настъпи тишина. Ендрю сръга Пикет между ребрата и му се ухили. Приятелят му изглеждаше ужасно — раздърпан и с торбички под очите, — но очевидно не го бяха били. Явно го бяха запазили за Пениман, без съмнение. Щяха да обсъдят това в колата.

Ендрю изпитваше дълбоко удовлетворение от себе си и едва се удържа на порива да се изсмее високо. Той обмисли светкавично нов план и шепнешком го съобщи на Пикет, предупреждавайки го за главорезите на улицата и за многото опасности, които ги дебнеха на всеки ъгъл. Същността на плана се свеждаше до следното: Ендрю щеше да се измъкне на улицата, преструвайки се на скитник и щеше да тръгне към тротоара, и ако любителите на понички ги нямаше, щеше да направи знак на Пикет. Двамата щяха да си плюят на петите към очакващия ги метрополитен. Не беше сложно. Щеше да измъкне Пикет оттук, а Пениман можеше да се пени, колкото си иска.

Събирайки в юмрук всичките си жизнени ресурси, Ендрю тръгна, започвайки с предпазливо надничане покрай ръба на кофата и изнасяйки крак напред, но в същия миг едно такси зави на скорост покрай ъгъла с „Чери“ и рязко спря. Задната врата се отвори и от нея прегърбен се измъкна Пениман. Той се изправи и мушна ръка през прозореца, очевидно плащайки сметката на шофьора.

Ендрю отскочи назад, сгуши се, каза „Пениман!“ и дръпна Пикет на асфалта. Двамата напрегнато се ослушваха. Разнесе се трясъкът на затваряща се врата на кола и таксито замина. Е, щяха да изчакат Пениман да влезе и после щяха да се втурнат към колата. Майната им на главорезите! Защото в мига, в който Пениман дръпне резето на банята и разбере, че жертвата му се е изплъзнала, пред ресторанта щяха да изскочат поне дузина мъже.

Но Пениман не влезе. Той се отправи право към тях, тананикайки си „Зип-а-ди-ду-да“, сякаш се намираше във върхова форма и се радваше на една отлична сутрин.

Ендрю и Пикет се снишиха между нахвърляните кашони и сандъци, наблюдавайки през тях приближаващите се светли обувки на Пениман и долавяйки съвсем отчетливо почукването на бастуна му. Нямаше време да се скрият под нещо, нямаше време за хитри планове. Ендрю се обърна към Пикет с поглед, в който се надяваше приятелят му да прочете, че оттук нататък играта загрубява. Те двамата лесно биха се справили с Пениман въпреки бастуните му и рибешките му отрови. Но ако той носеше в себе си и пистолет…

Пениман спря пред кофата за боклук, достатъчно близо, за да я хване с ръка, наклонил лицето си достатъчно ниско, за да го зарови в боклука. Беше невъзможно да види Пикет и Ендрю, освен ако не заобиколеше от другата страна. Но какво търсеше този човек? Някакви ужасни рибешки вътрешности, които да добави към отровата? Не, той просто стоеше. Ендрю и Пикет не дишаха. Утринта беше неестествено тиха.

Но не съвсем. Разнесе се тежко, почти дрезгаво, учестено дишане и някакво душене. После боклукът в кофата се раздвижи, сякаш Пениман ровеше из него с бастуна, и вонята от скапаната риба, изгнилите зеленчуци и хранителните отпадъци като че ли сякаш се удвои. Ендрю едва не се задави и сложи ръка на устата си, без да откъсва поглед от обувките на Пениман. Старецът изпъшка и отри носа на едната си обувка в прасеца на другия си крак. Съвсем неочаквано той се изправи на пръсти, наведе се още по-дълбоко в кофата и изпусна нисък, сладостен стон, после задиша като локомотив и пръстите на краката му затрепериха.

Ендрю загуби ума и дума, а Пикет, ако се съдеше по израза на лицето му, едва се сдържаше да не припадне от отвращение… не от кошмарната миризма на прогнило и прокиснало, която се бе спуснала над тях, а от отблъскващата страст на Пениман, който, поне доколкото можеше да се прецени по потрепващите му крака и запъхтяното му дишане, изживяваше момент на върховно наслаждение.

