Джудит Кранц
Пролетна колекция (17)

17.

Последните няколко дни се оказаха толкова дяволски наситени и бурни, че би могла като капак на всичко да приеме предложението за обяд с Дарт Бенедикт, реши Джъстийн. Умори се да си търси извинения и да му отказва, а и състоянието, в което беше, я подтикна да се съгласи на поканата, за да се разсее. От друга страна, беше любопитна да разбере защо този мъж, който управлява една влиятелна и отдавна спечелила име агенция, не я остави на мира, докато не уговори най-после деня за обяд. Очевидно искаше нещо, в противен случай не би я търсил. Поне неговото нахалство нямаше да предизвика неприятни последствия. Дори и да предизвика, помисли си Джъстийн мрачно, Некер и Ейдън вече бяха злоупотребили достатъчно с нея, така че поредната проява на нахалство просто ще потъне в кюпа при другите.

Как се бе осмелил Некер да й изпрати тази извънредно разточителна, пищна масичка? Дори и да бе маскирана като подарък, подкупът си личеше много ясно. Би могла да приеме малката масичка като знак на щедрост, ако споделяше неговите желания. Но тя никога не би поела такава отговорност. Джъстийн не си беше вкъщи през деня и не можа веднага да върне обратно пратката, както й се искаше да направи. Но имаше и още нещо: да я върне означаваше да я опакова добре и да я застрахова, защото според Ейдън масичката би трябвало да е изключително ценна вещ.

Джъстийн не желаеше да е длъжница на Некер. Затова засега отнесе дяволски деликатната вещ в килера, който никога не използваше, и се опита да си внуши, че подаръкът не съществува, да го възприеме само като неприятност, която трябва да бъде заличена в следващите дни.

Но масичката отказа да изчезне от съзнанието й. Сякаш Некер бе проникнал в нейния дом само с едно протягане на гигантската си ръка и бе сложил там подаръка си. Така че сега масичката имаше претенции, че съществува… че е жива… в своята тъмна стаичка, и светеше в съзнанието й, като че ли ден и нощ бе осветявана. Джъстийн можеше ясно да види порцелановите фризове върху чекмеджетата с техните нежни, пъстри букети от брилянтно изрисувани цветя, обрамчени от фигури с цвят на зелена ябълка и тюркоаз. Централната декорация със своите позлатени дръжки, три кули и венче около тях не можеше да бъде забравена за нищо на света. Ако подаръкът не бе от Некер, тя можеше поне да намери някого, от когото да разбере кой е бил първият притежател на тази музейна ценност. От любопитство.

Ако бе попаднала на масичката в антикварен магазин… но само на изгодна цена… въпреки че разликата между тази ценност и предметите, които обикновено я привличаха, се изчисляваше със светлинни години, Джъстийн щеше да се изкуши безкрайно от хармоничните й форми. А после, помисли си тя, щеше да я сложи в своята спалня, за да й се любува, да й се удивлява. Дори вероятно щеше да пише на нея и да си представя жените от разни поколения, които са сядали зад масичката преди нея, писали са любовни писма, покани за балове, поръчки за своите шивачи. Ще трябва да е била поръчана за жена с вкус, за жена, която е обичала лукса, красивите и фино изработени предмети. Нямаше съмнение, че е работа на голям майстор, Джъстийн не можеше да не признае този факт. И нямаше нищо против ценната антика, а против дарителя.

Не, не я иска! Загадъчният предмет е част от друга цивилизация, едно творение от начин на живот, който й е напълно чужд. Затова тя гледа на него като на музейна ценност, а не като на вещ, много лична вещ от нейния дом. Няма значение, колко е красива, щом като тази масичка нахлу в личния й живот точно така, както му се искаше на Некер. Джъстийн имаше чувството, че той й поднася прекрасна диадема, като с едната си ръка я принуждава да падне на колене, а с другата насила слага диадемата на главата й, за да заяви, че тя трябва да я носи всеки ден независимо, дали е съгласна или не.

Некер си бе позволил и въобразил твърде много, недопустимо много, щом като бе изпратил подаръка си преди снежната виелица, вероятно веднага щом Габриел Д’Анжел се обади, за да заложи капана с новината, че трите момичета са били избрани за конкурса на Ломбарди. Тази прибързаност показваше колко той е бил сигурен в нейното пристигане, колко лесно е мислил да купи свободния достъп до живота й.

