Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (12)

11.

Египтяните са наблюдавали как очите на Котката усилват лунната светлина, защото когато Луната е на небето, те светят по-силно, когато тя е пълна и по-слабо, когато е във фаза…

Едуард Топсел — „История на четирикраките твари“

— Платено му е! — извика Пикет, когато потеглиха с раздрусване от паркинга и се отправиха обратно към магистралата.

— Не мисля — каза Ендрю. — Той беше направо полудял от страх. Никога не съм виждал някой друг така да се страхува. Явно си помисли, че аз съм Пениман и се връщам да се доразправя с него. Трябваше да видиш изражението на лицето му. Ужас в най-чист вид. Струва ми се, че се е опитал да се съпротивлява преди да се предаде. Шато за мен е честен мъж и той не би се разделил с еликсира лесно. Може би Пениман го е заплашил със същото, с което се е справил с Пфениг — и Ендрю неочаквано за себе си потръпна при мисълта за това.

Пикет кимна.

— Добре, тогава сега знаем срещу какво сме се изправили, нали така? Бяхме доста небрежни до момента. Пениман сигурно вече е намерил лъжицата. Докато тази сутрин лудувахме из „Спокоен Свят“, той сигурно доста се е постарал да я намери. Този човек изобщо не стои на едно място. Очевидно е, че те е проследил вчера, когато си донесъл тук еликсира. Той е много внимателен. Вече знаем това. Каза, че си го чул да отказва на мисис Гъмидж, че не й е дал дори капка, макар че го е умолявала за това. Всичко става ясно: еликсирът е стоял така наяве онази нощ, понеже мисис Гъмидж се е готвела да си открадне от него. Когато си кихнал в коридора, тя се е скрила, точно както предполагаше. И макар ти да си взел само унция, тя е отсипала повечко. Пениман се връща и вижда, че запасите му са изтънели, докато се е занимавал с разфасоването на Пфениг. Може наистина да му е липсвала само една унция и за нас това не е кой знае колко. Но кой би могъл да каже? Ама какво е една унция при наркотиците — унция кокаин или унция хероин? Та той сигурно е готов да убие за такова количество. Но какво прави той след това: оглежда се наоколо и намира фенерчето ти, какво по-просто от това. Едно, две, три. Проследява те по магистралата на следващата сутрин и разбира, че е постъпил правилно, защото ти спираш да си поговориш с Шато. Изчаква те да си тръгнеш, после влиза на свой ред при него и провежда един кратък разговор. Знаеш ли какво е казал Пениман на Джорджия?

— Не — изграчи Ендрю.

— Казал й е, че се навъртали два досадни плъха, които иска да унищожи. Намерил бил следи от „изпражненията им“, по думите му. Било прекалено милосърдно да ги застреля, това й казал. Щял да ги хване в капана, да ги сготви на яхния и да нахрани котките в дома. И всичко това е станало тази сутрин. Преди по-малко от половин час. На него историята му изглежда забавна.

— Страх ме е, че той…

— Има още нещо — прекъсна го Пикет. — Не може да има никакво съмнение, че тъкмо той е бил човекът, който ме е следил онази нощ, когато се върнах от Ванкувър. Никакво съмнение. Прав ли съм? Признай, че съм прав. Не искам повече никакви приказки за случайни съвпадения. Не вярвам в тях.

— Прав си, така че помогни ми. Казвах го преди, ще го кажа пак. Трябва да действаме — Ендрю се загледа през прозореца към пустите полета, покрай които минаваха, полета из които бродеше натоварената със сребро войска на чичо Артър. — Това, което не мога да разбера — продължи той, измервайки Пикет с присвитите си очи, — е какво по дяволите се разиграва около нас.

Пикет погледна часовника си. Те отбиха от магистралата и се вляха в трафика по булеварда на път за дома.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Пикет. — Трябва да се поровя час-два в библиотеката. Може и да разбера нещо. Изчакай ме. Ако той те залови да бърникаш из стаята му сам…

— Няма — бързо отговори Ендрю. — Няма да ме залови в нищо. Аз съм прекалено много за него. Знам как да се справям с такива. Трябваше да видиш лицето му, когато четеше бележката, която му пратих по пощата… абсолютно недоумение. Като лодка без рул! — Ендрю за миг се ободри от спомена, но чувството бързо отмина. Той стисна зъби в порив на твърда решимост. Пениман! Този кучи син! О, Ендрю щеше да предприеме необходимите стъпки, и то незабавно.

— В такъв случай трябва да продължаваме да го държим в това състояние — разцентрован. Поне до момента, когато можем да предприемем нещо конкретно.

— Остави това на мен — успокои го Ендрю.

Пикет заби юмрук в дланта си.

— Трябва да разберем защо ходи из града и плаши хората. И, за Бога, Ендрю, не губи тази лъжица! Това е първата ти задача, като се върнеш у вас. Аз ще се кача с теб.

— Не, недей. Нали знаеш каква е Роуз. Трябва да се държим така, сякаш сме били на риболов целия преди обед. Не можем да нахълтаме пълни с мистерии и планове. Ти прибра ли такъмите в торбата?

Пикет кимна, а Ендрю спря до тротоара.

— Боядисването нещо не ти върви, а? Каква е тази каша там до прозореца?

Ендрю изгаси двигателя.

— Това е резултатът от шпионската ми акция. Такъмите?

— Да. В торбата са, заедно с якето ми за риболов и термоса.

— Отлично — каза Ендрю, слезе от колата и заобиколи до багажника. На висок глас заради отворения прозорец, той продължи: — Не е лошо за една сутрин, а? — и повдигна тежката торба в двете си ръце, намигайки на Пикет.

Приятелят му схвана намека:

— Тежи, а? — обади се той. — Трябва да е… колко?… поне двайсет фунта.

— Опа — каза Ендрю. Неочаквано го прободе чувството на вина, но и някаква едва доловима гордост, че не всичко е лъжа. Освен това, вероятно никой не ги слушаше или наблюдаваше. Той тръшна капака на багажника и проследи с поглед Пикет, който прибра торбата в своята кола, качи се и потегли, но не преди да подгрее двигателя добре и няколко пъти да го форсира. А след това, събирайки душевните си сили, Ендрю влезе в задния двор с физиономията на човек, който е доволен от прекараната сутрин.

Роуз беше в кухнята и миеше чинии, а леля Наоми седеше до масата и пиеше кафе, изглеждайки удивително добре.

— Миришеш на риба — каза Наоми и сбърчи нос.

Ендрю се усмихна жизнерадостно.

— Е, това е един от рисковете на спорта. Какво е това? „Трикс“? Лельо! „Трикс“? Ти? Да не си решила да спечелиш наградата? Я да видим? — той вдигна кутията и разгледа задната й страна. — Светеща сепия! Извади ли я вече? — наклони кутията така, че да види какво има на дъното й и едва не изсипа зрънцата на ядките на масата. — Ето я! — и изтегли една малка кремава на цвят блестяща сепия, дълга три инча и направена от еластична пластмаса. Усмихвайки се на Наоми, а после и на Роуз, той каза: — Трябваше да побързате. Сега вече е моя. Съветът ми към вас е следващия път веднага да изсипете кутията в купа. После извадете премията и върнете обратно ядките. Дори няма да се наложи да миете купата, просто я избършете — и прибра сепията в джоба си.

Роуз го плесна по рамото с кърпата за бърсане на чинии.

