Джудит Кранц
Пролетна колекция (12)

12.

Жак Некер и Джордан Дансър се разхождаха из градилите на Пети Трианон, откъдето се виждаше замъкът Версай. Зимното слънце стоеше високо в безоблачното светлосиньо небе, на Джордан топлината му и беше достатъчна, за да свали качулката на дългото си червено палто.

— Обичам това място най-много, защото в него няма надутост. В онзи чудесен малък павилион там, „Белведере“, е седяла Мария-Антоанета, когато пажът й донесъл вестта, че парижани настъпват към двореца. Почивката в павилиона се оказала последният щастлив миг в нейния живот. Тя никога не видяла тези градини отново. Днес изглежда невероятно, че преди двеста години тук се е случило подобно нещо.

Джордан се спря и се заслуша в песента на птиците по оголелите дървета. В далечината градинарите работеха мълчаливо, подготвяха земята за пролетта.

— Толкова е тихо — отбеляза Джордан, — намираме се сред неземна тишина, особено след Париж… Чувствам се така, като че ли съм пристъпила в света на Мария-Антоанета. Чак тръпки ме побиват от тази мисъл… предполагам, защото знаем какъв е нейният край. Но, кажете ми, защо не посетихме самия Версай? — озадачи се тя. — Когато позвънихте тази сутрин, останах с впечатлението, че ще се отправим натам.

В своето стъписване Джордан влагаше нещо много повече от обикновен въпрос. Тя едва ли би разказала на този всемогъщ бизнесмен, че след неговата покана да се поразходят из Версай, прекара цял час в трескаво мислене или по-скоро се двоумеше дали решението да приеме ще е по-мъдрото от двете възможности. От самото начало на запознанството им тя се стараеше да му направи силно впечатление, но то идваше от желанието й да се открои сред другите и да спечели конкурса. Той е невероятно привлекателен без съмнение, но последното нещо, което би желала, е да се забърка в някоя история с него. Нищо друго не би било по-неприемливо за работата й. Ако, пази боже, се окаже, че тази разходка е някакъв намек от негова страна, последствията биха придобили неприятен обрат и за двамата. Но пък как би могла да откаже поканата му?

— За мене градините са същността на Версай — отговори Некер. — Самият замък е грандиозно тъжен и празен. В него няма живот за сметка на величествената гледка. След революцията мебелите са били конфискувани и пръснати насам-натам, гоблените и картините са се озовали в музеите, каквото е останало от дреболиите, сега е подложено на реставрация. Ако има духове, а аз твърдо вярвам, че има — продължи бавно Некер, — те са тук, в градините, не по онези широки, кънтящи стълбища и коридори.

— Ние ловци на духове ли сме? — запита Джордан. — Или вие сте носталгичен роялист? Бихте ли искали да видите монархията възродена? Да не би да сте един от поддръжниците на претендента за трона на Франция с всичките онези щастливо задомени деца, които правят всяко следващо царско семейство на власт да изглежда трогателно?

— Откъде, за бога, си се сдобила с тази мистериозна информация? — Некер се усмихна удивен.

Вятърът полюшваше късите къдрици на Джордан и като че ли цялата оскъдна слънчева светлина над Ил дьо Франс бе обрамчила с топлото си сияние нейното лице. На фона на гъстите, преплетени, оголели клони на дърветата тя сякаш можеше да запали огън, ако застане по средата и се завърти силно.

— Предимно от „Здравей“ — отговори тя, — английско списание, много сериозно, което проследява живота на европейските кралски семейства. Забавно е да разглеждаш снимките в него и да си мислиш, че кралицата на Англия би трябвало да нареди още на разсъмване да убият нейния фризьор, или пък новата кралица на Белгия ще трябва да си изгори целия гардероб. Но аз не само критикувам, имам си и любимци сред тях, например лейди Сара Армстронг-Джоунс, дъщерята на принцеса Маргарет, която по време на кралското бракосъчетание носи широки къси панталонки и се промъква незабелязано на празненството. О, господи, това са все вълшебни приказки.

— Обичаш ли вълшебни приказки? — запита Некер, докато си мислеше, че тази разходка е почти толкова болезнена, колкото и приятна.

