Джеймс П. Блейлок
Последният сребърник (5)

4.

Също така, един камък с малки дискове върху него е удобно средство да се привлекат такива монети; и ако човек намери голям камък с няколко камъчета под него, подобно на свиня сред прасенцата си, той беше сигурен, че поставянето на една монета върху него ще му доведе прасе.

Сър Джеймс Г.‍ Фрейзър — „Златния клон“

Ендрю стоеше като вкаменен и гледаше пушещия Пениман на потъналата в полумрак площадка пред вратата. Изведнъж го налегнаха страховете на Пикет с видения за отровни риби и тайни общества. Тлеещото въгленче в лулата на Пениман гореше като реещо се в здрача око. Ендрю отвори вратата, пресегна се към вътрешната страна на стената и щракна ключа на външната лампа.

— Прибрах се! — извика той, защото не му се искаше да излезе, че се е върнал по-късно.

Роуз му отговори някъде отвътре.

— О — каза тя.

Ендрю се обърна и незаинтересовано подметна на Пениман:

— Седим на тъмно, а?

— Да, наистина — чу се в отговор. — Тъмнината ми действа изненадващо успокоително. Тя е като утроба. Или гробница. Странно нещо е това езикът, нали?

— Така е — Ендрю седна срещу него, така че да може да вижда през прозореца движещата се напред-назад в кухнята Роуз. Гледката го успокояваше, но и го караше да се чувства неопределено виновен и изненадващо за себе си той се улови, че мисли къде ли е забутал бояджийските си принадлежности. Утре сутринта, преди още да е напекло, трябваше да се захване с този гараж. Нямаше да му отнеме много време.

Днешният вестник лежеше накуп до стола на Пениман. Една смачкана страница бе захвърлена в сянката, сякаш Пениман бе прочел в нея нещо, което не му бе допаднало и в пристъп на ярост я бе смачкал и захвърлил. Имаше нещо странно в нея, което привлече погледа на Ендрю. Той се наведе, за да я разгледа по-добре и откри, че тя изобщо не е смачкана, а всъщност представлява оригами^[1] с формата на раздута риба с костеливи малки хриле, сгънато от раздела с комикси на „Хералд“. Гледката необяснимо го тревожеше, макар Ендрю да не бе сигурен точно с какво.

Мъглата безшумно се стелеше по моравата, скривайки от погледа им дърветата на тротоара. Едва полъхващият откъм океана бриз шумолеше в клоните на дърветата, въздишаше сред храстите и тревата и въртеше мъглата. Белезникавите й кълбета перфектно хармонираха на белия костюм на Пениман и вонящата му лула. Той го погледна странично с тайнствен поглед и проговори:

— Прекарах известно време на Изток — и кимна към рибата-оригами, която като че ли обясняваше всичко. — Изящни неща, нали? Като листчетата на цвят. Мъглата ще се разтвори в нощта… като отлитащите години, като самия живот. — Той въздъхна и уморено махна с ръка — жест, отправен може би към самия живот.

Ендрю кимна. Той не можеше да понася Пениман. Този човек се дължеше, сякаш бе на сцена.

— Така и не се научих да сгъвам хартия — каза той. — Не мога да сгъна дори шапка от вестник — Пениман не сваляше поглед от него, явно очаквайки нещо повече, нещо по-философско, сякаш забележката относно хартиените шапки не би могла да бъде основното в думите на Ендрю. Ръката на Ендрю потрепваше върху коляното му. Той широко се усмихна:

— Сестра ми обаче можеше. Тя можеше да сгъне… ами, всичко.

С гъвкаво движение на китката си Пениман разтвори длан. Не нея се виждаше монета от четвърт долар. Той погледна Ендрю с широко отворени очи, внушавайки му „Гледай сега!“, с ловко движение на палеца я прехвърли върху обратната страна на дланта си и започна да я преобръща само със ставите на пръстите. След това я претърколи обратно на дланта си, улови я между палеца и показалеца, направи рязко движение с тях и монетата изчезна нагоре в ръкава на палтото му.

Ендрю се притесни. Хубав номер, нямаше никакво съмнение, но той не схващаше какво иска да му каже Пениман. Все пак се усмихна, извади монета от своя джоб — петцентова — и започна да я балансира във вертикално положение на върха на пръста си. Започваше да възприема тази среща на предната площадка като своеобразно състезание, като едно изпитание на ума, хармонията или логиката, сякаш те бяха съревноваващи се ученици в школа за рядка разновидност на бойните изкуства, които се обучаваха да пристъпват крадешком по оризова хартия, без да вдигат никакъв шум или да пазят равновесие на един крак подобно на блатна птица.

Пениман кимна при вида на изправената монета и одобрително се усмихна, когато Ендрю изви ръка, оставяйки монетата да се търколи по наклонения му пръст, после по ръба на дланта му, след това по лакета, излитайки във въздуха, преди да я улови. Той леко се поклони. Като цяло изпълнението му превъзхождаше номера с търкалянето по ставите на Пениман. Ай финала му с ръкава беше направо аматьорски. Всеки би могъл да го направи.

Пениман не каза нищо. Той отново измъкна отнякъде своя четвърт долар и с безкрайно сериозно изражение на лицето започна да го напъхва в ухото си. И изведнъж, страшно изненадан, го извади от устата си, затвори го в шепите си, раздруса ги, отвори ги и със смайване установи, че е изчезнал.

Евтин номер, помисли Ендрю, питайки се дали може да си спомни някой друг фокус с монета. Някъде в кутия от обувки, превързана с канап, имаше петцентова монета със занитен на нея пирон. Идеята беше монетата да се закове на пода, след което можеше да умреш от смях, гледайки хората, опитващи се да я вдигнат. Реши, че ще запомни и ще изиграе този номер на Пениман впоследствие — тогава, когато няма да заподозре нищо. В момента обаче, това не му помагаше. Той просто не можеше да си спомни никакъв фокус. Е, би могъл да закрепи четвъртинки в очите си иди десетцентови монети в ноздрите или ушите си, но съмнително бе, че Пениман щеше да се впечатли от това. Всъщност едва ли някой би се впечатлил… В най-лошия случай Пениман щеше да тъне в догадки какво бе имал предвид Ендрю. Обаче в това да пъхаш центове в ноздрите си имаше нещо лишено от достойнство.