Колкото до Ейдън, неговото нахалство и това на Некер не се различаваха кой знае колко. Ейдън… като си помисли за него, на Джъстийн й се сви сърцето… Ейдън бе другият самонадеян нахалник в нейния живот. Едва бе отворила вратата на един непознат предприемач, и докато се окопити, той съсипа котела й за отопление, после я отвлече и съблазни, за да я превърне в сексуална робиня. Никой мъж никога преди него не бе прониквал така дълбоко в същината й. За няколко дни, тя попадна под властта на неукротимата, непреодолима страст. Страст, която посегна на нейната самостоятелност. Каза й, че „не иска никакви обяснения“ за масичката, когато искаше да чуе точно тях, очакваше ги.

Защо, по дяволите, фактът, че един мъж може да те накара да получиш оргазъм само като бройка, означава, че ти трябва да му разкажеш за всички неща, които искаш да запазиш в себе си? Не е ли едното също толкова важно, колкото и другото? И не е ли това класически пример за мъжки сексуален контрол. Тя винаги се страхуваше, че на него са изложени нейните момичета. Сексуален контрол от страна на мъжете в агенциите за модели, нали ги купуваха? Чрез този контрол те принуждаваха манекенките да правят неща, които нито едно почтено момиче не би правило.

Тя не беше сигурна в себе си, за да се срещне отново с Ейдън. Не можеше да разсее подозренията му, без да разкрие съществуването на Некер в живота й. Но също така невъзможно ще бъде да са заедно, преструвайки се, че масичката не съществува. Най-лошото от всичко е, че ако се срещнат за вечеря, както искаше той, тя няма да се пита за нищо друго освен, дали е благоприлично да мисли само за края на вечерята, та да се налюбят. Благоприличието тук няма никакво значение, призна си Джъстийн. Едно бързо чукане дори и на изтривалката в коридора от мига, в който той прекрачи прага на нейния дом, би било нещо чудесно. А после още едно, но този път „бавно, много нежно“. Умът подсказваше на тялото й, че то е под влияние на опасен чар, а този факт я плашеше невъобразимо.

Да, сега е удобен момент да разбере какво цели Дарт Бенедикт. Той не й е нито баща, нито любовник, нито приятел. А влиятелен мъж, за когото се носят различни слухове. Но в това да споделиш хляба си с някого все още не означава чувства. Той е от типа мъже, които излъчват хладнокръвие и абсолютна независимост. Крайно прибързано и глупаво се оказа от нейна страна, да поздрави себе си за това, че уж притежава същите качества.

Дарт Бенедикт бе човек, който правеше дългосрочни планове за живота и преследваше целите си упорито. Хладнокръвен, пресметлив, толкова проницателен и мощен, че можеше да използва силата и уменията си, за да въздейства и на самия себе си, така, както и на останалите. В края на седемдесетте години, когато достигна разцвета на младостта си, на двайсет и пет години, той се ожени за Мери Бет Бонър, една едра, спокойна, грозна, но добре гледана пост дебютантка, която имаше предимството да е еднолична наследница на богати родители. Мери Бет, свикнала на добри обноски и нежно внимание от страна на най-скучните момчета в богатите среди, се удиви на своя късмет да привлече погледа на Дарт. Той можеше да има, която пожелае от нейните приятелки, независимо от това, че има агенция за модели. В нейния консервативен свят тази дейност предизвикваше дълбоко подозрение.

В допълнение към богатството си, Мери Бет имаше и други привлекателни атрибути, сред които и доброто старовремско възпитание, чудесни обноски, липса на въображение, недоразвит сексуален инстинкт, обич към природата и много силно чувство за самодисциплина. Тези качества даваха пълна представа за Мери до такава степен, че всички нейни действия бяха напълно предсказуеми. И най-важното от всичко след парите й — тя бе дълбоко вярваща католичка. За да се ожени за нея, Дарт се отрече от методизма, знаейки, че Мери Бет ще му гарантира обществено положение, което той искаше на всяка цена: солиден като скала семеен живот и финансова независимост.

Детството и юношеството на Дарт бяха преминали във Филаделфия, където основателните претенции на неговите родители за древен произход и обществено положение бяха бавно и безславно разрушени от развода им, от пиянството и от неумението им да боравят с пари. През годините на обучението си в университета на Пенсилвания Дарт се отдалечи съзнателно от родителите си, търсейки най-бързия начин, за да си осигури бъдеще. Тогава той разви своите умения съвсем целенасочено.

