Джудит Кранц
Пролетна колекция (28)

28.

Улових се, че потъвам в мислите си, родени във въздуха от въпроса накъде отиваме, след като излетяхме за Ню Йорк с частния джет на „Джи Ен“ 727.

Нима бяха изминали само две седмици, откакто напуснахме Ню Йорк, за да представим пролетната колекция на Ломбарди в Париж? Аз наистина трябваше да броя от една дата до друга на пръсти просто за да съм сигурна. Защото по време на това пътуване толкова пъти бях прекъсвана от въпросите на Мод за навиците на топмоделите, които записваше в бележника си, че полетът ми се стори цяла вечност.

Погледнато от друга страна, последните две седмици бяха изминали като един разтегнат във времето епизод от живота на „Любовния кораб“. Изгледах няколко пъти записите на шоуто по кабелната телевизия винаги когато трябваше да избирам между някое неразумно забавление или размишление до пръсване: срещнах цял букет от странници, които в края на шоуто се бяха чифтосали.

Хората от „Любовния кораб“ винаги ли трябва да слязат на едно пристанище, никога ли не се връщат обратно? Така се случи с Тинкър. Тя дойде в хотела вчера следобед и каза на мен и Джъстийн, че ще остане в Париж. Може би причинените от наркотиците халюцинации са добри за някои хора, след като електрошоковата терапия се е върнала в употреба при лекуването на клиничните депресии, но преживяното с „Богинята“ беше накарало Тинкър, по нейните собствени думи, да се чувства като „родена вчера“.

Изглеждаше по-щастлива и по-отпочинала откогато и да било. Тя ни каза, че не е сигурна дали някога ще работи отново като топмодел, но ако се върне в тази професия, то няма да е, за да търси индивидуалността си, а само за долари.

— Ще престана да си доказвам коя съм. Няма да се стремя да спечеля първото място в конкурсите — каза тя. — Състезанията по красота, състезанията за обичта на майка ми, състезанията върху подиума на ревютата, състезанията за вниманието на Марко, състезанията за договора с Ломбарди и бог знае още какви танцови състезания… Зная, вие двете вероятно си мислите, че аз само си говоря всичко това, за да се представя за такава, каквато не съм, защото не успях да спечеля, но трябва да ми повярвате: миналата нощ нещо каза щрак… не мозъкът ми, разбира се… и почувствах как някакъв товар се смъкна, някакво налягане се оттече от мене, налягане, за което дори не бях предполагала, че виси над главата ми. Може би трябваше да падна пред публиката, за да се случи…

— Какво ще правиш със себе си сега? — запита я Джъстийн.

— Ще остана тук, ще си наема апартамент за студио или дори ще живея в някой малък хотел, ако не мога да намеря друго. Обичам Том, но да живея с него… не, това свърши засега. Аз се увлякох по него толкова бързо, защото се нуждаех от Том. Обожавам го, но не съм готова да се посветя изцяло на дома. А сега, след като пролетната колекция свърши, нещата клонят натам. Не дойдох в Париж, за да си играя на дом и да седя около Том, за да го наблюдавам как рисува… и не вярвам, че той наистина има нужда от мен. И още нещо, може би вие двете не сте го забелязали, но той може да бъде много властен човек. Това може би му помага, а може би не, но точно сега аз се нуждая от време и ще си го подаря. За да намеря онова, от което имам нужда, и то е обратно на онова, което другите очакват от мене. Дори Том. Или най-вече Том.

В искрящия поглед на Тинкър се таеше емоция. Силата й рядко може да бъде забелязана у едно осемнайсетгодишно момиче.