Изведнъж Ендрю скочи на крака и стовари странично длан по кофата, която избумтя като тъпан. Полезрението му се бе стеснило в един лъч, сякаш гледаше през тръба. Не беше в състояние да каже каквото и да е било. Но в главата му се въртеше като на безконечна лента картината на това чудовище, изпаднало в екстаз от гадостта в кофата, което галантно бе целунало ръката на Роуз, бе…

Той замахна през кофата с десния си юмрук, изненадвайки напълно Пениман. Старецът залитна назад, спасявайки се на косъм и устата му затрепери. Той вдигна бастуна си и го стовари в пространството слепешката. Ендрю се хвърли около кофата към него, напипа някаква празна бутилка и я запрати покрай рамото му. Бутилката се заби точно в прозореца, през който се бе развила спасителната операция. Наоколо се посипа натрошено стъкло и няколко от натрупаните на куп сандъци паднаха. Пениман извика и в същия миг се разнесе шум от тичащи крака, съпроводен от оглушително грачене, което, кой знае защо, идваше от небето.

Пикет блъсна Ендрю в рамото, отклонявайки го от Пениман, който го чакаше с вдигнат бастун.

— Хайде! — изкрещя Пикет и задърпа Ендрю. — Остави го! Да вървим!

Ендрю, залитайки, тръгна след него, но се обърна с крак във въздуха, преди да е направил първата си крачка. Да се откаже! Не, сега вече той не можеше да се откаже. Щеше да довърши Пениман и да става каквото ще. Щеше да го смачка със собствения му бастун, щеше да го…

В този момент двамата мъже, които бяха чакали отвън, единият с малка дървена бейзболна бухалка в ръка, тичешком заобиколиха ъгъла на сградата и се хвърлиха право към Ендрю. Пикет излезе зад гърба им и разби на парчета една от щайгите в главата на първия, който му попадна. Мъжът падна, повече от изненада, но след миг скочи на крака. Въз въздуха се разнесе какофония от звуци: Пениман ругаеше, Ендрю ревеше заплахи, чуваше се тропотът на тичащи крака, а в небето крещяха ненадейно появилите се папагали. Ендрю се обърна да посрещне двамата нападатели и в същия миг Пикет се хвърли на гърба на онзи, когото беше ударил с щайгата. И точно тогава от задната врата се появиха нови двама — от келнерите с бели престилки в ресторанта — и макар Ендрю да съумя да пласира добър десен нрав в рамото на своя противник, новодошлите подкрепления го забиха в гипсовата стена, приковавайки ръцете му с телата си. Пикет се бе проснал на паркинга, а отърсилият се от него мъж стоеше с вдигната над главата му бухалка.

— Стоп! — изкомандва Пениман. Китаецът с бухалката се наведе и безцеремонно дръпна Пикет, за да го изправи на крака. Пениман се усмихна, вдигна лявата ръка до устата си и леко захапа кутрето си. — Аз ще се погрижа за това — каза той. — Дръжте ги така.

Ендрю съзнаваше, че диша тежко, но въпреки ситуацията усещаше неестествено спокойствие. Закле се в себе си да не изпуска над нервите си, както се бе случило онзи следобед с Кен-или-Ед. Пениман черпеше жизнените си сили от подобни ситуации.

— Косата ви е разрошена — съобщи Ендрю между другото и неодобрително присви очи. — Бих предложил гребена си, но не…

Бастунът изсвистя във въздуха и спря на половин инч от носа му. Ендрю се отдръпна и ахна, а Пениман се усмихна. После извади от джоба си гребен и го прекара през косата си с трепереща ръка. Реакцията му не можеше да спре Ендрю. Той трескаво обмисляше. Започваше да се развиделява. Колите по улицата ставаха все повече и повече. Имаше всички основания да се опитва да спечели време, за да останат поне още няколко минути на паркинга с надеждата да привлекат вниманието на съседите или на хората в някоя от минаващите коли.

— Не разбирам петте книги — обади се той.

— Какво? — погледна го остро Пениман.

