Джудит Кранц
Пролетна колекция (26)

26.

— Ето я! — възкликна Ейприл. Тинкър се спусна светкавично към тях, обвила главата си с една голяма кърпа, която падаше върху гърдите й, страните на лицето й пламтяха в розово и усмивката й изразяваше пълно блаженство.

— По-добре ли се чувстваш, бейби? — запита я тревожно Джордан.

— Много съм гот — отговори Тинкър с лъчезарен поглед и се тръшна на мястото си в гримьорната. — Какво толкова всъщност… още едно модно шоу! Стегни се и го направи. Това просто е още едно музикално шоу, това е всичко. Една духовна територия, в която навлизаш…

— Това ли ти обясни Марко? — запита Ейприл, озадачена от промяната в Тинкър.

— Той направи всичко това толкова просто.

— Ще ми позволиш ли да оправя лицето ти сега, за бога — запита нервно гримьорът. — Знаеш, че си първата, а аз не съм имал и една минута време за тебе, по дяволите. Искаш ли да се задържиш в шоуто…

— Съжалявам, наистина съжалявам — отвърна му мило Тинкър. — Сигурно съм била малко нервна. Сега съм окей. Прави това, което ти се иска да направиш, цялата съм твоя.

Тя затвори очи и се отпусна, усмивката не напусна лицето й, докато той я молеше да си разтвори устните, за да може да нанесе червилото по тях. Гримьорът се приближи бързо и изрисува със сигурни и деликатни линии устните й.

— Някой трябва да се е ощастливил от тебе — промърмори на себе си той, усещайки мириса на спермата в дъха й.

Тинкър скоро бе готова, косите й бяха разресани и разпуснати свободно по раменете, вечерната рокля от шифон в коралов цвят по-скоро разголваше, отколкото прикриваше тялото й.

— Не зная защо ми е толкова студено, дали някой може да изпитва също такъв студ — огледа се ласкаво наоколо тя.

— За това четириинчово тяло ще отидат ярдове плат — отговори Ейприл. — Ето, обвий се с наметалото. О, Тинкър, то е леко като перце. Кой би си помислил, че е толкова леко…

— Зная — засмя се Тинкър, — не е ли великолепно? Подай ми тази кърпа отново, ако обичаш, Джордан. Не искам да оцапам наметалото си. О, виждали ли сте се в огледалото? И двете изглеждате толкова красиви, че ми се иска да се разплача. Иска ми се да съм била тук миналата нощ… Ще излезете ли на подиума двете заедно?

— Не, първо Джордан се появява в кафявото и лилавото, а след това аз в лилавото и кафявото болеро. Марко иска публиката веднага да разбере значимостта на цвета в тази колекция. Казва, че щом Джордан е тъмнокожа, а аз съм бяла, хората ще си помислят, че ние показваме две напълно различни рокли. Така ще им внушим идеята. Той е голям играч…

— Марко е великолепен — пое си дълбоко дъх Тинкър. — Той ме кара да се чувствам много по-спокойна и вече отново съм готова за каквото и да било… за всичко в края на краищата…

— Как ли ще реагира той, ако чуе тези приказки? — запита изпълнена с любопитство Джордан.

— Това е толкова странно, Джордан, изобщо не си спомням… той просто е прав. — Тинкър сви за миг вежди, а след секунда, все още усмихната, се отказа да улови убягващото й чувство.

— Момичета! Момичета! — долетя гласът на Марко. — Всички да си отидат по местата. Започваме след три минути. Застанете тук, точно на изхода, зад завесата, бързо, бързо, гледайте в краката си, не настъпвайте полите на роклите, обуйте обувките си… Хвърлете цигарите, нито глътка шампанско повече, наредете се, знаете коя след коя е. Хайде, момичета!

