Джудит Кранц
Пролетна колекция (19)

19.

Жак Некер се събуждаше всяка сутрин с убеждението, че ще се чувства по-отпочинал, ако може по някакъв начин да остане буден през цялата нощ и да стане, без да е мигнал. Той бе изтормозен от ужасните кошмари, които го измъчваха насън и изчезваха малко преди да отвори очите си, с чувството, че е бил жив погребан. Кошмарите го потискаха до мозъка на костите, а памет от тях нямаше. Но през последната седмица те сякаш станаха неизменна част от живота му, толкова истински, колкото и многобройните му постижения, толкова осезаеми, колкото която и да е негова собственост.

Скритата миазма на нощта се разсейваше едва когато Некер се насилваше да изпълни активната си сутрешна програма, когато вървеше стремително към офиса си. С бързото приближаване на пролетната колекция той откриваше известно облекчение, защото се занимаваше трескаво с най-малките детайли по подготовката, които обикновено оставяше да свършат добре платени хора. А сега безпокоеше организаторите на празника, на срещите, на работата по шоуто в „Риц“, изискваше от тях да му докладват дали имат достатъчно дузини цъфтящи дървета за украсата, да му обясняват докъде е стигнала подготовката на рисуваните декори. Настояваше да променят менюто, дори дегустираше виното, като че ли само успехът на колекцията на Ломбарди занимаваше съзнанието му. Работеше до най-късните часове, подлудявайки своите помощници с хрумванията си за вече установени неща, а всъщност само търсеше повод да отложи момента, в който трябваше да напусне този декор, където неговата дума бе закон, и да се върне у дома си.

Ако неговата жена, бедната Никол, беше още жива, сега щеше да има задължителни развлечения всяка вечер. Некер си помисли за тези срещи с гримаса, защото Никол изразходваше цялата си енергия за организирането на необичайни забавления поне веднъж в седмицата и очакваше в отговор да бъде поканена на също такива развлечения. Припомни си сянката на разочарование, която преминаваше по лицето й, ако двамата вечеряха сами повече от веднъж седмично. Нейната програма за срещи бе запълнена шест седмици предварително. В противен случай твърдеше, че няма приятели, и веднага започваше да се чувства изоставена и още по-лошо — ненужна. Независимо от напрегнатата си работа Некер никога не се противопоставяше на желанията й да излязат от къщи. Всяка вечер след неизменния душ, преоблечен, освежен, той бе готов за поредната вечеря или премиера. Това е най-малкото, което можеше да направи за Никол, реши той много отдавна, защото обичта му към нея, също толкова отдавна, се бе превърнала само в една привързаност. А и не беше я дарил с деца, за да запълни живота й.

Дори Никол да беше жива, Некер нямаше да сподели с нея за нощните си кошмари, осъзна в един миг. Двамата отдавна бяха изгубили връзка помежду си. Нямаше две години след сватбата им, когато стана ясно, че нейният свят се състоеше от безкрайни грижи за фигурата и лицето, следобедни закуски с приятели, консултации с аранжори на цветя, уговорки с доставчици, докато неговия свят бе изпълнен предимно с работа.

Не минаха много седмици след смъртта на Никол, и Некер започна да получава два пъти повече покани за вечеря, отколкото по време на семейния им живот. Той отказваше на всички. Понякога канеше двама-трима стари приятели в дома си на вечеря, единствено, за да даде на хората да разберат, че не е станал мрачен отшелник. Той не се интересуваше от повторен брак, но забелязваше, че е под прицела на всяка известна домакиня в Париж, въпреки че всяка си имаше своя собствен кандидат. Не го изпускаха от вниманието си и все още хубавите разведени жени или вдовици с подходящо потекло и интереси, за да стане една от тях втората мадам Некер.

Немислимо е, казваха си единодушно парижките госпожи, един фантастично богат мъж, при това изключително красив, чаровен, силен, който изглеждаше много по-млад за годините си, да бъде оставен да си поеме и една глътка въздух, без да е обвързан отново.

Но Жак Некер се държеше дотолкова необщително и дори невъзпитано незаинтересован от тях, че почти всички се отказаха да уреждат бъдещето му. Понякога, когато признаваше пред себе си своята самота, той се питаше защо не отстъпи пред сватовниците и не си избере някоя подходяща жена, за да запълни тя празнотата в живота му със суетнята около една нова подредба в къщата, с безброй дразнещи домашни проблеми, известни само на свръхбогаташите — някоя енергична жена, мислеше си той. За нея ще е дреболия да притежават яхта, замък и вила в Сент-Жан Капфера. Тя ще запланува сафарита и почивки в зимни курорти, ще го тормози да си взима почивни дни, за да се „радва на живота“. Но той нямаше намерение да си навлече укорите, че повтаря живота си с Никол — вечери извън дома, забавления, празни приказки за глупости все с едни и същи хора, около триста на брой… и така от година на година.

Докато не научи за Джъстийн, Некер бе ако не доволен, то поне решен да прекарва малкото си свободно време в колекциониране на антични предмети, опознаване на историята на изкуството, често пътуваше до Цюрих, Амстердам, Милано или Лондон, за да разгледа най-новите музейни експозиции, галерии или да посети последните годишни изложения на антични произведения на изкуството, на които търговците от цял свят донасяха своите най-изящни находки.