Би трябвало да е тука с Джъстийн, да я гледа как се разхожда на това обичано от него място, би трябвало да задава на Джъстийн тези въпроси, би трябвало да опознава своята дъщеря вместо това хубаво младо създание, чието минало му бе чуждо, както и неговото за нея. И все пак да има заместничка на дъщеря си е по-добре, отколкото да си няма никого в този мъчителен период. А и момичето бе единственото, което се интересуваше от историята на Франция, за разлика от другите.

— Побеждава истинският живот в девет случая от десет.

— Хайде да седнем на тази пейка за няколко минути — предложи Некер. — Дали няма да ти е студено? Тук е много ветровито.

— Дори и да е така, искам да седна. — Джордан се зарадва, искаше й се вече да направят почивка от бързото ходене, което Некер несъзнателно наложи. — Обзалагам се, че дамите магистрати само с ходене от едно място на друго се раздвижват така, сякаш са изкарали една тренировка… и откъде намират сили да си сменят тоалетите по пет-шест пъти на ден, да не говорим за танците, флиртуването, играта на карти и за придвижването по социалната стълба нагоре?

— Навярно защото са така амбициозни, в надпревара една с друга не смеят да забавят темпото.

— Прилича ми малко на моята работа — засмя се Джордан. — Като изключим само флиртуването, картите и социалната стълба.

— Разкажи ми нещо за Джъстийн Лоринг — помоли внезапно Некер, не можеше повече да се сдържа. — Добре ли се работи с нея?

— Мисля, че тя безспорно е най-добрата — отговори момичето. — Наистина е много жалко, че се разболя и не биваше да пътува. Щяхте непременно да я харесате, сигурна съм. Но и с Франки сме в добри ръце.

— Защо казваш за нея „най-добрата“? — Той искаше да научи нещо повече. — По какво съдиш?

— Аз й вярвам напълно, тя никога не се паникьосва, клиентите не могат да я изплашат и не си създава любимци. Има силен характер и защитава решително своите момичета.

— Мислиш ли, че тя е щастлива жена, Джордан? Имаш ли усещането, че животът й пълен, защото осъществява желанията си, или нещо не е наред и при нея? Имам предвид, като човек.

— Не мога със сигурност да отговоря. — Джордан се изненада от въпроса му. — Джъстийн не споделя с нас своите лични преживявания, мосю Некер, тя няма никакви терзания, общо взето, е сдържана жена. Интересува се от живота на всяко едно от момичетата, но що се отнася до нейния, тя не ни дава никаква храна за разговори.

— Защо каза, че й вярваш? — запита малко рязко той. — Какво точно е направила, за да й се доверяваш?

— Доверието е странна работа, някои хора умеят да го внушават, а други не. Аз не твърдя, че съм безпогрешен съдник на човешкия характер. Джъстийн е сред хората с най-добра репутация в нашия бранш, но това е всичко, което мога да ви кажа за нея, без да сгреша. Франки е нейната най-добра приятелка, затова, ако искате да знаете повече за личния живот на Джъстийн, би трябвало да питате нея.

— Обичам да опознавам колкото е възможно по-добре хората, с които работя — отговори Некер на въпросителната нотка в гласа на момичето. — Винаги е от полза.

— Ами има и друго нещо, което означава страшно много за мене… Джъстийн би предложила на клиентите да ме видят дори те да не са имали предвид „жена с цвят“ — това е предпочитаният израз през последно време. В повечето агенции ще ви кажат, че клиентите сами разпитват надълго и нашироко за моделите, преди да ги наемат, но Джъстийн се старае да запълва всяка моя свободна минута.

— „Жена с цвят“ ли? Не бях чувал това определение след „афро-американци“. Реших, че това е последният общоприет израз по темата.

— Никога няма да има окончателно споразумение по този въпрос, сигурна съм. Хората ще изпадат в пререкания винаги, изяснявайки си как да се изразяват в такива случаи, без да се обиждат един друг.

— Прости ми — побърза да се извини Некер. — Не исках да любопитствам. Поне за един швейцарец нещата са такива, разбира се, ние си имаме италиански, немски, френски швейцарци, но…

— Но вие всички сте бели. Щастливата малка Швейцария.