— Имам чувството, че ни е взел мерника — каза нервно Джордан. — Дай ми една целувка, Тинкър. И ти също, Ейприл, бебче! О, късмет на всички ни! Какво свирят? Звучи ми толкова познато, на езика ми е, но не мога да го кажа…

— „Бонбони, бонбони“ свирят отново — отговори Ейприл. — Предполагам, че е подходящо.

С жест на безразличие Тинкър отметна глава и протегна ръцете си, обвити в проблясваща материя, обшита с рози, и поведе редицата към подиума. Застана уверена, лека и красива — невероятно красива. После погледна към Марко с пълно безразличие, сякаш никога досега не бе го виждала.

Джордан вървеше веднага след Тинкър. Тя не се удържа и погледна през малката дупчица в завесата. При вида на огромната претъпкана зала с изискани хора момичето зяпна от удивление. Те ги очакваха. Бе виждала очите им толкова пъти, очи, които са готови да приемат поражението или победата — както очите на всяка тълпа, очакваща бой с бикове.

През миналата нощ Джордан се запозна с кръгообразното движение по подиума, но не взе предвид присъствието на публиката, дори дълбоко в себе си не помисли за нея. И сега напрегнато се взря встрани от завесата и зашепна бързо една молитва. Дишай дълбоко, каза си. Дишай дълбоко. Тинкър все още бе спокойна, макар да потропваше леко с крак и да се усмихваше нетърпеливо.

Когато чувствените синкопни звуци на „Чикаго“ преминаха в сантименталната мелодия на баладата „Изтънчената лейди“, Марко леко побутна Тинкър.

— Върви — заповяда й той.

Тя се обърна към него и го изгледа смутено.

— Но това не е танго — прошепна Тинкър.

— Моментът не е за шеги! Помни какво ти казах. Сега води. Твой ред е!

Тинкър присви рамене в жест на примирение, оправи наметалото си, изправи гръб и се придвижи плавно и грациозно по широката пътека на подиума.

Бавно, бавно; бързо, бързо, мислеше си Тинкър и улавяше ритъма на оркестъра. С пулсиращия, натрапчив ритъм на тангото в главата си, тя се отправи напред — високомерна, властна, великолепна, вдигнала високо гордата си ангелска глава над издължената шия, ръцете й бяха готови да се докоснат до несъществуващия партньор в танца.

Залата притихна, хората останаха очаровани от оригиналната идея на представлението. Да, това беше една отлична, умна, мила носталгия по необикновените музикални аранжименти, комбинирани с величието на класическата танцова поза — неочаквана, оригинална, преди всичко оригинална. Едно момиче, танцуващо танго като някаква гигантска котка, пренебрегвайки познатия фокстрот; да, удивително, различно, невиждано до ден-днешен. Гениално!

Една стена от святкащи лампи, задвижвана от мотор, проблесна откъм ложата, в която бяха настанени фотографите, и заля сцената с откоси бяла светлина. Тинкър продължи шеметното си танго сред концентричните кръгове на прожекторите, които шареха по подиума, и нито за миг не загуби равновесие, не се препъна.

На Тинкър й бе казано да се спре колкото е възможно по-близо до фотографите, след което да разтвори наметалото и да демонстрира роклята си. Когато достигна най-удобното място, тя направи пирует, повдигна високо лявата си ръка, дясната й ръка се насочи към пътеката на подиума в мига, в който тя приклекна леко с едното си коляно в лек поклон, за да даде сигнал за края на танца. След миг продължи отново по пътеката на подиума, обърната с лице към фотографите, разкривайки роклята под наметалото си и обръщайки се поред на всички страни, за да може публиката от всички точки в салона да я види. Аплодисментите изпълниха залата в мига, в който тя започна да се върти — все по-бързо и по-бързо. И в един драматичен миг бледокораловите й коси се развяха над силно надиплените в стил фламенко поли на малко по-тъмния от цвета на косите й кораловочервен шифон. Сега дори преситените от ревюта медии бяха доволни.