Не ще и дума, той се справяше отлично извън аудиториите. Имаше невероятен успех сред най-амбициозните и привлекателни момичета от групата им. Те се тълпяха около него, възприемайки го не като възможен любовник, а като някой, от когото търсеха съвет, чието решение ценяха и изпълняваха стриктно. Няма съмнение, реши тогава Дарт, бог го е дарил с умения да се занимава с жени. И нещо повече, да разбира от женска красота. Благодарение на вродения си верен поглед, той можеше сред многобройните хубави момичета да различи най-хубавите и няколкото, които притежаваха истинска, омайваща красота. Неговите сексуални желания бяха неизчерпаеми, но той внимателно подбираше за тяхното задоволяване само хубавите момичета, не и красивите. Когато завърши университета, Дарт успя да получи работа в агенция за модели, след като убеди двете най-красиви момичета от класа да го последват в бизнеса, сякаш създаден за него.

Скоро след като Дарт се ожени за Мери Бет, той взе на заем известна сума от нейните пари и отвори малка агенция, която нарече „Бенедикт“. Мери Бет бе заета да си устройва тих, спокоен и охолен живот в една местност на окръг Феърфилд, където се отглеждаха коне. Дарт пътуваше дотам всеки ден. Той смяташе, че навярно шест месеца след медения месец ще се върне отново към разгулния си живот, наситен със сексуални удоволствия, каквито светът на моделите му предлагаше така охолно. Този път единствено познанието му за самия себе си го подведе. Той успя да издържи едва три седмици, преди да се върне отново към тайните следобедни срещи в ергенския си апартамент в Ню Йорк, но всичките му останали планове изпълни като по ноти. Мери Бет скоро забременя благополучно, пазаруваше в Грийнидж, рядко идваше в Ню Йорк и почти не се интересуваше от неговата работа.

Сега, след двайсет години, Дарт и Мери Бет Бенедикт отдавна бяха сред стълбовете на обществото в Кънектикът. Имаха шест деца на възраст от три до деветнайсет, а Мери Бет, която обожаваше съпруга си повече от всякога, очакваше още едно дете. Апартаментът на Дарт бе в дълбока тайна за всички извън работата с моделите и нито едно от стотиците момичета, които той водеше там, не очакваше от този здраво обвързан със семейство баща на шест деца повече от онова, което той пожелаваше да им даде.

Дяволски добре си бе устроил Дарт живота, както сам призна пред себе си, докато чакаше Джъстийн Лоринг. Погледнато, от една страна, той наистина беше чудесно уравновесен, улегнал, изпълнен със спокойствие и чувство за собствено достойнство живот, който неговите родители бяха отхвърлили, заради егоистичните си прищевки. С Мери Бет бяха изградили една красива и добре възпитана династия. От друга страна, той се бе оженил толкова разумно, че можа да си запази свободата, за каквато други мъже могат само да мечтаят. Понякога дори вземаше наркотици, но като познавач, като цивилизован гастроном, който е щастлив да сподели най-доброто си ястие с клиентите любители. А кой истински мъж би се отказал от жените във всичките им разновидности? Той бе подредил живота си така, че да получава винаги своите удоволствия. Когато приключеше с някое момиче му намираше хубава работа. И двамата оставаха с печалба.

Но имаше в неговия живот едно поле, в което му предстоеше работа. Колкото повече преуспяваше, толкова повече растяха амбициите му. В неговата агенция освен трите секции за жени, имаше и отдел за мъже, за деца и печелившо перо в Холивуд, както и изгодни връзки с много големи агенции в Париж и Милано. Но „Форд“, „Елит“ и „Люнел“ бяха много по-големи от „Бенедикт“. Вбесяваше се, че притежава едва четвъртата най-голяма агенция за модели в света. Да бъдеш четвърти в коя да е сфера направо си намирисва на провал. За него това бе повече от очевидно. Четвъртото място му вгорчаваше живота като неприятната хумореска да спечелиш златен медал в пързалянето с шейни на олимпийски състезания. Макар никой в неговия празничен свят да не бе го виждал в друга светлина освен в сиянието на успеха, Дарт не можеше да избяга от факта, че след повече от двайсет години работа в бранша той може никога да не стане водач на глутницата.

Това е недопустимо, реши той, когато стана, за да поздрави Джъстийн. Просто недопустимо.

— Джъстийн, ти си по-хубава от всякога — каза искрено той.