Колебанията му видимо изтощиха Пениман, който повече не можеше да го чака да измисли нещо. Той извади един пенс от джоба на ризата си, кимна към него с глава и го пусна с плоската страна в огнището на лулата си, покривайки огънчето. Ендрю зачака, чудейки се какво по дяволите имаше предвид този човек. Пениман му намигна и в същия миг пенсът се запали — пламна за миг и угасна като погълнат от тютюна. Пениман свали лулата и се поклони, признавайки себе си за победител.

Ендрю, кавалерски поклати глава със съжаление, бесен на себе си, че се бе хванал на номера с горящата монета. Тя очевидно бе евтин фалшификат, купен за петдесет цента в магазин за предмети, с които да си направиш шега с някого — един пенс, пресован от изсушен тютюн. Та нали тъкмо затова го държеше в джоба на ризата си вместо в този на панталоните, където без съмнение щеше да се натроши. Нищо чудно Пениман да имаше цяла шепа подобни монети, които вадеше и възпламеняваше с цел да впечатли непознати или да повлияе някак си на конкурентите си в света на внос-износа. Сигурно ги бе купил на Изток след като му бе писнало да се учи как да сгъва хартия.

— Голяма работа си ти — обади се Пениман, плесна се по коляното и се облегна в стола си. — В теб има нещо… как да се изразя?… нещо игриво. Харесвам тази черта в хората. Не се среща толкова често. Всички са така отвратително сериозни — той изръмжа последната дума, за да изрази насмешката си, после изчука лулата си и наново я запали, издухвайки огромен облак дим към покрива на верандата. — Пътувал си, нали?

— Е — каза Ендрю, бесен, — не кой знае колко. Към Средния запад. Или по-скоро откъм Средния запад насам. Прекарах също известно време и в Канада. Роуз и аз успяваме понякога да отскочим до Сан Франциско. Обожаваме Сан Франциско.

Пениман кимна:

— Имам партньори в Китайския квартал. Живях там известно време. Значи, не си напускал континента, така ли?

— Не, освен Канада… — започна Ендрю. После спря, улови се, че е казал глупост и вътрешно пребледня. — Не. Бих желал, естествено, но с мотела и всичко останало…

— Наистина — въздъхна Пениман. — От теб обаче лъха на нещо европейско. Затова и попитах. Може да е спортната кройка на панталоните ти. Напомня ми за една от Провинциите — лозя, улици, покрити с чакъл, прегърбени старци в градините на задните си дворове. Или, не, точно това е — за Средиземноморието, за гръцките рибари — той помълча и тъжно поклати глава, припомняйки си. След това, с малко изкуствен патос, изрецитира: — „Остарявам… остарявам… и вече за пет пари не ставам“ — той погледна изпитателно Ендрю с притворени очи. На Ендрю му се прииска да му бръкне в окото. Пениман пак се облегна като преуспяващ човек, който е съумял да се изрази приемливо добре. — Също и косата ти… тя е така объркана. Нарочно ли го правиш? Искам да кажа, съзнателно ли й придаваш този външен вид? Тя е така… толкова е… в твой стил. Разбираш ли ме?

— Не съвсем. Не. Просто не я вчесвам и това е всичко. Да се вчесва косата е само загуба на време — каза го с намерение да уязви, но почувства, че прозвуча като недостойно оскърбление. Каквото и да беше играта, която в момента играеха, Ендрю губеше и ясно съзнаваше това.

— Исках да кажа, че много малко хора биха… имали куража, да носят косата си по този начин. Само това. Иначе й се възхищавам. Майната му на света! Какво разбират останалите? — Той отново поклати глава и се загледа в дъските на пода на площадката с красноречив поглед, сякаш е установил тази истина твърде късно, че маникюрът и изящно скулптираната му брада не са нищо повече от обикновена суетност, нищо друго освен детински страх да остави нещата такива, каквито са.

За Ендрю целият този цирк бе напълно прозрачен. И все пак в приказките на Пениман нямаше нищо, което би оправдало да го удари… да го цапне по чутурата. Или дори да го оскърби по очевиден начин. Пениман изведнъж се оживи, сякаш току-що си бе спомнил къде е оставил двайсетдоларова банкнота, която бе смятал за загубена, или сякаш беше забравил името си и изведнъж то прорязва съзнанието му като мълния. Той пак извади четвъртинката долар.

— Сетих се за още един — оповести той и я размаха във въздуха. — Почакай. Нека подходим по-спортно към този трик. Обзалагам се на долар, че няма да можеш да го повториш и дори най-напред ще ти го покажа. Ако пожелаеш да опиташ, двамата залагаме по долар, а ако мислиш, че не ти е по силите, тогава сме квит. Какво ще кажеш?

— Да опитаме — каза Ендрю, който с хиляда и четиристотинте долара от парите на леля Наоми в джоба си, можеше да си позволи да загуби един. Освен това той винаги си беше ловък при фокусите с монети. Щеше да прибере паричките на Пениман и да влезе в къщата, подсвирквайки си.

Пениман прихвана монетата с двата си показалеца откъм двете й страни, притисна ръба й върху челото си точно под линията на косата и търкаляйки я между осите на пръстите си я прекара по дължината на носа си, през устните и надолу по брадичката. И толкова — обикновена проява на ловкост на ръцете. Понадигна се от стола и пусна четвъртинката в джоба на панталоните си.

— Става — каза Ендрю и извади долар.

Пениман извади на свой ред банкнота от джоба на ризата си, размаха я във въздуха и я мушна обратно на същото място, опитвайки се да създаде впечатлението, че тя ще си остане там и че само след миг ще й прави компания банкнотата на Ендрю.

— Опитай с една от моите — каза той и извади друг четвърт долар от джоба на сакото си, подаде го на Ендрю, който веднага го стисна между показалците си, опря го в челото си и подчертано бавно го претърколи надолу по лицето си. До самия край на брадичката. Можеше да го търкаля до копчето на ризата си, ако бе пожелал и затова погледна многозначително Пениман с поглед, целящ да му покаже това. Пениман се намръщи и сви рамене, а после извади долара и го подаде на Ендрю.

— Не са много хората, които могат да го направят — каза той. — Ръката ви, сър, е много твърда, много твърда.