Тинкър повдигна наметалото от подиума и с обигран и точен жест го хвърли във въздуха, където то като че ли се задържа няколко секунди. След това се отправи с танцова стъпка в ритъма на тангото обратно по подиума. Отново избухнаха аплодисменти, когато тя пое наметалото си и оркестърът засвири в бързия ритъм на „Вземи влака“. Тинкър издигна ръцете си и развя наметалото по посока на фотографите. Продължи да се приближава с танцова стъпка към купа от бледожълти цветя, в един миг отново изхвърли наметалото във въздуха над пътеката със стремително движение. Самата тя се завъртя и отново ръцете й поеха ефирното парче плат. В следващия миг се обърна стреснато, неспособна да се освободи от тиранията на ритъма, който беше закодиран в съзнанието й. Точно когато се канеше да вдигне изтощените си ръце за четвърти път, Тинкър се подхлъзна внезапно в крачка, олюля се застрашително и падна на колене. Остана опряна на двете си ръце няколко безкрайно дълги секунди върху пътеката на подиума, преди да успее да се вдигне и да се отдръпне назад. После неуверено се обърна с лице към оркестъра.

— По дяволите! — Тинкър остана като закована на място и изкрещя с пълен глас: — Не можете ли, за бога, да свирите танго, шибани задници?! Какво, по дяволите, ви става?

Музикантите продължиха да свирят, но всички в залата замръзнаха по местата си. Единствен Жак Некер съумя да реагира веднага. Той скочи от мястото си в центъра на залата, близо до единия край на подиума, и с три бързи крачки се озова до Тинкър. Тя все още стоеше неподвижна, сложила длани на хълбоците си и втренчила взор в музикантите.

— Позволи ми, Тинкър, скъпа моя — усмихна се той и пое наметалото от ръцете й. После обгърна с една ръка талията й, поздрави игриво фотографите и я поведе уверено в ритъма на тангото, прекосявайки с нея половината от салона. Преведе я край масите и достигна изхода, който водеше към стаята на рецепцията.

Ейприл и Джордан се появиха незабавно на подиума, усмихнати лъчезарно и уловени за ръце, напук на заповедите на Марко. Вниманието на публиката светкавично се насочи към появилата се двойка момичета. Те полюшваха бедра, обвити в широки поли, болерата им искряха.

— Стой тук, Франки! — изкомандва Джъстийн. — Аз ще изляза след Тинкър. Не можем да излезем всички заедно. Онзи от „Алените вратовръзки“ сигурно не е вчерашен.

Джъстийн се плъзна умело по края на залата зад кръглите маси на заведението и успя да излезе, без да привлече вниманието на публиката. Огромната стая на рецепцията беше празна. От едната страна на помещението се намираше салонът за разкрасяване, претъпкан с топмодели и аранжори. Другата част бе помещението, в което се намираха личните гардеробчета на участниците в ревюто. Джъстийн надникна в салона за разкрасяване. Нищо в мълчанието на това помещение, в ненарушимата задкулисна тишина не издаваше, че Тинкър е влизала тук. Джъстийн се обърна и излезе тихичко, за да се отправи към помещението с личните гардеробчета.

— Защо ме спряхте, мистър Некер? — Джъстийн долови гласа на Тинкър, който й прозвуча твърде жално.

Джъстийн замръзна на мястото си, неспособна да направи и най-малкото движение. Некер?!

— Аз се справих толкова добре, просто загубих равновесие за една секунда, това е всичко — продължи Тинкър. — Защо ме накарахте да напусна подиума? Публиката ме хареса, нали?! „Богинята“ си свърши работата, нали? Направих всичко толкова добре, че не е честно…

— Богинята?!

— Коктейлът, който Марко… О, забравих, това е тайна. Но защо, защо ме спряхте?

— Ти се измори да показваш наметалото, разтревожих се за теб, това е всичко. Но беше великолепна, Тинкър, ти беше превъзходна във всеки миг, пресата те хареса, всички те харесаха, сега ти е по-топло, след като се обгърна с наметалото, нали? Всичко е наред, Тинкър, да, поплачи, плачи си колкото искаш, бедното ми момиче, аз те разбирам, ти си отчаяна, денят беше дълъг, но сега всичко ще се оправи…

— Искам Джъстийн — изрече сред залповете ридания Тинкър. — О, искам Джъстийн.

