Джудит Кранц
Пролетна колекция (14)

14.

Джъстийн си пое дълбоко въздух и спря за няколко мига в коридора пред затворената врата, която водеше към „Лоринг Моудел Мениджмънт“. Чуваше ясно гласовете на голяма група манекенки, дошли в агенцията, пискливата им врява, прекъсвана от време на време от кажи-речи, скандални крясъци и кокетен смях. Те не трябва да я видят в този вид, каквото и да стане, помисли си изведнъж, обзета от паника. Затова реши да се маскира по някакъв начин. Бръкна дълбоко в джоба на палтото, за да извади плетената си шапка, макар че тук бе топло. Нахлузи я, доколкото бе възможно по-ниско над очите. Придърпа повече кичури коса около лицето си, вдигна яката на бялото палто и омота белия шал около шията си така, че се виждаше само върхът на носа й. Дегизирана по този начин, може да се каже, почти без да се откроява на фона на белите стени в офиса, тя се промъкна в приемната и започна бавно да се придвижва покрай мебелите, незабелязана от никого, докато се шмугна бързо в своя кабинет. Най-после въздъхна облекчено и заключи вратата след себе си.

Джъстийн имаше много добра представа за вида си: подути устни, брадичката и страните й бяха покрити със сини петна, под очите си имаше тъмни кръгове от безсънието, а самите й очи изглеждаха безжизнени, косата й бе сплъстена, защото Ейдън нямаше сешоар и след къпането трябваше да я изсуши само с хавлията. Изглеждаше направо безобразно. Изцяло, непростимо безобразно от главата до петите. Ако бе излязла от пъкъла, би изглеждала по-добре. Двамата с Ейдън нито веднъж не се опитаха даже да изиграят Кнак гейм, вид игра в Америка, не си и помислиха да сменят чаршафите, още по-малко пък да оправят леглото. Почти не се храниха, а тя негодуваше и срещу душа, под който двамата заставаха, защото сапунът убиваше истинския природен мирис на кожата на Ейдън.

Престани веднага, каза си Джъстийн рязко, когато се опита да оправи лицето си с гримовете в чекмеджето на бюрото. Нищо не помага. Дори и една от ледените бутилки шампанско от бара, който винаги попълваше за празнични случаи — допря я до пламтящите си страни с надеждата да придобие човешки вид, но знаеше, че единствено редовният сън в собственото й легло няколко денонощия поред ще започне да й се отразява добре. Махай тази бутилка! Веднага след това побърза да се обади на секретарката си:

— Филис, добро утро.

— О, не съм те видяла, Джъстийн. Ей сега идвам при тебе.

— Не, няма нужда, стой си на мястото и не пускай никого. Само промушвай факсовете на Франки под вратата.

— Не е пристигнал нито един факс, Джъстийн. Току-що проверих апарата.

— Но това е невъзможно.

— И аз не мога да проумея защо няма вести. Заминаха преди четири дни. Позвъних в телефонната компания, за да разбера дали няма някаква повреда по трасето за Париж, но всичко се оказа наред. Искаш ли да й се обадя в хотела?

— Не, още не. Аз ще ти кажа кога. Нещо друго да ми предадеш?

— Обади се още веднъж Дарт Бенедикт, иска среща на обяд.

— Разкарай го. Слушай, Филис, аз ще ти се обаждам, ти можеш да ме търсиш само при спешен случай. Имам да дооправям доста неща тук и тъй като още никой не напира да дойде, искам да използвам свободното време за работа.

Дори и лицето й да не бе в това състояние, тя никога не би могла да обясни на Филис защо е пристигнала на работа с розов клин и с широк рекламен пуловер на „Великаните“ — те нямаха нищо общо с обичайното й облекло за агенцията. Трябваше през обедната почивка бързо да се прибере и да се преоблече.

— Ще бъде направено, Джъстийн.

Ситито бавно се освобождаваше от натрупания сняг, но повечето от страничните улици оставаха непроходими. И въпреки това шумното бръщолевене в коридора бе достатъчно силно, за да разбере, че всеки модел, който не бе получил седмичното си заплащане до последния петък, е успял да се появи, за да вземе парите си от нейната агенция. Манекенките се трупаха в залата на букърите и сграбчваха ведомостите с бордерата, на които бе отбелязано колко са работили, за кого и по каква тарифа. Този седмичен ритуал обикновено се извършваше в късните следобедни часове на петъчния ден, но през изминалата седмица повечето от момичетата се бяха прибрали от работа веднага по домовете си, за да се спасят от снежната виелица. Днес имаха почивен ден, тъй като фотографските ателиета едва започваха да се организират за работа.