— Петте книги, които откраднахте. Защо точно тези пет? Та те нищо не струват. Това са пет книги, които аз бих могъл да открадна.

Пениман не направи опит да се преструва на изненадан, а просто сви рамене:

— Това няма никакво значение.

Пениман обичаше да приказва. Той гледаше на себе си като на философ. Ендрю знаеше за тази му слабост. Склонността му към празни брътвежи го бе издала.

— Наистина не мога да разбера, особено за Пого.

Пениман широко отвори очи, показвайки му, че очаква продължението и че е склонен да го изслуша.

— Само преди месец — започна Ендрю — аз бих заявил, че всеки приятел на Пого е и мой приятел. Всеки, който чете Уолтър Кели, би следвало да има правилната настройка за това. Слабоумници и позьори не биха могли да го разберат. На мен ми правите впечатление на човек, който кима с разбиране на… кой например?… Сартр. Може би Ман. Някой изтънчен и пълен с… дивотии, ако питате мен. Но не и на Пого. Питам се, какво означава всичко това? И ми се струва, че то може да се разглежда като индикация, че вие сте в известен смисъл загубена душа. Има нещо във вашето страстно желание да бъдете… дали бих могъл да използвам думата „добър“? Човек, който не може да е чак толкова пристрастен към… към… да кажем, към събирането на котешки изпражнения или такъв, на когото му текат лигите от изгнилите боклуци в кофа за отпадъци — Ендрю го погледна с любопитство, дари го с онази многозначителна усмивка на доморасъл психолог и с благодушното, състрадателно изражение на лицето, за което знаеше със сигурност, че ще го накара да побеснее. Напрегна се, готов да избегне удара с бастуна. Но нищо подобно не се случи. Пениман го гледаше втренчено и дишаше накъсано. Възцари се неловко мълчание.

— Свърши ли?

Ендрю сви рамене и погледна крадешком през паркинга към пустата улица. Разговорите бяха безполезни.

— Вкарайте ги вътре — нареди Пениман с уста, замръзнала във втвърдена линия. — В кухнята — допълни той с неприятна интонация, целяща да разкрие, че кухнята не е точно кухня, а средновековна килия на ужасите.

Ендрю изкрещя и едновременно с това отскочи встрани, повличайки пазача със себе си. Пикет, схванал идеята, макар без да разбира смисъла й, също изкрещя, а изненаданият Пениман отстъпи крачка назад, мислейки, че Ендрю ще се нахвърли върху него и диво замахна с бастуна, улучвайки в гърба на мъжа, който държеше Ендрю за ръката. Продължавайки да крещи, Ендрю заби крак зад гърба си с надеждата да размаже пръстите на своя противник и се изви, за да го държи като преграда между себе си и бастуна.

Беше напразно. Мъжът се затича напред и блъсна Ендрю в стената на ресторанта. Това беше краят и единственото, което Ендрю бе съумял да постигне, бе да вбеси Пениман. Чуваше папагалите да кръжат над главите им и се препъна, докато го блъскаха към вратата.

И тогава, без никакво предупреждение, на паркинга се възцари хаос от пърхащи и грачещи папагали. Спуснаха се като облак — един зелен, дрезгаво грачещ облак от тежки папагали, които се нахвърлиха като бойци, започнаха да пляскат с криле навсякъде около тях, забивайки нокти и клюнове в лицата на хората. Пениман опита безсмислен удар с бастуна срещу безбройните нападатели, но се отказа и се наведе с ръце върху главата си. Единият от келнерите побягна към улицата, преследван от три-четири папагала, впили се в ушите му като демони.

Пениман се наведе още по-ниско, стараейки се да не позволи на птиците да се доберат до шията му, свил се на топка, но видимо ужасен от мисълта, че белите му панталони можеха да докоснат мръсния асфалт на паркинга. Един от папагалите — огромен и червеноглав, от тези, които обитават край Амазонка — се бе вкопчил в гърба му и напъха извития си клюн в яката на палтото му, когато старецът свали едната ръка от лицето си в безуспешен опит да се отърве от птицата.