— И аз я искам, господ да ми е на помощ, Тинкър. И аз я искам — каза Жак Некер, гласът му прозвуча скован от болка.

— Но аз имам нужда от Джъстийн, мистър Некер, искам да я видя.

— Ще изпратя да я извикат колкото се може по-бързо, Тинкър. Но първо трябва да се върнеш в гримьорната.

— Защо тя не идва тук, тук е спокойно? — запита Тинкър по детски наивно, все още хлипайки.

— Моля те, Тинкър, позволи ми да ти помогна.

— Не! Не искам да ми помагате, те всички ще ми се смеят, имам нужда от Джъстийн.

— Зная, Тинкър, зная. Моля те, скъпа Тинкър, хайде да те отведа в…

— Аз съм тук, Тинкър — извика Джъстийн, насилвайки се да направи крачка напред с разтреперани крака.

— О, Джъстийн! — разрида се отново Тинкър. — Джъстийн, прегърни ме силно!

Джъстийн се отпусна на дългата скамейка, на която Тинкър и Некер бяха седнали, и притисна момичето до гърдите си. Тинкър избухна в залп от неконтролируеми ридания и зарови лицето си в рамото й.

Над главата на Тинкър очите на Джъстийн срещнаха очите на Жак Некер. Преди да бе успял да извърне лицето си, тя видя как в очите му припламна силен копнеж — очите, които толкова пъти сама бе виждала във всяко огледало… своите…

Тримата останаха неподвижни дълго на скамейката — ридаещото момиче и смутените баща и дъщеря. Когато Джъстийн успя да проговори, гласът й прозвуча несигурен. Същите очи, помисли си тя, същото изражение на лицето, същата линия на косата над челото, същият цвят, дори геометрията на чертите… всеки, който би ги видял заедно, би разбрал, че са…

— Мислех, че вие сте от „Алените вратовръзки“ — каза Джъстийн. — Благодаря ви, че се намесихте толкова бързо…

— Не! Не! Не ми благодарете, нямах представа, че тя е толкова… — каза той, поглеждайки към Тинкър. — Всичко, дори това бедно момиче, всичко е моя грешка… наградата, състезанието, всичко! Не трябваше изобщо да се опитвам… да ви насилвам да дойдете в Париж, да ви съблазнявам да участвате в състезанието. Беше нечестно от моя страна, напълно несправедливо и непростимо, но след като… вие върнахте всичките ми писма неотворени, загубих чувство за това, кое е грешно, бях готов да направя всичко… трябваше да ви видя лице в лице, в противен случай моят живот губеше всякакъв смисъл…

— Защо? Защо имате нужда да ме видите след толкова години?!

Очите на Джъстийн си останаха неразгадаеми, а гласът й безизразен. Тя се опита да забрави думите, които чу да изрича пред Тинкър. Те изразяваха толкова пламенен копнеж и болка, че накараха сърцето й да страда въпреки всичко, което мислеше за него.

— Вие сте мое дете. Аз не знаех, че съществувате, но щом научих…

— Къде бяхте, когато аз съм се родила? — Трябваше да го запита, поне това дължеше на майка си, без значение какво й беше казал Ейдън.

— Опитвах се да се отдалеча колкото се може повече от майка ви. Бях пълен страхливец. Неверен, долен. Нямам никакви извинения за себе си, за онзи млад мъж, който бях тогава. Извиненията са недопустими. Тази история не може да бъде променена.

— И все пак поискахте да ме видите. Защо?! За да ми кажете онова, което вече зная ли?!

— Надявах се.

— Вие се надявахте?