По дяволите! В залата на букърите беше направо, както Франки би казала, сборище на грабителите. Един от основните закони на подлостта, благодарение на който агенцията й се намира все в безизходно положение. Колкото повече тя преуспява (колкото повече поръчки получават нейните момичета и колкото по-високо е заплащането им), толкова повече се увеличава и без това огромната й застрашителна кредитна линия. Тя никога, никога, никога няма да се почувства спокойна за изплащането на този кредит, помисли си мрачно Джъстийн. Макар че грижите й по него са големи като за преждевременно родено дете, което е единственият наследник на короната: на детето да му е винаги топло, да не го стигне някоя зараза, благоговейно да бъде нахранено навреме. „Лоринг Моудел Мениджмънт“, както и другите агенции, плаща на своите момичета всяка седмица, но събира парите от своите клиенти много по-бавно. А получава през три месеца онова огромно съобщение за погасяването на кредита. В същото време напоследък всички клиенти забавят разплащанията си с нея много повече, отколкото в началото на работата й. Има за какво да се тревожи. Но не и докато не настъпи утрешният ден.

От друга страна, мислеше си Джъстийн, докато погледът й блуждаеше навън, фактът, че момичетата са преминали снежните преспи, както ескимосите се отправят към Северния полюс, е добър знак за тяхното физическо и душевно здраве. Ако някое от тях не дойде да си получи парите, значи е настъпил моментът за сериозно безпокойство.

За някои момичета, които са на път да станат… пристрастени, денят на заплащането е единственият значим, стабилен ден в седмицата, един шеметен, трепетен ден, в който не може нещо да не се обърка, ден за внимание, ласкателства, за свободен избор на дрехите, за събирания, клюки, секс и наркотици. Или пък, ако са що-годе умни, ден за препиване вместо за наркотици. Когато едно момиче забрави за деня на заплащането, това е равносилно на тревога за пожар, сто пъти по-опасна от цяла дузина преливания, от натрупване на излишни килограми, от необяснимия отказ да отиде на дадено място, от провалянето на поръчки в последната минута, от сълзи на сцената или дори от насинено око и счупен зъб. Да забравят деня на заплащането за момичетата означава само едно — че те вече са подвластни на кокаина. А през последната година и на хероина.

Джъстийн признаваше с чувство на гняв и безпомощност, че в този случай от нея почти нищо не зависи. Макар и да не й ставаше по-леко. Всичките нравоучения и ужасяващи примери на света не могат да предпазят една манекенка, когато тя реши да си избере някой садистичен приятел. Нито пък ще я спрат да не взима наркотици, ако й е било писано да поеме по този път. Независимо, дали учеха в гимназия или в колеж, през 1994 година всички младежи до деветнайсет години в известна степен бяха стъпили на лош път.

Защо се занимава с такива черни мисли на сутринта след най-хубавия уикенд в живота й, чудеше се Джъстийн. Може би това е естествен спад в настроението, малко разочарование след толкова много щастие, може би е някакъв вид хормонално отмъщение. Но сега, когато е в своята бърлога, вместо да се наслаждава на спомените си, неизвестно как лошото настроение я завладя внезапно цялата. Когато сложи малко ред в чувствата си, разбра, че се вбесява от нещо, което й липсва, нещо, което тя не може веднага и точно да определи, но то е свързано с Франки.

Чувството можеше да бъде определено повече като гняв, отколкото като безпокойство. Може би то идваше от необяснимото мълчание на Франки или от простия факт, че тя е забравила да се обади? Без нейните радостни емоционални изблици офисът направо не изглежда същия. Франки има оптимистичен поглед, подход към професията на манекените. Напук на всичко лошо тя вижда във всяко ново момиче някакво вълнуващо предизвикателство, богатство от възможности, повтарящата се отново и отново история за Пепеляшка, чудна възможност за някое момиче, което не е подозирало какво му е отредено. Но Франки е в бизнеса едва от седем години, в сравнение със седемнайсетте години опит на Джъстийн — осем от които като модел, а девет в управлението на „Лоринг Моудел Мениджмънт“. Франки не бе виждала толкова много самоунищожаващи се момичета.