— Извинявай, ако съм те обидил.

— В никакъв случай! — протестира Джордан, усмихвайки се на неговата обичайна реакция. — По тази тема имам да кажа много неща и почти не съм срещала бял човек, който спокойно да може да я разисква с мен.

— Аз съм спокоен и живо ме интересува твоето мнение.

Джордан огледа изпитателно Некер и откри искрено и чисто любопитство в очите му, любопитство, каквото повечето хора биха прикрили от вежливост. И изведнъж усети, че едва сега се почувства сигурна с него. Интересът му не бе продиктуван от привличането на противоположния пол. Неговият властен вид не я объркваше, нито пък маниерът му да задава въпроси и да очаква настойчиво отговора им. Тя изпита уважение към този мъж, разбра, че сега може да му вярва — достатъчно, за да бъде пряма, открита. Спокойно да му се довери.

— Вземи например „черен“ — каза Джордан, — понякога се използва без главно „Ч“, повечето от хората като мене продължават да твърдят, че са черни американци, а не африкано-американци, защото много са се отдалечили от Африка в културно отношение, техните прадеди са живели много поколения в Съединените щати, много по-дълго от праотците на много американци, така че те се чувстват истински американци. От друга страна, аз не съм достатъчно чернокожа за много от моите чернокожи приятели в Америка.

— Сега съм напълно объркан.

— Не повече, отколкото аз съм объркана. Онзи ден четох едно английско списание, предназначено за чернокожи жени, и в него се казваше същото, което аз твърдя. Има около „трийсет и три различни нюанса на черна кожа, от най-бледата слонова кост, до синьо-черната“. Да ти се завие свят! Кой успя да ги преброи всичките тези трийсет и три различни нюанса и как, по дяволите, успяха да ги преброят? След това в същото списание имаше един разказ за Рошумба, която е един чернокож топмодел. Тя има много справедливо отрицателно отношение към някои от черните модели, на които им е казано, че те трябва да се съгласят да имат дълги прави коси и да си оперират носа, за да излязат на корицата на Вог. Като че ли един бял модел не би желал тези неща, без да се почувства нелоялен към шотландското или италианското в кръвта си. Вероятно и без да искат да го кажат, аз мисля, че Рошумба, което на суахили означава красива, се е издигнала не по-малко като една от най-добрите, въпреки че си е останала истинска чернокожа. На нея не й се налага да прави компромиси. Тя е страхотна и когато позира за корицата на списанието за спортни принадлежности в бански костюми за три поредни броя. Така че сега, ако не прозвучи много грубо, аз трябва да се боря срещу мнението на останалите, че съм по-малко истинска чернокожа, а не една „истинска“ сестра!

— Не можеш ли да бъдеш?

— О, сироп от клен или ябълков сайдер, или капучино с много пяна, или чай с мляко, или сухо шери… Да приема всичко това като швейцарски хумор, мосю Некер? Слава богу, не казахте млечен шоколад — Джордан поклати глава и в очите й затанцува едно палаво пламъче. — Сега ме хванахте да го казвам… Едно хубаво малцово уиски с много сметана се доближава доста до цвета ми, не бихте ли се съгласили? Въпреки че един пияч на чисто малцово уиски не би поставил кубче лед в питието си.

— Аз имах предвид точно това — протестира Некер. — Не го забравяйте.