— Аз имам тези сто хиляди долара от шоуто минус вашата комисиона, разбира се. За живота, който възнамерявам да живея, те ще ми стигнат за дълго… за много години… Ще чета и ще ходя в галериите, ще обикалям Париж и може би ще уча френски… О, има толкова неща за правене, че не зная с какво да се заема по-напред… Всичко е така дяволски близко до мен, остава само да протегна ръка. Не мога да чакам времето, в което ще открия себе си като личност, след като видът ми не означава нищо за никого, дори за самата мен…

Джъстийн и аз си разменихме многозначителни погледи. Решихме в един миг, че ще е глупаво и просташко да кажем на Тинкър за огромната врява, която се носи зад гърба й в Ню Йорк.

— Помни, Тинкър — задоволи се да й каже Джъстийн, — ако не можеш да си намериш място или си отегчена, или имаш нужда от пари, винаги можеш да вдигнеш телефона и да ми се обадиш, аз ще ти намеря работа тук. Не трябва да взимаш никакви крайни решения. Все още си много млада.

Кой знае, може би ще поискаш да отидеш в колеж, имаш милион възможности за избор.

— Ето защо няма да направя нищо — каза Тинкър с усмивка, която ни накара двете с Джъстийн да изпитаме възторг при мисълта за нейните потенциални възможности.

В този миг внезапно ми хрумна, че лицето на Тинкър вече бе изгубило хамелеоновското си изражение. То вече не беше онова съвършено пусто лице, готово за нанасяне на грима, с което тя отпътува от Ню Йорк.

Каквато и да бе Тинкър Осбърн, тя беше определено човек със собствен ум. Развитието на ума й човек би наблюдавал с интерес.

Така че ние загубихме Тинкър, поне засега, но задържахме Ейприл, помислих си аз. Тя напусна Ню Йорк като една подценена ледена принцеса от Минесота, а сега се завръща триумфираща, хвалена от най-свежия и най-оригиналния поглед в света на модата, поглед, който кара всички други блондинки — дори Ели, Клаудия и Карин — да изглеждат като старомодни версии. Разбира се, мъжете винаги ще си падат по сюрреалистичните огромни и пищни красиви блондинки, които приличат на клонинги на славните амазонки, с избуяли до задниците водопади от коси, но Ейприл ще интригува и ще очарова и двата пола с елементите на дивото. Тя владее тези елементи до съвършенство.

Иска ми се да се обзаложа, че Ейприл я очакват много повече метаморфози, че това момиче, което виждаме днес, е само първата версия на Ейприл Найкуист, че ще има много промени в лицето, стойката и сексуалността, която тя ще представя пред света. По някакъв начин тя вече ще избягва мразовития фетишизъм на камерите, а като се има предвид безмилостният класицизъм на чертите на лицето й, няма начин тя да не изчука някого или да не бъде начукана. Откъде мога да зная това?! Голям ум беше обобщил Холивуд с фразата „никой не знае нищо“, но като погледна към нея, добивам силното усещане, че познавам бъдещето й, а аз съм се научила да вярвам на чувствата си повече, отколкото на моите логични мисловни процеси. Помните ли, когато си помислих, че не мога да понасям Майк?

Не трябва да се уповавам на мнението си, когато става дума за бъдещето на Ейприл с Мод. Ейприл се бе увлякла дълбоко в една игра, изпълнена с шеговит шепот, с тъмнокоса френска красавица — смайващо знойно парче на име Китън, — която бе успяла да открие някъде, някак си, и то след шоуто на Ломбарди. Тя просто я доведе със себе си до Ню Йорк, където Китън имаше среща с Кати Форд, и никой не зададе никакви въпроси. Мод седеше сама, на колкото се може по-голямо разстояние от тях, и се занимаваше усърдно с портативния си компютър. Изпитвах искрено съжаление към нея, но, разбира се, това трябваше да се случи. И все пак не толкова бързо…

Огледах вътрешността на самолета с неутолимо любопитство. Никога не си бях представяла, че някъде съществува някой, който е проумял какъв трябва да бъде дизайнът на самолетните седалки. Нашите всевъзможни натруфени въртящи се столове предлагаха комбинация от място, в което да се прави любов, и вид шезлонг, който придава на комфорта ново значение. Имах толкова време за моите добри мисли, че трябваше да се преборя със себе си, за да не се оставя да ме отнесе течението им, както направи Джордан, която тутакси заспа още щом излетяхме. Не се чувствах изненадана, не и след последната преживяна нощ.