Единственото нещо, което предпазваше самият него да се превърне в антика според Некер, бе, че сексуалният му апетит съвсем не бе изчезнал. Не можеше да се реши да има метреса, предпочиташе по-ефикасното, макар и не толкова приятно освобождаване благодарение на първокласните момичета на повикване в Париж. Той изразходваше излишната си енергия почти всяка вечер в бурни игри на скуош в своя клуб. Често оставаше там да вечеря с някой от своите партньори по игра.

Ударът, който му нанесе Джъстийн, като отказа да пристигне в Париж, го изкара от релси за няколко дни. Една сутрин, докато вървеше към офиса си, Некер изведнъж се запита, защо след толкова дни не бе направил най-естественото нещо — да се заинтересува от нейното здраве. Веднага щом влезе в офиса, той се обади на Франки и запита дали мис Лоринг е излекувала инфекцията на ухото си.

— Не съм сигурна — отговори Франки, изненадана от неочаквания въпрос, за да съчини правдоподобна лъжа.

— Как е възможно? Не поддържате ли ежедневна връзка?

— Не, всъщност не — окопити се жената, — защото Джъстийн има още седемдесет други модела на главата си. Тя знае къде сме и че момичетата си имат занимания… тя разчита на мен да я известя за всеки проблем, така че няма нужда да я търся всеки ден.

— Мис Северино, намирам ви за напълно способна да се справяте с различни ситуации, но ми се струва, че след като пролетната колекция на Ломбарди е след по-малко от седмица, мис Лоринг ще сметне за по-важно да бъде тук, отколкото в Ню Йорк, където няма да се случи нищо особено.

— Аз не зная какво ще направите по-различно от мен — отговори дръзко Франки. — Тинкър няма и една свободна минута по цял ден, както знаете. А Ломбарди казва, че не иска дори да погледне Ейприл и Джордан, докато не изравни възможностите на всички модели. Той специално ме помоли никой да не го безпокои по никакъв повод. От онова, което Тинкър ми казва, разбирам, че той прави като луд нови облекла и целият му персонал работи, за да навакса до шоуто. Ателиетата на Марко са пълни с работници, които шият ден и нощ. Не виждам какво по-добро ще направи Джъстийн, освен да добави своята лепта в суматохата.

— Това е въпрос на чест — чу се Некер да казва приповдигнато. — По отсъствието на мис Лоринг може да се съди за нейното отношение към значимостта на договора с Ломбарди. Предполагам, че ще успее да дойде поне за ревюто.

— О, непременно! Разбира се, ще дойде за ревюто, ако не и по-рано — отговори Франки спокойно.

— Всички ли си имате занимания? — Некер се насили тонът му да бъде по-дружелюбен.

— Сега, когато момичетата приключиха работата си за фотографиите в „Зинг“, те просто гледат да убиват времето си… познатата обстановка омръзва бързо на всички ни. Мод Календър, журналистката от „Зинг“, и Ейприл разглеждат всичките забележителности на Париж, Джордан, както обикновено, обикаля музеите. Вчера тя отново прекара почти целия си ден в Музея на декоративните изкуства. Това е любимото й място в Париж.

— Вашата малка група изглежда учудващо отдадена на културни занимания.

— Ами какво ни остава, мосю Некер? Момичетата не смеят да се доверят на френската кухня, тъй като тя е много питателна, в магазините няма почти нищо за купуване, освен залежалите зимни облекла за разпродажба. Всичките нови филми са на френски, дори и телевизията е на френски. Прекалено студено е да правят дълги разходки или да седят в парковете. В Париж няма дори прилични тренировъчни клубове… Как се грижат за фигурите си жените тука? Ако ги нямаше и културните паметници, къде ли щяхме да се денем? Всички модни къщи работят до полуда през тази последна седмица, но с изключение на Тинкър моите момичета още не са заети.

— Напълно вярно е. Не съм мислил за това. И вие ли сте част от културната бригада?

— Аз се старая да прекарам колкото е възможно повече време в Лувъра.

— Чудесно място за прицел на вашата енергична натура.

— Благодаря ви — отговори Франки сдържано. — Това преживяване ми е за цял живот.

След като затвори телефона, Некер нервно забарабани с пръсти по масата в пристъп на болезнено чувство. Не можеше да събере мислите си. Франки Северино, това невъзможно създание, се осмеляваше да го лъже, дори се оплакваше, и той не можеше нищо да направи. Състоянието му бе повече от унизително, повече от срамно, почти безнадеждно. Направо съкрушително, реши Некер, съкрушително като след мощен удар в диафрагмата. Болката там бе толкова осезаема, че се опита дори да напипа точно мястото и взе да го масажира. Изпита такава истинска болка, че се учуди как тя не го принуждава да се превие на две.