— Отговорът на въпроса е, че си е пълна загуба на време човек да се тревожи за особения нюанс в цвета на кожата. Човек не може да направи нищо, за да го промени. Но дори да не се опитвам да се тревожа, аз непрекъснато мисля за това. Човек би си казал, че да си чернокож е достатъчно да си имаш винаги някакъв проблем за разрешаване, но не, нюансът на кожата е от огромно значение. — Джордан се опитваше да бъде толкова точна, колкото би била със собствения си баща. Усещаше, че по-малко не би задоволило Некер. — Защо това е така? По-белият човек винаги ли е считан за по-добър? Това не е толкова просто — продължи Джордан, опитвайки се да подбира внимателно думите си. — Разбира се, никога не се забравя и се говори, че по-белият е считан за по-желан, особено когато става дума за една жена. Но, мосю Некер, това не е просто реакцията на белите хора, а начинът, по който черните хора чувстват нещата. Чернокожите, както и белите, създават тези различия. Аз много добре чувствам това, когато една чернокожа жена ме погледне, тя се пита с кого ли е спала някоя от моите прамайки и нейните прамайки, и другите й прапрамайки. За да се роди един потомък като мене, чиито черти не се приемат като чернокожи. Основното е колко бяла кръв има в моите жили. Винаги така се получава, мосю Некер. Когато някой друг чернокож наистина ме наблюдава, аз знам, че той обвинява всички мои праотци. И аз самата си задавам същите въпроси. Кои са били тези мои бели праотци, обичали ли са моите черни праотци, или само са ги използвали? Моето родословно дърво навярно е огромно и сложно, за което никога нищо няма да узная… Това е тъжно, то ме смущава, вбесява ме.

— Нямам представа.

— Повечето от хората нямат представа — каза Джордан.

— Аз не предполагах, че ще ви изнеса такава реч.

— А сега ми разкажи нещо за своите родители — помоли я Некер. — Разкажи ми, как си пораснала.

— Моят баща е военен, полковник Хенри Дансър. Той е завършил с отличие академията Уест Пойнт и понеже е човек, който стриктно спазва правилата, сам проумя, че ще намери своя дом в армията. Той е суров, властен и напълно отдаден на кариерата си. Настояваше да завърша колежа, преди да започна да работя. И ето ме на двайсет и две години… След това той прерови изцяло фирмата „Лоринг Моудел Мениджмънт“ и пече два часа Джъстийн на грил, преди да ми позволи да подпиша договор с тях. На него никак не му харесва да съм модел. Аз бях възпитана да бъда украшението, образованието и надеждата на семейството. Главната страст на майка ми е амбицията да му служи. Тя го вижда като един бъдещ генерал и вероятно има право. Днес тя е жена на полковник, а един ден ще бъде генералша. Тя би искала и аз да имам същата съдба, да живея сигурния живот на една военна съпруга. Тръпки ме полазват при тази мисъл.

— Какво толкова ужасно има в тази мисъл?

— О, вие швейцарците! Аз искам да имам възможност за избор, а не една осигурителна полица. Живяла съм в осем различни армейски поделения и познавам военната дисциплина, зная как да очаровам съпругата на коменданта във всяко поделение и не искам никога да го правя отново.

— Намираш го за унизително?

— Повече досадно, отколкото унизително. Всичко това, е в името на властта и за удовлетворение на хората, които я имат. Ако бях се омъжила за някой многообещаващ чернокож офицер, моите родители биха одобрили постъпката ми, а всички мои приятелки биха станали съпруги на другите офицери от неговия ранг. Ние бихме се изкачили заедно по стълбата в остатъка от живота си, разменяйки си гостувания и рецепти, докато един от съпрузите не го повишат или не го понижат. При такива случаи съпругата му е длъжна да си намери нови приятелки. Можете ли да си представите това?

— Звучи невероятно потискащо. Дори за един швейцарец. — Некер се засмя, без да откъсва поглед от сериозното и лице.

— Да си чернокожа е много по-потискащо. А моята съквартирантка в колежа беше едно ужасно момиче. Казваше се Шерън Коен. Тя с часове говореше за това какво е да си евреин и какво е да си чернокож. Казваше, че поне веднъж би искала да разбере какво е да я представят като Джордан Дансър, да разбере как хората ще се отнасят към нея в мига, в който разберат нейното име, ако не знаят, че е еврейка. Аз казах на Шерън, че бих искала да живея в нейната кожа една седмица, за да разбера какво означава да не съм поставена в една определена категория, миг след като вляза някъде, и много, преди да бъда представена! Това беше един спор, в който Шарън никога не излизаше победителка.

— Какви връзки с обществото имаш? — взря в нея изпитателен поглед Некер.

— В колежа аз се срещах само с чернокожи младежи. Това наистина правеше живота по-лесен. Не се налагаше да бъда нащрек през цялото време. В общежитието всеки знае какво прави другият. Сега, когато съм извън училището, мога да се срещам, с когото си искам. Не в това е проблемът. Истинският въпрос е какво ще правя, когато започнат да се трупат годините ми, когато кариерата ми на модел свърши. Трябва да направя плановете си отсега — каза Джордан яростно, — а не след шест или седем години.

