Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (2)

1.

Казаха ми, че в сърцето си той е добър човек и не е враг на никой друг, освен на себе си.

Робърт Луис Стивънсън — „Принц Ото“

За да се добере до прозореца на таванското помещение, Ендрю Ванберген реши да използва стълбата за подкастряне на дървета — от онзи вид, с трапецовидни крака и прът за допълнителна опора. Прътът издрънка в медния улук и увисна безпомощно, а стълбата се заклати като махало около него. Той погледна през рамо към смълчаната улица под краката си в тъмнината на нощта и понамести стълбата, обезпокоен, че тя може да се плъзне по гладкия олук и да го хвърли в клоните на камфоровото дърво, израсло до самата стена на къщата. Нямаше какво друго да направи — това бе единствената стълба, която имаше.

Дочуваше през отворения прозорец хъркането на леля Наоми. Всъщност то се чуваше по цялата улица. Тъкмо това можеше да го издаде — не евентуалният шум, който би предизвикал, не драскането на стълбата по стряхата, а неочакваното спиране на хъркането — ако тя се събудеше и го видеше да надзърта през прозореца. Съседите щяха да се изправят в леглата си, чудейки се какво се е случило. Щяха да се запитат дали нещо не им се е причуло. Щеше да бъде също както по време на земетресение, когато човек не осъзнава подземния тътен, скърцането на гредите и стона на стените, докато не спрат.

Само преди час бе лежал в леглото до жена си в спалнята на втория етаж, вслушвайки се в хъркането на леля Наоми, проникващо през пода. Вбесяваше го — хъркането и мяукането на котките й. Не му позволяваше да заспи. Беше обръщал, мачкал и изтезавал възглавницата си, наблюдавайки фосфоресциращите стрелки на стенния часовник, които бавно пълзяха към утрото. Закле се, че когато стане полунощ, ще направи нещо. Отдавна бе превалило полунощ.

Беше останал да лежи, осъзнавайки, че старицата ще проспи цялата нощ като новородена. Щеше да се събуди сутринта към пет, горда, че е станала толкова рано, и въпреки това оплаквайки се. Щеше да каже, че не е могла да мигне, че ишиасът й, синузитът й, и това, и онова не са й дали мира. Щеше да поиска чай с мляко. Леглото й щеше да бъде покрито с котки, а задушливият въздух в стаята й щеше да вони на мазила, кутии с боклуци и стари дрехи. И всичко това заедно щеше да мирише на… на какво? Думите бяха бедни да го изразят. Не, думите просто не можеха да го изразят — те щяха по-скоро да се разбунтуват и да се превърнат в неразбираем брътвеж.

Този април беше най-горещият, който можеше да си спомни. Даже в един часа сутринта температурата навън бе двайсет и седем градуса и въздухът не помръдваше. Океанът тежко въздишаше на една пряка оттук над покривите на къщите. От време на време проблясваха фаровете на коли, завиващи по завоя откъм Сънсет Бийч, отнасящи с рева на форсирани двигатели поредната групичка сънени нощни птици по тихоокеанската магистрала в посока на Белмонт Шор и Лонг Бийч. Те за щастие минаваха твърде далече, за да го забележат, защото къщата бе в края на глуха уличка, редом с още половин дузина подобни. Само в една от всичките светеше, останалите бяха тъмни.

Ендрю бавно се изкачи по стълбата. Беше намазал лицето си със сажди от отдавна неизползваното огнище на камината. Бе облечен в черна риза и черни панталони и беше обут в черни платнени обувки. До стълбата бе подпряна дълга тръба от фибростъкло с примка на единия си край. На триъгълния фронтон на таванското помещение пред него имаше празен брашнен чувал и въже с примка на единия край. Докато лежеше буден в леглото само допреди час — изпотен, изморен и изнервен от хъркането и мяукането, които не му позволяваха поне да се унесе, той бе взел решение да реши проблема с котките още тази нощ. Безсънието беше влудяващо. Нищо на този свят не можеше да се сравни с него, ако ставаше дума за неща, които те докарват до безсилно скърцане със зъби.

Идеята бе да хване в примката някоя от котките, да я пусне в чувала, леко да пристегне отвора му и да повтори операцията със следващата котка. В следващия миг една от тях го изгледа през отворения тавански прозорец. Очевидно намираше неочакваната му поява за досадна и отегчителна. Той й се усмихна и докосна с два пръста чело, имитирайки сваляне на шапка. „Трябва да сме учтиви във всичко“, прошепна си той и надзърна в прозореца, покрай котката. Слава Богу, че нямаше и мрежа за махане.

Вслуша се — в хъркането, в приглушените звуци на далечния пътен трафик, в едва доловимата музика откъм някаква таверна на тихоокеанската магистрала, най-вероятно „Мотела на сърфистите“. Мелодията се носеше покрай него в тишината на топлата нощ, напомняше му за света, ерозираше решимостта му и му пречеше да се концентрира. Луната току-що се бе издигнала над покривите. Трябваше да побърза.

— Мило котенце — прошепна той и издаде тих премляскващ звук към котките. Това им допадна или поне така му се стори. Реши, че няма да ги хвърля в соленото тресавище. Само преди половин час, когато буквално бе полудял от невъзможността да заспи, това му се бе сторил единственият разумен изход. Сега, когато вече бе станал, за да направи каквото трябваше, и когато бе погледнал на нещата в правилната им перспектива, осъзна, че всъщност няма нищо против котките, е, поне нямаше нищо против, ако те живееха на друго място. Не можеше дори да ги занесе при блатото. Знаеше това. Жестокостта му бе неприсъща.

Истината бе, че просто не бе решил какво да прави с тях. Дали да не ги раздаде пред супермаркета на хората. Би могъл да заяви, че са принадлежали на някоя знаменитост — защо не бабата на филмова звезда например, това би било много примамливо. Хората щяха да напират на тълпи за тях. Другата възможност бе да ги даде на съседските деца и да им предложи по долар и половина награда за всяка котка, която вземат и с която не се върнат, дори и още по долар на парче, ако децата не го издадат до края на месеца. Това май щеше да бъде по-опасният вариант — децата винаги са били едно загадъчно, непредсказуемо племе, почти толкова лоши, колкото самите котки. Извади парче сушена риба от джоба на ризата си и го разклати пред отвора на чувала. Котката отвътре на прозореца сбърчи гнусливо нос.

Той се усмихна и кимна, намигайки добродушно.

— Хайде, мило котенце. Това е рибка.