Джордан беше много тиха, когато всички се събрахме след последната вечеря в „Плаца“, където се удивихме от образа на Пийчиз Уилкокс — брилянтна жена, покрита с бижута, тя изглеждаше толкова разцъфтяла и подмладена, колкото и един вампир след някой особено вкусен обяд. Миналата нощ тя беше властвала на три огромни маси, отрупани с гости — цвета на малкия клан на американското висше общество — хора, които са достатъчно богати, за да могат да си поръчват дрехи направо от моделите на шивашката къща. Марко, чието ново намерение за дружелюбие беше обяснено на Джъстийн от баща й, се залепи за Уилкокс и през цялото време беше внимателен, обожаваше я и попиваше всяка нейна дума — единственото нещо, което му липсваше, бе желязната верига на крака му и белезниците, които, предполагам, бяха „свалени“ в някой апартамент.

Вкусът на Пийчиз към мъжете беше повече от ексцентричен, но ако този факт превърне живота на Марко в ад — защо не. Аз не съм забравила каква злокобна змия беше тя към мен заради Майк, но сега, когато нейната отрова е отправена към Марко, мога да си позволя да се чувствам по-зряла в този смисъл. Обществото ще се порадва на една любовна двойка известно време, докато Пийчиз не се умори от него. По-добре е за него да не губи и косъм от ренесансовите си коси, по-добре е да не надебелява, по-добре е да не губи чара си нито за минутка и да не си позволява нито една неуспешна модна колекция. Доколкото аз познавам нашата Пийчиз, за него е по-добре да бъде готов да го вдига и да го държи надървен при първия властен жест на нейните покрити с диаманти пръсти. Уви, никога не съм чувала някой мъж да дресира този мускул по команда.

Но да се върнем към Джордан. Тя пропусна да се присъедини към разговора ни на вечерята, вървеше като сомнамбул, като човек, който сънува и през деня. Изглеждаше като полирана от мълчание. Имах чувството, че е безмерно тъжна, че продължава да е в Париж, където животът й е придобил нова посока. Тя и Ейприл се върнаха бързо отново в Париж заради готовата мартенска модна колекция на Ломбарди, но нямаше шоу, което тя да не прие като драма.

Тъй като Джордан беше висока точно колкото Тинкър и мерките им бяха едни и същи, тя трябваше да показва и всички модели на Тинкър, а след това и своите собствени. Когато се отбих при нея с намерение да й помогна да си стегне багажа, усетих дълбоката й умора. От всички нас само тя си беше накупила най-много антики, за които се наложи да изпрати хора в последната минута за допълнителен куфар.

— Обещай ми да си легнеш рано — помолих я. — Имаш огромна нужда от хубав нощен сън. Очите ти са трескави…

— Добре, мамо — съгласи се тя, — но аз наистина не съм уморена, просто умът ми блуждае… обзалагам се, че ще бъда будна цяла нощ.

Останах, за да се уверя, че е навлякла нощницата си и е готова за лягане. Дори се опитах да говоря с нея и да я убедя да изпие чаша топло мляко, но Джордан отказа да го направи и ме изблъска от стаята си, преди да успея да я набутам в леглото. След това Джъстийн се върна от вечерята с баща си и двете се оттеглихме в нашата стая, настанихме се удобно за нощта, изтощени от толкова много решения, толкова много емоции, толкова много възторзи.

Няколко часа по-късно, когато вече спях дълбоко, точно в този момент, когато мозъкът и тялото ми най-после са били отпуснати изцяло, бях разбудена. Скочих от силен шум, чувах удари по вратата и дрънчене на звънец. Не можех да си спомня къде се намирам. Стоях объркана, а след минути първата ми мисъл беше, че може би в хотела е избухнал пожар. Навлякох хавлията и отворих вратата много предпазливо, очаквах да видя коридора пълен с дим. Вместо това на височината на очите ми се мярнаха величествените голи крака на Джордан, които се мъчеха да се освободят от една ръка, обвита в ръкав на мъжко сако.