Десетки хиляди хора в същата минута работят за него, произвеждат изделия от текстил, парфюмерийни продукти, хора, за които неговата дума е всемогъщ закон, а някаква си нетърпима глупачка, която несъмнено знае истината, не може да бъде заставена да пророни и дума. Той повече няма да вярва, че Джъстийн има намерение да дойде за представянето на колекцията. От първата минута не вярва, че тя е болна. По същия начин му се стори необичайно Франки да кръстосва настойчиво Лувъра. По-вероятно, е че Ейприл и журналистката разглеждат Париж, но единственото нещо, което му се стори правдоподобно от всичките приказки, бяха няколко думи, които му обрисуваха Джордан в Музея на декоративните изкуства.

Музеят бе претъпкан с великолепни мебели и предмети, всичките стаи бяха запазени и аранжирани точно във вида, който са имали през миналите векове. Човек като Джордан би могъл да прекара там часове във времето, когато почти няма посетители. Да съзерцава на спокойствие обстановката и предметите, да си представя себе си в един друг свят.

Внезапно мисълта за Джордан докосна някаква струна в Некер. Представи си я как обикаля залите в музея, вглежда се с интерес в онези романтични, наситени с емоции стаи, но не може да влезе в тях и да ги разгледа отблизо, защото й пречат кадифените въжета, които ги отделят от посетителите. Тази мисъл му даде възможност да отхвърли за малко лъжите на Франки, позволи на болката да се разсее.

Можеше поне да зарадва Джордан в този следобед. Нейната прагматична преценка за собственото й положение на чернокожа жена в света на белите му даде представа за зрялост и увереност. След обясненията й за предпазливия начин, по който си пробива път в живота, той разбра, че тя сигурно не може да посети сама хубавите антикварни магазини, за да разгледа предметите, както не може да си позволи и да купи нещо. Само необикновено самоуверените бели туристи имат куража да отворят внушителните врати на френските антикварни магазини, само онези, които са толкова богати, че се чувстват като у дома си навсякъде, и достатъчно умни, за да преценят, че на такива места човек е свободен просто „да гледа“ най-доброто, без намерение да купува. Дори и те обикновено идват с някой опекун, с клиент на къщата. Търговците от битпазара на Париж стават все по-богати, защото ги има купувачите на ценни антики.

Некер нареди на секретарката си да го свърже с Джордан по телефона и скоро й направи своето предложение:

— Разбрах от мис Северино, че си посетила няколко пъти Музея на декоративните изкуства. Аз го познавам много добре, но зная какво е да разглеждаш предмети на изкуството с пазачи над главата си, които очакват веднага щом се обърнат с гръб към теб за секунда, да си откраднеш нещо. Интересно ли ще ти е да отидем в някои магазини, където се продават наистина фини предмети, и ти можеш да отвориш всяко чекмедже, да вземеш в ръце всяко порцеланово изделие, да разгледаш всяка панта? Някъде, където не чакат непременно да си купиш нещо.

— О, да, много искам!

— Мога да мина да те взема в три часа следобед. Добре ли е?

— Чудесно!

След уговорката си с Джордан, Некер помисли малко и се обади в антикварната къща на Крамер, за да предупреди за идването си. За лош късмет и съвсем необичайно, тримата господа Крамер се оказаха извън къщата този ден. Некер го разбра от секретарката. Заминали на аукционите в три различни града, но мосю Жан, техният помощник, с удоволствие ще ги придружи, ще уважи мосю Некер и неговата гостенка мадмоазел Дансър.

Обикновено не си правеше труда да съобщава за своето посещение в дома на семейство Крамер, но този път се обади по телефона предварително, защото му хрумна, че ако ненадейно се озове на прага им с най-очарователната красива чернокожа жена, която някой някога е виждал, дори и изключително тактичните членове на семейство Крамер могат да не са в състояние да прикрият изненадата или любопитството си. Той няма да позволи това да се случи с Джордан, след като е с него. Тя е интелигентна и умна жена. Некер се улови, че изпитва силно желание да я закриля… отгоре на всичко, това негово чувство бе примесено с нежност. Искаше му се на Джордан да й се случват само хубави неща. За миг се учуди дали е възможно тя да стане негова дъщеря — заместителка на истинската.

Странно, помисли си Джордан, че Жак Некер й се обажда тъкмо когато тя се чувства съвсем изоставена. Тинкър я отведоха сред облаци слава, Ейприл и Мод никакви не се мяркат, ясно е, че Франки и Майк вече си имат свой наситен личен живот, какви щастливци, неописуеми щастливци са те… Не остана никой, за когото да се прикрепи, освен, о господи, онази стара Пийчиз Уилкокс, която е много забавна и мила в компания, но видят ли се двете случайно насаме във фоайето, госпожата й отправя само бегла презрителна усмивка. От рода на снизходителната гримаса на прочута жена към някого, който не я е познал. Но Джордан не се сърди на Пийчиз. Всичко си е в реда на нещата.

Бе решила каквото и да става, този следобед да обикаля отново антикварните магазини. Досега извървя всички улици на Лефт Банк и видя по много от тях да се нижат малки непретенциозни магазинчета, на чиито витрини бяха изложени предмети на изкуството, способни да изкусят и дявола. Джордан се почувства в Париж съвсем като у дома си. Забеляза честите погледи на искрено възхищение от красотата си, дори без сянка от расистки предразсъдъци, и се осмели да влезе в няколко от по-малките антикварни магазини, където установи, че търговците на антики обичат най-много да си приказват с клиентите.