— Я виж — обади се неочаквано Ендрю, взирайки се в четвъртинката на Пениман, която все още бе в ръцете му, — сребърен е. Внимавайте да не го загубите.

— Така ли? — престори се на изненадан Пениман. — Ах, дявол да ме вземе… — той го пое така, че слабата светлина на площадката се отразяваше от извивката в главата на Джордж Вашингтон. — Я, виж! Колко мислиш, че би могъл да струва? Долар?

— Може — отговори Ендрю, свивайки рамене.

Пениман разтвори очи в подигравателно изумление.

— Представяш ли си? — възкликна той. — Цял долар — после прибра монетата, облегна се и се усмихна с онази усмивка, която сякаш казваше, че сега е ред на Ендрю да измисли следващата занимавка на открито.

Точно в същия миг Ендрю успя да види вестника по-добре. Отчасти скрита под оригамито се виждаше рекламата за съкровището. Той взе вестника и прочете обявата, заклевайки се в себе си, че няма да продума нищо на Пениман, докато той не се обади… вежливо. Не намери нищо в обявата, което по някакъв начин да издава истинския й замисъл. Най-обикновена обява, която очевидно желаеше да рекламира нещо. Оказваше се, че местна благотворителна фондация е отстъпила парцела за въпросната нощ. Аха, ето го… с най-ситните букви, разбира се. Таксата за участие беше пет долара за възрастни и три за деца. Колко ли пълни с хора коли щяха да се изсипят със стърчащи от багажниците лопати само за да открият, че трябва да платят, за да им се разреши да копаят. Щяха ли да се сетят, че като сложат своите пет или три долара в кутия, могат да получат своето съкровище, без да си цапат ръцете? Както и да е, вече щеше да е твърде късно за това. Щяха да платят, защото в противен случай децата им, настроили се да изкопаят златото йод лунната светлина, щяха да писнат и да проглушат ушите на родителите си.

Изглеждаше, че парите отиваха за почтена цел, макар че каква точно бе тя, рекламата не разкриваше. Прочитането й създаваше впечатление за леко либерално-политическа окраска: световния глад, световния мир, световната разумност — неща, безкрайно ефимерни, за да се дефинират ясно.

— Какво мислиш за това? — попита Пениман така неочаквано, че Ендрю изпусна вестника.

— Какво? Ами, не знам. Звучи ми интересно, предполагам, копаене на съкровища и така нататък. Все неща, които страшно биха ми допаднали като дете.

— Разбрах го веднага, щом го зърнах. Казах си, ето нещо, което Ендрю Ванберген ще може да оцени. Това би допаднало на чувството му за… — той спря и се усмихна. — Обзалагам се, че си чел Стивънсън, нали?

Ендрю кимна безмълвно, питайки се какво ще последва.

— Знаех си. „Островът на съкровищата“. Прочетох я, когато бях тринайсетгодишен. Много ми допадаха и есетата му, въпреки че бях малък. Не че в тях имаше нещо гениално. Сега го разбирам. Но в младежките ми години те сякаш излъчваха сияние. — С приключенския си оптимизъм и мрачните размишления. Произведенията му винаги ми напомняха за войници с дървени саби. Наистина. Безкрайно стилни, все пак. Без особено съдържание. Страхотни за деца. Майната му на съдържанието! Нека да го забраним. Нека всички четат само книжки за момченца и станат пирати, а? — той енергично кимна с глава и подхвана нещо за пиратите, завършвайки с „А-а-гх!“, което, ако точно в този момент Роуз не бе извикала от прозореца, можеше да му струва живота. Бесен и хилещ се със стиснати зъби, Ендрю едва забележимо му кимна и се отправи към къщата, оставяйки го където си беше.

Той услужливо изгаси осветлението навън, за да даде възможност на Пениман да стои колкото му се иска в гробницата на утробата. Този човек някак се бе досетил, че Ендрю страстно желае да вземе участие в търсенето на съкровището. Как бе съумял да разбере, бе невъзможно да се каже, но той напълно съзнателно си бе правил майтап с него. Всички тези приказки за приключения и рошавата коса. Какъв идиот. Много умно, няма що! Нямаше значение, че по-голямата част от нещата си бяха истина и че Пениман бе пълен с лъжи и неискреност. Точно това обясняваше презрението на Пениман към подобни неща. Затова и презираше Ендрю, всъщност. Истината винаги се оказваше презряна в очите на хора, които по природа са фалшиви. Е, да върви по дяволите! Този човек нямаше да го изплаши до степен да не вземе участие в търсенето на съкровището. Ендрю щеше да бъде там и щеше дори да вземе със себе си Пикет. Боже мой, той можеше дори да убеди и Роуз да тръгне с тях. Щяха да си приготвят нещо за ядене през нощта, щяха да вземат и бутилка вино. Сирене. Пушени стриди. Сардини. Купички с ягоди.

— Какво? — попита Роуз. — Я занеси тази чиния на леля Наоми, ако обичаш. Мисис Гъмидж излезе.

— Да. А, нищо. Просто мислех на глас.

— Стори ми се, че спомена нещо за стриди. Помниш ли онзи пикник на хълмовете край Медосино, когато ядохме пушени стриди и шоколад?

— Да — каза Ендрю, усмихвайки се. — На теб ти хареса. Беше щастлива тогава.

— И сега съм щастлива — възрази тя и го погледна леко озадачена. — Какво е това на лицето ти?

— Какво? На лицето ми ли?

— Погледни се в огледалото.

Той се взря в огледалото над умивалника. През лицето му, започвайки от челото, спускайки се по носа и брадичката му, имаше линия от графит, въглен или кой знае какво. Миг по-късно той разбра всичко — номерът с четвъртинката долар. Пениман го бе изиграл, беше го направил да изглежда глупак. Той явно бе натрил назъбената периферия на монетата, може би с молив, и след това бе изманипулирал Ендрю да я прекара по лицето си. Ендрю щеше да го убие, да го… Изведнъж той си спомни за Джонсън, който размазваше подобна линия със салфетка в „Кука за котле“. Той се отпусна, питайки се какво ли би могло да означава това и едва не сложи ръка върху пилето на леля Наоми.

— Какво има? — попита Роуз и дръпна един стол, за да седне.

Ендрю махна небрежно с ръка.

— А, нищо — каза той. — Разтърсен бях, когато го видях. Май съм разговарял с онзи младеж в школата в Белфлауър и през цялото време са ме смятали за глупак. Бог знае какво са си помислили.