А дали всъщност и Джъстийн не съсипва сама себе си, попита се тя. И причината не беше ли във всеки нов договор, подписан с някоя многообещаваща манекенка на не повече от деветнайсет години? Защото тогава сърцето й се свиваше при мисълта какво ще стане с това момиче след десет години. Умората ли беше причината, поради която тя едва намираше сили, за да изчита модните списания с влудяващата промяна на тяхната позиция за женската красота? Те натрапваха през един сезон красавица с бледи устни и големи очи — жена вамп, а през другия решаваха да извисят и без това някоя висока немска блондинка, последвана веднага от сияйна експлозивна брюнетка, но скоро и тя засенчена от чисто американско луничаво лице. Докато в един миг обезумелите редактори, за да задържат вниманието на читателите, не решат да променят отново становището си, обявявайки, че сега новото лице, единственото лице е поредната версия на жената вамп, този път с кървави устни, разрошена коса и очи, които явно са видели прекалено много.

Та коя нормална жена, за бога, ще плаща луди пари всеки месец, за да си направи същото лице като на корицата на списанието? Колко време ще си пада по някакъв странен, невъзможен и измислен идеал, който непрекъснато се променя? Какво е това колективно безумие, което позволява на редакторите в списанията за мода да пробутват рекламни материали за всякакви гадости от рода на козметиката и облеклото? И при това не става дума само за американски феномен, има още трийсет списания, издавани по общо мнение от особено чувствителните на тази тема французи.

Дали няма да се почувства направо чудесно, ако обърне гръб на всичко, свързано с модата, и го остави да изчезне, запита се Джъстийн. Какво ли блаженство ще е да се откаже от разисквания за шансовете на някоя млада надежда, да захвърли в кошчето за боклук всичките шибани, отвратителни списания за модно облекло… без дори да поглежда корицата, за да не бъде впримчена против волята си в техния фалшив свят? А после да си стегне багажа и да замине за Нова Зеландия, защото там очевидно е мястото, на което човек може да се потопи в по-чувственото и спокойно минало, мястото, което наподобява най-добрия вариант на петдесетте години? След това никога повече няма да си купи нови дрехи. Има си достатъчно, за да прекара целия си живот в Окланд. Единственият й грим ще бъде тенът, придобит на слънце, заедно с омекотител за устни. Няма и да погледне Елса Кленч по Си Ен Ен, обеща си Джъстийн. Ще продаде агенцията, ще вложи парите си в някоя хубава, старомодна новозеландска банка и ще се оттегли в изумително зелените поля, където ще… ще… отглежда овце.

Джъстийн се хвърли на дивана, разтърсвайки глава, за да се освободи от фантазиите си. Беше виждала веднъж по телевизията как се стрижат овцете, но тази работа никак не й приличаше на забавление, по-скоро идеята й бе родена от овча глава. Явно настроението й никак го нямаше, но пък и за Нова Зеландия не можеше да се каже, че е нейното бъдеще.

Ами Ейдън? Той ли беше бъдещето? Дали не си мисли така, защото почти три дни целият свят за нея бяха само един мъж и една котка, затворени в усамотен горски кът, а също и едно страстно откритие? Тази сутрин тя нямаше физическата възможност да си тръгне оттам. Ейдън буквално я смъкна от леглото… само защото трябваше да монтира нов котел в къщата й. Не можеше ли тоя котел да почака? Ейдън… Джъстийн съзнаваше, че мисълта й полита към преживяното през уикенда, опитвайки се да разбере, как може всичко това да се помести в рамките на възможното, щом като преди много години една такава история я нарани за цял живот. А сега каквото и да предприемеше Ейдън, за нея имаше голямо значение, а също и онова, което бе направил… тя нямаше намерение да променя нищо от това… той не й създаваше проблеми, които могат да я накарат да си купи билет за Окланд.

Свързано ли е нейното лошо настроение с работата в агенцията? Беше ли уикендът причината да се откъсне тя изцяло от своите ежедневни задължения? Той ли освети като с прожектор разбиранията на някои хора, че да си модел е проста и дребна работа? Понякога я обземаше усещането, че за нея никой няма да си мисли като за човек, който представя и защитава таланта, като за човек, който дава на момичетата истински напътствия за кариерата им… винаги щеше да има някакво прикрито недоверие: добре де, а какво друго могат да правят, за да са полезни?

Джъстийн стисна устни — добре позната мимика, която изразяваше възмущение. Знаеше, че управлява и поддържа агенцията по възможно най-добрия начин за работа с жени в областта на модата. Като жена тя никога не преценяваше какви са шансовете на една манекенка само по нейния сексапил. Докато в индустрията за моден дизайн на облеклото почти всяка една от обичайните злоупотреби ставаше по вина на мъжете, собственици на агенциите. Очевидно, на нито едно хетеросексуално мъжко създание не би трябвало да се позволява да има власт над жените.