Като най-любезни домакини създаваха впечатление, сякаш отварят вратите пред нея не за друго, а за да се запознаят и да си побъбрят. Държаха се непринудено. Джордан се успокояваше и не се чувстваше задължена да купи нещо. Все пак избра един старинен изящен сервиз с чинии за десерт, четири чаши за шоколад и каничка. Освен тях две вази и дузина миниатюрни гравюри на растения. Но продавачите не изглеждаха нито доволни, нито разочаровани, щом разговорът им стигнеше до покупката на някоя вещ след задължителната голяма отстъпка, която бе част от ритуала.

Целият процес беше толкова приятен, че Джордан вече си мечтаеше да изживее останалия си живот в Париж — да работи там като модел, докато възрастта й позволява, да пести пари по подобие на скромните френски жени и някога да отвори свое малко антикварно магазинче. Но макар да си мечтаеше, тя четеше и вестници, които пишеха за съществуващата и дори растяща вълна на омраза във Франция към чернокожите имигранти от Северна Африка. Все повече французи обвиняваха чернокожите за всички злини в страната.

Джордан разбираше, че има определено повече възможности у дома си, независимо от уважението, което засвидетелстваха европейците на всяка красива жена от коя да е раса.

— Нямат ли витрини? — запита Джордан, когато колата на Некер спря пред дома на Крамер.

— Те са твърде прочути, за да излагат своите изделия на витрина. Това е такова място, на което човек никога не би отишъл, при условие че не знае вече за него. Но ако се отбие и позвъни на вратата, ще го посрещнат чудесно.

— Значи не са по-различни от другите търговци на антики?

— Ти си купила вече нещо? — прикри той веднага изненадата си.

— Може да се каже, някои дреболии от Лефт Банк. Куфарът ми беше почти празен и аз го запълних. Даже се учудих дали наистина са доволни от моите покупки… Да не би да си въобразявам, или те наистина остават леко разочаровани, когато си купя нещо?

— Напълно си права. Представи си, че цял живот търсиш някакви точно определени, изключителни антики, най-после ги намираш на най-невероятни, неочаквани места, увещаваш дълго някого да ти ги продаде и след всичките тези мъки и радости трябва да продаваш трофеите си, за да преживяваш. Аз го оценявам като един префинен начин за самоизмъчване, но на търговците той им доставя удоволствие. В семейство Крамер с тази дейност се занимава трето поколение. Разбира се, те запазват много от съкровищата за себе си, няма как да не го правят, защото в противен случай, ще им се пръснат сърцата от мъка. Веднъж казах на Филип Крамер, че той се самонаказва като балерина, която е избрала да танцува цял живот в болки, а той само се засмя. Като си помисля, той страда дълбоко за всеки един от тези предмети. Сигурен съм, че те за него имат много по-голямо значение, отколкото за мен.

— Ами какво ще кажеш за манекенките, които гладуват и прекарват живота си на тия високи токове като на кокили. Всяка следваща крачка ги довежда до агония, а те стъпват така, като че ли се забавляват? Всяка работа си има своите неприятни страни, не е ли така? А при теб какви са?

— Никога не съм се замислял. Навярно няма нищо неприятно — изведнъж се стъписа Некер.

— Ти си щастлив човек, фабриките ти си приличат една с друга точно като шишенцата за парфюма, който произвеждаш. Ти не търгуваш с уникати, освен в модните си къщи. И ако един от твоите дизайнери не го бива, той винаги може да бъде заменен, нали? А точно сега ти си решил да внедриш едно име, за да осигуриш масовата продажба на парфюма.

— Напълно си права. Ето защо аз лансирам Ломбарди. Но не искаш ли все пак да влезеш в къщата?

— Аз просто бъбря ей така, като търговците — отговори Джордан с обичайната си ведра усмивка, когато шофьорът отвори вратата на колата.

Тя беше облечена в безупречен тъмнокафяв костюм от сако и панталони, както и поло в същия шоколадов цвят, който леко нагарча. Дрехите й представляваха чудесен фон за нежната й кожа с неопределен цвят. Изпъкваше така, както млечнобялата кожа, на фона на черен сатен.

— Мосю Некер, мадмоазел, добре дошли и двамата. Моля, влезте, не стойте на студа — посрещна ги мосю Жан, слабият русокос помощник на антикварите Крамер, който знаеше за антиките не по-малко от тях и ги заместваше, когато е необходимо.

— Джордан, това е мосю Жан — каза Некер на английски. — Мосю Жан, представям ви мадмоазел Дансър, която е лаик в областта на антиките.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мадмоазел. Може ли да ви предложа чай? Или нещо за пиене?

— Не, благодаря. Вероятно по-късно. Джордан, има ли нещо определено, което искаш да видиш?

— О, не… Искам просто да огледам — отговори тя, в очите й се четеше благоговейно удивление.

За нищо на света Джордан не можеше да си представи, че толкова много безценни мебели и изящни малки украшения са събрани в една къща, че попада сред тях едва прекрачила прага… Все пак те си имат цена, не забравяше тя, щом са за продан… Тогава разбра, че досега само е кръжала в периферията на царството на антиките в никому неизвестни магазинчета, разговаряйки с търговци, които сами биха се стъписали от един-единствен свещник в дома на семейство Крамер.