— Ще ти кажа, че и аз не знам какво да мисля.

— Казах ти, нищо особено. Най-обикновен експеримент. Знаеш ли, лицата на лудите са напълно симетрични. Лицата на нормалните не са. При тях има почти невидими разлики — едното око е по-силно притворено, едната буза се спуска към брадичката едва доловимо по-рязко от другата. Но при лудите… можеш да им разсечеш лицето на две — или по-скоро снимката на лицето — и да наложиш двете половини една върху друга. Това е. Страшно интересна работа.

Роуз кимна, сякаш отнасяйки се със съчувствие към идеята за разрязването на фотографиите на лудите на две или каквото там предлагаше Ендрю и сякаш съвсем ясно разбираше защо Ендрю, след като бе разбрал особените лицеви характеристики на смахнатите, беше прекарал линия през средата на собственото си лице и бе отишъл в друг град.

— Храната на Наоми изстива — каза тя и го потупа по ръката.

Ендрю понечи да изтрие лицето си с кърпата за чинии, но Роуз рязко я дръпна и му подаде рулото с хартиени салфетки, напъхвайки за по-сигурно кърпата през дръжката на вратичката на хладилника.

— Току-що я извадих от чекмеджето — обясни тя. — Искам да се научиш да използваш хартиени салфетки. Няма защо да ми увеличаваш работата.

— Добре — каза Ендрю, — просто за миг престанах да съобразявам — той започна да се бърше с хартиената салфетка, но само размаза линията. Майната й, така или иначе трябваше да вземе душ. Чувстваше се така, сякаш бе носил едни и същи дрехи цялата седмица. Проклетият Пениман. О, Ендрю щеше да му го върне на публично място с монетата с пирона. Щеше да се смее и да го сочи с пръст, след това щеше да му извие носа и да го прати да си събере багажа. Можеха да минат и без скапаните му двеста долара. След малко се отказа, пусна смачканата салфетка на плота на бара и се отправи с чинията за леля Наоми през дневната. Погледна крадешком какво става навън. Пениман го нямаше.

 

 

Вратата на спалнята на леля Наоми беше открехната, но вътре цареше полумрак. Предполагайки, че е будна, Ендрю бутна с рамо вратата и надникна.

— Вечерята — каза той с весел глас. Леглото беше празно. Наоми седеше в креслото си и се взираше през малкия прозорец към океана. Дочуваше се приглушеното бучене на разбиващи се вълни, както и крачките на някой, вървящ по тротоара долу, но през отворения прозорец не се виждаше нищо освен спусналата се сива мъгла. Една котка се отърка в крака на Ендрю, преструвайки се на приятелски настроена.

— Пиле „а-ла-Роуз“ — обяви Ендрю, оставяйки подноса. — С ориз и с… още нещо. Изглежда като патладжан и е нарязано на малки квадратчета — той се усмихна към тила на леля Наоми, питайки се дали старата жена е още жива, или е умряла в креслото. В същия миг разбра, че несъзнателно гали котката, изгледа я сурово и се изправи. — Вижда ли се нещо?

— Мъглата е много гъста — разнесе се гласът на леля Наоми, която беше решила, че няма за какво да се обръща. — Обичам да гледам океана. Бих искала да мога да изляза на покрива. Щях да прекарвам цялото си време там, съзерцавайки.

— Какво например? — поинтересува се Ендрю. — Как корабът ти пристига?

— Той отплава преди много години, за нещастие. Но никой не би могъл да каже какво се крие там в далечината, чакайки. Чете ли във вестника за онзи кит, опитал се да навлезе нагоре по течението на река Сакраменто? Как го бяха нарекли?… някакво глупаво име. Но ако можеха да го разберат, тогава щяха да се смеят с другия ъгъл на устата си. Чудя се какво ли си мислят, че той прави.

— Не знам — обади се Ендрю, напъвайки се да измисли нещо забавно… може би някакво нелепо място, към което се беше отправил отклонилият се от курса си кит. Ако се беше отклонил. Леля Наоми май не мислеше така. А и той нямаше настроение за шеги. По някакъв неясен начин присъствието на старата дама, втренчила се в мъглата и говореща за разни неща, които дебнеха в морето, притъпяваше чувството му за хумор. През главата му дори мина мисълта, че всеки миг тя ще се обърне към него и вместо лице, той ще види череп с хилещи се дупки, досущ като онези, които се появяваха във филмите на ужаса през късните часове по телевизията.

Неочаквано тя се завъртя заедно с креслото, изгледа го малко странно, ахна и се понадигна, като че ли неговото лице се бе превърнало в хилещ се череп.

— Кой ти направи това? — попита тя.

Ендрю се обърка. Докосна с пръст бузата си и сви рамене.

— Моля? — каза той. Щеше да прояви снизходителност към нея. Да, точно така щеше да постъпи. Разбра това в един миг на просветление. Тя бе откачила. Привиждаха й се неща. Кой знае, може би както го гледаше в този момент с широко отворените си очи, тя виждаше отдавна покойния си съпруг, Свети Августин или директора на училището, където бе учила. Не беше по силите му да се справи с подобен проблем. Не трябваше и да се опитва. В крайна сметка тя бе леля на Роуз, а не негова. Трябваше да извика Роуз. Тя щеше да знае какво трябва да се направи. Кой знае, можеше да каже, че точно случката с опосума бе докарала леля Наоми до това състояние. И ако някога се разбереше, че точно той бе…

— Тази линия на лицето ти — прошепна тя. — Кой ти направи това?

А, линията, помисли си Ендрю. Но, разбира се. Значи още не беше откачила.

— Никой не ми я е правил — възрази той. — Четох една книга за шизофрениците. Много интересни и страшни неща за симетричните лица, и…

— Книги. Никаква книга не си чел. Някой ти е сторил това, а ти нямаш и смътна представа защо. Като дете си. Кажи ми. Кой е този човек. Размазана е, нали? Трябва да е размазана.