Папагалите изобщо не проявиха интерес към Ендрю, и Пикет. Можеха да бъдат оприличени на кавалерия, пристигнала на помощ само за миг. Цяла минута Ендрю наблюдаваше смаян, блъскайки се в стената на ресторанта, защото неговият пазач, който не беше изпуснал ръката му, се мяташе насам-натам, подскачаше в гротесков танц и махаше с ръка, пазейки се от папагалите. Съзирайки най-сетне добрата възможност, Ендрю удари бандита с лакът в корема, изви се в същия момент и го ритна в коляното.

Два папагала се спуснаха към него, очевидно за да му помогнат, защото единият заби ноктите си в бузата на мъжа и го закълва по носа, дърпайки го наляво-надясно, сякаш се опитвайки се да му го откъсне. Извивайки от болка, нещастникът сграбчи птицата и я дръпна, но не можеше да се освободи от нея, без да загуби и носа си, така че хукна настрани облян в кръв, крещейки за помощ. Тогава Ендрю хукна нагоре по „Чири“ към метрополитена, благодарейки на небесата, че папагалите се бяха озовали на негова страна и че никой не се беше впил в неговия нос по грешка. Пикет трополеше зад него, а мъжете на паркинга бяха методично изтласкани назад към стената, борейки се вече само да опазят очите.

Нито един от папагалите не последва Ендрю и Пикет, когато те на един дъх се изкачиха тичешком по стръмната улица и спринтираха по моравата към мястото, където беше паркирана колата. Когато за миг се обърнаха назад, видяха Пениман да се стрелва през отворената врата на ресторанта с разкъсани панталони и чорлава коса. Той се опитваше да се освободи от палтото си, което бе провиснало под тежестта на един решен на всичко папагал.

Ендрю завъртя ключа и рязко потегли, а Пикет успя да се вмъкне в поднасящата кола и да затвори вратата. Метрополитена прелетя покрай два стона и зави със свирещи гуми на ъгъла с „Уисконсин стрийт“ към дома. Когато навлязоха в Химено, над главите им прелетя ято грачещи папагали на път към океана. Без да разбират нищо, Ендрю и Пикет ги проследиха с поглед, докато ятото не се скри над върховете на дърветата.

 

 

Беше още рано. По-точно казано, беше още твърде рано да се прибират. Въпреки страшно многото работа, която го очакваше, нямаше никакъв начин Ендрю да се прибере в този час и да заяви сериозно, че са приключили с риболова, а от друга страна, изглеждаше абсурдно просто да влязат и да си признаят всичко. Не още. Обсъдиха тези въпроси, докато закусваха в едно сепаре на „Кука за котле“.

Каква ли би била ползата, ако разкриеха всичко точно сега? Роуз щеше да бъде въвлечена, което само по себе си беше лошо. След като списъкът на злодеянията беше попълнен и с опит за отвличане, щеше да се наложи да уведомят полицията. Но какво, щяха да попитат властите, е правил Пикет, прониквайки незаконно в частен дом в района на Толедо?

Защото, както Ендрю беше заподозрял, тъкмо това бе направил той. Пикет си бе тръгнал снощи с адреса, даден му от Ендрю, и, просто ей така, беше паркирал в Нейпълс, за да види какво има на този адрес. Къщата се намирала на самия бряг и в задната си част излизала на тъмна уличка. Точно там имало незаключена врата, която направо го подканвала да влезе. Пикет се беше промъкнал и беше слязъл в мазето, разбирайки, че постъпва идиотски, но все още под спомена за успеха в библиотеката. Мазето се оказало цяла лаборатория, пълна с книги и оборудвана с апаратура, която изглеждала като алхимическа. На масата имало огромен шаран с одрана кожа, прецизно разтворен със скалпел, но, странно, сърцето му все още туптяло, сякаш Пикет бе прекъснал по средата някакъв експеримент.