Двамата обикаляха вече час деветте салона. С всеки миг Джордан се чувстваше все повече и повече у дома си. Сред тези кресла, изработени за Версай, които бяха изложени, за да могат купувачите първо да седнат в тях — коя жена би сложила в дома си кресло, без да опита дали то е удобно? Този позлатен часовник от бял мрамор с три циферблата и три възвишения за свещи бе ежедневна вещ от епохата на Луи XVI, предназначена да отмерва времето, да осветява стаята, така, както тя би запалила електрическата лампа; инкрустираната мастилница от дърво, която бе сред най-ярките образци на изкуството за короновани особи, в същото време бе рационален предмет като химикалката в нейната чанта.

Възможността да надзърне в света на богаташите и да обозре мащаба на техните покупки не можеше да развали удоволствието й от нейните малки мили открития. Дали сега щеше да се заеме да сравнява своите малки мили чаши за горещ шоколад с черно-златистата мастилница на Бол? И дали щеше да ги възприема като недотам изящни? Не, отговори си тя, те не могат да бъдат по-малко желани от най-любимите й дрехи в сравнение, с онези вечерни рокли за по десет хиляди долара, които тя представи на последното ревю на Бил Блас. По една или друга причина, едното нямаше нищо общо с другото.

Джордан седна в мекото удобно кресло, облегна се и притвори очи, вкусвайки с всичките си сетива удоволствието, най-вече особения аромат на отлично запазено дърво, восък и нещо, което й се изплъзваше… може би розите в малките вазички, пръснати тук-там… ароматът им се носеше из препълнените с предмети зали. Некер се бе съсредоточил над резбованите краища на масата зад креслото. Застанал неподвижен, мълчалив, той изглеждаше толкова развълнуван, че можеше да бъде олицетворение на най-импулсивните чувства, сдържани насила. В този момент, скритата зад корниза врата се отвори и в стаята влезе един мъж, облечен в тъмна униформа. Когато видя Некер, той ненадейно се спря.

— О, мосю Некер — заговори мъжът на френски. — Съобщи ли ви мосю Жан за благополучната доставка на писалището, притежание на мадам Дьо Помпадур, в ръцете на мадмоазел Лоринг? Аз лично имах удоволствието да придружавам пратката до Ню Йорк… четири дни чаках виелицата да се укроти, каква история!… Но ви уверявам, че нито за миг не изпуснах ценния товар от погледа си, с изключение на пътуването със самолет естествено, докато мадмоазел Лоринг собственоръчно не се подписа при получаването й. О, да, аз настоях. Надявам се, че тя е харесала подаръка, мосю, такова великолепно произведение на изкуството!

— Да, разбира се, благодаря ви много — каза Некер припряно, с небрежен тон.

Куриерът изчезна така внезапно, както се беше появил, като остави след себе си тишина, която бе много различна от онази преди влизането му.

Джъстийн и Некер! Ето каква била работата, помисли си Джордан, дъхът й секна от шока. Значи това е причината те трите да бъдат избрани за Париж. Писалище, което е принадлежало на любовницата на Луи XV — милиони долари! Той трябва да се е побъркал от любов по нея… случаят обяснява всичките негови въпроси за Джъстийн по време на разходката им в Малкия Трианон. Джордан се стараеше да укроти дишането си, учестено от болката, която я прониза след първоначалното изумление. Но защо болка, питаше се тя, защо е тази ужасна болка в сърцето й? Какво променяше фактът, че Джъстийн и Некер… о, не, по дяволите, не! Това не е възможно! Тя ревнува, осъзна Джордан усещането си, така както никога не бе ревнувала досега. Ревнува Некер? Но Некер бе просто един мъж, с когото тя можеше да разговаря открито, един хубав мъж, почтен мъж, възпитан мъж, който я изслушваше с искрен интерес. Неговата власт, неговото богатство, неговите владения… те ли я вълнуваха? О, де да беше така, де да беше, проплака дълбоко в себе си Джордан. Вълнуваше я допирът на неговата голяма, топла ръка, притисната до лакътя й, вълнуваха я няколкото къдрави, посивели кичури около слепоочията му, вълнуваше я тембъра на гласа му, който й доставяше много повече удоволствие от тембъра на всеки друг човешки глас, вълнуваше я неговата бърза, рядко появяваща се и бегла момчешка усмивка, тъжният му вид, когато той смяташе, че тя не го наблюдава, вълнуваше я… о, майната му… всичко, свързано с него, всичко негово от главата до петите, а тя беше най-голямата глупачка на цялата планета. Момиче, та ти си хлътнала по него до ушите, помисли си тя, но не можеш да седиш тук цяла вечност. Слава богу, че устоя на изкушението да се изфука със своя френски. Сега й оставаше всичко на всичко да се преструва, че не е разбрала и дума от обясненията на доставчика. Не бива да усложнява нещата, трябва само да си придаде напълно безразличен вид, докато всъщност е в състояние на шок, на ревност и на разни други невъзможни и недопустими чувства, на които не трябва да се поддава, преди да се е оказала сама в хотелската си стая.