— Не постъпва ли по същия начин всеки един модел независимо дали е черна или бяла кожа?

— Така е, но повечето от тях предполагат, че ги очаква нещо добро в бъдеще. Белите момичета очакват, че ще живеят в разкош, те винаги са живели в разкош през целия си живот. Но аз не смея и да помисля за това. За да се задържа където и да е в този бизнес, трябва да бъда много по-добра, от което и да е бяло момиче, защото за белите момичета има стотици места за реализация, а за мен малко. Аз трябва да съм нещо повече от избрано момиче, за да започна да се квалифицирам, и трябва да приема този факт, без да му позволявам да ме подведе. Защото никой не приема на работа една чернокожа манекенка, която ще ги кара да се чувстват виновни за всички расови противоречия. Аз трябва да давам вид, че не зная, че съм чернокожа, така че околните да могат да се отпуснат и да се чувстват нормално в мое присъствие.

— Това сигурно е невероятно сложно?

— Така е — каза Джордан унило, — повярвайте ми, че е така.

— Имаш ли планове за бъдещето?

— Не съм мислила сериозно, но знам, че трябва да имам. Дали да опитам да започна мой собствен бизнес? Да вземем например Иман, мосю Некер. Тя работи от двайсет години и сега започва бизнес в козметиката. Тя е една легенда, омъжена е за Дейвид Боуи, на трийсет и девет години, тя все още получава четирийсет хиляди долара за едно-единствено излизане на подиума и ако тя участва в шоуто, човек може просто да забрави останалите момичета. Сега има една чернокожа жена, която притежава всичките тези качества, но тя е уникална, тя е една на един милиард, тя е една богиня от Найроби. Мога ли да посмея да се надявам, че ще започна мой собствен бизнес или че ще поема по лекия път — да се грижа за някой съпруг? Трябва ли да се превърна в глупачка и да се омъжа за някоя рок звезда или за някой актьор, или за някой герой спортист, за да открия, че бракът няма да издържи, защото този вид бракове винаги свършват бързо? Или трябва да се омъжа за някой чернокож милионер, да се омъжа за парите му или за положението му сред висшето чернокожо общество?

— Изключваш ли идеята, че би могла просто да срещнеш обикновено, хубаво момче, което не е знаменитост, нито е милионер, за да се омъжиш за него и да водиш обикновен живот? — запита я Некер. В очите му присветваше ирония от сериозността, с която Джордан преценяваше брачните си перспективи.

— Разбира се, може да се случи — каза мрачно Джордан, — но аз не мисля, че ще бъда удовлетворена от това за дълго. Човек наистина не може да го приеме, нали? Вие все още не си представяте какъв невероятен късмет имах, колко рядка птица съм, за да ми се поднесе като на тепсия толкова огромен букет от преимущества: семейство, образование, външен вид — за всяко от тези неща, до последното много чернокожи момичета дори не могат да сънуват. Бях помазана от бога и признавам, че това ме разглези, този късмет ми отвори очите, за да видя възможностите отвъд пределите на обикновения живот. Всеки, когото познавам, очаква, че аз ще стана нещо, ще стана повече от една домакиня и майка. И аз мисля по същия начин! Допускате ли, че бих могла да се отклоня от този път, недооценявайки нещата, да проституирам с първия съмнително подходящ мъж, който се появи в живота ми, и още по-лошо — да се влюбя в някое бяло момче и да започна да създавам само проблеми… на него и на мен самата.

— Защо си толкова сигурна в това?

— Защото всеки е един расист вътре в душата си. — Гласът й прозвуча уверено.

— Джордан, наистина ли вярваш във всичко това, което каза?

— Точно така е, по дяволите. Аз също съм една проклета расистка! Изпитвам чувство на омраза към червенокожите и към бандите пуерториканци, и към бандите чернокожи, и към онези групи от бели, които се възбуждат истерично от вицовете за чернокожи, така че щом като аз имам такива чувства, колко по-лошо би било, ако се омъжа и вляза в някое бяло семейство и се превърна в кошмар за моята свекърва?