Котката се извърна и започна да се ближе. Той изкачи още едно стъпало и остави рибата на перваза, но котката очевидно не се интересуваше — държеше се като че ли това е стара обувка. Сянката на Ендрю се плъзна по фронтона, издължена и ъгловата под лунната светлина, като карикатура на Дон Кихот. Той изви глава, защото се харесваше в профил повече и му мина мисълта, че с годините започва да заприличва на Байзил Ретбоун, ако, разбира се, съумееше да не надебелее. Примижа, сякаш бе осъзнал нещо, останало скрито за останалите смъртни. Но сянката му беше неспособна да регистрира примижаването, освен това носът му бе недостатъчно извит, а котката на перваза си седеше както преди, създавайки впечатлението, че знае за скритите неща повече дори и от самия него.

Протегна ръка към тръбата и с няколко движения я прихвана в долната й част, докато накрая бе в състояние да я наклони през отворения прозорец. Тръбата обаче изобщо не ставаше за работа отблизо. Котката на прозореца щеше да почака. Той надзърна в полумрака на стаята, изчака очите му да привикнат и се вслуша отново в хъркането. Беше ужасно! На този свят не съществуваше нищо подобно: хъркане, стонове и други звуци, напомнящи му за октопод.

Първоначално, още докато беснееше в леглото, през главата му мина мисълта да опре тръбата в ухото й и да изкрещи през другия й край. Но подобна постъпка можеше да се окаже фатална за нея. Тя боледуваше от десет години — или поне така разказваше — и през по-голямата част от тях бе инвалид. Един глас, крещящ в ухото й в полунощ през петнайсетфутова тръба, просто би я довършил. Аутопсията щеше да установи, че се е превърнала в човешки пудинг. Щяха да го тикнат в затвора. Крясъкът му би разбудил целия дом. Щяха да го смъкнат от стълбата и да зяпнат в изплесканото му със сажди лице. И щяха да последват въпросите: защо е крещял на леля Наоми през тръба? Тя е притежавала котки, нали? И е хъркала, нали? А той… какво?… той се е качил преоблечен като крадец по стълба за подкастряне на дървета до таванския прозорец, разчитайки да я довърши с крясък през фибростъклената тръба, нали?

В същия момент лунните лъчи пробиха през клонаците и осветиха вътрешността на стаята. Там, свита на леглото, се виждаше още една котка. Бе невъзможно да метне примка на главата й. Но върху бюрото имаше трета. Тя бе изправена и гледаше към луната, а очите й блестяха в червен цвят. Стаята беше пълна с котки. Миришеше като в кучкарник, а дюшемето бе покрито с боклуци. Дори океанският бриз, нахлуващ през двете дузини отворени прозорци, не можеше да смекчи вонята. Той направи гримаса и размота въжето, поднасяйки примката в края му над рамката на леглото към шкафа. Котката стоеше там предизвикателно и го гледаше осъдително. Едва не се засрами. Трябваше да действа бързо — да я свали от шкафа, без да удря с тръбата леглото, което би могло да събуди леля Наоми, ако това изобщо бе възможно. О, малко шум не би могъл да навреди, от хъркането й нямаше да се чуе.

Беше го тренирал толкова много в задния двор, когато останалите ги нямаше. Неговият приятел Биймс Пикет му бе помагал, играейки ролята на изненадана котка. По-късно те бяха направили котка от скъсана възглавница, буркан и чувал от зебло и Ендрю я беше залавял от клони на дървета, от храсти и огради, докато не се специализира да го прави с едно ловко хвърляне на примката, последвано от рязко дръпване. Сега номерът беше единствено в това, да закрепи тръбата върху перваза на прозореца, за да намали по този начин част от тежестта й. Щеше да е от полза, ако имаше помощник, макар и само за да държи чувала отворен. Бе поискал от Пикет да го придружи, но той му отказа. Бил човек на идеите, а не на действието.

Ендрю отпусна тръбата върху перваза за момент, наблюдавайки с периферното си зрение странната непомръдваща котка. После взе брашнения чувал, захапа шева на отвора му и го отпусна да виси. Сега беше готов. Леля Наоми изхърка и се обърна в леглото. Той застина със сърце, биещо до изхвръкване и усети някаква студена тръпка да го пронизва въпреки горещината на нощта. Изминаха няколко секунди. Бавно избута тръбата навътре, чудейки се на глупавата котка, която стоеше все така неподвижно. Усмихна се и потисна смеха си. Как би се изразил Дарвин? Подобна твар си заслужава да бъде заловена по такъв начин. Какво друго е това, ако не естествен подбор? Щеше да излови котките, после щеше да завърже един за друг краищата на чаршафа на леля Наоми. Изобщо не бе проблем да я напъха в багажника на колата и да я изхвърли така опакована в тресавището на Гъм Гроув Парк.

Колко лесно бе да се повярва под ярките звезди в небето, че нещо става там, така както става и в притихналия нощен град, прострял се по крайбрежието. Цялата тази случайно получила се смес от различни неща: хората наоколо, дреболиите, които ги вълнуваха, непреставащите машинации на правителства и империи — всичко това бавно се въртеше, подобно на звездите, за да се подреди в схема, невидима за обикновения човек на улицата, но ясна като кристално стъкло за Ендрю. Или най-малкото щеше да стане ясна. Разчистването на къщата от котките щеше да се превърне в първата стъпка към разчистването на съзнанието му, към подреждането на бъркотията, към която понякога му се струваше, че животът му бавно се спуска по свиваща се спирала. Той и Пикет бяха монтирали неговия телескоп в неизмазаната таванска стаичка, съседна на спалнята на леля Наоми, но миризмата на котки ги караше да отиват там с неохота, което, разбира се, бе крайно жалко. Защото съществуваше нещо… някакъв космически ред, може би, в звездните небеса, който го разпускаше, който караше нещата да изглеждат наред въпреки всичко. Очите му не можеха да се наситят на гледката и затова той често оставаше до късно, само и само да се наслади на среднощното небе, когато светлините на града пречеха по-малко.

Всички тези разговори по телевизията през последните седмици за необичайното време и земетресенията бяха обезпокоителни, макар, от друга страна, да доказваха и да подкрепяха неговите подозрения, че нещо витае във въздуха. Върха на всичко обаче беше потичането на река Йордан в обратна посока. Това бе почти като чудесата в Стария завет, макар, поне доколкото бе известно на информационните агенции, до момента да не се бе появил някой Моисей, който да стои зад това явление. Възбудата, естествено, нямаше да бъде толкова голяма, ако не бяха мъртвите птици и калният дъжд. С характерния си евфемистичен стил вестниците говореха за слънчеви изригвания, нарушаване на приливите, но това очевидно си бяха само брътвежи. Ендрю обаче се питаше дали не съществува някой, който знае обяснението, дали има групичка избрани хора, които разбират какво става и си кимат, намигайки си съзаклятнически, когато се случват подобни неща.