На Ендрю започваше да му кипва. Коя си мислеше, че е тя, да го нарича дете? Беше се хахнала от линията на лицето му и си позволяваше да го нарича, да нарича него, дете! Но все пак му бе дала две хиляди долара тази сутрин, нали? Той се замисли за парите в портфейла си, за пълния с напитки багажник на колата му, за шансовете да измъкне още една хилядарка от нея в близките дни, особено след като я представеше на френския готвач, който смяташе да доведе от Лонг Бийч. Май най-добре щеше да бъде да не се обижда. Старите хора най-често не се опитваха да се държат оскърбително. Освен това тя беше права все пак.

— Мистър Пениман — призна той. — Да, размазана е. Точно смятах да я измия.

— Пениман!

— Точно така. Една малка шега от негова страна. С долар, натрит в стружки от молив. Много забавно. А всъщност хлапашка работа. Говорихме на верандата.

— Да. Със сребърен четвърт долар.

Ендрю я изгледа втренчено, обхванат от една съвсем нова вълна от емоции, която едва не го удави под себе си.

— Откъде знаеш това?

Тя махна с ръка.

— Знам го отдавна. Стой надалече от този човек. Всичко, което ще ти каже, е от значение. С човек като Пениман не е възможно да си бъбриш просто така. Сега знам кой е той. Повярвай ми, за тебе ще бъде най-добре да се държиш настрана от него. Ето — продължи тя, топвайки края на салфетката си в чашата вода до леглото й, — виж дали ще можеш да се избършеш с това.

Ендрю се усмихна и взе салфетката. Нека проявим разбиране, мислеше си той. Няма да казвам нищо. Започна да трие линията, после погледна изцапаната салфетка. Погледна се в огледалото над нощното й шкафче и отново затърка, докато линията не изчезна. Върна салфетката на леля Наоми, поблагодари й и се обърна да си върви.

— Почакай — спря го тя и се взря в него. — Ще ми направиш ли една голяма услуга?

— Всичко, което пожелаеш — обеща той.

— Вземи старата сребърна лъжица от скрина. Онази, която Роуз нарича свинската лъжица.

Озадачен, Ендрю изтича надолу по стълбището и миг по-късно се върна с лъжицата.

— Давам я — каза Наоми.

— На Роуз? — уточни Ендрю.

— Не, на тебе. Въпреки някои различия между нас, аз съм почти сигурна, че ти си човек на честта. Изслушай ме внимателно. Тази лъжица вече е твоя. Беше моя собственост много дълго време, но вече се отказах от нея. Сега принадлежи на теб. Искаш ли я?

Ендрю примигна. Истината бе, че не държеше особено на лъжицата. Тя имаше странна история, не представляваше кой знае какво като реликва и едва ли струваше нещо. Основната й функция беше да събира прах. Той я завъртя под светлината и се загледа в деликатните фигурки върху вдлъбнатата й повърхност. Изглеждаше като че ли тя бе изтеглена от дръжката, защото фигурките бяха съразмерни в загребващия край на лъжицата, но се издължаваха към дръжката. Беше толкова тънка, че той би могъл да я извие с палец и показалец. Среброто беше топло, почти горещо, но тази топлина май се дължеше на това, че той я стискаше в ръката си. Интересна вещ. Винаги я бе гледал в захлас. В момента я усещаше в ръката си като вълшебна пръчица. Изведнъж почувства, че не иска да я връща. Искаше да я задържи. И в същия миг усети, че е страшно изтощен. И как иначе. Беше стоял буден половината от нощта, а на всичко отгоре бе станал на зазоряване. Гърбът му се бе схванал. Един горещ душ щеше да му дойде съвсем добре. Щеше да го изправи на крака веднага.

— Ще ми бъде много приятно да я притежавам — отговори той. — Веднага ще я върна в скрина.

— Бог да те благослови — изрече леля Наоми и се усмихна с една от много редките си усмивки. При това искрено. Ендрю изведнъж почувства прилив на нежност към нея и се зачуди на тъгата, която се долавяше в усмивката й. „От възрастта е“, помисли той. Не може в усмивките ти да няма поне мъничко тъга, когато стоиш в сянката на надгробната си плоча. Това е проява на съжаление за изминалото време, какво друго. Сигурно с лъжицата я свързваха много мили спомени. Тя бе единственото, което й бе останало от нейния съпруг… като изключим парите му, разбира се. Тя бе връзката с онази ферма в Айова. В същия момент леля Наоми проговори с изненадващо нисък глас:

— Но аз не бих я оставила в скрина, ако бях на твое място. Щях да помисля за нещо по-сигурно. Защото тази лъжица е много по-ценна, отколкото предполагаш… и е много древна. Тя сама ще ти разкрие стойността си в известен смисъл. Ще видиш. Сега иди и я скрий на сигурно място.

Ендрю й се усмихна в отговор. Тя явно се опитваше да изглежда тайнствена.

— Не се безпокой — каза той. — Ще бъде в безопасност. — В същия миг Роуз го извика. Той вдигна два пръста към челото си сякаш сваляше несъществуващата шапка, излезе на стълбищната площадка и пъхна лъжицата в джоба си малко замаян от цялата тази тайнственост. По средата на стълбите се сети, че леля Наоми като нищо би могла да подслуша разговора му с Пениман долу на верандата. И двамата бяха възкликнали доста силно при вида на сребърния четвърт долар. Да, сигурно ги бе чула. Изобщо не бе посветена в никакво мистериозно познание, а само искаше да изглежда така.

Роуз беше в дневната и държеше в ръката си телефонната слушалка. Обаждаха се от Ванкувър. Озадачен, Ендрю пое слушалката, очаквайки, макар това да бе невъзможно, да чуе гласа на Пикет.

Но не беше Пикет. Беше мъж, който съобщи, че се казва Аугуст Пфениг, че се занимава с монети, книги и любопитни старинни предмети и че се обажда от магазина си на крайбрежната улица. Попита дали Ендрю произхожда по линията на айовските Ванбергенови и дали не е свързан по брак с айовските Цволенветерови, а когато Ендрю призна, че всичко това е истина, Пфениг въздъхна най-сетне задоволен. Името му бе смътно познато на Ендрю, сякаш се бе натъкнал на него в някоя статия от вестника и го бе запомнил заради странното му звучене. Напъна се да си спомни, докато мъжът нещо му говореше, но съзнанието му не можа да свърже името с конкретно лице.