Мило и драго би дал само и само тази жена да работи с него. Нямаше друг човек в тяхната област, който да внушава такава сигурност на младите модели, а „млади“ и „още по-млади“ бяха ключовите думи за успех. В последно време той изпусна няколко от своите изключително обещаващи хлапета. Те предпочетоха „Лоринг Моудел Мениджмънт“, защото майките им бяха по-склонни да поверят дъщерите си на Джъстийн, отколкото на него, независимо от незначителната величина на нейната фирма. А Джъстийн имаше много набито око за скритите възможности на момичетата. Понякога го превъзхождаше, Дарт трябваше да си го признае. Тя бе подписала договори с момичета, които той бе отхвърлил, и ги превърна в красиви машинки за правене на пари, дори и в бъдещи звезди. Той отхвърли Ейприл например, защото я намираше за една прекалено класическа блондинка, за да печели от нея пари. Тогава си мислеше, че единствена Дарил Хана е в състояние да се наложи на пазара, и все още се хапеше заради тази своя грешка.

— А ти не старееш, Дарт. — Джъстийн му върна комплимента също толкова искрено.

За дузината години от познанството им гъстата, светлопепелява коса на Дарт бе съвсем леко посивяла. И толкова, оставаше си все така пищна. Външността му подмамваше — висок, суров мъж със загоряло лице, приличаше на човек, който през почивките си язди уверено, лови риба в най-бистрите потоци, изкачва опасни планини. Учудващо, помисли си Джъстийн, погледнеш ли го, ще си кажеш: този сто на сто е хубаво момче.

— Изненадах се и останах много доволен, разбира се, когато твоята секретарка се обади и съобщи, че приемаш най-после предложението ми за обяд. Бях сигурен, че отдавна си заминала за Париж, за да си с твоите момичета. Поздравявам те, Джъстийн! Какъв успех! Щом разбрах кой е обрал точките, не можах да повярвам, никой не можа. Ти натри носовете на всички — малка агенция като твоята да спечели трите места — но трябва ли ти признание, аз съм първият, който го прави.

— Аз бях не по-малко изненадана от теб… може би даже повече. — Дарт Бенедикт сигурно не я кани на обяд, за да й честити успеха, помисли си Джъстийн. В това не трябва да се съмнява.

— Много съм любопитен, как така не замина за Париж? Аз бих кръжал непрекъснато над момичетата, щях да съм все около тях, ако щастието се бе усмихнало на мен.

— Хубава работа, Дарт, не мога просто да се вдигна и да оставя „Лоринг Мениджмънт“ самотен за две седмици. Франки е много повече от надежден човек.

— Да, Франки Северино и за делник, и за празник. Голям късмет извади с нея.

— Колко си прав — отговори Джъстийн кратко и се зае с менюто. „И за делник, и за празник?“ Какво ли означава това? Доколкото й е известно, той не познава Франки. Тя познава Дарт и жена му единствено от партитата, на които ги канят. Хората от техния бранш обикновено стоят настрана един от друг.

— Колко от другите ти момичета ще участват в шоупрограми? — запита Дарт, след като си поръчаха обяда.

— Четири или пет… нали знаеш как става, няма да решат до последния момент.

— Една дузина от моите са готови да заминат за Милано вдругиден. Или поне такъв е планът ни… Кога нашите питомци взеха да диктуват условията, Джъстийн? Преди пет години… не, преди две, ако тогава кажех: една дузина момичета заминават, дванайсет момичета като под строй се качваха на самолета. Сега сред тях е истинска анархия, прекалено заети са със своите сделки, за да се съгласят да заминат някъде. Ако не са поели еднократни ангажименти за водещи в телевизията, сто на сто ще са възпрепятствани от своите договори с козметични фирми и няма да се явят на подиума.

— Не забравяй момичетата, които отлитат, за да се пробват в някой филм. — Щом Дарт иска да си поговорят от тук от там, преди да стигнат до основната тема, тя няма нищо против.

— Аз ли не знам… точно така стана с Елси, а тя работи всеотдайно за „Шанел“ три години. Карл винаги й даваше булчинската рокля, затова можеш да си представиш колко нерви му струваше да я загуби в последната минута… той никога няма да я вземе отново, ако тя реши да се върне.

— Елси ли? А каква роля е получила?

— Някаква, от която Джулия Робъртс се отказала, така че сценарият сигурно ще е десетият поред. Всичко, което зная, е, че е оставила писмо на своя букър, не посмя да ми го каже лично.

— Навярно имаш прекалено строг бащински вид — подхвърли Джъстийн иронично.

— Възможно е — замисли се Дарт над думите й. — Но не е ли бащата фигурата, от която нашите млади момичета имат най-голяма нужда? Да вземем тебе, Джъстийн. За теб какво да кажем с твоите трийсетина години? Въпреки това ти излъчваш мощното влияние на майчината фигура… караш хората да си мислят, че си жена, която замесва невероятен хляб и готви вкусна супа, кажи-речи, от нищо… никой няма вече време да прави всичките тези неща. С цялото ми уважение към твоята проницателност си мисля, че именно излъчването ти, което внушава сигурност, домашна топлота и душевност, помага на агенцията ти да преуспява.