— Мисля, че е време да тръгваме — каза Джордан и се изправи неуверено, но Некер изглеждаше като прикован за паркета. — Толкова много великолепни предмети… следобедът мина чудесно.

— Разбира се, ако си готова… — окопити се Некер, а после я поведе към изхода.

Двамата се сбогуваха с мосю Жан и се върнаха в колата.

— Хенри, закарай ни в „Риц“, моля — нареди Некер на шофьора, — пред входа откъм Вендом.

— „Риц“? — запита учудена тя, нали ходиха вече, където трябваше. Няма ли да свърши този ужасен следобед?

— Можем да пийнем по нещо — тонът му бе категоричен, не й остави никакви шансове.

— Сигурно ще ми се отрази добре… имам нужда да се съвзема след всички тези красиви френски мебели. Изящните предмети ме карат да ожаднявам.

Можеш да си бърбориш, каза си Джордан, да си бърбориш колкото си искаш, защото аз повече няма да повярвам на нито една дума на Жак Некер. А няколко минути повече в неговата компания няма да ме убият.

Щом влязоха в малкото фоайе на „Риц“, завиха наляво към големия бар, където местата за сядане бяха тапицирани с кехлибарено кадифе, помещението бе с изглед към зимна градина, чиито високи стени бяха покрити с решетки от бяло дърво, а върху нея имаше доста сполучлива имитация на пищни, цъфтящи, виещи се растения.

— Хайде да седнем в ъгъла — предложи Некер, подхващайки лакътя на Джордан. — Какво обичаш да пиеш по здрач? Шампанско? Моля те, не казвай „чай“.

— „Шампанско“ звучи съвсем добре — съгласи се тя, докато си мислеше, че „отлитане“ също звучи добре, „изведи ме от тук“ звучи добре, „аз не съм Мерил Стрийп“ звучи добре.

Сервитьорът бързо донесе две издължени чаши с шампанско и Некер вдигна своята:

— За твое здраве — изрече той тържествено, а лицето му бе сериозно.

— Тук е тихо — поде тя нервно след мълчание от страна и на двамата. — Къде са хората?

— Преобличат се за вечерята. Ще слязат през следващия половин час. Хотелът все още е доста празен. Всички модни журналисти са в Милано. Независимо от това, след един час ти няма да можеш да чуеш тук собствения си глас. Джордан, мислех си…

— Чуй ме, тази идея никога не е добра — тя побърза да го прекъсне. — Недей да мислиш, когато можеш да пиеш. Моля те за още една чаша шампанско.

— Разбира се. Аз ще ти правя компания. Келнер, още две чаши и малко от онези ядки. Джордан, зная, че ти говориш френски.

— Откъде… всъщност кое те кара да мислиш?…

— Джордан, не казвай нищо. Само ме послушай. Видях те как реагира на думите на куриера. Ти разбра всичко, видях удивлението, изписано върху твоето лице, но първата ти реакция бе да не покажеш вълнение, тактично да премълчиш и да се правиш, че нищо не си разбрала, а втората ти реакция бе да излезеш оттам колкото е възможно по-бързо. Знаеш, че съм изпратил писалище на Джъстийн, нали?

— Не ми влиза в работата — побърза да отсече тя. — Не си длъжен да ми обясняваш каквото и да било, няма нищо, което трябва да зная или бих искала да зная. Нямам намерение да повтарям отново нищо от казаното дотук. Обещавам ти.

— Джордан, моля те, бъди ми приятел. Нужен ми е човек, с когото да говоря за нея.

— Послушайте, мосю Некер…

— Колко пъти да те моля да ми казваш Жак?

— Нямам никакво намерение да говоря за Джъстийн, ако това е причината, поради която ме доведе тук. Съжалявам, наистина съжалявам, при това съм ти приятел, Жак, но никак не ми се иска да слушам обяснения за станалото. Най-накрая ще ме обидиш, защото може и мен да обвиниш, знам, че винаги става така. Няма значение какво става между вас двамата, ти ще съжаляваш за всичко, което ще ми наговориш сега. Без да искам, се оказах не където трябва, и научих нещо, което не ме засяга. Хайде да оставим нещата така.

— Не те обвинявам, че правиш прибързани изводи.

Джордан отпи от шампанското, погледна към градината и се постара да не издаде вълнението си и с най-малкия жест. Тя каза, каквото трябваше да каже. Жак Некер взе чашата от ръцете й и я остави върху кръглата маса. После се наведе към нея и хвана брадичката й, за да обърне главата й към себе си. Така, тя ще не ще, трябваше да го погледне в очите.

— Джъстийн Лоринг не ми е любовница, Джордан. Тя ми е дъщеря.

— Не е възможно! — избухна Джордан.

Но Некер остана неподвижен, без да сваля очите си от нея. Просто й показваше лицето си. Тя се загледа в него втренчено и недоверчиво, докато не започна да различава съвсем ясно приликата между баща и дъщеря, приликата, която Франки отбеляза веднага, щом го видя. Ледените късчета в сърцето й се разтопиха, но тя все още не изпита облекчение, а само празнота, каквато преди не бе изпитвала.