Да, замисли се Джъстийн, в тяхната работа трябва да има закон за поведението на мъжете… Но пък как да има закон, който твърди, че на красивите момичета им е забранено да продават своя образ, своята външност? Закон, който забранява да бъде използвана женската красота за привличането на клиенти в търговията. Представяте ли си страници, страници реклами без фотографии… дори без илюстрации по модерната версия на Чарлз Дана Гибсън? Тогава американският начин на живот ще забуксува. А в крайна сметка рекламната индустрия, издателската дейност, модните и козметичните салони ще трябва да бъдат закрити поради липса на интерес към тяхната продукция.

Не, каза си Джъстийн, след като веднъж е взела решение да отвори агенцията си, какво друго би могла да прави, освен да й остане вярна и да я ръководи толкова добре и толкова честно, колкото успее. Сега никой не може да си позволи лукса да въвежда дискриминационни мерки, като тези отпреди години, които забраняваха на топмоделите да рекламират дамско бельо. Тя би могла само да установи правила, които момичетата непременно ще нарушават, но нейна работа е да поддържа ред, да предотвратява злоупотребите в системата, в която всепризнати модели гордо позират чисто голи толкова дълго, колкото изискват парите и доколкото умеят най-добрите фотографи да запечатат тези мигове. А и доколкото разрешават приятелите на момичетата.

Джъстийн не разбра как позвъни на секретарката си:

— Филис, сигурна ли си, че няма нито един факс от Франки?

— Току-що проверих апарата. Нищо няма.

— Благодаря, продължавай да проверяваш.

— Вече приемаш ли разговори по телефона и посещения? Дарт Бенедикт се обади отново.

— Не, аз ще ти кажа кога.

Това ли е начинът, по който си решила да ме разгневиш, мис Северино? Това ли е твоята идея за отмъщение? Това ли е моето наказание за това, че не се насилих да замина за Париж? Нито един факс, откакто заминахте? Моят избор да си остана у дома не е извинение за твоето мълчание. И това след всички онези няколко хиляди долара за твоите дрехи от „Дона Каран“ ти, неблагодарна, отвратително облечена дебелана, ти, арогантно момиче?

Яростта й най-после надделя над депресията и Джъстийн закрачи около бюрото си. Не разбра ли Франки, че тя иска да знае как се развиват нещата? Възможно ли е да има такова пренебрежително отношение към нейните чувства? За бога, та тя е с три момичета, подложени на риск в Париж! Как са те? Срещнали ли са някой от онези прикрити, извратени типове, които се мотаят навсякъде, където се появяват моделите? Как ги е посрещнал Ломбарди? Добре ли са настанени? Трябваше да получи поне някаква вест досега. Каквато и да е. Да не би самолетът им да е изчезнал в Бермудския триъгълник?

Джъстийн надраска върху парче жълта хартия разярено съобщение:

„Какво става? Как сте? Къде сте и какво правите? Изпрати информация веднага, щом получиш моя факс.

Джъстийн.“

— Филис, влез и вземи това съобщение за Франки, моля.

Секретарката на Джъстийн взе жълтия лист:

— Аз ще го препиша на машина.

— Не си прави труда, изпрати го, както си е.

О, тя знае много добре какво цели онази проклета кучка, мислеше си Джъстийн, крачейки напред-назад из стаята. Само защото тя не поиска да й разкаже всички подробности за Некер и как се е оказала негова дъщеря, Франки се опитваше да я накара да се разприказва, като не й пращаше никакви вести, криеше картите си, принуждаваше я да си признае, че и тя в края на краищата е любопитна да узнае някои неща… например колко е часът в Париж сега. Сигурно е вече тъмно, прецени Джъстийн, но още не е вечер… те всички сигурно са в хотела… за два цента би могла да й се обади…

Джъстийн говореше разпалено на глас, казвайки всичко онова, което искаше да внуши на Франки. Да можеше сега връзката им да е по телефона, а не чрез факса. Той, от една страна, дава бързина, но прикрива настроението на човека.

Филис се върна:

— Сигурно е изпратила това съобщение веднага след като е получила твоето. Всичко стана за минути.

