Майкъл Харви
Петият етаж (51)

51

Това беше малък ритуал между приятели. Поне изглеждаше малък. След което единият от приятелите беше убит и всичко се промени.

Случи се на следващия ден след рождения ден на Никол. Преди десет години. Денят, в който се роди ритуалът. Предната вечер бяхме пийнали с приятели, и толкоз. Никол беше на двайсет и пет, оставаше й още година живот. Тогава решихме да излезем и пак да празнуваме рождения й ден. Само двамата. Помня как приятелката ми се усмихна и подръпна ръкава ми.

— Ще бъде страхотно, Майкъл. Само ти и аз. Нищо специално, само един обяд. За отпускане след купона на рождения ден.

— Нещо като кафето след обилна вечеря — рекох.

— Но хубаво кафе — кимна Никол.

— Окей. Нека бъде хубаво кафе.

Излязохме. Избрахме едно китайско ресторантче на Кларк Стрийт. Приличаше на дупка в стената, в която не влиза никой. Никол обаче реши, че то е идеалното място за купон след рожден ден. Хапнахме, разделихме си бутилка оризово вино, вдигнахме тост. Беше хубаво, спокойно. Тогава се роди ритуалът. Всяка година на същите дати. Два пъти в годината. Първо на рождения ден на Никол, после на моя рожден ден. Винаги на същата маса. Същият сервитьор. Обяд и бутилка вино.

* * *

12:03 часа. Денят след трийсет и петата годишнина на моята приятелка. Влязох в ресторантчето. Нашият сервитьор беше там, а салончето беше празно, както винаги. Поръчах бутилка оризово вино. После реших да не бъде цяла, а половин. За обяд поисках спагети и задушени зеленчуци. Поръчката дойде след дванайсет минути. Довърших я за около три. Спагетите бяха безвкусни. Разговорът още повече. Платих сметката и разгърнах листчето с късмети. Предстои ви нещо хубаво, пишеше на него. Кимнах на сервитьора, излязох на улицата и погледнах часовника си. 12:24.

Десет минути по-късно се озовах на гробището „Грейсланд“. Останах две минути пред гроба на брат си, после извървях петдесетте метра до гроба на Никол. Букетът на Родригес заемаше централното място. Отстрани се виждаха и други цветя. Всичко изглеждаше някак бледо и износено. Останах прав за известно време, после подгънах коляно на тревата. Както го бях правил преди. За всеки случай съобщих на приятелката си, че вече е навършила трийсет и пет. Разказах й за обяда и й честитих рождения ден. После споделих всичко за случая. За Лорънс Рандолф. За майката и дъщерята, за демоните, които ги придружаваха.

— Майкъл?

Гласът долетя някъде отстрани и отзад. Станах и се обърнах. Рейчъл Суенсън беше облечена в късо черно палто. Косата й беше прибрана под кафява шапка. Бузите й бяха зачервени, сякаш беше плакала.

— Здрасти — рекох.

— Здрасти. Извинявай, не исках да те безпокоя.

— Не ме безпокоиш.

Макар и трудно, разговорът потръгна.

— Отбих се заради рождения й ден — поясних аз.

— Знам. Никол ми каза.

Стрелнах я с очи, но тя гледаше право пред себе си.

— Какво ти е казала?

— За вас двамата. Как сте обядвали след рождения й ден.

— Наистина ли?

— Да, Майкъл. Сподели, че това са били най-хубавите мигове в живота й.

Наведох глава. Рейчъл уви ръка около кръста ми. Притиснах я до себе си и бавно я поведох по алеята.

— Всичко ли е наред около Кинкейд? — попита тя.

— Да, оказа се, че всичко е наред.

— Благодаря за доверието — промълви тя.

После спря и ме целуна по бузата. Лекият ветрец ни изтласка от гробището по посока на Кларк Стрийт. Аз затворих очи и вдигнах лице към топлите слънчеви лъчи. Чикагската зима най-после беше отстъпила. За пръв път от дълго време насам усетих приближаването на пролетта.

Отворих очи.

— Обичаш ли кученца?

Рейчъл се усмихна и кимна. Отново се спрях и огледах тази красива жена, която можеше да казва толкова неща с мълчанието си. Повдигнах брадичката й и я целунах по устните. И ето че забравихме света, вкопчени един в друг. После поехме към едно заведение, което се наричаше „Таверната на Джинджърман“. Поръчахме си бира. Беше студена, отлична на вкус. Държахме ръцете си под масата и говорехме за бъдещето. После дойде време да се прибираме. У дома.