— Да — каза тя накрая, след като потвърди очебийния факт. — Да, виждам. Разбира се. Ако очите ми си бяха на мястото…

— Ще ми позволиш ли сега да ти кажа нещо? Моля те, Джордан, умолявам те. Никой на света не знае освен Джъстийн и вероятно, почти сигурно, Франки Северино. Но тя добре си играе ролята на света вода ненапита и аз не мога да я принудя да се отнесе нечестно, непочтено към Джъстийн. Полудявам, Джордан. Не мога да се позная. Не мога да заспя, без да ми се явят най-непоносимите кошмари, действията ми са неадекватни, напълно съм отчаян, направо на ръба съм. Имам нужда от теб, имам нужда да ти разказвам на теб за това. Помниш ли, когато ме попита дали имам деца, а аз ти отговорих, че жена ми и аз не сме имали? Това бе само половината истина… Моля те, Джордан, мога ли да ти кажа останалото?

Джордан погледна вече с ведър поглед Жак Некер и видя едно човешко същество, изпаднало в беда, един мъж, чиито очи я молеха за едничката милост тя да го изслуша. Той може наистина да я намрази, ако тя не му даде възможност да излее насъбралата се в него мъка. Трябва да се съгласи, да не отвръща лицето си от един толкова изстрадал човек. Какво по-просто от това?

— Е, каква е другата част от истината, Жак? — запита го тя меко. — Какво се е случило?

— Не знаех за съществуването на Джъстийн допреди няколко месеца — започна той, въздишайки дълбоко. — И през ум не ми бе минавало, че имам дъщеря! Мислех, че съм бездетен, и се бях примирил с тази съдба. Хелена, майката на Джъстийн, ме е държала в неведение. Аз напуснах Хелена, когато тя забременя. Оставих я сама, да се оправя както може. Бях едно напълно безразсъдно, безотговорно лайно, един жалък, отвратителен, гаден малък страхливец… и двамата бяхме деветнайсетгодишни, но това не ме извинява. Хелена не е пожелала да имам нещо общо с нейното дете. Кой може да я обвинява? Когато разбрала, че умира, тя най-после се решила да ми изпрати снимките на единственото дете, което имам. О, какви снимки, Джордан! Цели албуми от раждането на Джъстийн до времето, когато е престанала да бъде модел. Хелена си отмъсти жестоко.

— Отмъсти ли ти? А не смяташ ли, че ти е дала още един шанс, последния шанс?

— Не мисля, защото Хелена е настроила Джъстийн изцяло срещу мен. Правила го е непрекъснато, през целия си живот. Разбира се, първото нещо, което опитах, бе да се свържа с Джъстийн, но тя никога не е имала нищо общо с мене. Връщаше обратно всичките ми писма неразпечатани. И това го разбирам. Така реших да организирам конкурса за колекцията на Ломбарди и изпратих Габриел Д’Анжел в Ню Йорк. Знаех, че работата на Джъстийн в агенцията ще я принуди да не се отказва от предложението. В договора имаше клауза, според която тя трябваше да пристигне в Париж с вас… господи! Какъв глупак съм! Защо не ми дойде наум, че конкурсът е най-неудачният начин да я приближа до себе си? Какъв дявол ме наведе на тази идея?

— Самият дявол — усмихна се Джордан. — Погрешно ще е да се твърди, че Джъстийн не умее да се справя с натиска, упражнен върху нея. Ти си същият.

— Да, така е, точно така е. А тя в последната минута се престори на болна и изпрати на свое място мис Северино.

— Значи онази прочута инфекция на ухото…

— Тя няма да дойде, Джордан — извика Некер. — Никога. Тя не иска да има нищо общо с мене, нищо, никакви връзки.

— Никакви ли?

— Никакви.

— Аз също трудно бих се решила на подобна стъпка — каза Джордан замислено, — но за Джъстийн не съм сигурна. Тя е най-решителният човек, когото познавам. И ако нейната майка наистина й е влияла от самото детство, разбирам защо се държи настрана, поне досега. Зная колко упорита може да бъде. Ние всички я възприемаме доста сериозно, повярвай ми. Но цялата тази работа сега е направо лудост! Главата да ти се пръсне! Не можеш просто така да оставиш нещата на самотек, за бога. Ти си неин баща! Защо не си в Ню Йорк, да застанеш срещу нея лице в лице?

— Как мислиш, че ще реагира, ако го направя? Точно такава беше първата ми реакция, втората също, третата също, но ще има ли полза? Джъстийн мрази самата мисъл, че съществувам, факта, че съществувам. Аз не мога насила да я накарам да ме приеме за свой баща, твърде късно е.

— О, не съм толкова сигурна… може би, само предполагам, че една среща, лице в лице ще свърши работа. Има нещо съвсем различно в това, да знаеш, че имаш баща (дори да го смяташ за подлец, презрян кучи син), и да го срещнеш жив, в плът и кръв. Тя не може вечно да се съпротивлява и да не възприема факта, че съществуваш. Ти си много убедителен, Жак. Мисля, че един ритник във вратата й е щял да свърши добра работа в крайна сметка, след като първо си я открил и опитал всякакви средства за сближаване, но си изпуснал момента.