— Радвам се, че й се зарадва толкова много — каза тя, окачи кърпата и посипа умивалника с прах за лъскане. — На теб само тя ли липсваше. Наградата в кутията „Трикс“ е твоя за това, че стана рано. Уловихте ли нещо?

Ендрю кимна обезсърчено.

— Трябваше да видиш каква морска звезда хванах на стръв от шоколад — той цъкна с език, за да предаде впечатлението, че морето е било пълно с какви ли не създания и че не е останало нищо, което да не се бе хванало на въдицата му. — Пикет току-що прибра пълна торба в багажника си… май беше към двайсет фунта.

Чувстваше се достоен за съжаление… това измъкване. Беше срамота и той добре го съзнаваше. Щом се бе занимавал с нещо важно, ама наистина важно, то защо по дяволите не й го кажеше? Искаше да я предпази? Отчасти. Защото всичките им занимания изглеждаха глупости? Да. Защото страстно желаеше да изиграе ролята на герой, да стане най-сетне ясно за всички, че държи нещата под контрол и че подобно на чичо Артър в неговата привидна лудост се крие някакъв метод? Да, точно това беше истината. Той искаше да е герой, нали? — герой, преследващ злодея Пениман. Ставаше дума за гордост и суетност. Ясен беше на себе си и понякога, когато настроението му бе подходящо, направо се мразеше, че е такъв. Но защо не искаше да си почине? Защо ден след ден се измъчваше с мисълта, че просто не е достатъчно добър? Имаше моменти, когато направо му се повдигаше. Целуна Роуз по бузата и изтича по стълбите до спалнята, за да не му се наложеше да каже още някоя лъжа.

Лъжицата си беше зад книгите. Бе леко топла, когато я взе в ръка, и дланта му някак се сви от досега, като пипалце на охлюв, отвратена от докосването. И освен това изглеждаше чудовищно тежка. Тежестта й сякаш го затисна. Изведнъж се почувства страшно изморен. Беше станал рано. Всички тези занимания с Пениман го изцеждаха. Пениман, дяволите да го вземат, беше виновен Ендрю да страда от всички тези съмнения към себе си. Пениман и нечестивата сила, която този човек излъчваше. Точно това бе начинът, по който той работеше. Остра болка проряза гърба на Ендрю и изведнъж той почувства, че от всичко на света най-много би искал да легне и заспи.

Пребори се с това чувство. Спането беше прекалено лесно. Имаше работа за вършене. Ставаше дума за уязвеното му себеуважение. Сложи лъжицата в джоба си и бавно потегли надолу по стълбите, като се държеше за перилата. Мина покрай Роуз й Наоми и без да каже дори дума, влезе в заведението. Огледа се нерешително, после взе една голяма чаша, подбра половин дузина различни лъжици от чекмеджето, пусна ги в чашата и постави лъжицата, донесена от прасето сред тях. После положи чашата на дървената лавица, която обикаляше едва ли не половината помещение и свършваше в зидарията на каменната камина. Между книги и различни джунджурии, чашата изглеждаше напълно невинна, като още едно украшение и беше доста над нивото на човешки поглед, за да привлече нечие внимание. Чувствайки някакво облекчение и борейки се с натрапчивото желание да поспи, Ендрю тръгна към гаража и четката за боядисване. Време беше да запретне ръкави.

 

 

Стаята на Пениман изглеждаше точно както преди две нощи. Този човек беше патологично прибран. Единствената промяна бе, че сега в стаята миришеше на нещо друго — познатата миризма на стара къща. Прозорецът беше затворен, бризът не нахлуваше и отсъстваше издайническата воня на рибешкия еликсир, както и ароматът на парфюм.

В останалата част от къщата не се раздаваше нито звук. Роуз беше излязла заедно с леля Наоми — първото излизане на старата жена от близо година. Доктор Гарибалди се бе появил тази сутрин и бе отпратен, но не преди да успее да възкликне, че възстановяването на Наоми граничи с чудо. Никога не бил виждал нещо подобно през живота си. Но той също никога не беше виждал подобно заболяване, което продължаваше да нарича евфемистично с фразата „обща дебилност“, затова неговата изненада нямаше необходимата тежест. Бил открил намек за вътрешен кръвоизлив, който го притеснявал, но докато Наоми не отидела при него за изследване… Наоми обаче в момента не се интересуваше от никакви изследвания.

И Пениман беше излязъл. Както и мисис Гъмидж. Ендрю и Пикет бяха сложили веригата на вратата. Ако някой опиташе да влезе през парадния вход, дрънченето на веригата щеше да го издаде, те щяха набързо да приберат каквото трябваше, да излязат през задната врата в гаража, оставяйки я незаключена и — ако някой повдигнеше въпрос за предната врата — щяха да се престорят, че не са имали никаква представа, че вратата е останала заключена. Никой не би се досетил, че са се ровили из нещата на Пениман — освен Пениман, разбира се. Той беше напълно способен да залепи със слюнка косъм на чекмеджетата, за да провери после дали някой не ги е отварял.

Но на кого му пукаше? Пениман знаеше, че те са се хванали с него, а те знаеха, че той се е заловил с тях. Така че какво? Ендрю изпитваше изкушението да направи огледа очевиден. Може би дори трябваше да влиза два-три пъти седмично в стаята му, просто за да нервира Пениман, и той да започне да си мисли, че всички тези влизания и тайно ровене из вещите му са безцелни занимания, каквито те най-вероятно наистина бяха, още повече че двамата приятели нямаха и най-малка представа какво търсят.

Ендрю потупа джоба си. Там бе гумената сепия от кутията с ядки. Извади я, разгледа я и се усмихна на тъповатата мъдрост изписана на лицето й. Беше предназначена за един от чорапите на Пениман. Пикет нямаше да одобри идеята. Той възприемаше заниманията им напълно сериозно. Това, което той не искаше да схване бе, че и Пениман гледаше на нещата повече от сериозно и точно в това бе очарованието на номера със сепията в чорапа. Пениман нямаше да може да проникне в смисъла на това, както не се бе оказал в състояние да разбере смисъла на бележката по пощата. А Ендрю долавяше, че идеята на писмото излизаше извън способностите и на Пикет. „Какво казваш, че си му написал?“ — бе го попитал Пикет озадачен. После бе повторил няколко пъти фразата на Ендрю на себе си, сякаш я опитваше на вкус. „Но защо цигари? Нямаше ли една песничка Изпуши, изпуши, изпуши тази цигара? Как ти се струва?“ И той я бе изтананикал, припомняйки си мелодията, убеден че в текста има някакъв смисъл, защото не можеше да няма. Така и не бе разбрал. Защото ставаше дума за инстинкт, а не за логика, защото бе невъзможно да анализираш такова нещо и да стигнеш до някакъв друг извод, освен че е безсмислица. Тъкмо затова ефектът върху Пениман беше толкова съкрушителен. Ендрю бе убеден в себе си, че е най-добре да не казва нищо на Пикет за сепията, преди да са излезли. Той едва не се изсмя на глас, представяйки си ужаса на Пениман, когато се опиташе да обуе чорапа си. Дали това не беше някакво огромно насекомо? Отрязан пръст — на крак? Щеше да изтръска нещото на пода и на лицето му щеше да се изпише пълно недоумение, после щеше да изругае…

— Заеми се с бюрото — обади се неочаквано Пикет от другия край на стаята. — Хайде, събуди се. Да свършваме и да се махаме за Бога.