„Твоето красноречиво послание пристигна току-що. Макар да ни беше забравила, докато си прекарваше чудесно времето със своите «приятели». След като ме питаш, отговарям: всеки един от нас е в добро здраве, условията са превъзходни, момичетата са доволни, работят, все още не са се развихрили големи, истински проблеми. В отговор на твоя въпрос за моята дейност: сега съм в апартамента си, къносвам си косата. През следващите два часа ще се занимавам изключително с това. Обади се, ако искаш още подробности.

Франки“

Станала е непоносима! Франки знаеше точно какво да направи. „Все още не са се развихрили големи, истински проблеми!“ На всеки език тази фраза означава: „Задават се големи проблеми!“ Джъстийн смачка листа и го запрати към вратата. Разбира се, че ще има проблеми. Изпрати три неопитни момичета в Париж и от проблеми няма да се отървеш. Така става в онзи квартал. Всъщност във всеки квартал, но особено в осми.

Но защо Франки не казва нищо за Некер? Тя знае дяволски добре… не е глупава… в цялата тази информация, която Джъстийн иска да получава, не се казва и дума за Некер, а той е особа, важна донемайкъде. И ако тя съвсем в реда на нещата не му позволи да упражнява натиск върху нея, ако тя се оказа достатъчно умна и изнамери начин да го държи на разстояние от себе си, не означава, че не иска да знае някои неща за него… ами например… как е реагирал той, когато е разбрал, че тя не е в Париж, какво впечатление е направил на Франки, за какво са говорили… все такива незначителни неща, които биха били… ами биха били очевидно интересни подробности, за които Франки, използвайки сега случая и под претекст, че е права, преднамерено не споменава нито дума.

Но тя няма да се обади в Париж. Защото съществува такова понятие като чувство за достойнство. И не трябва ли приятелите да знаят кога да се съобразяват с твоето чувство за достойнство, питаше се Джъстийн ядосана. Сега, когато вече знаеше защо е в това отвратително настроение цялата сутрин, се почувства още по-зле. Не допускаше, че се интересува толкова много от Некер, че да търси и мнението на Франки за него. Заради голямата лечебна сила на усета към хората.

Два часа по-късно, избирайки момент, в който почти всички отидоха на обяд, Джъстийн излезе от агенцията така незабелязано, както и влезе. Едно такси я закара в края на нейната улица и тя затъна почти до кръста в снежните преспи, докато се добра до дома си. Сигурно вътре е студено като на улицата, помисли си тя, но от къщата се чуваха окуражителни мъжки гласове. Те вече работеха здраво в сутерена.

— Мадмоазел Лоринг?

— Да? — изгледа Джъстийн учудено мъжа, който я чакаше пред вратата.

Беше непознат човек, облечен в тъмна униформа без никакви отличителни знаци. Веднага след като се увери, че е намерил когото трябва, той й връчи няколко разписки.

— Ако обичате, мадмоазел, подпишете всеки лист, за да удостоверите, че пратката е пристигнала невредима — каза той вежливо.

— За какво става дума? — запита Джъстийн объркана, търсейки с поглед Ейдън.

— За една пратка от Крамер — усмихна се непознатият, посочвайки високия кафез, оставен до входната врата.

— Не съм поръчвала нищо от Крамер, който и да е той — отвърна нетърпеливо Джъстийн. — Вземете го… хайде, просто го махнете.

— Невъзможно е, мадмоазел. Получих специални нареждания да доставя пратката лично на мадмоазел Лоринг.

— О, за бога, нямам време да стоя тук и да споря с вас… добре… оставете го където и да е — каза Джъстийн разсеяно, защото се опитваше да различи гласа на Ейдън сред гласовете на мъжете в сутерена. Тя погледна набързо документите, подписа ги и с жест подкани мъжа да се отдръпне от вратата. Не си направи труда да огледа кафеза… вероятно е някакъв номер на Франки… за късмет сигурно вътре са неописуемите й стари дрехи и цялата тази купчина би могла да бъде взета от някои вехтошари, ако не са много придирчиви. Джъстийн се спусна към стълбището, което водеше към сутерена:

— Ейдън долу ли е? — провикна се тя.

— Той е на втория етаж — отговори някой.

Тя се затича нагоре, но веднага замръзна на мястото си, когато чу Ейдън да си тананика нещо, докато слага крана в банята. Не знаеше как да разговаря с него, какво да му каже. Изведнъж се засрами. Тази сутрин, прекарана в агенцията, изглежда, я бе отдалечила с цяла година от мига, в който се събуди в неговото легло. Тя се обърна неочаквано и отиде в спалнята си. Седна пред огледалото, свали шапката си и започна автоматично да разресва косата си. Не смееше да се погледне в огледалото. Тананикането спря, а след това се чуха стъпки зад гърба й, но тя продължи да се реши, уж погълната изцяло от безпорядъка на косите си.