Говорът на Пфениг беше бавен, внимателен и създаваше впечатлението, че едновременно принадлежи и на възрастен човек и на човек, който непрекъснато пресмята нещо, докато говори. В него се долавяше фалшива жизненост, която Ендрю веднага разшифрова като престорения интерес на търговец. Не понасяше такива хора, още по-малко понасяше търговците, бърборещи неясни приказки за общи приятели, понеже това винаги се оказваше най-плоска лъжа. Но все пак беше интересно, че един подобен тип се обажда чак от Канада. Това най-малкото гарантираше, че той няма да цъфне на вратата му, опитвайки се да му пласира нещо. Като крушки за лампи, например. Напоследък Ендрю буквално бе засипан от обаждания за крушки — някаква благотворителна фондация се опитваше да ги пробута по петнайсет долара парчето, гарантирайки, че те ще надживеят всеки и ще продължават да светят дълго след като умреш и червеите те изгризат.

Този човек обаче не предлагаше крушки. Купуваше, без да продава каквото и да е. Бил се специализирал в наследствени бижута и библиотеки. Обясни, че с труд е намерил следите на Ендрю. Сподели, че след смъртта на зет си престанал да бъде в течение на развоя на нещата в Южна Калифорния и каза това така, сякаш Ендрю беше длъжен да знае кой е въпросният зет.

— Е — продължи Пфениг, — сега искам да подновя старите контакти. Напоследък нещата вървят към разруха, нали? Годините си минават.

Ендрю призна, че това е точно така, погрешно възприемайки го за заключителна фраза на този Пфениг, който се бе обадил чак от Ванкувър просто за да побъбрят. Дали не беше един от старите приятели на Роуз от училище, едно от онези отдавна забравени познанства от Ориндж Сити. Той закри микрофона с ръка и прошепна името му на Роуз, която стоеше до него и чакаше, изпълнена с любопитство. Роуз сви рамене и поклати глава отрицателно. Ендрю също сви рамене, за да покаже, че нищо не разбира. Гласът на мъжа заглъхна.

— Извинявайте — намеси се Ендрю вежливо. — Опасявам се, че не разбрах последните ви думи. Връзката е лоша.

В слушалката се разнесе тежко дишане, като че ли някой продухваше дробовете си с кислород.

— Не съм съвсем добре — обясни неочаквано човекът. — Болен съм. Прикован съм на легло. Може ли да говорите малко по-високо?…

Раздразнен, Ендрю изрече директно в микрофона с отчетлива дикция:

— Казах „Какво?“.

Отново тежко дишане и за миг Ендрю помисли, че разговорът просто ще прекъсне, но в този момент човекът на име Пфениг продължи:

— Имам основания да вярвам — каза той, — че вие сте колекционер и се надявам, че ще можем да разменим някои неща просто така, в духа на колекционерството, естествено. Моят интерес не е финансов.

Ендрю кимна. Изплю камъчето най-сетне. Не се занимавал с тези неща заради парите, а? Просто така, заради тръпката. И се обажда от Ванкувър заради малките радости на колекционера, нали? Пфениг продължаваше монотонно да говори, споменавайки за семейни библии, книги с псалмопения, преводи от холандски или, може би, требници. След това премина на готварски книги, старинни медицински фолианти и наръчници за лечение на болести в домашни условия. Ендрю обаче не притежаваше нищо подобно. Имаше едно полуразпаднало се копие на „Готварска книга за Белия дом“, но Пфениг не се интересуваше от нея. „Извън кръга на моите интереси е“, обясни той, след което премина на предмети на изкуството, кована мед и грънчарство.

— Имам ваза в стил „Роузвил“ — опита се да помогне Ендрю. — В цветен мотив — розово и зелено. Доста рядка, доколкото ми е известно. Но не искам да я продавам.

— Много жалко — цъкна със съжаление Пфениг. — Моят зет на времето остави в мен впечатлението, че вие можете да ми предложите някои редки монети. С какви разполагате?

Ендрю се замисли. Доколкото си спомняше, все още пазеше останките от детската си колекция от пенсове и половин дузина овални десетцентови монети, доста сплескани, след като ги бе поставял на жп релсите, но освен тях…

— Сигурен ли сте, че е ставало дума точно за мен? — попита той. — Може би… а-а, братовчедът на жена ми колекционира монети. Споделял е с мен съжалението си, че не може да попадне на къдрав четвърт долар. Бил доста скъп и щял да му струва колкото останалата част от колекцията му.

— Аз имах предвид някоя странна монета — прекъсна го Пфениг и продължи с описанието на това, което търсеше: лице с ястребов поглед от едната страна и странен рунически символ от другата. Сребърна монета, но не толкова изтъркана, колкото би могло да се очаква, имайки предвид възрастта й. Подобно сребро вече не се изработва, да, изобщо не може да се намери в наши дни.

— Наистина много съжалявам — каза Ендрю. — Някой е сбъркал. Всъщност аз не съм голям нумизмат. Опасявам се, че изобщо не си падам много по колекционирането.

— Искате да ми кажете, че не притежавате такава монета, това ли е?

— Точно така, мистър…

— А била ли е някога в ръцете ви? Може би сте я продали вече?

— Не, аз всъщност…

— Моля ви, помислете добре. Готов съм да ви предложа значителна сума. Повече от човека, с когото преговаряте в момента. В никакъв случай не позволявайте да попадне в ръцете му. Ще ви се обадя пак.

— Нямам никаква монета! — започна Ендрю. — Какъв човек? — Но Пфениг беше прекъснал разговора. В следващия миг в слушалката се чу сигнал на централата.

— Кой беше? — попита Роуз.

— Не знам — сви рамене Ендрю. — Един мъж от Ванкувър, който купува и продава различни предмети.

— Не трябваше да му позволяваш да ти губи времето по този начин. Трябваше твърдо да му заявиш, че не разговаряш с такива като него и да прекъснеш. Ти си прекалено вежлив и само си прахосваш времето с такива.

— Какво значи „такива“? Какъв беше той? Той по някакъв начин ни познаваше. Откъде да знам как? „Такива“! Аз вярвам във вежливостта. Такъв съм си. Вежливостта струва толкова евтино.

Роуз поклати глава и изчезна в кухнята, явно нежелаейки да влиза в спор колко евтина е вежливостта. Ендрю направи крачка след нея с намерението да не оставя нещата така. Щеше да запита Роуз какво има тя против вежливостта. И как, за Бога, след като не бе чула разговора, можеше да знае, че… Но припомняйки си разговора с Пфениг, мислите му се объркаха. За какво всъщност беше този разговор? Дали онзи не бе сбъркал номера? Или по-скоро, дали не го бе сбъркал с някой друг? Защото никой не би могъл да препоръча. Ендрю като нумизмат.