И, разбира се, оказало се, че е точно така. Някакви хора пристъпили иззад сенките и му отсекли пътя за отстъпление. Държали се така сякаш го очаквали. Вързали го и го оставили така в продължение на часове. Наближавала утринта, а той не можел да заспи. Мъжът, който действал със скалпела — стар китаец, който приличал на Фу Манчу със златната си обеца във форма на рибка — се държал приятелски, но не от състрадание, а по-скоро на базата на убедеността си, че Пикет е вече покойник и като такъв не представлява заплаха и с него може да се разговаря без страх.

Триста години — такава била възрастта на стареца, или поне той така заявил. Пикет му повярвал. Защо да не повярва? Той изглеждал на тази възраст по някакъв трудно определим начин… сякаш му личало, че е бил свидетел на триста години вълнения, загадки и чудеса. Той изрязал една малка жлеза от шарана, жлеза, която казал, че използва за извличане на еликсира, който Пениман така ревностно пазел. Това бил серум на дълголетието и средство да се компенсира убийственият ефект от притежаването на сребърниците. „Мистър Пениман силно се нуждае от еликсира — обяснил старецът, клатейки глава, сякаш този факт особено го натъжавал. Много силно. Когато за първи път ме посети, той беше в закрита инвалидна количка, направо мумия, неспособна да върви и да преглъща. А сега… — и той свил рамене, оставяйки на Пикет да се досети сам. Добър клиент. Много добър клиент“.

Ухилен, Хан Кои предложил на Пикет унция от еликсира, размесен в сок от портокали, мислейки вероятно колко е забавно да предложиш нещо, което е свързано с безсмъртието на човек, който може да се раздели с живота в следващата секунда.

Още преди да го откарат в „Бамбуковия рай“, Пикет се убедил, че Пениман е само клиент на Хан Кои, но не и партньор. Пениман плащал добре за еликсира — факт, потвърден от сумата на чека, — достатъчно добре, за да бъде Хан Кои щастлив от предоставилата му се възможност да извърши услуга на Пениман, задържайки шпиониращия Пикет поне до утринта, така че Пениман да може да се наспи, преди да зададе няколко деликатни въпроса.

Пикет отпиваше от кафето и клатеше глава — каква дълга нощ! Бяха го откарали в ресторанта и го бяха затворили незавързан, което показвало колко са били уверени в себе си. След това залостили входната врата и прибрали ключа, след което отишли в кухнята да си направят чай. Пикет се хвърлил към телефонния автомат и набрал номера на Ендрю, но не успял да каже практически нищо, защото те го засекли в същия момент. После го заключили в банята и той останал там, мислейки, че първият човек, когото ще види, когато вратата се отвори, ще бъде Пениман. Но вместо това, на вратата се показал Ендрю…

— Но колко зрелищно им избягахме, а?

Пикет кимна.

— Какво ще кажеш за папагалите? Ако не бяха те…

Пикет прекара пръст по гърлото си, илюстрирайки недвусмислено каква щеше да бъде съдбата им, ако не се бяха появили папагалите.

Те продължиха да се хранят мълчаливо, хвърляйки неспокойни погледи към вратата.

— Какво ще правим с Пениман? — попита Ендрю.

— Нищо — отговори Пикет.

— Нищо? Ще го оставим да се измъкне след всичко това? Ами онази история с боклука? Ти не мислиш ли, че той…

— Аз мисля, че това напълно обяснява гадориите в неговото чекмедже, нали? Някои мъже си изрязват порноснимки, други…

— Господи Боже мой — въздъхна Ендрю. — Та той бил двойно по-голямо чудовище, отколкото аз си мислех, че е. Не мога да му позволя да остане у дома. Обзалагам се, че няма и да опита. Ако ме питаш, ние повече няма да го видим. Той ще изпрати да му вземат вещите.

— Нищо подобно — отсече Пикет. — Той ще се върне, все така мазен, щастлив и пълен с комплименти. И ти ще му позволиш да остане. Търсенето на съкровището е само след два дни. Котлето е на огъня и ние трябва да го оставим да закъкри. Не става дума за нещо, което може да бъде спряно — това, срещу което сме се изправили, така или иначе ще се случи, независимо дали ни харесва или не. И за твое добро, за доброто на Роуз и на мотела, най-добре е да го оставим да се случи, замесвайки колкото може по-малко хора. А ако Пениман се опита да измисли нещо, ние ще го надхитрим, това е всичко.