— Благодаря, Дарт. И така да е, не знаех, че умея подобни неща, но толкова по-добре. Човек не може да си криви душата. — Джъстийн направи усилие да се усмихне мило, докато сама си мислеше: домашна супа на кукуво лято!

— Знаеш ли, Джъстийн, аз малко се безпокоя за теб. Сега си тука, прикована в Ню Йорк, когато според всички правила на бранша би трябвало да си в Париж, да наглеждаш момичетата, за да са добре. Но ти не можеш да заминеш по своя воля заради своите подчинени тук, защото Франки е единствената, на която можеш да се доверяваш и да разчиташ безрезервно. Никой от твоите букъри не може да ръководи агенцията вместо теб, нали? Какво ми говори това? Че твоята фирма е тъничка като хартийка по отношение на управлението. Как можеш да растеш бързо в такава ситуация?

— Много мило от твоя страна да си загрижен за мен, Дарт — отговори тя хладно. — Все пак аз успявам да раста с такова темпо, което напълно ме удовлетворява. Спокойствието и пълният контрол са от голямо значение за мен. Харесва ми да съм шеф и не бих искала да споделям този пост с някой друг. Всекиму своето.

— Разбирам те какво имаш предвид, Джъстийн, аз се чувствах по същия начин. Но не можех да печеля никъде, докато не наех нужните хора, още преди да мога да си го позволя, и не преодолях себе си, за да започна да им давам пълномощия, свобода на действията. Когато се сетя, че дори Некер сам лично да е избрал три от твоите момичета и ти дори не си заминала за Париж… господи, този мъж притежава две други модни къщи… ти можеш да ги натъпчеш с твоите модели, ако решиш да му въздействаш със своя чар. Никога не бих пропилял такъв сигурен изстрел.

— Дарт, кое те кара да мислиш, че не Ломбарди е избрал момичетата? — Джъстийн пребледня.

— Марко Ломбарди и аз сме приятели от години. Стари, стари приятелчета, може да се каже ветерани от войната за модели. Той беше толкова бесен, когато Некер му натрапи твоите момичета, че ми се обади по телефона и ми се оплаква половин час. Как можеш да си сигурна, че нашият общ чаровен приятел, този добре известен дявол Марко, е поне наполовина почтен с тях? Знаеш ли дали те се държат както трябва? А? Всичките знаем по нещо за изкушенията на Париж, нали?

— Франки ми праща съобщения и аз знам, че няма никакви проблеми. — Джъстийн се постара да придаде на гласа си спокойна, ведра и леко учудена интонация. Защо тази нагла измет си пъха носа в нейната работа?

— Е, това говори добре за Франки, но на твое място, аз щях сега да съм в Париж, без да ме е грижа какво ще загубя в Ню Йорк. Между другото след няколко дни заминавам. Ето че стигнах до същността на нашата среща.

— Вече се чудех, кога ще ми я кажеш. — Тя не си направи труда да прикрие хладната си усмивка.

— Ти прие поканата ми за обяд, така че трябва да си любопитна защо ми е нужна.

— Сигурно съм любопитна, Дарт, но ще те изслушам преди всичко от вежливост. Колко пъти мога да отхвърлям твоите ласкави покани?

— Никога не се срамувам да бъда настоятелен. Джъстийн, ти знаеш колко голяма агенция е „Бенедикт“. Аз управлявам една чудесна, добре смазана машина. Ние покриваме всички направления в бранша и правим състояние от комисионите, но не смятам, че сме стигнали толкова далеч, колкото можем. Има възможност да се разраснем и сега е идеалният момент да го направим.

— Напред, Дарт — окуражи го Джъстийн. — Хайде наш’те!

— Бъди сериозна, Джъстийн. Аз искам да купя „Лоринг Мениджмънт“ на цена, от която ще си повече от удовлетворена, и да подпиша с тебе дългосрочен договор за работа съгласно твоите изисквания. Това ще е взаимноизгодно предложение. От него ти ще излезеш със значително състояние и отгоре на това ще работиш на попрището, което си избрала, но няма да имаш вече никаква финансова отговорност. Няма да ги има вече разплащанията в петъчните дни, няма да изпитваш тревога за кредитната си линия, няма да се безпокоиш, че главният ти букър може да напусне и да вземе със себе си най-добрите ти момичета… всичко това ще стане проблем на „Бенедикт“, а „Бенедикт“ е достатъчно голяма фирма, за да се справи с тези неща. Докато ти ще си свободна да правиш онова, което умееш великолепно: да намираш обещаващи момичета и да ги правиш звезди.