За да смекчи думите си, Джордан си позволи да докосне ръката на Жак. И веднага бързо я отдръпна. След още една такава голяма грешка, ядоса се тя на самата себе си, ще трябва да се махне оттук. Наложи се да се успокоява почти минута, преди да може да продължи:

— Не мисля, че е твърде късно… изминали са само няколко месеца. Не се поддавай на такива пагубни настроения. Нещата не могат да продължат дълго по този начин. Неестествено е.

— Бих я оставил на мира — Некер слушаше разсеяно Джордан, беше се разпалил, — ако можех само веднъж да се срещна с нея и да й поговоря. А след това, ако пожелае, няма да я притеснявам повече.

— Ти искаш само да се видиш с нея? Това ли е всичко? Не те разбирам добре.

— Да я видя и да си поговорим. Зная толкова малко за живота й. Мога да накарам някой да го проучи, но тогава ще узная всичко на всичко голите факти. А защо една красива жена на трийсет и четири години не е омъжена? Защо живее сама, без съпруг или деца? Доколко аз имам вина за това, Джордан? Възможно е за всичко да съм виновен аз!

— Ооо! Почакай малко, Жак. Дяволът направлява мислите ти! Погледни нещата от друга страна. Послушай ме. Аз завиждам на Джъстийн. Тя постигна страхотен успех, изгради изключително уважавана агенция за модели, има силен характер, куп приятели и интересен живот. Никога не съм я възприемала като нещастна или неспособна. Отгоре на това е млада и красива. Безброй жени биха пожелали да си разменят местата с нея. Обзалагам се, че ако пожелае, ще се ожени още утре и ще забременее на следващия ден, ако не още преди сватбата. Джъстийн получава онова, което поиска. Е, допускал ли си изобщо такива варианти, докато си се самобичувал за въображаемото нещастие на някого, чийто живот изобщо не познаваш, дори този някой да е твоята дъщеря?

— Не, не съм — усмихна й се Некер, кажи-речи, насила, но не успя да прикрие просветлението в душата си. — Нищо не може да накара един мъж да се почувства глупак, освен мнението на една интелигентна жена. И то какъв глупак!

— Така си е — съгласи се Джордан, успокоена, че вместо трагичното изражение и мъката на лицето в очите му се появява усмивка.

Тя се опита да си го представи като объркан хлапак, който бяга от едно бременно момиче, но не можа. От него лъхаше толкова много сила, дори когато я молеше да го изслуша и разбере, дори когато се видя принуден да се обърне към нея, за да се освободи от товара на мъката си. Колко самотен трябва да е един мъж, за да изкаже най-дълбоките си тайни на едно момиче, което едва познава, но изобщо не го е грижа за това? Много самотен. Много по-самотен от който и да е мъж. Толкова самотен, колкото бе и тя в този миг, седнала до него… А може би точно този случай я караше да се чувства още по-зле, отколкото ако беше сама?

— Жак, имам идея — заговори тя разпалено. — Недей да предприемаш нищо оттук, за да се свържеш с Джъстийн. Така положението само ще стане още по-напрегнато, разстоянието променя смисъла на думите, на действията, ще останеш неразбран. Недей да разговаряш за дъщеря си с никой друг. Почакай, докато шоуто на Ломбарди завърши и напрежението спадне. Тогава замини за Ню Йорк. Ще се видиш с Джъстийн по един или друг начин. Това ще подейства, усещам го с цялото си същество.

— Добър е съветът ти — реши той след минута размисъл.

— Ще го приема при едно условие…

— Послушай, не е задължително да приемеш съвета ми! — стрелна го Джордан с поглед. — Не искам да ти поставям никакви условия, за да те накарам да постъпиш правилно, поне аз си мисля, че идеята ми е добра. Не съм ти коректор, нито съветник, само приятел.

— Проклятие, не съм влагал такъв смисъл в думите си. Иска ми се само да имам и друга възможност да си поприказвам с теб, да разговаряме, ако отново се обезкуража… това е условието, само че нямах предвид условие, а… молба. Мога ли да те видя, когато имам нужда от теб?

— Ами… — Тя не можеше да застави себе си да каже „не“, но знаеше, че не бива да казва и „да“. Трудно щеше да й бъде да се раздели с него, без да си поговорят още веднъж. Трудно ли? Щеше да й бъде невъзможно, по дяволите… Кого се опитваше да измами? Съгласи се, Джордан, съгласи се!

— Благодаря ти — каза той, приемайки нейното колебание за съгласие. — Край на дискусиите. Добре. Как ти звучи предложението да хапнем нещо от китайските ястия? Франки ми каза, че всичките се страхувате от френската кухня. Обещавам нискокалорична китайска храна.

— Няма нужда да ме храниш отново — отговори Джордан, ядосана на себе си, че няма достатъчно здрав разум да се противопостави дори на едно предложение за вечеря. Тя сигурно прилича на обезумял гризач, който трупа отровни ядки за зимата.

— Но мога ли, ако ти пожелаеш?

— Можеш — предаде се тя и въздъхна, — а и би могъл. Разликата е съществена, Жак. Ще ти обясня по време на вечерята.