— Какъв е този шибан номер? — зяпнах, отваряйки този път широко вратата, и се озовах срещу Жак Некер, който задушаваше в ръцете си борещата се Джордан.

— Пусни ме да си вървя, простак такъв — изкрещя отново Джордан, удряйки Некер с юмруци. — Пусни ме!

— Нуждая се от свидетели — поясни ми Некер, отнасяйки Джордан в дневната стая като един рус Кинг Конг. Стори ми се, че в гласа му прозвуча съвсем нормална молба.

Джъстийн се олюля на прага на стаята си.

— Татко! Какво правиш тук по това време? — запита уморено тя.

Джордан се бореше още по-силно, за да се освободи от здравите ръце на Жак Некер, и го ругаеше през зъби.

— Две свидетелки, отлично. Това придава официален характер на всичко. Джордан и аз ще се оженим.

— Мосю Некер — казах аз утешително, използвайки целия си опит в справянето с подобни скандали: оплаквания, заплахи за убиване на някоя от топмоделите, — това е много интересно, много, много интересна новина. Много хубаво е наистина. Но няма ли да ви е по-удобно, ако седнете и ни разкажете за всичко бавно, много, много бавно, с всичките му там детайли?… Може би ще се почувствате по-добре, ако оставите Джордан на стола, така че да мога да й дам един пуловер. Помогнете ми, тя е замръзнала, тя трепери, а вие също не искате да настине нали, мистър Некер?!…

— Аз се смея, идиотки такива, не съм замръзнала — Джордан извика с пълен глас.

— Ти много ми помагаш — изсъсках й аз. — Никак не е смешно…

— Не мога да повярвам! Как можа да се случи това, какво е ставало тук, за бога?! — Джъстийн изгледа напрегнато Джордан, а след това Некер, опитвайки се да прецени по лицата им какво се е случило. — Това е невъзможно! Това е лудост, това е… Аз не мога да повярвам… но каквото и да е, по дяволите, не зная… като че ли е истина… — извика в един миг Джъстийн, разпервайки ръце около двама им, целувайки ги където й падне по лицата като възбудено куче. — Татко, ти имаш неописуем вкус! Джордан, ти ще го направиш толкова щастлив! По дяволите, де да бях пристигнала, за да наблюдавам цялото това нещо между вас двамата…

— Ако ти беше тук — каза Джордан внезапно сериозно, — това никога нямаше да се случи, нямаше да се случи и след милион години. Благодаря ти, че не дойде много бързо, Джъстийн.

Полудели ли бяха и тримата? Некер охлаби хватката си, така че да включи и Джъстийн в прегръдката. Аз стоях, гледах щастливата групичка и се опитвах да проумея тази налудничава сцена. Некер и Джордан?! Истина ли бе това?! Той гледаше към мен и четеше мислите ми.

— Джордан ме изтръгна от нормалния живот, Франки — обясни Некер, усмихвайки се широко с най-удивителната си усмивка. Е, добре! Ами това, че за първи път ме нарече с друго име, не мис Северино, а просто Франки? За първи път той ми се усмихваше. Някой беше свалил напрежението от този мъж и това не бе Джъстийн.

„Изтръгнала го“ — е, има много начини да обясниш любовта си, предполагам. И гледайки към сияещата Джордан, аз проумях, че собствената ми способност да разбирам хората не ми вършеше работа при нея. Тя не е била отчайващо уморена, тя е била отчаяно и нещастно влюбена. И аз не бях забелязала признаците на това явление нито за миг и през цялата онази седмица, в която ги бях наблюдавала как с ентусиазъм правят своите културни екскурзии. Бяха ли ходили в Лувъра?! Може би, но нещо ми подсказваше, че това не беше същият Лувър, на който аз и Майк посветихме следобедите си. Некер беше прекалено благовъзпитан човек, такава бе, разбира се, по свой начин и Джордан.