Без да казва нищо, Ендрю обра остатъка от жълтъците с парче тоуст. Може би в думите на Пикет имаше някаква истина. Платната бяха вдигнати и корабът се носеше през бурното море. Не оставаше нищо друго освен да се яхне гребенът на вълната. Някой, Ендрю бе абсолютно сигурен в това, стоеше на руля… може би чичо Артър, а може би друг, който не беше излязъл от сянката. И моментът не беше особено подходящ да изхвърлят баласт или да променят курса.

След закуската те се отправиха към рибния пазар на „Оушън Булевард“, като внимаваха някой да не ги следи. Купиха две скални трески и един спарид, хвърлиха ги в торбата и се отправиха към Нейпълс за колата на Пикет. Пикет се качи в нея и си замина. Обеща да дойде в заведението по-късно следобеда и да поеме задълженията си. Вечерта се оформяше като прелюбопитна.

Когато Ендрю се прибра у дома, беше едва девет часа. Той изглеждаше ужасно в якето си, макар да беше напъхал ризата обратно в панталона и да бе завързал отново обувката си. Роуз го изгледа изпитателно.

— Хванахте ли нещо?

— Не беше зле.

— На кея ли?

— В самия край — и той вдигна торбата.

— Студено ли беше?

— Ами… — започна Ендрю с някакво неприятно предчувствие. Роуз се държеше хладно и в гласа й имаше нещо. Усмихна се, за да я ободри.

— Това старо яке вече за нищо не става. Вятърът сигурно прониква през всичките му дупки.

Ендрю кимна.

— Беше си студено. Но когато въдицата е в ръцете ти…

— От KNEX се обадиха тази сутрин и промениха времето.

— Какво? За колко?

— За вечерта, докато готвиш.

Ендрю направи гримаса.

— Това не е добре. Аз просто не мога да нося една от онези шапки, докато готвя. Идеята ми беше да се поразходим навън-навътре с тях. Така че да бъде по-широко, преди да отворим за посетителите.

Роуз сви рамене.

— Трябваше да им кажеш, че съм излязъл и че ти не можеш да промениш нищо. И трябваше да ми кажеш веднага.

— Всъщност — започна Роуз, почиствайки плота с кърпа, — аз направих повече от това. Отидох на кея да те потърся към седем часа.

— Дявол да го вземе — излъга Ендрю, — точно тогава отскочихме до кръчмата да закусим.

— Не, не е било това — продължи Роуз. — Защото аз ви потърсих и там. Сервитьорката каза, че ви познава и двамата и че още не сте се появявали. И след като не можах никъде да те намеря, реших, че не ми остава нищо друго освен да потвърдя по телефона промяната. Изобщо… струва ми се, че ако този мотел или ресторант означава макар и нещичко за теб…

— Разбира се, че означава! — струваше му се, че тя всеки момент ще се разплаче, че вече й е писнало от неговото странно поведение. Ендрю пристъпи към нея с идеята да я прегърне през раменете, да я окуражи. Може би вече идваше моментът, когато трябваше да й обясни някои неща. Но тя сбърчи нос и се дръпна встрани.

— Какво, за Бога…?

— Какво? — попита Ендрю. — А, нищо. Спирт от консервираните червеи, които използваме за стръв. Нали знаеш как ги приготвят — и той разпери успокоително ръце, при което якето му се разтвори и разкри хартиения плик с бутилката, която все още беше във вътрешния му джоб. Гледката го ужаси. Защо по дяволите не беше…? Той извади бутилката и направи още по-неопределен жест, объркан от това как ли изглежда в очите й. Беше невинен. Не, беше дори повече от невинен. Беше…

Бутилката се изплъзна от плика и падна на покрития с линолеум под и се разби. Зелени стъклени парчета се пръснаха навсякъде. Етикетът, с цяло съзвездие отломки все още залепени по него, се завъртя в странен дервишки танц и спря на прага на вратата за дневната, където стоеше изумена леля Наоми. Старата дама се обърна и бързо излезе, оставяйки двамата сами.