— Каква бъркотия — каза Ейдън, като взе внимателно четката от ръката й и махна падналите кичури от лицето. — Може би ще е по-добре, ако я острижем. Много късо, като момченце. Аз съм виновен, защото нямам сешоар, така че аз ще я острижа вместо тебе, много ме бива. И няма да плащаш допълнително нищо.

— Ти, глупчо — облегна се тя на ръцете му, смеейки се развеселена.

— Ще те заболи ли, ако те целуна? Устните ти изглеждат малко… наранени. Липсваше ми толкова много, цяла сутрин си мисля за теб, само ми дай да ти покажа колко нежно мога да целувам…

— Не зная — промърмори Джъстийн жалостиво. — Боли ме дори когато вървя…

— Ооо, в такъв случай има само един цяр. Нали знаеш, че клин клин избива — вдигна я той и я понесе към леглото, след като нежно, внимателно, отново и отново прокара език по устните й.

— Ейдън! — стресна се изведнъж Джъстийн. — Ейдън, за бога…

— Да, любима?

— Заключи вратата!

— Направих го. Да разбирам ли от думите ти, че вече се чувстваш по-добре? — запита той с усмивка и веднага усърдно се зае да сваля палтото й, след което я пъхна под одеялата.

— Ако ме закачаш, аз ще… — заплаши го тя с разтворени обятия.

— Аз не съм такова момче, аз не досаждам на моята любима, искам само да съм сигурен, че ме желаеш. Сега хайде да разберем… дали искаш да те налюбя бавно, нежно… много, много бавно и много нежно… или искаш да те обладая веднага и бързо? — запита я той, повдигайки пуловера й дотолкова, че да открие зърната на гърдите й. — Или предпочиташ да хвърляме ези-тура? — продължи той, докато събуваше догоре закопчаните й боти, розовия клин и своите дрехи, без да усеща студа в ледената стая.

О… о… това е невъзможно, нали прекара целия уикенд с него в леглото, мислеше си Джъстийн, но искаше той да я обладае веднага, бързо, искаше го неудържимо. Без нито дума повече, иначе той ще я накара да се изпразни само докато гледа тялото му.

Ейдън се пъхна до нея под одеялата, тялото му излъчваше топлина. Опита се да надникне в очите й, за да предложи своето решение:

— Аз имам по-добра идея. Само ще те докосна много нежно между краката и това ще ми помогне да разбера точно какво ти се иска?

Джъстийн кимна, устата й бе пресъхнала от възбуда. Усети как той притисна властната си, силна ръка до венериния й хълм и придвижи съвсем внимателно средния си пръст към клитора й, започна да го гали леко, бавно, а после почти неохотно, нежно го вкара във влагалището й. Тя изведнъж стисна бедрата си така, че не му даде да помръдне повече ръката си, и бурно, бързо и жадно започна да се търка о дългия, вцепенен пръст. Така само за няколко секунди изпита неописуемо удоволствие, а когато достигна до оргазъм, закрещя от блаженство.

— Това беше само за моя информация — каза той, след като тя дойде отново на себе си и легна неподвижно в прегръдките му, все още задъхана.

— Никога не съм го правила! — извика Джъстийн удивена, с широко отворени очи.

— Сега го направи.

Тя се замисли над случилото се:

— Ти си виновен за всичко — промърмори все още объркана, засрамена.

— Надявам се, любов моя — усмихна се той, вглеждайки се в зачервеното й лице. — Сега поне се стопли — добави после и насочи ръката й към слабините си.

— Господи — възкликна тя, — аз съвсем забравих за тебе. Ти не можеш да си тръгнеш в това състояние.

— Не. Трябва нещо да направим — съгласи се Ейдън.

— А онзи, другият начин, за който спомена, „бавно и нежно“? Може ли наистина да… донесе удоволствие?

— Няма и да разбереш как ще стане — увери я Ейдън. — А ако те заболи, аз ще престана веднага, обещавам ти.

— Как мога да откажа такова предложение? — прошепна Джъстийн и разтвори бедрата си. Разбра, че го иска отново. Желанието й бе непреодолимо. Не можеше да издържа повече. Натежалият му, набъбнал докрай пенис пареше ръката й, можеше да я прегори цялата.