— Взаимноизгодно ли каза? А на кого ще докладвам, Дарт?

— Ти ще управляваш своето звено безусловно. И, разбира се, можеш да доведеш Франки със себе си.

— Но на кого ще докладвам?

— Е, в крайна сметка ние с тебе ще имаме от време на време кратки съвещания, но в твоя договор буква по буква ще бъдат отбелязани условията, при които ти ще се подчиняваш на моето ръководство.

— Значи ще докладвам на тебе и ти ще имаш последната дума. Правилно ли съм разбрала?

— Съвсем правилно. Не мога да наброя огромни пари за твоята агенция, а после да ти оставя юздите на воля… няма да има никакъв смисъл. Но няма причини да не стигнем до споразумение, което да удовлетвори и двама ни.

— Няма да стане. Мене не ме интересува такова предложение, Дарт.

— Послушай, Джъстийн, ти не си имала време, за да обсъдиш трезво нещата. Недей да бързаш с отговора си още сега, просто помисли. Но позволи ми да попитам: осъзнаваш ли, че си станала робиня на своята агенция? Методът на управление във фирмата ти е много остарял, все едно че преживяваш отново детските си спомени от магазин за захарни изделия. От друга страна, независимо от всичките ми отговорности, аз имам достатъчно надеждни управляващи, така че когато ми се прииска, мога да избягам с Мери Бет и да си отпочина в нашата къща в Хоуб Саунд. А когато децата завършат училище, ние успяваме да си направим истинска семейна ваканция за един месец или дори за два.

— Почивките не са по вкуса ми, освен ако не става дума за събота и неделя.

— Ти си съвършено свободно създание, Джъстийн. Знаеш чудесно какво имам предвид. Достатъчно си млада, за да си избереш едно момче от стотиците хубавци край теб… трябва да се омъжиш, да имаш деца, да се забавляваш, да си купиш къща извън града с градина, да пътуваш… няма нужда да ти изреждам една по една възможностите, но те са толкова достъпни, колкото и тази салата пред теб. Всичко е пред тебе, но ти си предпочела да се омъжиш за своята работа. Никак не е здравословно.

— Аз мога също сама да шия дрехите си, Дарт. Ще си помисля как да си поживея — каза Джъстийн рязко. Некер, Ейдън, сега пък съвети а ла Марта Стюарт от едно лайно!

Няма що, точно онова, което й трябваше!

— Послушай ме, ние и двамата знаем, че говоря тези неща, защото имам интерес. Аз наистина имам голяма нужда от твоя талант в моята фирма. — Дарт не се обезсърчи. — Ако ти не искаш да продаваш „Лоринг Мениджмънт“ веднага, можем да направим друго споразумение, някаква форма на партньорство, което ще те освободи от проблемите в агенцията, ще позволи на мене да се възползвам от твоите умения, а на теб ще даде добър процент от цялата печалба, която съм сигурен, че ще добием заедно.

— Съжалявам, Дарт, но аз не искам да работя с никого на партньорски начала. Обичам своята независимост.

— При цялото ми уважение към тебе, Джъстийн, ти трябва да разбереш колко уязвима си в тази фирма, на практика управлявана от две жени. Ами какво ще стане например, ако някой си науми да предложи на Франки два пъти по-висока заплата от сегашната? Тя взима седемдесет и пет хиляди на година… сто и петдесет хиляди няма да са прекалено много, ако питаш мене, имайки предвид колко е добра.

— Откъде, по дяволите, знаеш колко взима тя? — запита Джъстийн стъписана и ядосана.

— Попитах я. Аз съм онзи, който й предложи двойно по-високо заплащане. Недей да си правиш труда да ми казваш, че съм копеле, става дума само за работа. Прецених, че ако аз не го направя, непременно ще е някой друг.

— Тя не ми е казвала.

— Вероятно не иска да си мислиш, че те притиска да й увеличиш заплатата, защото ти не можеш да си го позволиш. Но може един ден да се съгласи, Джъстийн, да промени решението си. Както казах: упорството се отплаща.

— Искаш ли наистина да знаеш защо аз не обединявам усилията си с твоите, Дарт, независимо от много примамливите условия, които ми правиш?

— Разбира се, не е от значение, но ти си чувствителна жена.