Ендрю примигна.

— Да, разбира се.

Пикет се наведе над нишата с леглото и предпазливо изтегли едно от чекмеджетата.

— И по-внимателно. Нека не му оставим и най-малката следа.

— Можеш да ми викаш „Сам предпазливия“ — успокои го Ендрю и започна да изтегля едно по едно чекмеджетата на шкафчето, докато не попадна на това с чорапите. Всички чифтове бяха старателно сгънати надве и подредени в плавно преливане на цветовете от светло към тъмно. Ендрю напъха сепията в един кремав на цвят чорап по средата на първата купчинка, после много предпазливо опипа по ръбовете на чекмеджето и в пространството между чорапите. Не намери нищо. Долното чекмедже беше запълнено с бельо, в по-голямата си част копринено. Ендрю изпита отвращение от идеята да рови и в него, но го направи. Някъде под гащетата и тениските той попадна на огромен ластичен бандаж с основа от тънка пластмасова мрежа, напомнящ за скелета на цефалопод или на особено неприятен вид земноводно. Той тихо подсвирна и го вдигна.

— Остави това обратно! — изсъска Пикет.

— Какво, по дяволите…? — започна Ендрю. — Това не може да е за човек…! — ненадейно го осени идеята да вземе обратно сепията и да я пусне в ластичното съоръжение като кофа в кладенец. После можеше да опъне колана на рамката на прозореца и да изстреля сепията в прозореца на дневната на Кен-или-Ед. Той отново дръпна чекмеджето с чорапите, за да си вземе сепията, питайки се дали това не би могло да стане причина за някоя издънка. Изстрелването на сепия от ластичен бандаж определено нарушаваше кардиналното правило за артистична изтънченост — по някакъв трудно определим начин. И най-добре беше да не уточнява точно как. Е, налагаше се да направи компромис… просто щеше да остави сепията в бандажа. Пикет сам се бе съгласил, че не трябва да позволяват на Пениман да се съвземе, нали? Ендрю погледна Пикет, който бе с гръб към него, после напъха заредения бандаж сред съседите му, пооправи следите от ровичкането и затвори чекмеджето.

В средното чекмедже не намери нищо друго освен ризи — изумително количество ризи — колосани, закопчани и сгънати. Хрумна му, просто така между другото, че с много малко риск би могъл да донесе стотина гумени играчки и да подготви по една изненада във всяка дреха на Пениман…

И в четвъртото чекмедже не намери нищо освен вратовръзки и носни кърпички, както и чифт тиранти в пластмасова опаковка. Най-горното чекмедже, както можеше да се очаква, бе неизбежното чекмедже за всичко — отново старателно подредено, макар и полупразно. Имаше кутия с дребни монети, две джобни ножчета и няколко пътни карти, едната от които на централната част на Ванкувър. Ендрю я вдигна, за да я покаже на Пикет, после я пусна обратно. До картите лежеше чекова книжка във винилова обвивка. Беше от онзи двоен на ширина формат, който бизнесмените предпочитаха.

И тук попадна на нещо интересно. Всеки чек беше откъснат от съответния му контролен талон и на всеки талон беше четливо написано на чие име е бил издаден чекът. Поредното доказателство за вманиачеността на Пениман. Ендрю се запита колко ли пъти дневно си мие ръцете Пениман. Информацията на контролните талони нищо не му говореше — случайни имена и също толкова случайни дати. Той и Пикет можеха да проверят по-голямата част от тях, разбира се, но това би им отнело седмици и каква щеше да бъде ползата? Без съмнение щяха да разберат кой е прал ризите на Пениман и кой го е подстригвал, но нямаха време за подобни безсмислени усилия.

Изведнъж Ендрю се сети за нещо. Броейки на пръсти, той пресметна датата, на която бе проследил Пениман до магазина на Мъниуърт. И, разбира се, имаше изплатен на тази дата чек, на човек с някакво азиатско име с адрес на „Толедо“. Ендрю не можеше точно да разчете името и успя само да разбере, че е късо и започва с К.‍ Сумата беше значителна — почти хиляда долара. Сигурно бе за еликсира. Пениман беше тръгнал в тази посока, носейки живия шаран в плик и се бе появил два часа по-късно у дома с виалата с еликсира. Логиката беше ясна. Ендрю дръпна прикрепената за чековата книжка химикалка и записа информацията върху дланта си, просто за да бъде сигурен, че няма да я забрави, после незаинтересовано прелисти следващия талон. Беше от чек, написан на името на Едуард Фицпатрик.

Кен-или-Ед. Точно от другата страна на улицата. Ендрю беше смаян. Какво означаваше това сега? Пениман беше платил за нещо на този човек. Тогава цялата тази история с градоустройствената комисия е била измислена. И то от Пениман. И му бе струвала двеста долара. Джек Дилтън! Той сигурно не е нищо повече от някакъв пияница, когото са намерили подпрян на някой ъгъл в Уимпи.

За миг Ендрю изпита изкушението да избухне в ярост, да разпердушини стаята на Пениман. Ах, този лъжлив, смрадлив… да целува ръката на Роуз! Ендрю изживя отново целия инцидент и с мъка се въздържа да не разкъса чековата книжка. Преброи до десет… много бавно. Когато реши да остави чековата книжка на мястото й, чу Пикет леко да си подсвирква. Добре, информацията може да му бъде полезна. Ако скъса книжката, Пениман ще научи, че е разкрит. А сега Ендрю може да изиграе картите си, колко и слаби да бяха те.

— Я виж това — обади се Пикет. Ендрю пъхна чековата книжка обратно в чекмеджето, затвори го и пристъпи към Пикет за да му помогне. Той беше коленичил пред най-долното дясно чекмедже в основата на леглото. В него се виждаше разтворена кожена торбичка със сребърни десетачета — буквално хиляди на брой.

— Но какво…

— Всички ли са сребърни? — поинтересува се Ендрю.

Пикет мушна ръка в тях, вдигна я, оставяйки ги да изтекат през пръстите му, подобно на търсач на съкровища в пещерата на пиратите. После кимна.

— Изглежда.

— Мислиш ли, че просто ги колекционира? Аз събирам центове, например. Това нищо не доказва, за Бога!

— Но ти не ходиш по градовете, за да разрязваш хората надве, нали? И все пак един Господ знае за какво са му. На нас не ни помагат с нищо, а?

Ендрю поклати глава.

— Какъв е онзи пакет там? Прилича ми на опаковани книги.

Пикет измъкна почти квадратен пакет, който беше опакован в кафява хартия с подгънати и подлепени краища като коледен подарък.

— Скоч-лентата изглежда доста нова — отбеляза Пикет, отлепяйки едно от ъгълчетата. — Още не се е хванала здраво. Да рискуваме ли?

— Разбира се, че ще рискуваме. Ще ги откраднем и ще сложим на тяхно място „Рийдърс дайджест“.

— Нищо подобно — възпротиви се Пикет. Лентата се отлепи, без да забере от хартията. Щеше да се залепи обратно без да се забележи. Ендрю се наведе над рамото на Пикет, докато приятелят му внимателно разопаковаше пакета. Надписът върху най-горната книга го накара да залитне: „Хавайски нощи“ от поета Дон Блендинг — една от петте книги, които бяха откраднати от спалнята на Ендрю. Значи не е бил никакъв атлант. През цялото време си е бил Пениман и никой друг.