— Яденето изстива — обади се Роуз от кухнята. Изглежда изморена, мина през главата на Ендрю в мига, когато забоде вилицата си в пилето. Цялата тази подготовка по отварянето на мотела я изтощава. Но след излизането на рекламата в „Хералд“, която бе изпратила, тя работеше двойно повече, в случай че бизнесът потръгнеше по-рано от очакваното. Беше още съвсем рано, разбира се, и тя бе права, когато казваше, че може да мине известно време, преди да започнат да идват много клиенти.

— Има ли ефект от рекламата? — поинтересува се Ендрю, решавайки да забрави дискусията по въпросите на вежливостта.

— Един човек — кимна Роуз. — Смахнат, ако се съди по външния му вид. Заприлича ми на Мойсей. Появи се днес следобед и проведе разговор с мистър Пениман на верандата. Дори помислих, че му е приятел, но се оказа, че търси „полупостоянен“ пансион. Така се изрази. Не знам какво точно имаше предвид.

— Каза ли му, че става дума за двеста долара месечно?

— Не, така и не стигнахме до това. Но дори да се бе стигнало дотам, едва ли щях да му кажа подобно нещо. Той имаше брада. Трябваше да я видиш. Изглеждаше като Габи Хейс и бе облечен в халат.

— Хавлия?

— Не, някакъв източен халат, мисля. Спомена, че е член на някакво „общество“. Не си спомням точно кое. Каза, че бил очарован от мястото ни, или нещо такова… и особено от книгите ти. Каза, че около къщата имало „атмосфера“. Трябваше да видиш шапката му.

— Книгите ми ли? Да не си му позволила да рови из книгите ми? Каква шапка?

— Беше от онези, не знам как ги наричат, шапки… старомодни клоунски шапки… като конус с кръгла периферия и пискюл на върха.

Ендрю кимна, макар все още да не се бе примирил с това, че някой е бърникал из книгите му, но щастлив все пак, че Роуз не бе дала стаята под наем. Само това им липсваше, да им се натресе някакъв странен фанатик. Може би от атлантите? Какво привличаше тези хора към Южна Калифорния, към брега и към мотела?

— Изгони го, така ли?

— Не, не съм го гонила. Струва ми се, че мистър Пениман го разубеди.

— Отново Пениман! И заради него трябва да се простим с двеста долара на месец. Що за гаден бизнес върти Пениман…?

— Бизнесът му изобщо не е гаден. Ти сам не би дал стаята под наем на онзи човек. О, извинявай. Да, ти би му я дал. Предполагам, от вежливост.

Ендрю кипна:

— Какво аз бих направил, не е… Пениман по-добре да стои настрана от нашия бизнес. Нямаме нужда от гадните му пари и можем да се примирим, ако престане да вмирисва всичко наоколо на розова вода и рибено масло.

Роуз стана и започна да прибира чиниите, без да каже нещо. След една дълга минута мълчание, тя попита:

— Защо си толкова против мистър Пениман? Да не те дразни, че косата му е винаги подстригана и добре вчесана?

Собствената коса на Ендрю беше чорлава. Добре, признаваше го. Имаше нужда от подстригване и приличаше на раздърпан от вятъра храст. Но той стоеше над подобни дреболии. На времето бе пресметнал колко часа е прекарал пред огледалото, вчесвайки я старателно, мислейки, може би, че ако съумее да го направи както трябва, ще види в огледалото един друг човек — истинския Ендрю Ванберген, уверен в себе си, непоклатим, способен да мине по паяжина, без да остави следи. Но косата му беше отказала да му сътрудничи. Малки къдрици изскачаха от края на сресаната част, от което главата му заприличваше на счупен стенен часовник от анимационен филм, с изскочила пружина, поклащаща се в горната му част. Часовете, които бе прекарал, притискайки тези немирни кичури, се равняваха на година и четвърт. Е, добре, той беше сложил край на това.

Роуз тракаше с чиниите в умивалника.

— Не трябва да се страхуваш от хората просто защото те са по-различни — обади се тя, — или защото не можеш да ги разбереш. Понякога ми се струва, че ти мразиш всичко, което не разбираш.

— Аз ли? — попита недоверчиво Ендрю. — Та нали ти не даде стая на бедния брадат нещастник само защото носел шапка. Че на кой му пука от шапката му? Пет пари не бих дал дали я носи или не. Дори бих му завидял, че я има. Бог да благослови шапките.

В същия миг отнякъде се появи мисис Гъмидж — дребна, сива, прегърбена, тананикаща си някаква мелодийка. Тя отвори чекмеджето с джунджурии и започна да рови в него.

— Само за секунда — каза тя с извинителна нотка в гласа си. — Не ми обръщайте никакво внимание.

— Разбира се — съгласи се Ендрю. — Та, за какво говорих…?

— Нямахме ли една малка пластмасова кутийка с малки отвертчици? — попита мисис Гъмидж и примигна към Ендрю.

— Ние ли? — разтвори широко очи Ендрю, когото формулировката на фразата беше оставила без думи.

— Отзад, мисля — помогна Роуз.

— А — произнесе мисис Гъмидж, наклони глава към Ендрю едва ли не съчувствено, опитвайки се да му покаже, че разбира колко трудни са някои неща за него, и че тя не се обижда. — Точно поправях ключалката на вратата на банята, за която така и не ви остава време, мистър Ванберген. Обичам да се захващам с такива дреболийки.

Той остави думите й без коментар, въздържайки се да не захвърли костта от пилето към нея. Когато тя си тръгна, подчертавайки колко съжалява за необходимостта да им се „натрапи“, той се обърна към Роуз:

— Ние? Нашите отвертчици? И за каква проклета ключалка става дума? Какво й влизат в работата ключалките на вратите за баните.

Роуз го погледна със спокойно лице.

— Успокой се — каза тя. — На кой му пука? Не ставай дребнав. Тя не искаше да каже нищо лошо с това.