На всичко отгоре градчето Сийл Бийч беше пълно със странни типове: мъже от тайни секти, хироманти, екстрасенси с неизвестни възможности. Миналата седмица в Саут Лонг Бийч се проведе семинар на мистиците. И Пикет беше хванал една… някаква жена, която нямаше вид на спиритистка, въпреки че това не й попречи да заяви, че дома на Ендрю излъчва „еманации“! Подобни приказки му бяха неприятни.

Разтърси глава. Беше се унесъл в празни размисли. Мислите му се бяха отклонили, а това не беше добре. Точно в това бе основният му проблем. Роуз — неговата съпруга — му го бе казвала няколко пъти. Той се ухили на котката на шкафа, опитвайки се да я хипнотизира. „Не мърдай“ — прошепна той и бавно разклати примката над главата й. Затаи дъх, застина за миг, после рязко дръпна въжето и тръбата едновременно. Въжето се опъна и изтегли котката от шкафа. Тръбата се плъзна по перваза, наклони се и се блъсна в леглото в същия миг, в който странната котка се стовари на пода с трясък, сякаш се бе пръснала на парчета, а тази, непосредствено до него, изви в ухото му и изскочи на покрива. Котките вътре в стаята се пръснаха като подивели, скачайки, мяукайки и съскайки. Той отново дръпна тръбата, но примката явно се беше закачила за нещо, най-вероятно таблата на леглото.

Лампата светна и той видя леля Наоми, с коса плътно навита на ролки и лице, изкривено в гримаса, наподобяваща риба. Тя притисна нощницата си до гърдите и изпищя, а после сграбчи лампата до леглото и я хвърли към прозореца. Стаята потъна отново в тъмнина, а летящата лампа се тресна в стената на не повече от фут от главата му.

Примката изведнъж се освободи и той политна назад. Пусна тръбата, вкопчи се в улука, но в този момент стълбата се плъзна странично към камфоровото дърво, от което ръцете му загубиха захвата си. Той се заби сред клоните, изкрещя, закачи крака си за някаква тръба на канализацията, откъсна я, удари се в един клон и се вкопчи в него, висейки на четиринайсет фута от земята. Изтегли се на мускули на клона, целият треперейки, и се вслуша в блъскането на врати из дома и виковете на хора. Леля Наоми изпищя повторно. Котките се спасяваха по покривите, алармирайки съседите. Кучетата завиха.

Тръбата и стълбата лежаха на земята. Брашненият чувал се бе заплел сред клонаците. Ако се наложеше, можеше да се качи отново на покрива и да изпълзи до другата страна, за да се спусне по канализационните тръби в задния двор. Те, разбира се, вече щяха да са разбрали, че не си е в леглото, но можеше да им каже, че се е хвърлил да преследва мародера. Щеше да им обясни, че го е изгонил, и дори — защо не? — го е ударил с камък. Този крадец повече нямаше да се гъбарка наоколо след подобно посрещане. Леля Наоми едва ли бе разбрала откъде бе дошла заплахата. Рязкото запалване на лампата едва ли й беше позволило да види добре. Нямаше да го задраска от завещанието си. Щеше дори да му благодари за онова, което бе направил. Щеше…

Някаква светлина освети дървото. На тревата под краката му се събираха хора: жена му, мисис Гъмидж, Пениман. Всички бяха излезли. Разбира се и съседът — старият Кен-или-Ед, както го наричаше жена му. Боже, колко дебел изглеждаше без риза — полугол и интересуващ се от всичко, което не му беше работа. Под лунната светлина приличаше на цефалопод. Плешивото му теме блестеше от пот.

Там долу цареше тишина. След малко се разнесе не съвсем уверения глас на Роуз:

— Ти ли си това, Ендрю? Какво правиш на дървото, миличък?

— Случи се нещо странно. Изненадан съм, че не сте чули нищо. Не можех да заспя, понеже ми беше топло, затова слязох и излязох на верандата…

— Какво си направил? — извика жена му, слагайки ръка на ухото си. — Защо не слезеш? Не те чуваме. И защо си изнесъл стълбата?

— Не съм аз! — извика той в отговор. — Крадецът… — но в този миг леля Наоми провря глава през прозореца и очите й бяха свити като две петцентови монети. Тя отвори уста и го посочи с пръст, сигнализирайки на другите под дървото.

— Отивам при нея — обяви мисис Гъмидж и се отправи към дома.

Ендрю винаги бе мразил тази фраза — „отивам при нея“. Подлудяваше и при по-нормални обстоятелства, а сега най-вече. Мисис Гъмидж имаше цял набор от подобни фрази в запас. Тя винаги беше „налице“ или се „грижеше за неразположените“, или „оказваше помощ“, или „се опитваше да бъде полезна“. Той видя главата й да се скрива под горния ръб на входната врата. Поне си плащаше наема навреме… благодарение парите на леля Наоми. Но леля Наоми държеше тези пари като дамоклев меч над главата й, точно както правеше и с всички останали, и Ендрю знаеше колко омразна е тази ситуация за мисис Гъмидж — тя буквално я разяждаше отвътре. Но мисис Гъмидж беше лукава и не го показваше. Жена му не можеше да прозре истината за ситуацията. За Роуз мисис Гъмидж бе светица — готова по всяко време да се качи с чай на тавана или да играе скрабъл^[1] цял следобед, стига леля Наоми да я остави да спечели.

„Разбира се, че я оставя да спечели — беше заявил веднъж Ендрю. — Защото я съжалява.“

Роуз обаче не мислеше така. Тя каза, че обяснението е в щедростта на леля Наоми — естествената склонност да се раздава. Но не беше така. Ендрю бе сигурен, че става дума за нещо много по-неприятно. Той мислеше, че в известен смисъл си заслужава леля Наоми да си отиде заедно с парите. Те някак щяха да се оправят. Трябваше да издържат само някакви две седмици, докато започнат да пристигат туристите и той ремонтира заведението така, че да работи и ресторантът. Пътят за тях след това щеше да бъде чист и ясен.

В този момент го полазиха тръпки. Изведнъж бе захладняло. Нощният бриз бе подухнал откъм брега, бе раздвижил листата на дървото и бе проникнал през памучната му риза. На четиридесет и две години той беше загубил ловкостта, с която се катереше като десетгодишно момче. И ето че стигна дотам да се чувства на дървото като в капан. Но щеше да издържи, поне докато не се прибереше Пениман… Пениман и Кен-или-Ед. Колко отвратителна беше главата му. Като тиква с брада.