— Работата с красиви млади жени би трябвало да е в ръцете на някой, който е дълбоко загрижен какво става с тях, някой, който гледа на тях като на неповторими човешки същества. Всяка една е ценна, по свой начин. А както става сега, прекалено много са момичетата, които не получават договори, ако не са преспали с някоя важна клечка в дадена агенция, или не могат да получат ангажимент, ако не са преспали с клиента си. Шири се сводничество с новите момичета при работата им с фотографите и техните приятели сводници. Младите жени в нашия бранш са принудени и без това да газят във всякаква гадост, заради своята красота да ги принуждават да вършат сексуални поръчки.

— Как може да си още в нашата професия, щом мислиш, че тя е толкова ужасна?

— Защото някой, както ти каза за опитите си да наемеш Франки, трябва да го прави, а поне мене те не са оскърбявали, изнасилвали.

— Значи ти се смяташ за майка закрилница? — запита той и в гласа му този път прозвуча остро застрашителна нотка.

— Дарт, нека ти дам пример за това, което казах. В този град има една агенция, в която момичетата са разделени неофициално на три групи. Едната е известна като „недосегаемите“ — момичетата в нея са с такива качества, че могат да подпишат договор с всяка голяма фирма. Тях никой за нищо не ги закача, те са разглезени като принцеси, от тях никога не се искат сексуални услуги. След това идва втората група, известна като „кандидатки“. Тях ги наблюдават изключително внимателно, обучават ги и накрая преценяват коя притежава истински заложби. Ако се установи, че имат необходимите качества, те преминават в групата на „недосегаемите“. Останалите, пак неофициално, са в третата категория, известна като „стадо“.

— Откъде си изнамерила такава информация?

— „Стадото“ — продължи Джъстийн, никога няма да има късмета да стигне до върха. Няма значение колко красиви са момичетата. На тях това не им се казва така ясно, разбира се, а им се предлагат незначителни ангажименти: работа с каталози, дребни услуги по отпечатването на копия, цялата безславна ежедневна работа в една агенция. Те никога няма да представят висша мода по телевизията или на ревю, но припечелват добри пари за себе си и трупат порядъчни комисиони за фирмата…

— Джъстийн, всяка агенция в града, включително и твоята, има много повече такива момичета, отколкото от другите. Само непросветените не знаят какъв нищожен процент представляват така наречените топмодели… по-малко от дузина модели измежду стотици и стотици момичета. Измежду хиляди, ако броим и останалите извън Ню Йорк.

— Собственикът на тази агенция, за която говоря — продължи Джъстийн, пренебрегвайки вмешателството му, — смята „стадото“ за свой собствен харем. И когато пожелае… ги използва… като им съобщава къде и кога да се появят. Само да се оплачат, и веднага биват помолени да напуснат агенцията. Желаещи за бъдещи модели има колкото щеш, нали, Дарт, особено ония, дето са средна хубост в нашия бранш. Така, има още нещо обаче: момичето никога не знае, преди да е стигнало до указаното място, дали ще бъдат сами със собственика, или при него ще завари още някоя манекенка, която вече ще е пристъпила към задълженията си. Дали няма да й се наложи да обслужва някои странни мъже или дори други момичета, за да правят зрелище. Там винаги има много наркотици… вероятността да се изкуши и да посегне към тях е много голяма. Може да е за първи път. О, забравих, този сценарий се разиграва само по обяд. Учудващо е, че собственикът на агенцията, който организира тези… обеди… е щастливо женен, има чудесни деца, той е истински стълб на обществото. Нещо повече — жена му не подозира абсолютно нищо. Никой не е толкова жесток, че да й каже.

— Ти наистина ли вярваш на тези слухове? Къде си чула тази глупост?

— Навсякъде, Дарт, навсякъде. Ето защо аз не възнамерявам никога да правя сдружение. Човек не може да прецени някого, докато не изяде с него килограм сол.

— Както искаш — сви рамене той. — Стой си там сама, щом това те прави щастлива. Но по-добре ще е да си вложиш парите в производство на дълги долни гащи от кашмир, ще ти трябват през дългата, студена, рискована зима, когато вятърът зафучи, а другите агенции започнат да нападат твоите букъри и момичета.

— Оцелях досега… в своите бикини от чиста коприна. Имаш ли нещо против да се откажа от кафето? Трябва да се връщам в моя сладкарски магазин.

— Довиждане, Джъстийн. Няма да пропусна да кажа на Марко за нашия обяд, когато се чуя с него по телефона. Интересно ще му бъде да чуе нещо ново за старата си приятелка.