— Този кучи син… — започна Ендрю и спря. Всички книги бяха там: и Уолт Кели, и Герхарди, и „Ливърпулски срещи“ — и петте. Ендрю дръпна пакета от ръцете на Пикет.

— Хей, по-внимателно! — извика приятелят му. — Да не ги разбъркаш.

— Какво значи „да не ги разбъркаш“? Че това са си мои книги. И ще си ги взема точно сега. Пениман е един най-обикновен крадец! Смятах го за престъпник от световна класа, а той бил в състояние да падне дотам, че да открадне чужди книги!

— Трябва да ги върнем на мястото им.

— Трябва ли, каза? Аз ще ти кажа какво трябва — трябва да го разобличим. Ще ги покажа на Роуз, точно както си бяха опаковани. И ще й кажа, че това е веществено доказателство и тя ще се съгласи. И ще разбере къде са били книгите ми. И ще изхвърлим Пениман оттук. Заедно с всичката му обработена коса.

Пикет поклати глава многозначително.

— Аз вярвам, че Пениман е един от най-могъщите и опасни хора на този свят. Дори не помисляй да се оправяш с него по такъв начин.

— Ако е такъв човек, тогава защо ще краде книги? Господи, не разбираш ли, че тези книги даже не са редки? Можеше да си ги купи в града. Можеше да ги потърси и да ги намери в „Книжна многотия“. Та нали аз сам съм си ги купувал там. Като изключим Пого, останалите не струват и десет долара. Най-могъщият човек на земята не може да има нужда да краде книги.

— Не се опитвай да ми демонстрираш способностите си по логика — отсече Пикет. — Дори в тази секунда президенти и свещеници вършат невероятни неща. И не могат да се отърсят от навиците си. Не арестуваха ли онзи съдия миналата седмица, защото се е разхождал гол по шапка. Е, той също не е изпитвал нужда да ходи гол, нали? И, Боже Всемогъщи, който си на небесата, още по-малка нужда е имал от шапката си! Аз не изминах ли хиляди мили, за да ти вкарам контрабандно ядки за закуска? Какво би казала Роуз, ако разбере? Я забрави тази работа за нуждата. Освен това, ако съобщиш на Роуз, че Пениман е откраднал тези книги от теб и че ги е опаковал в хартия и ги е скрил в чекмеджето си, не мислиш ли, че тя ще си зададе някои въпроси? И няма ли да се досети, че си ровил в стаята му?

— Ще й покажа чековата му книжка.

— Каква чекова книжка? — присви очи Пикет.

— Чековата книжка на Пениман — обясни Ендрю и кимна към шкафчето. — Там има доказателство, че той е платил на дебелака от другата страна на улицата. И че го е пратил да ни създава неприятности. Роуз стана свидетел на цялата кавга.

— Може би — произнесе Пикет с известно съмнение. — А какво ще й кажеш, когато те попита защо си ровил из нещата му?

— Не знам.

— Всъщност, какво ще стане, ако тя ти повярва и поиска да предприемете нещо срещу него? Казах ти, той е опасен човек. Нали не искаме да го стряскаме точно в този момент по такъв дребен повод.

— Дребен!

— Да — потвърди Пикет. — Дребен. В сравнение с това, което е сторил на Пфениг, това е толкова дребно, че даже нямам думи. Няколко книги… За които ти сам признаваш, че не са никаква ценност. Изчакай и наблюдавай, това е съветът ми. Не замесвай Роуз. Довери ми се. Тя не би искала да бъде замесвана — той пое книгите от ръцете на Ендрю, грижливо ги опакова и прекара пръст по скоч-лепенката, за да прилепне по-добре, преди да ги остави обратно в чекмеджето. — Още една кутия. От непрозрачен плексиглас и с неопреново уплътнение. Прилича ми на водонепроницаема… Я, да видим по-отблизо.

Ендрю мълчеше, все още бесен за книгите. О, щеше да си ги върне, това бе сигурно. И щеше да поиска обяснение от Пениман за тях. И щеше да го накара да се изпоти, преди да е свършил с него. И…

— Дявол да го вземе! — изкрещя Ендрю и отстъпи назад. — Какво, по… Затвори я!

Разтърсващо задавяща воня изпълни стаята. Ендрю изхърка и залитна към прозорците, отвори ги широко и опря лице в мрежата, поемайки живителния свеж въздух. Чу Пикет да шумоли зад гърба му. Напълни дробовете си с въздух и направи крачка към вътрешността на стаята, където приятелят му се бореше с кутията, опитвайки се да я затвори и да притисне капака достатъчно плътно, за да щракне ключалката и да стегне капака към неопреновата лента. Той хвърли кутията към Ендрю и изхвръкна навън, като едва се удържаше да не повърне, преди да е излязъл през вратата. Събирайки всичката си решителност, Ендрю намести капака, натисна го с коляно и с облекчение чу ключалката да щраква. После остави кутията обратно в чекмеджето и с последните остатъци въздух в гърдите си скочи отново към прозореца.

Слава Богу, навън духаше тежък бриз, изкачваше се по тясната им уличка и нахлуваше през прозореца. Само след минути и миризмата в стаята щеше да стане почти поносима. Ендрю усещаше, че повече няма да му прилошее. Но първото поемане на тази воня… Пикет едва се бе измъкнал преди да изплеска всичко вътре.

И все пак, защо? Какъв беше смисълът на тази кутия пълна с… с какво всъщност беше пълна? Ендрю бе зърнал съдържанието само с крайчеца на окото си и нищо не можеше да разбере. В съзнанието му се бе запечатал образът на част от муцуната и окото на мъртъв опосум — главата сигурно беше отрязана. Но това не бе възможно, нали така? Беше прекалено фантастично, за да му повярва. А в кутията имаше и други гадости. Това насочи мислите му към спомена за Пениман и кашона с котките. Беше невероятно и чудовищно. Можеше да има едно-единствено обяснение — шега. Шега на един болен мозък. Явно Пениман бе очаквал да влязат в стаята му и бе приготвил една запечатана кутия, просто в случай, че я намерят. Колко ли се бе смял, докато я бе приготвял? Значи опосумът изобщо не е бил прибиран от службата за борба с гризачите. Пениман го беше прибрал. Ендрю си го представяше как седи и реже, така както беше рязал сепията на плажа, сигурно както беше рязал и Пфениг. След това сигурно се бе качил да „подправи“ пясъка в кашона на котките. Този човек беше ходещо превъплъщение на ужаса.

Ендрю затвори прозорците, огледа се, за да се убеди, че всичко е на мястото си и излезе от стаята. Идеята да поставя свои клопки беше престанала да му се нрави. Беше загубил вкус за подобни неща.

 

 

— Изобщо не мога да си представя защо — каза Пениман, седнал на трикракото столче в кухнята. Роуз работеше пред умивалника. Беше вечер. Ендрю режеше зеленчуци в заведението.

— Липсва ли нещо? Откраднато ли е нещо? — новината явно бе обезпокоила Роуз. Това не беше никак хубаво — някой да влезе в стаята на мистър Пениман. Слухът можеше само да навреди на надеждите им да открият един уважаван мотел.