Ето го там на тревата, вдигнал поглед към примката на края на въжето, завързано за тръбата. Тя бе обхванала здраво шията на гипсова статуетка на котка, чиито червени очи светеха под лунната светлина. Ендрю Ванберген беше рискувал живота и репутацията си, за да отвлече от шкафа една боядисана гипсова котка в един часа посред нощ. Той сви рамене примирително. Съдба. Боговете сигурно са се посмели. Пикет без съмнение щеше да погледне на ситуацията откъм комичната й страна. Също и чичо Артър. Кен-или-Ед хвърли котешката глава в храстите и подпря тръбата на един клон на камфоровото дърво, поклащайки глава отново в знак, че просто не може нищо да разбере, сякаш случилото се надминаваше всичко мислимо.

Приглушеният глас на Роуз отново стигна до него:

— Слизаш ли, миличък? — попита жена му неочаквано, сложи ръка над очите си и се взря между клоните.

Той изчака един момент и после се обади:

— Не, след малко. Ще изчакам. Онзи може да се върне. Нищо чудно точно в този момент да дебне наблизо. Почакай! Какво е това? Към магистралата!

Кен-или-Ед тромаво се обърна, огледа се с див поглед за евентуални крадци. Пениман гледаше безучастно, след това промърмори нещо и тръгна да се прибира. След като не намери нищо, срещу което да се изправи, Кен-или-Ед се върна по улицата на моравата. После обясни на висок глас на съпругата на Ендрю какво най-вероятно е направил крадецът при дадените обстоятелства. Сподели, че на младини е бил полицай, което в ситуации като тази било от полза. Ендрю обърна очи към небето и се заслуша от дървото, потръпвайки отново под бриза. Различаваше с труд темето на жена си.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Роуз дипломатично, после се извини и каза „Не се бави“ на скрития в клоните на дървото Ендрю. „И не се захващай с него самичък! Просто извикай. Ние сме достатъчно, за да ти помогнем, затова забрави за всякакъв глупашки героизъм.“ Ендрю почувства прилив на нежност след думите й. Беше прозряла всичко, сякаш той бе от стъкло. Знаеше, че е така. Не бе успял да я подведе, но за момента не искаше да повдига въпрос.

Заслужаваше по-добър съпруг от него. Той реши да обърне нова страница в живота им. От утре. Може би щеше да започне с боядисването на гаража. Наистина имаше нужда. Мисълта за това го вкисна. Е, все щеше да направи нещо. Проследи с поглед Роуз, която мина по стъпките на Пениман и затвори входната врата зад себе си. Озовал се сам на ливадата, Кен-или-Ед тръгна да се прибира и за последен път погледна примижал нагоре към върха на дървото, сякаш все още не напълно убеден, че там има някой. В този миг се затръшна и прозорецът на леля Наоми и Ендрю най-сетне остана самичък под процеждащата се през листата лунна светлина, скрит в короната на дървото, заслушан в плахото чуруликане на нощните птици и едва доловимото плискане на вълните.

 

 

Семейството на Ендрю бе дошло тук от Айова. Всички бяха холандци със забележителни фамилни имена. Роднините му бяха дузини: лели, чичовци и братовчеди, както и всякакви други, родствените връзки с които така и не му бяха обяснени докрай.

Същото се отнасяше и за фамилията на Роуз с тази разлика, че те бяха холандци с примес на шотландска кръв. Двамата с Роуз бяха израснали в Елтън и се бяха оженили по любов. След това дойдоха фермите, царевицата и непрекъснатото преместване в посока на Колорадо и Калифорния. Постепенно фамилията се разпръсна. Подобно на старите филми, този процес имаше и своите велики моменти, но само ако си взел участие в тях. Имаше и други фрагменти — в по-голямата си част не особено интересни дори и за пряко замесените — в които имаше някакъв по-особен смисъл. Ендрю беше почти сигурен в това. Биймс Пикет би бил абсолютно уверен. Тези моменти не преставаха да излизат на фокус в мътното течение на изтеклото време, отказвайки да потънат и бъдат отнесени в сивото море на забравените спомени. Ето така се развиваха нещата: рухването на империите; новините на първа страница; тъпотиите, изливащи се от телевизионния екран — все неща, които не бяха нищо, наистина нищо, освен една фалшива следа.

Но съществуваха и такива, които имаха значение: начинът, по който бе подстригана брадата на даден човек; подозрително навременното откриване на забравени пари в захвърлен портфейл; подслушаният разговор между двама рибари в утринната мъгла, когато един от тях изважда от океана с мрежа за раци бележка с размит мастилен надпис. О, нещата имаха своята скрита логика.

През 1910 година в Айова, почти четиридесет години преди Роуз да се роди, родителите й живееха във ферма. Семейството се състоеше от цяла дузина хора, включително огромната й баба, която беше толкова дебела, че се заклещваше на вратите. А също маса лели и чичовци, включително и леля Наоми, например. Както и чичо Артър, техен съсед. Той не беше точно чичо, но беше стар и верен приятел, който сега живееше на две мили надолу по „Сийл Бийч булевард“, в старческия дом „Спокоен свят“.

Семейното предание разказваше как една есенна утрин на задната веранда се разнесъл оглушителен шум. Сякаш някакво местно земетресение разтърсвало стъклата на прозорците. Времето било задушно и кой знае защо трополенето и раздрусването не изненадало никой, дори и малките деца. Разни буркани паднали от рафтовете в килера и се счупили, парапетът на верандата простенал, а къщата се разтърсила така, сякаш някакво ужасно провидение чакало нетърпеливо на прага, тропало с крак и проверявало джобния си часовник.

Бабата хванала здраво ръжена и отворила вратата. Десетината деца надзъртали покрай полите й.

Там на площадката стояло прасе, голямо като двуколка, със сребърна лъжица в зурлата си. Чакало и наблюдавало зяпналата срещу него фамилия, докато накрая бабата много внимателно и някак тържествено поела лъжицата. Прасето се обърнало и избягало, мятайки идиотските си крака, завило покрай курника и изчезвало завинаги от живота им. Тънката лъжица носела по ръба си отпечатъците на зъбите му, а на вдлъбната й част имало някакъв полуизтрит профил. Ако се вдигнела на лунна светлина под определен ъгъл, можело да се различи брадатото лице на фараон или на цар от Стария завет с втвърдена брада и неправдоподобна шапка. На изпъкналата страна имало гравирана луна, а може би извита риба или дори и двете, вплетени една в друга — трудно било да се каже, защото и този образ бил неясен и изтрит почти до заличаване.

Събитието възбудило духовете в Елтън в продължение на цяла седмица. Всички разговори се въртели около него, като че ли в онзи ден се било родило едно от десетте деца на баба със същия предмет между зъбите си. Към края на седмицата интересът към лъжицата поспаднал и след не много време никой в семейството или извън него вече не се вълнувал. Но бабата на Роуз не спирала да се грижи за лъжицата и редовно я лъскала. Случило се така, че след години тя била дадена на Наоми, която пък се запознала с бъдещия си съпруг именно покрай нея — или поне така се говореше — и че въпросният съпруг я смятал за нещо като талисман. Лъжицата изчезнала, когато той умрял… или бил убит, както мислеха някои. Роуз научила, че няколко години по-късно младата вдовица издействала трупът да бъде ексхумиран и тялото отворено. Намерили лъжицата в корема му и тя отново се появила на бял свят.