Джъстийн излезе бързо от ресторанта, без да му подаде ръка. Когато Дарт Бенедикт й говореше за „онзи дявол Марко“, интонацията му се промени. Той й даваше да разбере, че са му известни всички детайли от нейната срамна, унизителна връзка с Ломбарди. Мъже като тези двамата никога не биха пропуснали да си разкажат взаимно за подобни завоевания, да се хвалят най-подробно с „подвизите“ си. Но Дарт да използва този случай като оръжие след толкова много години, оръжие, за да я пречупи, оръжие, за да я постави на мястото й още преди да е направил своето предложение за покупка?! Не би ли могъл един наистина умен мъж да осъзнае, че това е последното нещо, което трябва да споменава? И не беше ли редно един умен мъж да си спести заплахите за набези над нейната агенция, когато тя ясно му разказа, че знае какво става по време на неговите тайни обеди?

Всъщност не, много по-просто е, разбра Джъстийн. Дарт Бенедикт не вижда никаква разлика между нея и момичетата, които тормози. Той прилага срещу нея същите методи на изнудване и обещания за възнаграждение, които ги карат да му се подчиняват. С единствената разлика, че сега се опита да изнасили нейното съзнание, а не тялото й… А това трябваше да е обядът, на който тя да се мобилизира професионално, обяд без никакви чувства, без никакъв натиск, без поредното нахалство към нея.

Когато забърза обратно към агенцията, Джъстийн се опита да отхвърли от съзнанието си всякакви мисли за Дарт Бенедикт. В нейно лице той си бе спечелил враг, както и тя си спечели враг. Край на работните срещи по време на обяд. От сега нататък тя ще обядва сама на бюрото си, нищо повече от един огромен сандвич.

 

 

По-късно следобед нейната секретарка сложи на масата й писмо от Франки. То бе пристигнало току-що от Париж.

„Скъпа моя Джъстийн,

Нямам търпение да споделя с теб нещо, а не посмях да изпратя вест по факса, защото някой може да го прочете дори и да напиша «поверително съобщение». По телефона също не поисках да се свържа с теб, защото не исках да те занимавам по време на работа с това, но знаеш ли, аз съм толкова щастлива, не зная къде да се дяна от щастие. Кръжа из този огромен апартамент като полудяла, опитвам се да си втълпя, че всичко наистина се е случило… Майк Арън и аз се обичаме. О, Джъстийн, аз не мога да спя, не ме свърта на едно място, не мога да правя нищо друго, освен да ти пиша… ти си единственият човек в света, на когото мога да се доверя… и се надявам по този начин да се успокоя. Влюбени сме, можеш ли да повярваш? Не знаех до този следобед, но той ме обича! Нали помниш как винаги говорех за него много неприятни неща? Допускала ли си, че го правя само за да прикрия любовта си към него още от ученическите ми години? О, Джъстийн, той е чудесен! Да можех да пиша стихове… или дори проза, която приблизително да изрази състоянието, в което съм. Майк е моята сбъдната мечта, хиляда пъти над очакванията ми. Не знаех, че човек може да бъде толкова щастлив. А ти беше напълно права за моята коса и за моите дрехи… не зная колко тези неща спомогнаха той да ме забележи, но в никакъв случай не ми навредиха. Ние прекарахме целия ден заедно, бяхме сами, сутринта в Лувъра, после в хотел «Лувър». Да, Джъстийн, да! Сега цялата тайфа тука знае, забелязаха веднага. Представяш ли си, че това нямаше да се случи, ако ти не беше ме изпратила тук? Все още не мога да повярвам! Всичко е наред, не съм си загубила ума, не съм изоставила работата си, не се тревожи за нищо. Изпратих ти тази сутрин по факса всичко за Тинкър, оттогава няма други новини. Като изключим Майк и мене. Ние. Аз и Майк. Двамата. Не зная какво ни чака… дори и да не вярваш в съществуването на интимен бог, моли се за мене, Джъстийн, скъпа. Моли се това да не е просто парижка версия на роман по време на корабно пътуване. Не мисля, че ще ми мине… не и след този следобед. Вярвам, че един ден ти ще си толкова щастлива, колкото съм и аз сега. Липсваш ми много! Целувам те.

Франки“

Джъстийн препрочете писмото четири пъти, преди да го остави. Приближи се до прозореца и опря главата си в стъклото. След миг усети, че поклаща бавно глава като над люлката на спящо дете, обзета в едно и също време от чувство на удивление, страх, безпомощност, любов и надежда. Дано всичко да е наред, господи, мислеше си тя, моля те, дано всичко да е наред.