— Не, нищо не е откраднато. Поне аз не открих нищо. Истината е, че не притежавам много неща, които струват кой знае колко. Какво толкова може да се вземе от стаята на един старец? Нямам дори джобен часовник. Но идеята… мисълта моето, какво казват, sanctum sanctorum, да бъде нападната от някакви кокошкари…! Слава Богу, че бях излязъл. Вероятно са влезли през прозореца, както онези, които Ендрю пропъди преди няколко нощи. Малко ме изненадва, че Ендрю не ги е чул. Сигурно е бил зает със заведението, тракал е с чашите и така нататък. Кой би помисли, че един толкова спокоен район може да стане свърталище на крадци, а?

Роуз поклати глава, без да каже нищо, но изглеждаше като човек, който си събира мислите. Накрая се осмели да попита:

— Ще извикаме ли полиция?

Сега беше ред на Пениман да направи пауза. Той сви рамене и неопределено помръдна глава.

— Мисля, че не. За какво да ги викаме? Нищо не е откраднато. Винаги има шанс подозренията да се насочат в грешна посока, когато полицията се намесва в този вид проблеми. Могат да им хрумнат разни идеи. Ами онзи ваш досаден съсед от другата страна на улицата? Я си представете, че дойде и започне да пелтечи, че е видял Ендрю на дървото…

— Добре — съгласи се Роуз. — Ще послушам съвета ви. Всъщност аз самата мисля, че тези неща трябва да си останат тук. Ако това означава да се спестят някои неприятности на Ендрю…

— Не казвайте нищо повече — вдигна ръка Пениман. — Отварянето на заведение е такъв стрес. Ексцентричността на Ендрю може да бъде обяснена. Дори оправдана. Как се чувства той, по-добре ли е?

Роуз го погледна:

— Не разбирам какво имате предвид, но за да довърша изречението си, ще допълня: ако на Ендрю могат да му бъдат спестени някои неприятности относно влизането с взлом, аз ще бъда благодарна. Това само ще го натовари излишно.

— Разбира се, разбира се. Напълно ми е ясно какво искате да кажете. След онзи сблъсък с градоустройствената комисия отпреди няколко дни… Вижте, Роуз, аз не съм прагматичен психолог, но ми се строи, че Ендрю онзи ден едва си сдържа нервите. О, аз не бих искал да му го натяквам. Това си е негова работа… и ваша, разбира се. Опасявам се, обаче, че развива някаква неприязън към мен. Бих искал да не е така. Аз му се възхищавам, възхищавам се на хора като него…

— Сигурна съм, че преувеличавате. Ако за него може да се каже нещо определено, това е, че той е целенасочен, макар да е имало моменти, когато ми се е искало да не е такъв. Как бих желала да си сложи чехлите и да се отпусне. Но той не може да го направи. Той винаги има нещо да нрави, винаги се занимава с някакви свои полузавършени проекти, опитва се да вникне в неща, в които може би няма нищо. Но съм сигурна, защото го познавам, че ако прогони своите демони, онова, което ще остане няма да е толкова ценно. Харесвам го такъв, какъвто е и мога да ви успокоя, че не е нужно да се безпокоите за него. Ще му кажа част от истината. Ще му кажа, че сте изразили опасение, че някой е бил в стаята ви, но тъй като нищо не е откраднато, това най-вероятно е дело на мисис Гъмидж, която е подреждала. Предполагам, че не е изключено?

Пениман кимна и широко разтвори очи.

— Защо да не допуснем тази възможност, а? Тя май отсъства в момента, нали? О, да знаете колко се възхищавам на лоялността ви! Ако бях по-млад и ако не бяхте вече… Добре, добре… Не ми се сърдете — той се усмихна и намигна. — Дръжте се за вашия съпруг. Той би могъл да използва част от вашата енергия и сила — Пениман стана, излезе от кухнята, а после и през входната врата. Роуз стоеше, без да помръдва, и гледаше над кухненската маса.

 

 

От другата страна, в кухнята на заведението, Ендрю режеше зеленчуците на плота за рязане. От време на време спираше и се оглеждаше. Утре вечер всичко щеше да стане факт. До момента имаше само две резервации, но той очакваше още. Екип на кабелната програма щеше да дойде и да фиксира на лента шоуто с готварските шапки. Беше много доволен, че се бяха обадили да намекнат за тази възможност. Репортаж по телевизията беше много повече от някаква си снимка в „Хералд“.

Всичко трябваше да стане гладко и с лекота. В кулинарния бизнес най-важното беше правилният разчет на времето… както и предварителната подготовка. Мразеше да реже лук. Неясно как, но винаги излизаше от ритъм и обикновено приключваше, плачейки на шест инча от проклетия му лук. Колко беше нарязал? Осем глави? Трябваше да стигнат. Нямаше никакъв смисъл да вари десет галона гъмбо за една дузина хора. Но и нямаше да се стиска.

Той плъзна купчинката нарязани камби към една от купите по краищата на масата, след това изсипа шепичка черен пипер на зърна в мелничката с форма на гаубица и го смля. Вече бе стрил чесън с пресичката, а също беше нарязал шунката и трите фунта наденица. Беше почистил и хълмчето скариди, но ги беше оставил с главите от съображения за стил. Цяла флотилия щипки на раци стърчаха от съда с прясна вода, за да се поизкиснат от солта.

Когато в единайсет вечерта Пикет почука на вратата откъм улицата, Ендрю беше почти приключил. Котките на леля Наоми не бяха спрели да сноват навън-навътре, оглеждайки се и намигайки на скаридите и общо взето започваха да свикват с обстановката. Първоначално Ендрю бе понечил да ги изгони, но после се отказа. Трябваше да си признае, че постепенно в него се бе зародило някакво по-топло чувство към тези самотни създания. Дори му хрумна, че не би било толкова зле да бъде котка — те бяха удивително добре информирани. Малко се озадачаваше от тази смяна на отношението си към тях. Добре помнеше какво се бе опитал да направи, за да прочисти къщата само преди две седмици, а ето че сега им подхвърляше по някоя скарида. Всичко бе тръгнало може би от онзи момент, преди да влезе за първи път в стаята на Пениман, когато му се бе сторило, че котките се грижат за него, че играят същата игра, която играеше и той, и че са от неговия отбор. Не би се изненадал, ако разбереше, че и чичо Артър обича котките.

— Седни — нареди му Пикет и си личеше, че буквално не го сдържа от направените открития. — Наложи се да ме изхвърлят в десет. Но ако ме бяха оставили, щях да прекарам нощта там. Това е направо монументално. Говорих с Роб, който е от отдела за справки. Помниш ли го?

Ендрю изцеди мазнината от наденичките и шунката, които беше пържил и я изсипа през тензух в мерителна чашка.

— По-бавно — каза той. — Още малко и ще експлодираш. Аз си наложих да я карам по-бавно и по-спокойно тази нощ — като робот. Само така всичко ще бъде наред. „Седем пъти мери, веднъж режи“, това е мотото ми. Кой Роб, казваш?

— Рендал Роб. От литературния кръжок. Той заплаши Джонсън веднъж за погрешно цитиране на Левитикус.

— Онзи със стоманения поглед и косматите вежди. Избухлив тип?

— Точно за него ти говоря! Той ме разведе из цялото мазе на библиотеката. Няма да повярваш какви неща е натрупал там: за тайните общества, апокрифни масонски текстове, държани в тайна трактати на Илюминатите, литература за света в центъра на кухата Земя. Изумително. Между нас казано, властите смятат, че последният пожар в библиотеката не е дело на обикновен пироман. Сред тази колекция в мазето явно има неща, които някой много иска да бъдат унищожени.