— Може би преувеличаваш? Хората ще се абстрахират от цвета на кожата ти, след като вече те опознаят?

— След като… може би. Харесва ми да мисля по този начин… Зная, че Шарън го умее и много от моите приятели в колежа, и много от момичетата, с които работя, но ние не се омъжваме за братята на своите приятелки.

— Джордан, твоята красота няма ли да ти помогне да прескочиш този расов проблем?

— Ха! Шегувате ли се! Дори един швейцарец не може да зададе такъв въпрос, какъвто задавате вие. Никога не разчитам на външния си вид и за части от секундата. Вие не разбирате колко болезнен е целият този въпрос дори и без да се намесват в него проблемите на междурасовите бракове. Просто в обикновения живот в Ню Йорк е пълно с други красиви чернокожи момичета. Хората не ме отличават веднага от тях, все още. Аз не съм Наоми Кембъл или Тайра Банкс, или Вероника Уеб, не. Наоми е единственият чернокож модел, който всички малко или много познават по физиономия. Така че аз съм много внимателна към нещата, за които вие изобщо не сте и помисляли. Не обичам изненадите.

— Какво точно имаш предвид? — намръщи се Некер, защото нещо в смисъла на думите й му убягна.

— Целият колеж например. Аз не се присъединих към женския клуб в колежа, не исках да съм една от малкото приети чернокожи в клуб за бели. Не исках да се огранича и в клуба на чернокожите сестри. Затова се концентрирах върху нещата, които мога да направя, без да влизам в някаква група.

— Не си ли болезнено чувствителна?

— Възможно е — сви рамене Джордан, — но това опростява нещата. Например в Ню Йорк посещавам само онези места, където ме познават или където са ме представили по подходящ начин. Никога не ходя при непозната фризьорка, без някой, който познава собственичката или самите фризьорки в салона. Никога не пазарувам в някой добър магазин, без да ме съпровожда някоя бяла приятелка. Ако ме отведат в някой от луксозните ресторанти, ако ме отведе някой бял приятел, това е окей, но аз не бих позволила на един чернокож да направи резервация и да се появи с мен, освен ако той не познава оберкелнера или не е посещавал това място преди. Вие изглеждате доста смаян, мосю Некер.

— Наистина съм смаян.

— Това не е ваш проблем. Но говоря охотно за него особено пред някого, който ме слуша така внимателно, както вие. Тази сутрин отговорих на много въпроси. Казах ви доста неща, за които не си бях помисляла, че мога да обсъждам с вас, но вие проявихте голям интерес. Онова, което все още не мога да разбера, е защо? Защо се заинтригувахте? Аз съм една от трите манекенки в конкурса за договор с вашата компания. Тази ли е причината?

— Не, не е.

— Е, добре де, каква е причината?

— Просто си мислех… ако имах дъщеря… дали нейният живот е пълноценен, докато аз в същото време не зная нищо за нея… Бих искал да зная всичко за нея, какви са проблемите й, какви надежди храни, какви са най-съкровените й мисли… любопитството ми е искрено, не е празна работа.

— Но нали ние нямате дъщеря?

— Жена ми и аз нямахме деца…

— Много съжалявам — каза Джордан.

— Аз също. Дълбоко съжалявам. Аз не съм като вашия баща, който се интересува повече от момчетата, отколкото от момичетата. Ако можех да си избера само едно дете, зная, че бих искал най-много от всичко дъщеря, дъщеря, на която да осигуря бъдеще… щастие и сигурност.

— Ами ако имахте дъщеря, тя щеше да ви каже, че на първо време е гладна — засмя се Джордан, удивена от празнотата в погледа му.

— И аз съм гладен — съвзе се бързо той. — Хайде да се връщаме в колата. Има едно чудесно място във Версай, там ще се нахраним. Познавам и собственика на заведението.

— Хей, аз се чувствам съвсем като у дома си във Франция. Може пък да съм превъплъщение на Джозефин Бейкър?

— Много се съмнявам. Ти не си достатъчно черна — подсмихна се Жак Некер.

— Подробности, подробности.