 

 

— Заспала ли съм? — сепна се Джъстийн, когато Ейдън я целуна по ухото. Вдигна глава от рамото му, отвори очи и осъзна, че няма представа колко е часът, кой ден е.

— Само за няколко минути. Спеше толкова дълбоко, че не ми даваше сърце да те събудя, но трябва да се връщам на работа, а ми е неудобно да прескоча от вътрешната страна на леглото.

— Господи, аз също трябва да отивам на работа! Дойдох само да се преоблека. О, Ейдън — извика тя, скачайки от леглото само по пуловер. — О, Ейдън, какво направи с мене? — разпери тя безпомощно ръце, когато се погледна в огледалото на тоалетната масичка.

— Тъжно е заради всичките най-старателни усилия, един мъж да бъде забравен толкова бързо.

— Глупчо! Имам предвид какво направи с лицето ми. Не знам откъде да започна, за да го оправя — каза Джъстийн, втренчена в непознатото, зачервено лице срещу себе си.

— Остави, скъпа. Ако някой повдигне учудено вежди, кажи, че си ходила на масаж по време на обедната почивка, а масажистът е бил прекалено буен, възбуден.

— Какъв си всезнайко — отговори Джъстийн, завладяна от внезапен пристъп на ревност, каквато не бе изпитвала към никой друг мъж. — Предполагам, че са ти давали много подобни съвети?

— Никога — сграбчи я той здраво и я повдигна. — Аз не се любя с моите клиенти… това е правило за мене. И също така никога не завършвам сам работата по водопровода им, за тази работа наемам хора, но днешният случай е изключение. Разбра ли?

— Да — отговори тя тихо, неохотно и с нотка на недоверие.

— Усещам в гласа ти подозрение. Нямаш основание за това.

— Как мога да зная?

— Все още не можеш. Но ще разбереш с времето, когато то започне да тече заедно за нас двамата.

Джъстийн се измъкна смутена от ръцете му, седна и се пресегна да вземе гланца за устни и червилото си. Тя ненавиждаше ревността, но сама бе хваната, че изпитва същото чувство.

— Срещна ли те оня куриер, искаше да подпишеш някакви квитанции? — заинтересува се Ейдън, когато се облече.

— Куриер ли? — запита тя.

— Оня човек, дето го пуснах да влезе. Личеше си, че е свестен. Беше готов да остане навън да те чака, ако трябва, цял ден, но аз го съжалих. Каза ми, че се опитва да достави онзи сандък от няколко дни, но снежната виелица му попречила да излети за Ню Йорк.

— Да излети ли? Откъде е дошъл?

— От Париж. Предположих, че е нещо, което очакваш.

— Цялата тази работа е пълна загадка за мене — сви рамене Джъстийн, докато нанасяше сръчно туш по веждите си.

— Не искаш ли да знаеш какво има вътре? Специална мистериозна доставка на ръка в голям сандък?

— Предполагам какво е — промърмори тя, заета в търсене на спиралата си за мигли.

— Хайде, хайде, ти няма да можеш да отвориш сандъка сама. Аз ще го направя, а ти можеш след това да се върнеш в своя офис, ако наистина трябва. Не забелязваш ли, че къщата се стопля?

Джъстийн веднага остави тубичката, без да я отваря:

— О, Ейдън, наистина! Чудесно!

— Новият котел работи — каза той с въздишка на облекчение. — Трябва да отпразнуваме случая с половин ден почивка?

— Току-що празнувахме — протестира Джъстийн.

— Не, това си беше божа работа, няма нищо общо с другото.

— Дали някога ще бъда победителка в спор с тебе?

— Веднъж в годината. А сега кажи ми, ще се занимаваш ли още със своите ресници, или искаш да знаеш какво има в сандъка?

— Защо не го отвориш, докато си сложа спиралата. Ще дойда след минута.

— Добре.

„Веднъж в годината“ — помисли си Джъстийн. Каза го толкова естествено, с такава увереност. А само допреди седмица не го познаваше. Допреди седмица тя не познаваше дори себе си.

След няколко минути, облечена в тъмносиви вълнени панталони и блуза в същата гама, Джъстийн наблюдаваше как Ейдън отваря сандъка.

— Каквото и да има вътре, не са искали да рискуват — отбеляза той. — Никога не съм виждал така перфектно опакована пратка. Помогни ми, скъпа.

Ейдън и Джъстийн внимателно извадиха пакета от сандъка и се заеха да махнат опаковката, която беше омотана здраво около изненадата на деня. Когато успяха да я свалят, и двамата застинаха от учудване при вида на малката масичка за писма, чиито богати орнаменти и елегантна линия говореха много по-убедително за произхода й от всеки музеен уредник.