— Я виж ти! — изненада се Ендрю. — Аз пък си мислех, че този Роб работи в един от филиалите. Някъде в Глендейл.

— В Ийгъл Рок, искаш да кажеш. Неотдавна са го прехвърлили оттам. Никакъв филиал не е достатъчен за човек с неговия размах. Той е един от старата школа библиотекари — стърчаща коса, очила и познания за много странни неща. Тези хора са такива. Лесно добитата информация не ги интересува. На тях им харесва да се натъкнат на някакъв интересен факт тук, на любопитно съвпадение там и изведнъж да потеглят по една невероятно извиваща се пътека от намеци, загатвания и твърдения, която ги извежда в мътните дълбини на истинската история — онази, която ни бива поднасяна, след като се изглади и пренареди, но истинската същност на която те не искат да знаем.

— Отново те?

— Точно така. Те зависят от нея. Но слушай нататък. Той познава Пениман. Кажи ми сега Пениман, откъде твърди че е дошъл? Някъде от изтока, нали? Появи се в града като Били Боунс^[1], нали? Търсел си гнезденце, от което да се наслаждава на морето, а? Е, добре, всичко това е лъжа. Роб го познава от библиотеката. Навъртал се е там в продължение на шест месеца, търсейки нещо, и е бил твърде предпазлив, за да разкрие. Казал, че идва от името на „Бритиш Мюзиъм“ по някакъв страничен проект. Изследването му било свързано с монети и с библейските тайни. Това е сигурното. Ти и аз знаем какви точно монети го интересуват. Но защо? Задавахме си този въпрос, нали?

Ендрю кимна и запали газта под котлето, нагласяйки да са му под ръка телена бъркалка и лъжица с дълга дръжка.

— И то тъкмо днес — потвърди той. — Но тук има един нюанс и той е свързан с въпроса „какво?“. Аз видях картина на тази монета и като че ли притежавам такава, която е била изкована в лъжица и която е била разнасяна из Айова в устата на прасе, но нямам и най-малка представа какво означава всичко това.

— Е, добре, хвани се тогава за масата. Роб прегледа моята книга от Ванкувър. Монетата е определено една от трийсетте — Пикет изрече фразата подчертано бавно и многозначително.

— Аха — каза Ендрю, отбелязвайки, че олиото в котлето започва да дими и се концентрира върху процеса на приготвянето на гъмбо-то.

— Трийсетте сребърника.

— Да, трийсетте. Започваме! — Той изсипа три чаши брашно и димящото олио, бъркайки с телта, за да разбие бучките. Пламъците облизаха страните на котлето и опърлиха космите на ръката му. — Дръжката! — изрева той.

— Трийсетте сребърника — повтори Пикет, без да откъсва поглед от него.

— Добре — извика Ендрю, сграбчи бъркалката с лявата си ръка и размаха дясната настрани, за да я охлади. — Ще платя! Само ми дай проклетата дръжка и после намали газта. Господи, колко е горещо това!

Пикет примигна, отиде да вземе дръжката, която Ендрю без да помисли, беше оставил извън обсега си на масата.

Ендрю върна телта в дясната си ръка и вмъкна лявата в специално изработената дръжка за котлето. Пикет намали газта и предпазливо надникна в котлето.

— Какво, по дяволите, е това? — поинтересува се той.

— Сега ще видиш. Процесът е много деликатен. Ето, започва да си сменя цвета. Ако макар и за миг спреш да бъркаш, ще стане на пепел. И тогава можеш само да я изхвърлиш. Дръпни се настрани — той взе голямата купа с нарязаните зеленчуци и бавно изсипа съдържанието й върху кипящото олио с брашното. Огромен облак пара се изду над котлето, докато Ендрю го дърпаше настрани, без да спира да бърка. Най-лошото беше отминало. Задачата щеше да бъде изпълнена с успех. Продължаваше да разбива сместа и тя постепенно спря да бълбука.

— Изглежда като дявола, нали? — изкоментира Пикет. — Какво ще правиш с това? Надявам се, че вече си се отказал да тровиш котките?

— Никога не съм имал намерение да тровя проклетите котки! Това е за ядене — обясни Ендрю. — Смесва се с три-четири галона бульон, добавя се всичкото това месо, скаридите и малко лют пипер.

— Цялата тази мазнина? Какво е това, супа от олио?

— Това е божието възнаграждение за скромните ни добродетели — натърти Ендрю, плакнейки бъркалката. Изгаси печката и затвори готварската книга, която досега беше лежала на масата.

Със сърдито изражение на лицето Пикет взе книгата и погледна корицата, на която се виждаше изненадващо дебел мъж със затлъстяло лице, който се хилеше над невероятен куп салами и ракообразни.

— И ти готвиш по книгата на този тип?

— Я го погледни — каза Ендрю. Този човек знае как да яде. Той е изял повече от всички нас взети заедно. Онова, което този мъж не е изял, ти можеш да го побереш в шапката си. А ти коя готварска книга ми предлагаш, „Хиндуистки наръчник за диетично хранене“ ли?

Пикет поклати глава осъдително:

— Супа от олио с глави от скариди. От прегоряло олио с глави от скариди — поправи се той, седна обидено, извади джобното си ножче и се престори, че почиства ноктите си, без да каже нито дума повече.

— Е, добре, докъде бяхме стигнали? — обади се Ендрю и се усмихна с най-предразполагащата си усмивка. Готвенето, което оставаше за утре, беше дреболия. Тънката работа бе свършена, и то преди единайсет часа. Роуз можеше да се гордее с него. В момента тя се намираше на втория етаж и слепваше готварските им шапки. Беше направила слаб опит да възрази срещу габаритите им и срещу това, че трябваше да ги ушие от къс еластичен найлон с размера на чаршаф. Но Ендрю беше надделял, обяснявайки й своята теория за ползата от излишеството. На сутринта Ендрю щеше да отиде за една бутилка сгъстен хелий. Телевизионният екип от KNEX трябваше да се появи към четири часа следобед, около час преди вратите да се разтворят за посетителите. Обаждането им и предложението да направят репортаж беше цяло чудо. Обясниха му, че чули слуховете за новото заведение. Искали да отговорят на интереса на хората, да разкажат една простичка човешка история за това как местните жители търсят място в бизнеса — такива неща. Готварските шапки били нещо естествено — онзи комичен нюанс, който публиката щяла да хареса. Работата определено се подреждаше както трябва.

Изведнъж Ендрю забеляза, че Пикет се намира в странно състояние. Той явно беше откачил на тема монетите, а Ендрю временно бе изключил поради готварските си задължения. Крайно време беше да се върне на темата.

— О, да. Точно така. Сега се сещам. Трийсетте сребърника. Точно както от Заветите. Юда Искариотски и прочее.

— Не „точно както“ — отговори Пикет и сгъна ножчето си. — А абсолютно същите проклети монети! Това е, което се опитвам да ти набия в главата. Дни наред го подозираш, но това, което намерих в Лос Анджелис, напълно го потвърждава.

Ендрю подсвирна.

— Та те сигурно струват цяло състояние. Кой би могъл да каже колко? Все едно че са религиозни реликви. Продай на някой кост от престаряла чайка и му кажи, че това е всичко останало от десния пръст на Свети Петър.