И след още доста години — почти седемдесет и пет години след фамозната поява на прасето в семейната ферма в Айова — Ендрю и жена му се преселиха от Едж Рок в Сийл Бийч и закупиха — отчасти и с парите на леля Наоми — дървена къща с тринайсет стаи с идеята да я ремонтират и отворят като мотел с ресторант. Смятаха да дават стаи под наем за пренощуване за седмица или месец. Щеше да има и кафене с меню, както и бар, отворени и в почивните дни. Леля Наоми щеше да се настани на горния етаж.

Лъжицата й пътувала все на Запад, заедно с нея самата, и сега се намираше в махагонов скрин, украсен с фрагменти от порцелан, редом с колекцията от делфтска керамика и последните напукани остатъци от порцеланов сервиз.

Имаше нещо в тази лъжица. Ендрю се затрудняваше да го дефинира. Нещо неопределено зловещо, подобно на огромен охлюв, може би, или на непозната разновидност на краставата жаба. Лъжицата сякаш видимо излъчваше своя път, водещ назад през прашното гробище в Айова до античните времена. Или може би все още й личеше, че е била изчовъркана от корема на мъртвец. Все неща, които не бяха маловажни.

Лъжицата носеше някакво послание, но той не знаеше какъв точно е смисълът му. Роуз беше безразлична към всичко това. За нея това бе само фрагмент от семейната история и най-вероятно измислен. В края на краищата, тя не е била родена, когато прословутото прасе се появило на задната веранда. И въобще, всичко това подозрително звучеше като поредната история на чичо Артър. Ендрю не можеше да не се съгласи с такава мисъл. Не, звучеше точно като една от историите на чичо Артър, което я правеше още по-любопитна.

И така, бяха се нанесли в дървената къща и запретвайки ръкави, започнаха да разопаковат различни кашони в продължение на седмици наред. После пребоядисаха всичко. Лазеха из студеното мазе, за да подменят ръждясалите тръби на канализацията. Прекараха нова електрическа инсталация на мястото на старата, която представляваше един-единствен кабел, чиято изолация плъховете бяха направили на дантела. Ендрю преобзаведе една от стаите в библиотека, вкара диван и кресла, донесе и ниски табуретки за крака, окачи на стената картина на клипер в открито море. Дори разопакова аквариумите си с намерение да ги направи поне дузина.

Роуз не се съгласи с аквариумите на Ендрю. Нямало време да се грижи за тях. Това беше истина. През по-голямата част от времето в аквариумите имаше каша от полуизгризани водорасли и загниващи риби. Но Ендрю не искаше да отстъпи. Каза, че смята да подреди поне единия — за суринамската крастава жаба. Това бе единственото земноводно, което той продължаваше да понася и жена му не би могла да възрази на тази му любов. Бедната суринамска жаба му приличаше на леля Наоми. Извадена от стъклената кутия, тя започваше да съхне и да се сбръчква. По подобен начин, лишена от кръга на роднините, събрани, за да я скрият, леля Наоми страдаше ужасно и едва ли би могла да оцелее без това благодеяние. Роуз се цупеше на такова сравнение, но разбираше положението на леля Наоми съвсем добре. И за разлика от Ендрю тя рядко се изказваше злъчно за когото и да е било и най-малко за леля Наоми, от чиито пари те вече напълно зависеха.

Ендрю тъжно поклати глава, мислейки за тежкото положение на жабата, която всъщност той вече бе купил от магазина за екзотични животни, принадлежал на бедния стар Мъниуърт, преди да го убият. Беше я оставил на задната веранда във ведро от пет галона, покрито със списание „Лайф“. Ендрю не смяташе да се грижи за жабата през пръсти. Напротив, отнасяше се с нея като с брат. И беше убеден, че душата му няма да струва и пробит цент, ако изостави жабата точно в онзи момент. В крайна сметка той постави аквариума на площадката до сервизния вход, точно зад кухнята и до тяхната спалня.

През първите два месеца след нанасянето двамата с Роуз спяха в стая на долния етаж. Късно една нощ, след като вече бе монтирал аквариума, от площадката пред вратата се разнесе страховит шум — някакво шумолене, пляскане и тропане по капаците на аквариума, последвано от онзи странен Лъвкрафтски^[2] звук на нещо влачещо се по пода на кухнята. Роуз се събуди плувнала в пот. Крадец — сигурна бе в това. Но шумът беше неестествен и можеше да го издава само някаква гадна твар. Ендрю докопа една от обувките си и през главата му мина мисълта за прасето и неговото изпълнение отпреди седемдесет и пет години на верандата пред онази ферма в Айова. Пусна обувката убеден, че няма да му потрябва. И както беше облечен само с горнището на пижамата, надзърна през полуотворената врата. Очите му съзряха измъкналата се крастава жаба, която, цвъркайки, тромаво подскачаше по линолеума на пода към предната част на дома и по-точно към дневната. Той се изправи пред нея на прага на кухнята, хвана я в шепите си и я пусна отново в аквариума, където й беше мястото, захлупи капака и го затисна с една тухла, преди да се върне обратно в леглото.

Едва призори му мина мисълта, че жабата сигурно се бе отправила към дневната с нещо наум. Там, опрян до далечната стена, стоеше порцелановият скрин, в който бе оставена лъжицата на прасето. Първоначално му се стори невероятно, после доста възможно и накрая бе почти уверен, че целта на жабата беше именно скрина и че тя също е някакъв участник в цялото това приключение. Ендрю остана да лежи цял час, мислейки по въпроса, след което, без да буди жена си, стана, отиде на пръсти до аквариума, извади жабата и я постави на пода. Тя замръзна неподвижна, преструвайки се на умряла.

Разбира се, че щеше да се държи така, докато той стоеше надвесен над нея и я наблюдаваше. Да, беше пропуснал шанса си, даже беше го провалил. А колко по-различни можеха да бъдат нещата: жабата, мислейки, че никой не я вижда, щеше да се придвижи до скрина, щеше с мъка да го отвори по някакъв начин, щеше да извади лъжицата и щеше да се измъкне през процепа за писма на вратата, хванала лъжицата в една от ципестите си лапи. Ендрю щеше да я проследи — до морето, до някаква дупка по стария кей и после през задната врата на една от изоставените платформи, използвани преди години в карнавала. Всичко това, в най-лошия случай, щеше да представлява една симфония от мистериозни действия. А в най-добрия — и това съвсем не изглеждаше чак толкова невероятно — щеше да намекне за някакъв скрит порядък, който щеше да се превърне в доказателство за самото съществуване на Бог.