Така че ето ти нашия „Кораб на любовта“ в пълен комплект: Жак, както той сега настоява да го наричам, и Джордан, която държи ръката му и в съня си; Мод, нещастно влюбена и изоставена от любимата; Ейприл и Китън и онази, която ще заеме мястото на Китън… И така нататък, и така нататък… Тинкър, която пое по пътя си. Джъстийн и Ейдън, предприемачът, който все още остава да бъде проверен, но който не може да бъде и наполовина колкото… Е, хайде да се съгласим с това, няма начин той да бъде и наполовина толкова божествен, колкото е Майк. А сега той се е изправил в кабината на самолета и показва на пилота как да управлява въздушната птица…

Единствената личност, която Жак помоли да дойде с нас до летището, беше Габриел Д’Анжел. Той й разказа за предстоящата сватба — новина, която човек би си помислил, че ще предизвика някаква по-буйна реакция вместо плоските й поздравления. Докато той редеше наставления за нейните задължения по време на пътуването му до Ню Йорк, Габриел като че ли избягваше отговора на някакъв труден въпрос, чието разрешение бе отлагано дълго време. И все пак, когато Жак почти мимоходом й каза, че я повишава в длъжност изпълнителен вицепрезидент на „Ла Груп Некер“, тя избухна в радостни сълзи и не спря да плаче през следващите десет минути. Тя си е една родена оплаквачка. Вярвам, че Габриел е най-посветената, най-малко романтичната кариеристка, която някога съм срещала в живота си през всичките тези изминали години, но човек не може да генерализира нещата дори когато се отнася за французи, нали…

От всички тези любовни романи напоследък, моля ви, забележете, аз съм единствената, която е сгодена за истинската си, дълго изстрадана любов — единствено на мен не ми отиват бързите романи, при това си имам и годежен пръстен.

Докато се размотаваше насам-натам вчера, за да прави снимки на момичетата, Майк намери време да прескочи до Ван Клийф и да ми купи един пръстен, доста голям. Тази информация е, в случай че сте хора, които се впечатляват лесно от простите материални неща. За моя голяма изненада аз не съм такъв човек. Предполагам, че този факт трябва да има нещо общо и с уроците как да се носят дрехите на Дона Карън.

Джъстийн иска нашата сватбена церемония да се извърши в нейния дом, а аз искам тя да се състои в Биг Ед, защото самата Джъстийн ще има достатъчно много сватбени грижи, да не говорим какъв вид церемония ще планират Джордан и Жак, след като се срещнат с нейните родители. Боже мили! Ако не бяха сватбените церемонии, какво ли щеше да се случи с американската икономика!?

Събитието, което очаквам с нетърпение, повече, отколкото венчавката, е десетото поред събиране на моя клас от „Абръхъм Линкълн Хай Скуул“ тази пролет. Преди две седмици възнамерявах да го прескоча. Почти всеки един от моите деветстотин — или горе-долу толкова — съученици имат правото да си доведат по един съпруг или съпруга, или партньор от всякакъв пол на това специално събиране, а аз досега не знаех кого да заведа с мен.

Но когато се покажа с Майк Арън — легендарната звезда, всички ще разберат, че аз наистина съм мисис Майк Арън… Карамба!

Добре де, наричайте ме шоу дама, която се перчи, наричайте ме суетна, но кажете ми как мога да се съпротивлявам на възможността да докажа на всички онези приятелчета от колежа, които ме дразнеха, че съм била прекалено мършава в трико или клин, че дори едно дете с голям нос, което носи косите си навити на кок и чиито най-хубави форми са големите й крака… че дори Франки Северино може да порасне. За да приеме с грация, с достойнство, със страст сърцето и ръката на единствения принц на Бруклин…