— Господи, това не е за вярване! — каза най-после Ейдън.

— Страхувам се да я докосна — прошепна Джъстийн. — Трябва да има някаква грешка. Това не може да е за мене.

— Аз видях съобщението, много ясно беше написано твоето име. Исках да подпиша документа, но доставчикът каза, само мадмоазел Лоринг може да го направи. Погледни тези крачета… смокиня от самия рай, а дърворезбата е направо гениална. — Ейдън се наведе изумен над масичката с инкрустиран фурнир и порцеланови орнаменти. — Какво майсторство! Джъстийн, това е музейна ценност.

— Колко неугледно изглежда всичко в сравнение с нея. — Гласът на Джъстийн прозвуча чужд. Една перла на писмените масички, поставена на фини, високи позлатени крака, стоеше върху нейното избеляло, дрипаво, вехто килимче, купено от разпродажба, а Джъстийн бе поразена от нейната горделива, надменна поза, като на чистокръвен кон, който се е оказал в конюшня за коне под наем.

— Хубаво ще трябва да си помислиш, преди да решиш как ще я използваш — каза Ейдън внимателно. — Тя е в идеално състояние… и не е точно в твоя стил. Да нямаш рожден ден или някакъв празник?

— Не.

— А няма ли да отвориш чекмеджетата… Може би има някаква бележка в тях.

Джъстийн стоеше неподвижно. Никой, освен Некер не можеше да й изпрати толкова скъпа и безполезна играчка.

— Или може би знаеш кой ти я изпраща? — запита Ейдън, като се стараеше гласът му да звучи спокойно.

— Сега ти си този, който се отнася с подозрение — тросна се Джъстийн.

— Тази масичка е от фините френски мебели, които наричат „безценни“, Джъстийн. Вярвай на знанията ми от курса за декоративно изкуство… но дори и безценните предмети си имат цена. В зависимост от това кой е бил нейният притежател, тя може да струва милиони.

— О, не ставай смешен!

Разтревожена и нервирана, Джъстийн отвори всяко едно от трите квадратни чекмеджета, еднакви на големина, разположени в горната част на изненадата на деня, и не откри нищо освен фино изработени преградки, които разделяха дълбоките чекмеджета на по-малки кутийки. Под плота за писане имаше още три чекмеджета. В средното, което беше малко повдигнато, за да има място за коленете, намери бял плик. Разкъса го и погледна набързо бележката вътре.

„Аз броя часовете. Ж. Н.“

Джъстийн напъха обратно листа в плика и бързо затвори чекмеджето.

— Послушай, скъпа, ти не си длъжна да ми даваш никакви обяснения — каза Ейдън, поглеждайки внимателно мълчаливото й лице. — И двамата сме възрастни хора и каквото било, било. Но ако в живота ти има някой, на когото ти държиш… защото явно е, че за него ти си от голямо значение… аз искам да знам дали имаш сериозни намерения спрямо него. Това е, за да мога да се предпазя аз самият… макар и да е вече много късно.

— Никой няма в моя живот — отговори Джъстийн ядосано.

— Добре, щом казваш така.

— Не си убеден. — В гласа й прозвуча укор.

— Изведнъж осъзнах колко малко те познавам.

— Аз не знам нищо повече за теб, отколкото ти за мене.

— Но на мен никой не ми изпраща безумно скъпи подаръци, можеш да ми вярваш.

— Ейдън, това е подло.

— Не, справедливо.

Тя няма да му каже, реши Джъстийн, обзета от гняв. Всъщност тя знае много малко за него. Сексът, особено сексът, който я подлуди и я накара да направи неща, които не бе и сънувала преди, най-малко можеше да я накара да му се довери сега. Тогава защо трябва да споделя най-голямата си тайна с него? Щом е решил да си мисли, че тя има богат любовник, нека. Защо да си няма един? Или десет?

— Трябва да се връщам в офиса — каза хладно тя. — Ще съм ти благодарна, ако сложиш това нещо някъде, където твоите хора няма да се спънат в него.

— Ще те видя ли довечера?

— Не, не мисля. Искам малко свободно време за себе си.

— Добре. Прекарай го, както сметнеш за необходимо — каза той, гласът му прозвуча скован, сериозен до болка. — Но не забравяй да напишеш на онзи, който ти е изпратил тази скъпоценност, който и да е той, едно голямо благодаря.