Но жабата беше останала безмълвна. След няколко безкрайни минути Ендрю я вдигна и за втори път я върна в аквариума й, където тя невинно потъна на дъното и се престори, че спи. Не бе съумял да докаже нищо, но в него остана смътното подозрение, че някоя мъглива сутрин дръжката на вратата ще затрака и отново ще се чуе шум на нещо, което се суети този път на предната веранда. Тогава той ще стане, ще се поколебае за миг, и рязко ще отвори вратата. И там, на верандата, ще стои прасето, ще го погледне благосклонно и ще си поиска лъжицата. Краставата жаба ще се появи отнякъде, ще се прозее, ще се изпъне, а после двамата — тя и прасето — ще вземат лъжицата и ще се отидат.

 

 

Ендрю седеше пред кухненската маса, заобиколен от отворени кутии с различни видове зърнени ядки за закуска. Гледаше кафето намръщено. Беше загубило аромата си. Още тази сутрин щеше да плати доставка по пощата на още две кутии. Кафето просто не може да стои в хладилника повече от две седмици. И една седмица му е много. Скъпоценното му ухание се губи по някаква причина. Беше чел за това някъде. Беше събрал в един бележник маса изрезки на тази тема и обмисляше идеята да купи фурна за печене на кафе от магазина на Дидрих. Роуз не беше в особен възторг от идеята.

Тя държеше чашата удовлетворена от качеството и изобщо не разбираше неговата страст към приготвянето на идеалното кафе. Не схващаше, че то трябва да бъде такова или просто не си струва да се прави — биха могли да варят семената на някой плевел например. За нея чашата кафе не беше нищо повече от една чаша кафе. Е, тази преценка бе малко пресилена. Но на нея наистина й липсваше жизненоважната потребност от кафе.

— Просто не мога да разбера — проговори тя, поглеждайки го над ръба на чашата, — защо ти беше необходимо да си намазваш цялото лице със сажди.

— Повтарям ти, че наистина бях излязъл за опосуми — остави той чашата и направи енергичен жест. — Имаш ли представа какво са в състояние да направят опосумите с кабелите по покрива, ако се качат там и решат да се устроят за дълго? Ще бъде същото, както ако изгорим дома до основи. Тези животни излизат нощем. Знаеш това. Целта ми бяха те. Капаните не ги ловят. Прекалено умни са за тях.

— Ти опита ли с капани? — погледна го тя скептично. Той извъртя очи към тавана, демонстративно показвайки, че не вижда необходимостта да опитва каквото и да е било, след като е в състояние с една стълба и една примка просто да залови тези създания. — И казваш, че един от тях влязъл през прозореца, така ли? Там, при котките?

— Точно така — подчертано кимна той. Така беше. Сред котките. Нали го видя да скача вътре и веднага съобрази, че неприятностите няма да закъснеят. Всеки, който разбира какво са опосумите, щеше да се сети и за последствията. Не можеше да допусне животното да събуди леля Наоми. Тя би помислила, че това е гигантски плъх. Затова той сметна за наложително да използва примката, която бяха измайсторили заедно с Пикет. Опосумът бе решил да мине по шкафа, а той по грешка бе спуснал примката върху главата на статуетката. Наистина, ако спалнята на леля Наоми не бе така претъпкана с боклуци, той щеше да залови опосума вместо статуетката. Но събитията се бяха развили така, че зверчето се бе измъкнало обратно през прозореца… всъщност, бе се хвърлило да бяга точно през него и едва не го бе съборило на земята. Роуз сама бе чула суматохата, нали? Ха, и сети ли се някой поне да му благодари за всичко това?

— А каква беше тази дивотия за крадец на покрива и че е избягал към булеварда?

Той примигна, свали поглед върху празната си чаша и отново примигна срещу нея.

— Санитарната служба — каза накрая той. — Понеже присъстваха и съседите, трябваше да се престоря, че е било нещо друго вместо опосуми. Иначе те щяха да съобщят за случилото се и санитарните инспектори щяха да ни сложат катинара. О, изобщо не вярвам на този Кен-или-Ед. Не го ли видя как зорко маршируваше пред къщата? А на всичко отгоре там беше и Пениман. Допускаш ли, че би останал тук дори за секунда, ако бе заподозрял, че се навъртат опосуми? Щеше да си събере багажа и да си вдигне чуковете, а с него и двестате долара месечно. Опитай се да разбереш психиката на опосума. Обикновеният престъпник ще избяга, ако усети, че някой го следи. А на опосума не му пука. Той просто се нанася и в следващия миг Пениман се изнася. И както вече ти казах, изчезват и двестате долара. И после някой надава вой, че опосумите са ни се качили на главите, и в резултат нито цент от клиенти това лято. И толкова с мотела… Опосумите могат да завладеят това място, всъщност те са на път да го сторят — той поклати глава с мрачно предчувствие, показвайки колко е изненадан, че трябва да обяснява толкова елементарни неща.

— Още кафе? — попита жена му, поглеждайки го странично с кафеварката „Чемекс“ в ръка. — Какво не ти харесва в електрическите кафеварки?

Той поклати отрицателно глава на предлаганото кафе.

— Температурата не е каквато трябва да бъде. Много е висока. Когато стигне деветдесет градуса, водата освобождава всички горчиви съставки. Отрова за стомаха. Освен това не е хубаво кафето да бъде в такава непосредствена близост до реотана. От това вкусът му заприличва на терпентин.

— Поизмий си лицето — каза тя. — Още има сажди по него. И ако искаш, обади се на бедната леля Наоми след малко. Обясни й как стоят нещата. Не бих се изненадала, ако вече си приготвя багажа, за да замине.

— Сигурно не би се изненадала и ако разбереш, че ме е накарала аз да й събера багажа, а после да я откарам до гарата, където да поседи три часа, преди да омекне и да се върне обратно тук.

— Просто надникни при нея. Сега там е мисис Гъмидж, но не е редно да очакваш, че тя сама ще изглади нещата. Още повече, че ти си човекът, преследвал…

— … опосуми. Преследвах опосумите — той стана и се отправи към вратата. — Отивам до ресторанта и после ще огледам инвентара, който смятаме да купим. Не си ли виждала наръчника ми на Гросман? Без него съм като с вързани ръце.

— Имаш по-сериозни неща за вършене!

— По-късно. Обещавам да ги свърша днес следобед. Направи ми списък. Или ще отворим този ресторант, или не. Струва ми се, че не желаеш това толкова силно, колкото го желая аз.