— Не. Този път, не. Защото винаги са съществували само трийсет от онези монети.

— Какво значи „винаги“?

— Искам да кажа дотолкова, доколкото е било установено. Става дума за трийсет магически сребърника, изковани в най-дълбока древност.

— Ако ги посадим, ще поникнат ли? — Ендрю изпитваше някаква неестествена веселост от успеха на гъмбо-то и от това, че всичко се развива точно както трябва. Ухили се на Пикет, опитвайки се да го развесели.

— Ако събереш всичките на едно място — продължи Пикет с равен и убийствено сериозен глас, — можеш… един господ знае какво би могъл да сториш. Но работата е там, че Пениман събира тези монети и изглежда ги е намерил почти всичките.

— „Изглежда“, казваш. Е, със сигурност не е събрал всичките и няма да успее да го направи.

— Историята е дяволски дълга. Нека да ти я разкажа. Не съм дремал на едно място. Случай сега. Изведнъж се оказва, че десет милиона неща намират своето обяснение. Точно това ме убеди — пасват и най-дребните подробности. Мислил ли си някога да събориш масите на сарафите в храма? Ама наистина да си мислил за това?

— Защото Той не харесва в Неговите храмове да се вършат подобни неща.

— Половината от тази история — подхвана Пикет — никога не е била разказвана. Сребърниците са били събирани. Така мисля аз. От свещенослужителите. Една конспирация толкова всеобхватна и така мащабна, че е начертала пътя на съвременната история. Тъкмо събраните сребърници са довели до неизбежното предателство — до срутването, ако предпочиташ да го наречем така, на небето върху земята. Те представляват физическо превъплъщение на злото и са били съзнателно разпръснати цели две хиляди години, и…

— И сега Пениман отново ги събира. Двете монети на онази снимка с убития Джек Раби…

— Предателство след предателство, зло след зло.

— Но той не е събрал всичките, защото в нас е…

Пикет скочи към него, размахвайки ръце:

— Не го казвай. Намигвай два пъти, когато искаш да я споменеш. Къде е той всъщност?

— Навън, както обикновено. Или поне беше преди час.

— Скрита ли е.

Ендрю кимна.

— По гениален начин. Но какво ще направи той, когато събере всичките сребърници?

— Остави това — отвърна Пикет, — не знам. И не искам да научавам. Но има още. Дори не съм одраскал повърхността на цялата тази загадка. Чуй какво е открил Роб. Става дума за част от цяла дузина легенди, идващи от най-затънтените краища на Европа и Близкия изток. Но сега наистина се хвани за нещо. Защото ще паднеш, уверявам те.

Пикет вдигна някакво ксероксно копие и прочете на глас: „Когато луната е стара, той е много стар, но когато е млада, той също се подмладява…“. А сега това: „… и той може да намери покой само между два кръстосани плуга“. Пикет остави листа и седна мълчаливо.

— Кой казва това? — попита Ендрю.

— Някой си Христостум Дудулеус Вестфалус. Седемнайсети век.

— Вестфалус?

— Името е измислено. И освен това няма никакво значение. Но легендата я има във всички времена, започвайки поне от втори век насам. Този Вестфалус само я е записал. Ето друго, чуй сега откъс от една книга, наречена „Любопитни митове на Средните векове“:

Отново чуваме за Скитника-евреин в кралския палат в Бохемия през 1505, където той помага на принца да намери определени монети, които са били пръснати по лицето на земята от прапрадядото на принца преди шейсет години. Монетите били намерени в кожена торбичка под крайъгълен камък изсечен във формата на свиня и прасилото й. По съвет на Евреина монетите били разпръснати… всички без една, която злощастният принц скрил под езика си и с която по-късно платил на един чуждоземец, за да убие краля, негов баща. Езикът на принца залепнал за небцето му и в продължение на двете години преди да се обеси, той станал известен като Валтернемия.

— Отново прасета — обади се Ендрю.

— Точно така, прасета. Ето друг пример: този път в превод от френски. Става дума за жизнеописание на — слушай добре — легендарния Исак Лакедем. Какво ще кажеш за това? Името е изопачено от староеврейски и означава Исак стария или Исак от изтока. Смятало се е, че той е Скитника-евреин и за него е било известно, че е изпитвал също като Франциск-Асиски любов към домашните животни, особено към прасетата, Господи Боже мой. Но чуй, чуй:

Когато трюфелните прасета бяха натикани в горите на Фонтенбло, една дебела свиня се шмугна между брезите и изхвръкна оттам с лъжица в зурлата и бедняк по петите, но успя да избяга както от собственика си, така и от бедняка, и повече не бе видяна в този район. Шест години по-късно господарят й я разпозна като една от трите свине в стадото, карано по пътя край Шато Ландон от човек в монашески одежди, за когото хората разказваха, че е Исак Лакедем, Скитника-евреин, който бил жив по време на Христа.

— Кой е той тогава?

— Почакай, ето още един откъс. Този път от „Енциклопедия Британика“, десето издание:

Както Каин има за първообраз Юда, така и Юда прилича на такива обречени скитници като Малхус в Италия и Ахасфер в Германия, които заедно с още двайсетина подобни скиталци са били известни като Легиона на сребърниците или Легиона на Искариот.

— Искариот? Звучи ми малко общо, като банда скитници. Да не искаш да ми кажеш, че те са се подвизавали из западното полукълбо, държейки под око сребърниците?

— Казано накратко, става дума точно за това. Но са се провалили в задачата си и това, което досега се е пекло, всеки момент може да се случи.

Ендрю остана смълчан, обмисляйки чутото. После попита:

— Кой е чичо Артър?

Пикет сви рамене:

— Знаеш каквото знам и аз. Всичко съвпада, какво ще кажеш: името, неясното му минало, прасетата, домашните животни, фазите на Луната, дори кръстосаните плугове. Ако питаш мен, аз съм готов да заложа и последния си цент, че чичо Артър е Юда Искариотски.

Ендрю отново замълча, този път от изумление:

— И живее в Сийл Бийч? В „Спокоен Свят“? При това шофира електронна кола?

— А защо не?

Сега беше ред на Ендрю да свие рамене. Защо не, наистина?

— И ти си мислиш, че той дебне да Пениман да не събере сребърниците?

— Точно това си мисля: да не позволи на когото и да е било да събере сребърниците! Знаеш ли, че Пениман е бил наскоро в Близкия изток — по време, съвпадащо с всички необясними събития: дъжда от мъртви птици и потичането на Йордан в обратна посока. Какъв извод правиш за онзи невъзможен прилив миналата седмица? За мъртвите чайки, които бяха покрили улицата? А помниш ли какво разказваше Джорджия за психическите смущения в нашия район?

— Смяташ, че са тук, така ли? Но не бяха в стаята му. Щяхме да ги намерим.

— Да, щяхме. Но той не би ги крил там, още повече сега, след като мисли, че сме по петите му. Къде е тя, между другото? — и Пикет подчертано намигна два пъти.

Ендрю намигна в отговор.

— Нека това си остане моята малка тайна, а? На безопасно място. Та кажи ми нещо повече за Пфениг. За Мъниуърт.

— Пазители, точно както предполагах, действащи в съдружие с чичо Артър. И леля Наоми също, ако си представям правилно нещата. Тя е наследила… нали се сещаш какво… от покойния си съпруг. Знаеш добре историята. Но тя е от късметлиите. Още е жива.