— Зная. Нямам право да се надявам на нищо. И все пак… допуснах, че мога да се надявам, колкото и глупаво да е, колкото и малко да го заслужавам, човешките същества винаги се надяват… Надявах се, че може да има някакъв шанс да се запозная с вас, да се уверя, че сте щастлива, да направя някакъв контакт. — Некер разтърси безпомощно глава, неспособен в този миг да намери верните думи. — Исках да ви дам… Какво можех да ви дам?! Да ви дам каквото и да е, да ви направя щастлива, ако не сте щастлива, да ви опозная… Просто да ви опозная, така както едно човешко същество опознава друго, да науча историята на живота ви, да ви запитам дали не вярвате на мъжете заради мен, да ви кажа, че повечето мъже не са толкова морално пропаднали, колкото самият аз бях, да ви кажа, че не трябва да ги осъждате чрез мен.

— Да си поиграете на баща. — Джъстийн произнесе думите бавно.

— Да. Точно така! Да си поиграя на баща. Глупава идея, но аз се хванах за нея. Допуснах я до себе си… да си поиграя на баща, да имам дъщеря, да бъда баща на моята дъщеря… не можете да си представите колко много исках това, как се запалих от тази мисъл, как сънувах тази идея… дори сега я сънувам. И все пак, поне разбрах някои неща. Възвърнах си разума. Ако вие не искате да имате нищо общо с мен, Джъстийн, решението е изцяло ваше и аз ще го приема. Няма да ви безпокоя повече…

— Все още ли аз имам правото на решение?

— Съмнявате ли се в това?

— Не, не се съмнявам, но… доста е късно…

— Не разбирам.

— Аз искам… аз искам да играя дъщерята — промълви Джъстийн. — Не ме питайте защо. Просто ще го направя…

— Джъстийн!

— Казах да не ме питаш защо — Джъстийн смръщи яростно веждите си, за да удържи сълзите, които напираха в очите й.

— Няма да питам — съгласи се Некер, сдържайки порива си да я прегърне силно. — Нито дума. Но колекцията ще свърши след няколко минути, и аз трябва да обявя коя ще бъде девойката на Ломбарди.

— Ти?! Не Марко?!

— Никога повече Марко — рече с погнуса в гласа Некер.

— Е?!

— Джордан и Ейприл. И двете. Как е според тебе?

— Равни хонорари за всяка от тях? — засмя се Джъстийн.

— Това се разбира от само себе си.

— Ти ще уредиш нещата…

— Не, те са тези, които ги уреждат…

— Бедната Тинкър. — Джъстийн погледна към заспалото на рамото й момиче. — Чух какво каза тя за „Богинята“, този престъпник й е давал някаква дрога, само това е обяснението. Тя не искаше да участва в ревюто. Срам ме е, като си помисля, че й позволих да дойде в Париж… Зная, че не можех да я спра, но аз трябваше да бъда тук, за да я наблюдавам, а не бях… страхувах се от теб…

— Престани вече, Джъстийн, престани вече — заповяда й решително Некер. — Ти трябва да приемеш това. Сега стой тук с Тинкър, аз ще изпратя Франки да ти помогне и ще се върна колкото може по-скоро, разбра ли ме?!

— Обичаш да нареждаш, а?! — предизвика го тя.

— Можеш ли да измислиш нещо по-добро от това?!

— Ами… всъщност не…

— Така ли?!

— Не казвам, че босът е нещо лошо, просто казах, че ти изглеждаш като бос. Честно казано, Жак… или както искаш да те наричам, нямаш ли какво друго да правиш, освен да стоиш тук и да спориш. Слушай, те аплодират. Сигурно младоженката се е появила на подиума, сега се смеят, та това са овации… за бога! Побързай!

Жак Некер се изправи и притисна силно Джъстийн в прегръдката си, сълзите потекоха по лицето му.

— Ти мислиш, че аз съм бос, нали, дъще моя?! Е, като е така, наричай ме татко. Веднъж в живота си искам да чуя тази дума. Това може би никога няма да се повтори отново…