— Мисля, че ще ни трябва готвач, а ние не можем да си позволим да наемем такъв.

— Точно така. Готвачът съм аз. Пикет изяви желание да бъде метр-д-отел, докато се изправим на крака. Но ако не оправя веднага нещата там, ще се провалим в началото. Между другото, ще имам нужда от още пари. В преразход сме.

— Говори с леля Наоми.

— Може би е по-добре ти да го направиш, особено след историята с опосумите — той се върна, наведе се над масата, за да я целуне по бузата, опитвайки се да изглежда уверен и че сякаш нищо не се бе случило, а вътре в себе си се закле, че този следобед наистина ще започне да боядисва гаража. Наистина, и то веднага, след като свършеше с оправянето на бара. А относно разговора с леля Наоми… ужасяваше се дори само от мисълта за това.

— Оправи се с нея днес следобед — каза Роуз. — Тя не хапе. Обясни й простичко нещата и ще те разбере. И за Бога, остави тази история с опосумите. Ще си помисли, че си луд. Знаеш, че е така, нали? Помниш ли когато й разказваше колко новородени опосумчета можели да седят в една чаена лъжичка и след това се опита да я убедиш, че именно по този начин майките им ги носят насам-натам? В чаена лъжичка, а? Не говори по същия начин или поне не го прави пред леля Наоми. Знам, че с Пикет можете да си разправяте дивотии по цял следобед, но, за Бога, въздържай се пред хора, които не могат да го разберат.

Той кимна с изражение, което трябваше да успокои Роуз, че му е дала добър съвет. Но тя пак го погледна с проницателния си поглед, прочете го като отворена книга, затова той и намигна и излезе, стараейки се да изглежда жизнерадостен. Разбира се, че беше права. Щеше да се отиде при старицата, след като обядват. Щеше да й занесе бонбони и цветя и щеше да й разкаже за митичния опосум, не, не за да я плаши естествено, нито за да се прави на идиот. Просто щеше да й разкаже, че опосумът бил голям колкото куче, че се опитал да изплаши котките й, щеше да опише как нещастните създания обичат да се завират под чаршафите, смятайки, че това е удобно място да се приютят за дълго. О, ако се постараеше, едва ли би имало нещо, в което да не може да я убеди.

 

 

Жул Пениман се бе навел пред кухненската врата и бършеше обувките си с парцал. Вече бяха излъскани — всъщност, бяха нови — и май не се нуждаеха от чак толкова внимание. Но той попиваше капките по тях със същата методичност и онзи специален наклон на главата, с които се разглеждаше в огледалото всеки ден по време на сутрешния ритуал по оформянето на мустачките и брадата. Истината бе, че краката го боляха, сякаш обувките му бяха по-малки с поне два номера. И, по дяволите, практически нямаше какво да направи, освен да скрива болката и да чака да стане непоносима.

Брадата му бе в стил Ван-Дайк, заострена накрая до такава степен, че на нея можеше да се наниже картоф. Сребристата му коса бе пригладена назад и прическата беше от онзи вид, който не би допуснал да се разбърка, освен ако ситуацията абсолютно не го налага. Поръсен с талк, напръскан с розово масло, засукал мустаци нагоре, той спокойно можеше да мине за бръснар. А какъв бе всъщност, никой не можеше да каже. Казваше, че е „излязъл в пенсия“ и се занимава с внос-износ. Носеше бели костюми. Събираше сребърни монети. По собствените му думи, беше „продукт на старата школа“. Преди няколко седмици се бе появил на прага след пътуване из Ориента. Търсел място „за да наблюдава морето“, както сам се изрази. И имал навика да си плаща наема навреме… дори в аванс. Дори само тази му добродетел беше достатъчна препоръка… поне за Роуз.

На всичко отгоре беше и начетен. Първоначално това допадна много на Ендрю, който разигра цяло представление, консултирайки се с него, когато дойде време да организира библиотеката. Те разполагаха с две дузини стари лавици, които можеха да се нареждат една върху друга. Лавиците, заедно с гарнитурата, картината с клипера, лампиона и стария китайски килим, създаваха предпоставките за подреждането на една доста уютна стая. Ендрю прерови собствените си книги, подбирайки онези, с които да запълни полиците. Но мисълта за случайно отбили се туристи, които да прелистват нещо ценно — или, не дай Боже, да го изнесат под колана на панталоните си или в чантичките си — го накара да подходи по-предпазливо. Последва съвета на Пикет и един ден подложи на изкушение леля Наоми с шоколадови трюфели и надуваеми латексови котки. В резултат на следващия ден той и Пикет предприеха сериозна експедиция до книжарницата на Бертрам Смит и след като похарчиха парите на леля Наоми, излязоха оттам с достатъчно кашони, за да натоварят стария пикап.

Но лавиците не можеха лесно да бъдат запълнени. Роуз предложи да наредят по тях разни украшенийца и дреболийки, но Ендрю твърдо се възпротиви. Пениман в пристъп на любезност им зае към двеста тома от собствената си значителна по обем библиотека. Томовете изглеждаха точно както трябваше — със стари тъмни корици, леко прашни, успокояващи — но по-голямата част от тях бяха на леко подозрителни теми или на чужди езици, като немски например. Ендрю се съмняваше тайно в себе си, че Пениман знае тези езици. Струваше му се, че просто иска да се изтъкне. „Пениман е фалшив“, заяви Ендрю пред Пикет и в потвърждение му показа един стар фолиант на немски, изпълнен с нещо, което изглеждаше като алхимически символи. Пикет поклати глава и задълбочено разгледа писанията, а после поиска книгата назаем. Имаше и други книги — върху историята на масонството, върху Илюминатите^[3], циганите, мормоните и забранените протестантски ритуали.

Ендрю виждаше тясна връзка между вманиачеността на Пениман към бръсненето и интереса му към тайните знания. В това имаше нещо отблъскващо. Роуз не виждаше нищо особено. Но го бе казала гласно, но Ендрю се опасяваше, че след евентуален разговор с Пениман, тя ще погледне на него — на Ендрю — с други очи: ще види старите му ризи, платнените му обувки, скъсани на пръстите, косата му, разрошена на запад сутрин и на изток следобед. Ендрю не можеше да понася Пениман. Дори не можеше да се обърне към него с мистър Пениман. Самото име му звучеше идиотски.

Пениман оправи яката си, изтупа ръце и влезе в кухнята. Поклони се едва доловимо на Роуз — жест, който от самото начало й се струваше „европейски“ и галантен.

— Значи проблеми с опосумите, така ли? Не исках да подслушвам, но беше невъзможно да не чуя поне част от разговора ви.