— Може би защото даде проклетото нещо на мен!

Пикет сви рамене. После потръпна, сякаш изведнъж му бе станало хладно и плесна с ръка по коляното си.

— Сетих се за нещо — извика той. — Джонсън е бил прав… онази сутрин в „Кука за котле“. Нали разказваше за прасетата — едно време в Айова, — които взели участие в онази история на пасбището. Разбира се, че са били прасета. И са взели монетата на мъжа! Как ти се вижда? Не мога да понасям този нещастник. Какво удачно хрумване от негова страна. Както и да е, от всичко което научих, става ясно, че Пениман е успял да разкрие всички Пазители и да им открадне без никаква милост сребърниците. Точно както е постъпил с Пфениг. Роб намери следите на две монети в апокрифите. Те така и не били намерени след неуспешния опит на Юда да се обеси: били погребани заедно с тялото на един странник в нивата на един грънчар, за която се споменава в Завета. Няма никакво съмнение, че третата монета е в корема на онази риба, появила се в пролива Пъджет. Как е попаднала там, дори не мога да предположа. И знаеш ли какво? Обзалагам се, че рибата вече не е в пролива. Или е край южните брегове, или е на път за тук. Имаме основания да смятаме, че по-голямата част от монетите са били пръснати по света и са се появявали тук-там, вършейки поразии. Точно сребърниците са донесли безсмъртие на Юда Искариотски. Такова е въздействието им. Той не е могъл да се обеси, въпреки че искрено го е желаел. Оттогава той търси покаяние в една, по всяка вероятност, безкрайна във времето задача. И мисията му продължава вече две хиляди години.

— Но той изглежда така щастлив, толкова весел, позволява си да лудува с колата по ливадите. Да не смяташ, че онова парче въже на стената…

— Определено. А и защо да не бъде щастлив? Този човек се събужда всяка сутрин с ясна цел. До момента е могъл да се похвали с умерен успех в разработването и провеждането на един огромен по мащаби и невероятно сложен в отделните си детайли план. Но идва момент, когато служителите му започват да измират, да бъдат убивани и на сцената се появява Пениман, който прибира сребърник тук, после два там…

— Това сигурно му е отнело векове. На колко ли е години? Изобщо доколко ли години могат да изкарат Пазителите? Разбирам, че чичо Артър трябва да е безсмъртен, но защо и някой от Пазителите?

— Не съм сигурен, но предполагам, че притежаването на един-два сребърника може да има този ефект. Не забравяй и рибешкия еликсир. Имам някои идеи във връзка с това, включително твоят азиатец на „Толедо“.

Ендрю изпъшка:

— Да знаеш как бих искал да мога да ти помогна. Но с това заведение и всичко останало… — и той направи широк жест, включващ основно готварската печка. — Подозирам, че ако се издъня още веднъж, Роуз направо ще ме убие. Или просто ще ми събере нещата в една чанта и ще я изнесе пред вратата. Няма как, ще трябва да оставя съдбините на света в твоите ръце.

— Много се заблуждаваш — отговори му Пикет напълно сериозно. — Ако питаш мен, светът лежи на плещите на последния от Пазителите.

— Последния от Пазителите ли?

— Надявам се, че е скрита добре.

— О — каза Ендрю. — Да. Нищо чудно, че напоследък се чувствам леко отпаднал. Наричай ме Атлас. — Но каза това без хумор. Не му беше никак весело.

Пикет погледна приятеля си в лицето.

— Я, ела с мен до прозореца за малко. Искам да огледаме улицата.

Полузамаян, Ендрю последва приятеля си. Двамата застанаха под светлината на почти пълната Луна, която започваше да се издига над океана. Мъглата се беше разсеяла и лунната светлина проникваше през витрината и хвърляше мекото си сияние по дъбовите маси. Пикет внимателно разгледа челото на Ендрю, който беше дълбоко замислен.

— Питам се дали ако имахме сребърен четвърт долар и малко ситна пепел… Но това би означавало смъртта ти в мига, в който Пениман те зърне.

— А, той вече ми изигра този номер.

— Да, но когато го е направил, е имал пред себе си съвсем друг човек.

— Какво мислиш, че търси по този начин?

— Особен белег. Споменава се за него и в „Британика“, и в книгата от Ванкувър. Невидим в нормални условия, както е невидим текстът, написан със симпатично мастило, но материализиращ се под въздействието на сребро и пепел, така както се проявява фотография. Белегът избледнява след време, но за известен период е неизличим. — Пикет извади поредния ксерографиран лист от свитъка, с който беше дошъл, и зачете: — „Говори се, че подобен белег е имало на челото на Скитника-евреин. Ксемола твърди, че ставало дума за червен кръст, прикриван с помощта на черна лента и точно по това Инквизицията напразно се е опитвала да го открие“. Това беше от „Британика“. Ето ти сега и откъс от „Единственото прасе“ в превод на Роб. Сам ми го написа. Слушай:

Белегът на Юда може да се появи на челата на последователите му след прилагането на сребро и палмова пепел…

— „Последователите му“, казваш — изрече Ендрю и машинално потри челото си. — Знаеш ли, никога не съм гледал на себе си като на нечий последовател, още по-малко на последовател на Юда Искариотски.

— О, но той не е същият човек от Заветите. А и няма защо ти да гледаш на себе си като на такъв или инакъв. Ти си един от малцината избрани. За момента си последният от малцината избрани. Много са били проверените — каза дълбокомислено Пикет, — но малко са избраните измежду тях. — Той напъха ксерокс — копията и разните бележки в джоба на палтото си, сложи ръка върху дръжката на вратата и каза: — Не знам дали ти е направило впечатление, но в нощта, когато ще търсим съкровището, ще има пълна луна.

— Така ли?

— Точно така. И ще бъде доста опасно. Не бихме могли да разчитаме на чичо Артър точно тогава, ако тези писания за влиянието на фазата на луната са верни. Той би трябвало направо да се тресе от слабост. Може и да не е с всичкия си. Според мен нещата ще зависят само от нас.

— Само от нас — прошепна Ендрю, докато Пикет излизаше навън в нощта. После се върна до прозореца, без да гледа към нещо конкретно, забелязвайки някак с периферното си зрение колата му, която се отдели от тротоара и се понесе към магистралата. Обърна се към кухнята и спря поглед на хаоса след приготвянето на гъмбо-то и остатъците от нарязаните зеленчуци. Мисълта да се занимава с нещо толкова делнично като почистване на кухня, сравнено с мистичното знание, което Пикет му беше разкрил, го отвращаваше. Без да разбира какво прави, той пресипа супата в няколко пластмасови туби с капак и ги напъха в хладилника. Гърбът го болеше. Беше изморен, а утрешният ден щеше да бъде дори още по-тежък. Щеше да почисти кухнята сутринта. Сега имаше нужда от сън. Погледът му попадна на чашата с лъжиците. Стори му се, че тя излъчва някакво сияние в полумрака.

— Последният от Пазителите — той пое дълбоко въздух. — Кой знае, може би най-важният човек на света…

Идеята запърха в главата му като врабче, но не можеше да се задържи за нещо по-солидно, така че да я хване, изучи и извлече някакво задоволство от нея. Излезе и изморено се качи по стълбите, изгарящ от желание да каже на Роуз, но с ясното съзнание, че не може да го направи.