И двамата замълчаха. Ендрю мразеше да му казват да се успокои. Но човек не можеше да не го направи, когато му го кажеха, защото отказът е ново доказателство, че се налага да се успокои. Иска ти се да хукнеш като побеснял, да крещиш и да чупиш различни неща, но не можеш. Трябва да си разумен. Насили се да бъде разумен, осъзнавайки, че благодарение на мисис Гъмидж напълно е изпуснал нишката на разговора, който бе водил с Роуз. В настаналата тишина ясно се чуваше цвъркането на жабата на задната веранда, която може би разговаряше с една от котките.

— И не ме е страх от Пениман — заяви той, снижавайки глас. — Но лесно различавам отрепките. Аз ще го изхвърля, имай го предвид. Вече ни струва двеста долара месечно и този факт напълно компенсира двестате, които ни плаща, нали? Изхвърляме го и сме квит.

Роуз миеше чиниите и ги трупаше в чистия край на умивалника.

— Направи сметката отново — предложи тя простичко.

— Каква сметка. Това тук не ти е математика, а е… морал. Ето, това е. Защото се примиряваш с нещо дяволско. Нищо чудно скоро всичко гнило да ти изглежда напълно нормално. Дай на такъв като Пениман и най-малък повод, и скоро той ще ни управлява. Не виждаш ли как се държи. Да прогони брадатия! Как може точно той да ми говори за бради.

— Свърши ли с чинията?

— Какво? — сепна се Ендрю. — О, да. Мисля, че да. И какво искаше онзи от книгите ми?

— Не е искал нищо от книгите ти. Просто се вгледа в тях за миг. В библиотеката. Както и да е, заинтересуваха го книгите на мистър Пениман, а не твоите. Онези, чуждите, на средните лавици. Извади една и започна да я прелиства, но мистър Пениман охлади любопитството му. Не мога да кажа как. Просто даде да се разбере, че този човек си позволява твърде много. Двамата никак не си допаднаха. Веднага се разбра. Човекът изведнъж реши, че няма нужда от стаята, но ми се струва, че книгите направо го влудяваха. Все пак излезе навън с високомерно изражение на лицето. После се спря на площадката пред вратата и размениха няколко думи с мистър Пениман, който се държа много мило през цялото време.

— Мило! — измърмори Ендрю. — Как съумява да се държи мило? И каква е връзката с всичко това?

— Е, на теб може да не ти е ясно, но на мен ми допада. Да си мил е толкова евтино.

Ендрю замълча. Този път го бе хванала натясно.

— Както и да е, човекът постоя на верандата, говорейки с мистър Пениман за фокуси с монети. И толкова. Дори не ми се вярваше, че го прави сериозно. Искаше да поогледа това-онова като хората, оглеждащи къща за продан. Най-обикновено любопитство според мен.

— Добре де — обади се Ендрю, — защо, но дяволите, Пениман ни зае тези книги, щом не му харесва хората да се ровят из тях? Така или иначе те са си най-обикновен боклук. Фокуси с монети, казваш?

— Точно така. Не мога да кажа нищо за книгите му. Имам още малко работа. Би ли намерил време да свалиш чинията на леля Наоми?

— Да, мога да намеря малко време — и Ендрю излезе от кухнята като смазан. По някакъв странен начин нощта се бе изкофтила. Болката в гърба му направо го убиваше. Трябва да беше седалищният му нерв… Ето как се бе развил денят: той се бе прибрал у дома богат и тържествуващ и ненадейно, без да има и най-малка вина за това, се бе натъкнал на машинациите на Пениман и мисис Гъмидж. Е, трябваше да направи нещо по въпроса. Домът на един мъж, в крайна сметка, се предполагаше, че е неговата крепост. И той щеше да изхвърли мошениците в рова зад стените на крепостта. Разговорът му с Пфениг обаче продължаваше да го безпокои. Част от съществото му желаеше да мисли, че става дума за някаква досадна грешка, но другата част мърмореше полугласно, че името би трябвало нещо да му говори и че няма никаква грешка.

Влезе в спалнята, възнамерявайки да се преоблече в по-свободни дрехи и да се помотае няколко минути, преди да се срещне отново с леля Наоми. Бог знае какво щеше да е намислила този път — нищо чудно отново да бе изпаднала в транс, съзерцавайки мъгливата нощ през отворения прозорец.

Книгите му — неговите хубави книги — запълваха лавиците на две от стените. Виждаха се имената на Бъроуз и Х.‍Д. Уелс. Имаше Уудхаус и Дикенс. Нито един от томовете не представляваше особена ценност. Той по-скоро бе притежател на книги, отколкото колекционер. Събираше каквото му попадне. Това бе истината. Мислеше си за това, докато седеше на ръба на леглото, облегнал се на лакти. Книгите обаче съставляваха част от самия него, представляваха част от атмосферата, в която живееше. Не, беше нещо повече от това. Те бяха своеобразна бариера. Бяха като бетонните основи на къща и на тях се крепеше сградата на живота му. Те спираха термитите на перваза на прозореца, задържаха цялата структура, когато земята се разтресеше. Само един поглед към тях бе успокояващ, дори ако беше в лошо настроение. Пениман! Едно насекомо, която се бе промъкнало маскирано, за да загризе дъските на дюшемето. Беше само една буболечка, та макар и Роуз да не го разбираше.

Естествено Ендрю не можеше просто да го изхвърли навън. Парите не бяха никак малко. Роуз щеше да му подаде ножицата за подкастряне на стобора заедно с прахосмукачката и щеше да му каже да оправи всичко сам. Но ако тя вдигнеше ръце, това означаваше край на мотела, край на всичко. В главата му изплува картина: той е щастлив, десет години по-стар, може би малко понапълнял, седнал на маса в ъгъла на ресторанта, в камината лудува весел огън, в ръката му има халба с „Бас Ейл“, на горния етаж всичко е наред, майстор-готвачът се труди в кухнята, а парите просто се сипят. Доста приятна мечта… да, уютна мечта. Но едва ли щеше да се сбъдне, ако единственото му занимание бе да изхвърля гостите навън.

Той въздъхна и дръпна чехлите си. Погледна към лавиците, надигна се и с наклонена глава се захвана да чете заглавията. Ето, една книга липсваше. Сигурен бе в това. Приближи се още, огледа заглавията и се напрегна да си спомни как ги беше подредил. Липсваха две… не, три книги. Бяха го обрали.