Роуз се поколеба за миг, поусмихна се и призна, че, да, оказва се, че имат проблеми с опосумите. Но това не би трябвало да тревожи мистър Пениман. Ендрю бил предприел необходимото. По-скоро се безпокоели повече за леля Наоми. Един опосум в нейната стая би могъл да се окаже капката, която ще прелее чашата. Здравето й било толкова крехко.

Пениман кимна.

— Всъщност бих могъл да се отбия при нея тази сутрин. Мога да си представя колко се е разтревожила снощи. Най-вероятно дори не може да се досети за всичко, което стои зад цялата гюрултия — той направи пауза, взе празната чаша на Ендрю и се взря в пъстървата, изрисувана на нея. Остави я леко намръщен. — Като се замисля, установявам, че и аз самият не разбирам напълно всички причини за суматохата. Ендрю, разбира се, е обяснил всичко. Стабилен младеж е той, Розана, стабилен. Няма да намерите друг като него — и отново кимна с любезно изражение на лицето. — Ще ми разрешите ли да ви наричам Роуз? Струва ми се, че през последния месец доста се посближихме. И всички тези официалности направо ме изморяват. А аз съм обикновен човек с обикновени навици, наистина. Именно затова се възхищавам на съпруга ви. Той е толкова… как да кажа? Обикновен, предполагам — и Пениман направи жест с ръка към масата и половината дузина овесени ядки за закуска: „Капитан Крънч“, „Кикс“, „Грейпнътс“, „Уайт Чекс“.

— О, Роуз би било чудесно. Всички ме наричат така — тя леко поруменя и стана, за да налее на Пениман чаша кафе. Той я гледаше усмихнат. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на начина, по който тя се движи — леко, уверено и без излишни действия. Работеше като машина: избърса предната част на готварската печка и вратичките на шкафчетата едновременно наливайки кафето. Той кимна за пореден път без видима причина, освен за да покаже по някакъв начин възхищението си.

— О-о — възкликна той, отпивайки от кафето. — Чудесно! — и раздвижи глътката из устата си, като че ли дегустираше вино. — Колко много интересно изглеждащи приспособления за приготвяне на кафе! Какво е онова устройство с тръбата и клапана?

— Използва се за кипване на мляко. Всъщност мъжът ми има три такива. Само Господ знае защо са му.

Пениман се усмихна широко и бавно поклати глава.

— Той прилича на дете, което обича играчките си, нали? — и вдигна ръка, сякаш предугаждаше реакцията: — Не искам да кажа нищо лошо с това. Честно казано, подобно отношение дори ми допада. Аз съм голям ценител на… как да се изразя?… На ексцентричността… предполагам, че е думата. Това е така… очарователно, по своеобразен начин. Ето онази лъжица за обиране на каймака, например — издължена жаба с отворена уста, седнала на пънче, да, тази с панталоните и накривената шапка. Обзалагам се, че това е нещо, донесено от Ендрю. Прав ли съм? Знаех си. Това място носи отпечатъка на неговото присъствие. Съвсем определено.

Той отново се усмихна и пак кимна, оглеждайки се като човек, който оценява произведенията на шестгодишно дете.

— И какво удоволствие му доставя всичко това, докато се занимава с него, а? Завиждам му. Струва ми се, че аз винаги съм бил прекалено сериозен. Прекалено… възрастен за годините си — той изрече последната фраза с театрално дълбок глас, подчертавайки, че ясно съзнава собствените си недостатъци и че с това прозрение те престават да бъдат недостатъци. Отпи нова глътка от кафето и погледна Роуз с погледа на художник. — Вие сте французойка — каза той с леко присвити очи.

— По линия на майка ми. В далечното минало. Те са били… Как ги наричаха?… Хугеноти. Винаги ми звучи като хотентоти. Живели са няколко години в Холандия, преди да пристигнат в Айова.

— Личи си по скулите ви. Колко прекрасно са изваяни. И моите предци са били французи. Изглежда, имаме доста общи неща.

Роуз му се усмихна, прибра кичур тъмна коса, паднал пред очите й и го напъха под кърпата, която беше пристегнала на челото си.

— Опасявам се, че сега трябва да измия съдините.

— Но разбира се — съгласи се той. — Разбира се. Колко страшно много работа има по откриването на един мотел, нали? Не бих се изненадал, ако през половината от времето мислите да плюете на всичко това. Струва ми се, че имате поне още шест месеца работа, а вие искате да смогнете за туристите през юни. Но Ендрю ще се справи, мисля. Какъв човек, какъв човек, наистина! Не бих искал да ви се натрапвам, но ако този мотел беше мой, бих минал още една четка на западната стена. Слънцето и океанът направо ще сдъвчат боята за броени дни.

— И Ендрю спомена нещо такова. Има го в списъка си.

— В списъка си ли? Но, разбира се, той е човек на списъците. И все пак жалко, че не можете да наемете един истински майстор, който да свърши всичко това. Знаете ли, Роуз, аз вярвам в успеха на вашето начинание. Вече дадох назаем книгите си на Ендрю, на вас бих могъл да заема каквото е необходимо, за да платите на бояджията — и той вдигна ръка, за да спре всякакви възражения. — Не бих го предложил, ако не се налагаше ние, хугенотите, да си помагаме. Не ми казвайте нито да, нито не. Просто помнете, че ви го предлагам. Това място ми харесва. Океанският въздух ми действа добре. Като нищо мога да реша да прекарам тук няколко години, стига Бог да ми дари това време. Нещо ми говори, че имам правото да направя подобно предложение.

— Благодаря ви, мистър Пениман. Както вече ви казах, Ендрю си е записал тази задача и обеща да се захване още днес следобед.

— Жул, Роуз. Никакъв мистър Пениман не искам да чувам повече. Не можем да се връщаме назад.

— Добре, нека бъде Жул.

Пениман докосна челото си и се усмихна. И сякаш спомнил си неочаквано нещо, попита:

— Кажи ми, Наоми събира ли монети? Прилича ми на човек, който… би могъл… какво има? — Роуз сви рамене и поклати глава отрицателно. — Изобщо не събира? Може би като малка, като девойка? Не си ли я чувала да говори за такова нещо… може би е споменавала за една особено ценна монета?

Роуз каза, че не е чувала, удивена от любопитството на Пениман. При други обстоятелства той даже би могъл да й стане приятен. Личеше му, че полага усилия, за да разговаря с хората. Светът имаше нужда от това, но само ако е искрено. Чудеше се дали това усилие е искрено у него, или просто играе някаква роля. Той си тръгна и тя се загледа в него. Походката му бе енергична, той си тананикаше и крачеше с опънати рамене. След миг вратата се затръшна и той се отправи, почуквайки с бастуна си по плочките на тротоара към Оушън Булевард, както правеше всяка сутрин. Около дръжката му се беше обвила змия от слонова кост, която изглеждаше като захапала опашката си.